Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island of Dr. Moreau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979


По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.

Островът на доктор Моро
The Island of Dr. Moreau
Корица на първото издание на книгата от 1896 г.
Корица на първото издание
на книгата от 1896 г.
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1896 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Научна фантастика
Ужаси
Вид Роман
Страници 141 стр.

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Анелия Ерменкова
ISBN ISBN 9546495913

бележки
Островът на доктор Моро в Общомедия

„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.

Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].

Романът има няколко екранизации на големия екран.

Сюжет

На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.

Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.

На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.

На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.

Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.

Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Персонаж Оригинално име Тип
Доктор Моро Doctor Moreau Антагонист
Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.

Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова.

Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник.

Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада.

Едуард Прендик Edward Prendick Протагонист
Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.

Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек.

Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него.

Монтгомъри Montgomery Поддържащ персонаж
Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.

Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли.

Джон Дейвис John Davies Епизодичен персонаж
Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра.
Чарлз Едуард Прендик Charles Edward Prendick Епизодичен персонаж
Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо.
Хелмър Helmer Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят.
Моряк Sailor Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя.
Помощник капитан Епизодичен персонаж
Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив.

Елементи от романа

Зверохора

Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.

Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.

Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.

Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.

  • Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
  • Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
  • Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
  • Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
  • Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
  • Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
  • Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
  • Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
  • Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
  • Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.

Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.

Място на действието

Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.

„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.

Източници

  1. Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.

Вижте също

Предисловие

На 1 февруари 1887 година корабът „Лейди Вейн“ се сблъскал с изоставен плавателен съд и потънал някъде около 1 градус южна ширина и 107 градуса западна дължина.

След единадесет месеца и четири дни, на 5 януари 1888 година, моят чичо Едуард Прендик, качил се на „Лейди Вейн“ като частно лице в Калао и впоследствие смятан за загинал, бил намерен на 5 градуса и 3 минути южна ширина и 101 градуса западна дължина в малка открита лодка, чието име не можело да се разчете, за която обаче се предположило, че принадлежи на изчезналата шхуна „Ипекакуана“. Отначало той разказвал за себе си такива странни неща, че го сметнали за обезумял. По-късно заявил, че не помни нищо от мига, в който се спасил от потъващия кораб „Лейди Вейн“. По онова време психиатрите обсъждаха неговия случай като любопитен пример за загуба на паметта в резултат на физическо и умствено пренапрежение. Повествованието, което следва, бе намерено между книжата му от долуподписания, негов племенник и наследник, и не съдържа някаква определена молба за публикуване.

Единствената суша, известна в района, където бил намерен чичо ми, е „Островът на благородниците“, малко вулканично островче, при това необитаемо. През 1891 година то било посетено от английския военен кораб „Скорпион“. Тогава група моряци слезли на брега, но не намерили там нищо живо освен някакви чудновати бели молци, няколко шопара, зайци и няколко съвсем необикновени плъха. Не успели да хванат нито един вид от тези животни. Така че най-съществените подробности на техния разказ остават без потвърждение. Предвид на това като че ли няма нищо нередно тази странна история да бъде предоставена на читателите, каквото, вярвам, е било намерението и на чичо ми. В нейна полза може да се каже поне следното: чичо ми е изчезнал от света някъде около 5 градуса южна ширина и 105 градуса западна дължина и се е появил отново в същата част на океана едва след интервал от единадесет месеца. Все пак той сигурно е живял някъде през целия този период. А изглежда, че шхуна, наречена „Ипекакуана“, с пиян капитан Джон Дейвис, наистина е отплавала от африканския бряг с една пума и няколко други животни на борда през януари 1887 година: шхуната е била известна в някои пристанища в южната част на Тихия океан и е изчезнала безвъзвратно от тези морета (със значителен товар от копра[1] на борда), отплавайки към своята неизвестна съдба от Баниа през декември 1887 година, дата, която напълно съвпада с разказа на моя чичо.

Чарлз Едуард Прендик

1. В малката лодка с надпис „Лейди Вейн“

Не възнамерявам да добавя нищо ново към онова, което вече е писано по повод корабокрушението на кораба „Лейди Вейн“. Както е известно, десет дни след като напусна Калао, той се сблъска с изоставен кораб. Осемнадесет дни по-късно английската канонерка „Мъртъл“ прибра голямата корабна лодка със седем души от екипажа и историята за техните лишения стана почти толкова известна, колкото и далеч по-ужасният случай с кораба „Медуза“. И все пак съм длъжен да добавя към вече обнародваната история за „Лейди Вейн“ още нещо — не по-малко покъртително, но далеч по-необикновено. Досега се предполагаше, че четиримата в малката корабна лодка са загинали, но това не е така. Имам неоспоримо доказателство за това твърдение: аз съм един от тях.

Но преди всичко трябва да отбележа, че в малката корабна лодка никога не е имало четирима души; броят им беше три. Констанс, който „бил видян от капитана да скача в тясната лодчица“ („Дейли нюз“, 17 март 1887 г.), за наше щастие и свое нещастие, не стигна до нас. Той се измъкна от заплетените въжета под опорите на разбития бушприт, но тъкмо когато се канеше да скочи, петата му се заплете в някакво въженце, той за миг увисна с главата надолу, а после падна и се удари в някаква дъска или рея, която плуваше по водата. Спуснахме се към него, но той повече не се показа на повърхността.

Казвам, че той не можа да се добере до лодката за наше щастие, но трябва да добавя, че това бе щастие и за него, тъй като разполагахме само с едно малко буренце с вода и няколко мокри сухара — тъй внезапна бе тревогата и тъй неподготвен бе корабът за сполетялата го беда. Мислехме, че хората в голямата корабна лодка са се запасили по-добре (но, изглежда, не е било така), затова се опитахме да привлечем вниманието им. Не ни чуха, а на другия ден, чак след пладне, когато престана да ръми и се проясни, вече не се виждаха. Лодката така се люлееше, че дори не можехме да се изправим, за да се огледаме. Вълните бяха високи и трябваше да полагаме неимоверни усилия, за да държим носа срещу тях. Другите двама спасили се мъже бяха Хелмър, пътник като мен, и един моряк, чието име така и не узнах — беше нисък, набит и заекваше.

Цели осем дни се носихме по вълните изнемощели от глад, а когато се свърши водата — измъчвани и от непоносима жажда. След втория ден морето бавно утихна и стана гладко като огледало. За обикновения читател е невъзможно да си представи тези осем дни. В паметта му, за негово щастие, едва ли има подобна представа. След като измина първия ден, почти не разговаряхме помежду си, всеки си лежеше на мястото, втренчен в хоризонта или наблюдаваше страданията на немощните си спътници с поглед, в който отчаянието растеше с всеки изминат ден. Слънцето печеше безмилостно. Водата се свърши на четвъртия ден и всеки от нас вече си мислеше разни странни неща, които се четяха в очите ни, но, струва ми се, едва на шестия ден Хелмър се осмели да ги изрече. Помня колко сухи и слаби бяха гласовете ни, затова се навеждахме един към друг и пестяхме думите си. Самият аз бях категорично против, предпочитах да пробием лодката и заедно да загинем сред акулите, които ни следваха; но когато Хелмър каза, че ако предложението му бъде прието, ще има какво да пием, морякът го подкрепи.

Все пак отказах да хвърляме жребий. През нощта морякът непрекъснато шепнеше нещо на Хелмър, а аз лежах на носа, стиснал в ръка сгъваемия си нож, макар да се съмнявах, че ме бива да се бия. На заранта и аз се съгласих с предложението на Хелмър и използувахме една монета от половин пени, за да определим излишния човек.

Жребият се падна на моряка, но той беше най-якият, отказа да се подчини и се нахвърли върху Хелмър. Двамата се вкопчиха един в друг и почти се изправиха. Пропълзях към тях по дъното на лодката с намерението да помогна на Хелмър, като хвана моряка за крака, но при едно полюшване на лодката морякът се спъна, двамата паднаха върху ръба и се прекатуриха заедно през борда. Потънаха тутакси. Спомням си колко се смях на това и същевременно се чудех защо се смея. Просто смехът ми изведнъж бликна като нещо съвсем чуждо.

Не зная колко дълго съм лежал, проснат върху една от напречните дъски, мислейки, че ако имам сили, ще пия морска вода и така ще ускоря смъртта си. И дори, както бях легнал, видях от хоризонта да се приближава към мен платно, но останах тъй равнодушен, сякаш това бе само измамна картина. Мозъкът ми навярно е бил замъглен, но въпреки това съвсем ясно помня всичко, което се случи. Главата ми се люшкаше в такт с вълните, а хоризонтът и платното над него танцуваха пред очите ми. Обзе ме натрапчиво чувство, че вече съм умрял, мислех с насмешка колко малко ще закъснеят, за да ме заварят жив. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, откакто лежах с глава на дъската и наблюдавах танцуващото корабче — малка шхуна с платна на носа и кърмата, която идеше сякаш от дълбините на морето. Лавираше зигзагообразно в широк полукръг, защото плаваше точно срещу вятъра. И през ум не ми минаваше да се опитам да привлека вниманието им и не помня ясно нищо от мига, в който видях приближаващия се борд, докато се озовах в една малка каюта на кърмата. Имам някакъв смътен спомен за това, как ме вдигат до трапа, за едно едро зачервено лице, осеяно с лунички и обкръжено с червени кичури, което ме гледа наведено над фалшборда. Откъслечно си спомням и едно надвесено над мен тъмно лице с необикновени очи, но го смятах само за кошмар, докато отново не го срещнах. Струва ми се, помня и някаква течност, която ми наляха между зъбите. И това е всичко.

2. Човекът, който не отиваше никъде

Каютата, в която се свестих, беше малка и доста разхвърляна. Един русоляв младеж с остри сламени мустаци и увиснала долна устна седеше до мен и държеше китката ми. Няколко минути се гледахме, без да промълвим. Той беше с воднисти сиви очи, странно безизразни.

И тогава точно над главите ни се разнесе шум, сякаш мъкнеха тежък железен креват, придружен от глухото, сърдито ръмжене на някакво едро животно. В този момент мъжът отново заговори.

— Как се чувствувате сега? — повтори той въпроса си.

Май отговорих, че съм добре. Не можех да се сетя как съм попаднал тук. Той, изглежда, прочете въпроса в очите ми, защото не владеех гласа си.

— Намерихме ви в една лодка — изтощен до смърт. На нея бе написано „Лейди Вейн“, а бордът й беше опръскан с кръв.

Погледнах ръката си, тъй мършава, че приличаше на мръсна кожена торба с кокали и в паметта ми отново възкръсна всичко, което се бе случило на лодката.

— Пийнете от това — предложи ми той някаква изстудена алена течност.

Беше с вкус на кръв, но усетих прилив на сили.

— Имате късмет — каза той, — че сте попаднали на кораб с лекар на борда. — Изговаряше думите неясно и някак фъфлеше.

— Кой е този кораб? — попитах бавно с пресипнал от дългото мълчание глас.

— Малък търговски кораб от Африка и Калао. Така и не попитах откъде точно са тръгнали. Предполагам, от някаква страна, където се раждат само глупци. Самият аз съм пътник от Африка. Това празноглаво магаре на име Дейвис, което едновременно е и собственик, и капитан, май си е загубил свидетелството или нещо такова. Нали знаете този тип хора… от всички пъклени, нелепи имена избрал да нарече шхуната си „Ипекакуана“, но когато няма вятър и морето е спокойно, тя се държи както подобава.

Шумът над главите ни се разнесе отново — свирепо ръмжене, придружено от човешки глас. Сетне друг глас каза нещо като „проклет идиот“ и всичко утихна.

— Бяхте полумъртъв — каза събеседникът ми. — Наистина бяхте на косъм. Но ви дадох някои лекарства. Болят ли ви ръцете? От инжекциите е. Близо трийсет часа бяхте в несвяст.

Мисълта ми течеше бавно. Сега пък ме смущаваше скимтенето на много кучета.

— Мога ли да хапна нещо по-солидно? — попитах аз.

— Да, благодарение на мен — отвърна той. — Дори овнешкото вече се вари.

— С удоволствие бих хапнал малко овнешко.

— Знаете ли — колебливо започна той, — просто умирам от любопитство да узная как се оказахте сам в лодката.

Стори ми се, че ме гледа малко подозрително.

— По дяволите това виене!

Той внезапно излезе и го чух да се кара грубо с някого, който в отговор издаваше нечленоразделни звуци. Разправията, изглежда, свърши с бой, но може и да съм се излъгал. После той наруга кучетата и се върна в каютата.

— Е, и какво? — попита ме от вратата. — Тъкмо бяхте почнали да ми разказвате.

Казах му, че името ми е Едуард Прендик и че се бях захванал с естествена история като спасение от скуката на охолството. Това, изглежда, го заинтригува.

— И аз съм се занимавал малко с наука — изучавах биология в университета… вадех яйчника на земния червей, радулата[2] на охлюва и тем подобни. Боже мой, оттогава минаха цели десет години. Но продължавайте, продължавайте… разкажете ми за лодката.

Очевидно остана доволен от искреността на моя разказ, предаден с доста сбити изречения, защото се чувствувах ужасно отпаднал, а когато свърших, той веднага се върна на темата за естествената история и собствените си биологични изследвания. Започна да ме разпитва подробно за Тотънхем Корт Роуд и Гоуър стрийт[3].

— Каплаци още ли процъфтява? Ах, какво заведение беше!

Очевидно е бил доста посредствен студент по медицина, защото незабавно подхвана разговор за музикалните салони. Разказа ми и няколко анекдота.

— Общо взето, цели десет години оттогава. Колко весело я карахме! На младини бях вятърничав… Нямах още двадесет и една години, а вече се бях уморил от живота. Смея да кажа, че сега е друго… Но трябва да погледна какво е направило с овнешкото ви онова магаре готвачът.

Ръмженето над главата ми внезапно се поднови така свирепо, че направо се стъписах.

— Какво е това? — извиках след него, но вратата вече беше затворена.

Той се върна с овнешкото и аз така се развълнувах от апетитния му мирис, че на часа забравих шума на звяра.

След един ден, прекаран в спане и ядене, се възстанових достатъчно, за да мога да отида от койката до илюминатора и да погледна към зелените вълни, които се мъчеха да ни настигнат. Прецених, че шхуната се движи по посока на вятъра. Докато стоях там, Монтгомъри, така се казваше сламенокосият, се върна и аз го помолих за някакви дрехи. Даде ми някои стари свои неща, защото, както ми обясни, онова, с което съм бил облечен в лодката, вече било изхвърлено през борда. Неговите дрехи ми бяха доста широки — той беше едър и с дълги крайници.

Между другото ми каза, че капитанът бил почти пиян в каютата си. Докато се обличах, го заразпитвах накъде пътува корабът. Отговори ми, че корабът се е отправил към Хавай, но преди това трябва да остави него.

— Къде? — попитах аз.

— На един остров… Където живея. Доколкото зная, няма име.

Той се втренчи в мен с увиснала долна устна и си придаде преднамерено глуповат вид, от което ми стана ясно, че желае да избегне въпросите ми. Благоразумно не попитах нищо повече.

3. Странното лице

Излязохме от каютата и при стълбата към палубата попаднахме на човек, който ни пречеше да минем. Стоеше с гръб към нас и надничаше през люка. Доколкото видях, беше уродлив — нисък, дебел и непохватен, с гърбица, космат врат и хлътнала между раменете глава. Носеше дреха от тъмносин шевиот, а косата му приличаше на гъста черна четина. Отново чух свирепото ръмжене на някакви кучета, в тоя миг той отстъпи назад и се допря до ръката ми, протегната, за да избегна досега с него. Извърна се към мен с животинска пъргавина.

Черното лице, появило се внезапно пред мен, дълбоко ме порази. Беше удивително обезобразено. Челюстите бяха издадени напред и донякъде напомняха животинска муцуна, а в огромната му полуотворена уста стърчаха грамадни бели зъби, каквито никога не бях виждал в човешка уста. Очите му бяха кръвясали в краищата и около светлокафявите ириси едва се виждаше тънка бяла ивица. На лицето му бе изписана странна възбуда.

— По дяволите! — рече Монтгомъри. — Защо не се махаш от пътя ни?

Черноликият се отстрани безмълвно.

Заизкачвах се по стълбата, като инстинктивно бях втренчил поглед в него. Монтгомъри за момент остана долу.

— Нямаш работа тук, нали знаеш — каза той натъртено. — Мястото ти е там, отпред.

Черноликият се сниши.

— Те… не ме пускат на носа — проговори той бавно с необикновено дрезгав глас.

— Не те пускат! — заплашително каза Монтгомъри. — Аз пък ти заповядвам да отидеш там.

Възнамеряваше да добави още нещо, но изведнъж погледна към мен и ме последва по стълбата. Бях спрял по средата на люка към палубата и гледах назад, изумен до крайност от нелепата грозота на това чернолико същество. Никога преди не бях виждал такъв отвратителен и отблъскващ лик и същевременно — колкото и невероятно да е това противоречие — изпитвах странното чувство, че вече бях срещал някъде същите черти и жестовете, които сега така ме поразиха. По-късно ми хрумна, че вероятно съм го видял, докато са ме качвали на кораба, но и това не разсея напълно подозренията ми за предишна среща. Просто не можех да си представя, че е възможно да се види едно толкова уникално лице и да се забравят подробностите за случая.

Стъпките на Монтгомъри, който ме последва, разсеяха мислите ми, обърнах се и огледах горната палуба на малката шхуна. Бях почти подготвен от дочутите шумове за това, на което се спря погледът ми. Несъмнено никога не бях виждал по-мръсна палуба. Цялата бе осеяна с огризки от моркови, зеленчукови отпадъци и неописуем боклук. Към главната мачта бяха привързани с вериги няколко свирепи хрътки, които заскачаха и лавнаха насреща ми, а в малка желязна клетка край бизанмачтата беше напъхана огромна пума, която не можеше дори да се завърти. По-нататък, до десния фалшборд, имаше няколко грамадни клетки със зайци, а една самотна лама беше натикана в сандък с решетки. Кучетата бяха с кожени намордници. Единственото човешко същество на палубата беше един измършавял, смълчан моряк зад руля.

Вятърът издуваше мръсните, покрити с кръпки ветрила на бизанмачтата. Изглежда, всички ветрила, с които малкото корабче разполагаше, бяха вдигнати. Небето бе ясно, слънцето клонеше на запад, дълги, разпенени от бриза вълни бягаха редом с нас. Покрай кормчията минахме към хакборда и пред очите ни се появи пенливата диря зад кила, в която танцуваха и изчезваха мехурчета. Обърнах се и огледах отблъскващата картина на палубата.

— Това океанска менажерия ли е? — попитах.

— Нещо такова — отвърна Монтгомъри.

— За какво са тези животни? За търговия, редки екземпляри? Нима капитанът смята, че може да ги продаде някъде из южните морета?

— Май че така изглежда — каза Монтгомъри и отново се обърна назад към дирята.

Внезапно откъм люка се разнесе скимтене и поток от яростни ругатни и уродливият с черното лице бързо се изкатери на палубата. Следваше го непосредствено едър червенокос мъж с бяла фуражка. При появата на първия хрътките, уморени да лаят насреща ми, отново се разбесняха, захванаха да ръмжат и да скачат във веригите си. Черноликият се подвоуми пред тях, което даде възможност на червенокосия да го настигне и да му нанесе страшен удар между плешките. Бедният дявол се свлече като повален вол и се изтърколи в мръсотията сред разбеснелите се кучета. Имаше късмет, че бяха с намордници. Червенокосият мъж изсумтя тържествуващо и така се олюля, че без малко щеше да падне или назад в люка, или напред върху жертвата си.

Още щом вторият мъж се показа, Монтгомъри се втурна нататък.

— Спокойно! — високо го предупреди той. На бака се появиха още двама моряци. Черноликият се търкаляше под краката на кучетата, като виеше с особен глас. Никой дори не се опита да му помогне. Зверовете се мъчеха да го захапят и го блъскаха с муцуните си. Гъвкавите им сиви тела се мятаха около проснатата му фигура. От носа моряците подвикваха, сякаш това бе забавно зрелище. Монтгомъри гневно възкликна и закрачи към края на палубата. Последвах го.

След миг черноликият успя да се изправи и се затътри несигурно напред. Подпря се на фалшборда край въжетата на главната мачта и остана там запъхтян, като гледаше злобно през рамо към кучетата. Червенокосият се хилеше доволно.

— Слушайте, капитане — започна Монтгомъри, като фъфлеше повече от обикновено и сграбчи червенокосия за лакътя. — Това няма да го бъде.

Стоях зад Монтгомъри. Капитанът се извърна и го изгледа надуто с мътен пиянски поглед.

— Кое няма да го бъде? — попита той и като огледа сънливо лицето на Монтгомъри, добави: — Проклет касапин!

С внезапно дръпване освободи ръцете си и след два-три неуспешни опита все пак успя да напъха своите луничави юмруци в страничните си джобове.

— Този човек е пътник — каза Монтгомъри. — И ви съветвам да не го докосвате.

— Върви по дяволите! — изкрещя капитанът. Обърна се рязко и се олюля настрани. — На своя кораб правя каквото си искам.

Според мен още щом разбра, че е пиян, Монтгомъри трябваше да го остави на мира. Но той само пребледня и последва капитана до фалшборда.

— Слушайте, капитане, моят слуга не бива да бъде малтретиран. Измъчват го, откакто се е качил на борда.

За миг алкохолните пари накараха капитана да замълчи.

— Проклет касапин! — това бе всичко, което сметна за необходимо да отговори.

Тогава разбрах, че Монтгомъри е един от онези упорити и своенравни хора, които могат ден след ден да трупат неприязън, нажежаваща нервите им до бяло, и не могат да ги охладят така, че да простят, а също, че тази кавга отдавна е назрявала.

— Той е пиян — опитах се да се намеся. — Няма никакъв смисъл.

Монтгомъри грозно изкриви увисналата си устна.

— Той е вечно пиян. Мислите ли, че това е оправдание да напада пътниците си?

— Моят кораб — започна капитанът и неуверено махна с ръка към клетките. — беше един чист кораб. Погледнете го сега.

Корабът наистина беше всичко друго, но не и чист.

— Екипажът — продължи капитанът — чист, почтен екипаж.

— Вие се съгласихте да вземете животните.

— По-добре да не беше ми се мяркал пред очите вашият проклет остров. За какво, по дяволите, са нужни зверове на остров като тоя. И този ваш човек… Казват, бил човек. Той е лунатик. И няма работа в задната част на кораба. Да не си въобразявате, че целият проклет кораб е на ваше разположение?

— Моряците ви започнаха да измъчват клетия дявол още в мига, в който той се качи на борда.

— Именно дявол е той… отвратителен дявол. Моите хора не могат да го понасят. Аз не мога да го понасям. Никой от нас не може да го понася. Дори и вие.

Монтгомъри се обърна.

— Вие все пак оставете човека на мира — рече той, като клатеше глава.

Но явно капитанът имаше намерение да продължи кавгата.

— Ако отново се покаже тук — закрещя той, — ще го изкормя, предупреждавам ви. Ще му изкормя проклетите вътрешности. Кой сте вие, че да ми казвате какво да правя? Аз съм капитан на кораба — Капитан и Собственик. Аз съм тук законът, казвам ви, законът и пророците. Спазарих се да откарам един човек и помощника му до Африка и да ги върна обратно на острова с някакви животни. Но никога не съм се пазарил да превозвам един луд дявол и един глупав касапин, един…

Всъщност няма значение как нарече Монтгомъри. Само че той запристъпва напред и аз застанах помежду им.

— Пиян е — казах.

Капитанът подхвана нови, още по-мръсни оскърбления.

— Млъкни! — обърнах се рязко към него аз, защото опасността вече се виждаше върху бледото лице на Монтгомъри. И с това привлякох пороя върху себе си.

Все пак бях доволен, че предотвратих почти неизбежното сбиване, макар да си навлякох зложелателството на пияния капитан. Достатъчно често бях попадал в ексцентрични компании, но никога не бях чувал такъв пороен поток от сквернословия. И макар да съм човек кротък по природа, оказа се трудно да понеса всичко. Разбира се, когато изкрещях на капитана да млъкне, бях забравил, че съм просто един откъснат от света корабокрушенец, един обикновен скитник без билет, който изцяло зависи от благоразположението — или от съмнителните сметки — на този кораб. Капитанът ми го припомни доста енергично. Но във всеки случай предотвратих сбиването.

4. До перилата на шхуната

Привечер, скоро след залез слънце, на хоризонта се появи земя и шхуната легна на дрейф. Монтгомъри даде да се разбере, че отива тъкмо там. Бе твърде далеко, за да мога да различа някакви подробности; приличаше ми просто на ниско синкаво петно след променливите синьозелени води. Към небето почти вертикално се издигаше стълб дим.

Когато земята се показа, капитанът не беше на палубата. След като бе излял гнева си върху мен, той се отправи, залитайки, към каютата си, където, както разбрах, заспал на пода. Практически командуването пое помощник-капитанът. Той беше същият онзи мършав, мълчалив моряк, когото бяхме видели на руля. Очевидно и той не се погаждаше с Монтгомъри. Не ни обърна никакво внимание. Вечеряхме заедно с него в тягостно мълчание след няколко неуспешни мои опити да поведа разговор. Порази ме това, че и той гледаше на моя спътник и животните му подчертано недружелюбно. Самият Монтгомъри беше доста потаен относно тези същества и крайната цел на пътуването си, но въпреки че бях обладан от нарастващо любопитство, гледах да не го притеснявам.

Останахме да разговаряме на шканците, докато звездите гъсто осеяха небето. Нощта беше съвсем тиха, само от време на време откъм осветения в жълто кубрик се разнасяше случаен шум или някое от животните се размърдваше. Пумата се чернееше свита на кълбо в ъгъла на клетката си и ни наблюдаваше със светещите си очи. Кучетата, изглежда, бяха заспали. Монтгомъри извади няколко пури.

Говореше ми за Лондон с тон, който издаваше, че спомените му причиняват болка, и ми задаваше какви ли не въпроси за станалите промени. Говореше като човек, който се е наслаждавал на тамошния си живот, но внезапно и безвъзвратно е бил откъснат от него. Постарах се да му разкажа всевъзможни клюки. През цялото време неговата странност се набиваше в съзнанието ми и докато говорех, се вглеждах в необикновено бледото му лице на оскъдната светлина, която хвърляше фенерът в компасната будка зад гърба ми. После погледнах към тъмнеещото море, където някъде в мрака бе скрит неговият малък остров.

Този човек сякаш бе дошъл от Необятното само за да спаси живота ми. На следващия ден той щеше да слезе от борда и отново да изчезне от моето битие. Но дори да го бях срещнал при обикновени обстоятелства, пак щях да имам повод за размисъл. Преди всичко будеше недоумение фактът, че един образован човек живееше на това неизвестно островче, а към това се прибавяше и необичайният му багаж. Усетих, че си повтарям наум въпросите на капитана:

За какво му бяха тези зверове? И защо, когато за първи път ги споменах, се престори, че не са негови? Освен това дълбоко ме бяха поразили чудноватите качества на личния му помощник. Тези обстоятелства забулваха Монтгомъри в тайнственост. Те завладяваха въображението ми и връзваха езика ми.

Към полунощ разговорът за Лондон замря, стояхме един до друг облегнати на фалшборда и замечтано гледахме тихото, осветено от звездите море, всеки погълнат от своите мисли. Сантименталната атмосфера ме подтикна да изкажа признателността си.

— Ако мога така да се изразя — казах след малко, — вие ми спасихте живота.

— Случайност — отговори той. — Чиста случайност.

— Все пак предпочитам да изкажа благодарността си на нейния изпълнител.

— Няма защо да благодарите. Вие имахте нужда, а аз — познания, лекувах ви и ви храних, както бих постъпил и с някой рядък екземпляр. Бях отегчен и ми се щеше да върша нещо. Ако през този ден се чувствувах отпаднал или пък ако не беше ми се понравило лицето ви… интересно къде ли щяхте да сте сега?

Думите му малко ме обезсърчиха.

— Във всеки случай… — започнах отново аз.

— Въпрос на шанс, нали ви казвам — прекъсна ме той. — Както и всичко друго в човешкия живот. Само празноглавците не могат да го проумеят. Защо аз например трябва да съм тук сега, откъснат от цивилизацията, вместо да се наслаждавам на лондонските удоволствия? Просто защото преди единадесет години, в една мъглива нощ, си загубих разсъдъка за десет минути.

Той замълча.

— А после? — попитах.

— Това е всичко.

Отново потънахме в мълчание. След малко той се разсмя.

— Тази звездна светлина някак разпуска езика. Аз съм един глупак, но все пак ми се ще да ви разкажа.

— Каквото и да ми кажете, можете да разчитате, че ще го запазя за себе си… Ако това имате предвид.

Канеше се да започне, но после подозрително поклати глава.

— Недейте — казах аз. — На мен ми е все едно. В края на краищата по-добре е да запазите тайната си. Едва ли ще спечелите нещо освен известно облекчение, ако оправдая доверието ви. Ако ли не… тогава?

Той нерешително промърмори нещо. Не исках да злоупотребявам с настроението, в което бе изпаднал, пък и, честно казано, не бях любопитен да науча какво може да е накарало един студент по медицина да напусне Лондон. Имам достатъчно въображение, за да си представя. Свих рамене и се обърнах. На оградата на хакборда се беше облегнала една притихнала тъмна фигура и наблюдаваше звездите. Беше странният помощник на Монтгомъри. Когато се размърдах, той ми хвърли бърз поглед през рамо и после отново се загледа в далечината.

На вас може да ви се стори дреболия, но за мен това беше като внезапен удар. Единственото осветление наоколо бе фенерът на руля. Само за кратък миг лицето на това същество се извърна от мрака на кърмата към светлината, но успях да забележа, че очите, които ме погледнаха, блестяха с бледа зелена светлина.

Тогава не знаех, че подобен отблясък, само че червеникав, не е необичаен за човешките очи. Това, което видях, ми изглеждаше направо нечовешко. Със своите огнени очи тази тъмна фигура разтърси всичките ми мисли и чувства на зрял човек и за момент в съзнанието ми се върнаха забравените ужаси от детството. Сетне всичко отмина така, както бе дошло. Просто една тъмна, непривлекателна човешка фигура, фигура без всякакво значение, се бе надвесила над хакборда в светлината на звездите; и чух, че Монтгомъри ми говори:

— Ако вече ви е омръзнало, мисля да се прибирам.

