Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island of Dr. Moreau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979


По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.

Островът на доктор Моро
The Island of Dr. Moreau
Корица на първото издание на книгата от 1896 г.
Корица на първото издание
на книгата от 1896 г.
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1896 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Научна фантастика
Ужаси
Вид Роман
Страници 141 стр.

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Анелия Ерменкова
ISBN ISBN 9546495913

бележки
Островът на доктор Моро в Общомедия

„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.

Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].

Романът има няколко екранизации на големия екран.

Сюжет

На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.

Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.

На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.

На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.

Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.

Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Персонаж Оригинално име Тип
Доктор Моро Doctor Moreau Антагонист
Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.

Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова.

Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник.

Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада.

Едуард Прендик Edward Prendick Протагонист
Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.

Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек.

Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него.

Монтгомъри Montgomery Поддържащ персонаж
Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.

Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли.

Джон Дейвис John Davies Епизодичен персонаж
Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра.
Чарлз Едуард Прендик Charles Edward Prendick Епизодичен персонаж
Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо.
Хелмър Helmer Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят.
Моряк Sailor Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя.
Помощник капитан Епизодичен персонаж
Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив.

Елементи от романа

Зверохора

Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.

Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.

Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.

Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.

  • Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
  • Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
  • Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
  • Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
  • Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
  • Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
  • Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
  • Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
  • Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
  • Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.

Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.

Място на действието

Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.

„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.

Източници

  1. Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.

Вижте също

9. Съществото в гората

Крачех из шубрака, който покриваше хребета зад къщата, почти без да обръщам внимание накъде вървя, преминах под сянката на гъста горичка от правостволи дървета, сетне се озовах от другата страна на хребета и се заспусках към едно поточе, което течеше през тясна долчинка. Спрях и се ослушах. Разстоянието, което бях изминал, и междинните гъсталаци заглушаваха всякакъв звук, който би могъл да долети откъм ограденото място. Цареше тишина. Тогава до мен прошумоля един заек и хукна презглава нагоре по склона. Колебливо приседнах в шарената сянка.

Мястото беше приятно. Пищната растителност по брега закриваше рекичката, съзирах само един триъгълник от блестящата водна повърхност. През синкавата мараня виждах на другия бряг гъсталак от дървета и лиани, а над тях отново сияещата синева на небето. Тук-таме цветовете на някакъв пълзящ епифит[1] очертаваха петна, обагрени в бяло и червено. Разглеждах пейзажа с блуждаещ поглед и наново започнах да си изброявам наум странните особености на слугите на Монтгомъри.

Бе твърде топло за сложни размишления и скоро изпаднах в спокойна полудрямка. Разбуди ме, не зная след колко време, шумолене сред зеленината от другата страна на потока. В момента не забелязах нищо освен люлеещите се върхове на папратите и тръстиките. И тогава на брега на потока внезапно се появи нещо — отначало не можах да различа точно какво. То наведе главата си над водата и започна да пие. Тогава видях, че бе човек, подпрял се на четири крака като животно!

Беше облечен в дреха от синкав плат, имаше медно-кафяв тен и черна коса. Изглежда, гротескната грозота беше неизменна черта на тези островитяни. Чувах как лочи водата с устни.

Наведох се напред, за да го огледам по-добре, но едно парче лава, отронено от ръката ми, изтрополи надолу по склона. Той вдигна виновен поглед и очите ни се срещнаха. Незабавно се изправи на крака и остана да ме наблюдава, като непохватно бършеше уста с ръката си. Краката му едва достигаха и половината от дължината на тялото му. Така, вгледани смутено един в друг, останахме може би в продължение на минута. После той се промъкна между храстите вдясно от мен, като един-два пъти спря, за да погледне назад, постепенно шумоленето на папратовите листа затихна в далечината и напълно замря. Ала сегиз-тогиз той се втренчваше настойчиво в мен. Дълго след като изчезна, аз останах вторачен по посока на неговото отстъпление. Сънливото спокойствие ме бе напуснало.

