Тери Пратчет
Морето и малките рибки (7)

Леля стана особено рано. Ако щеше да има някакви неприятности, тя искаше място на първия ред.

Това, което завари, беше украса от флагчета. Бяха провесени от дърво на дърво на примки в ужасни крещящи цветове по подстъпите към Изпитанията. В тях се усещаше нещо странно как познато. Уж нямаше как да е технически възможно за някой с ножица да се провали в задачата да изреже триъгълник от парче плат, но някой беше успял. А също така беше очевидно, че флагчетата са направени от стари дрехи, нарязани най-безразборно. Това се виждаше, защото истинските флагчета рядко имат якички.

На полето за Изпитанията хората разпъваха сергии и се препъваха в деца. Комисията стоеше неуверено под едно дърво и от време на време хвърляше погледи нагоре към розовата фигура на връх една много дълга стълба.

— Тя е тук от преди съмване — съобщи Летиция, когато Леля наближи. — Каза, че цяла нощ не спала, за да прави флагчета.

— Кажи и за кексовете — вметна мрачно Стрина Бийвис.

— Тя да е направила кексове? — учуди се Леля. — Ама тя не може да готви!

Комисията се измести малко настрани. Много от дамите бяха допринесли с по някакви закуски за Изпитанията. Това си беше традиция, че и нещо като неофициално съревнование. Посред изобилието от покрити блюда обаче се мъдреше голям поднос отрупан с… неща, с неопределен цвят и форма. Все едно стадо миниатюрни крави се беше наплюскало до пръсване със стафиди, след което се беше почувствало зле. Това бяха архи-кексове, първобитни кексове, кексове с внушителна тежест и присъствие, които нямаха място сред сладките със захарна глазура.

— Тя така и не им схвана цаката — промълви отпаднало Леля. — Някой да ги е опитал?

— Хахаха — отговори намръщено Стрина.

— Корави, а?

— Трол може да претрепеш с тях.

— Но тя беше толкова… ами, някак си… горда с тях — добави Летиция.

— А освен това тоя… мармалад.

Това беше голям буркан. Като че пълен с втвърдена морава лава.

— Хубав… цвят е докарала — изкоментира Леля. — Някой да го е опитал?

— Не можахме да извадим лъжицата — обясни Стрина.

— О, сигурна съм, че…

— А и за да я вкараме ни трябваше чук.

— Какво замисля тя, г-жо Ог? Та тя има слаба и отмъстителна душа — рече Летиция. — А ти си й приятелка — добави тя с тон, предполагащ, че това е колкото твърдение, толкова и обвинение.

— Не знам какво си мисли тя, г-жо Уховрътска.

— Аз си мислех, че тя щеше да стои настрана.

— Тя каза, че ще приеме присърце окуражаването на младите.

— Тя замисля нещо — заяви мрачно Летиция. — Тези кексове са интрига целяща да подрони моя авторитет.

— А не, тя винаги си готви така — обясни Леля. — Просто не може да му схване цаката.

Твоят авторитет значи, а?

— Тя почти свърши с флагчетата — докладва Стрина. — Ей сега пак ще довтаса да ни помага.

— Ами… предполагам може да я помолим да поеме Топенето на Късмета.

Леля я изгледа безизразно:

— Имаш предвид, където дечицата бъркат в голяма каца с трици, за да видят какво ще им се падне ли?

— Да.

— И ще оставите Баба Вихронрав да се заеме с това?

— Да.

— Само дето тя има едно такова особено чувство за хумор, ако ме разбирате какво ви приказвам.

— Добро ви утро на всички!

Гласът беше на Баба Вихронрав. Леля Ог познаваше този глас почти целия си живот. Но този път в него пак изникна онази странна нотка. Звучеше мило.

— Чудехме се, дали не бихте могла да наглеждате кацата с триците, Госпожице Вихронрав?

Леля Ог се присви в очакване на нещо страшно, но Баба просто рече:

— С удоволствие, г-жо Уховрътска. Как искам да видя израза на мъничките им личица като си изваждат късметчетата.

Аз също искам, помисли Леля.