Отговорих му нещо неуместно. Слязохме долу и пред вратата на моята каюта той ми пожела лека нощ.

През нощта сънувах кошмари. Нащърбената луна изгря късно. Един прозирен бял лъч проникна в каютата ми и очерта върху дъските на койката заплашителен силует. После хрътките се разбудиха, завиха и заджафкаха, поради което сънувах на пресекулки и почти не спах чак до разсъмване.

5. Човекът, който нямаше къде да отиде

Рано заранта, беше на втория ден след оздравяването ми и, струва ми се, четвъртия, след като ме бяха прибрали, се събудих след поредица от объркани сънища, сънища, в които имаше стрелба и някакви виещи тълпи, и дочух над главата си дрезгави крясъци. Разтърках очи и полежах още известно време, заслушан в шума, докато осъзная къде се намирам. Разнесе се бързо шляпане на боси крака, шум от хвърляне на тежки предмети, силно тракане и дрънкане на вериги. Чух плясъка на вълните, когато корабът рязко обърна посоката си, една пенлива жълтозелена вълна връхлетя върху кръглото прозорче и остави по него струйки. Навлякох дрехите си и отидох на палубата.

Като се изкачих по стълбата, на фона на поруменялото небе — слънцето току-що изгряваше — видях широкия гръб и червената коса на капитана, а над рамото му висеше клетката на пумата, спускаха я с помощта на окачено на бизанмачтата въже. Клетият звяр, свил се в дъното на малката си клетка, изглеждаше ужасно изплашен.

— Всички зад борда! — дереше се капитанът. — Зад борда всички! Скоро ще изчистим кораба от цялата тая паплач.

Бе застанал точно на пътя ми и по неволя го бутнах по рамото, за да се кача на палубата. Той се обърна изненадан и олюлявайки се, отстъпи няколко крачки назад, за да ме огледа. Не се искаше опитно око, за да се види, че още беше пиян.

— Здрасти — глуповато каза той, а после очите му просветнаха: — А-а, това е мистър… мистър…?

— Прендик — казах аз.

— Прендик да върви по дяволите! „Млъкни“ — това е името ви. Мистър „Млъкни“.

Нямаше смисъл да отговарям на грубостта му. Но следващия му ход наистина не очаквах. Той протегна ръка към трапа, където Монтгомъри разговаряше с един грамаден белокос мъж с мръсносиня фланела, очевидно току-що качил се на борда.

— Нататък, проклет мистър „Млъкни“! Нататък! — изрева капитанът.

При тези думи Монтгомъри и събеседникът му се обърнаха.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Нататък, проклет мистър „Млъкни“ — това имам предвид. Зад борда, мистър „Млъкни“… по-живо. Разчистваме кораба, разчистваме целия благословен кораб. А вие — зад борда.

Пулех се насреща му онемял. И тогава проумях, че всъщност исках точно това. Изгубената перспектива да остана единствен пътник на този пиян скандалджия не беше нещо, за което си струваше да се скърби. Обърнах се към Монтгомъри.

— Не можете да останете при нас — кратко отсече неговият събеседник.

— Не мога да остана при вас! — повторих вцепенен.

Този човек имаше най-непреклонното и решително лице, което някога бях виждал.

— Вижте какво… — започнах аз, обръщайки се към капитана.

— Зад борда! — повтори той. — Този кораб вече не е за зверове и за канибали, по-лоши дори от зверовете. Изчезвайте зад борда…, мистър „Млъкни“. Ако и те не ви искат, вървете където щете. Но във всеки случай се махайте! Наедно с приятелите си. Завинаги си свърших работата с този благословен остров, амин! До гуша ми дойде.

— Но, Монтгомъри… — замолих се аз.

Долната му устна се изкриви и той безнадеждно кимна към прошарения мъж до него, за да покаже своето безсилие да ми помогне.

— Ще се занимая с вас след малко — каза капитанът. После започна любопитна препирня между мен и тях тримата. Молех последователно всеки от тях, най-напред белокосия — да ми разреши да отида на острова, сетне пияния капитан — да ме остави на борда. Виках умолително дори към моряците. Монтгомъри не отронваше ни дума, само клатеше глава.

— Казвам ви, че ще отидете зад борда — повтаряше като латерна капитанът: — По дяволите закона! Тук аз съм господар.

Накрая, трябва да призная, по средата на една енергична заплаха гласът ми секна. В изблик на истерична сприхавост закрачих към кърмата и се вторачих мрачно в празното пространство.

Междувременно моряците бързо напредваха с разтоварването на денковете и клетките с животни. На завет зад шхуната се намираше голям баркас[4] с две вдигнати платна, в който спускаха странно многообразие от вещи. Не можех да видя моряците, дошли от острова да вземат денковете, тъй като бордът на шхуната закриваше коритото на баркаса.

Нито Монтгомъри, нито спътникът му ми обърнаха някакво внимание, заети да помагат и да напътствуват четирима-петима моряци, които разтоварваха багажа. Капитанът отиде напред, където повече пречеше, отколкото помагаше. Аз бях обземан ту от отчаяние, ту от безразсъдство. Докато чаках нещата да се развият, един-два пъти не успях да сдържа порива да се изсмея над жалкото си положение. Липсата на закуска ме караше да се чувствувам още по-окаян. Гладът и недостигът на кръв лишават човек от цялото му мъжество. Давах си ясна сметка, че не ми стига храброст нито да се противопоставя на решението на капитана да ме изгони, нито да се натрапя на Монтгомъри и спътника му. И докато безропотно очаквах участта си, пренасянето на имуществото на Монтгомъри на баркаса продължаваше, все едно че не съществувах.

След малко работата бе свършена и започна голямата разправия; задърпаха ме към трапа, аз едва се съпротивявах. Още тогава забелязах нещо странно в мургавите лица на хората, които бяха заедно с Монтгомъри в баркаса. А той беше вече натоварен и бързо го отблъснаха от кораба. Под мен изникна разширяваща се пролука от зелена вода и аз с все сили се задърпах назад, за да не падна с главата надолу.

Моряците в баркаса закрещяха подигравателно и чух Монтгомъри да ги ругае. Тогава капитанът, помощникът му и един от моряците ме повлякоха към кърмата. Отзад бяха влачили на буксир малката лодка на „Лейди Вейн“; беше пълна до половината с вода, без весла и без никакви провизии. Отказах да се кача на борда й и се проснах на палубата. Накрая ме спуснаха с едно въже, тъй като на кърмата нямаше стълба, и ме зарязаха на произволната воля на вълните. Течението полека ме отдалечи от шхуната. В някакъв унес наблюдавах как всички моряци се заеха с такелажа и бавно, но сигурно корабът се обърна по посока на вятъра. Платната се развяха, а сетне вятърът ги изду. Втренчих поглед в овехтелия от бурите борд, който ниско се наклони към мен. После шхуната изчезна от кръгозора ми.

Не се обърнах да я проследя. Отначало почти не можех да повярвам какво се бе случило. Пропълзях На дъното на лодката, зашеметен и безучастно втренчен в пустото, сякаш мазно море. Чак тогава осъзнах, че съм се върнал в малкия ад на лодката, но сега полунаводнена. Надникнах над планшира и съгледах над хакборда презрителната усмивка на червенокосия капитан; после се обърнах към острова и видях баркаса да се смалява, приближавайки брега.

Отведнъж осъзнах колко жестоко ме бяха изоставили. Нямаше как да стигна до сушата, освен ако течението случайно не ме отнесеше там. Бях все още слаб, сигурно си спомняте, от преживяното на лодката; бях гладен и крайно изтощен, иначе щях да бъда по-сърцат. Но в това положение изведнъж се разплаках и заридах, тъй както не бях ридал от дете. Сълзите течаха по лицето ми. Напълно отчаян удрях с пестник водата по дъното на лодката и ритах дивашки планшира. Високо се молех богу да ми помогне да умра.

6. Зловещият екипаж

Но като видяха, че наистина съм оставен на произвола на съдбата, островитяните ме съжалиха. Съвсем бавно течението ме носеше на изток, така че се приближавах под ъгъл към острова и след известно време с истерично облекчение видях баркаса да завива и да се връща към мен. Беше тежко натоварен и чак когато се приближи, успях да различа белокосия широкоплещест спътник на Монтгомъри, седнал притеснено на кърмата между кучетата и няколко денка. Откъм носа, близо до пумата, черноликият урод също се бе вторачил свирепо в мен. Освен тях имаше още трима души, странни звероподобни същества, срещу които хрътките ожесточено се зъбеха. Монтгомъри, който управляваше лодката, я доближи съвсем до моята и като се надигна, прихвана и завърза моя фалин[5] към румпела — за да ме вземат на буксир, понеже на борда нямаше място.

Вече се бях съвзел от истеричното си състояние и когато се приближи, отговорих на поздрава му достатъчно смело. Казах му, че лодката ми е почти наводнена и той ми подаде един дървен черпак. Въжето между лодките се изпъна и аз залитнах назад. Известно време бях зает да изгребвам водата. Чак когато я изхвърлих — защото тя бе преляла през борда, а иначе лодката беше съвсем здрава, — можах спокойно отново да огледам хората в баркаса.

Открих, че белокосият продължава да ме наблюдава настойчиво, но както сега ми се стори, с известно смущение. Щом очите ни се срещнаха, той погледна надолу, към хрътката, клекнала между коленете му. Както вече споменах, беше човек с внушително телосложение, открито чело и груби черти; кожата над клепачите му беше увиснала по оня особен начин, който издава напредналата възраст, а краищата на устните му бяха спуснати надолу и му придаваха израз на дръзка решителност. Разговаряше с Монтгомъри твърде тихо и не можех да дочуя нищо. От него погледът ми се отмести към тримата мъже — един наистина странен екипаж. Виждах само лицата им, лица, в които имаше нещо, не зная какво точно, което предизвика у мен необичаен спазъм на отвращение. Огледах ги внимателно, но впечатлението ми не се разсея, макар че не успях да открия от какво бе предизвикано то.

Тогава ми се сториха тъмнокожи, а крайниците им бяха чудновато омотани чак до края на пръстите и стъпалата в някаква тънка мръснобяла материя. Никога преди не бях виждал така загърнати мъже, приличаха на жените от източните страни. Носеха и тюрбани, изпод които надничаха някакви чудновати лица с издадени долни челюсти и святкащи очи. Бяха с дълги черни коси, почти като конски гриви, и в седнало положение превъзхождаха по ръст всички човешки раси, които познавах. Белокосият мъж, за когото знаех, че е висок около шест фута, седеше с една глава по-ниско и от тримата.

Впоследствие разбрах, че нито един не бе по-висок от мен самия, просто телата им бяха ненормално дълги, а бедрената част на нозете им — къса и някак интересно извита. Във всеки случай представляваха изумително грозна банда, а над главите им под предното платно, надничаше черният лик на човека, чиито очи фосфоресцираха в тъмното.

Докато ги разглеждах, срещах втренчените им погледи и един подир друг те се извръщаха от вперените ми очи и току ме поглеждаха със странна плахост. Сетих се, че може би ги смущавам, и насочих вниманието си към приближаващия остров.

Беше нисък, покрит с гъста растителност — предимно неизвестен за мен вид палма. От една невидима точка до невероятна височина в небето се издигаше полегато тънка бяла струйка пара, която след това се разпиляваше като пухено перо. Вече бяхме в прегръдката на широк залив, от двете страни на който се вдаваше по един нисък нос. Покритият със синкав пясък стръмен бряг се издигаше до един хребет на около шестдесет, седемдесет фута над морското равнище, покрит с разпръснати тук-таме дървета и храсталаци. По средата на склона се намираше квадратна ограда от пъстроцветни камъни, построена, както впоследствие разбрах, частично от корали, частично от пемза. Иззад оградата се подаваха два сламени покрива.

До водата ни чакаше един мъж. Докато бяхме още далеко, сякаш ми се мярнаха някакви гротескни същества, които се шмугнаха в храстите по склона, но като се приближихме, не забелязах никого. Човекът беше среден на ръст, с черно негроидно лице. Имаше голяма уста почти без устни, извънредно дълги ръце, издължени тесни ходила и криви крака, наблюдаваше ни, изпънал глава напред. Беше облечен като Монтгомъри и белокосия му спътник с горна дреха и панталон от син шевиот.

Когато приближихме съвсем, започна да тича насам-натам по брега с най-непривични движения. По команда на Монтгомъри четиримата мъже в баркаса се изправиха и с особено тромави жестове прибраха платната. Монтгомъри ни насочи към малък тесен док, прокопан в брега. Тогава човекът на сушата забърза към нас. Докът, както го наричам, всъщност беше един канал, достатъчно дълъг по това време на прилива, за да побере голямата лодка.

Чух как носът се заби в пясъка, с помощта на черпака с мъка отблъснах своята лодка от румпела на баркаса и като освободих фалина, слязох на сушата. Тримата омотани мъже се изкатериха с непохватни движения на пясъка и незабавно се заеха с пренасянето на товара, подпомагани от човека на брега. Бях изключително поразен от чудноватите движения на краката на тримата увити и обинтовани моряци — не толкова че бяха вдървени, а като че бяха деформирани по някакъв особен начин, сякаш ставите им не бяха на местата си. Кучетата продължаваха да ръмжат и щом белокосият слезе на брега, изопнаха веригите си по посока на мъжете.

Тримата грамадни мъжаги разговаряха помежду си със странни гърлени звуци, а човекът, който ни посрещна на брега, започна да им ломоти нещо възбудено, стори ми се на непознат език, когато се захванаха с няколко струпани близо до кърмата бали. И преди бях чувал подобен глас, но не можех да се сетя къде. Белокосият се мъчеше да укроти шестте кучета и даваше нареждания, като едва успяваше да надвика тяхната врява. Монтгомъри, извадил румпела от мястото му, също слезе на брега и всички се заеха с разтоварването. Самият аз бях твърде слаб, какво друго можеше да се очаква след продължителните ми пости, а и слънцето прежуряше върху голата ми глава, за да предложа някаква помощ.

След малко белокосият, види се, си спомни за присъствието ми и дойде при мен.

— Изглежда, не сте закусвал.

Малките му черни очички блестяха под гъстите вежди.

— Трябва да ви се извиня. Сега сте ни гост и сме длъжни да се погрижим за вас, въпреки че не бяхте поканен, нали.

Огледа проницателно лицето ми.

— Монтгомъри казва, че сте образован човек, мистър Прендик, казва също, че разбирате нещо от наука. Мога ли да ви попитам какво означава това?

Обясних му, че съм прекарал няколко години в Кралския научен колеж и съм провел някои биологични изследвания под ръководството на Хаксли. При тези думи той леко повдигна вежди.

— Това малко променя нещата, мистър Прендик — каза той с нотка на повече респект. — Случайно и ние тук сме биолози. Това е нещо като… биологична станция. — Очите му се спряха на хората в бяло, които усърдно теглеха върху колелца пумата към оградения двор. И добави: — Поне аз и Монтгомъри.

И след малко:

— Не зная кога ще можете да си отидете оттук. Ние сме настрани от всички пътища. Виждаме кораб не по-често от веднъж на дванадесет месеца.

Внезапно ме изостави, изкачи се по брега край групата и мисля, че влезе в заграденото място. Другите двама мъже заедно с Монтгомъри трупаха по-малки вързопи върху ниска количка. Ламата, а също и зайчарниците бяха още на баркаса; хрътките — все още привързани за дъсчените седалки. Дигнали камара, тежка близо цял тон, тримата мъже хванаха количката и я затикаха нагоре след пумата. Скоро Монтгомъри ги изостави, върна се при мен и протегна ръка.

— Що се отнася до мен — каза той, — аз съм доволен. Онзи капитан беше едно празноглаво магаре. Създаде ви доста емоции.

— Именно вие — казах — ме спасихте отново.

— Зависи. Ще разберете, че този остров е едно дяволски необикновено място, обещавам ви. На ваше място щях много да внимавам къде отивам. Той… — подвоуми се и, изглежда, си промени намерението относно това, което му бе на езика, и каза: — Бих искал да ми помогнете за тези зайци.

Ритуалът със зайците беше наистина уникален. Нагазих с него във водата и му помогнах да пренесем единия зайчарник на брега. И той веднага отвори вратичката му, наклони го към единия му ръб и изсипа животинките на земята. Боричкайки се, те падаха на куп един връз друг. Монтгомъри плесна с ръце и те, мисля, че бяха петнайсет-двайсет парчета, незабавно се разбягаха с подскоци нагоре по склона.

— Растете и се множете, приятелчета — подвикна им Монтгомъри. — Населете острова. Тук досега сериозно не достигаше месо.

Докато ги наблюдавах как се скриват, белокосият се върна с бутилка бренди и малко бисквити.

— Нещо да се подкрепите, Прендик — далеч по-фамилиарно отпреди, каза той.

Без да се суетя, веднага се захванах с бисквитите, а през това време белокосият заедно с Монтгомъри освободиха още двадесетина заека. Все пак три големи зайчарника заминаха заедно с пумата в къщата. Не се докоснах до брендито, защото от рождение съм въздържател.

7. Заключената врата

Читателят сигурно ще разбере, че по начало всичко наоколо ми бе тъй странно и положението ми бе последица от толкова неочаквани приключения, че не си давах сметка за относителната странност на това или онова, което ме заобикаляше. Последвах ламата нагоре по брега и бях настигнат от Монтгомъри, който ме помоли да не влизам зад каменната ограда. Тогава забелязах, че пумата в клетката и купчината вързопи бяха оставени пред входа на оградения четириъгълник.

Обърнах се и видях, че вече разтовареният баркас е излязъл от дока и го изтеглят на брега, а белокосият крачеше към мен. Той се обърна към Монтгомъри:

— Ето че дойде ред на въпроса с този неканен гост. Какво да правим с него?

— Той разбира нещо от наука — отговори Монтгомъри.

— Сърбят ме ръцете отново да започна работа… с този нов материал — рече прошареният мъж и кимна към оградата. Очите му светнаха.

— Виждам, че наистина е така — каза Монтгомъри с тон, който едва ли можеше да се нарече сърдечен.

— Не можем да го пратим оттатък, нито да отделим време да му построим нова колиба. И разбира се, е рано да му се доверим.

— Аз съм във вашите ръце — казах. Нямах представа какво означава „оттатък“.

— И аз така си мислех. — отговори Монтгомъри. — Остава моята стая с външната врата…

— Именно — бързо каза възрастният мъж, загледан в Монтгомъри, и тримата се отправихме към оградата. — Съжалявам за тази тайнственост, мистър Прендик… но ще трябва да запомните, че не сте канен. Нашата малка резиденция крие някоя и друга тайна, фактически тя е нещо като стаята на Синебрадия[6]. Наистина няма нищо чак толкова ужасно… за здравомислещия човек. Но точно сега… тъй като не ви познаваме…

— Несъмнено — обадих се аз, — би било глупаво от моя страна да се обиждам от липсата на доверие.

Той изкриви мрачната си уста в някакво подобие на усмивка, беше от ония навъсени хора, чиито устни остават извити надолу дори когато се усмихват, и кимна в знак на признателност за моята учтивост. Отминахме край главния вход на оградата — беше масивна порта, обкована с желязо и заключена, пред която бе струпан товарът от баркаса; на ъгъла стигнахме до малка вратичка, която преди не бях забелязал. Прошареният мъж извади от джоба на мазната си синя дреха връзка с ключове и влезе. Цялото това сложно заключване, дори в негово присъствие, ми се видя поразително странно.

Последвах го и се озовах в малка стаичка, скромно, но уютно обзаведена, чиято леко открехната вътрешна врата водеше към калдъръмен двор. Монтгомъри веднага я затвори. В по-тъмния ъгъл на стаята беше закачен хамак, а едно малко неостъклено прозорче, препречено с желязна решетка, гледаше към морето.

Това, както каза прошареният мъж, щеше да бъде жилището ми и вътрешната врата, която щеше да се заключва, „опасявайки се от инцидент“, по неговите думи, беше границата на моя достъп вътре. Обърна ми внимание на един обикновен шезлонг до прозореца и редица стари книги върху полицата до хамака — предимно трудове по хирургия и класически издания на латински и гръцки, езици, които не чета с лекота. После напусна стаята през външната врата, сякаш не искаше отново да отваря вътрешната.

— Обикновено се храним тук — каза Монтгомъри някак колебливо и също излезе. Чух го да вика „Моро“, но за момента не обърнах внимание на това. Но то изникна в съзнанието ми по-късно, докато преглеждах книгите на лавицата: къде бях чувал името на Моро преди?

Седнах до прозореца, извадих останалите бисквити и ги изядох с превъзходен апетит.

— Моро?

През прозореца видях един от онези необясними мъже в бяло да пренася някакъв сандък по брега. След малко рамката на прозореца го скри от погледа ми. После чух, че някой постави ключ в бравата зад гърба ми и го превъртя. След известно време през заключената врата долетя шумът на хрътките, вече доведени от брега. Не лаеха, а ръмжаха и душеха някак особено. Освен това чувах бързото тупкане на лапите им и гласа на Монтгомъри, който се мъчеше да ги успокои.

Бях силно впечатлен от прекалената секретност на мястото и известно време разсъждавах над това и над непонятната познатост на името Моро. Но чудно нещо е човешката памет — и тогава не успях да се сетя с какво да свържа това известно име. Мислите ми се пренесоха към необяснимата чудатост на този обезобразен, обвит в бяло човек на брега.

Никога не бях виждал в друг походката и странните движения, с които той буташе сандъка. Не си спомнях някой от тези хора да ми бе казал и една дума, макар да бях забелязал, че повечето от тях ме поглеждат сегиз-тогиз по особено плах начин, твърде различен от откритото любопитство на простодушния дивак. Чудех се какъв език говореха. Всички изглеждаха забележително мълчаливи, а когато разговаряха, издаваха неестествени гласове. Какво не беше в ред с тях? После си спомних очите на непохватния прислужник на Монтгомъри.

Точно когато си помислих за него, той влезе. Сега беше облечен в бяло и носеше върху малък поднос кафе и варени зеленчуци. Едва успях да подтисна тръпките на погнуса, когато той се приближи, поклони се приятелски и постави подноса на масата пред мен.

И тогава се вцепених от удивление. Под гъстите черни кичури зърнах ухото му! То изскочи внезапно пред самото ми лице. Мъжът имаше остри уши, покрити с тънки кафяви космици.

— Закуската ви, сър — рече той.

Вторачих се в лицето му, без дори да се опитам да му отговоря. Той се обърна и като ме наблюдаваше странно през рамо, отиде до вратата.

Проследих го с поглед и в този момент по силата на някаква подсъзнателна връзка в главата ми изплува една фраза: „Указите на Моро“ ли беше … на Моро? Ах! Паметта ми се върна десет години назад. „Ужасите на Моро“. Фразата увисна в съзнанието ми за миг и после я видях, написана с червени букви върху жълтеникаво-кафявата брошура, която можеше да накара човек да настръхне и да го побият тръпки. След това отчетливо си спомних всичко за нея. Тази отдавна забравена брошура се върна в съзнанието ми изумително ясно. Тогава бях хлапак, а Моро навярно е бил към петдесетте — изтъкнат и способен физиолог, известен в научните кръгове с изключителното си въображение и грубата си прямота в дискусиите.

Същият Моро ли бе това? Някога беше публикувал поразяващи факти във връзка с кръвопреливането, освен това бе известно, че е направил някои ценни изследвания върху туморите. После кариерата му внезапно се провали. Трябваше да напусне Англия. Един журналист бе успял да се вмъкне в лабораторията му като асистент с нарочното намерение да направи сензационни разкрития; и с помощта на един шокиращ инцидент, ако въобще беше инцидент, неговата ужасяваща брошура стана знаменита. В деня на нейното публикуване едно нещастно куче, одрано и всячески осакатено, беше успяло да избяга от къщата на Моро.

Беше през мъртвия сезон и един виден издател, братовчед на временния лабораторен асистент, апелира към съзнанието на нацията. Не за първи път това съзнание се изправи срещу изследователските методи. Докторът беше освиркан и изгонен от страната. Може би той наистина го заслужаваше, но хладната подкрепа от страна на неговите колеги изследователи и това, че бе изоставен от болшинството научни работници, бе един срамен факт. Все пак, според описанието на журналиста, някои от експериментите му бяха безпричинно жестоки. Вероятно щяха да го оставят на мира, ако се беше отказал от изследванията си, но като всеки човек, веднъж попаднал под непреодолимата магия на научното търсене, той предпочете тях. Беше ерген и се съобразяваше единствено със собствените си интереси.

Бях убеден, че това трябва да е същият човек. Всичко го доказваше. Изведнъж прозрях на каква съдба са обречени пумата и останалите животни, вече внесени заедно с другия багаж в оградения двор зад къщата; внезапно ми направи впечатление някаква странна слаба миризма, лошият дъх на нещо познато, което досега усещах подсъзнателно. Беше антисептичната миризма на операционната. Чух през стената пумата да ръмжи и едно от кучетата изскимтя, сякаш беше ударено.

Но без съмнение вивисекцията[7] сама по себе си не беше нещо чак толкова потресаващо, особено за друг учен, че да оправдае тази потайност. По необясним начин мислите ми отскочиха от това и острите уши и светещите очи на прислужника на Монтгомъри се върнаха в съзнанието ми с отчетлива яснота. Гледах втренчено зеленото море пред мен, разпенено от свежия бриз, оставил странните впечатления от последните няколко дни да се гонят из главата ми.

Какво можеше да означава това? Заключена врата на самотен остров, един прочут учен, занимаващ се с вивисекция, и тези осакатени, обезобразени хора?…

8. Плачът на пумата

Към един часа Монтгомъри прекъсна заплетените ми размишления за подозрителната тайнственост, след него влезе нелепият му прислужник с поднос, на който бяха поставени хляб, зеленчуци и други неща за ядене, бутилка уиски, кана с вода, три чаши и ножове. Погледнах странното същество изкосо и забелязах, че неспокойните му чудновати очи ме наблюдават. Монтгомъри каза, че ще обядва с мен, но Моро бил твърде зает с някаква работа и няма да дойде.

— Моро! — казах. — Това име ми е познато.

— Сигурно, по дяволите! — отвърна той. — Какъв глупак съм, че го споменавам пред вас. Трябваше да се сетя. Нищо, това ще ви наведе да подразберете нещичко за нашите… мистерии. Уиски?

— Не, благодаря, въздържател съм.

— Де и аз да бях. Но защо ми е след дъжд качулка? Тази проклета течност ме доведе тук. Тя и една мъглива нощ. Когато Моро ми предложи да ме измъкне, смятах, че е голям късмет. Странно…

— Монтгомъри — казах веднага щом външната врата се затвори, — защо слугата ви има остри уши?

— По дяволите! — изрече той, поднесъл към устата си първата хапка, впери за миг поглед в мен и повтори: — Остри уши?

— С малки връхчета — казах възможно най-спокойно, като си поех дъх — и тънки черни косъмчета по краищата.

Той много внимателно си наля уиски и вода.

— Останал съм с впечатление, че… косата закрива ушите му.

— Видях ги, когато се наведе до мен, за да остави на масата кафето, което ми изпратихте. А очите му светят в тъмното.

Монтгомъри вече се бе съвзел от изненадващия ми въпрос.

— Винаги съм мислел — особено внимателно каза той, преодолявайки до известна степен фъфленето си, — че нещо не е в ред с ушите му. Заради начина, по който ги крие… Как изглеждат?

Маниерът му ме убеди, че тази неосведоменост е престорена. И все пак едва ли можех да му кажа, че го смятам за лъжец.

— Остри — отговорих, — твърде малки и космати… забележително космати. А и самият човек е едно от най-странните същества, което някога ми се е мяркало пред очите.

Откъм оградения двор зад нас се разнесе рязък, хриплив писък, пълен с животинска болка. По дълбочината и силата му личеше, че е на пумата. Видях, че Монтгомъри примигна.

— Наистина — каза той.

— Къде сте намерили това същество?

— М-м… Сан Франциско… Признавам, че е грозен като звяр. Полуумен, нали разбирате. Не си спомням откъде дойде. Но съм свикнал с него, нали разбирате. И двамата сме свикнали. С какво ви смущава?

— Неестествен е — отговорих. — Има нещо в него. Не ме вземайте за фантазьор, но когато се приближава до мен, изпитвам неприятно усещане, мускулите ми се стягат… нещо като докосване до… сатанинското.

Докато говорех, Монтгомъри беше престанал да се храни.

— Чудно. Не мога да разбера това усещане.

Отново се съсредоточи върху обяда си.

— Дори нямах представа за него — дъвчейки, каза той. — Екипажът на шхуната… трябва да е изпитвал същото… Нахвърлиха се върху клетника… Нали видяхте капитана?

Изведнъж пумата отново нададе вой, този път още по-болезнен. Монтгомъри изруга под носа си. Вече се канех да го разпитам за хората на брега. Тогава от бедния звяр се изтръгна поредица от къси, остри писъци.

— Хората, които бяха на брега, от каква раса са? — попитах.

— Отлични момчета, нали? — отвърна той унесено и сбърчи вежди при продължителния крясък на животното.

Замълчах. Последва нов стон, още по-ужасен от предишния. Той ме погледна с безизразните си сиви очи и си наля още уиски. Опита се да ми заговори за алкохола, твърдейки че именно с негова помощ е спасил живота ми. Сякаш гореше от желание да подчертае, че му дължа живота си. Отговорих му нещо разсеяно.

След малко приключихме с обяда, обезобразеното чудовище с острите уши разчисти масата и Монтгомъри отново ме остави сам в стаята. През цялото време бе прикривал твърде зле раздразнението си, предизвикано от рева на подложената на вивисекция пума. Бе говорил за странно разстроените си нерви и ме бе оставил сам да направя очевидното заключение.

Аз самият също се уверих, че крясъците бяха изключително дразнещи и с напредването на деня ставаха все по-дълбоки и силни. Отначало бяха болезнени, непрекъснатото им възобновяване накрая напълно ме извади от равновесие. Хвърлих настрана превода на Хораций, който четях, и като стисках юмруци и хапех устни, започнах да крача из стаята.