Стресна ме някакъв шум зад гърба ми и като се обърнах рязко, видях една бяла заешка опашка да изчезва, клатушкайки се нагоре по склона. Скочих на крака.

Явяването на това гротескно същество полузвяр, неочаквано бе населило следобедното спокойствие. Огледах се нервно и съжалих, че не съм въоръжен. После се сетих, че човекът, когото току-що бях видял, бе облечен в синкава дреха, не беше гол, както би ходил един туземец, и се опитах въз основа на този факт да си внуша, че в края на краищата той сигурно има миролюбив нрав и че изписаната на лицето му унила свирепост му прави лоша услуга.

И все пак появата му доста ме обезпокои. Тръгнах наляво по склона, като се оглеждах и надничах наоколо между правите дънери на дърветата. Защо да ходи човек на четири крака и да лочи? След малко отново дочух животински вой и като сметнах, че е пумата, се обърнах и тръгнах в диаметрално противоположна на звука посока. Това ме заведе до потока, прекрачих го и се запровирах между шубраците оттатък.

Бях стреснат от едно голямо ярко алено петно на земята и когато отидох до него, открих, че е някаква особена плесен, разклонена и нагърчена като листовиден лишей, но при допир се размекваше в слуз. И тогава в сянката на някаква пищна папрат погледът ми попадна на нещо неприятно — мъртвото тяло на заек, покрито с лъскави мухи, но още топло, с откъсната глава. Спрях втрещен от гледката на разпръсканата кръв. Тук един от новопристигналите „посетители“ на острова е бил застигнат от насилствена смърт.

Наоколо нямаше следи от друго насилие. Изглежда, беше внезапно сграбчен и убит. И както гледах вторачено малкото космато телце, осъзнах колко е трудно всъщност да се извърши това. Докато стоях тук, неясният ужас, спотаил се в съзнанието ми, откакто бях зърнал нечовешкото лице на мъжа при потока, прерасна в нещо осезаемо. Започнах да осъзнавам трудностите на своята „експедиция“ между тези непознати хора. Във въображението ми гъсталакът около мен се промени. Всяка сянка се превърна в нещо повече от сянка, стана засада, всяко прошумоляване се превърна в заплаха. Сякаш нещо невидимо ме наблюдаваше.

Реших да се върна в заграденото място на брега. Веднага се обърнах и яростно, може би дори неистово, се втурнах през храсталаците, обхванат от желанието отново да изляза на открито.

Но точно преди да изскоча на едно празно място в гората, се спрях. То беше нещо като горска поляна, останала след изсичането на дърветата; филизите вече бяха започнали борба за свободното пространство, оградено от гъсталак от стъбла и пълзящи растения, изпъстрен с петна от плесени и цветя. Пред мен, все още неусетили приближаването ми, три гротескни човешки фигури клечаха заедно върху плесенясалите останки на едно огромно повалено дърво. Едната очевидно беше жена. Другите две — мъже. Бяха голи, с изключение на някакъв омотан около кръста червен плат, кожата им бе сивкаворозова, каквато преди не бях виждал у нито един дивак. Бяха с големи дебели лица, без брадички, полегати чела и оскъдна четинеста коса по главите. Никога преди не бях виждал такива звероподобни същества.

Разговаряха или поне един от мъжете говореше нещо на другите двама и всички бяха тъй дълбоко заинтригувани, че не обърнаха внимание на шумоленето от моето приближаване. Поклащаха главите и раменете си насам-натам. Думите на говорещия долитаха плътни и лигави, но макар да ги чувах ясно, не можех да различа какво точно казва. Стори ми се, че рецитира някаква сложна скоропоговорка. След малко артикулацията му стана по-отчетлива и като простря напред ръце, той се изправи на крака.

