Тери Пратчет
Морето и малките рибки (6)

Този ден Леля Ог беше отделила малко време да понагледа тайния си казан за скоросмъртница в горите. По-таен от този казан просто не можеше да има, защото всички в кралството знаеха точно къде се намира, а тайна пазена от толкова много хора не може да не е страшно тайна. Дори и кралят знаеше, но знаеше също и да се преструва, че не знае, така че не му се налагаше да иска от нея данък, а на нея не й се налагаше да му отказва. А всяка година на прасоколеда той получаваше буре, с каквото щеше да бъде медът, ако пчелите не бяха пълни трезвенички. И всички разбираха ситуацията и на никой не му се налагаше да плаща пари и така в известна мяра, всички бяха доволни. И никой не беше прокълнат да му окапят зъбите.

Леля си подремваше. Това, наглеждането на казан, си беше денонощна работа.

Но най-накрая й писна от шума от хора не преставащи да крещят името й.

Никой, разбира се, не пристъпи на поляната. Това щеше да е все едно да признаят, че знаят къде е тя. Така че те се щураха из околния храсталак. Тя си проправи път до тях и беше посрещната с изрази на престорена изненада, които щяха да сторят чест на всяка любителска театрална трупа.

— Е, какво ви е изпотрябвало? — поиска да знае тя.

— Ами, г-жо Ог, ние, нали, си рекохме, че може пък да сте… ами излезли да се поразходите малко из гората — започна издалеко Пилещаров, докато вятърът полека отвяваше миризма, с която можеше да се чисти стъкло.

— Трябва да направите нещо! За Госпожа Вихронрав!

— Какво е направила тя?

— А кажи й, Влачибут!

Човекът до Пилещаров припряно си свали шапката и я хвана почтително пред гърдите си в позата ауу-сеньор-тея-бандидоси-нахлуха-и-ошушкаха-всичко-у-село.

— Ами, госпожо, както си копаем ние с момчето ми кладенец и минава тя…

— Баба Вихронрав ли?

— Същата, госпожо, и казва тя… — г-н Влачибут преглътна — „Вода тук няма да намериш, добри ми човече. По-добре виж в падината до оня кестен“. Ама ние все пак копахме още и не щеш ли, никаква вода не намерихме!

Леля запали лулата си. Тя не пушеше покрай казана от оня път, когато една случайна искра изпрати бурето, на което беше седнала, на сто крачки във въздуха. Късмет извади, че една елха й беше олекотила падането.

— А… после като копахте в падината до кестена, какво? — попита меко тя.

Влачибут я изгледа в шок:

— Ама как, госпожо! Не ми се мисли, какво е замислила тя да намерим там!

— И тя прокле кравата ми! — включи се Пилещаров.

— Така ли? И какво каза?

— Каза, че дано да давала много мляко! — Пилещаров замлъкна. За пореден път, като го каза на глас и то някак си… — Ама го каза по един такъв начин — завърши окаяно той.

— И какъв начин по-точно?

— Мило!

— Мило ли?

— С усмивка и всичко останало! И сега това мляко човек смее ли да го пие?

Леля остана втрещена.

— Нещо не виждам къде е проблемът…

— Това го кажете на кучето на г-н Хопскок — възрази Пилещаров. — Заради нея Хопскок не смее да го остави само, горкичкото! Цялото им семейство се побърка! Той стриже ли стриже, жена му остри ножиците, а двете му момчета само обикалят да търсят къде още да хвърлят козината!

След търпелив разпит от страна на Леля се изясни ролята изиграна тук от средството „за ръстеш на куса“.

— И той колко му даде?

— Половината шише, госпожо Ог.

— И това нищо, че Есме написа „Ама съвсем мъничка лъжичка веднъж седмично“ на етикетчето? Че и така даже пак ще ти трябват широки гащи.

— Той каза, че го хванало бъзето, Госпожо Ог! В смисъл, каква ли й е играта на нея? Жените ни не пускат децата от вкъщи. В смисъл, ами ако тя вземе да им се усмихне?

— Е и?

— Ама тя е вещица!

— Аз също, а аз все им се усмихвам — изтъкна Леля Ог. — А те не престават да търчат след мен за сладки.