Накрая трябваше да си запуша ушите с ръце. Емоционалното въздействие на тези писъци върху мен непрекъснато нарастваше, докато накрая те се превърнаха в такъв израз на страдание, че повече не можех да издържам в тази затворена стая. Пристъпих извън вратата в задрямалата жега на късния следобед и като минах покрай главния вход, който отново бе заключен, завих зад ъгъла на оградата.

На открито плачът се чуваше дори още по-силно. Сякаш всичката болка на този свят се бе сдобила с глас. И все пак, дори да знаех, че тази болка е в съседната стая, ако тя беше няма, смятам, че щях да издържа, поне така мислех по-късно. Защото именно когато болката се сдобие с глас и накара нервите ни да се разтреперят, започва да ни тревожи жалостта. И независимо от сияещото слънце и разлюлените от ласкавия морски бриз зелени ветрила на палмите, светът оставаше един хаос от витаещи черни и червени видения, докато не се отдалечих от къщата зад шарената ограда на разстояние, от което не се чуваше.

9. Съществото в гората

Крачех из шубрака, който покриваше хребета зад къщата, почти без да обръщам внимание накъде вървя, преминах под сянката на гъста горичка от правостволи дървета, сетне се озовах от другата страна на хребета и се заспусках към едно поточе, което течеше през тясна долчинка. Спрях и се ослушах. Разстоянието, което бях изминал, и междинните гъсталаци заглушаваха всякакъв звук, който би могъл да долети откъм ограденото място. Цареше тишина. Тогава до мен прошумоля един заек и хукна презглава нагоре по склона. Колебливо приседнах в шарената сянка.

Мястото беше приятно. Пищната растителност по брега закриваше рекичката, съзирах само един триъгълник от блестящата водна повърхност. През синкавата мараня виждах на другия бряг гъсталак от дървета и лиани, а над тях отново сияещата синева на небето. Тук-таме цветовете на някакъв пълзящ епифит[8] очертаваха петна, обагрени в бяло и червено. Разглеждах пейзажа с блуждаещ поглед и наново започнах да си изброявам наум странните особености на слугите на Монтгомъри.

Бе твърде топло за сложни размишления и скоро изпаднах в спокойна полудрямка. Разбуди ме, не зная след колко време, шумолене сред зеленината от другата страна на потока. В момента не забелязах нищо освен люлеещите се върхове на папратите и тръстиките. И тогава на брега на потока внезапно се появи нещо — отначало не можах да различа точно какво. То наведе главата си над водата и започна да пие. Тогава видях, че бе човек, подпрял се на четири крака като животно!

Беше облечен в дреха от синкав плат, имаше медно-кафяв тен и черна коса. Изглежда, гротескната грозота беше неизменна черта на тези островитяни. Чувах как лочи водата с устни.

Наведох се напред, за да го огледам по-добре, но едно парче лава, отронено от ръката ми, изтрополи надолу по склона. Той вдигна виновен поглед и очите ни се срещнаха. Незабавно се изправи на крака и остана да ме наблюдава, като непохватно бършеше уста с ръката си. Краката му едва достигаха и половината от дължината на тялото му. Така, вгледани смутено един в друг, останахме може би в продължение на минута. После той се промъкна между храстите вдясно от мен, като един-два пъти спря, за да погледне назад, постепенно шумоленето на папратовите листа затихна в далечината и напълно замря. Ала сегиз-тогиз той се втренчваше настойчиво в мен. Дълго след като изчезна, аз останах вторачен по посока на неговото отстъпление. Сънливото спокойствие ме бе напуснало.

Стресна ме някакъв шум зад гърба ми и като се обърнах рязко, видях една бяла заешка опашка да изчезва, клатушкайки се нагоре по склона. Скочих на крака.

Явяването на това гротескно същество полузвяр, неочаквано бе населило следобедното спокойствие. Огледах се нервно и съжалих, че не съм въоръжен. После се сетих, че човекът, когото току-що бях видял, бе облечен в синкава дреха, не беше гол, както би ходил един туземец, и се опитах въз основа на този факт да си внуша, че в края на краищата той сигурно има миролюбив нрав и че изписаната на лицето му унила свирепост му прави лоша услуга.

И все пак появата му доста ме обезпокои. Тръгнах наляво по склона, като се оглеждах и надничах наоколо между правите дънери на дърветата. Защо да ходи човек на четири крака и да лочи? След малко отново дочух животински вой и като сметнах, че е пумата, се обърнах и тръгнах в диаметрално противоположна на звука посока. Това ме заведе до потока, прекрачих го и се запровирах между шубраците оттатък.

Бях стреснат от едно голямо ярко алено петно на земята и когато отидох до него, открих, че е някаква особена плесен, разклонена и нагърчена като листовиден лишей, но при допир се размекваше в слуз. И тогава в сянката на някаква пищна папрат погледът ми попадна на нещо неприятно — мъртвото тяло на заек, покрито с лъскави мухи, но още топло, с откъсната глава. Спрях втрещен от гледката на разпръсканата кръв. Тук един от новопристигналите „посетители“ на острова е бил застигнат от насилствена смърт.

Наоколо нямаше следи от друго насилие. Изглежда, беше внезапно сграбчен и убит. И както гледах вторачено малкото космато телце, осъзнах колко е трудно всъщност да се извърши това. Докато стоях тук, неясният ужас, спотаил се в съзнанието ми, откакто бях зърнал нечовешкото лице на мъжа при потока, прерасна в нещо осезаемо. Започнах да осъзнавам трудностите на своята „експедиция“ между тези непознати хора. Във въображението ми гъсталакът около мен се промени. Всяка сянка се превърна в нещо повече от сянка, стана засада, всяко прошумоляване се превърна в заплаха. Сякаш нещо невидимо ме наблюдаваше.

Реших да се върна в заграденото място на брега. Веднага се обърнах и яростно, може би дори неистово, се втурнах през храсталаците, обхванат от желанието отново да изляза на открито.

Но точно преди да изскоча на едно празно място в гората, се спрях. То беше нещо като горска поляна, останала след изсичането на дърветата; филизите вече бяха започнали борба за свободното пространство, оградено от гъсталак от стъбла и пълзящи растения, изпъстрен с петна от плесени и цветя. Пред мен, все още неусетили приближаването ми, три гротескни човешки фигури клечаха заедно върху плесенясалите останки на едно огромно повалено дърво. Едната очевидно беше жена. Другите две — мъже. Бяха голи, с изключение на някакъв омотан около кръста червен плат, кожата им бе сивкаворозова, каквато преди не бях виждал у нито един дивак. Бяха с големи дебели лица, без брадички, полегати чела и оскъдна четинеста коса по главите. Никога преди не бях виждал такива звероподобни същества.

Разговаряха или поне един от мъжете говореше нещо на другите двама и всички бяха тъй дълбоко заинтригувани, че не обърнаха внимание на шумоленето от моето приближаване. Поклащаха главите и раменете си насам-натам. Думите на говорещия долитаха плътни и лигави, но макар да ги чувах ясно, не можех да различа какво точно казва. Стори ми се, че рецитира някаква сложна скоропоговорка. След малко артикулацията му стана по-отчетлива и като простря напред ръце, той се изправи на крака.

Другите сториха същото и заломотиха нещо в хор, като простряха ръце встрани и залюляха рамене в ритъма на песента си. Тогава забелязах ненормално късите им крака и тромавите им ходила. Тримата бавно започнаха да се въртят в кръг, като потрепваха с нозе и размахваха ръце; в ритмичната им рецитация се промъкна нещо като мелодия, в която различих припев — звучеше като „Алуула“ или „Балуула“. Очите им заблестяха, а грозните им лица се озариха от израза на странно блаженство. От устата им, съвсем без устни, капеше слюнка.

Внезапно, докато наблюдавах нелепите им непонятни жестове, за първи път ясно осъзнах какво именно в тези същества по някакъв начин ме бе накърнило в началото, от какво бяха предизвикани двете непоследователни и противоречиви впечатления за пълна неизвестност и същевременно за странна познатост. Трите същества, заети с тайнствения обряд, бяха с човешки форми и същевременно странно приличаха на някакви познати животни. Независимо от своята човешка форма, парцаливите си одежди и грубата си човекоподобност, всяко от тях въплъщаваше в себе си, в движенията си, в изражението си и в цялостното си присъствие някакво неопровержимо подобие на шопар, прилика със свиня, безпогрешният белег на животно.

Стоях, обхванат от учудващото прозрение и в главата ми нахлуваха най-ужасни въпроси. Съществата започнаха да подскачат, отначало едното, след него и другите, да крещят и да сумтят. Сетне едното се подхлъзна и за миг застана на четири крака, после незабавно се изправи. Но дори този мимолетен проблясък на истински животинското в тези чудовища беше достатъчен.

Обърнах се възможно най-безшумно и сегиз-тогиз, вцепеняван от страх да не бъда открит от изпращяването на съчка или прошумоляването на листата, се мушнах в храсталаците. Трябваше ми доста време, за да стана по-храбър и да се осмеля да се движа по-свободно.

Едничката ми мисъл в този момент бе да се махна от отвратителните същества и не забелязах, че съм се озовал на нещо като пътечка между дърветата. Преминавайки през една малка горска полянка, изведнъж с голямо безпокойство забелязах между дърветата два тромави крака, които с безшумни стъпки вървяха успоредно с мен, отдалечени на около тридесет ярда. Главата и горната част на тялото бяха скрити от преплетените лиани. Спрях рязко, като се надявах, че съществото не ме вижда. Заедно с мен спряха и краката. Бях тъй нервен, че изключително трудно превъзмогнах порива си да побягна стремглаво.

Тогава, като се вгледах внимателно, различих през преплитащата се мрежа главата и тялото на урода, когото бях видял да пие. Той раздвижи глава. Когато ме погледна изпод сянката на дърветата, видях, че очите му имаха смарагдовозелен цвят и полуфосфоресциращ блясък, който изчезна, щом отново си обърна главата. За момент остана неподвижен и после побягна безшумно през избуялата зеленина. Само след миг беше вече изчезнал зад някакви храсти. Не го виждах, но усещах, че е спрял и ме наблюдава.

Какво за бога беше това: човек или животно? Какво искаше от мен? Нямах оръжие, нито дори тояга. Бягството би било лудост. Във всеки случай нещото, каквото и да бе то, нямаше смелост да ме нападне. Стиснах зъби и закрачих право срещу него. Напрягах се да не издам страха, който смразяваше гръбнака ми. Промъкнах се през група високи храсталаци с бели цветове и го видях двадесет ярда по-нататък да ме гледа през рамо и да се двоуми. Пристъпих още една-две крачки напред, като го гледах настойчиво в очите.

— Кой си ти? — казах аз.

Той се опита да устои на погледа ми.

— Не! — изведнъж рече той и като се извърна, се отдалечи с подскоци през шубрака. После се обърна и отново се вторачи в мен. Очите му блестяха в сумрака под дърветата.

Бях си глътнал езика от страх, но съзнавах, че единственият ми шанс е да блъфирам и отново уверено се отправих към него. Той пак се обърна и изчезна в здрача. Стори ми се, че още веднъж зърнах блясъка на очите му и това бе всичко.

Едва сега осъзнах на какви опасности ме излагаше напредналото време. Слънцето бе залязло преди няколко минути, на изток вече се спускаше мек тропически здрач и първият молец пърхаше безшумно около главата ми. Трябваше да побързам обратно зад оградата, иначе щеше да се наложи да прекарам нощта сред неизвестните опасности на тайнствената гора.

Мисълта за връщане в убежището, където витаеше болката, беше крайно неприятна, но още по-страшна бе тъмнината и всичко, което криеше тя, да ме завареше на открито. Хвърлих още един поглед към сивите сенки, погълнали странното същество, и поех обратния път надолу по склона към потока в посоката, от която смятах, че съм дошъл.

Крачех енергично, смутен от всичко това, и скоро се озовах на едно равно място между рядко пръснатите дървета. Безцветната яснота, която идва след пурпурния залез на слънцето, притъмняваше. С всеки изминат миг синьото небе ставаше все по-дълбоко и една по една звездите пронизаха мрачевината; пространството между дърветата, пролуките в околната растителност, които се синееха неясно денем, почерняха и станаха тайнствени.

Бързах напред. Багрите на света изчезнаха, върховете на дърветата се издигаха на фона на яркото синьо небе като мастилени силуети и всичко под този хоризонт се стопяваше в безформени черни петна. След малко дърветата се разредиха, преобладаваха храстите. По-нататък следваше голо запустяло пространство, покрито с бял пясък, и ново струпване на непроходими храсталаци.

Измъчваше ме едва доловимо шумолене вдясно от мен. Отначало мислех, че се заблуждавам, защото, когато спирах, беше тихо с изключение на вечерния бриз по върхарите на дърветата. Но щом продължах отново, стъпките ми имаха ехо.

Отдалечих се от гъсталака, като се придържах към по-открит терен и се стремях от време на време да правя внезапни завои, за да изненадам онова нещо, ако то съществуваше, и се промъкваше към мен. Не виждах нищо и въпреки това усещането ми за чуждо присъствие непрекъснато се засилваше. Ускорих крачката и след известно време стигнах нисък хребет, преминах го и рязко се извърнах, наблюдавайки го внимателно. Очертанията му ясно се открояваха на фона на помръкващото небе.

Но след малко някаква безформена маса се издигна за момент над хоризонта и отново изчезна. Убедих се, че моят неприятел със светлокафявото лице отново ме дебнеше. Към това се добавяше и неприятното усещане, че съм загубил пътя.

Бързах известно време отчаяно объркан от потайния начин, по който ме преследваше. Каквото и да беше, нещото или нямаше смелост да ме нападне, или изчакваше да ме издебне в неудобен за мен момент. Нарочно се придържах към по-открити места. От време на време се обръщах и заслушвах и скоро почти си внуших, че преследвачът ми се е отказал от гонитбата или той просто е плод на разстроеното ми въображение. Чух шума на морето и ускорих крачка, почти се затичах и веднага долових звук от препъване зад гърба си.

Обърнах се рязко и се вгледах в неясните дървета зад себе си. Една черна сянка сякаш скочи към друга. Вслушвах се вцепенен, но долавях единствено ударите на сърцето си. Помислих, че нервите ми са разстроени и въображението ми погажда номера и тръгнах решително по посока на прибоя.

След около минута дърветата станаха още по-редки и се озовах върху гол нисък нос, издаден в тъмните води. Нощта бе спокойна и ясна и отраженията на множеството блещукащи звезди потрепваха в тихите гънки на морето. Малко по-нататък сушата от неправилния пръстен на рифа светеше със своя собствена бледа светлина. На запад се виждаха светлините на зодиака, смесени с жълтото сияние на вечерницата. Брегът се спускаше на изток от мен, а на запад бе скрит зад възвишението на носа. Тогава си спомних, че крайбрежието на Моро се падаше на запад.

Зад гърба ми изпращя клонче и се чу шумолене. Обърнах се и застанах с лице към тъмната гора. Не можех да видя нищо — но ми се привиждаха много неща. Всяка тъмна форма в сумрака изглеждаше заплашителна, по своему напомняше напрегнато дебнене. Останах така може би минута и после, все още с поглед към дърветата, се отправих на запад, за да прекося носа. И щом помръднах, една от притаените сенки се размърда и ме последва.

Сърцето ми биеше лудо. След малко на запад се разкри широката извивка на залива и аз отново се спрях. Безшумната сянка спря на дванадесетина ярда зад мен. Една малка светлинка блещукаше на отдалечения край на извивката, а сивата ивица на пясъчния бряг се виждаше мъгляво на звездната светлина. Светлината идеше от около две мили разстояние. За да стигна до брега, трябваше да прекося гората, където се спотайваха сенките, и да се спусна през храсталака по склона.

Сега виждах нещото значително по-ясно. Не беше животно, защото стоеше изправено. Тогава отворих уста да заговоря, но се задавих от хриплива храчка. Опитах отново и извиках:

— Кой е там?

Отговор не последва. Пристъпих крачка напред. Нещото не се помръдна; само се присви. Кракът ми се удари в камък.

Тогава ми хрумна една идея. Без да свалям поглед от тъмната фигура пред мен, приклекнах и взех скалния отломък. Но при движението ми нещото се обърна рязко, както би направило куче, и се промъкна встрани. Тогава се сетих за едно ученическо средство срещу големите кучета, завих камъка в носната си кърпа и я омотах около китката си. Дочух движение откъм сенките, сякаш нещото отстъпваше. Тогава напрегнатата ми възбуда изведнъж се уталожи. Обля ме обилна пот, цял се разтреперах от мисълта за своя неприятел и при вида на това оръжие в ръката ми.

Мина известно време, преди да събера решителност да се спусна през дърветата и храстите встрани от носа към плажната ивица. Накрая го направих на бегом и когато излязох от гъсталаците на пясъка, чух, че някой идва след мен, кършейки клоните.

Загубих ума и дума от страх и се затичах покрай брега. Незабавно се разнесе бързо тупкане на меки стъпки, които ме преследваха. Нададох див крясък и побягнах два пъти по-бързо. Някакви неясни черни същества, към три-четири пъти по-едри от заек, бягаха от мен и подскачаха от брега към близките храсти. Докато съм жив, ще запомня ужаса на това преследване. Тичах близо до водата и от време на време чувах плясъка на стъпките, които ме застигаха. Далеко, безнадеждно далеко беше жълтата светлина. Всичко наоколо бе тъмно и притаено. Пляс, пляс, приближаваха се все повече и повече стъпките на преследвача. Не ми стигаше въздух, тъй като отдавна не бях тичал; закашлях се и усетих болка, сякаш ме прониза нож. Прецених, че нещото ще ме догони много преди да стигна оградата, отчаян и задъхан се извърнах и когато се приближи до мен, го ударих, ударих го с все сила. Камъкът излетя от носната ми кърпа като от прашка.

Когато се обърнах, нещото, което тичаше на Четири крака, се изправи и гюлето се стовари точно върху лявото му слепоочие. Черепът му изкънтя и човекът-животно се спъна в мен, отблъсна ме назад с ръце, олюля се покрай мен и падна по очи на пясъка с лице във водата. Остана да лежи там неподвижно. Не можех да събера кураж да приближа до тъмната купчина. Оставих я там, водата около нея се плискаше под безучастните звезди, и като я заобиколих на доста голямо разстояние, продължих пътя си към жълтата светлинка на къщата. И скоро с чувство на облекчение дочух жалното стенание на пумата, звукът, който първоначално ме бе тласнал да изучавам този загадъчен остров. Макар че бях слаб и ужасно изтощен, събрах всички сили и отново затичах към светлината. Стори ми се, че някакъв глас ме вика.

10. Плачът на човека

Като се приближих до къщата, видях, че от отворената врата на стаята ми идеше светлината; а после откъм тъмнината край оранжевия четириъгълник чух Монтгомъри да вика:

— Прендик.

Продължих да тичам. След малко го чух отново. Отговорих с едва чуто „Здрасти“ и след малко, залитайки, стигнах до него.

— Къде бяхте? — каза той, като ме отстрани леко от себе си, така че светлината от вратата да пада върху лицето ми. — И двамата бяхме тъй заети, че допреди половин час не си спомняхме за вас.

Той ме въведе в стаята и ме настани на шезлонга. Известно време светлината ме заслепяваше.

— Не допускахме, че ще тръгнете да изучавате острова, без да ни предупредите — каза той. И добави: — Страхувах се! Но… какво има? Ей!

Последните сили ме напуснаха и главата ми клюмна върху гърдите. Мисля, че му достави известно удоволствие да ми даде бренди.

— За бога — рекох аз, — залостете вратата.

— Срещнали сте някоя от нашите забележителности, а? — попита той.

Заключи вратата и отново се обърна към мен. Не ми зададе повече въпроси, но ми предложи още бренди и вода и ме застави да хапна. Бях напълно изтощен. Спомена бегло, че бил забравил да ме предупреди и кротко ме запита кога съм напуснал къщата и какво съм видял. Отговорих му също така кротко с откъслечни изречения.

— Кажете ми какво означава всичко това? — попитах на ръба на истерията.

— Нищо чак толкова ужасно — отговори той. — Но мисля, че ви е достатъчно за един ден. — Ненадейно пумата заскимтя остро и болезнено. При това той изруга под носа си:

— Проклет да съм, но това място не е по-добро от Гоуър стрийт… с нейните котки.

— Монтгомъри — казах аз, — какво бе това нещо, което ме преследваше? Звяр или човек?

— Ако не спите тази нощ — отговори той, — до утре ще полудеете.

Застанах пред него.

— Какво бе това нещо, което ме преследваше? — попитах.

Той ме погледна право в очите и изкриви устни. Погледът му, който допреди миг изглеждаше оживен, помръкна.

— По вашия разказ — отговори той — мисля, че е било таласъм.

Усетих пристъп на остро раздразнение, но той премина така бързо, както бе дошъл. Отново се хвърлих на шезлонга и притиснах длани към челото си. Пумата започна пак.

Монтгомъри ме заобиколи и сложи ръка на рамото ми.

— Вижте, Прендик — каза той, — не ми беше работа да ви пускам да се мотаете из нашия глупав остров. Но не е толкова лошо, колкото ви се струва, човече. Само си съсипахте нервите. Ще ви дам нещо сънотворно. Това … ще продължи с часове. Трябва просто да заспите, иначе не отговарям за вас.

Не отвърнах. Наклоних се напред и закрих лицето си с длани. Скоро той се върна с малка стъкленица, пълна с някаква тъмна течност. Даде ми я. Изпих я, без да се съпротивявам, и той ми помогна да легна в хамака.

Когато се събудих, беше вече съвсем светло. Останах известно време изтегнат по гръб, загледан в тавана. Забелязах, че мертеците бяха направени от корабни греди. Обърнах глава и видях на масата приготвена за мен храна. Усетих глад и понечих да се измъкна от хамака, който много услужливо, сякаш предугадил намерението ми, се преобърна и ме изсипа на четири крака на пода.

Изправих се и седнах да се храня. Главата ми тежеше, отначало си спомнях само смътно за това, което се бе случило предишната вечер. Сутрешният бриз подухваше много приятно през неостъкления прозорец и заедно с храната засилваше чувството на животинско удоволствие, което изпитвах. След малко вратата зад мен, тази към двора, се отвори. Обърнах се и видях лицето на Монтгомъри.

— Всичко наред ли е? — попита той. — Страшно съм зает. — И затвори вратата. По-късно открих, че е забравил да я заключи.

Сетне си спомних израза на лицето му предишната вечер и тогава всичко, което бях преживял, възкръсна в съзнанието ми. Точно когато отново ме обхвана ужас, отвътре долетя вик, но това вече не беше викът на пумата.

Сложих обратно хапката, която бях поднесъл към устните си и се заслушах. Тишина, нарушавана единствено от сутрешния бриз. Помислих, че слухът ми ме е заблудил.

След дълга пауза поднових закуската си, но целият бях слух. Подир малко дочух още нещо, съвсем слабо и тихо. Замръзнах на място. Макар да бе слаб и тих, звукът ме разтърси много по-дълбоко от всички гадости, които бях чувал оттатък стената. Този път нямаше грешка относно естеството на неясните откъслечни звуци, никакво съмнение относно техния източник: защото това бе ридание, прекъсвано от хълцане и вопли на терзание. Този път не бе животно. Беше човешко същество, подложено на мъчения!

Щом осъзнах това, станах, прекосих с три крачки стаята, сграбчих дръжката на вратата към двора и я отворих широко пред себе си.

— Прендик, човече! Спрете! — извика Монтгомъри, като ми препречи пътя.

Една изплашена хрътка изскимтя и се озъби. Видях кръв в мивката, кафява, на места алена, и долових специфичния дъх на карболова киселина. И тогава през една отворена врата, в полумрака на сянката, видях нещо болезнено, привързано към някаква рамка, нарязано, окървавено и бинтовано. Сетне побледнялото и ужасено лице на стария Моро го закри.

В миг той ме сграбчи за рамото с ръка, цялата изцапана в червено, завъртя ме и ме изхвърли с главата напред обратно в стаята ми, повдигайки ме, като да бях малко дете. Проснах се в цял ръст на пода, вратата се затръшна и закри гневното му напрегнато лице. Чух ключа да се превърта в ключалката и укоризнения глас на Монтгомъри.

— Проваля работата на целия ми живот — каза Моро.

— Не разбира — отговори Монтгомъри и добави нещо, което не достигна до слуха ми.

— Все още не мога да отделя време — каза Моро.

Останалото не чух. Изправих се и застанах треперещ, в главата ми бе хаос от най-ужасни опасения. Възможна ли бе, мислех си, вивисекция на хора? Въпросът просветна като мълния в разбушувано небе. И внезапно мъглявият страх в съзнанието ми кристализира в живо осезаема опасност.

11. Преследването на човека

Безразсъдна надежда за бягство ме накара да си спомня, че външната врата на стаята ми все още бе отворена. Сега бях убеден, абсолютно сигурен, че Моро правеше вивисекция на човешко същество. През цялото време, откакто бях чул името му, се опитвах да свържа по някакъв начин нелепия животински облик на обитателите на острова с неговите мерзости; и мисля, че сега си изясних всичко. Споменът за изследванията му върху кръвопреливането отново се събуди в съзнанието ми. Видените от мен същества бяха жертви на някакъв чудовищен експеримент!

Тези противни негодници имаха намерението просто да ме задържат, да ме заблудят с проявите си на доверие и после да ме обрекат на съдба по-гнусна от самата смърт — на мъчения, а след мъченията на най-чудовищната деградация, която бе възможно да си представя — да ме отпратят с погубена душа като звяр при останалата сбирщина. Огледах се за някакво оръжие. Нищо. Тогава яростно обърнах шезлонга, настъпих го с крак и откъртих страничната пръчка. Случайно заедно с дървото изскочи и един гвоздей, който остана да стърчи, придавайки до известна степен застрашителен вид на иначе безобидното оръжие. Дочух стъпки отвън и на часа блъснах вратата, видях Монтгомъри на около ярд. Възнамеряваше да заключи външната врата.

Вдигнах пръчката с пирона и замахнах към лицето му, но той отскочи. Подвоумих се за момент, сетне се обърнах и се втурнах към ъгъла на къщата.

— Прендик, човече! — чух изумения му вик. — Не ставайте глупак, човече!

Още минута, помислих си, и щеше да ме заключи вътре, готов за съдбата си като опитно зайче. Показа се зад ъгъла и го чух да крещи:

— Прендик!

После се затича подире ми, като викаше нещо.

Този път, тичайки слепешката, поех на североизток — в посока перпендикулярна на предишната си експедиция. Един-единствен път, докато тичах стремглаво покрай брега, хвърлих поглед през рамо и видях заедно с него слугата му. Затичах яростно нагоре по склона, после през билото и се отправих на изток покрай скалиста падина, обградена от двете страни с джунгла. Пробягах приблизително една миля, гърдите ми се напрягаха до пръсване, чувах ударите на сърцето си, а после, когато престанах да чувам Монтгомъри и слугата му, на прага на изтощението остро свих обратно към брега, както прецених, и легнах под прикритието на тръстиковия храсталак. Останах там дълго, тъй изплашен, че не смеех да помръдна, и дори от уплаха не можех да си съставя план за действие. Дивият пейзаж наоколо дремеше безшумно под слънцето и единственият звук край мен бе тихото жужене на някакви дребни мушици, които ме бяха нападнали.

Подир малко обърнах внимание и на монотонния като дихание звук — шума на прибоя. След около час чух Монтгомъри да ме вика по име далеко на север. Това ме накара да си помисля за план за действие. Размишлявах, че на острова живеят единствено тези двама привърженици на вивисекцията и техните обезобразени като животни жертви. Ако се наложи, те без съмнение можеха да насъскат някои от тях срещу мен. Знаех, че и Моро, и Монтгомъри носеха револвери; а освен слабата чамова пръчка с острие от малък пирон, това жалко подобие на боздуган, аз не бях въоръжен.

Останах да лежа неподвижно, докато не усетих жажда и глад. В този миг осъзнах истинската безнадеждност на положението си. Нямах понятие как мога да се сдобия с храна; бях пълен невежа по ботаника, за да открия някакви ядливи корени или плодове; нямах средство, с което да направя капан за малобройните зайци на острова. Колкото повече обмислях перспективите, толкова повече осъзнавах безизходицата си. Накрая, отчаян от положението си, ми дойде наум за хората-зверове, които бях срещнал. Опитах се да открия проблясък на надежда в това, което знаех за тях. Последователно си спомнях за всеки видян и се мъчех да намеря в паметта си някаква поличба за помощ.

Ненадейно се разнесе лай на хрътки, в това съзрях нова опасност. Без много-много да се замислям, иначе щяха да ме заловят, грабнах пръчката с гвоздея и се втурнах стремително към плясъка на морето. Помня трънливите храсти, чиито бодли се впиваха в мен като игли. Измъкнах се окървавен, с изпокъсани дрехи на края на тясно ручейче, течащо на север. Без никакво колебание направо нагазих във водата. Тръгнах по ручейчето и след малко се озовах до колене в малък поток. Накрая се изкатерих на западния бряг, сърцето ми биеше лудо, пропълзях в папратовия гъсталак, за да изчакам развитието на събитията. Чух кучето, беше само едно, да се приближава и да скимти, когато стигна до трънаците. Не дочух повече нищо и за малко помислих, че съм успял да избягам.

Времето течеше, тишината се проточи и накрая след около час, който прекарах в безопасност, куражът ми започна да се възвръща. Вече не бях тъй уплашен и тъй отчаян. Може би бях претръпнал от уплаха и отчаяние. Сега осъзнавах, че практически животът ми е загубен и това убеждение ме правеше способен на всичко. Дори имах известно желание да се срещна очи в очи с Моро. И както бях нагазил във водата, ми хрумна, че ако се наложеше, пред мен все още имаше път за бягство от мъченията — не можеха да ми попречат да се удавя. Почти си бях наумил да се удавя още тогава, но някакво странно желание да видя какво ще излезе от това приключение, ексцентричният интерес на безличния наблюдател у мен, ме възпряха. Протегнах крайници, наранени и болезнени от шиповете на тръните, и огледах дърветата наоколо; тъй ненадейно, сякаш бе изскочило от зеления ажур, който го окръжаваше, пред очите ми изникна едно черно лице, което ме наблюдаваше.