Другите сториха същото и заломотиха нещо в хор, като простряха ръце встрани и залюляха рамене в ритъма на песента си. Тогава забелязах ненормално късите им крака и тромавите им ходила. Тримата бавно започнаха да се въртят в кръг, като потрепваха с нозе и размахваха ръце; в ритмичната им рецитация се промъкна нещо като мелодия, в която различих припев — звучеше като „Алуула“ или „Балуула“. Очите им заблестяха, а грозните им лица се озариха от израза на странно блаженство. От устата им, съвсем без устни, капеше слюнка.

Внезапно, докато наблюдавах нелепите им непонятни жестове, за първи път ясно осъзнах какво именно в тези същества по някакъв начин ме бе накърнило в началото, от какво бяха предизвикани двете непоследователни и противоречиви впечатления за пълна неизвестност и същевременно за странна познатост. Трите същества, заети с тайнствения обряд, бяха с човешки форми и същевременно странно приличаха на някакви познати животни. Независимо от своята човешка форма, парцаливите си одежди и грубата си човекоподобност, всяко от тях въплъщаваше в себе си, в движенията си, в изражението си и в цялостното си присъствие някакво неопровержимо подобие на шопар, прилика със свиня, безпогрешният белег на животно.

Стоях, обхванат от учудващото прозрение и в главата ми нахлуваха най-ужасни въпроси. Съществата започнаха да подскачат, отначало едното, след него и другите, да крещят и да сумтят. Сетне едното се подхлъзна и за миг застана на четири крака, после незабавно се изправи. Но дори този мимолетен проблясък на истински животинското в тези чудовища беше достатъчен.

Обърнах се възможно най-безшумно и сегиз-тогиз, вцепеняван от страх да не бъда открит от изпращяването на съчка или прошумоляването на листата, се мушнах в храсталаците. Трябваше ми доста време, за да стана по-храбър и да се осмеля да се движа по-свободно.

Едничката ми мисъл в този момент бе да се махна от отвратителните същества и не забелязах, че съм се озовал на нещо като пътечка между дърветата. Преминавайки през една малка горска полянка, изведнъж с голямо безпокойство забелязах между дърветата два тромави крака, които с безшумни стъпки вървяха успоредно с мен, отдалечени на около тридесет ярда. Главата и горната част на тялото бяха скрити от преплетените лиани. Спрях рязко, като се надявах, че съществото не ме вижда. Заедно с мен спряха и краката. Бях тъй нервен, че изключително трудно превъзмогнах порива си да побягна стремглаво.

Тогава, като се вгледах внимателно, различих през преплитащата се мрежа главата и тялото на урода, когото бях видял да пие. Той раздвижи глава. Когато ме погледна изпод сянката на дърветата, видях, че очите му имаха смарагдовозелен цвят и полуфосфоресциращ блясък, който изчезна, щом отново си обърна главата. За момент остана неподвижен и после побягна безшумно през избуялата зеленина. Само след миг беше вече изчезнал зад някакви храсти. Не го виждах, но усещах, че е спрял и ме наблюдава.

Какво за бога беше това: човек или животно? Какво искаше от мен? Нямах оръжие, нито дори тояга. Бягството би било лудост. Във всеки случай нещото, каквото и да бе то, нямаше смелост да ме нападне. Стиснах зъби и закрачих право срещу него. Напрягах се да не издам страха, който смразяваше гръбнака ми. Промъкнах се през група високи храсталаци с бели цветове и го видях двадесет ярда по-нататък да ме гледа през рамо и да се двоуми. Пристъпих още една-две крачки напред, като го гледах настойчиво в очите.

— Кой си ти? — казах аз.

Той се опита да устои на погледа ми.

— Не! — изведнъж рече той и като се извърна, се отдалечи с подскоци през шубрака. После се обърна и отново се вторачи в мен. Очите му блестяха в сумрака под дърветата.

Бях си глътнал езика от страх, но съзнавах, че единственият ми шанс е да блъфирам и отново уверено се отправих към него. Той пак се обърна и изчезна в здрача. Стори ми се, че още веднъж зърнах блясъка на очите му и това бе всичко.

