Хърбърт Уелс
Островът на доктор Моро (10)

9. Съществото в гората

Крачех из шубрака, който покриваше хребета зад къщата, почти без да обръщам внимание накъде вървя, преминах под сянката на гъста горичка от правостволи дървета, сетне се озовах от другата страна на хребета и се заспусках към едно поточе, което течеше през тясна долчинка. Спрях и се ослушах. Разстоянието, което бях изминал, и междинните гъсталаци заглушаваха всякакъв звук, който би могъл да долети откъм ограденото място. Цареше тишина. Тогава до мен прошумоля един заек и хукна презглава нагоре по склона. Колебливо приседнах в шарената сянка.

Мястото беше приятно. Пищната растителност по брега закриваше рекичката, съзирах само един триъгълник от блестящата водна повърхност. През синкавата мараня виждах на другия бряг гъсталак от дървета и лиани, а над тях отново сияещата синева на небето. Тук-таме цветовете на някакъв пълзящ епифит^[1] очертаваха петна, обагрени в бяло и червено. Разглеждах пейзажа с блуждаещ поглед и наново започнах да си изброявам наум странните особености на слугите на Монтгомъри.

Бе твърде топло за сложни размишления и скоро изпаднах в спокойна полудрямка. Разбуди ме, не зная след колко време, шумолене сред зеленината от другата страна на потока. В момента не забелязах нищо освен люлеещите се върхове на папратите и тръстиките. И тогава на брега на потока внезапно се появи нещо — отначало не можах да различа точно какво. То наведе главата си над водата и започна да пие. Тогава видях, че бе човек, подпрял се на четири крака като животно!

Беше облечен в дреха от синкав плат, имаше медно-кафяв тен и черна коса. Изглежда, гротескната грозота беше неизменна черта на тези островитяни. Чувах как лочи водата с устни.

Наведох се напред, за да го огледам по-добре, но едно парче лава, отронено от ръката ми, изтрополи надолу по склона. Той вдигна виновен поглед и очите ни се срещнаха. Незабавно се изправи на крака и остана да ме наблюдава, като непохватно бършеше уста с ръката си. Краката му едва достигаха и половината от дължината на тялото му. Така, вгледани смутено един в друг, останахме може би в продължение на минута. После той се промъкна между храстите вдясно от мен, като един-два пъти спря, за да погледне назад, постепенно шумоленето на папратовите листа затихна в далечината и напълно замря. Ала сегиз-тогиз той се втренчваше настойчиво в мен. Дълго след като изчезна, аз останах вторачен по посока на неговото отстъпление. Сънливото спокойствие ме бе напуснало.

Стресна ме някакъв шум зад гърба ми и като се обърнах рязко, видях една бяла заешка опашка да изчезва, клатушкайки се нагоре по склона. Скочих на крака.

Явяването на това гротескно същество полузвяр, неочаквано бе населило следобедното спокойствие. Огледах се нервно и съжалих, че не съм въоръжен. После се сетих, че човекът, когото току-що бях видял, бе облечен в синкава дреха, не беше гол, както би ходил един туземец, и се опитах въз основа на този факт да си внуша, че в края на краищата той сигурно има миролюбив нрав и че изписаната на лицето му унила свирепост му прави лоша услуга.

И все пак появата му доста ме обезпокои. Тръгнах наляво по склона, като се оглеждах и надничах наоколо между правите дънери на дърветата. Защо да ходи човек на четири крака и да лочи? След малко отново дочух животински вой и като сметнах, че е пумата, се обърнах и тръгнах в диаметрално противоположна на звука посока. Това ме заведе до потока, прекрачих го и се запровирах между шубраците оттатък.

Бях стреснат от едно голямо ярко алено петно на земята и когато отидох до него, открих, че е някаква особена плесен, разклонена и нагърчена като листовиден лишей, но при допир се размекваше в слуз. И тогава в сянката на някаква пищна папрат погледът ми попадна на нещо неприятно — мъртвото тяло на заек, покрито с лъскави мухи, но още топло, с откъсната глава. Спрях втрещен от гледката на разпръсканата кръв. Тук един от новопристигналите „посетители“ на острова е бил застигнат от насилствена смърт.

Наоколо нямаше следи от друго насилие. Изглежда, беше внезапно сграбчен и убит. И както гледах вторачено малкото космато телце, осъзнах колко е трудно всъщност да се извърши това. Докато стоях тук, неясният ужас, спотаил се в съзнанието ми, откакто бях зърнал нечовешкото лице на мъжа при потока, прерасна в нещо осезаемо. Започнах да осъзнавам трудностите на своята „експедиция“ между тези непознати хора. Във въображението ми гъсталакът около мен се промени. Всяка сянка се превърна в нещо повече от сянка, стана засада, всяко прошумоляване се превърна в заплаха. Сякаш нещо невидимо ме наблюдаваше.

