Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island of Dr. Moreau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979


По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.

Островът на доктор Моро
The Island of Dr. Moreau
Корица на първото издание на книгата от 1896 г.
Корица на първото издание
на книгата от 1896 г.
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1896 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Научна фантастика
Ужаси
Вид Роман
Страници 141 стр.

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Анелия Ерменкова
ISBN ISBN 9546495913

бележки
Островът на доктор Моро в Общомедия

„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.

Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].

Романът има няколко екранизации на големия екран.

Сюжет

На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.

Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.

На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.

На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.

Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.

Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Персонаж Оригинално име Тип
Доктор Моро Doctor Moreau Антагонист
Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.

Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова.

Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник.

Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада.

Едуард Прендик Edward Prendick Протагонист
Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.

Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек.

Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него.

Монтгомъри Montgomery Поддържащ персонаж
Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.

Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли.

Джон Дейвис John Davies Епизодичен персонаж
Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра.
Чарлз Едуард Прендик Charles Edward Prendick Епизодичен персонаж
Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо.
Хелмър Helmer Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят.
Моряк Sailor Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя.
Помощник капитан Епизодичен персонаж
Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив.

Елементи от романа

Зверохора

Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.

Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.

Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.

Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.

  • Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
  • Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
  • Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
  • Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
  • Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
  • Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
  • Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
  • Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
  • Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
  • Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.

Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.

Място на действието

Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.

„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.

Източници

  1. Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.

Вижте също

20. Сам сред Зверохората

Застанах срещу тези хора, а заедно с това и срещу своята съдба, еднорък, сега буквално еднорък, защото другата ми ръка беше счупена. В джоба си имах револвер с две празни гилзи в барабана. Сред разпръснатите по брега трески лежаха двете брадви, с които са били насечени лодките. Зад мен прииждаше приливът.

Беше ми останала единствено смелостта. Погледнах приближаващите се чудовища открито в лицата. Те отбягваха очите ми, треперещите им ноздри душеха телата, които лежаха на брега зад мен. Пристъпих пет-шест крачки, вдигнах окървавения камшик, останал под тялото на Човека-Вълк и изплющях с него.

Те спряха и втренчиха погледи в мен.

— Привет — казах. — Поклонете се!

Те се поколебаха. Единият подгъна колене. Повторих командата, примрял от страх, и тръгнах към тях. Единият коленичи, след него и другите двама.

Обърнах се и тръгнах към мъртвите тела, като продължавах да гледам към тримата коленичили Зверохора, подобно на актьор, преминаващ през сцената с лице към публиката.

— Те нарушиха Закона — казах аз, като си сложих крака върху Казвача на Закона. — Те бяха убити. Дори Казвача на Закона. Дори Втория с Камшика. Велик е Законът! Елате и вижте.

— Няма прошка — рече единият от тях, тръгна напред и се вгледа.

— Няма прошка — рекох аз. — Затова слушайте и вършете каквото ви наредя.

Те се изправиха и се спогледаха въпросително.

— Останете там — наредих аз.

Взех секирите, закачих остриетата на преметнатата през рамото ми превръзка, обърнах Монтгомъри, прибрах револвера му, в който все още имаше два заредени патронника, наведох се да го претършувам и намерих в джоба му още половин дузина патрони.

— Вземете го — казах, като отново се изправих и посочих с камшика, — вземете го, отнесете го и го хвърлете в морето.

Те се приближиха, очевидно все още се страхуваха от Монтгомъри, но далеч повече се страхуваха от плющящия камшик и след известно пипкане и колебание, ново плющене на камшика и подвикване го повдигнаха предпазливо и зашляпаха в зашеметяващото вълнение на морето.

— Още — изкомандувах аз, — още! Отнесете го още по-навътре.

Те нагазиха до мишници и застанаха, загледани в мен.

— Хайде — И тялото на Монтгомъри изчезна с плясък. Нещо се стегна в гърдите ми. — Добре — казах аз с треперещ глас и те, забързани и уплашени, се върнаха до края на водата, оставяйки дълги черни дири в сребристите вълни. На края на водата спряха, обърнаха се и се загледаха свирепо към морето, сякаш очакваха Монтгомъри да се вдигне оттам и да потърси отмъщение.

— А сега тези — посочих аз към останалите тела.

Те се постараха да не се приближават до мястото, където бяха хвърлили във водата Монтгомъри, като отнесоха четиримата мъртви Зверохора косо по брега на около стотина ярда, преди да нагазят в морето и да ги хвърлят.

Докато ги наблюдавах как се погрижиха за разкъсаните останки на Млинг, чух зад себе си леки стъпки, обърнах се бързо и видях огромната Хиена-Свиня на около дванайсетина ярда. Главата й бе наведена, светещите й очи съсредоточени върху мен, а късите й набити ръце висяха отстрани, свити в юмруци. Когато се обърнах, тя се спря в превита поза и отклони поглед.

За миг застанахме очи в очи. Пуснах камшика и сграбчих пистолета в джоба си. Възнамерявах при първа възможност да убия този звяр — най-отвратителния от останалите сега на острова. Боях се от него далеч повече от когото и да било друг. Да продължи да живее, означаваше заплаха за мен.

Трябваха ми десетина секунди, за да се окопитя. Тогава извиках:

— Привет! Поклони се! — Тя ми се озъби.