Когато останалите се изнизаха нанякъде, тя се примъкна до приятелката си и попита:

— Защо правиш това?

— Изобщо не те разбирам, какво ме питаш, Гита.

— Виждала съм те как се изправяш срещу ужасяващи твари, Есме. Веднъж те видях да хващах еднорог, да му се не види. Какво замисляш?

— Все така не те разбирам, Гита.

— Да не си ядосана, щото те не ти дават да участваш, а пък ти сега замисляш чудовищно отмъщение?

За малко и двете се вгледаха в полето. Което беше започнало да се пълни с народ. Хора целеха кегли за прасенце и се бореха върху мазна греда. Ланкърския Доброволчески Оркестър се опитваше да свири подборка любими мелодии, само жалко, че всеки музикант имаше предвид различни мелодии. Мънички дечица се биеха. Абе изобщо хубав топъл ден, може би последният такъв в годината.

Погледите им постепенно се спряха върху оградения с въжета квадрат по средата на полето.

— Ти ще участваш ли в Изпитанията, Гита? — попита Баба.

— Ама ти изобщо не ми отговори на въпроса!

— Какъв въпрос?

Леля реши да не хлопа повече по залостена врата и каза:

— Да, ще се пробвам аз, като стана дума.

— Не ще и дума, надявам се ти да спечелиш. Щях да викам за теб, само дето така няма да е честно за останалите. Ще се слея аз с фона и ще съм тиха като мишенце.

Тогава Леля опита с хитрост. Лицето й се разля в широка розова усмивка, а лакътят й сръга приятелката й:

— Така де, така. Само че… на мен може да ми кажеш, нали? Хич не искам да го пропусна, като се случи. Така че що просто не ми дадеш знак като речеш да го сториш, а?

— Какво искаш да ми кажеш, Гита?

— Есме Вихронрав, някой път май наистина си просиш един хубав шамар!

— Майчице.

Леля Ог рядко ругаеше, или поне рядко използваше думи извън рамките на онова, което ланкърианците смятаха за „цветист език“. Може и да изглеждаше сякаш редовно използва лош език, и че тъкмо е измислила как да го усъвършенства, но повечето вещици много внимават какви ги говорят. Никога не знаеш какво ще вземат да сторят думите, изпуснеш ли ги от поглед. Сега обаче тя изруга полугласно и причини няколко краткотрайни самозапалвания из сухата трева.

Което я настрои точно както трябва за Проклинането.

Разправят, че едно време то било правено върху жив и здрав обект, или поне жив и здрав в началото на събитието, да но такова нещо не подхождаше като за семеен излет, така че от няколкостотин години насам всички Проклятия бяха насочвани към Нещастника Чарли, който, както и да го погледнеш, не беше нищо повече от плашило. А понеже проклятията по принцип се целят в ума на проклетия, това създаваше сериозен проблем, защото дори и „Сламата ти да мухляса и морковът ти да ти изпадне дано“ не може особено да впечатли една тиква. Но пък присъждаха точки за артистичност и оригиналност.

Не че някой се натискаше чак толкова за тях. Всички знаеха, коя дисциплина имаше значение, а това не беше Нещастника Чарли.

Веднъж, преди години, Баба Вихронрав беше накарала тиквата да гръмне. Никой така и не можа да се сети, как ли го е постигнала.

Някоя щеше да си тръгне от тук в края на деня и всички останали ще знаят, че тя е победителката, каквото и да казват точките. Може да спечелиш наградата за Вещица с Най-Остра Шапка или за обездка на метла, но това беше само за пред публиката. Истински се броеше само Номерът, върху който си работила цяло лято.

На Леля се беше паднало да се яви последна, под номер деветнадесет. Сума ти вещици се бяха включили тази година. Вестта, че Баба Вихронрав се отказва, се беше разпространила, а никоя вест не се разпространява по-бързо от новините на окултната общност, които не са ограничени само до наземен транспорт. Множество островърхи хапки бродеха поклащайки се из гъчканака.

