Хърбърт Уелс
Островът на доктор Моро (4)

3. Странното лице

Излязохме от каютата и при стълбата към палубата попаднахме на човек, който ни пречеше да минем. Стоеше с гръб към нас и надничаше през люка. Доколкото видях, беше уродлив — нисък, дебел и непохватен, с гърбица, космат врат и хлътнала между раменете глава. Носеше дреха от тъмносин шевиот, а косата му приличаше на гъста черна четина. Отново чух свирепото ръмжене на някакви кучета, в тоя миг той отстъпи назад и се допря до ръката ми, протегната, за да избегна досега с него. Извърна се към мен с животинска пъргавина.

Черното лице, появило се внезапно пред мен, дълбоко ме порази. Беше удивително обезобразено. Челюстите бяха издадени напред и донякъде напомняха животинска муцуна, а в огромната му полуотворена уста стърчаха грамадни бели зъби, каквито никога не бях виждал в човешка уста. Очите му бяха кръвясали в краищата и около светлокафявите ириси едва се виждаше тънка бяла ивица. На лицето му бе изписана странна възбуда.

— По дяволите! — рече Монтгомъри. — Защо не се махаш от пътя ни?

Черноликият се отстрани безмълвно.

Заизкачвах се по стълбата, като инстинктивно бях втренчил поглед в него. Монтгомъри за момент остана долу.

— Нямаш работа тук, нали знаеш — каза той натъртено. — Мястото ти е там, отпред.

Черноликият се сниши.

— Те… не ме пускат на носа — проговори той бавно с необикновено дрезгав глас.

— Не те пускат! — заплашително каза Монтгомъри. — Аз пък ти заповядвам да отидеш там.

Възнамеряваше да добави още нещо, но изведнъж погледна към мен и ме последва по стълбата. Бях спрял по средата на люка към палубата и гледах назад, изумен до крайност от нелепата грозота на това чернолико същество. Никога преди не бях виждал такъв отвратителен и отблъскващ лик и същевременно — колкото и невероятно да е това противоречие — изпитвах странното чувство, че вече бях срещал някъде същите черти и жестовете, които сега така ме поразиха. По-късно ми хрумна, че вероятно съм го видял, докато са ме качвали на кораба, но и това не разсея напълно подозренията ми за предишна среща. Просто не можех да си представя, че е възможно да се види едно толкова уникално лице и да се забравят подробностите за случая.

Стъпките на Монтгомъри, който ме последва, разсеяха мислите ми, обърнах се и огледах горната палуба на малката шхуна. Бях почти подготвен от дочутите шумове за това, на което се спря погледът ми. Несъмнено никога не бях виждал по-мръсна палуба. Цялата бе осеяна с огризки от моркови, зеленчукови отпадъци и неописуем боклук. Към главната мачта бяха привързани с вериги няколко свирепи хрътки, които заскачаха и лавнаха насреща ми, а в малка желязна клетка край бизанмачтата беше напъхана огромна пума, която не можеше дори да се завърти. По-нататък, до десния фалшборд, имаше няколко грамадни клетки със зайци, а една самотна лама беше натикана в сандък с решетки. Кучетата бяха с кожени намордници. Единственото човешко същество на палубата беше един измършавял, смълчан моряк зад руля.

Вятърът издуваше мръсните, покрити с кръпки ветрила на бизанмачтата. Изглежда, всички ветрила, с които малкото корабче разполагаше, бяха вдигнати. Небето бе ясно, слънцето клонеше на запад, дълги, разпенени от бриза вълни бягаха редом с нас. Покрай кормчията минахме към хакборда и пред очите ни се появи пенливата диря зад кила, в която танцуваха и изчезваха мехурчета. Обърнах се и огледах отблъскващата картина на палубата.

— Това океанска менажерия ли е? — попитах.

— Нещо такова — отвърна Монтгомъри.

— За какво са тези животни? За търговия, редки екземпляри? Нима капитанът смята, че може да ги продаде някъде из южните морета?

— Май че така изглежда — каза Монтгомъри и отново се обърна назад към дирята.

Внезапно откъм люка се разнесе скимтене и поток от яростни ругатни и уродливият с черното лице бързо се изкатери на палубата. Следваше го непосредствено едър червенокос мъж с бяла фуражка. При появата на първия хрътките, уморени да лаят насреща ми, отново се разбесняха, захванаха да ръмжат и да скачат във веригите си. Черноликият се подвоуми пред тях, което даде възможност на червенокосия да го настигне и да му нанесе страшен удар между плешките. Бедният дявол се свлече като повален вол и се изтърколи в мръсотията сред разбеснелите се кучета. Имаше късмет, че бяха с намордници. Червенокосият мъж изсумтя тържествуващо и така се олюля, че без малко щеше да падне или назад в люка, или напред върху жертвата си.

Още щом вторият мъж се показа, Монтгомъри се втурна нататък.