— Да, но… ама вие сте… в смисъл… тя… такова… ама вие не… такова. Ами…

— И тя е добра жена — отсече Леля, но здравият разум я накара да добави. — По неин си начин де. Мисля, че в онази падина има вода, а кравата на Пилещаров ще дава хубаво мляко, а ако Хопскок не ще да чете етикетите на стъклениците, значи си заслужава глава, в която да можеш да се огледаш. А пък ако си мислите, че Есме Вихронрав би проклинала деца, значи умът ви е като на земни червеи. Е да, тя ще ги проклетисва, и още как. Но няма да ги проклина. Тя толкова низко не се цели.

— Да де, да — почти проплака Пилещаров, — ама не може да е редно това, казвам ви. Да обикаля тя такава една мила, та човек не знае какво ще му дойде.

— Или ще му подскочи — допълни мрачно Влачибут.

— Добре де, добре, ще видя аз какво става — склони Леля.

— Не може така да ходят хората и да правят каквото хич не очакваш от тях — промълви отчаяно Пилещаров. — От това човек направо да се побърка.

— А пък ние тук ще нагледаме вашия ка… — понечи да каже Влачибут, но залитна назад хващайки се за корема и хъхрейки.

— Не му обръщайте внимание на него, от стреса е — обясни Пилещаров разтърквайки лакътя си. — Билки ли брахте, а, госпожо Ог?

— Точно така — потвърди Леля бързайки през шумата.

— Тогава да поддържаме ли огъня вместо вас? — викна след нея Пилещаров.

 

 

Когато Леля се зададе задъхана по пътеката, Баба беше седнала пред къщата си. Преглеждаше чувал стари дрехи. Вехти парцалки се въргаляха околовръст.

И тя си тананикаше. Леля Ог започна да се безпокои. Онази Баба Вихронрав, която тя познаваше, не одобряваше музиката.

И нещо повече, като видя Леля, тя се усмихна. Или поне ъгълчетата на устните и се вдигнаха нагоре. А това, виж, беше наистина обезпокоително. Обикновено Баба се усмихваше само когато нещо лошо се случваше на някой, който си го заслужаваше.

— Я, Гита, колко ми е драго да те видя!

— Добре ли си, Есме?

— По-добре не съм се чувствала, миличка.

Тананикането продължи нататък.

— Ъ… парцалите си преглеждаш, а? — подхвана Леля. — Онова одеяло ли ще правиш?

Едно от твърдите убеждения на Баба Вихронрав беше, че някой ден ще вземе да си направи парцалено одеяло. Да, обаче това е задача изискваща търпение, така че от петнадесет години до сега Баба беше докарала одеялото до три парцала. Но вехти дрехи тя все пак си събираше. Сума ти вещици го правеха. Да събираш вехти дрехи си беше вещерско. Вехтите дрехи си имат характер, също като старите къщи. Опре ли се до дрехи, които още може малко да се подоизносят, една вещица хич не се прави на горда.

— Тук някъде трябваше да е… — мърмореше си Баба. — Аха, ето…

Тя вдигна тържествуващо някаква парцалка. Общо взето розова.

— Знаех си, че е тук — продължаваше Баба. — А и не е много износена. А пък и е мой размер.

— Ама ти това ще го носиш ли? — втрещи се Леля.

Върху нея се спря пронизителният, синеок, режещ-до-кокал-че-и-оттакът поглед на Баба. Леля щеше да се поуспокои от някой отговор като „Не, ще го ям, дърта изкуфяла глупачко“. Вместо това приятелката й се отпусна и попита с лека загриженост:

— Мислиш, че няма да ми отива ли?

По яката му имаше дантела. Леля преглътна.

— Та ти обикновено носиш черно. Е добре де, повече от обикновено. По-скоро винаги.

— И съм жалка картинка — завърши твърдо Баба. — Крайно време е да се поосвежа малко, не мислиш ли?

— Ама това е толкова… ами розово.

Баба го остави настрани и за ужас на Леля я хвана за ръката и произнесе сериозно:

— И, знаеш ли, за тая работа с Изпитанията, комай попрекалих с това да съм все като куче върху сено, Гита…

— Кучка върху сено — поправи я разсеяно Леля.

За миг очите на Баба пак станаха на два сапфира.

— Какво?

— Ъ… ами ти ще да си като кучка върху сено — обясни Леля. — А не куче.