По принцип вещиците общуват помежду си не повече от котките, но, също като при котките, и те имаха неутрални терени, където в подходящо време можеха да се срещнат в нещо като мир. И се завихри нещо като бавен, сложен танц… Вещиците ходеха натам-насам да си кажат здрасти, струпваха се да видят новодошлите, така че невинните минувачи можеха да си помислят, че това е среща на стари приятелки. Което в известен смисъл можеше и да е така. Но Леля наблюдаваше с поглед на вещица и виждаше финото заемане на позиции, внимателното претегляне, дребните промени в позите, прецизно премерените по времетраене и напрегнатост контакти очи в очи. А когато някоя вещица излезеше на арената, особено ако беше сравнително непозната, всички останали си намираха повод да я държат под око, за предпочитане така, че да не си личи. Все едно наблюдаваш котки. Котките прекарват сума ти време във внимателно вглеждане една в друга. А като се стигнеше до бой, това беше само колкото да се удари печат на нещо вече решено в главите им.

Леля знаеше всичко това. Знаеше също, че повечето вещици са добронамерени (общо взето), приветливи (към по-кротките), щедри (към тези, които си заслужават, докато на незаслужаващите им се връщаше тъпкано) и като цяло посветени на живот, който честно казано раздаваше повече ритници, отколкото милувки. Нито една от тях не живееше в къщурка от сладкарски изделия, макар че някои по-нахъсани от младите експериментираха с разни видове чипс и бекролс. И дори деца, които си го заслужаваха, не бяха натъпквани в пещи. Обикновено те вършеха това, което са вършили винаги — облекчаваха на съседите си влизането във и излизането от тоя свят, а междувременно им помагаха да преминават някои от по-гадните препятствия.

За тази работа се искаше специален характер. Искаше се специално ухо, защото знаеш хората в обстоятелства, когато са склонни да споделят разни неща, като примерно къде е заровено имането, или кой е бащата, или как някой пак им е насинил окото. И се искаше специална уста, от онзи вид, която се стоеше затворена.

Пазенето на тайни ти носи могъщество. Могъществото ти носи уважение. А уважението е стабилна валута.

Така че в това сестринство (макар че то не беше сестринство, а хлабаво съобщество на хронични необвързващи се; група от вещици не е сборище, а малка война) всяка постоянно се поддържаше съзнание за своето положение. Което нямаше нищо общо с онова, което останалият свят разбираше под статус. Никой никога нищо не казваше. Но като починеше някоя по-стара вещица, местните вещици се събираха на погребението и за няколко прощални думи, след което всяка се прибираше тържествено вкъщи, с натрапчивата мисъл в дълбините на душата си „Излязох едно място нагоре“. А новопристигналите бяха наблюдавани много, ама много внимателно.

— Добрутро, г-жо Ог — обади се един глас иззад гърба й. — Дано да ви заварвам здрава?

— Как е хавата, Госпожице Друс — обърна се Леля. Умствената й картотечна система извади досие: Ясна Друс, живее в Сечиколиба със старата си майчица, смърка енфие, бива я с животните. — Майка ти как е?

— Погребахме я миналия месец, г-жо Ог.

На Леля Ог Ясна и беше симпатична, защото рядко се срещаха.

— Олеле, майчице… — каза тя.

— Но все пак ще й кажа, че си питала за нея — продължи Ясна, след което хвърли кратък поглед към арената. — Коя е тази дебелата сега? Като я погледнеш отзад, все едно топка за боулинг върху късичка люлка.

— Това е Агнес Нит.

— Добър глас за проклинане си има. С такъв глас като те прокълнат, го разбираш.

— О да, тя е благословена с добър глас за проклинане — съгласи се дипломатично Леля и добави. — Есме Вихронрав и аз й пообяснихме по някой друг чалъм.

Главата на Ясна се извърна. Там, в далечния край на поляната малка розова фигурка седеше самотна до Топенето на Късмета. То май не привличаше много народ. Ясна се наведе по-близо:

— Ами тя… какво прави?

— Не знам — отговори Леля. — Мисля, че е решила да побъде мила.

— Есме? Мила?