— Спокойно! — високо го предупреди той. На бака се появиха още двама моряци. Черноликият се търкаляше под краката на кучетата, като виеше с особен глас. Никой дори не се опита да му помогне. Зверовете се мъчеха да го захапят и го блъскаха с муцуните си. Гъвкавите им сиви тела се мятаха около проснатата му фигура. От носа моряците подвикваха, сякаш това бе забавно зрелище. Монтгомъри гневно възкликна и закрачи към края на палубата. Последвах го.

След миг черноликият успя да се изправи и се затътри несигурно напред. Подпря се на фалшборда край въжетата на главната мачта и остана там запъхтян, като гледаше злобно през рамо към кучетата. Червенокосият се хилеше доволно.

— Слушайте, капитане — започна Монтгомъри, като фъфлеше повече от обикновено и сграбчи червенокосия за лакътя. — Това няма да го бъде.

Стоях зад Монтгомъри. Капитанът се извърна и го изгледа надуто с мътен пиянски поглед.

— Кое няма да го бъде? — попита той и като огледа сънливо лицето на Монтгомъри, добави: — Проклет касапин!

С внезапно дръпване освободи ръцете си и след два-три неуспешни опита все пак успя да напъха своите луничави юмруци в страничните си джобове.

— Този човек е пътник — каза Монтгомъри. — И ви съветвам да не го докосвате.

— Върви по дяволите! — изкрещя капитанът. Обърна се рязко и се олюля настрани. — На своя кораб правя каквото си искам.

Според мен още щом разбра, че е пиян, Монтгомъри трябваше да го остави на мира. Но той само пребледня и последва капитана до фалшборда.

— Слушайте, капитане, моят слуга не бива да бъде малтретиран. Измъчват го, откакто се е качил на борда.

За миг алкохолните пари накараха капитана да замълчи.

— Проклет касапин! — това бе всичко, което сметна за необходимо да отговори.

Тогава разбрах, че Монтгомъри е един от онези упорити и своенравни хора, които могат ден след ден да трупат неприязън, нажежаваща нервите им до бяло, и не могат да ги охладят така, че да простят, а също, че тази кавга отдавна е назрявала.

— Той е пиян — опитах се да се намеся. — Няма никакъв смисъл.

Монтгомъри грозно изкриви увисналата си устна.

— Той е вечно пиян. Мислите ли, че това е оправдание да напада пътниците си?

— Моят кораб — започна капитанът и неуверено махна с ръка към клетките. — беше един чист кораб. Погледнете го сега.

Корабът наистина беше всичко друго, но не и чист.

— Екипажът — продължи капитанът — чист, почтен екипаж.

— Вие се съгласихте да вземете животните.

— По-добре да не беше ми се мяркал пред очите вашият проклет остров. За какво, по дяволите, са нужни зверове на остров като тоя. И този ваш човек… Казват, бил човек. Той е лунатик. И няма работа в задната част на кораба. Да не си въобразявате, че целият проклет кораб е на ваше разположение?

— Моряците ви започнаха да измъчват клетия дявол още в мига, в който той се качи на борда.

— Именно дявол е той… отвратителен дявол. Моите хора не могат да го понасят. Аз не мога да го понасям. Никой от нас не може да го понася. Дори и вие.

Монтгомъри се обърна.

— Вие все пак оставете човека на мира — рече той, като клатеше глава.

Но явно капитанът имаше намерение да продължи кавгата.

— Ако отново се покаже тук — закрещя той, — ще го изкормя, предупреждавам ви. Ще му изкормя проклетите вътрешности. Кой сте вие, че да ми казвате какво да правя? Аз съм капитан на кораба — Капитан и Собственик. Аз съм тук законът, казвам ви, законът и пророците. Спазарих се да откарам един човек и помощника му до Африка и да ги върна обратно на острова с някакви животни. Но никога не съм се пазарил да превозвам един луд дявол и един глупав касапин, един…

Всъщност няма значение как нарече Монтгомъри. Само че той запристъпва напред и аз застанах помежду им.

— Пиян е — казах.

Капитанът подхвана нови, още по-мръсни оскърбления.

— Млъкни! — обърнах се рязко към него аз, защото опасността вече се виждаше върху бледото лице на Монтгомъри. И с това привлякох пороя върху себе си.

Все пак бях доволен, че предотвратих почти неизбежното сбиване, макар да си навлякох зложелателството на пияния капитан. Достатъчно често бях попадал в ексцентрични компании, но никога не бях чувал такъв пороен поток от сквернословия. И макар да съм човек кротък по природа, оказа се трудно да понеса всичко. Разбира се, когато изкрещях на капитана да млъкне, бях забравил, че съм просто един откъснат от света корабокрушенец, един обикновен скитник без билет, който изцяло зависи от благоразположението — или от съмнителните сметки — на този кораб. Капитанът ми го припомни доста енергично. Но във всеки случай предотвратих сбиването.