Забелязах, че е маймуноподобното същество, което бе посрещнало баркаса на брега. Беше се притиснало към полегатия ствол на една палма. Сграбчих пръчката и застанах с лице към него. То започна да бръщолеви:

— Ти, ти, ти — беше всичко, което можах да различа в началото. Изведнъж то скочи от дървото и след още миг надничаше любопитно между папратите.

Не изпитвах към това същество онова отвращение, което ме обхващаше при срещите с другите Зверохора.

— Ти — рече то, — в лодката. — Значи беше човек, във всеки случай не по-малко човек от слугата на Монтгомъри, защото можеше да говори.

— Да — отговорих. — Дойдох с лодката. От кораба.

— О-о — рече то и живите му неспокойни очи взеха да ме изучават — ръцете ми, пръчката, която носех, краката ми, съдраното ми палто, драскотините и раните, причинени от тръните. Изглежда, нещо го озадачи. Очите му се спряха отново върху дланите ми. То протегна своята ръка и бавно преброи пръстите си:

— Един, два, три, четири, пет, а?

Тогава не схванах какво имаше предвид. По-късно щях да открия, че болшинството от тези Зверохора имаха обезобразени длани, понякога им липсваха дори три пръста. Но предполагайки, че това е някакъв своеобразен поздрав, отговорих със същото. Той се захили с огромно удоволствие. После отново огледа наоколо с бърз блуждаещ поглед. Направи пъргаво движение и изчезна. Папратовите листа, между които бе стоял, се събраха с шумолене.

Запромъквах се след него в гъсталака и бях изумен да открия, че се люлее весело на дългата си ръка на една спускаща се от листака над нас лиана. Беше с гръб към мен.

— Хей — извиках.

Той се превъртя във въздуха, скочи на земята и застана с лице към мен.

— Виж — казах, — къде мога да намеря нещо за ядене?

— Ядене — рече той. — Сега ядеш човешка храна. — И погледът му отново се върна на висящата лиана. — В колибите.

— А къде са колибите?

— О!

— Нов съм, нали виждаш.

При тези думи той се завъртя и тръгна с бърз ход. Всичките му движения бяха чудновато ловки.

— Ела — каза той.

Тръгнах с него, за да изживея приключението до края. Предполагах, че колибите са някакъв недодялан подслон, където живееха той и другите Зверохора. Може би щяха да се окажат дружелюбно настроени и да успея да се разбера с тях. Все още не знаех до каква степен са загубили човешкото, което им приписвах.

Моят маймуноподобен спътник вървеше край мен с бърз ход, с отпуснати ръце и издадени напред челюсти. Чудех се какви ли спомени имаше за миналото.

— Откога си на острова? — попитах.

— Откога? — След като повтори въпроса, показа три пръста. Това същество беше почти идиот. Опитах се да уточня какво искаше да каже, но това очевидно го отегчи. След някой и друг въпрос той ненадейно ме напусна и подскочи към някакви плодове, които висяха на едно дърво. Откъсна шепа бодливи черупки и пътьом започна да яде съдържанието им. Забелязах това доволен, тук все пак можеше да се хапне нещо. Опитах се да му задам още няколко въпроса, но бързо изломотените му отговори по-често се отнасяха за нещо друго. Само малка част от тях бяха смислени, останалите приличаха на папагалска реч.

Бях така погълнат от тези подробности, че почти не забелязвах пътеката, която следвахме. Подир малко стигнахме до някакви дървета, целите овъглени и кафяви, а след това до едно голо място, покрито с жълто-белезникава кора, от другата страна на което се разнасяше лютив за носа и очите дим. От дясната ни страна над ръба на голите скали виждах морето. Пътеката се виеше стръмно надолу към тясно дере, между две безформени купчини възчерна сгурия на буци. Отправихме се именно нататък.

В прохода беше много тъмно след ослепителната слънчева светлина, отразена от богатата на сяра почва. Стените ставаха все по-стръмни и се приближаваха една към друга. Пред очите ми се мержелееха зелени и алени петна. Водачът ми внезапно спря.

— У дома — рече той и застана на едно празно място, в чийто мрак отначало не различавах абсолютно нищо. Чух някакви странни звуци и разтърках очи с кокалчетата на лявата си ръка. Усетих отблъскващата миризма на непочистена клетка за маймуни. По-нататък след скалите се откриваше полегат, огрян от слънцето склон, покрит със зеленина, а през тесен отвор от двете страни на теснината светлината падаше в мрака на вътрешността.

12. Казвачите на закона

Нещо студено докосна ръката ми. Сепнах се и различих нещо розово, което от всичко на света най-много приличаше на дете с одрана кожа. Съществото имаше меките, но отблъскващи черти на ленивец — същото ниско чело и забавени движения. Когато първият шок от смяната на светлината премина, започнах да виждам по-ясно наоколо си. Малкото същество, прилично на ленивец, стоеше втренчено в мен. Водачът ми бе изчезнал.

Мястото представляваше тесен проход между високи стени от лава, пукнатина в разклонения й поток. Купчини от преплетени водорасли, палмови клони и тръстики, подпрени на скалата, образуваха груби, непрогледно тъмни леговища от двете страни на пукнатината. Криволичещият между тях път, нагоре по дерето, широк бе не повече от три ярда и безобразно замърсен от гниещи плодове и други отпадъци, които бяха причината за отблъскваща смрад наоколо.

Малкото розово същество, прилично на ленивец, все още мигаше насреща ми, когато Маймуночовека се появи в пролуката на най-близката бърлога и ми махна с ръка да вляза. В това време някакво сгърбено чудовище изпълзя от едно от жилищата по-нагоре по странната улица, застана като безформен силует на фона на ярката зеленина и се втренчи в мен. Колебаех се — почти бях готов да хукна обратно по пътя, по който бях дошъл, но после, решен да поема риска до края, сграбчих по средата пръчката с пирона и пропълзях под малкия зловонен навес след водача си.

Мястото бе полукръгло, оформено като половината на пчелен кошер, и срещу скалата, която представляваше вътрешната му стена, имаше куп разнообразни плодове, кокосови орехи и други. Няколко недодялани съдини от камък и дърво бяха наредени на пода, една от тях бе поставена върху грубо трикрако столче. Огън нямаше. В най-тъмния ъгъл на колибата седеше безформена тъмна маса, която промърмори „Хей“, щом влязох, а маймуночовекът, застанал в невзрачната светлина на отвора, ми подаде един разчупен кокосов орех, когато пропълзях в другия ъгъл и клекнах там. Взех го и възможно най-спокойно започнах да го гриза независимо от напрегнатото треперене и почти нетърпимия задух в бърлогата. Малкото розово същество, прилично на ленивец, стоеше в пролуката на колибата и нещо друго със сиво лице и светли очи надничаше втренчено над рамото му.

— Хей — обади се тайнствената купчина отсреща.

— Това е човек! Това е човек! — бръщолевеше моят водач. — Човек, човек, жив човек, като мен.

— Млъкни — каза гласът от тъмното и изсумтя. Гризях си кокосовия орех сред внушително мълчание. Напрегнато се взирах в тъмнината, но не можех да различа нищо.

— Това е човек — повтори гласът. — Идва да живее с нас ли?

Беше дебел глас, някак особен, с нещо като подсвиркващи обертонове, порази ме неговата своеобразност, но английският акцент беше неочаквано добър.

Маймуночовека ме погледна в очакване на нещо. Долових, че паузата беше въпросителна.

— Идва да живее с вас — казах.

— Той е човек. Трябва да научи Закона.

Вече започнах да различавам в тъмнината нещо още по-черно, бегло очертание на прегърбена фигура. Тогава забелязах, че входът на жилището бе затъмнен от още две глави. Стиснах пръчката. Съществото в мрака повтори по-високо:

— Кажи думите. — Бях пропуснал последната му забележка. — Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът — повтори то напевно.

Бях озадачен.

— Кажи думите — повтори Маймуночовека и фигурите на отвора откликнаха като ехо със заплашителни нотки в гласовете. Осъзнах, че трябва да повторя тази идиотска формула. И сетне започна най-безсмислената церемония.

Гласът в тъмното запя монотонно някаква измислена ектения[9], а ние всички я повтаряхме ред по ред. При това те се люлееха настрани, пляскаха с ръце по коленете си и аз последвах примера им. Струваше ми се, че вече съм умрял и съм в някакъв друг свят. Тъмната колиба, тези гротескни неясни фигури, изпъстрени тук-таме със слънчеви петна, всички люлеещи се и пеещи:

— Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се Лочи; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора? Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се дращи Кората на Дърветата; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се преследват други Хора; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

И така нататък, от забраната на тези безумия до забраната на най-невъзможните и най-непристойните неща, за които може да се сети човек.

Всички бяхме обхванати от някакъв ритмичен екстаз; бръщолевехме и се люлеехме все по-бързо, като повтаряхме този смайващ закон. На пръв поглед състоянието на тези уроди ме бе заразило, но дълбоко в мен се бореха присмехът и отвращението.

Изброихме дълъг списък от забрани и сетне песента премина в нова формулировка: Негов е на Болката Дома. Ръката Негова създава. Ръката Негова ранява. Ръката Негова лекува.

И така нататък следваше друга дълга поредица, предимно неразбираемо за мен бръщолевене за Него, който и да бе той. Можеше да ми изглежда сън, но никога преди не бях чувал в съня си пеене.

— Негови са светкавиците — пеехме ние. — Негово е дълбокото солено море.

Хрумна ми ужасната идея, че след като ги бе превърнал в животни, Моро беше насадил в недоразвитите им мозъци представа за своята божественост. Но усещах присъствието на белите зъби и силните нокти достатъчно осезаемо, за да посмея да спра песента си.

— Негови са звездите по небето.

Накрая песента свърши. Видях лицето на Маймуно-човека, лъснало от пот, и вече привикнал с тъмнината, различих по-ясно фигурата в ъгъла, от която идеше гласът. На ръст бе колкото човек, но, изглежда, бе покрита с мръсносива козина, почти като скай-териер. Какво бе това? Какво бяха всички те? Представете си, че сте заобиколени от най-ужасните уроди и маниаци, които можете да измислите, и навярно ще разберете поне малко чувствата ми в компанията на тези гротескни човешки карикатури.

— Той е човек с пет пръста, с пет пръста… като мен — каза Маймуночовека.

Протегнах ръце. Сивото същество в ъгъла се наведе напред и рече:

— Да не се тича на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Присегна се със своята странно уродлива лапа и сграбчи пръстите ми. Беше нещо почти като еленово копито с два извити нокътя. За малко не изкрещях от удивление и болка. Издаде напред лице, вторачи се в ноктите ми и когато се показа в светлината на отвора, с отвращение забелязах, че това не бе лице нито на човек, нито на звяр, а просто една туфа от сива козина с три едва забележими извивки, които очертаваха местата на очите и устата.

— Той има малки нокти — смутолеви в косматата си брада отвратителното същество. — Това е добре.

Пусна ръката ми и аз инстинктивно стиснах пръчката.

— Яж корени и растения — такава е Неговата воля — обади се Маймуночовека.

— Аз съм Казвача на Закона — изрече сивото тяло. — Тук идват всички нови, за да научат Закона. Аз седя в тъмнината и казвам Закона.

— Точно така — потвърди един от зверовете на входа.

— Жестоки са наказанията за онези, които нарушат Закона. Спасение няма.

— Спасение няма — казаха Зверохората, като се спогледаха плахо.

— Няма, няма — рече Маймуночовека. — Няма спасение. Виж! Веднъж направих едно малко нещо, едно нередно нещо. Ломотех, ломотех, спрях да говоря. Никой не можеше да ме разбере. Сега съм жигосан — с клеймо на ръката. Той е велик, той е добър!

— Спасение няма — каза сивото същество в ъгъла. — Спасение няма — казаха Зверохората, като се спогледаха подозрително.

— Всеки има недостатък — рече сивият Казвач на Закона. — Не знаем какъв е твоят недостатък. Ще научим. Някои искат да преследват разни неща, дето се движат, да дебнат и да се промъкват, да причакват и да връхлитат, да убиват и да хапят, да хапят дълбоко и лакомо, за да смучат кръв… Това е лошо. „Да не се преследват други Хора; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора. Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът. Не смели ние Хора?“

— Няма спасение — каза един петнист звяр, който седеше на входа.

— Всеки има недостатък — рече сивият Казвач на Закона. — Някои искат да късат със зъби и нокти корените на нещата, да душат пръстта… Това е лошо.

— Спасение няма — повториха хората на входа.

— Някои дращят с нокти дърветата, някои ровят гробовете на умрелите, някои се бият с глави, с ръце, с нокти, някои хапят ненадейно без всякаква причина, някои обичат нечистотията.

— Спасение няма — обади се Маймуночовека, като се чешеше по прасеца.

— Спасение няма — рече и малкото розово същество, прилично на ленивец.

— Наказанието е сурово и неизбежно. Затова научи Закона. Кажи думите — и той отново невъздържано захвана странната ектения за Закона, и отново аз и всички останали същества започнахме да припяваме и да се люлеем. От този брътвеж и от задушливата смрад на мястото ми се зави свят, но продължих, като се надявах нещата скоро да вземат друг обрат.

— Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Вдигахме такъв шум, че не забелязах врявата навън, докато някой, мисля, че беше един от двамата Мъже-Свине, пъхна главата си над малкото розово, подобно на ленивец, същество и възбудено извика нещо, което не схванах. Тези на входа на часа изчезнаха, Маймуночовека се втурна навън, а съществото, което седеше в мрака, го последва — забелязах само, че е грамадно и Тромаво, покрито със сребриста козина — и аз останах сам.

Преди да стигна до процепа, чух ръмженето на хрътка.

След още миг стоях извън коптора, с дъсчицата от стола в ръка, целият разтреперан. Пред мен бяха тромавите гърбове на около двайсетина Зверохора със скрити между плешките уродливи глави. Жестикулираха възбудено. Други полуживотински лица надничаха любопитно от останалите коптори. Поглеждайки в посоката, в която те бяха обърнати, видях в омарата под дърветата, зад прохода с бърлогите, тъмната фигура и ужасно пребледнялото лице на Моро. Едва удържаше подскачащата хрътка, а близо след него идеше Монтгомъри с револвер в ръка.

За миг останах вцепенен от ужас. Завъртях се и видях, че зад мен проходът е преграден от друг огромен звяр с грамадно сиво лице и малки премигващи очички, който се приближаваше насреща ми. Огледах се и на около шест ярда вдясно видях тясна пролука в каменната стена, през която в тъмнината падаше косо слънчев лъч.

— Стой! — извика Моро, щом се отправих нататък. — Спрете го! — едно по едно лицата се обърнаха към мен. За щастие животинските им мозъци работеха бавно.

Втурнах се с рамото напред към тромавото чудовище, което тъкмо се обръщаше, за да разбере какво точно иска да каже Моро, и го блъснах върху някаква друга твар. Усетих го да размахва ръце, опитвайки се да ме сграбчи, но не успя. Малкото розово същество се спусна към мен, аз дълбоко раздрах противното му лице с пирона на пръчката и само подир миг се катерех нагоре по стръмната странична пътека, която представляваше нещо като наклонен комин на дерето. Зад мен се разнесоха вой и викове:

— Дръжте го! Спрете го! — Това бе съществото със сивото лице, което се появи някъде зад мен и напъха огромното си туловище в цепнатината.

— Давай, давай! — викаха му останалите.

Изкатерих се по тясната цепнатина в скалата и излязох върху сярата в западния край на селището на Зверохората.

Имах късмет с тази пролука, защото тесният стръмно наклонен път нагоре трябва да е затруднил най-близкия преследвач. Притичах през белезникавото пространство и през рядката горичка по надолнището и стигнах до една ниска ивица, обрасла с високи тръстики. През тях се вмъкнах в гъсти шубраци, където почвата бе черна и мочурлива. Щом се втурнах в тръстиките, първите преследвачи се показаха над цепнатината. За няколко минути се вмъкнах в шубрака. Скоро въздухът се изпълни със заплашителни викове.

Чух врявата на преследвачите в теснината горе по склона, сетне кършенето на тръстиките и сегиз-тогиз пращенето на счупен клон. Някои от съществата ревяха като разярени хищници. Хрътката залая вляво. Чух Моро и Монтгомъри да крещят в същата посока. Свърнах надясно. Дори ми се стори, че Монтгомъри извика, ако ми е мил животът, да бягам.

Почвата под мен, мека и тинеста, започна да поддава, но отчаян продължавах да тичам стремглаво, пробивах си път, понякога затъвайки до колене, и накрая стигнах до криволичеща между тръстиките пътека. Глъчката на преследвачите се отдалечи вляво от мен. На едно място три странни розови животинки, големи колкото котки, се разбягаха с подскоци пред краката ми. Пътеката се изкачваше нагоре и нагоре през друго празно пространство, покрито с бяла кора, и отново навлезе в тръстиковия гъсталак.

После успоредно по ръба на пролом със стръмни стени, който започваше ненадейно, подобно на оградните окопи срещу добитъка в английските паркове, пътеката зави, с неподозирана острота. Все още бягах с всички сили и дори не видях урвата, докато не полетях с главата надолу.

Паднах по лице в тръните и се изправих с разкъсано ухо и окървавено лице. Бях се строполил в някакъв утаечен овраг, каменист и трънлив, изпълнен с лека, стелеща се на тънки струйки мъгла, която се издигаше от тясното поточе, виещо се по дъното. Бях удивен от тази омара посред бял ден, но нямах време за чудене. Поех надясно, надолу по течението на потока, с надеждата да стигна в тази посока до морето и така да се сдобия поне с възможността да се удавя. Чак по-късно открих, че при падането съм загубил пръчката с гвоздея.

Подир малко оврагът се стесни и аз невнимателно нагазих в потока. Изскочих доста пъргаво, защото водата почти вреше. Освен това забелязах, че по кипящата повърхност плаваше тънък серен накип. Почти веднага оврагът завиваше и разкриваше неясния синкав хоризонт. Близкото море отразяваше слънчевите лъчи с безкрайната си огледална повърхност. Пред себе си виждах своята смърт. Бях възбуден и задъхан, гореща кръв сълзеше по лицето ми и приятно се разливаше по вените ми. Ликувах, че бях успял да се измъкна от преследвачите си. Точно в този момент не ми се искаше да се давя. Втренчих се назад в пътя, който бях изминал.

Ослушах се. Освен жуженето на мушиците и цвърченето на някакви дребни насекоми, които подскачаха между трънаците, беше абсолютно тихо. Сетне долетя много слаб кучешки лай, гълчава и брътвеж, свистене на камшик и врява. Шумът се усили и после отново затихна. Отстъпи нагоре по течението на потока и съвсем замря. За известно време преследването беше престанало.

Но вече знаех доколко мога да се надявам да намеря помощ от Зверохората.

13. Преговори

Отново завих и се спуснах към морето. Открих, че горещият поток се разливаше върху буренясала пясъчна плитчина, където стъпките ми подплашиха множество раци и някакви дълготели многокраки твари. Отидох до самия край на солената вода и тогава се почувствувах в безопасност. Обърнах се и с ръце на хълбоците се загледах в гъстата зеленина зад себе си, в която обвитият в пара овраг се врязваше като димна пукнатина. Както вече споменах, бях твърде развълнуван и, честно казано, твърде отчаян, за да умра, макар че онези, които никога не са били в опасност, могат да се усъмнят в думите ми.

Тогава ми дойде наум, че имам още един шанс. Докато Моро, Монтгомъри и тяхната звероподобна сган ме преследват из острова, дали не мога да заобиколя по брега и да стигна до тяхното заградено убежище — да направя фактически флангов обход и после да разбия ключалката на малката портичка, може би с камък, изтръгнат от разнебитения зид, и да видя дали не мога да намеря нещо — пистолет, нож или бог знае какво — и да се отбранявам, когато се върнат? Във всеки случай беше една възможност скъпо да продам кожата си.

Отправих се на запад, като вървях досами водата. Залязващото слънце ме заслепяваше. Слабият тихоокеански прилив настъпваше и нежно къдреше повърхността на водата.

Подир малко брегът зави и слънцето се оказа от дясната ми страна. И тогава ненадейно, далеч пред себе си, съзрях отначало една, а сетне и още фигури да изскачат от храстите — Моро със сивата си хрътка, после Монтгомъри и още двама. Това ме накара да спра.

Те ме видяха и като размахваха ръце, тръгнаха напред. Стоях и ги наблюдавах как се приближават. Двамата Зверохора изтичаха, за да ми пресекат пътя към храстите навътре в острова. Монтгомъри също тичаше, но право към мен. Моро ги следваше по-бавно с кучето.

Накрая се съвзех от бездействието си, обърнах се към морето и нагазих във водата. Отначало беше съвсем плитко. Бях навлязъл тридесет ярда навътре, когато вълните ми стигнаха до пояс. Мяркаха ми се разни водни обитатели, които се разбягваха под краката ми.

— Какво правите, човече? — извика Монтгомъри. Обърнах се потопен до кръста и го загледах. Монтгомъри стоеше задъхан на края на водата,. От усилията лицето му бе яркочервено, дългата му сламена коса отметната назад, а увисналата му долна устна откриваше кривите му зъби. Моро тъкмо се приближаваше с бледо и решително лице и кучето, което водеше, залая насреща ми. И двамата носеха големи камшици. Зад тях от брега втренчено ме наблюдаваха Зверохората…

— Какво правя ли? Ще се удавя — отговорих. Монтгомъри и Моро се спогледаха.

— Защо? — запита Моро.

— Защото е по-добре, отколкото да бъда изтезаван от вас.

— Нали ви казах — рече Монтгомъри и Моро тихо му отговори нещо.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви изтезавам? — попита Моро.

— Това, което видях — отговорих. — А и онези… там.

— Шт — рече Моро и вдигна ръка.

— Не, няма — казах аз. — Те са били хора: какво са сега? Аз поне няма да стана като тях.

Погледнах зад събеседниците си. На брега стоеше Млинг, прислужникът на Монтгомъри, и един от омотаните в бяло уроди от лодката. По-нагоре в сянката на дърветата видях дребничкия маймуночовек, а зад него още няколко неясни фигури.

— Какви са тези същества? — попитах, като посочих към тях и неколкократно повиших тон, за да ме чуят и те. — Били са хора, хора като вас самите, които вие сте инфектирали с някаква животинска зараза, хора, които сте заробили и от които все още се боите. Вие, които слушате — извиках, обръщайки се към Зверохората и им посочих Моро: — Вие, които слушате! Не виждате ли, че тези мъже все още се страхуват от вас, ужасяват се от вас? Тогава защо се боите от тях? Вие сте много…

— За бога — изкрещя Монтгомъри, — спрете, Прендик!

— Прендик! — извика Моро.

Двамата закрещяха заедно, сякаш за да заглушат гласа ми. А зад тях опулените лица на Зверохората се сведоха от учудване, обезобразените им ръце увиснаха, раменете им се прегърбиха. Тогава ми се стори, че те навярно се мъчат да проумеят какво говоря, да си спомнят нещо от своето човешко минало.

Продължих да викам, почти не помня какво. Че Моро и Монтгомъри могат да бъдат убити; че от тях не бива да Се страхуват; такава бе същината на онова, което се опитвах да втълпя на Зверохората и което в крайна сметка погуби самия мен. Видях как зеленоокият мъж в тъмните дрипи, който ме бе срещнал вечерта след пристигането ми, излезе измежду дърветата и другите го следваха, за да ме чуват по-добре. Накрая спрях да си поема дъх.

— Изслушайте ме за момент — каза Моро с твърд глас — и после говорете каквото си щете.

— Добре — отвърнах.

Той се окашля, замисли се и после извика:

— Латински, Прендик! Лош латински! Ученически латински. Но се опитайте да разберете. Hinon sunt homines, sunt animalia qui nos habemus[10] … подложихме на вивисекция. Хуманизиращ процес. Ще ви обясня. Излезте на брега.

Изсмях се и казах:

— Добре измислено. Те говорят, строят къщи, готвят. Били са хора. Още малко и сигурно ще изляза на брега.

— Точно зад вас е дълбоко… и пълно с акули.

— Това е моят единствен изход — отговорих. — Бързо и сигурно. Незабавно!

— Почакайте! — Той извади от джоба си нещо, което проблесна на слънцето, пусна предмета до краката си и каза: — Това е зареден револвер. Монтгомъри ще стори същото. Сега ще се отдалечим от брега на безопасно според вас разстояние. Тогава излезте и вземете револверите.

— Не на мен. Имате и трети.

— Искам да обмислите, Прендик. Първо, никога не съм ви викал да дойдете на този остров. Освен това, ако сме искали да ви причиним някакво нещастие, снощи ни бяхте подръка, приспан от сънотворното; и още нещо — сега, когато първоначалната ви паника премина, разсъдете сам — нима на Монтгомъри му подхожда ролята, която му приписвате. Преследвахме ви за ваше добро. Защото на острова има инфекциозна пневмония. Защо да ви застрелваме, като току-що ни предложихте сам да се удавите.

— Защо насъскахте… хората си срещу мен, когато бях в колибата?

— За да сме сигурни, че ще ви хванем и ще ви изведем от опасността. После се отклонихме от следите ви… за ваше добро.

Замислих се. Изглеждаше правдоподобно. Тогава се сетих за още нещо и казах:

— Но зад оградата видях…

— Това бе пумата.

— Слушайте, Прендик — каза Монтгомъри. — Вие сте един глупак. Излезте от водата, вземете револверите и да поговорим. Няма да можем да ви направим нищо повече отсега.

Признавам, че тогава, а всъщност и винаги, подозирах Моро и се страхувах от него. Но Монтгомъри беше човек, когото разбирах.

— Отдалечете се от брега — казах аз и като помислих, добавих: — с вдигнати ръце.

— Не можем да направим това — отвърна Монтгомъри и изразително кимна през рамо. — Унизително е.

— Тогава идете до дърветата — казах, — както искате.

— Дяволски глупава церемония — рече Монтгомъри.

з Двамата се обърнаха с лице към шестте или седемте гротескни същества, които стояха там, огрени от слънцето, непоклатими, хвърлящи сенки, движещи се и в същото време неимоверно нереални. Камшикът на Монтгомъри изплющя към тях и мигновено всички побягнаха панически към дърветата. Щом Моро и Монтгомъри се отдалечиха на достатъчно разстояние, аз излязох на брега, взех револверите и ги прегледах. За да се подсигуря и срещу най-коварната измама, изпразних единия срещу объл къс лава и със задоволство видях как той стана на прах, а по брега се посипа олово.

Все още се двоумях.

— Ще рискувам — казах си накрая и с револвер във всяка ръка се заизкачвах по брега към тях.

— Така е по-добре — равнодушно каза Моро. — С вашето проклето въображение ми загубихте почти целия ден.

И някак си презрително, което ме обиждаше, той и Монтгомъри се обърнаха и мълчаливо тръгнаха пред мен.

Цялата група от Зверохора, все още недоумяващи, се отдръпнаха между дърветата. Минах покрай тях възможно най-спокойно. Един понечи да ме последва, но камшикът на Монтгомъри изплющя и той отстъпи. Останалите наблюдаваха безмълвни. Може и да са били някога животни. Но никога преди не бях виждал животно, което се опитва да разсъждава.

14. Доктор Моро обяснява

— А сега, Прендик, ще ви обясня — каза доктор Моро, веднага щом се нахранихме. — Трябва да ви призная, че вие сте най-деспотичният гостенин, който съм имал някога. Предупреждавам ви, че това е последната услуга, която ви правя. Следващото нещо, което поискате под заплаха със самоубийство, няма да изпълня, дори за сметка на някои лични неудобства.

Той се настани на моя шезлонг с до половина изпушена пура между белите си, сръчни на вид пръсти. Висящата лампа осветяваше побелялата му коса; втренчи поглед през малкото прозорче в блещукащите звезди. Седнах възможно най-далеко от него — от другата страна на масата, с револвер в ръка. Монтгомъри го нямаше. Не държах да съм заедно с двамата в такава малка стая.

— И така, вие признавате, че подложеното на вивисекция човешко същество, както вие го нарекохте, в края на краищата е само пумата? — каза Моро. Беше ме накарал да разгледам този ужас във вътрешната стая, за да се убедя, че не принадлежи на човешкия род.

— Да, пумата е — отговорих — все още жива, но тъй нарязана и осакатена, че се моля никога повече да не видя жива плът в подобно състояние. От всички гнусни…

— Оставете това — каза Моро. — Спестете ми поне такива младежки възмущения. И Монтгомъри беше същият. Вие признавате, че това е пумата. А сега помълчете, докато ви изнеса лекцията си по физиология.

И незабавно, отначало с тон на крайно отегчен човек, а после по-разпалено, той ми изложи същността на своята работа. Говореше просто и убедително. Сегиз-тогиз в гласа му се прокрадваха нотки на сарказъм. Скоро усетих, че се изчервявам от срам заради създалото се положение.

Видените от мен същества не бяха хора и никога не са били. Те бяха животни, очовечени животни — триумф на вивисекцията.

— Забравяте какво може да направи от живите организми един изкусен майстор на вивисекцията — каза Моро. — Що се отнася до мен, учудвам се, че това, което аз върша тук, не е правено досега. Разбира се, правени са частични опити — ампутация, отрязване на езика, ексцизии[11]. Сигурно знаете, че кривогледството може да се предизвика или излекува по хирургически път. В случаите на ексцизии настъпват разни вторични промени — нарушения на пигментацията, изменение на страстите, промяна в секрецията на мастните тъкани. Не се съмнявам, че сте чували за всичко това.

— Разбира се — казах. — Но вашите противни същества…

— Всичко по реда си — рече той и махна с ръка. — Това е само началото. Подобни изменения са съвсем тривиални. Хирургията може да постигне и по-добри неща. Но има не само изграждане, но и разрушаване и изменение. Може би сте чували за една обикновена хирургическа операция, към която се прибягва в случаите, когато е повреден носът. Изрязват от челото парче кожа, което се поставя на носа и зараства на новото място. Един вид присаждане върху ново място на част от собственото тяло на животното. Възможно е също и присаждане на материал от едно животно на друго — например зъби. Присаждането на кожа и кости се прави, за да се подпомогне зарастването. Хирургът поставя в средата на раната късчета кожа, отрязани от друго животно, или част от костта на току-що убита жертва. Навярно сте чували, че, бодливото растение петльови шпори се е захванало върху шията на бик. Или да погледнем плъховете-носорози на алжирските зуави[12] — чудовища, изфабрикувани чрез прехвърляне на кожа от опашката на обикновен плъх върху муцуната му, където тя зараства.