— Кой си ти, че да…

Може би прекалено конвулсивно извадих пистолета, прицелих се и бързо стрелях. Чух я как изскимтя, побягна настрани и се обърна, разбрах, че не съм улучил и натиснах ударника с палец, готов за следващия изстрел. Но тя вече бягаше стремглаво, люшкайки се наляво-надясно и не посмях да рискувам втори пропуск. Сегиз-тогиз поглеждаше назад през рамо. Премина косо през брега и изчезна под пълзящите кълба гъст дим, които продължаваха да се стелят над горящата къща. Останах известно време, втренчил поглед след нея. Обърнах се отново към тримата покорни Зверохора и им дадох знак да хвърлят тялото, което носеха. После отидох до мястото край огъня, където бяха лежали телата, и заритах с крак пясъка, докато всички кървави петна бяха заровени и изчезнаха.

Махнах с ръка да освободя тримата си роби и тръгнах нагоре по брега към гъсталака. В ръка носех пистолета си, а камшикът бях затъкнал заедно с брадвите под превръзката. Исках час по-скоро да остана сам, за да обмисля положението, в което бях изпаднал.

Чак сега бях започнал да осъзнавам ужасния факт, че на целия остров вече нямаше безопасно място, където да бъда сам и да мога да отпочина и поспя защитен. След пристигането си на острова бях заякнал удивително, но продължавах да бъда нервен и лесно можех да рухна под голямото напрежение. Съзнавах, че трябва да прекося острова, да се настаня при Зверохората и да се уповавам за своята безопасност на тях. Но смелостта ми ме напусна. Върнах се обратно на брега и като завих на изток покрай горящите постройки, се върнах към мястото, където една плитчина от коралов пясък се вдаваше в морето към рифа. Тук можех да седя и да размишлявам с гръб към морето, готов да посрещна всякакви изненади. Именно там седнах, подпрял брада на коленете си, слънцето сипеше жар върху главата ми и с нарастващ ужас в съзнанието обмислях как да доживея часа на спасението си (ако той изобщо настъпи). Опитах се да преценя цялата ситуация колкото се може по-спокойно, но бе невъзможно да не вложа чувства.

Припомних си причината за отчаянието на Монтгомъри. „Те ще се променят — казваше той. — Те със сигурност ще се променят.“ А Моро — какво бе казал той? „С всеки изминат ден упоритата животинска плът отново надделява.“ После се сетих за Хиената-Свиня. Бях убеден, че ако аз не убия звяра, ще ме убие той… Казвача на Закона беше мъртъв — какво нещастие!… Сега те знаеха, че ние с Камшиците също можем да бъдем убивани, както бяха убивани те…

Дали вече не ме дебнеха през зеленината на папратите и палмите оттатък — очаквайки да се окажа в техния обсег? Дали заговорничеха срещу мен? Какво ли им говореше Хиената-Свиня? Въображението ми ме отнасяше в тресавище от нездрави страхове.

Мислите ми бяха отвлечени от крясъците на няколко морски птици, устремили се към нещо черно, изхвърлено от вълните на брега, близо до постройките. Знаех какво беше, но нямах кураж да се върна и да ги прогоня. Тръгнах по брега в обратната посока с намерението да заобиколя източния край на острова и да се доближа до дерето с колибите, като избегна евентуалните засади в гъсталаците.

На около половин миля по-нататък усетих, че един от тримата Зверохора се приближава през шубрака към мен. Бях тъй възбуден от фантазиите си, че веднага извадих револвера. Дори омилостивителните жестове на съществото не можаха да ме успокоят. Когато се приближи, то се поколеба.

— Махай се — извиках аз.

Нещо в раболепната му поза силно наподобяваше куче. Отстъпи малко, досущ като прогонено псе, спря и ме загледа въпросително с кафявите си кучешки очи.

— Махай се — повторих аз. — Не се приближавай.

— Не може ли да се приближа до теб? — попита то.

— Не. Махай се — настоях аз и плеснах с камшика. Сетне, като захапах камшика със зъби, се наведох за камък, което изплаши и прогони съществото.

Така самотен пристигнах до дерето на Зверохората и скрит между бурените и тръстиките, отделящи падината от морето, наблюдавах пристигащите, мъчейки се по жестовете и израженията им да преценя как им се е отразила смъртта на Моро и Монтгомъри и разрушаването на Дома на болката. Сега осъзнавам неразумността на своето малодушие. Ако бях запазил смелостта, която ме бе обхванала на разсъмване, ако не бях й позволил да заглъхне в самотни размишления, можех да поема освободения от Моро скиптър и да властвам над Зверохората. Но аз изпуснах възможността и всъщност се оказах само в положението на водач сред себеподобни.

Към пладне някои от тях дойдоха и клекнаха да се попекат на горещия пясък. Заплашителният глас на глада и жаждата надделя над страха ми. Излязох от храстите и с револвер в ръка тръгнах към седящите фигури. Една от тях, Вълчицата-Жена, се обърна и втренчи поглед в мен, а след нея и другите. Никой не се опита да се надигне или да ме поздрави. Бях твърде слаб и изтощен, за да настоявам за това сам срещу толкова много и затова се престорих, че не забелязвам.

— Искам храна — почти виновно казах аз и се приближих още по-близо.

— Храна има в колибите — сънливо отговори Вола-Глиган и извърна поглед от мен.

Минах покрай тях и се спуснах в тъмата и зловонието на почти изоставеното дере. В една празна колиба се нагостих с някакви плодове и след като подпрях входа й с няколко покрити с петна и полуизгнили клони и пръчки, се обърнах с лице към него с револвер в ръка. Изтощението през последните тридесет часа си каза думата и се унесох в лека дрямка с надеждата, че крехката барикада, която бях издигнал, ще вдигне достатъчно шум при отместването й, за да ме спаси от изненада.