— … да — промълви Леля. Сега, като го каза, не прозвуча особено убедително.

Ясна я зяпна. Леля я зърна как прави бърз жест с лявата си ръка, преди да се втурне нанякъде.

Островърхите шапки сега се събираха на групички. По три или четири. Ясно се виждаше как върховете се доближават, скупчват се за оживен разговор, след което пак се отварят като цветя и всички заедно се обръщат към далечното розово петно. След което някоя шапка ще напусне тази група и целеустремено ще се насочи към друга, където процесът се повтаряше. Все едно наблюдаваш бавна верижна ядрена реакция. Напрежението се покачваше и скоро щеше да има взрив.

И все по-често по някоя глава се обръщаше и към Леля, така че тя се шмугна между сергиите докато не спря на закрито до павилиончето на джуджето Закзак Силен-в-Ръката, производител и доставчик на окултни дрънкулки за по-впечатлителните. Той й кимна дружелюбно над витрината си с надпис „Късметлийски подкови — по $2 парчето“.

— Здравейте, г-жо Ог — поздрави той.

Леля се усети, че се е нервирала. И че даже изглежда така.

— Какво им е късметлийското на тези? — попита тя, вдигайки една подкова.

— Ами, взимам по два долара за всяка — отговори Силен-в-Ръката.

— И това късметлийски ли ги прави?

— За мен да — кимна Силен-в-Ръката. — Вие ще желаете ли една, г-жо Ог? Щях да взема и още една кутия, само да знаех, че ще вървят толкова. Някои от дамите си взеха по две.

Имаше една такава интонация в думата „дами“.

— Вещици да купуват късметлийски подкови? — изуми се Леля.

— Като че идва краят на света — отговори Закзак, след което се намръщи. В края на краищата това все пак бяха вещици. — Ъ… нали не… идва днес? — добави той.

— Почти съм сигурна, че не идва — успокои го Леля, макар че той май не се успокои.

— Ей така изведнъж почнаха много да се търсят и билки против уруки — сподели Закзак, след което, понеже беше джудже, което значеше, че би видял в Световния Потоп уникален шанс за продажба на хавлии, добави. — Мога ли да ви услужа с нещо, г-жо Ог?

Леля поклати глава. Ако бедата дойдеше от там, откъдето всички я чакаха, то китка босилек изобщо нямаше да помогне. По-скоро щеше да свърши работа някое грамадно дъбово дърво, и то само може би.

Атмосферата се променяше. Небето беше чисто и бледосиньо, но на умствения хоризонт тътнеха гръмотевици. Вещиците бяха нервни, а с толкова много от тях на едно място, тревогата прескачаше от една на друга, усилваше се и се пак изливаше към всички. Което значеше, че дори и обикновените хора, които си мислеха, че руна е овча кожа, заусещаха дълбоко екзистенциално безпокойство, от оня вид, дето те кара да се скараш на децата си и да потърсиш нещо за пиене.

Леля надзърна в пролука между две сергии. Розовата фигура си седеше все така търпеливо и леко умърлушено зад кацата. Като цяло там се виеше огромна опашка от нито жива душа. После Леля се запромъква от навес към навес, докато не стигна до щанда с храната. Той винаги беше предизвиквал оживен интерес, но сега, по средата на покривката, се извисяваше купчината ужасни кексове. И бурканът с мармалада. Някой шегобиец беше надраскал с тебешир до него: „Исвъди Лъжицата ут бурканъ, само за 1 Пени — 3 опита!!!“

Тя си мислеше, че внимателно се е стаила, но сламата зад нея се разшумуля. Комисията я беше засякла.

— Това е твоят почерк, нали, г-жо Уховрътска? — каза тя. — Това беше жестоко. Хич не беше… мило.

— Ние решихме ти да идеш да говориш с Госпожица Вихронрав — каза Летиция. — Тя да престане.

— Да престане какво?

— Тя прави нещо с умовете на хората! Дошла е тук да наложи въздействие, нали? Всички знаят, че тя прави магия по главите. Всички го усещаме! Тя нарочно ни разваля деня!