Реших да се върна в заграденото място на брега. Веднага се обърнах и яростно, може би дори неистово, се втурнах през храсталаците, обхванат от желанието отново да изляза на открито.

Но точно преди да изскоча на едно празно място в гората, се спрях. То беше нещо като горска поляна, останала след изсичането на дърветата; филизите вече бяха започнали борба за свободното пространство, оградено от гъсталак от стъбла и пълзящи растения, изпъстрен с петна от плесени и цветя. Пред мен, все още неусетили приближаването ми, три гротескни човешки фигури клечаха заедно върху плесенясалите останки на едно огромно повалено дърво. Едната очевидно беше жена. Другите две — мъже. Бяха голи, с изключение на някакъв омотан около кръста червен плат, кожата им бе сивкаворозова, каквато преди не бях виждал у нито един дивак. Бяха с големи дебели лица, без брадички, полегати чела и оскъдна четинеста коса по главите. Никога преди не бях виждал такива звероподобни същества.

Разговаряха или поне един от мъжете говореше нещо на другите двама и всички бяха тъй дълбоко заинтригувани, че не обърнаха внимание на шумоленето от моето приближаване. Поклащаха главите и раменете си насам-натам. Думите на говорещия долитаха плътни и лигави, но макар да ги чувах ясно, не можех да различа какво точно казва. Стори ми се, че рецитира някаква сложна скоропоговорка. След малко артикулацията му стана по-отчетлива и като простря напред ръце, той се изправи на крака.

Другите сториха същото и заломотиха нещо в хор, като простряха ръце встрани и залюляха рамене в ритъма на песента си. Тогава забелязах ненормално късите им крака и тромавите им ходила. Тримата бавно започнаха да се въртят в кръг, като потрепваха с нозе и размахваха ръце; в ритмичната им рецитация се промъкна нещо като мелодия, в която различих припев — звучеше като „Алуула“ или „Балуула“. Очите им заблестяха, а грозните им лица се озариха от израза на странно блаженство. От устата им, съвсем без устни, капеше слюнка.

Внезапно, докато наблюдавах нелепите им непонятни жестове, за първи път ясно осъзнах какво именно в тези същества по някакъв начин ме бе накърнило в началото, от какво бяха предизвикани двете непоследователни и противоречиви впечатления за пълна неизвестност и същевременно за странна познатост. Трите същества, заети с тайнствения обряд, бяха с човешки форми и същевременно странно приличаха на някакви познати животни. Независимо от своята човешка форма, парцаливите си одежди и грубата си човекоподобност, всяко от тях въплъщаваше в себе си, в движенията си, в изражението си и в цялостното си присъствие някакво неопровержимо подобие на шопар, прилика със свиня, безпогрешният белег на животно.

Стоях, обхванат от учудващото прозрение и в главата ми нахлуваха най-ужасни въпроси. Съществата започнаха да подскачат, отначало едното, след него и другите, да крещят и да сумтят. Сетне едното се подхлъзна и за миг застана на четири крака, после незабавно се изправи. Но дори този мимолетен проблясък на истински животинското в тези чудовища беше достатъчен.

Обърнах се възможно най-безшумно и сегиз-тогиз, вцепеняван от страх да не бъда открит от изпращяването на съчка или прошумоляването на листата, се мушнах в храсталаците. Трябваше ми доста време, за да стана по-храбър и да се осмеля да се движа по-свободно.

Едничката ми мисъл в този момент бе да се махна от отвратителните същества и не забелязах, че съм се озовал на нещо като пътечка между дърветата. Преминавайки през една малка горска полянка, изведнъж с голямо безпокойство забелязах между дърветата два тромави крака, които с безшумни стъпки вървяха успоредно с мен, отдалечени на около тридесет ярда. Главата и горната част на тялото бяха скрити от преплетените лиани. Спрях рязко, като се надявах, че съществото не ме вижда. Заедно с мен спряха и краката. Бях тъй нервен, че изключително трудно превъзмогнах порива си да побягна стремглаво.

Тогава, като се вгледах внимателно, различих през преплитащата се мрежа главата и тялото на урода, когото бях видял да пие. Той раздвижи глава. Когато ме погледна изпод сянката на дърветата, видях, че очите му имаха смарагдовозелен цвят и полуфосфоресциращ блясък, който изчезна, щом отново си обърна главата. За момент остана неподвижен и после побягна безшумно през избуялата зеленина. Само след миг беше вече изчезнал зад някакви храсти. Не го виждах, но усещах, че е спрял и ме наблюдава.