Едва сега осъзнах на какви опасности ме излагаше напредналото време. Слънцето бе залязло преди няколко минути, на изток вече се спускаше мек тропически здрач и първият молец пърхаше безшумно около главата ми. Трябваше да побързам обратно зад оградата, иначе щеше да се наложи да прекарам нощта сред неизвестните опасности на тайнствената гора.

Мисълта за връщане в убежището, където витаеше болката, беше крайно неприятна, но още по-страшна бе тъмнината и всичко, което криеше тя, да ме завареше на открито. Хвърлих още един поглед към сивите сенки, погълнали странното същество, и поех обратния път надолу по склона към потока в посоката, от която смятах, че съм дошъл.

Крачех енергично, смутен от всичко това, и скоро се озовах на едно равно място между рядко пръснатите дървета. Безцветната яснота, която идва след пурпурния залез на слънцето, притъмняваше. С всеки изминат миг синьото небе ставаше все по-дълбоко и една по една звездите пронизаха мрачевината; пространството между дърветата, пролуките в околната растителност, които се синееха неясно денем, почерняха и станаха тайнствени.

Бързах напред. Багрите на света изчезнаха, върховете на дърветата се издигаха на фона на яркото синьо небе като мастилени силуети и всичко под този хоризонт се стопяваше в безформени черни петна. След малко дърветата се разредиха, преобладаваха храстите. По-нататък следваше голо запустяло пространство, покрито с бял пясък, и ново струпване на непроходими храсталаци.

Измъчваше ме едва доловимо шумолене вдясно от мен. Отначало мислех, че се заблуждавам, защото, когато спирах, беше тихо с изключение на вечерния бриз по върхарите на дърветата. Но щом продължах отново, стъпките ми имаха ехо.

Отдалечих се от гъсталака, като се придържах към по-открит терен и се стремях от време на време да правя внезапни завои, за да изненадам онова нещо, ако то съществуваше, и се промъкваше към мен. Не виждах нищо и въпреки това усещането ми за чуждо присъствие непрекъснато се засилваше. Ускорих крачката и след известно време стигнах нисък хребет, преминах го и рязко се извърнах, наблюдавайки го внимателно. Очертанията му ясно се открояваха на фона на помръкващото небе.

Но след малко някаква безформена маса се издигна за момент над хоризонта и отново изчезна. Убедих се, че моят неприятел със светлокафявото лице отново ме дебнеше. Към това се добавяше и неприятното усещане, че съм загубил пътя.

Бързах известно време отчаяно объркан от потайния начин, по който ме преследваше. Каквото и да беше, нещото или нямаше смелост да ме нападне, или изчакваше да ме издебне в неудобен за мен момент. Нарочно се придържах към по-открити места. От време на време се обръщах и заслушвах и скоро почти си внуших, че преследвачът ми се е отказал от гонитбата или той просто е плод на разстроеното ми въображение. Чух шума на морето и ускорих крачка, почти се затичах и веднага долових звук от препъване зад гърба си.

Обърнах се рязко и се вгледах в неясните дървета зад себе си. Една черна сянка сякаш скочи към друга. Вслушвах се вцепенен, но долавях единствено ударите на сърцето си. Помислих, че нервите ми са разстроени и въображението ми погажда номера и тръгнах решително по посока на прибоя.

След около минута дърветата станаха още по-редки и се озовах върху гол нисък нос, издаден в тъмните води. Нощта бе спокойна и ясна и отраженията на множеството блещукащи звезди потрепваха в тихите гънки на морето. Малко по-нататък сушата от неправилния пръстен на рифа светеше със своя собствена бледа светлина. На запад се виждаха светлините на зодиака, смесени с жълтото сияние на вечерницата. Брегът се спускаше на изток от мен, а на запад бе скрит зад възвишението на носа. Тогава си спомних, че крайбрежието на Моро се падаше на запад.