— Тя просто си седи там — отбеляза Леля.

— Да де, но как си седи, ако мога да попитам?

Леля пак се огледа.

— Ами… като обикновено. Нали разбираш… сгъната в кръста, а коленете й…

Летиция строго й размаха пръст:

— Чуй ме сега внимателно, Гита Ог…

— Ако искаш тя да се разкара, върви тогава ти да й го кажеш! — тросна й се Леля. — Писна ми от…

И тогава пронизително запищя малко дете.

Вещиците се спогледаха и хукнаха към Топенето на Късмета. Там едно малко момченце се гърчеше на земята разревано.

Беше Пюзи, най-малкото внуче на Леля.

Стомахът й изстина и се вледени. Тя вдигна детето и изгледа Баба на кръв:

— Какво си му направила, ти… — започна тя.

— Нещемкукла! Нееещемкуклаааа! Искааамвуууйниче! Искамискамискаааам… ВУЙНИЧЕЕЕЕ!

Леля сведе поглед към парцалената кукла в лепкавите ръчички на Пюзи, и към израза на възмутена разревана ярост върху онова от лицето му, което се виждаше покрай врещящата му „УууииискааамВУЙНИЧЕЕЕ!“ уста, после към другите вещици и към лицето на Баба Вихронрав и почувства ужасен студен срам надигащ се на вълни откъм подметките й.

— Казах му, че може да го върне и да се пробва пак — сподели кротко Баба. — Но той просто не ще да слуша.

— … искамискамискамВУУУ…

— Пюзи Ог, ако не млъкнеш на мига, Леля ще… — започна Леля и се спря на най-гадното наказание, което изобщо можеше да измисли. — Леля никога повече няма да ти дава сладки!

Пюзи си затвори устата, стъписан и онемял от такава нечувана заплаха. И тогава, за ужас на Леля, Летиция Уховрътска се изтъпанчи и заяви:

— Госпожице Вихронрав, ние бихме предпочели вие да напуснете.

— От мен неприятности ли има? — попита Баба. — Надявам се, че няма. Не искам да причинявам неприятности. Той просто се топна за късметче и…

— Вие… притеснявате хората.

Ей сега всеки момент, мислеше си Леля. Всеки момент тя ще надигне глава, ще стесни очи и ако Летиция не отстъпи две крачки назад, значи е много по-яка от мен.

— Не може ли да остана да погледам? — попита тихо Баба.

— Знам те аз, какви ги играеш — изрепчи й се Летиция. — Ти гледаш да развалиш деня на всички, нали? Не можеш да изтърпиш някой да те бие, затова замисляш нещо гадно.

Три крачки назад, мислеше Леля. Иначе няма да остане нищо, освен кости. Ей сегичка, всеки момент…

— О, не искам никой да си помисли, че развалям каквото и да е — каза Баба, въздъхна и се изправи. — Е, аз ще си ходя…

— Не, няма! — сопна се Леля Ог натискайки я обратно на стола. — Ти какво мислиш за тая работа, Берил Дизмас? Ами ти, Лети Паркин?

— Всички те… — започна Летиция.

— Не те питах теб!

Вещиците зад г-жа Уховрътска не посмяха да срещнат погледа на Леля.

— Ами, не че имаме нещо против… искам да кажа, ние смятаме, че… — заувърта го Берил. — Тоест… аз винаги много съм уважавала… обаче… ами, нали, заради всички останали…

Тя се запъна. Летиция ги гледаше тържествуващо.

— Така значи било, а? Е, тогава май е най-добре да си вървим — каза кисело Леля. — Че нещо не ми се нрави много тукашната компания — тя се огледа. — Агнес! Я ми помогни да изпратим Баба…

— Няма нужда от… — започна Баба, но двете хванаха по една от ръцете й над лактите и полекичка я заизвеждаха през тълпата, която се разделяше да ги пропусне и пак се извръщаше да ги изгледа.

— Вероятно така ще е най-добре за всички засегнати, при създалите се обстоятелства — изказа се Летиция.

Няколко от вещиците се постараха да не я гледат в очите.