Какво за бога беше това: човек или животно? Какво искаше от мен? Нямах оръжие, нито дори тояга. Бягството би било лудост. Във всеки случай нещото, каквото и да бе то, нямаше смелост да ме нападне. Стиснах зъби и закрачих право срещу него. Напрягах се да не издам страха, който смразяваше гръбнака ми. Промъкнах се през група високи храсталаци с бели цветове и го видях двадесет ярда по-нататък да ме гледа през рамо и да се двоуми. Пристъпих още една-две крачки напред, като го гледах настойчиво в очите.

— Кой си ти? — казах аз.

Той се опита да устои на погледа ми.

— Не! — изведнъж рече той и като се извърна, се отдалечи с подскоци през шубрака. После се обърна и отново се вторачи в мен. Очите му блестяха в сумрака под дърветата.

Бях си глътнал езика от страх, но съзнавах, че единственият ми шанс е да блъфирам и отново уверено се отправих към него. Той пак се обърна и изчезна в здрача. Стори ми се, че още веднъж зърнах блясъка на очите му и това бе всичко.

Едва сега осъзнах на какви опасности ме излагаше напредналото време. Слънцето бе залязло преди няколко минути, на изток вече се спускаше мек тропически здрач и първият молец пърхаше безшумно около главата ми. Трябваше да побързам обратно зад оградата, иначе щеше да се наложи да прекарам нощта сред неизвестните опасности на тайнствената гора.

Мисълта за връщане в убежището, където витаеше болката, беше крайно неприятна, но още по-страшна бе тъмнината и всичко, което криеше тя, да ме завареше на открито. Хвърлих още един поглед към сивите сенки, погълнали странното същество, и поех обратния път надолу по склона към потока в посоката, от която смятах, че съм дошъл.

Крачех енергично, смутен от всичко това, и скоро се озовах на едно равно място между рядко пръснатите дървета. Безцветната яснота, която идва след пурпурния залез на слънцето, притъмняваше. С всеки изминат миг синьото небе ставаше все по-дълбоко и една по една звездите пронизаха мрачевината; пространството между дърветата, пролуките в околната растителност, които се синееха неясно денем, почерняха и станаха тайнствени.

Бързах напред. Багрите на света изчезнаха, върховете на дърветата се издигаха на фона на яркото синьо небе като мастилени силуети и всичко под този хоризонт се стопяваше в безформени черни петна. След малко дърветата се разредиха, преобладаваха храстите. По-нататък следваше голо запустяло пространство, покрито с бял пясък, и ново струпване на непроходими храсталаци.

Измъчваше ме едва доловимо шумолене вдясно от мен. Отначало мислех, че се заблуждавам, защото, когато спирах, беше тихо с изключение на вечерния бриз по върхарите на дърветата. Но щом продължах отново, стъпките ми имаха ехо.

Отдалечих се от гъсталака, като се придържах към по-открит терен и се стремях от време на време да правя внезапни завои, за да изненадам онова нещо, ако то съществуваше, и се промъкваше към мен. Не виждах нищо и въпреки това усещането ми за чуждо присъствие непрекъснато се засилваше. Ускорих крачката и след известно време стигнах нисък хребет, преминах го и рязко се извърнах, наблюдавайки го внимателно. Очертанията му ясно се открояваха на фона на помръкващото небе.

Но след малко някаква безформена маса се издигна за момент над хоризонта и отново изчезна. Убедих се, че моят неприятел със светлокафявото лице отново ме дебнеше. Към това се добавяше и неприятното усещане, че съм загубил пътя.

Бързах известно време отчаяно объркан от потайния начин, по който ме преследваше. Каквото и да беше, нещото или нямаше смелост да ме нападне, или изчакваше да ме издебне в неудобен за мен момент. Нарочно се придържах към по-открити места. От време на време се обръщах и заслушвах и скоро почти си внуших, че преследвачът ми се е отказал от гонитбата или той просто е плод на разстроеното ми въображение. Чух шума на морето и ускорих крачка, почти се затичах и веднага долових звук от препъване зад гърба си.

Обърнах се рязко и се вгледах в неясните дървета зад себе си. Една черна сянка сякаш скочи към друга. Вслушвах се вцепенен, но долавях единствено ударите на сърцето си. Помислих, че нервите ми са разстроени и въображението ми погажда номера и тръгнах решително по посока на прибоя.