Зад гърба ми изпращя клонче и се чу шумолене. Обърнах се и застанах с лице към тъмната гора. Не можех да видя нищо — но ми се привиждаха много неща. Всяка тъмна форма в сумрака изглеждаше заплашителна, по своему напомняше напрегнато дебнене. Останах така може би минута и после, все още с поглед към дърветата, се отправих на запад, за да прекося носа. И щом помръднах, една от притаените сенки се размърда и ме последва.

Сърцето ми биеше лудо. След малко на запад се разкри широката извивка на залива и аз отново се спрях. Безшумната сянка спря на дванадесетина ярда зад мен. Една малка светлинка блещукаше на отдалечения край на извивката, а сивата ивица на пясъчния бряг се виждаше мъгляво на звездната светлина. Светлината идеше от около две мили разстояние. За да стигна до брега, трябваше да прекося гората, където се спотайваха сенките, и да се спусна през храсталака по склона.

Сега виждах нещото значително по-ясно. Не беше животно, защото стоеше изправено. Тогава отворих уста да заговоря, но се задавих от хриплива храчка. Опитах отново и извиках:

— Кой е там?

Отговор не последва. Пристъпих крачка напред. Нещото не се помръдна; само се присви. Кракът ми се удари в камък.

Тогава ми хрумна една идея. Без да свалям поглед от тъмната фигура пред мен, приклекнах и взех скалния отломък. Но при движението ми нещото се обърна рязко, както би направило куче, и се промъкна встрани. Тогава се сетих за едно ученическо средство срещу големите кучета, завих камъка в носната си кърпа и я омотах около китката си. Дочух движение откъм сенките, сякаш нещото отстъпваше. Тогава напрегнатата ми възбуда изведнъж се уталожи. Обля ме обилна пот, цял се разтреперах от мисълта за своя неприятел и при вида на това оръжие в ръката ми.

Мина известно време, преди да събера решителност да се спусна през дърветата и храстите встрани от носа към плажната ивица. Накрая го направих на бегом и когато излязох от гъсталаците на пясъка, чух, че някой идва след мен, кършейки клоните.

Загубих ума и дума от страх и се затичах покрай брега. Незабавно се разнесе бързо тупкане на меки стъпки, които ме преследваха. Нададох див крясък и побягнах два пъти по-бързо. Някакви неясни черни същества, към три-четири пъти по-едри от заек, бягаха от мен и подскачаха от брега към близките храсти. Докато съм жив, ще запомня ужаса на това преследване. Тичах близо до водата и от време на време чувах плясъка на стъпките, които ме застигаха. Далеко, безнадеждно далеко беше жълтата светлина. Всичко наоколо бе тъмно и притаено. Пляс, пляс, приближаваха се все повече и повече стъпките на преследвача. Не ми стигаше въздух, тъй като отдавна не бях тичал; закашлях се и усетих болка, сякаш ме прониза нож. Прецених, че нещото ще ме догони много преди да стигна оградата, отчаян и задъхан се извърнах и когато се приближи до мен, го ударих, ударих го с все сила. Камъкът излетя от носната ми кърпа като от прашка.

Когато се обърнах, нещото, което тичаше на Четири крака, се изправи и гюлето се стовари точно върху лявото му слепоочие. Черепът му изкънтя и човекът-животно се спъна в мен, отблъсна ме назад с ръце, олюля се покрай мен и падна по очи на пясъка с лице във водата. Остана да лежи там неподвижно. Не можех да събера кураж да приближа до тъмната купчина. Оставих я там, водата около нея се плискаше под безучастните звезди, и като я заобиколих на доста голямо разстояние, продължих пътя си към жълтата светлинка на къщата. И скоро с чувство на облекчение дочух жалното стенание на пумата, звукът, който първоначално ме бе тласнал да изучавам този загадъчен остров. Макар че бях слаб и ужасно изтощен, събрах всички сили и отново затичах към светлината. Стори ми се, че някакъв глас ме вика.

Бележки

[1] Епифити — растения, които живеят прикрепени по стъблата и клоните на живи дървета и храсти, но без да паразитират върху тях. Б. пр.