Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Island of Dr. Moreau, 1896 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Ерменкова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- bezmonitor.com
Със съдействието на Пеньо Бобев
Издание:
Хърбърт Уелс. Машината на времето
Романи
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984
Библиотека „Галактика“, №58
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Людмила Стоянова
Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова
Редактор: Каталина Събева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Ани Иванова
Английска, I издание
Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.
Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.
Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21
Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч-820-31
© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984
c/o Jusautor, Sofia
H. G. Wells. The Time Machine
© Jancer Books Inc. 1970.
H. G. Wells. The Island of dr Moraus
© Berkley Edition, 1979
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.
| Островът на доктор Моро | |
| The Island of Dr. Moreau | |
 Корица на първото издание на книгата от 1896 г. | |
| Автор | Хърбърт Уелс |
|---|---|
| Първо издание | 1896 г. Обединеното кралство |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | Научна фантастика Ужаси |
| Вид | Роман |
| Страници | 141 стр. |
| Издателство в България | „Георги Бакалов“, Варна (1984)* |
| Преводач | Анелия Ерменкова |
| ISBN | ISBN 9546495913 |
| Начало | On February the First 1887, the Lady Vain was lost by collision with a derelict when about the latitude 1° S. and longitude 107° W. |
| Край | And so, in hope and solitude, my story ends. |
бележки
| |
| Островът на доктор Моро в Общомедия | |
„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.
Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].
Романът има няколко екранизации на големия екран.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.
Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.
На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.
На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.
Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.
Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.
Персонажи
| Персонаж | Оригинално име | Тип |
|---|---|---|
| Доктор Моро | Doctor Moreau | Антагонист |
| Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.
Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова. Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник. Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада. | ||
| Едуард Прендик | Edward Prendick | Протагонист |
| Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.
Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек. Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него. | ||
| Монтгомъри | Montgomery | Поддържащ персонаж |
| Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.
Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли. | ||
| Джон Дейвис | John Davies | Епизодичен персонаж |
| Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра. | ||
| Чарлз Едуард Прендик | Charles Edward Prendick | Епизодичен персонаж |
| Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо. | ||
| Хелмър | Helmer | Епизодичен персонаж |
| Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят. | ||
| Моряк | Sailor | Епизодичен персонаж |
| Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя. | ||
| Помощник капитан | Епизодичен персонаж | |
| Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив. | ||
Елементи от романа
Зверохора
Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.
Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.
Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.
Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.
- Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
- Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
- Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
- Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
- Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
- Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
- Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
- Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
- Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
- Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.
Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.
Място на действието
Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.
„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.
Източници
- ↑ Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.
Вижте също
8. Плачът на пумата
Към един часа Монтгомъри прекъсна заплетените ми размишления за подозрителната тайнственост, след него влезе нелепият му прислужник с поднос, на който бяха поставени хляб, зеленчуци и други неща за ядене, бутилка уиски, кана с вода, три чаши и ножове. Погледнах странното същество изкосо и забелязах, че неспокойните му чудновати очи ме наблюдават. Монтгомъри каза, че ще обядва с мен, но Моро бил твърде зает с някаква работа и няма да дойде.
— Моро! — казах. — Това име ми е познато.
— Сигурно, по дяволите! — отвърна той. — Какъв глупак съм, че го споменавам пред вас. Трябваше да се сетя. Нищо, това ще ви наведе да подразберете нещичко за нашите… мистерии. Уиски?
— Не, благодаря, въздържател съм.
— Де и аз да бях. Но защо ми е след дъжд качулка? Тази проклета течност ме доведе тук. Тя и една мъглива нощ. Когато Моро ми предложи да ме измъкне, смятах, че е голям късмет. Странно…
— Монтгомъри — казах веднага щом външната врата се затвори, — защо слугата ви има остри уши?
— По дяволите! — изрече той, поднесъл към устата си първата хапка, впери за миг поглед в мен и повтори: — Остри уши?
— С малки връхчета — казах възможно най-спокойно, като си поех дъх — и тънки черни косъмчета по краищата.
Той много внимателно си наля уиски и вода.
— Останал съм с впечатление, че… косата закрива ушите му.
— Видях ги, когато се наведе до мен, за да остави на масата кафето, което ми изпратихте. А очите му светят в тъмното.