След около минута дърветата станаха още по-редки и се озовах върху гол нисък нос, издаден в тъмните води. Нощта бе спокойна и ясна и отраженията на множеството блещукащи звезди потрепваха в тихите гънки на морето. Малко по-нататък сушата от неправилния пръстен на рифа светеше със своя собствена бледа светлина. На запад се виждаха светлините на зодиака, смесени с жълтото сияние на вечерницата. Брегът се спускаше на изток от мен, а на запад бе скрит зад възвишението на носа. Тогава си спомних, че крайбрежието на Моро се падаше на запад.

Зад гърба ми изпращя клонче и се чу шумолене. Обърнах се и застанах с лице към тъмната гора. Не можех да видя нищо — но ми се привиждаха много неща. Всяка тъмна форма в сумрака изглеждаше заплашителна, по своему напомняше напрегнато дебнене. Останах така може би минута и после, все още с поглед към дърветата, се отправих на запад, за да прекося носа. И щом помръднах, една от притаените сенки се размърда и ме последва.

Сърцето ми биеше лудо. След малко на запад се разкри широката извивка на залива и аз отново се спрях. Безшумната сянка спря на дванадесетина ярда зад мен. Една малка светлинка блещукаше на отдалечения край на извивката, а сивата ивица на пясъчния бряг се виждаше мъгляво на звездната светлина. Светлината идеше от около две мили разстояние. За да стигна до брега, трябваше да прекося гората, където се спотайваха сенките, и да се спусна през храсталака по склона.

Сега виждах нещото значително по-ясно. Не беше животно, защото стоеше изправено. Тогава отворих уста да заговоря, но се задавих от хриплива храчка. Опитах отново и извиках:

— Кой е там?

Отговор не последва. Пристъпих крачка напред. Нещото не се помръдна; само се присви. Кракът ми се удари в камък.

Тогава ми хрумна една идея. Без да свалям поглед от тъмната фигура пред мен, приклекнах и взех скалния отломък. Но при движението ми нещото се обърна рязко, както би направило куче, и се промъкна встрани. Тогава се сетих за едно ученическо средство срещу големите кучета, завих камъка в носната си кърпа и я омотах около китката си. Дочух движение откъм сенките, сякаш нещото отстъпваше. Тогава напрегнатата ми възбуда изведнъж се уталожи. Обля ме обилна пот, цял се разтреперах от мисълта за своя неприятел и при вида на това оръжие в ръката ми.

Мина известно време, преди да събера решителност да се спусна през дърветата и храстите встрани от носа към плажната ивица. Накрая го направих на бегом и когато излязох от гъсталаците на пясъка, чух, че някой идва след мен, кършейки клоните.

Загубих ума и дума от страх и се затичах покрай брега. Незабавно се разнесе бързо тупкане на меки стъпки, които ме преследваха. Нададох див крясък и побягнах два пъти по-бързо. Някакви неясни черни същества, към три-четири пъти по-едри от заек, бягаха от мен и подскачаха от брега към близките храсти. Докато съм жив, ще запомня ужаса на това преследване. Тичах близо до водата и от време на време чувах плясъка на стъпките, които ме застигаха. Далеко, безнадеждно далеко беше жълтата светлина. Всичко наоколо бе тъмно и притаено. Пляс, пляс, приближаваха се все повече и повече стъпките на преследвача. Не ми стигаше въздух, тъй като отдавна не бях тичал; закашлях се и усетих болка, сякаш ме прониза нож. Прецених, че нещото ще ме догони много преди да стигна оградата, отчаян и задъхан се извърнах и когато се приближи до мен, го ударих, ударих го с все сила. Камъкът излетя от носната ми кърпа като от прашка.

Когато се обърнах, нещото, което тичаше на Четири крака, се изправи и гюлето се стовари точно върху лявото му слепоочие. Черепът му изкънтя и човекът-животно се спъна в мен, отблъсна ме назад с ръце, олюля се покрай мен и падна по очи на пясъка с лице във водата. Остана да лежи там неподвижно. Не можех да събера кураж да приближа до тъмната купчина. Оставих я там, водата около нея се плискаше под безучастните звезди, и като я заобиколих на доста голямо разстояние, продължих пътя си към жълтата светлинка на къщата. И скоро с чувство на облекчение дочух жалното стенание на пумата, звукът, който първоначално ме бе тласнал да изучавам този загадъчен остров. Макар че бях слаб и ужасно изтощен, събрах всички сили и отново затичах към светлината. Стори ми се, че някакъв глас ме вика.