— Изфабрикувани чудовища! — казах. — Значи искате да кажете, че…

— Да. Съществата, които сте видели, са животни, издялани и изработени в нови форми. Именно на това — на изучаването на пластичността на живите форми посветих живота си. Провеждам изследвания от години, като постепенно трупам нови знания. Виждам, че сте ужасен, но все пак аз не ви казвам нищо ново. Всичко това вече много години лежи на повърхността на практическата анатомия, но никому не достигаше дързост да се докосне до него. Аз мога да променя не само външната форма на животното. Физиологията, химическият ритъм на съществото също могат да бъдат подложени на модификации; ваксинацията и другите методи за заразяване с живи или мъртви организми като предпазно средство са примери, които без съмнение са ви познати.

Подобна операция е и кръвопреливането, с което всъщност започна цялата работа. Това са все познати случаи. По-малко известни, но вероятно много по-широко разпространени са били операциите на средновековните практици, които създавали джуджета, уроди-просяци и панаирджийски чудовища; следи от това изкуство са се запазили и днес в предварителната подготовка на младите акробати и шарлатани. Виктор Юго разказва за това в L’homme qui rit[13]. Вероятно моята идея вече ви се изясни. Виждате, че е възможно да се трансплантира тъкан от една част на животното върху друга или от едно животно на друго, както и да се променят неговите химически реакции и начин на растеж, да се модифицира съчленението на крайниците и въобще да се измени цялостната му вътрешна структура.

Тази необикновена област на науката обаче не е била изследвана систематично и докрай от съвременните учени, докато аз не се заех с това! На някои подобни неща са се натъкнали при най-модерните приложения на хирургията; повечето сходни случаи, за които ще си спомните, в действителност са били открити случайно от тирани, престъпници, дресьори на коне и кучета, от всякакви неуки, непохватни хора, преследващи свои непосредствени цели. Аз бях първият, който се заех с въпроса, въоръжен с антисептичната хирургия и с истински научни познания за законите на развитието на живите организми.

Може да се предполага обаче, че това и преди е било практикувано макар и тайно. Същества като Сиамските близнаци… И в подземията на Инквизицията. Несъмнено тяхната главна задача е била артистичното изтезаване, но поне някои от инквизиторите може и да са имали заченки на научно любопитство.

— Но — обадих се аз — тези същества… тези животни говорят.

Той потвърди и продължи да изтъква, че възможностите на вивисекцията не се изчерпват с прости физически метаморфози. Едно прасе може да бъде обучено. Психическата структура е по-неопределена от телесната. В развиващата се наука за хипнозата откриваме обещаващи възможности унаследените инстинкти да бъдат заменени с нови внушения, базиращи се на или изместващи вкоренените наследствени идеи. Наистина твърде много от онова, което наричаме нравствено възпитание, е именно такова изкуствено модифициране или извращаване на инстинктите; свадливостта се превъзпитава в храбра жертвоготовност, а подтиснатата сексуалност — в религиозно чувство. Голямата разлика между човека и маймуната е в ларинкса, обясни той, в неспособността й тънко да нюансира с него различните звукови символи, чрез които се изразяват мислите. Тук не бях съгласен с него, но той пренебрегна възражението ми донякъде неучтиво. Повтори, че нещата били така и продължи да излага същността на своята работа.

Но аз го попитах защо е избрал човешката форма. Тогава ми се струваше, а сега още повече, че има някаква странна порочност в този избор.

Той призна, че изборът на формата е случаен.

— По същия начин можех да превръщам овце в лами или лами в овце. Предполагам, че в човешката форма има нещо, което въздействува на артистичните наклонности на ума по-силно от която и да е животинска форма. Но не съм се ограничавал само със създаването на хора. Един, два пъти… — той замълча за около минута. — Тези години. Колко бързо се изнизаха! А днес загубих цял ден, за да ви спасявам живота, и още час, за да ви разказвам за себе си.

— Но аз все още не разбирам — казах аз. — Къде е оправданието ви, задето причинявате толкова мъка. Единственото нещо, което би могло да извини вивисекцията, е някакво приложение…

— Точно така — рече той. — Но както виждате, аз съм устроен иначе. Нашите платформи са различни. Вие сте материалист.

— Не съм материалист — разгорещих се аз.

— От моя гледна точка, от моя. Защото именно въпросът за страданието ни разединява. Но доколкото страданието, което може да се види и чуе, ви разстройва, доколкото вашите собствени страдания ви ръководят, доколкото възгледите ви за греха се основават на страданието, дотолкова, да речем, вие самият сте животно, което размишлява по-малко непонятно за това, какво изпитва другото животно. Това страдание…

Потръпнах нервно с рамене от тази софистика.

— О! Но то е нещо тъй дребно. Истински обърнатият към науката разум трябва да види, че това е дребно. Може би никъде освен на тази малка планета, това зрънце космическа прах, невидимо много преди да бъде стигната най-близката звезда, може би никъде другаде не съществува страдание. Но законите, които откриваме пипнешком… тогава защо дори на нашата земя, дори между живите организми, какво страдание съществува?

Докато говореше, той извади от джоба си сгъваемо ножче, отвори по-малкото острие и премести стола си така, че да виждам бедрото му. Сетне, като избра внимателно мястото, заби острието в крака си и го изтегли.

— Несъмнено и преди сте виждали подобно нещо. Никаква болка. И какво показва това? Способността да се усеща болка не е нужна на мускула и тя не е вложена в него; тя е нужна само на кожата и само тук-таме по бедрото има точки, способни да усещат болка. Просто болката е нашият вътрешен медицински съветник, който ни предупреждава и стимулира. Не всяка жива тъкан е чувствителна към болката, нито дори всички нервни влакна, нито дори всички сетивни нерви. В усещанията на зрителния нерв няма и следа от истинска болка. Ако си нараните зрителния нерв, просто виждате светлинни отблясъци, също както заболяването на слуховия нерв означава просто шум в ушите. Растенията например не усещат болка; възможно е низшите животни, каквито са морската звезда и ракът, също да не усещат болка. И после човекът — колкото по-интелигентен става, толкова по-интелигентно се грижи за собственото си благополучие и толкова по-малко се нуждае от този стимул, за да го предпазва от опасности. Досега не съм чувал за нищо безполезно, което еволюцията рано или късно да не е отстранила. А вие? И болката може да стане безполезна.

При това аз съм религиозен човек, Прендик, какъвто трябва да бъде всеки здравомислещ. Струва ми се, че може би зная повече от вас за методите на нашия Творец — защото цял живот по свой път съм търсил Неговите закони, докато вие, както разбирам, сте събирали пеперуди. И ви казвам, че блаженството и страданието нямат нищо общо с рая и ада. Блаженство и страдание — ба! Нима патосът на вашите теолози не загадъчните хурии на Мохамед. Съдържанието, което мъжете и жените влагат в понятията блаженство и страдание, Прендик, е белег на животинското у тях, белег на животното, от което са произлезли. Страдание! Страдание и блаженство — те съществуват за нас само докато се гърчим в праха. Както виждате, провеждал съм изследванията си по пътя, по който те самите ме водеха. Това е единственият път за провеждане на изследвания, за който съм чувал. Задавах някакъв въпрос, развивах метод за намиране на отговора и получавах нов въпрос. Възможно ли е това, възможно ли е онова? Не можете да си представите какво означава това за изследователя, каква треска обзема ума му. Не можете да си представите странната безцветна наслада от тези въжделения на интелекта. Пред вас не е вече животното, сродното създание, а един проблем. Състраданието — всичко, което знам за него, е, че то е нещо, от което се измъчвах преди години. Исках, единственото нещо, което исках, бе да намеря крайния предел на пластичност на живата форма.

— Но — казах аз — това е нещо мерзко.

— До ден днешен не съм се безпокоил за етичната страна. Изучаването на Природата накрая направи човек толкова безжалостен, колкото е и самата Природа. Напредвах, без да обръщам внимание на нищо, освен на въпроса, който преследвах, а готовият материал… изтичаше оттатък в колибите. Дойдохме почти преди единадесет години — аз, Монтгомъри и шест канаки[14]. Спомням си зелената смълчаност на острова, пустия океан наоколо, сякаш беше вчера. Изглеждаше, като че островът е създаден за нас.

Разтоварихме припасите и издигнахме къщата. Канаките си построиха няколко колиби близо до дерето. Захванах да работя върху това, което бях донесъл със себе си. Отначало станаха някои неприятни неща. Започнах с една овца, но след ден и половина случайно скалпелът ми се изплъзна и я убих; залових се с друга овца, която подложих на ужас и страдания, после оставих раните й да зараснат. Когато завърших, ми заприлича твърде много на човешко същество, но като се вгледах, се разочаровах; не бях удовлетворен, тъй като съществото ме помнеше, беше невъобразимо ужасено и в него не говореше нищо повече от овчия разсъдък. Колкото повече го гледах, толкова по-неугледно ми се виждаше и накрая избавих чудовището от страданията му. Тези животни без капчица смелост, тези боязливи изтерзани същества без искрица решителност да посрещнат мъките, са негодни от тях да се създават хора.

Сетне се заех с една горила, която имах, и от нея с безкрайно старание, преодолявайки редица трудности, направих първия човек. Моделирах го денонощно в продължение на цяла седмица. От моделиране се нуждаеше преди всичко мозъкът: много трябваше да се добави, доста да се промени. Когато го завърших, ми се видя сполучлив екземпляр от негроидната раса, все още лежеше бинтован, превързан и неподвижен пред мен. Не го оставих сам, докато животът му не бе вън от опасност, когато по-късно отново се върнах в стаята, намерих Монтгомъри в състояние като вашето. Беше чул някои от писъците, докато съществото се превръщаше в човек, писъци като тези, които и вас обезпокоиха толкова. Отначало не му се доверявах напълно.

А и канаките бяха подразбрали нещичко. Щом ме видеха, губеха ума и дума. Донякъде успях да привлека Монтгомъри на своя страна, но най-трудното за нас бе да задържим канаките да не ни напуснат. Впоследствие го направиха и така изгубихме яхтата. Прекарах много дни да обучавам този Зверочовек — общо три-четири месеца. Научих го на елементарен английски, дадох му някаква представа за броене, накарах го дори да чете азбуката. Съществото не беше никак възприемчиво, макар че съм срещал идиоти, които са още по-невъзприемчиви. Съзнанието му беше чиста страница, нямаше спомени какъв е бил преди. Когато белезите заздравяха и той беше само болезнено чувствителен и вдървен, но все пак способен да разговаря по малко, го отведох при канаките и го представих като интересен корабокрушенец.

Отначало те ужасно се страхуваха от него, нещо, което доста ме засегна, защото много се гордеех с този екземпляр — но той изглеждаше толкова кротък и беше тъй жалък, че накрая те го приеха и се захванаха с неговото обучение. Учеше бързо, беше много способен да имитира и да се приспособява, построи си колиба, която ми се виждаше много по-хубава от техните покрити със слама жилища. Между тях имаше едно момче, нещо като мисионер, което научи съществото да чете или поне да разпознава буквите и му даде някои елементарни идеи за нравственост, но, изглежда, да се подтиснат животинските привички, не е всичко, което може да се желае.

Починах си няколко дни и се канех да напиша отчет за цялата работа, за да разтърся английската физиология. И тогава веднъж се натъкнах на съществото — клечеше на дървото и бръщолевеше нечленоразделно на двама канака, които го дразнеха. Заплаших го, казах му колко нечовешко е подобно държание, събудих чувството му за срам, а после се върнах тук, решен да постигна нещо по-добро, преди да отнеса творението си обратно в Англия. Постигах и по-добро; но по някакъв начин съществата си възвръщаха предишния вид, упоритата животинска плът ден след ден отново надделяваше… Все още възнамерявам да постигна нещо по-добро. Искам да подчиня това. Тази пума…

Но онази история свърши така. Всички канаки вече са мъртви. Един падна през борда на баркасата. Другият почина от наранената си пета, която бе отровил със сока на някакво растение. Трима избягаха с яхтата, предполагам и се надявам, че са се удавили. Последният… беше убит. Добре — намерих им заместници. Отначало Монтгомъри се държеше, както сте склонен да се държите и вие, но после…

— Какво стана с другия? — казах рязко. — Канакът, който е бил убит?

— Работата е в това, че след като бях направил няколко човешки същества, създадох нещо… — той се поколеба.

— Да? — обадих се аз.

— То беше убито.

— Не разбирам — рекох. — Означава ли това, че…

— То уби канака — да. Уби още няколко същества, които хвана. Преследвахме го два дни. Беше се изплъзнало случайно — никога не бях възнамерявал да го пускам на свобода. Не беше довършено. Просто само експеримент. Беше нещо без крайници, с ужасно лице, което пълзеше по земята и се виеше като змия. Беше неимоверно силно, разярено от болка и се придвижваше отпуснато и шумно, както плува морската свиня[15]. Няколко дни се спотайваше в гората, унищожавайки всичко, което попаднеше по пътя му. Гонено от нас, пропълзя в северната част на острова и групата ни се раздели, за да го обкръжим. Монтгомъри настоя да дойде с мен. Канакът имаше пушка и когато тялото му бе намерено, цевта беше извита във формата на буквата „S“ и почти отхапана… Монтгомъри застреля тази твар. След това се придържах основно към човешката форма с изключение на някои дребни същества.

Той замълча. Безмълвно наблюдавах лицето му.

— И така продължавам вече цели двадесет години, като се броят и деветте години в Лондон, и във всяко същество, което създавам, нещо ме сломява, кара ме да се чувствувам неудовлетворен, подтиква ме към понататъшни усилия. Понякога се извисявам над собственото си ниво, понякога падам под него, но досега не съм постигнал това, за което мечтая. Вече мога да постигам човешката форма с лекота, така че да бъде гъвкава и грациозна или солидна и здрава; но често ми създават главоболия ръцете и ноктите. — болезнено чувствителни части, чиято форма не смея да променям свободно. Ала най-голямата трудност лежи именно във финото присаждане и моделиране, което трябва да се извършва върху мозъка. Понякога интелигентността е особено ниска, с безбройни пропуски и неочаквани празноти. А най-незадоволително от всичко е, че има нещо, до което не мога да се докосна — не мога да определя точно къде, изглежда в основата на емоциите. Онези стремежи, инстинкти, желания, които противоречат на човешката същност; един странен скрит резервоар, заплашващ да бликне неочаквано и да „залее“ цялото същество с омраза, гняв или страх.

Преди да започнете да ги наблюдавате, моите същества навярно ви изглеждаха странни и застрашителни, но на мен, веднага след като съм ги създал, те ми приличат на човешки същества. По-късно, когато започна да ги наблюдавам, убеждението се разсейва. Отначало една животинска особеност, сетне друга изпълзява на повърхността и привлича вниманието ми. Но аз тепърва ще победя. Всеки път, когато потапям някое живо същество в лоното на изгарящата болка, си казвам: „Този път ще успея да изгоря всичко животинско, този път ще създам мое собствено разумно същество.“ В края на краищата какво са десет години? Човекът се е формирал в продължение на стотици хилядолетия.

Той се замисли мрачно.

— Но вече се приближавам до целта. Тази пума…

След известно мълчание:

— А те все си възвръщат предишния вид. Щом си махна ръката, звярът започва да се промъква обратно, започва отново да се проявява…

Ново продължително мълчание:

— И тогава отпращате своите творения в онези бърлоги — попитах аз.

— Те отиват. Когато започна да усещам звяра у тях, ги изгонвам и много скоро те се озовават там. Всички те се ужасяват от тази къща и от мен. Сред тях съществува някаква пародия на човечност. Монтгомъри знае за това, защото се занимава с техните работи. Обучил е един-двама да ни служат. Самият той се срамува от това, но ми се струва, че е почти привързан към някои от зверовете. Негова лична работа, мен не ме засяга. У мен те предизвикват само неприятно усещане за неуспех. Не ме интересуват. Мисля, че следват пътя, очертан някога от канака-мисионер и водят някакво жалко подобие на разумен живот — клетите зверове! Съществува нещо, което наричат Закон. Пеят химни за „Всичко твое“. Сами си строят бърлоги, събират плодове и треви, дори се женят. Но аз виждам през тях, надничам в душите им и виждам, че това са душите на зверове, които загиват — гняв и страстно желание да живеят, да се наситят… И все пак те са странни. Сложни като всички други живи същества. Имат нещо като възвишени стремежи: отчасти суета, отчасти безплодни полови влечения, отчасти излишно любопитство. Всичко това само ме разсмива. Надявам се на тази пума; работих много усилено върху главата и мозъка й…

— А сега — каза той след продължителна пауза през която всеки от нас бе зает със собствените си мисли — какво смятате? Все още ли се страхувате от мен?

Погледнах го и видях просто един бледен побелял човек със спокойни очи. Ако не бе неговият ведър вид, можеше да мине незабелязан между стотина други тихи възрастни джентълмени, въпреки че от спокойната му поза и великолепната му осанка се излъчваше почти красота. И тогава потръпнах. Вместо отговор на втория му подадох револверите.

— Запазете ги — каза той, като подтисна една прозявка. Изправи се, погледна ме втренчено и се усмихна. — Преживяхте два бурни дена. Препоръчвам ви малко сън. Радвам се, че всичко се изясни. Лека нощ.

Той се замисли за миг и излезе през вътрешната врата. Незабавно заключих външната.

Седнах отново и известно време останах в някакво вяло настроение, напълно съсипан емоционално, умствено и физически, неспособен да продължа да разсъждавам над казаното от него. Черният прозорец ме гледаше като око. Накрая угасих с усилие лампата и легнах в хамака. Много скоро съм заспал.

15. За Зверохората

Събудих се рано. В момента на пробуждането ми обясненията на Моро изплуваха в съзнанието ми — ясно и определено. Станах от хамака и отидох до вратата, за да се уверя, че е заключена. Сетне опитах решетката на прозореца и установих, че е закрепена здраво. Фактът, че тези човекоподобни същества бяха само диви чудовища, нелепа човешка пародия, ме изпълваше със смътна несигурност за техните възможности, която беше далеч по-лоша от някакъв определен страх. На вратата се почука и чух лепкавия акцент на Млинг. Пъхнах в джоба си един от револверите (като продължавах да го държа) и му отворих.

— Добро утро, сър — каза той, внасяйки с обичайната закуска от растения и един зле приготвен заек. Последва го Монтгомъри. Неспокойните му очи забелязаха положението на ръката ми и той се усмихна накриво.

Този ден пумата почиваше, за да й заздравеят раните; но Моро, който беше изключително саможив в навиците си, не се присъедини към нас. Разговарях с Монтгомъри, за да изясня представите си как живеят Зверохората. И по-специално настоявах да узная какво удържа тези нечовешки чудовища да не нападнат Моро и Монтгомъри или да не се разкъсат взаимно.

Той ми обясни, че относителната им безопасност с Моро се дължи на ограничения умствен кръгозор на чудовищата. Независимо от повишената им интелигентност и тенденцията животинските им инстинкти да се пробуждат отново, те имат някои Неизменни идеи, вкоренени от Моро в мозъците им, които абсолютно ограничават тяхното въображение. Те наистина били хипнотизирани, казано им било, че определени неща са невъзможни, че определени неща не бива да се вършат и тези забрани са просто вплетени в тъканта на мозъците им и изключват каквато и да било възможност за неподчинение или противопоставяне.

Понякога обаче, когато старият инстинкт се бунтувал срещу интересите на Моро, нещата не вървели стабилно и гладко. Последователността от възбрани, наречени Закон, които вече бях чул да рецитират, се бореха в умовете им с дълбоко вкоренените и вечно бунтуващи се стремления на животинската им природа. Закона те непрекъснато повтаряха и, както открих, непрекъснато нарушаваха. И двамата — Моро и Монтгомъри — проявяваха особена загриженост да ги държат в неведение за вкуса на кръвта. Те се страхуваха от неизбежните последици от опознаването на този вкус.

Монтгомъри ми каза, че особено между Зверохората от семейство котки силата на Закона необичайно отслабва с падането на нощта; и тогава животинското се проявява най-силно, в здрача авантюристичният дух ги обладава и те се осмеляват да извършват неща, за които дори не биха помислили през деня. Именно на това се дължеше преследването ми от Леопардочовека през нощта след моето пристигане.

Но през тези ранни дни на моя престой те нарушаваха Закона само боязливо и то след мръкване; денем цареше всеобща атмосфера на преклонение пред Многобройните възбрани.

И тук може би следва да дам някои общи сведения за острова и Зверохората. Островът беше нисък и с неправилни очертания и предполагам, че общата му площ бе седем-осем квадратни мили[16]. Беше от вулканичен произход и от три страни беше заобиколен с коралови рифове. Няколко димящи пукнатини в северната част и един горещ извор бяха единствените следи от силите, които много отдавна са го образували. От време на време можеше да се усети лек земен трус, а понякога издигащите се тънки струйки дим се смесваха с изблици гъста пара. И това бе всичко. Както ме осведоми Монтгомъри, населението на острова сега наброяваше повече от шестдесет от тези странни творения на изкуството на Моро, без да се смятат по-дребните изчадия, които живееха из шубраците и нямаха човешки форми. Общо той бил направил около сто и двадесет, но повечето умрели; а други, като Пълзящата безкрака твар, за която ми бе разказал, били стигнати от насилствена смърт. На друг мой въпрос Монтгомъри отговори, че макар да са в състояние да дадат потомство, то обикновено умирало. Не е имало случай на унаследяване на придобитите човешки черти. Когато малките оживеят, Моро ги взема и им придава човешки вид. Съществата от женски пол били по-малобройни от мъжките и подложени на много тайно ухажване, независимо от установеното от Закона еднобрачие.

Невъзможно ми е да опиша тези Зверохора подробно — не съм особено наблюдателен за детайлите и за нещастие не мога да рисувам. Най-смайваща във външния вид на тези същества навярно беше диспропорцията между краката и дължината на телата им; и все пак нашите представи за грациозност са толкова относителни, че очите ми привикнаха с техните форми и накрая почти бях склонен да се съглася с тяхното убеждение, че собствените ми дълги бедра са тромави. Друга особеност беше, че главите им бяха източени напред, а гръбначният им стълб — извит непохватно и съвсем не както при хората. Дори Маймуночовека нямаше онази синусообразна вдлъбнатина на гърба, която придава на човешката фигура толкова грация. Най-често раменете им бяха тежко прегърбени и късите им ръце висяха отпуснати встрани. Малка част от тях бяха очебийно космати — поне до края на пребиваването ми на острова.

Следващото най-очевидно уродство беше в лицата им; почти всички бяха с издадени напред челюсти, с деформирани уши и огромни изпъкнали носове, с много гъсти или четинести коси и често очите им бяха странно оцветени или странно разположени. Никой не можеше да се смее, макар че Маймуночовека хихикаше. Извън тези общи характеристики в главите им почти нямаше сходство; всеки бе запазил чертите на своята особена порода; човешкият отпечатък променяше, но не можеше да скрие леопарда, вола, свинята и въобще животното или животните, от които бе моделирано всяко същество. Гласовете им също се отличаваха значително. Ръцете им винаги бяха уродливи; и макар че някои ме учудваха със своето подобие с човешката ръка, почти всички бяха с по-малко пръсти, непохватни около ноктите и без никаква дактилна чувствителност.

Най-ужасяващи измежду Зверохората бяха Леопардочовека и съществото, сътворено от Хиена и Свиня. По-грамадни от тях бяха тримата Бикочовеци, които бяха изтеглили баркасата на брега. После следваха Човека със сребристата козина, който бе Казвач на Закона, Млинг и едно сатироподобно същество от Човекоподобна маймуна и Коза. Имаше трима Мъже-Шопари и една Жена-Свиня, едно същество, направено от Кобила и Носорог и няколко същества от женски пол, чийто произход не можех да определя. Имаше няколко Хора-Вълци, Мечка-Бик и санбернардско Куче-Човек. Вече описах Маймуночовека, а имаше и една особено противна и воняща старица, направена от Лисица и Мечка, която от самото начало ненавиждах. Казваха, че тя е ревностен поклонник на Закона. По-дребни на ръст бяха няколко петнисти малчугани и малкото същество, подобно на ленивец. Но стига с този каталог!

Отначало изпитвах потресаващ страх от тези зверове, осезателно усещах, че това все още са животни, но постепенно, почти несъзнателно привикнах с тях, нещо повече, повлия ми отношението на Монтгомъри към тях. Той беше с тях вече тъй дълго, че беше започнал да гледа на тях като на нормални човешки същества — лондонският живот вече му изглеждаше славно и невъзвратимо минало. Само един път годишно той отивал в Африка при агента на Моро — търговец на животни. Едва ли там в моряшките селища на испански метиси се бе срещал с елита на човечеството. Разправяше ми, че отначало хората на кораба също му изглеждали странни, както Зверохората ми изглеждаха на мен — с неестествено дълги крака, плоски лица, изпъкнали чела, подозрителни, опасни и коравосърдечни. Всъщност той не обичаше хората. Обясняваше особената топлота, която изпитваше към мен, с това, че ми бе спасил живота.

Тогава ми се струваше, че в душата му се прокрадваше нежност към някой от преобразените зверове, порочно съчувствие към техните нрави, но отначало се опитваше да го прикрие от мен.

Млинг, неговият чернолик слуга, първият от Зверохората, с когото се бях срещнал, не живееше с останалите из острова, а в една малка колиба в края на оградения двор. Съществото едва ли беше толкова интелигентно, колкото Маймуночовека, но далеч по-послушно и от всички Зверохора имаше най-човешки вид, а Монтгомъри го беше научил да готви и дори да се справя с всички тривиални домакински задължения. Той беше сложен трофей на ужасяващата сръчност на Моро — мечка, примесена с куче и вол — едно от най-изпипаните измежду всичките му творения. Отнасяше се към Монтгомъри със странна нежност и преданост; понякога той го забелязваше, потупваше го, наричаше го с полуподигравателни-полушеговити имена и това караше съществото да подскача весело с необикновена наслада; понякога го малтретираше, особено след като бе пил, риташе го, биеше го, замеряше го с камъни и горящи въглени. Но независимо дали се отнасяше с него добре или зле, съществото от всичко най-много обичаше да бъде около него.

Трябва да кажа, че свикнах със Зверохората, че хиляди неща, които отначало ми изглеждаха неестествени и отблъскващи, изведнъж станаха за мен естествени и обикновени. Вероятно заобикалящата среда налага на всичко своя отпечатък. Монтгомъри и Моро бяха твърде особени и своеобразни, за да мога да запазя ясни общите си представи за човека. Когато виждах някой от тромавите Хора-Волове, които бяха разтоварили баркасата, да крачи тежко през храсталаците, откривах, че се питам и упорито се мъча да си спомня по какво се отличава той от някой истински селяндур, който се тътри към къщи, каталясал от работа; или когато срещна хитрото лице на жената полулисица-полумечка, странно човешко със своето умозрително лукавство, ми се струва, че всъщност вече съм го виждал в някой град. И все пак, от време на време, звярът се проявяваше пред мен извън всякакво съмнение. Противен на вид човек, досущ като гърбав дивак, клечи в пролуката на някоя от бърлогите, протяга ръце и се прозява, като неочаквано показва острите си резци и здрави, блестящи като ножове кучешки зъби. Или на някоя тясна пътечка, поглеждайки с краткотрайна дързост в очите на някоя гъвкава, обвита в бяло женска фигура, внезапно забелязвам, че ирисите й са като вертикални цепки, а поглеждайки надолу, забелязвам извитите нокти, с които придържа безформеното си одеяние. Любопитно е впрочем и нещо, което не съм в състояние да обясня — в тези необикновени същества, имам предвид от женски пол, в ранните дни на моето пребиваване притежаваха инстинктивно чувство за своята отвращаваща тромавост и вследствие на това дори повече от хората се грижеха за своето благоприличие и облекло.

16. Как Зверохората вкусиха кръв

Но поради своята писателска неопитност се отклоних от нишката на разказа си. След като бях закусил с Монтгомъри, той ме отведе през острова да разгледам димящите пукнатини и извора на топлия ручей, в чиито попарващи води бях скочил слепешката предишния ден. И двамата носехме камшици и заредени револвери. Докато вървяхме през листака на джунглата, чухме заешки писък. Спряхме и се ослушахме, но повече не чухме нищо и след малко продължихме, напълно забравили за случилото се. Монтгомъри насочи вниманието ми към някакви дребни розови животинки с дълги задни крака, които скачаха из храсталаците. Каза ми, че били направени от потомството на създадените от Моро Зверохора. Предполагал, че могат да служат за храна, но това намерение пропаднало, защото подобно на зайците има ли навик да изяждат малките си. Вече бях срещал някои от тези същества при среднощното си бягство от Леопардочовека и докато Моро ме преследваше предишния ден. Подскачайки, за да ни избегне, едно животинче случайно падна в дупката, изровена от едно изкоренено от вятъра дърво. Успяхме да го хванем, преди да се измъкне. Фучеше като котка, дращеше и риташе яростно със задните си крака, дори се опита да хапе, но зъбите му бяха твърде слаби, за да предизвикат повече от безболезнено ощипване. Видя ми се привлекателно животинче, а когато Монтгомъри ми каза, че не уврежда тревните площи чрез ровене на земята и че е много чистоплътно в привичките си, реших, че то може да се окаже подходящ заместник на обикновените зайци в цивилизованите паркове.

Освен това по пътя си видяхме, че кората от дънера на едно дърво беше одрана на дълги ивици и дълбоко разцепена. Монтгомъри ми обърна внимание върху това и каза:

— „Да не се дращи кората на Дърветата; такъв е Законът“. Доста от тях съблюдават това!

Малко по-късно срещнахме Сатира и Маймуночовека. Сатира бе проблясък на спомени за класиката от страна на Моро, лице с овчо изражение — подобно на грубия еврейски тип, гласът му напомняше хрипливо блеене, долните му крайници бяха сатанински. Когато минаха покрай нас, той гризеше черупката на някакъв шушулков плод. И двамата поздравиха Монтгомъри:

— Привет на Втория с Камшика!

— Сега има и трети с камшик — каза Монтгомъри. — Така че по-добре внимавайте.