— А? Да де. Благодаря ти, че ми го посочи. Та значи, мислех си, че е време да се поотдръпна малко и да поокуражавам младите. Сиреч, да си кажа, аз… ами наистина не бях много мила с хората, нали така…?

— Ами…

— Опитах се да съм мила — продължи Баба. — Не стана както го очаквах, жалко, ама си е така.

— То ти никога не си била точно пък… добра в това да си мила — забеляза Леля.

Баба се усмихна. Колкото и да се взираше Леля така и не можа да види в нея друго, освен искрена загриженост.

— Може пък с малко практика да стана по-добра — каза тя и потупа Леля по ръката.

А Леля зяпна ръката й, като че ли и се беше случило нещо ужасно.

— Просто всички са по-скоро свикнали да си… твърда — продума тя.

— Мислех си, че може да направя малко мармалад и кексове за бюфета — спомена Баба.

— А… хубаво.

— Да има някои болни, нуждаещи се от посещение?

Леля се втренчи в дърветата. Ставаше все по-зле и по-зле. Тя затършува в паметта си за някой в околността достатъчно болен да оправдае милосърдно посещение, но и достатъчно здрав, че да преживее шока от милосърдното посещение на Баба Вихронрав. Като се опре до приложната психология и по-суровия вид народна психотерапия, Баба нямаше равни; като стана дума, последното тя можеше да го прави даже и от разстояние, защото мнозина изтормозени от болка души не само ставаха от одъра си и прохождаха, но и пъргаво бягаха, чуеха ли само вестта, че тя иде.

— Всички са си съвсем добре засега — дипломатично отсъди Леля.

— А някакви стари хора да имат нужда от ободряване?

И за двете жени се разбираше от само себе си, че това за старите хора не се отнасяше за самите тях. Вещица на деветдесет и седем годишна възраст не брои себе си сред старите хора. Старостта се случваше само на другите хора.

— Точно сега всички са си съвсем бодри — не я утеши Леля.

— Може пък да разказвам приказки на дечицата.

Леля кимна. Баба вече беше опитвала това, когато веднъж за кратко й беше скимнало. И доста добре мина, ако питаш децата. Те изслушаха отворили усти и с очевидна радост традиционното древно народно предание. Проблемът дойде, когато се върнаха по-късно вкъщи и заразпитваха за значението на думи от типа на „малтретирам“.

— Може да им го разказвам като си седя в люлеещ се стол — добави Баба. — Така се прави то, както си спомням аз. А може да им направя и от специалните ми петмезено-карамелени ябълки. Няма ли да е много мило?

Леля отново кимна, с някак си страхопочитателна почуда. Тя осъзна, че няма кой друг, освен нея да спре напастта от мили неща от разиграване в пълна сила.

— Карамел значи — забеляза тя. — Това от онези твои карамели, дето се трошат като стъкло, или от онези, когато трябваше да отваряме устенцата на нашичкото момченце Пюзи с лост?

— Май се сещам къде сбърках тогава.

— Нали знаеш, че ти и захарта не си пасвате, Есме. Помниш ли като направи онези близалки за цял ден?

— Те си изтрайваха цял ден, Гита.

— Само щото нашичкия Пюзи не можа да си я измъкне от устенцата докато не му извадихме два зъба, Есме. Ти по-добре си се придържай към туршиите. Ти и туршиите си пасвате.

— Трябва да сторя нещо, Гита. Не може да съм все дърта сръдла. А, сетих се! Ще помагам на Изпитанията. Не може да няма куп неща за вършене, а?

Леля се ухили наум. Значи това било то.

— Ами че как. Не ще и дума, г-жа Уховрътска ще си умре да ти казва какво да правиш.

Ако е чак толкова тъпа, че да го направи де, помисли си Леля, защото ясно се вижда, че ти си замислила нещо.

— Ще говоря с нея — реши Баба. — Сигурна съм, че ще има милион неща, с които може да помогна, стига само да река.

— А съм сигурна, че ще речеш — рече от сърце Леля. — Имам аз чувството, че с теб нещата така ще потръгнат, че само стой дръж се.

Баба пак се разтършува в торбата.

— Ти нали също ще дойдеш, а Гита?

— Аз ли? — ухили се Гита. — Че аз такова нещо за нищо на света няма да го пропусна.