Тери Пратчет
Морето и малките рибки (3)

Баба Вихронрав тъкмо събираше Билки, когато те се зададоха по пътеката.

Всекидневните билки за болежки или манджи често се казват примерно омайниче обикновено или още еди-какво си там обикновено. Та значи, Билките на Баба не бяха обикновени. Ама хич. И за събирането им не вървяха разни префърцунена глезотии с гиздава кошнички и фина ножички. Баба използваше сатър. И носеше пред себе си табуретка. Както и кожени шапка, ръкавици и престилка като втора защитна линия.

Дори и тя не знаеше, откъде идваха някои от Билките. Корени и семена пристигаха от целия свят, а може би и от отвъд. Някои от цветята, като минаваш, се обръщаха да те погледнат, някои изстрелваха шиповете си по прелитащи птички, а няколко бяха вързани за колци, ама не за да не паднат, а за да са си пак там и следващия ден.

Леля Ог, която не виждаше файда да отглеждаш билки, които да не можеш да пушиш или да не вървят с печено пиле, я чу да си мърмори: „Така значи, копелета ниедни…“

— Добро утро, Госпожице Вихронрав — извиси глас Летиция Уховрътска.

Баба Вихронрав се смрази, след което много грижливо остави табуретката и се обърна.

— Госпожа — поправи я тя.

— Все тая — продължи бодро Летиция. — Надявам се, че сте добре.

— До сега бях — отвърна Баба и почти недоловимо кимна на останалите три вещици.

И настана гърмовна тишина, което втрещи Леля. Трябваше да ги покани на по чашка или нещо такова. Такъв беше обичаят. Ужасно неучтиво беше да ги остави да си стоят ей така. Почти, макар и не точно толкова лошо, колкото да наречеш една възрастна неомъжена вещица „госпожица“.

— Дошли сте заради Изпитанията — каза Баба.

Летиция едва не припадна.

— Ъ, ама как…

— Щото на някаква комисия мязате. Туй си се вижда само — поясни Баба сваляйки си ръкавиците. — На нас досега комисии не са ни трябвали. Чуеше ли се, че ще стават Изпитания, и всичките се събирахме. И сега, не щеш ли, се пръкват някакви да ми уреждат разни неща — за миг Баба като че проведе някаква сериозна вътрешна борба, след което добави снизходително. — Чайникът сега ще кипне. Влизайте де.

На Леля й олекна. Може пък в крайна сметка и да има такива обичаи, които дори и Баба да не престъпва. Дори някоя да е най-злият ти враг, каниш я на чай и сладки. Като стана дума, колкото по-зли са враговете, толкова в по-добър сервиз им поднасяш чая, и с толкова по-качествени сладки. Може и да копнееш тя да се провали в пъклото по-късно, но докато тя е под покрива ти, храниш я докато не се задави.

Тъмните й очички отбелязаха, че кухненската маса блестеше все още влажна от търкане.

След като се сипа чай и се размениха любезности, или поне бяха изказани от Летиция и мълчаливо приети от Баба, самопровъзгласилата се председателка се понамести нервно в стола си и започна:

— Голям интерес има към Изпитанията тази година, госпож… жо Вихронрав.

— Хубаво.

— Както изглежда, вещерството в Овнерогските планини преживява същински ренесанс.

— Ренесанс, а? Леле-мале.

— Посредством което пред младите жени се отварят изключителни перспективи, не мислите ли?

Леля познаваше мнозина умеещи да правят унищожителни забележки. Баба обаче можеше да слуша унищожително. Само като те изслуша, прави казаното да изглежда глупаво.

— Хубава шапка си имаш — каза Баба. — Кадифе, нали? Не е тукашна, както гледам.

Летиция докосна полето на шапката си и кратичко се изсмя:

— От Вързаче в Анх-Морпорк е.

— Я? Купешка значи?

Леля Ог хвърли един поглед към ъгъла на стаята, където на подставка се мъдреше олющен дървен конус. По него бяха набодени с карфици парчета черно хасе и върбова кора — основата за шапката на Баба за идната пролет.

— Бутикова — уточни Летиция.

— А пък тия твойте игли и фиби — продължаваше Баба. — Все на полумесеци и котки…

— Ти също си имаш брошка на полумесец, нали така, Есме? — напомни Леля Ог, решила, че е време за предупредителен изстрел. Че Баба обикновено имаше много какво да каже за вещиците носещи бижута, когато се случеше в по-кисело настроение.

— Вярно, Гита. Имам аз брошка с формата на полумесец. Самата истина си е това за формата, и толкоз. Много практична форма да придържа наметалото си е полумесецът. Но да имам нещо предвид с нея, няма такова. И изобщо, ти ме прекъсна точно като щях да кажа, колко й отиват на г-жа Уховрътска фибните игли. Много вещерско.

Леля, все едно зрителка на тенис мач, извърна глава към Летиция да види пораженията от този смъртоносен удар. Тая жена обаче взе, че направо се усмихна. Някои хора просто не могат да забележат очевидното дори и на края на ковашки чук.

— Като стана дума за вещерство — подхвана Летиция с усета на родена председателка за принудителен преход към нова тема — струва ми се бих могла да повдигна въпроса за вашето участие на Изпитанията.

— Да?

— Вие… ммм… не мислите ли, че е нечестно спрямо всички останали да побеждавате всяка година?

