Тери Пратчет
Морето и малките рибки (5)

На следващия ден Пърси Хопскок като отвори задната си врата, видя направо взрените в него сини очи на Баба Вихронрав.

— Олеле — каза си полугласно той.

Баба неловко се изкашля и рече:

— Г-н Хопскок, дойдох аз заради онея ябълки, дето ги нарече на Г-жа Ог.

Мартинките на Пърси се разтресоха, а перуката му се плъзна надолу по темето му към надеждата за безопасност на пода.

— Искам да ти благодаря, че го стори това, задето така я зарадва — продължи Баба с тон, който можеше да изненада тези, които я познаваха с чудатата си монотонност. — Много добра работа свърши тя и е крайно време да получи малко отплата. Много мило от твоя страна да се сетиш. Та аз рекох да ти донеса този малък армаган… — Хопскок отскочи назад, когато ръката на Баба се мушна бързо в престилката си и извади малко черно шишенце — … който е много рядък, щото в него има редки билки. Които са редки. Извънредно редки билки.

По някое време Хопскок загря, че от него се очаква да вземе шишето. Той го хвана предпазливо откъм гърлото сякаш чакаше всеки миг да изпищи или пък да му поникнат крака.

— … м-мерси много — измърмори той.

Баба му кимна сковано.

— Благословление да е над тази къща — произнесе тя, обърна се и си замина по пътя.

Хопскок предпазливо затвори вратата, след което я подпря с гръб.

— Събирай си партакешите веднага! — извика той на жена си, която гледаше от кухненската врата.

— Какво? Ама нали целия ни живот е тук! Не може просто така да си ходим!

— Може, докато още ходим, а не подскачаме, бе жено! Ама какво иска тя от мен? Какво и е притрябвало? Та тя никога не е била мила!

Г-жа Хопскок не се огъна. Та тя току-що най-накрая беше докарала къщата да изглежда сносно, а и бяха купили нова помпа. Трудно е да изоставиш някои неща.

— Чакай малко да помислим само — каза тя. — Какво има в шишето?

Хопскок го надигна на една ръка разстояние:

— Наистина ли искаш да разбереш?

— Стига си треперил, бе човек! Тя да не би нещо да те е заплашила, що ли?

— Тя каза „Благословление да е над тази къща“! На мен това си ми звучи доста заплашително! Та това беше Баба Вихронрав, бе жено!

Той остави шишето на масата. Двамата го зяпнаха заели предпазливата приведена позиция на хора готови да побегнат, само да започне да става нещо.

— Ами то пише „За ръстеш на куса“ — отбеляза г-жа Хопскок.

— Няма пък да го ползвам и толкоз!

— Ама тя ще попита как е минало. Нали я знаеш каква е.

— Ако дори за момент си помислиш, че аз…

— Що не го пробваме върху кучето?

— Това вече е приказка.

Нещо стресна Уилям Пилещаров докато блажено си доеше кравата и той огледа моравата не преставайки да стиска вимето.

Над плета се подаваше островърха черна шапка. Той така се достресна, че не усети как дои в левия си ботуш.

— Много мляко дава, а?

— Да, Госпожо Вихронрав! — рапотрува с треперлив глас Уилям.

— Хубаво. Да продължи така още дълго, туй ще река. Добър ти ден.

И островърхата шапка продължи нататък.

Пилещаров я проводи с поглед. След което грабна ведрото, забърза към обора, жвакайки на всяка втора крачка и извика сина си:

— Тършувко! Я ела веднага!

Синът му се показа на сеновала с вила в ръка.

— Какво има, тате?

— Взимай Дафна и я карай веднага на пазара, ясен ли съм?

— Какво? Ама тя ни е най-добрата дойна крава, бе тате!

— Беше, сине, беше! Баба Вихронрав току-що я прокле! Продай я, преди да са й окапали рогата!

— Ама какво е казала, тате?

— Тя каза… ами каза… „да продължи още дълго да дава мляко…“

Пилещаров се запъна.

— То не прилича много-много на проклятие, бе тате — изтъкна Тършувко. — То, такова… ами не е проклятие като проклятие. Че и на добро пожелание даже мяза.

— Добре, ама… тя… начина… както го каза…

— И какъв беше този начин, тате?

— Ами… такова… ведро беше.

— На тебе да не ти е зле, бе тате?

— Беше… заради начина… — Пилещаров помълча малко и продължи. — Добре де, не е работа това. Хич не е работа! Не може тя така да се разкарва и да говори ведро с хората! Ами че тя никога не е ведра! И ботушът ми е пълен с мляко!