Монтгомъри вече се бе съвзел от изненадващия ми въпрос.
— Винаги съм мислел — особено внимателно каза той, преодолявайки до известна степен фъфленето си, — че нещо не е в ред с ушите му. Заради начина, по който ги крие… Как изглеждат?
Маниерът му ме убеди, че тази неосведоменост е престорена. И все пак едва ли можех да му кажа, че го смятам за лъжец.
— Остри — отговорих, — твърде малки и космати… забележително космати. А и самият човек е едно от най-странните същества, което някога ми се е мяркало пред очите.
Откъм оградения двор зад нас се разнесе рязък, хриплив писък, пълен с животинска болка. По дълбочината и силата му личеше, че е на пумата. Видях, че Монтгомъри примигна.
— Наистина — каза той.
— Къде сте намерили това същество?
— М-м… Сан Франциско… Признавам, че е грозен като звяр. Полуумен, нали разбирате. Не си спомням откъде дойде. Но съм свикнал с него, нали разбирате. И двамата сме свикнали. С какво ви смущава?
— Неестествен е — отговорих. — Има нещо в него. Не ме вземайте за фантазьор, но когато се приближава до мен, изпитвам неприятно усещане, мускулите ми се стягат… нещо като докосване до… сатанинското.
Докато говорех, Монтгомъри беше престанал да се храни.
— Чудно. Не мога да разбера това усещане.
Отново се съсредоточи върху обяда си.
— Дори нямах представа за него — дъвчейки, каза той. — Екипажът на шхуната… трябва да е изпитвал същото… Нахвърлиха се върху клетника… Нали видяхте капитана?
Изведнъж пумата отново нададе вой, този път още по-болезнен. Монтгомъри изруга под носа си. Вече се канех да го разпитам за хората на брега. Тогава от бедния звяр се изтръгна поредица от къси, остри писъци.
— Хората, които бяха на брега, от каква раса са? — попитах.
— Отлични момчета, нали? — отвърна той унесено и сбърчи вежди при продължителния крясък на животното.
Замълчах. Последва нов стон, още по-ужасен от предишния. Той ме погледна с безизразните си сиви очи и си наля още уиски. Опита се да ми заговори за алкохола, твърдейки че именно с негова помощ е спасил живота ми. Сякаш гореше от желание да подчертае, че му дължа живота си. Отговорих му нещо разсеяно.
След малко приключихме с обяда, обезобразеното чудовище с острите уши разчисти масата и Монтгомъри отново ме остави сам в стаята. През цялото време бе прикривал твърде зле раздразнението си, предизвикано от рева на подложената на вивисекция пума. Бе говорил за странно разстроените си нерви и ме бе оставил сам да направя очевидното заключение.
Аз самият също се уверих, че крясъците бяха изключително дразнещи и с напредването на деня ставаха все по-дълбоки и силни. Отначало бяха болезнени, непрекъснатото им възобновяване накрая напълно ме извади от равновесие. Хвърлих настрана превода на Хораций, който четях, и като стисках юмруци и хапех устни, започнах да крача из стаята.
Накрая трябваше да си запуша ушите с ръце. Емоционалното въздействие на тези писъци върху мен непрекъснато нарастваше, докато накрая те се превърнаха в такъв израз на страдание, че повече не можех да издържам в тази затворена стая. Пристъпих извън вратата в задрямалата жега на късния следобед и като минах покрай главния вход, който отново бе заключен, завих зад ъгъла на оградата.
На открито плачът се чуваше дори още по-силно. Сякаш всичката болка на този свят се бе сдобила с глас. И все пак, дори да знаех, че тази болка е в съседната стая, ако тя беше няма, смятам, че щях да издържа, поне така мислех по-късно. Защото именно когато болката се сдобие с глас и накара нервите ни да се разтреперят, започва да ни тревожи жалостта. И независимо от сияещото слънце и разлюлените от ласкавия морски бриз зелени ветрила на палмите, светът оставаше един хаос от витаещи черни и червени видения, докато не се отдалечих от къщата зад шарената ограда на разстояние, от което не се чуваше.