Баба Вихронрав погледна надолу към пода, после нагоре към тавана, след което по някое време отговори:

— Не. По-добра съм от тях.

— А не мислите ли, че това е малко обезкуражително към другите участнички?

Още веднъж оглед на пода и тавана.

— Не — каза Баба.

— Но те още от самото начало знаят, че няма да спечелят.

— Аз също.

— О не, вие със сигурност…

— Сиреч аз самото начало знам, че те няма да спечелят — уточни безпощадно Баба. — А би трябвало те от самото начало да знаят, че аз няма да спечеля. Нищо чудно, че губят, щом като не могат да си нагласят както трябва ума.

— Това се отразява зле на техния ентусиазъм.

Баба я изгледа искрено озадачена:

— Че какво му е лошото да се борят за второто място?

Летиция обаче не се отказваше:

— Това, което се надявахме да ви убедим, Есме, е да приемете почетна позиция. Примерно да изнесете малко реч за окуражаване на младежта, да връчите наградата и… или може би дори да бъдете, ами, една от съдийките…

— Съдийки значи ще има, а? — прекъсна я Баба. — Досега без съдийки си се оправяхме. Всички просто си знаеха коя е спечелила.

— Вярно си е — потвърди Леля, която си спомняше някои сцени в края на едно-две Изпитания. Когато Баба Вихронрав печелеше, това всички го разбираха. — О, страшно вярно си е даже.

— Би било много мил жест — настояваше Летиция.

— Кой е решил, че ще има съдийки? — поинтересува се Баба.

— Ъ… комисията… която… тоест… събрахме се няколко жени. Само колкото да уредим това-онова.

— А. Ясно — каза Баба. — Знаменца?

— Моля?

— Въженца с малки знаменца ще изпонакачите, нали? И може би някой ще продава ябълки на клечка, такива ми ти работи?

— Малко декорации със сигурност ще…

— Така значи. Кладата да не забравите.

— Стига да е спретната и безопасна.

— А. Така де. Нещата трябва да са си спретнати. И безопасни — измърмори Баба.

Г-жа Уховрътска доловимо въздъхна от облекчение:

— Е хубаво, значи това се уреди.

— Тъй ли? — сопна се Баба.

— Мислех, че се разбрахме, че…

— Нима? Ама наистина? — тя взе ръжена и заръчка яростно в огъня. — Ще обмисля това.

— Чудя се, бих ли могла за момент да съм откровена с вас, Госпожо Вихронрав?

Ръженът застина на половин ръгане.

— Да?

— Времената, знаете ли, се менят. Може и да се догаждам, защо смятате за необходимо да сте толкова надменна и груба към всички наред, но моля ви, повярвайте ми като на приятелка, че всичко много ще ви се облекчи, стига само да се отпуснете малко и да се опитате да бъдете по-мила, ей като нашата сестра Гита.

Усмивката на Леля Ог се вкамени в нечетлива маска. Летиция това комай не го забеляза.

— Изглежда държите в страх и ужас всички вещици на петдесет мили околовръст — продължаваше тя. — И, охотно ще призная, притежавате някои ценни умения, обаче вещерството вече не се свежда до това да сте дърта сръдла и да плашите всички наляво и надясно. Казвам ви го това като приятелка…

— Заповядайте като минавате пак — каза Баба.

Това беше сигнал. Леля Ог скокна.

— Мисля, че бихме могли да обсъдим… — започна да възразява Летиция.

— Ще ви изпратя надолу по пътя — каза Леля извличайки другите вещици от местата им.

— Гита! — извика й рязко Баба, когато групата стигна до вратата.

— Да, Есме?

— Нали след малко ще се върнеш тук.

— Да, Есме.

Леля бегом настигна тричките на пътя.

Походката на Летиция беше от онзи вид, на който Леля му казваше увоперена. Нямаше да е право да съдиш за нея по увисналата й гуша, преразчорлената й коса и по това как смотано кършеше ръце като говореше. В крайна сметка тя беше вещица. Порежи която и да е вещица и… ами ще трябва да се оправяш с току-що порязана от теб вещица.

— Тя изобщо не е мила — изчурулика Летиция. Само че това беше чуруликането на голяма граблива птица.

— Тук си права — каза Леля. — Но…

— Крайно време е някой да я постави на място!

— А-миии…

— Тя най-безобразно ви командори, г-жо Ог. А пък уж сте женена дама във вашата зряла възраст!

Само за миг очите на Леля се стесниха.

— Такава си е тя.

— Доста дребнава и гадничка, ако питате за мнението ми!

— Е, да — каза простичко Леля. — Коя не е. Но виж сега, ти…

— Ще носиш ли нещо за щанда със собствена продукция, Гита? — намеси се припряно Стрина Бийвис.

— А, някоя друга бутилчица, тъй смятам — поотпусна се малко Леля.

— А, вино домашно производство? — възкликна Летиция. — Колко мило.

— Е, нещо като вино си е, да. Хубаво значи, ей оттук е пътят — каза Леля. — А аз ей сегичка, само да отскоча да си кажем лека нощ…

— Унизително е, да знаеш, това как все подтичваш след всеки неин каприз — каза Летиция.

— Да. Така де. С времето с какво ли не свиква човек. Лека ви нощ.