— Той не е ли правен? — попита Маймуночовека. — Той каза, че… е бил направен.

Сатира ме изгледа любопитно.

— Третия с камшик, той, който плаче, когато влиза в морето, има слабо бяло лице.

— Той има тънък дълъг камшик — рече Монтгомъри.

— Вчера той бе окървавен и плачеше — каза Сатира.

— Ти никога не си окървавен и не плачеш. И Господаря никога не е окървавен и не плаче.

— Нещастнико! — каза Монтгомъри. — Ако не внимаваш, ти самият ще станеш окървавен и ще заплачеш.

— Той има пет пръста, той е човек с пет пръста като мен — продължи Маймуночовека.

— Хайде, Прендик — хвана ме за ръката Монтгомъри и продължихме нататък.

Сатира и Маймуночовека останаха, като ни наблюдаваха и си разменяха реплики.

— Той нищо не каза. Хората имат гласове — рече Сатира.

— Вчера ме попита кои неща се ядат — отговори Маймуночовека. — Той не знаеше.

Продължиха да разговарят съвсем тихо и чух само Сатира да се смее.

На мъртвия заек се натъкнахме, когато се връщахме. Окървавеното тяло на клетото зверче бе разкъсано на парчета, много от ребрата бяха оглозгани до кости, а гръбнакът му без съмнение беше гризан.

При тази гледка Монтгомъри спря.

— Боже — каза той и като се наведе, взе един от счупените прешлени, за да го разгледа по-отблизо. — Боже! — повтори той. — Какво означава това?

— Някое от вашите месоядни животни си е припомнило старите навици — казах аз след кратка пауза. — Целият гръбнак е изпонахапан.

Той стоеше вторачен, с пребледняло лице и изкривена устна. — Това не ми харесва — изрече бавно.

— Видях още нещо подобно — отговорих аз — в деня, когато пристигнах.

— По дяволите, наистина ли? Какво по-точно?

— Заек с откъсната глава.

— В деня, в който пристигнахте?

— В деня, в който пристигнах. В храсталака зад оградата, когато излязох вечерта. Главата му беше изцяло откъсната.

Той изсвири тихо и продължително.

— И освен това, мисля, че знам кой от вашите зверове го е сторил. Разбира се, само догадка. Преди да се натъкна на заека, видях едно от вашите изчадия да пие от потока.

— Лочеше?

— Да.

„Да не се Лочи; такъв е Законът.“ Много ги е грижа зверовете за закона, хм… когато Моро не е наоколо.

— Беше звярът, който после ме преследва.

— Разбира се — каза Монтгомъри, — точно така постъпват хищниците. След като убият, пият. Това е от вкуса на кръвта. — И попита: — Как изглеждаше звярът? Ще го познаете ли? — Той огледа наоколо, застанал разкрачен над разкъсания заешки труп, очите му зашариха между сенките и прикритията от зеленината, потайните места и засадите на гората, които ни окръжаваха.

— Вкусът на кръвта — повтори той.

Извади револвера си, провери барабана и отново го прибра. Сетне задъвка долната си устна.

— Мисля, че ще позная звяра. Ударих го. Сигурно има хубава синина на челото си.

— Освен това трябва да докажем, че той е убил заека — каза Монтгомъри. — По-добре да не бях ги донасял тук.

Трябваше да продължим нататък, но той стоеше над разкъсания заек, объркан и замислен като над ребус. Отдалечих се, за да не гледам останките на заека.

— Хайде — подканих го аз. Той се сепна и дойде при мен.

— Вижте — почти прошепна той. — Предполага се, че у всички тях е заложена идеята да не ядат нищо, което бяга по земята. Ако някой от зверовете случайно е опитал вкуса на кръвта…

Известно време вървяхме мълчаливо.

— Чудя се какво може да се е случило — говореше си той. След кратка пауза добави: — Това, което направих онзи ден, беше глупаво. Моят слуга… Показах му как да одере и сготви заек. Странно… Видях го да си облизва ръцете… Никога не беше ми идвало наум.

И след малко:

— Трябва да сложим край на това. Трябва да кажем на Моро.

През целия път към къщи той не можеше да мисли за нищо друго.

Моро погледна на случилото се дори още по-сериозно от Монтгомъри и едва ли е нужно да споменавам, че и аз бях заразен от очевидното им смайване.

— Трябва да дадем пример за назидание — каза Моро. — Но се съмнявам, че прегрешилият е Леопардочовека. Но как да го докажем? Монтгомъри, по-добре да беше запазил за себе си апетита си за месо и да бяхме минали без тези вълнуващи придобивки. Заради тях може да настъпи голяма каша.

— Глупаво от моя страна — рече Монтгомъри, — но стореното сторено. Пък и вие казахте, че мога да ги докарам…

— Трябва да се заемем с въпроса незабавно — каза Моро. — Предполагам, че ако се случи нещо, Млинг ще може да се погрижи за себе си.

— Не съм много сигурен в Млинг — отговори Монтгомъри. — А би трябвало да го познавам добре.

Подир обед Моро, Монтгомъри, аз и Млинг отидохме на другия край на острова при колибите в дерето. И тримата бяхме въоръжени. Млинг носеше една малка брадвичка, която използваше за цепене на дърва, и няколко навивки жица. На рамото на Моро висеше огромен пастирски рог.

— Ще видите събрание на Зверохората — каза Монтгомъри. — Интересна гледка.

През целия път Моро не промълви нито дума, но строгото му, обрамчено от бели кичури лице беше мрачно.

Прекосихме оврага, в който се вдигаше пара от топлия поток и като следвахме криволичещата през тръстиковия храсталак пътека, стигнахме до широко пространство, покрито с гъсто жълто прахообразно вещество — мисля, че беше сяра. Отвъд билото на буренясалия бряг блестеше морето. Стигнахме до нещо като плитък естествен амфитеатър и тук спряхме. Тогава Моро наду рога и разбуди заспалата тишина на тропическия следобед. Очевидно белите му дробове бяха силни. Сигналните звуци се усилваха и усилваха, повтаряни от ехото, докато станаха оглушителни.

— Ох — каза Моро и отпусна извития инструмент обратно на хълбока си.

Незабавно в жълтите тръстики се чу пращене и от гъстата зелена джунгла, очертаваща тресавището, през което бях бягал предния ден, долетяха гласове. Сетне на три или четири места по края на покритата със сяра площ се появиха нелепите фигури на бързащите към нас Зверохора. В мен се промъкна ужас, когато ги забелязах да излизат тромаво един след друг от дърветата или тръстиките и да се тътрят през нагорещения прах. Но Моро и Монтгомъри останаха достатъчно спокойни и аз по неволя стоях редом с тях. Пръв пристигна Сатира, странно нереален, независимо че хвърляше сянка и вдигаше прах с копита; подир него от гъсталака излезе някакъв чудовищен дебелак, нещо между кон и носорог, който, движейки се, продължаваше да дъвче слама; после се появи Жената-Свиня и две Жени-Вълчици; после Вещицата полулисица-полумечка с червени очи на заостреното си червено лице и после другите — всички охотно забързани. Щом приближиха, започнаха да се кланят раболепно на Моро и без да се съобразяват един с друг, да пеят отделни части от втората половина на ектенията на Закона: „Ръката Негова ранява, Ръката Негова лекува“ и тъй нататък.

Щом се приближиха на около тридесет ярда, спряха, поклониха се и като се свиха на колене и лакти, започнаха да си посипват главите с жълтата пепел. Представете си само гледката. Трима облечени в синьо мъже, с нашия обезобразен чернолик помощник, застанали сред широкото пространство, покрито с огрян от слънцето жълт прах под лазурното небе, заобиколени в кръг от пълзящите и жестикулиращи страшилища, някои почти човекоподобни с изключение на едва доловими жестове и изражения, други като уроди, трети тъй странно деформирани, че напомняха единствено виденията на най-ужасните кошмари. А зад тях в едната посока ивицата камъш, в другата — гъстата джунгла от палмови дървета, отделяща ни от дерето с колибите, на север — мъгливият хоризонт на Тихия океан.

Шестдесет и двама, шестдесет и трима — броеше Моро. — Няма още четирима.

— Не виждам Леопардочовека — казах аз. Подир малко Моро отново изсвири с огромния рог и при неговия звук всички Зверохора се сгърчиха и затъркаляха в праха. Тогава, прокрадвайки се от камъша, като се снишаваше към земята и се мъчеше да се присъедини към посипващия се с пепел кръг зад гърба на Моро, се появи Леопардочовека. Забелязах, че имаше синина на челото. Последен от Зверохората пристигна дребният Маймуночовек. Дошлите по-рано животни, разгорещени и изтощени от своето търкаляне, го стрелнаха със злобни погледи.

— Престанете — с висок и твърд глас изрече Моро и Зверохората седнаха на задните си крака да отпочинат от своето поклонение.

— Къде е Казвача на Закона? — запита Моро и косматото сиво чудовище зарови лице в праха.

— Кажи словата — нареди Моро.

Незабавно цялото коленичило сборище, като се люлееше и хвърляше сяра с ръце — първо облаче прах с дясната ръка, сетне с лявата, започна отново да пее странната си ектения.

Когато стигнаха до „Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът“, Моро вдигна тънката си бяла ръка.

— Спрете! — извика той и настъпи пълна тишина. Мисля, че всички знаеха и се ужасяваха от онова, което щеше да последва. Огледах странните им лица. Когато съзрях треперещите им пози и спотаения в блестящите им очи ужас, се учудих, че въобще съм могъл да ги сметна за хора.

— Този Закон е бил нарушен — каза Моро.

— Няма прошка — се чу от лишената от лице твар със Сребриста козина.

— Няма прошка — повтори коленичилият кръг от Зверохора.

— Кой го е сторил? — извика Моро и като огледа лицата им, изплющя с камшика. Стори ми се, че Хиената-свиня погледна гузно, а също и Леопардочовека. Моро се спря с лице към това същество и то се сви раболепно от спомена и ужаса за безкрайно страдание.

— Кой го е сторил? — с гърмящ глас повтори Моро.

— Грешник е, който нарушава Закона — припяваше Казвача на Закона.

Моро се вгледа в очите на Леопардочовека и сякаш се мъчеше да изтръгне самата душа на съществото.

— Който наруши Закона — каза Моро, като отклони поглед от жертвата си и се обърна към нас. Стори ми се, че в гласа му имаше нотка на екзалтация.

— Се връща в Дома на болката — завикаха всички. — се връща в Дома на болката, о. Господарю!

— Обратно в Дома на болката, обратно в Дома на болката — ломотеше Маймуночовека, сякаш идеята го блазнеше.

— Чуваш ли? — попита Моро, като се обърна към престъпника, моят приятел — Стой!

Освободен от приковаващия поглед на Моро, Леопардочовека се беше изправил на крака и сега с пламтящи очи скочи срещу своя мъчител, като огромните му кучешки зъби проблясваха зад презрително извитите му устни. Убеден съм, че само лудостта, безумието от непоносимия страх можеше да го подтикне към тази атака. Сякаш всичките, събрани в кръг шестдесет чудовища, се надигнаха около нас. Извадих револвера си. Двете тела се сблъскаха. Видях, че Моро се изтърколи назад от удара на Леопардочовека. Наоколо се разнесоха яростно виене и писъци. Всички се движеха бързо. За миг помислих, че е общ бунт.

Пред очите ми се мярна яростното лице на Леопардочовека, непосредствено преследван от Млинг. Съзрях жълтите очи на Хиената-Свиня, озарени от възбуда — беше заела поза, сякаш се канеше да ме нападне. Сатира също ме гледаше злобно иззад прегърбените рамене на Хиената-Свиня. Чух пукота от пистолета на Моро и видях розовия проблясък над безредицата. Цялата тълпа се люшна по посока на изстрела, аз бях също увлечен от магнетизма на движението. Подир миг вече тичах заедно с безредната ревяща тълпа, преследваща Леопардочовека. Това е всичко, което мога да кажа определено. Видях Леопардочовека да удря Моро, сетне всичко се завъртя наоколо ми и се втурнах стремглаво напред.

Начело по стъпките на беглеца беше Млинг. Отзад, вече изплезили езици, тичаха с големи подскоци Жените-Вълчици. Следваха ги Хората-Свине, грухтящи от възбуда, и двамата Мъже-Бикове, омотани в бяло. След тях, обкръжен от група Зверохора, идеше Моро с револвер в ръка, широкополата му сламена шапка беше отхвърчала и тънката му побеляла коса се развяваше. Хиената-Свиня тичаше редом в крачка с мен, като ме поглеждаше крадешком с лукавите си очи, а останалите топуркаха и крещяха подире ни.

Леопардочовека си пробиваше път през високите тръстики, които се изправяха отново и шибаха Млинг в лицето. Ние, които бяхме на опашката, намирахме вече утъпкана пътека в камъша. Там хайката продължи около четвърт миля, сетне се вряза в гъст шубрак, който крайно затрудняваше придвижването ни, но го прекосихме групово — папратовите листа ни шибаха в лицата, гъстите лиани ни захващаха за ушите или се увиваха около крайниците ни, а бодливите растения се закачаха и късаха от нас и дрехи, и плът.

— Той прекоси това на четири крака — задъхано рече Моро, който сега се оказа точно пред мен.

— Няма прошка — изсмя се в лицето ми Вълчицата-Мечка, възбудена от лова.

Изскочихме отново между скали и съзряхме жертвата да подтичва на четири крака, като ни се зъбеше през рамо. При тази гледка Вълчето общество зави от наслада. Съществото все още бе облечено и отдалече лицето му наподобяваше човешко, но стойката му на четири крака беше типично животинска, а незабележимото отпускане на раменете като на подгонен звяр. Скочи над някакви бодливи храсти с жълти цветчета и се скри. Млинг беше преполовил разстоянието между нас и него.

Бяхме забавили първоначалното темпо на преследването и се движехме с по-широки и уверени крачки. Докато прекосявахме откритото, видях, че хайката се беше разпръснала от колона във верига. Хиената Свиня продължаваше да тича редом с мен, като ме наблюдаваше, изкривявайки сегиз-тогиз муцуна в озъбена усмивка.

На края на скалите, осъзнавайки, че се е отправил към издадения нос, където се бяхме натъкнали един на друг през нощта след пристигането ми, Леопардочовека внезапно свърна към шубрака. Но Монтгомъри забеляза маневрата и се опита да го пресрещне.

Така, задъхан, препъвайки се в камънаците, раздиран от къпините, възпиран от папратите и тръстиките, аз участвувах в хайката на Леопардочовека, нарушил Закона, а Хиената-Свиня тичаше редом с мен, смеейки се дивашки. Продължих да се тътря, виеше ми се свят, сърцето ми се блъскаше в ребрата, бях изтощен до смърт, но не смеех да изостана от преследването, за да не се окажа насаме с този ужасен спътник. Продължавах да се влача, въпреки безкрайната умора и адската жега на тропическия следобед.

Накрая яростта на хайката отслабна. Бяхме обкръжили нещастния звяр в единия край на острова. Моро с камшик в ръка ни водеше в неравен строй и като си подвиквахме един на друг, ние напредвахме бавно и затягахме обръча около жертвата. Леопардочовека ни дебнеше безшумно и невидимо от храстите, където самият аз бях бягал от него при онова среднощно преследване.

— Внимателно! — крещеше Моро. — Внимателно! — когато краят на редицата стигна до гъсталаците и обкръжи звяра.

— Пази се от нападение — долетя иззад храстите гласът на Монтгомъри.

Бях на склона над храстите. Монтгомъри и Моро заобикаляха долу по брега. Навлязохме полека сред плетеницата от клони и листа. Жертвата се спотайваше.

— Обратно в Дома на болката, Дома на болката Дома на болката — дереше се Маймуночовека, двайсетина ярда вдясно.

Когато чух това, простих на нещастния клетник уплахата, която ми беше причинил.

Вдясно от мен чувах вейките да пращят и клоните да шумолят, разтваряйки се пред тежката походка на Коня-Носорог. И тогава сред зеленината, в полумрака на пищната растителност изведнъж забелязах съществото, което преследвахме. Беше се свило на съвсем малка купчина, светещите му зелени очи ме наблюдаваха през рамо.

Може да изглежда израз на странно противоречие от моя страна — сега не мога да обясня защо, но тогава, като гледах съществото, застанало в съвсем животинска поза, с излъчващи светлина очи и изкривено от ужас несъвършено човешко лице, отново осъзнах факта, че у него има нещо човешко. Всеки момент някой друг от преследвачите му щеше да го види и то щеше да бъде надвито и пленено, за да изпита още веднъж ужасните мъчения зад оградата. Рязко извадих револвера си, прицелих се между ужасените му очи и стрелях.

Щом сторих това, Хиената-Свиня го видя, хвърли се отгоре му с нетърпелив крясък и впи жадни зъби във врата му. Наоколо зелената маса се люлееше и пращеше от нахлуването на Зверохората. Едно след друго се появяваха лица.

— Не го убивайте, Прендик! — изкрещя Моро, — Не го убивайте! — Видях го да се промъква под листата на огромните папрати.

В следващия миг той удари Хиената-Свиня с дръжката на камшика и заедно с Монтгомъри едва удържаха възбудените месоядни Зверохора, и особено Млинг, настрана от все още потръпващото тяло. Косматата сива твар душеше трупа под ръката ми. Другите зверове се блъскаха в мен с животинска страст, за да виждат по-добре.

— По дяволите, Прендик — каза Моро. — Той ми трябваше.

— Съжалявам — казах аз, макар че това не беше истина. — Сторих го импулсивно.

От изнемога и възбуда ми прилоша. Обърнах се, проправих си път сред тълпата от Зверохора и се заизкачвах нагоре по хълма към най-високата част на носа. Дочух Моро да крещи нареждания на трима омотани в бяло Хора-Бикове да започнат да влачат жертвата надолу към водата.

Не беше трудно да се усамотя. Зверохората показваха съвсем човешко любопитство около мъртвото тяло и като душеха и ръмжаха, го следваха вкупом, докато Мъжете-Бикове го мъкнеха надолу към брега. Отидох на носа и наблюдавах Мъжете-Бикове, тъмни силуети под вечерното небе, да носят натежалото мъртво тяло към морето и в съзнанието ми като вълна нахлу чувството за неизразимото безсмислие на всичко, което става на острова.

На брега сред скалите под мен Маймуночовека, Хиената-Свиня и още няколко Зверохора стояха край Монтгомъри и Моро. Всички бяха все още крайно възбудени и се надпреварваха да дават шумен израз на верността си към Закона. Въпреки това в себе си бях напълно убеден, че Хиената-Свиня беше замесена в убийството на заека. Обзе ме странното убеждение, че без мащабността на очертанията и нелепостта на формите пред мен бе едно умалено обобщение на човешкото съществование, цялото взаимодействие на инстинкт, разум и съдба в най-прост вид. Леопардочовека не бе се вместил в този живот. Там бе цялата разлика.

Нещастните зверове! Започнах да виждам най-отвратителната страна на жестокостта на Моро. Не бях мислил по-рано за болката и злините, които се стоварваха върху клетите жертви, чак след като оживеят изпод ръцете на Моро. Бях потръпвал единствено при мисълта за дните на действителните мъчения зад оградата. Но сега те ми се струваха по-незначителната част. Преди те са били зверове със съответно пригодени към заобикалящата ги среда инстинкти, по своему щастливи като всички живи същества. Сега бяха спънати в оковите на своето човекоподобие и живееха в неизчезващ страх, тормозени от един закон, който не можеха да разберат; тяхното псевдочовешко съществование започваше в агония, беше една дълга вътрешна борба, един непрестанен ужас от Моро — и за какво? Именно безсмислието на всичко ме разтърси.

Да имаше Моро някаква по-понятна цел, бих могъл поне малко да му съчувствувам. Не съм чак толкова мекушав към страданието. Бих могъл донякъде да му простя дори ако мотивът му е бил омраза, но той беше толкова безотговорен, напълно безгрижен. Любопитството му, налудничавите му безсмислени изследвания го тласкаха да продължава, а съществата биваха захвърлени да поживеят около година, да се борят, да се лутат слепешката, да страдат непрестанно и накрая да умрат в мъки. Те бяха дълбоко нещастни, старата животинска омраза ги подтикваше да враждуват помежду си, а Закона ги възпираше от една разгорещена кратка схватка и един решителен край на взаимната им природна ненавист.

През тези дни страхът ми от Зверохората прерасна в страх от Моро. Изпаднах в угнетено състояние, дълбоко и продължително, сходно със страха, което остави трайни белези в съзнанието ми. Трябва да призная, че когато се сблъсках със страданията и болезнения безпорядък на този остров изгубих вяра в смислеността на света. Една сляпа съдба, един огромен безмилостен механизъм сякаш разкройваше и оформяше квинтесенцията на съществованието и аз, Моро (със своята страст към изследванията), Монтгомъри (със своята страст към пиенето) и Зверохората (със своите инстинкти и умствена ограниченост)бяхме разкъсвани и мачкани безпощадно, неизбежно сред всеобхващащата бъркотия на нейната непрестанна въртележка. Но тогава все още не можех да осмисля всичко това… Всъщност дори мисля, че едва сега го осъзнавам истински.

17. Бедствие

Едва ли бяха изминали и шест седмици, когато загубих всякакво друго отношение към безславните експерименти на Моро освен неодобрение и неприязън. Единствената ми мисъл бе да се махна от тези ужасни карикатури с образа на Твореца, да се върна обратно към приятното и благотворно общуване с хора. В спомените ми моите себеподобни, от които бях откъснат, започнаха да придобиват идилични добродетели и красота. Първоначалната ми дружба с Монтгомъри не се задълбочи. Дългата му разлъка с човечеството, скритият му порок към пиянство, очевидното му състрадание към Зверохората го отдалечаваха от мен. На няколко пъти го оставих да ги навести сам. Всячески отбягвах каквото и да било общуване с тях.

Все по-дълго време прекарвах на брега в очакване на някакви спасителни платна, които все не се появяваха, докато един ден ни сполетя потресаващо нещастие, което представи в съвършено различна светлина странните обстоятелства, в които се намирах.

Беше около седем-осем седмици след пристигането ми на острова, а може и повече, защото не си направих труда да следя времето, когато стана тази злополука. Случи се рано заранта, мисля към шест часа. Бях вече станал и закусил, разбуден от тропота на трима Зверохора, дошли да донесат дърва отсам оградата. След закуска отидох при отворената портичка на оградата и постоях там, пушейки и нягпядсдяняйин се на свежото утро. Подир малко зад ъгъла излезе Моро и ме поздрави.

Отмина и го чух да отключва и влиза в лабораторията си зад мен. По това време вече бях станал тъй бездушен към гадостите на този остров, че нищо не трепна в мен, когато чух клетата пума да започва нов ден на терзания. Тя посрещна своя мъчител с крясък, досущ като на сърдит кавгаджия.

Тогава се случи нещо. И до ден днешен не зная точно какво. Чух зад себе си остър вик и щом се обърнах, насреща ми се втурна едно ужасно лице — нито човешко, нито животинско, — пъклено, кафяво, набраздено с червени белези от шевове, кървави капки се стичаха по него, а очите без клепачи пламтяха. Вдигнах ръка да се защитя от удара, който ме хвърли напред презглава и сякаш счупи ръката ми, а огромното чудовище, омотано в превръзки и окървавени бинтове, ме прескочи, треперейки, и отмина.

Изтъркалях се надолу по брега, опитах се да седна и рухнах върху счупената си ръка. Тогава се появи Моро, широкото му бледо лице беше още по-ужасяващо поради кръвта, която се стичаше по челото му. В едната си ръка носеше револвер. Хвърли ми бърз поглед и веднага се спусна да преследва пумата.

Опитах да си помогна със здравата ръка и успях да седна. Бинтованата фигура бягаше на големи подскоци по брега, а Моро я следваше.

Тя обърна глава, видя го и като свърна рязко, се втурна към храстите. С всеки скок печелеше преднина. Видях я как се вряза в тях, а Моро, тичайки напряко, за да й пресече пътя, стреля, но не улучи и тя изчезна. Сетне и той се скри в зеленината.

Загледах се подир тях, но скоро болката в ръката ми пламна и стенейки, несигурно се изправих на крака. На входа се появи Монтгомъри, облечен, с револвер в ръка.

— Велики Боже! Прендик! — каза той, без да забелязва, че съм наранен. — Звярът се е освободил. Изтръгнал синджира от стената. Видяхте ли ги? — И като забеляза, че притискам ръката си, добави остро: — Какво е станало?

— Стоях на входа — казах аз.

Той се приближи и хвана ръката ми.

— Кръв по ръкава — рече той и нави фланелата. Прибра оръжието в джоба си, опипа горящата от болка ръка и ме въведе вътре. — Счупена е — каза той и добави: — Разкажете ми как точно се случи… какво се случи?

Разказах му какво бях видял, като прекъсвах разказа си с болезнени стенания, докато той сръчно и леко намести ръката ми. Закачи я на преметната през рамо превръзка, изправи се и ме погледна.

— Ще се оправи — каза той. — А сега? — замисли се. Сетне излезе и заключи вратите на оградата. Известно време го нямаше.

Бях сериозно загрижен за ръката си. Нещастието идеше като добавка към многото други ужасни неща. Седнах на шезлонга и да си призная, с удоволствие изругах острова наум.

Когато Монтгомъри се завърна, първоначалното неприятно усещане от наранената ми ръка се бе превърнало в остра болка.

Лицето му бе твърде бледо и долните му венци се виждаха повече от всякога.

— Нито го виждам, нито го чувам — рече той. — Мислех си, че може да се нуждае от помощ. — Вторачи се в мен с безизразни очи. — Звярът беше силен. Просто изтръгнал синджира си от стената.

Отиде до прозореца, после до вратата и се обърна към мен.

— Ще тръгна след него — ми каза. — Има още един револвер, който мога да ви оставя. Да ви кажа право, някак си съм обезпокоен.

Извади оръжието и го постави заредено на масата до ръката ми, после излезе, оставяйки след себе си атмосфера на безпокойство. Не останах да седя дълго след неговото напускане. Взех револвера и се отправих към вратата.

Утрото беше мъртвешки тихо. Никакъв полъх на вятъра, морето беше гладко като стъкло, небето пусто, брегът самотен. В моето полувъзбудено, полутрескаво състояние това спокойствие само ме подтискаше.

Опитах се да изсвиря, но звукът замря. Отново изругах — за втори път тази заран. Сетне отидох до ъгъла на оградата и се загледах втренчено в зелените храсти, погълнали Моро и Монтгомъри. Кога ли ще се върнат? И как?

Тогава далеч горе на брега се появи някакъв дребен сив Зверочовек, изтича до края на водата и зацапа из нея. Върнах се обратно до вратата, после отново до ъгъла и така се заразхождах напред-назад, като караул на пост. По едно време вниманието ми бе приковано от далечния вик на Монтгомъри:

— Моро, е-о-о-о…!

Болката в ръката ми понамаля, но гореше. Втресе ме и усетих жажда. Сянката ми се скъси. Наблюдавах далечната фигура, докато тя отново изчезна.

Нима Моро и Монтгомъри нямаше да се върнат никога?

Три морски птици се сбиха за някаква изхвърлена на брега плячка.

И тогава някъде далеч зад оградата се разнесе изстрел. След дълга пауза още един. Последва сърцераздирателен писък и отново настъпи смутна тишина. Черногледото ми въображение започна да ме измъчва. Изведнъж се чу нов изстрел, съвсем наблизо.

. Стреснат, отидох до ъгъла и там видях Монтгомъри със зачервено лице, разрошена коса и скъсан на коляното панталон. Лицето му изразяваше дълбоко вцепенение. След него се влачеше с мъка Зверочовека Млинг, по чиято челюст личаха някакви зловещи кафяви петна.

— Той върна ли се? — попита Монтгомъри.

— Моро ли? — казах аз. — Не.

— Боже мой! — Беше задъхан, почти хълцаше от недостиг на въздух. — Влезте обратно вътре — каза той, като ме хвана за ръката. — Те са полудели. Всички се щурат като луди. Какво може да се е случило? Не зная. Нека си поема дъх и ще ви разкажа. Има ли малко бренди?

Той влезе, накуцвайки, в стаята и се отпусна на шезлонга. Млинг се хвърли на земята точно пред вратата и уятля като куче. Дадох на Монтгомъри малко бренди с вода. Седеше, безучастно втренчен пред себе си, мъчейки се да възстанови дишането си. След няколко минути ми разказа какво се бе случило.

Успял да ги проследи донякъде. Отначало било лесно — по смачканите и скършени храсти, откъснатите от бинтовете на пумата бели парцалчета и случайните кървави петна по листата на шубрака.

Ала по каменистата почва оттатък потока, където бях видял Зверочовека да пие, загубил следите и продължил да се лута безцелно на запад, като викал Моро по име.

После към него се присъединил Млинг, който носел лека брадвичка. Млинг не знаел нищо за случилото се с пумата, сечал дърва и го чул да вика. Продължили да викат заедно. От гъсталака излезли двама превити, взиращи се в тях Зверохора, притаените им пози и жестовете им обезпокоили Монтгомъри със своята странност. Той ги поздравил, а те побягнали гузно. След това престанал да вика и след като се полутал безцелно още известно време, решил да посети колибите.

Намерил дерето изоставено.

С нарастващо безпокойство тръгнал да се връща обратно по същия път. Именно тогава срещнал двамата Мъже-Свине, които бях видял да танцуват през нощта след пристигането си; били с окървавени уста и крайно възбудени. Вървели, пробивайки си път през папратите, и когато го видели, спрели със злобни физиономии.

Той изплющял с камшика, треперейки, но те незабавно се нахвърлили отгоре му. Никога преди това Зверочовек не се бил осмелявал да стори това. Застрелял единия в главата, а Млинг скочил върху другия и двамата се търкулнали вкопчени.

Млинг притиснал звяра под себе си, забил зъби в гърлото му, а Монтгомъри го застрелял, както се мятал в прегръдката на Млинг. Срещнал известна трудност, докато убеди Млинг да тръгне с него.

Оттам забързали към мен. По пътя Млинг внезапно се втурнал в гъсталака и изкарал оттам един дребничък окървавен Оцелоточовек, накуцващ поради раната на крака си. Зверчето побягнало, но след малко се върнало в отчаяна съпротива и Монтгомъри го застрелял — смятам донякъде безпричинно.

— Какво означава всичко това? — попитах аз.

Монтгомъри поклати глава и отново се съсредоточи над брендито.

18. Намирането на Моро

Когато видях Монтгомъри да поглъща трета чаша бренди, реших, че трябва да се намеся. Вече беше почти замаян. Казах му, че с Моро навярно се е случило нещо сериозно, иначе би трябвало вече да се е върнал и че е належащо да установим какво точно е станало. Монтгомъри възрази неубедително, но накрая се съгласи. Хапнахме и тръгнахме тримата.

Възможно е да се дължи на напрегнатото ми съзнание по това време, но и досега съм запазил рядко живи впечатления за тръгването ни в горещото спокойствие на тропическия следобед. Начело вървеше Млинг с прегърбени рамене, а черната му глава се въртеше стреснато и бързо, когато се взираше към двете страни на пътя. Не беше въоръжен. Когато срещнали Мъжете-Свине, си изпуснал брадвата. Стигнеше ли се до борба, неговото оръжие щяха да бъдат зъбите му. Олюлявайки се, го следваше Монтгомъри, съкрушен на вид, пъхнал ръце в джобове; начумерен, опиянен, от брендито.

Моята лява ръка висеше на превръзката — за щастие лявата, а в дясната държах револвера.

Поехме в северозападна посока по една тясна пътечка през дивата пищност на острова. След малко Млинг се спря, скован в напрегнато очакване. Монтгомъри почти се препъна в него и после също спря. И тогава, заслушани внимателно, дочухме откъм дърветата да долитат гласове и приближаващи стъпки.

— Той е мъртъв — рече един дълбок треперещ глас.

— Не е мъртъв, не е мъртъв — ломотеше друг.

— Видяхме, видяхме — повтаряха няколко гласа.

— Хей — внезапно извика Монтгомъри. — Хей, вие там!

— По дяволите — казах аз и сграбчих пистолета. Последва тишина, после тук-таме се чу пращене през преплетената растителност — появиха се няколко лица, странни, озарени от особена светлина. Млинг издаде няколко ръмжащи гърлени звука. Познах Маймуночовека, всъщност вече бях разпознал гласа му, и двете обвити в бяло мургави същества, които бях видял в лодката на Монтгомъри. Заедно с тях бяха двата петнисти звяра и онази ужасна сива прегърбена твар, която казваше Закона, с развени на бузите сиви косми, с гъсти сиви вежди и спускащи се, разделени на път по средата на челото сиви кичури; огромна твар без лице, със странно червени очи, загледани любопитно в нас откъм зеленината.

За момент никой не пророни дума. После Монтгомъри изхълца.

— Кой… каза, че той е мъртъв?

Маймуночовека погледна виновно към Косматата сива твар.

— Той е мъртъв — каза чудовището. — Видели са. — Във всеки случай отрядът не изглеждаше заплашителен. По-скоро бяха озадачени и обзети от страхопочитание.

— Къде е той? — попита Монтгомъри.

— Оттатък — посочи сивото същество.

— Има ли Закон сега? — попита Маймуночовека.

— Все още ли това не бива, онова не бива? Наистина ли той е мъртъв?

— Има ли Закон? — повтори един мъж в бяло.

— Има ли Закон, ти, втория с Камшика? Той е мъртъв! — каза Косматата сива твар.

Всички стояха и ни наблюдаваха.

— Прендик — обърна мътния си поглед към мен Монтгомъри. — Той е мъртъв, очевидно.

По време на разговора бях стоял зад него. Започнах да разбирам какво означава за тях всичко това. Изведнъж пристъпих пред него и повиших глас:

— Деца на Закона, той не е мъртъв.

Млинг обърна лукавия си поглед към мен.

— Той е променил формата си… променил е тялото си — продължих аз. — За известно време няма да го виждате. Той е там — посочих нагоре, откъдето може да наблюдава. Вие не го виждате. Но той ви вижда. Бойте се от Закона.

Погледнах ги открито. Те потръпнаха.

— Той е велик, той е добър — рече Маймуночовека, като надничаше страхливо нагоре през гъстите клони.

— А другото нещо? — попитах аз.

— Онова нещо, което кървеше и бягаше като пищеше и хълцаше, то също е мъртво — каза Сивата твар, като продължаваше да ме наблюдава.

— Това е добре — изсумтя Монтгомъри.

— Втория с Камшика. — започна Сивата твар.

— Какво? — рекох аз.

— … каза, че той е мъртъв.

Но Монтгомъри беше достатъчно трезвен, за да разбере поради какви мотиви отричам смъртта на Моро.

— Той не е мъртъв — бавно каза той. — Въобще не е мъртъв. Както не съм и аз.

— Някои — казах аз — са нарушили Закона. Те ще умрат. Някои вече са мъртви. Сега ни покажете къде лежи неговото старо тяло. Тялото, което е изоставил, защото вече не му е нужно.

— Насам, Човеко, който ходи в Морето — каза Сивата твар.

Водени от шестте същества, прекосихме хаоса от папрати, лиани и дънери в северозападна посока. Разнесе се писък и пращене между клоните и един малък хомункулус се втурна край нас с пронизителен крясък. Веднага след него се появи някакво диво страшилище, което го преследваше стремглаво, цялото изпръскано с кръв и преди да успее да спре, се озова помежду ни.

Сивата твар отскочи встрани; озъбвайки се, Млинг се хвърли върху него, но беше отблъснат; Монтгомъри стреля, но не улучи, наведе глава, захвърли оръжието си, обърна се и побягна. Стрелях, но съществото продължи да се приближава; стрелях отново, прицелвайки се наслуки в ужасното му лице. Видях как след изстрела чертите му изчезнаха. Лицето му беше отнесено. Въпреки това то мина покрай мен, сграбчи Монтгомъри и както го държеше, падна с глава напред до мен, повличайки Монтгомъри върху себе си в предсмъртната си агония.

Останах сам с Млинг, мъртвия звяр и проснатия мъж. Монтгомъри се надигна полека и се втренчи смутено в разкъсания звяр до себе си. Това почти го отрезви. С мъка се изправи на крака. После забелязах Сивата твар да се връща предпазливо между дърветата.

— Погледни — посочих към мъртвия звяр. — Не е ли още жив Законът? Ето докъде води нарушаването на Закона.

Съществото се вгледа в тялото.

— Той изпраща Огън, който убива — каза то с плътен глас, повтаряйки част от ритуала.

Останалите се насъбраха и надничаха един през друг.

Накрая стигнахме до самия западен край на острова. Натъкнахме се на изгризаното и обезобразено тяло на пумата, дясната й лопатка беше разтрошена от куршум, а на около двайсетина ярда по-нататък най-сетне намерихме това, което търсехме. Той лежеше по очи на едно утъпкано място сред камъша.

Едната му длан беше почти откъсната до китката, а сребристата му коса — сплъстена от кръв. Главата му бе разбита от синджира на пумата. Прекършените тръстики под него бяха изпръскани с кръв. Не можахме да намерим револвера му.

Монтгомъри го обърна по лице.

С помощта на седмината Зверохора, защото той беше тежък човек, го отнесохме на почивки обратно в ограденото място. Смрачаваше се. На два пъти дочухме невидими същества да вият и крещят пронизително край групичката ни, а веднъж се появи дребното розово същество, приличащо на ленивец, облещи се насреща ни и отново изчезна. Но не ни нападнаха повторно. При вратата на оградата компанията от Зверохора ни напусна — Млинг отиде с тях. Заключихме се вътре, после отнесохме обезобразеното тяло на Моро в двора и го положихме върху купчина съчки.

После отидохме в лабораторията и сложихме край на всичко живо там, което намерихме.

19. „Официалният празник“ на Монтгомъри

Щом свършихме това, се измихме, нахранихме се и

заедно с Монтгомъри отидохме в малката ми стаичка, където за първи път обсъдихме положението си. Той беше почти изтрезнял, но със силно разстроен разсъдък. Дотогава е бил под необикновено силното влияние на личността на Моро. Не мисля, че някога му е идвала наум мисълта, че Моро може да умре. С това злощастие внезапно рухваха навиците, станали част от него през десетте или повече монотонни години, прекарани на острова. Говореше несвързано, отговаряше на въпросите ми мъгляво, луташе се сред най-общите от тях.

— Този глупак на глупците — рече той. — Каква бъркотия е всичко! Не разбрах нищо от живота. Чудя се кога най-сетне ще заживея. Шестнадесет години баламосван от бавачки и преподаватели, както им е угодно, пет в Лондон, предъвквайки медицината — лоша храна, мизерни квартири, мизерни дрехи, мизерни пороци — каква грешка, не мога да си представя по-голяма и запратен на този зверилник. Десет години тук! Защо е всичко това, Прендик? Нима сме сапунени мехури, издухани от някое хлапе?

Беше трудно да се оправя с подобно бълнуване.

— Това, което трябва да обмислим сега — казах аз, — е как да се измъкнем от този остров.

— Защо да се измъкваме? Аз съм прокуденик. С кого да се сдружа? При тебе всичко е наред, Прендик. Горкият стар Моро! Не мога да го изоставя тук да му глождят кокалите. Както е… И освен това какво ще стане с почтената част от Зверохората?

— Добре — казах. — Ще видим утре. Мислех си, че можем да направим клада от съчките и да изгорим тялото му… и онези другите неща… Какво ще стане после със Зверохората?

— Не зная. Предполагам, че тези, които са направени от хищни животни рано или късно ще оглупеят. Не можем да ги избием всичките. Нали? Предполагам, че изисква това твоята човечност. Но те ще се променят. Те със сигурност ще се променят.

Той говори така неопределено, докато накрая усетих, че ще избухна.

— Проклятие! — възкликна той при една моя проява на раздразнителност. — Не виждаш ли, че моето положение е по-лошо от твоето. — Стана и отиде за бренди. — Пийни — каза той, когато се върна — ех ти, умуващ, тебеширеноблед светецо-атеист, пийни.

— Без мен — отговорих и седнах, като наблюдавах тъжно лицето му под жълтите отблясъци на газеничето, докато той изпадна в бъбриво пиянско страдание. Запазил съм спомен за нещо безкрайно досадно. Уплете се в някаква сълзлива защита на Зверохората и Млинг.

Млинг, говореше той, бил единственото същество, което наистина някога се е привързвало към него. Внезапно го осени идея.

— Проклет да съм! — рече той и като стискаше бутилката с бренди, се изправи, олюлявайки се. Интуитивно ми проблесна какво възнамеряваше да направи.

— Няма да даваш алкохол на този звяр — казах, като се изправих срещу него.

— Звяр! — каза той. — Ти си звяр. Той пие като християнин. Махни се от пътя ми, Прендик.

— За бога — казах аз.

— Махни се… от пътя ми — изрева той и изведнъж измъкна револвера си.

— Добре — рекох аз и отстъпих встрани, почти решен да се хвърля върху него, когато постави ръка на резето, но мисълта за безпомощната ми ръка ме разубеди.

— Ти се докара като животно. Можеш да вървиш при животните.

Той блъсна вратата и полуобърнат към мен, застана между жълтата светлина на лампата и бледото сияние на луната; очните му кухини се чернееха под гъстите му вежди.

— Ти, Прендик, си един надут позьор, един глупак! Ти винаги се страхуваш и си въобразяваш. Ние стигнахме до края. Утре смятам да си прережа гърлото. А тази вечер ще си устроя един дяволски чудесен празник.

Той се обърна и излезе в лунната светлина.

— Млинг — извика той, — Млинг, стари приятелю!

В сребристата светлина на помръкналия бряг излязоха три неясни фигури — едната обвита в бяло, следвана от две тъмни сенки.

Спряха се втренчени. Тогава иззад ъгъла на къщата видях да се появяват прегърбените рамене на Млинг.

— Пийте — викаше Монтгомъри, — пийте, зверове! Пийте и бъдете хора. Проклет да съм! Аз съм най-умният! Моро забрави това. А то е последната подробност. Пийте, казвам ви. — И като размахваше в ръка бутилката, той хукна в нещо като бърз тръс на запад, а Млинг се промъкна между него и трите следващи го неясни фигури.

Отидох до вратата. Очертанията им вече се губеха в невзрачната лунна светлина, когато Монтгомъри спря. Видях го да дава глътка чисто бренди на Млинг и после петте фигури се стопиха в едно неясно петно.

— Пейте — чух Монтгомъри да крещи. — Пейте всички заедно: „Проклет да е Прендик“… Така. А сега пак: „Проклет да е Прендик.“

Черната групичка се разпадна на пет отделни фигури и криволичейки, те бавно се отдалечиха по осветената ивица на брега. Всички крещяха н а воля, викаха обиди по мой адрес или каквито други излияния изискваше предизвиканото от брендито ново въодушевление.

Подир малко чух Монтгомъри да крещи в далечината:

— Надясно. — И с викове и глъчка те навлязоха в непрогледната тъмнина на дърветата. Бавно, много бавно притихнаха.

Мирното великолепие на нощта ме успокои отново. Луната вече бе преминала зенита и се спускаше на запад. Беше съвсем пълна, много ярка в пустото синьо небе.

Мастиленочерната сянка на зида, широка около ярд, падаше в краката ми. На изток се сивееше морето, тъмно и тайнствено, а между него и сянката сивите пясъци (от вулканично стъкло и кристали) проблясваха и светеха, сякаш брегът бе осеян с диаманти. Зад мен газената лампа хвърляше топли червеникави отблясъци.

Затворих вратата, заключих я и отидох в двора, където Моро лежеше редом с последните си жертви — хрътките, ламата и още няколко клети звяра, — едрото му лице беше спокойно дори след такава ужасна смърт, а студените му отворени очи бяха втренчени в мъртвешки бледата луна. Седнах на ръба на коритото и загледан в призрачната клада под сребристата светлина и заплашителните сенки, започнах да обмислям плана си.

На заранта щях да събера малко провизии в лодката и след като подпаля кладата, щях отново да се отправя самотен в морето. Съзнавах, че не мога да помогна на Монтгомъри; че той наистина бе станал почти като Зверохората, чужд на човешкия род.

Не зная колко дълго съм седял така, кроейки своите планове. Навярно около час. После мислите ми бяха прекъснати от Монтгомъри, който явно се връщаше и бе някъде наблизо. Дочух викове от много гърла, спускаща се към брега врява от екзалтирани крясъци, ръмжене, вой и възбудени пронизителни писъци, които сякаш спираха на края на водата. Олелията нарастваше и замираше; чух тежки удари и трясък от разцепено дърво, но тогава това не ме обезпокои.

Започна безразборно пеене.

Мислите ми се върнаха към начина, по който да осъществя бягството си. Станах, донесох лампата и отидох под навеса да потърся едни буренца, които по-рано бях видял.

Вниманието ми бе привлечено от няколко метални кутии със сухари и отворих едната. С крайчеца на очите си зърнах нещо, някаква червенееща се фигура, и рязко се обърнах.

Зад мен бяха дворът, гъстата тъмнина, белееща на места от лунните лъчи. купчината дърва и съчки, върху която лежаха редом Моро и неговите осакатени жертви. Сякаш бяха се вкопчили един в друг в последна, пълна с мъст, схватка. Раните му зееха черни като нощта, а по пясъка тъмнееха засъхнали кървави петна. И тогава, без да разбирам причината за това видение, забелязах червеникаво блещукане, което се появи, повъртя се и се скри зад отсрещната стена. По грешка го приех за отражение от мъждукащата лампа и пак се заех със запасите под Продължих да тършувам, доколкото това е възможно за човек с една ръка, намерих някоя и друга потребна вещ, която отделих настрана за утрешното си отплаване. Движенията ми бяха бавни и времето минаваше бързо. Скоро започна да се развиделява.

Пеенето замря, отстъпи място на глъчка, после се поднови и избухна шумна врява. Чух викове „Още, още!“, кавга и ненадеен пронизителен писък. Естеството на шума се промени до такава степен, че прикова вниманието ми. Излязох на двора и се ослушах. Изведнъж, прорязвайки суматохата като с нож, се разнесе револверен изстрел.

Незабавно се спуснах през стаичката си към малката портичка. Чух, че няколко кутии зад гърба ми се срутиха и придружени със звън от счупено стъкло, издрънчаха на пода под навеса. Но не обърнах внимание на това. Блъснах вратата и погледнах навън.

На брега около навеса за лодки гореше голям огън и хвърляше рояк искри сред неяснотата на зората. Около него се боричкаха вкупом няколко тъмни фигури. Чух Монтгомъри да ме вика по име. Незабавно се затичах към огъня с револвер в ръка. Видях огненото езиче от пистолета на Монтгомъри да проблясва близо до земята. Значи беше паднал. Извиках с все сили и стрелях във въздуха.

Чух някой да крещи: „Господарят.“ Черната боричкаща се купчина се разпадна, огънят припламна и угасна. Тълпата Зверохора побягна панически по нагорнището пред мен. Във възбудата си стрелях в техните отдалечаващи се гърбове, които изчезнаха в храстите. После се обърнах към тъмната купчина на земята.

Монтгомъри лежеше по гръб, а косматият сив Зверочовек се беше проснал върху тялото му. Звярът беше мъртъв, но продължаваше да стиска с извитите си нокти Монтгомъри за гърлото. Наблизо по лице неподвижно лежеше Млинг, вратът му беше разкъсан, а в ръката си стискаше горната част на бутилката от бренди. Близо до огъня лежаха още две фигури — едната неподвижна, а другата стенеше на пресекулки, от време на време дори повдигаше бавно глава и пак я отпускаше.

Сграбчих Сивия човек и го смъкнах от тялото на Монтгомъри; докато го дърпах, извитите му нокти с мъка се свличаха по разкъсаната дреха.

Лицето на Монтгомъри беше потъмняло и той едва дишаше. Наплисках го с морска вода и подложих под главата му сгънатото си палто. Млинг беше мъртъв. Гърдите на раненото същество до огъня, беше Човек-вълк с космато сиво лице — лежаха върху още живите въглени. Клетото животно беше тъй ужасно изранено, че от състрадание веднага го застрелях в главата. Другият звяр беше един от обвитите в бяло Хора-бикове. И той бе мъртъв.

Останалите Зверохора бяха изчезнали от брега. Върнах се до Монтгомъри и коленичих до него, като проклинах невежеството си в областта на медицината.

Огънят до мен беше загаснал и бяха останали само овъглени дъски, още мъждукащи, примесени със сива пепел от тънки клони. Чудех се откъде Монтгомъри е взел тези дърва. Вече се беше зазорило съвсем. Небето бе изсветляло, а залязващата луна — станала матово бледа в сияещата синева на деня. На изток небето аленееше. И тогава чух зад себе си тъп звук и съскане и когато погледнах назад, скочих на крака с вик на ужас. На фона на зората от ограденото място бълваха огромни буйни кълба черен дим и сред бушуващия им мрак припламваха езиците на кървавочервени пламъци. После огънят обхвана сламения покрив. Видях как пламъците поглъщаха сламата. Лумна и от прозореца на стаята ми.

Веднага разбрах какво се бе случило. Спомних си трясъка, който бях чул. Когато се бях завтекъл на помощ на Монтгомъри, бях обърнал лампата.

Бях изправен пред безнадеждността да спася каквото и да било от запасите зад оградата. В мислите ми отново изникна планът ми за бягство и като се извърнах, бавно огледах брега за двете лодки. Нямаше ги никъде! На пясъка до мен лежаха две брадви, навсякъде бяха разпилени трески и отломки, а въглените на огъня чернееха и димяха в утрото. Той беше изгорил лодките, за да ми отмъсти и да попречи да се върнем при човечеството.

Разтърси ме внезапна тръпка на ярост. Почти се бях навел да блъсна тази глупава глава, докато лежеше безпомощен в краката ми. Тогава ръката му се размърда изведнъж, толкова леко, толкова жалостно, че целият ми гняв изчезна. Той застена и за миг отвори очи.

Коленичих до него и повдигнах главата му. Той отново отвори очи, мълчаливо втренчени в зората, и после срещна погледа ми. Клепачите му се отпуснаха.

— Жалко — с усилие промълви след малко. Изглежда се опитваше да си събере мислите. — Краят — прошепна, — краят на този глупав свят. Каква бъркотия — Слушах го. Главата му безпомощно клюмна встрани. Помислих си, че глътка вода би го освежила, но нямаше нито вода, нито съд, в който да донеса. Той изведнъж натежа. Изтръпнах.

Наведох се над него и пъхнах ръка под блузата му. Беше мъртъв; и тъкмо когато издъхваше, една откъснала се от слънцето ивица бяла жарава се появи на изток, отвъд носа на залива, разля своето сияние в небесата и превърна морето в развълнуван хаос от зашеметяваща светлина. Сякаш над изкривеното му в мъртвешка гримаса лице се спусна ореол.

Внимателно поставих главата му върху грубата възглавница, която му бях направил, и се изправих. Пред мен бе блестящият простор на океана, една ужасна самота, сред която вече бях страдал; зад мен — смълчаният в утрото остров със своите утихнали и невидими Зверохора. Заедно с всички провизии и припаси домът зад оградата гореше шумно с внезапни лумвания на пламъците, като сегиз-тогиз се разнасяше пращене и трясък. Тежкият дим се стелеше по брега в обрата на мен посока, като се спускаше ниско над върховете на дърветата към колибите в дерето. Край мен бяха овъглените останки на лодките и пет мъртви тела.

Тогава от храстите излязоха трима Зверохора с прегърбени рамене, издадени напред глави, непохватни обезобразени ръце и нахално враждебни очи и с колебливи движения тръгнаха към мен.

20. Сам сред Зверохората

Застанах срещу тези хора, а заедно с това и срещу своята съдба, еднорък, сега буквално еднорък, защото другата ми ръка беше счупена. В джоба си имах револвер с две празни гилзи в барабана. Сред разпръснатите по брега трески лежаха двете брадви, с които са били насечени лодките. Зад мен прииждаше приливът.

Беше ми останала единствено смелостта. Погледнах приближаващите се чудовища открито в лицата. Те отбягваха очите ми, треперещите им ноздри душеха телата, които лежаха на брега зад мен. Пристъпих пет-шест крачки, вдигнах окървавения камшик, останал под тялото на Човека-Вълк и изплющях с него.

Те спряха и втренчиха погледи в мен.

— Привет — казах. — Поклонете се!

Те се поколебаха. Единият подгъна колене. Повторих командата, примрял от страх, и тръгнах към тях. Единият коленичи, след него и другите двама.

Обърнах се и тръгнах към мъртвите тела, като продължавах да гледам към тримата коленичили Зверохора, подобно на актьор, преминаващ през сцената с лице към публиката.

— Те нарушиха Закона — казах аз, като си сложих крака върху Казвача на Закона. — Те бяха убити. Дори Казвача на Закона. Дори Втория с Камшика. Велик е Законът! Елате и вижте.

— Няма прошка — рече единият от тях, тръгна напред и се вгледа.

— Няма прошка — рекох аз. — Затова слушайте и вършете каквото ви наредя.

Те се изправиха и се спогледаха въпросително.

— Останете там — наредих аз.

Взех секирите, закачих остриетата на преметнатата през рамото ми превръзка, обърнах Монтгомъри, прибрах револвера му, в който все още имаше два заредени патронника, наведох се да го претършувам и намерих в джоба му още половин дузина патрони.

— Вземете го — казах, като отново се изправих и посочих с камшика, — вземете го, отнесете го и го хвърлете в морето.

Те се приближиха, очевидно все още се страхуваха от Монтгомъри, но далеч повече се страхуваха от плющящия камшик и след известно пипкане и колебание, ново плющене на камшика и подвикване го повдигнаха предпазливо и зашляпаха в зашеметяващото вълнение на морето.

— Още — изкомандувах аз, — още! Отнесете го още по-навътре.

Те нагазиха до мишници и застанаха, загледани в мен.

— Хайде — И тялото на Монтгомъри изчезна с плясък. Нещо се стегна в гърдите ми. — Добре — казах аз с треперещ глас и те, забързани и уплашени, се върнаха до края на водата, оставяйки дълги черни дири в сребристите вълни. На края на водата спряха, обърнаха се и се загледаха свирепо към морето, сякаш очакваха Монтгомъри да се вдигне оттам и да потърси отмъщение.

— А сега тези — посочих аз към останалите тела.

Те се постараха да не се приближават до мястото, където бяха хвърлили във водата Монтгомъри, като отнесоха четиримата мъртви Зверохора косо по брега на около стотина ярда, преди да нагазят в морето и да ги хвърлят.

Докато ги наблюдавах как се погрижиха за разкъсаните останки на Млинг, чух зад себе си леки стъпки, обърнах се бързо и видях огромната Хиена-Свиня на около дванайсетина ярда. Главата й бе наведена, светещите й очи съсредоточени върху мен, а късите й набити ръце висяха отстрани, свити в юмруци. Когато се обърнах, тя се спря в превита поза и отклони поглед.

За миг застанахме очи в очи. Пуснах камшика и сграбчих пистолета в джоба си. Възнамерявах при първа възможност да убия този звяр — най-отвратителния от останалите сега на острова. Боях се от него далеч повече от когото и да било друг. Да продължи да живее, означаваше заплаха за мен.

Трябваха ми десетина секунди, за да се окопитя. Тогава извиках:

— Привет! Поклони се! — Тя ми се озъби.

— Кой си ти, че да…

Може би прекалено конвулсивно извадих пистолета, прицелих се и бързо стрелях. Чух я как изскимтя, побягна настрани и се обърна, разбрах, че не съм улучил и натиснах ударника с палец, готов за следващия изстрел. Но тя вече бягаше стремглаво, люшкайки се наляво-надясно и не посмях да рискувам втори пропуск. Сегиз-тогиз поглеждаше назад през рамо. Премина косо през брега и изчезна под пълзящите кълба гъст дим, които продължаваха да се стелят над горящата къща. Останах известно време, втренчил поглед след нея. Обърнах се отново към тримата покорни Зверохора и им дадох знак да хвърлят тялото, което носеха. После отидох до мястото край огъня, където бяха лежали телата, и заритах с крак пясъка, докато всички кървави петна бяха заровени и изчезнаха.

Махнах с ръка да освободя тримата си роби и тръгнах нагоре по брега към гъсталака. В ръка носех пистолета си, а камшикът бях затъкнал заедно с брадвите под превръзката. Исках час по-скоро да остана сам, за да обмисля положението, в което бях изпаднал.

Чак сега бях започнал да осъзнавам ужасния факт, че на целия остров вече нямаше безопасно място, където да бъда сам и да мога да отпочина и поспя защитен. След пристигането си на острова бях заякнал удивително, но продължавах да бъда нервен и лесно можех да рухна под голямото напрежение. Съзнавах, че трябва да прекося острова, да се настаня при Зверохората и да се уповавам за своята безопасност на тях. Но смелостта ми ме напусна. Върнах се обратно на брега и като завих на изток покрай горящите постройки, се върнах към мястото, където една плитчина от коралов пясък се вдаваше в морето към рифа. Тук можех да седя и да размишлявам с гръб към морето, готов да посрещна всякакви изненади. Именно там седнах, подпрял брада на коленете си, слънцето сипеше жар върху главата ми и с нарастващ ужас в съзнанието обмислях как да доживея часа на спасението си (ако той изобщо настъпи). Опитах се да преценя цялата ситуация колкото се може по-спокойно, но бе невъзможно да не вложа чувства.

Припомних си причината за отчаянието на Монтгомъри. „Те ще се променят — казваше той. — Те със сигурност ще се променят.“ А Моро — какво бе казал той? „С всеки изминат ден упоритата животинска плът отново надделява.“ После се сетих за Хиената-Свиня. Бях убеден, че ако аз не убия звяра, ще ме убие той… Казвача на Закона беше мъртъв — какво нещастие!… Сега те знаеха, че ние с Камшиците също можем да бъдем убивани, както бяха убивани те…

Дали вече не ме дебнеха през зеленината на папратите и палмите оттатък — очаквайки да се окажа в техния обсег? Дали заговорничеха срещу мен? Какво ли им говореше Хиената-Свиня? Въображението ми ме отнасяше в тресавище от нездрави страхове.

Мислите ми бяха отвлечени от крясъците на няколко морски птици, устремили се към нещо черно, изхвърлено от вълните на брега, близо до постройките. Знаех какво беше, но нямах кураж да се върна и да ги прогоня. Тръгнах по брега в обратната посока с намерението да заобиколя източния край на острова и да се доближа до дерето с колибите, като избегна евентуалните засади в гъсталаците.

На около половин миля по-нататък усетих, че един от тримата Зверохора се приближава през шубрака към мен. Бях тъй възбуден от фантазиите си, че веднага извадих револвера. Дори омилостивителните жестове на съществото не можаха да ме успокоят. Когато се приближи, то се поколеба.

— Махай се — извиках аз.

Нещо в раболепната му поза силно наподобяваше куче. Отстъпи малко, досущ като прогонено псе, спря и ме загледа въпросително с кафявите си кучешки очи.

— Махай се — повторих аз. — Не се приближавай.

— Не може ли да се приближа до теб? — попита то.

— Не. Махай се — настоях аз и плеснах с камшика. Сетне, като захапах камшика със зъби, се наведох за камък, което изплаши и прогони съществото.

Така самотен пристигнах до дерето на Зверохората и скрит между бурените и тръстиките, отделящи падината от морето, наблюдавах пристигащите, мъчейки се по жестовете и израженията им да преценя как им се е отразила смъртта на Моро и Монтгомъри и разрушаването на Дома на болката. Сега осъзнавам неразумността на своето малодушие. Ако бях запазил смелостта, която ме бе обхванала на разсъмване, ако не бях й позволил да заглъхне в самотни размишления, можех да поема освободения от Моро скиптър и да властвам над Зверохората. Но аз изпуснах възможността и всъщност се оказах само в положението на водач сред себеподобни.

Към пладне някои от тях дойдоха и клекнаха да се попекат на горещия пясък. Заплашителният глас на глада и жаждата надделя над страха ми. Излязох от храстите и с револвер в ръка тръгнах към седящите фигури. Една от тях, Вълчицата-Жена, се обърна и втренчи поглед в мен, а след нея и другите. Никой не се опита да се надигне или да ме поздрави. Бях твърде слаб и изтощен, за да настоявам за това сам срещу толкова много и затова се престорих, че не забелязвам.

— Искам храна — почти виновно казах аз и се приближих още по-близо.

— Храна има в колибите — сънливо отговори Вола-Глиган и извърна поглед от мен.

Минах покрай тях и се спуснах в тъмата и зловонието на почти изоставеното дере. В една празна колиба се нагостих с някакви плодове и след като подпрях входа й с няколко покрити с петна и полуизгнили клони и пръчки, се обърнах с лице към него с револвер в ръка. Изтощението през последните тридесет часа си каза думата и се унесох в лека дрямка с надеждата, че крехката барикада, която бях издигнал, ще вдигне достатъчно шум при отместването й, за да ме спаси от изненада.

21. Възвръщане на животинското у Зверохората

Така останах сам сред Зверохората на острова на доктор Моро. Когато се събудих, се беше мръкнало. Превързаната ръка ме болеше. Изправих се, отначало учуден къде се намирам. Чух дрезгави гласове да говорят отвън. После видях, че барикадата ми я няма и че отворът на колибата беше открит. Револверът бе все още в ръката ми.

Усетих нещо да диша, а сетне го видях, свито на купчина до мен. Докато се мъчех да го различа, дъхът ми секна. То се размърда бавно, продължително. После нещо меко, топло и влажно премина по ръката ми.

Мускулите ми се напрегнаха. Дръпнах ръката си рязко. Понечих да извикам, но викът замря на устните ми. И чак тогава съобразих какво се бе случило и се удържах да не стрелям.

— Кой е? — прошепнах дрезгаво с насочен револвер.

— Аз, Господарю.

— Кой си ти?

— Те говорят, че сега вече няма господар. Но аз зная, аз зная. Аз пренасях телата в морето, о, Ти, който ходиш в Морето, телата на онези, които ти уби. Аз съм твой роб, Господарю.

— Ти ли си онзи, когото срещнах на брега? — запитах аз.

— Същият, Господарю.

Съществото очевидно бе доста предано, защото е можело да се нахвърли върху мен, докато съм спал.

— Добре — рекох аз, протягайки му ръка за още една целувка-близване. Започнах да разбирам какво означава присъствието му и усетих прилив на смелост. — Къде са другите? — попитах.

— Те са полудели. Те са глупави — каза Куче-човека. — Те и сега си говорят всички ей там. Те казват: „Господаря е мъртъв; Втория с Камшика е мъртъв. Другият, който ходи в Морето, е… като нас. Вече нямаме Господар, няма Камшици, няма Дом на болката. Това е краят. Ние обичаме Закона и ще го спазваме, но никога вече няма да има Болка, Господар, Камшици.“ Така говорят те, но аз зная, Господарю, аз зная.

Пресегнах се в тъмнината и потупах Куче-човека по главата.

— Добре — повторих аз.

— Скоро ти ще убиеш всички — рече Куче-човека.

— Скоро — отговорих аз, — Ще убия всички… след някой и друг ден и след като някои неща отминат. Всички с изключение на онези, които ти пощадиш, всички други ще избия.

— Когото Господаря пожелае да убие, Господаря го убива — рече Куче-човека с известно задоволство в гласа.

— А техните грехове ще се множат — казах аз. — Нека живеят в заблуда, докато му дойде времето. Нека знаят, че аз съм Господаря.

— Блага е волята на Господаря — каза Куче-човека с присъщата за кучешката му кръв готовност.

— Но един вече е съгрешил — рекох аз. — Него ще убия, още щом го срещна. Когато кажа: „Ето го“, гледай да скочиш отгоре му… а сега ще ида при събралите се мъже и жени.

За миг отворът на колибата бе затъмнен от излизащия Куче-човек. Последвах го и се озовах почти на същото място, където бях, когато чух Моро и преследващата ме хрътка. Но сега бе нощ и цялата долина с нейните миазми бе непрогледна, а по-нататък вместо огрения от слънцето зелен склон виждах червен огън, около който сновяха насам-натам гърбави гротескни фигури. Още по-нататък се простираше гъста гора, една тъмна ивица, покрита отгоре от черната дантела на върхарите. Луната пътуваше точно покрай хребета над дерето и подобно на решетка пред лицето й преминаваше спираловидната струя пара, която непрестанно се издигаше от пукнатините на острова.

— Върви край мен — казах аз доста напрегнато и двамата се спуснахме един до друг по тясната пътека, без да обръщаме много внимание на неясните фигури, които надничаха към нас от колибите.

Никой от събралите се край огъня не си направи труда да ме поздрави. Повечето от тях не ми обърнаха внимание — подчертано пренебрежително. Огледах се за Хиената-Свиня, но тя не беше там. Общо около двайсетина Зверохора клечаха, втренчени в огъня или разговаряха помежду си.

— Той е мъртъв, той е мъртъв, Господаря е мъртъв — разнесе се гласът на Маймуночовека вдясно от мен. — Дома на болката… няма Дом на болката.

— Той не е мъртъв — високо казах аз. — Дори сега ни наблюдава.

Това ги стресна. Двадесет чифта очи се обърнаха към мен.

— Дома на болката изчезна — продължих аз. — Но тя ще се появи отново. Вие не можете да видите Господаря. Но и сега той ви слуша отгоре.

— Така е, така е — рече Куче-човека. Увереността ми ги разколеба. Животното може да е свирепо или лукаво, но само човекът умее да лъже.

— Човека с бинтованата ръка говори странни неща — рече един от Зверохората.

— Казвам ви, че е така — отговорих аз. — Господаря и Дома на болката ще се върнат. Горко му, който наруши Закона!

Те се спогледаха недоумяващо. С престорено безразличие започнах да ровя безцелно пръстта пред себе си с брадвичката. Забелязах, че се загледаха в дълбоките бразди, които изсякох в торфа.

Тогава Сатира изказа някакво съмнение: отговорих му, но после едно от петнистите същества се противопостави и около огъня започна оживено обсъждане. С всеки изминат миг се чувствувах все по-уверен в своята безопасност. Вече говорех, без да се задъхвам от напрегнатата възбуда, която ми пречеше отначало. В продължение на около час време наистина бях убедил неколцина Зверохора в правотата на твърденията си и бях успял да събудя съмнения сред останалите.

Внимателно се оглеждах за своя враг Хиената-Свиня, но тя не се появи. Сегиз-тогиз някое съмнително движение ме стряскаше, но самоувереността ми бързо нарасна. Когато луната се заспуска от зенита си, един подир друг слушателите започнаха да се прозяват (показвайки своите необикновени зъби на светлината на гаснещия огън) и един подир друг се оттегляха в бърлогите си в дерето. Самият аз, в страх от тишината и мрака, се присъединих към тях, знаейки, че е по-безопасно да бъда с няколко души, отколкото насаме с един.

По такъв начин започна по-дългата част от временния ми престой на Острова на доктор Моро. След тази нощ се случи само едно нещо, което заслужава да се спомене, като оставя настрана поредицата многобройни неприятни подробности и терзанията на непрекъснатата тревога. Така че предпочитам да не се занимавам с хрониката на този отрязък от време, а да разкажа само за един съществен инцидент през десетте месеца, които прекарах в приятелство с тези полуочовечени зверове. В паметта ми се е запечатало още много, което мога да разкажа, неща, заради които с радост бих пожертвувал дясната си ръка, само и само да успея да ги забравя. Но те с нищо не обогатяват разказа ми. Още ми е чудно, като си припомня колко бързо изучих нравите на тези чудовища и отново си възвърнах самоувереността. Разбира се, имаше разпри — все още по мен личат следи от зъби, но те скоро свикнаха да уважават умението ми да хвърлям камъни и острието на секирата ми. А и верността на моя санбернардски Куче-човек ми бе от безкрайна полза. Установих, че простата им йерархична стълбица се изграждаше в зависимост от способността им да нанасят кървави рани. Смея да кажа, надявам се без да звучи суетно, че спечелих нещо като превъзходство сред тях. Един или двама, които при различни разпри бях белязал лошо, таяха известна неприязън към мен, но за щастие тя намираше отдушник в гримаси на безопасно разстояние зад гърба ми.

Хиената-Свиня ме отбягваше, но по отношение на нея бях винаги нащрек. Моят неотлъчен Куче-човек я мразеше и се ужасяваше от нея до крайност. Всъщност смятам, че именно на това се дължи привързаността на звяра към мен. Скоро се убедих, че чудовището е познало вкуса на кръвта и е тръгнало по стъпките на Леопардочовека. Направи си леговище някъде в гората и заживя като единак. Веднъж се опитах да подтикна Зверохората да й направят хайка, но не ми достигаше авторитет, за да ги накарам да се обединят. Отново и отново се опитвах да се приближа до бърлогата й и да я изненадам неподготвена, но тя бе твърде хитра и щом ме видеше или надушеше, тутакси изчезваше. Засадите й правеха опасна за мен и съюзниците ми всяка горска пътека. Куче-човека почти не смееше да се отдели от мен.

През първия месец Зверохората се държаха съвсем човешки в сравнение с по-късното им отношение и освен към моя кучешки приятел придобих дружеска търпимост към още един-двама. Малкото розово същество, подобно на ленивец, показваше странна привързаност към мен и ме следваше навсякъде. Но Маймуночовека ми досаждаше. Заради петте си пръста той реши, че е равен с мен, и непрестанно ми ломотеше, бръщолевейки невъобразими глупости. Едно нещо в него ме забавляваше — фантастичната леснина, с която измисляше нови думи. Изглежда, в неговата представа истинското предназначение на речта бе да се дрънкат слова, които не означават нищо. Наричаше ги „големинешта“ за разлика от „малкитенешта“ — разумните всекидневни житейски грижи. Кажех ли нещо, което той не разбираше, го възхваляваше и ме молеше да го повторя, научаваше го наизуст и отиваше да го повтаря, с някоя и друга сгрешена дума, пред всички по-кротки Зверохора. Смяташе за маловажно всичко просто и понятно. Специално заради него измислих някои особено любопитни „големинешта“. Сега ми се струва, че той бе най-глупавото същество, което някога съм срещал; по най-чудноватия начин той бе развил характерната за човека глупост, без да изгуби ни йота от естественото плиткоумие на маймуната.

Подчертавам, че беше така през първите седмици от моята самотност сред зверовете. През това време те спазваха установените от Закона обичаи и се държаха с необходимото благоприличие. Веднъж намерих още един разкъсан на парчета заек — сигурен съм от Хиената-Свиня, но това бе всичко. Беше месец май, когато за първи път започнах да усещам увеличаващата се разлика в речта и стойките им, увеличаващото се загрубяване на артикулацията, увеличаващото се нежелание да разговарят. Бръщолевенето на Маймуночовека се увеличи по количество, но ставаше все по-неразбираемо, все по-маймунско. Някои от тях дори съвсем загубиха дар слово, макар по това време още да разбираха какво им говоря. Представяте ли си как някога ясният и точен, мек и гърлен език загуби форма и значение и се превърна просто в съвкупност от звуци? Освен това им ставаше все по-трудно да вървят изправени. Макар очевидно да се срамуваха от себе си, сегиз-тогиз се натъквах на някой, който тича на нозе и ръце и почти не може да застане изправен. Държаха вещите по-непохватно; с всеки изминат ден ставаше нещо съвсем обикновено да се лочи и да се гризе. Тогава осъзнах напълно какво Моро наричаше „упорита животинска плът“. Те се връщаха към предишното си състояние, и то много бързо.

Някои от тях — с удивление забелязах, че първите бяха само от женски пол, започнаха да пренебрегват запрещенията за благоприличие, най-често съвсем умишлено. Други дори си разрешиха публични посегателства над моногамията. Беше съвсем ясно, че Закона губи своята сила. Трудно ми е да разказвам за тези неприятни неща. Моят Куче-човек неусетно отново се превърна в куче; ден след ден ставаше ням, четирикрак, космат. Почти не забелязах как спътникът до дясната ми ръка се преобрази в клатушкащо се до мен куче. С всекидневното нарастване на небрежността и безпорядъка селището ни, което никога не беше особено приятно, стана тъй противно, че го напуснах, преместих се на другия край на острова и собственоръчно си направих колиба от клони сред черните руини на оградата на Моро. Открих, че някакви възпоминания за преживяната болка все още правеха това място най-сигурното убежище от Зверохората.

Невъзможно е да се опише всяка стъпка от падението на тези чудовища; да се разкаже как ден след ден ги напускаше човешкото подобие; как оголените им крайници започнаха да се покриват с косми, как челата им станаха ниски, а лицата им се издадоха напред, как мнимата човешка близост, която си позволявах с някои от тях през първия месец на своята самотност, се превърна в ужасяващ спомен.

Промяната бе бавна и неизбежна. Настъпи без рязко сътресение и за мен, и за тях. Продължавах да бъда в безопасност, защото по време на деградацията им не се случи нещо, което да възпламени експлозива на животинското, изтикващо човешкото с всеки изминат ден. но започнах да се боя, че този сблъсък ще настъпи съвсем скоро. Моят санбернардски звяр ме последва в ограденото място и благодарение на неговата бдителност можех от време на време да поспя на спокойствие. Дребничкото розово ленивецоподобно същество ме изостави и полека-лека се върна към своя естествен начин на живот по клоните. Намирахме се в едно състояние на равновесие, което звероукротителите успяват да наложат в клетките и го демонстрират под името „щастливото семейство“, само че укротителят го бе напуснал завинаги.

Разбира се, тези зверове не се принизиха до зверовете, които читателят е виждал в зоологическите градини — до обикновени мечки, вълци, тигри, волове, свине и човекоподобни маймуни. У всяко от тях продължаваше да има нещо странно; върху всяко животно Моро бе оставил отпечатък от друго; в едно може би преобладаваха мечешки черти, в друго — котешки, в трето — биволски, но всяко бе белязано и с чертите на друго същество, както и в специфичните особености на всяко личеше нещо общоживотинско. От време на време ме смайваха с някои откъслечни прояви на човекоподобие: внезапно възвръщане на дар словото, неочаквана сръчност на предните крайници, жалък опит за изправена походка.

Изглежда, и аз се бях променил. Дрехите ми висяха като жълти дрипи, през чиито дупки лъщеше загорялата ми кожа. Косата ми порасна и се сплъсти. Казват, че дори и сега в очите ми има някакъв странен блясък, че непрекъснато шарят нащрек.

Отначало прекарвах дните си на южния бряг в очакване на някой кораб, в надежда и молитва. Разчитах, че след изтичането на годината „Ипекакуана“ ще се завърне, но той никога не дойде. Пет пъти видях платна и три пъти дим, но никога нищо не се приближи до острова. Винаги имах готовност да запаля голям огън, но несъмнено той е бил отдаван на вулканичния произход на острова.

Чак през септември или октомври започнах да се замислям да си построя сал. По това време ръката ми вече бе оздравяла и можех да си служа с нея. Отначало моята безпомощност ми се видя ужасяваща. През целия си живот не бях се занимавал с дърводелство или някаква подобна работа и дни наред прекарвах в гората, опитвайки се да цепя дървета и да ги връзвам едно за друго; ала нито една от изобилието от лиани не бе достатъчно гъвкава или здрава и с моите разпокъсани научни знания не можех да изобретя никакъв начин да ги пригодя за целта. Повече от две седмици се рових в черните развалини на постройките и по брега, където бяха изгорени лодките, търсейки пирони и случайни метални парчета, които можеха да ми послужат. Сегиз-тогиз някой Зверочовек ме наблюдаваше, но викнех ли го, изчезваше. После дойде сезонът на гръмотевичните бури и поройните дъждове, който силно забави работата ми, но в края на краищата салът бе готов.

Бях доволен от него. Но поради своята непрактичност, от която винаги съм си патил, го бях направил на повече от миля далеч от морето и докато го довлека до брега, се разпадна на парчета. Може и да е било по-добре, че не можах да отплавам с него. Но тогава страдах от своята несполука така жестоко, че няколко дни скитах по брега, изпаднал в униние, гледах водата и мислех за смъртта.

Все пак не исках да умра и един инцидент безпогрешно ме предупреди за безразсъдството на мудността ми, защото всеки нов ден бе преизпълнен с нарастваща заплаха от страна на Зверохората. Лежах в сянката на оградната стена, вперил поглед към морето, когато бях стреснат от едно студено докосване по петата и като се обърнах рязко, видях пред себе си да примигва дребното розово ленивецоподобно същество. Малкото зверче отдавна бе загубило дар слово и бързината на движенията, дългите му косми се сгъстяваха с всеки изминат ден, а късите му широки нокти ставаха все по-извити. Щом разбра, че е привлякло вниманието ми, то издаде някакво стенание, отдалечи се малко по посока на храстите и се обърна да ме погледне.

Отначало недоумявах, но после се сетих, че иска да го последвам, което и направих — бавно, защото денят беше горещ. Щом стигнахме до дърветата, то се изкатери по тях, тъй като се придвижваше по-лесно по висящите лиани, отколкото по земята.

На едно утъпкано място неочаквано се натъкнах на поразяваща гледка. Моето санбернардско същество лежеше мъртво на земята, а близо до тялото му се бе свила Хиената-Свиня, забила безобразните си нокти в още тръпнещата плът, и го гризеше, като ръмжеше от наслада. Щом приближих, чудовището вдигна лъскавите си очи към мен, устните му се дръпнаха и оголиха окървавените му зъби, и то изръмжа заплашително. Не бе нито уплашено, нито засрамено; и последната искрица от човешкото бе изчезнала. Пристъпих още крачка напред, спрях и извадих револвера си. Най-сетне се бяхме срещнали лице в лице.

Звярът не направи никакъв опит да избяга. Но ушите му се прибраха назад, козината му настръхна, а тялото му се сви. Прицелих се между очите му и стрелях. В същия миг той се хвърли върху мен и ме събори като кегла. Сграбчи ме с уродливата си ръка и ме удари в лицето. Но скокът му бе прекалено висок и звярът се прехвърли над мен. Задната част на тялото му ме затисна, но за щастие бях улучил и този скок бе предсмъртен. Изпълзях изпод нечистите телеса и разтреперан се изправих, втренчен в потръпващото му тяло. Във всеки случай опасността бе преминала. Но знаех, че това е само първият случай от редицата изстъпления, които трябваше да се очакват.

Изгорих двете тела на клада от съчки. Сега наистина осъзнавах, че ако не напусна острова, смъртта ми е само въпрос на време. С едно-две изключения Зверовете вече бяха напуснали дерето и всеки си беше направил леговище по свой вкус сред гъсталаците на острова. Денем излизаха само някои; повечето от тях спяха и за новодошлия островът би изглеждал безлюден; но нощем въздухът се оглушаваше от отвратителните им викове и виене. Почти бях решен да ги избия — да направя капани или да използвам ножа си. Да имах достатъчно патрони, нямаше да се поколебая да започна изтреблението. Едва ли бяха останали повече от двайсетина от опасните хищници; по-свирепите от тях вече бяха мъртви. След смъртта на клетото ми куче, последния ми приятел, и аз придобих до известна степен навика да дремя денем, за да бъда нащрек нощем. Направих отвора на жилището си зад стената на оградата толкова тесен, че ако нещо се опиташе да се промъкне, обезателно щеше да вдигне голям шум. Освен това съществата бяха загубили умението да поддържат огън и страхът им от него се възобнови. Още веднъж почти страстно се захванах да сковавам колове и клони, за да направя сал, с който да избягам.

Срещах хиляди трудности. Аз съм крайно несръчен човек (завършил съм училище преди времето на Слойд) — в края на краищата успях; по какви ли не заобиколни пътища да се справя с повечето изисквания за построяването на сал, като този път се погрижих и за здравината. Единствената непреодолима пречка бе, че не разполагах със съд за вода, който щеше да ми бъде необходим, ако отплавам в тези глухи морета. Щях да се опитам дори да направя грънци, но на острова нямаше глина. Често бродех унил из острова и всячески търсех разрешение и на тази последна трудност. Понякога давах воля на дивашката си ярост и в непоносими изблици на яд насичах и надробявах някое нещастно дърво. Но нищо не можех да измисля.

И тогава настъпи един ден, един чудесен ден, който прекарах в екстаз. На югозапад видях платно, малко платно като на шхуничка, и незабавно накладох голяма купчина съчки, застанах близо до нея, заливан от горещината й и от пладнешката жега, и наблюдавах. Следих платното през целия ден, без нито да хапна, нито да пийна нещо, поради което ми се зави свят; Зверовете идваха, зяпаха ме вторачено и учудени си отиваха. Лодката беше още далеко, когато настъпи нощта и я погълна. През цялата нощ полагах усилия да поддържам пламъците ярки и високи, а очите на Зверовете удивено проблясваха в мрака. Призори забелязах, че това е мръсното платно на малка лодка, която вече се бе приближила. Очите ми се бяха уморили от взиране, напрягах поглед и не можех да повярвам. В лодката седяха приведени двама души, единият на носа, а другият — на руля. Но лодката плаваше някак странно. Носът и не беше насочен по посока на вятъра; просто я носеше течението.

Когато се развидели съвсем, замахах с дрипавите останки на дрехата си, но те не ме забелязваха, а продължаваха да седят един срещу друг. Спуснах се до края на ниския нос, като размахвах ръце и крещях. Нямаше никакъв отговор и лодката продължаваше по своя безцелен курс, приближавайки се бавно, много бавно към залива. Изведнъж от нея излетя една голяма бяла птица, но мъжете нито помръднаха, нито й обърнаха внимание. Тя описа кръг, сетне полетя, разперила широко мощните си криле.

После престанах да крещя. Седнах на носа, подпрях с ръце брада и се загледах. Бавно, бавно лодката отминаваше на запад. Можех да доплувам до нея, но нещо, някакъв вледеняващ смъртен страх ме възпря. Подир пладне приливът я изхвърли на брега на около стотина ярда западно от развалините на постройките. Мъжете в лодката бяха мъртви, и то толкова отдавна, че когато наклоних лодката встрани, за да ги измъкна навън, телата се разпаднаха. Единият имаше кичур червена коса като капитана на „Ипекакуана“, а на дъното на лодката лежеше мръсна бяла фуражка. Докато стоях до лодката, трима от Зверовете се прокраднаха от храстите и започнаха да душат към мен. Потръпнах от отвращение. Изтиках малката лодка надолу към водата и се качих на борда. Двама от Зверовете бяха вълци, пристъпваха с потръпващи ноздри и блеснали очи, а третият беше ужасният неописуем мелез от мечка и бик.

Когато ги видях да се приближават към онези нещастни тленни останки и ги чух да ръмжат един на друг, когато зърнах блясъка на зъбите им, отвращението ми бе заместено от неистов ужас. Обърнах се гърбом към тях, свих платното и загребах навътре в морето. Нямах смелост дори да се обърна и да погледна назад. През тази нощ останах на дрейф между рифа и острова, а на следната заран отидох до поточето и напълних с вода празната бъчвичка, която беше на борда. След това с цялото си налично търпение събрах известно количество плодове и с последните си три патрона убих два заека. Докато се занимавах с това, страхувайки се от чудовищните Зверове, бях оставил лодката закотвена до една вътрешна издатина на рифа.

22. Сам със себе си

Вечерта потеглих и отплавах в морето с лек югозападен ветрец, бавно и полека островът се смаляваше и смаляваше, а дългата струйка дим изтъняваше на фона на горещия залез. Океанът ме обгърна, скривайки от погледа ми ниското тъмно петно. Като сияеща завеса се отдръпна дневната светлина, провлеченият слънчев ореол се оттегли от небето и когато погледнах синята бездна на небесната безкрайност, денем скривана от слънчевия блясък, съзрях блуждаещото звездно множество. Морето бе притихнало, небесата бяха притихнали; бях сам с нощта и тишината.

Така се носех по вълните три дни, като се хранех и пиех пестеливо, размишлявах за всичко случило се и още нямах особено желание отново да се срещна с хора. На мен висеше една мръсна дрипа, косата ми се беше сплъстила. Без съмнение тези, които ме намериха, ме сметнаха за умопобъркан. Странно е, но не изпитвах желание да се завърна при човечеството. Само се радвах, че се отървах от мерзостите на чудовищните Зверохора. На третия ден ме прибра един бриг, пътуващ от Апия към Сан Франциско. Нито капитанът, нито помощникът му щяха да повярват на моята история, смятайки, че поради самотата и опасностите съм обезумял. Тъй като се опасявах, че и всички останали ще споделят това мнение, се въздържах от подробни разкази, давайки си вид, че не помня нищо от случилото се между гибелта на „Лейди Вейн“ и времето, когато ме бяха прибрали на борда — период от една година.

Трябваше да се държа много предпазливо, за да се предпазя от подозрения, че съм обезумял. Преследваха ме спомените за Закона, за двамата мъртви моряци, за засадите в мрака, за тялото в тръстиковия гъсталак. И макар да изглежда неестествено, след завръщането ми сред човечеството вместо очакваното доверие и състрадание нещо странно засили у мен несигурността и ужаса от преживяното на острова. Никой не би ми повярвал, но аз бях почти толкова особен за хората, колкото и за Зверохората. Може и да съм възприел нещо от естествената им дивост при съжителството си с тях.

Казват, че страхът е болест, и аз мога да твърдя, че вече няколко години нестихващият страх се е вселил в съзнанието ми, нестихващият страх, който изпитва полуопитоменото лъвче. Безпокойството ми приемаше най-невероятен характер. Не можех да се убедя, че мъжете и жените, които срещах, не бяха също такива Зверохора, все още запазили човешкия си облик, животни, външно полуоформени като човешки души, които съвсем скоро ще започнат да се връщат към предишното си състояние, показвайки първо животинската си същност, а сетне и друго. Доверих своя случай на един необикновено способен човек-психиатър, който бе познавал Моро и който поне наполовина повярва на моята история, и той много ми помогна.

Макар и да не очаквам ужасът на острова някога да ме напусне съвсем, най-често той се таи някъде дълбоко в подсъзнанието ми, просто като далечен облак, спомен и смътно недоверие; но понякога облачето се разстила и затъмнява цялото небе. И тогава оглеждам околните и ме обзема страх. Виждам лица — проницателни и умни, други — глуповати или опасни, трети — неспокойни, неискрени; ала нито едно, което да притежава спокойния авторитет на разумна душа. Струва ми се, че в тях прозира животинското, че след време деградацията на обитателите на острова ще се повтори отново в по-широки мащаби. Зная, че това е илюзия, че тези пристойни мъже и жени около мен са наистина мъже и жени, завинаги мъже и жени, съвършено разумни същества, изпълнени с човешки въжделения и нежна загриженост, освободени от инстинкта, същества, които не робуват на някакъв фантастичен Закон — същества, напълно различни от Зверохората. И въпреки това се затварям в себе си, избягвам любопитните им погледи, въпросите и помощта им и копнея да бъда сам далеко от тях.

По тази причина живея близо до широка, волна долина и мога да избягам в нея, когато сянката надвисне над душата ми; и колко приятна е пустата долина под безоблачното небе. Докато живеех в Лондон, ужасът бе почти непоносим. Не можех да се отърва от хората; гласовете им проникваха през прозорците, заключените врати бяха крехки прегради. Ако излезех на улицата, за да се преборя с въображението си, ми се струваше, че дебнещи жени мяукат след мен, че потайни хищни мъже ми хвърлят завистливи погледи, че изнурени бледи работници с уморени очи, кашляйки, ме отминават с нетърпеливи стъпки, подобно на ранени кошути, от които капе кръв, прегърбени и намусени старци минават, мърморейки под носа си, следвани от парцалива върволица от безгрижни бръщолевещи деца. Бях тъй разстроен, че ако се отбиех в някоя малка черква, дори и там ми се струваше, че проповедникът ломоти „Големинешта“ точно както правеше Маймуночовека; или в някоя библиотека — и там съсредоточените над книгите лица ми напомняха търпеливи, очакващи плячката същества. Особено отвратителни бяха празните безизразни лица на хората във влаковете и омнибусите: изглеждаха мои събратя не повече, отколкото могат да ми бъдат събратя мъртъвците, и затова не смеех да пътувам, освен ако бях сигурен, че мога да остана сам. И дори изглеждаше, че и аз самият не съм разумно същество, а само измъчвано от някакво странно мозъчно разстройство животно, обречено да се скита самотно като въртоглава овца.

Но, слава богу, това настроение сега ме спохожда по-рядко. Оттеглил съм се от врявата на градовете и тълпите и прекарвам дните си, заобиколен от мъдри книги — светли прозорци в този наш живот, озарени от будните човешки души. Рядко се срещам с непознати хора и поддържам съвсем малко домакинство. Посвещавам дните си на четене и химически опити, а много от ясните нощи прекарвам в изучаване на астрономията. От блещукащите небесни недра струи, макар да не зная защо и как, чувство за безкрайно спокойствие и сигурност. Там в необятните и вечни закони на материята, а не в ежедневните ни грижи, грехове и човешки неприятности трябва да бъде, мисля си, онази утеха и упование, които следва да открием с тази част от себе си, дето ни издига по-високо от животните. Надявам се, иначе не бих могъл да живея. И така, в надежда и самота завършва моят разказ.

Едуард Прендик

Бележки

[1] Изсушени ядки от кокосови орехи, от които се добива кокосово масло. Б. пр.

[2] Характерен за мекотелите храносмилателен орган, разположен в устната празнина, с който се стрива храната. Б. пр.

[3] Улици в Лондон Б. пр.

[4] Голяма корабна лодка. Б. пр.

[5] Въже за завързване на кораб или лодка. Б. пр.

[6] Герой от английския фолклор, който последователно убива съпругите си. Б. пр.

[7] Разрязване на жив организъм с научна цел. Б. пр.

[8] Епифити — растения, които живеят прикрепени по стъблата и клоните на живи дървета и храсти, но без да паразитират върху тях. Б. пр.

[9] Вид молитви при християнско богослужение, произнасяни гласно и провлечено. Б. пр.

[10] Те не са хора, те са животни, които ние… (лат.)

[11] Изрязване. Б. пр.

[12] Войници от алжирските полкове на френската армия. Б. пр.

[13] „Човекът, който се смее“ (фр.).

[14] Туземци от тихоокеанските острови. Б. пр.

[15] Вид делфин. Б. пр.

[16] Това описание във всяко отношение отговаря на Острова на благородниците Бел. англ. изд.

Край
Читателите на „Островът на доктор Моро“ са прочели и: