Хърбърт Уелс
Островът на доктор Моро (15)

14. Доктор Моро обяснява

— А сега, Прендик, ще ви обясня — каза доктор Моро, веднага щом се нахранихме. — Трябва да ви призная, че вие сте най-деспотичният гостенин, който съм имал някога. Предупреждавам ви, че това е последната услуга, която ви правя. Следващото нещо, което поискате под заплаха със самоубийство, няма да изпълня, дори за сметка на някои лични неудобства.

Той се настани на моя шезлонг с до половина изпушена пура между белите си, сръчни на вид пръсти. Висящата лампа осветяваше побелялата му коса; втренчи поглед през малкото прозорче в блещукащите звезди. Седнах възможно най-далеко от него — от другата страна на масата, с револвер в ръка. Монтгомъри го нямаше. Не държах да съм заедно с двамата в такава малка стая.

— И така, вие признавате, че подложеното на вивисекция човешко същество, както вие го нарекохте, в края на краищата е само пумата? — каза Моро. Беше ме накарал да разгледам този ужас във вътрешната стая, за да се убедя, че не принадлежи на човешкия род.

— Да, пумата е — отговорих — все още жива, но тъй нарязана и осакатена, че се моля никога повече да не видя жива плът в подобно състояние. От всички гнусни…

— Оставете това — каза Моро. — Спестете ми поне такива младежки възмущения. И Монтгомъри беше същият. Вие признавате, че това е пумата. А сега помълчете, докато ви изнеса лекцията си по физиология.

И незабавно, отначало с тон на крайно отегчен човек, а после по-разпалено, той ми изложи същността на своята работа. Говореше просто и убедително. Сегиз-тогиз в гласа му се прокрадваха нотки на сарказъм. Скоро усетих, че се изчервявам от срам заради създалото се положение.

Видените от мен същества не бяха хора и никога не са били. Те бяха животни, очовечени животни — триумф на вивисекцията.

— Забравяте какво може да направи от живите организми един изкусен майстор на вивисекцията — каза Моро. — Що се отнася до мен, учудвам се, че това, което аз върша тук, не е правено досега. Разбира се, правени са частични опити — ампутация, отрязване на езика, ексцизии^[1]. Сигурно знаете, че кривогледството може да се предизвика или излекува по хирургически път. В случаите на ексцизии настъпват разни вторични промени — нарушения на пигментацията, изменение на страстите, промяна в секрецията на мастните тъкани. Не се съмнявам, че сте чували за всичко това.

— Разбира се — казах. — Но вашите противни същества…

— Всичко по реда си — рече той и махна с ръка. — Това е само началото. Подобни изменения са съвсем тривиални. Хирургията може да постигне и по-добри неща. Но има не само изграждане, но и разрушаване и изменение. Може би сте чували за една обикновена хирургическа операция, към която се прибягва в случаите, когато е повреден носът. Изрязват от челото парче кожа, което се поставя на носа и зараства на новото място. Един вид присаждане върху ново място на част от собственото тяло на животното. Възможно е също и присаждане на материал от едно животно на друго — например зъби. Присаждането на кожа и кости се прави, за да се подпомогне зарастването. Хирургът поставя в средата на раната късчета кожа, отрязани от друго животно, или част от костта на току-що убита жертва. Навярно сте чували, че, бодливото растение петльови шпори се е захванало върху шията на бик. Или да погледнем плъховете-носорози на алжирските зуави^[2] — чудовища, изфабрикувани чрез прехвърляне на кожа от опашката на обикновен плъх върху муцуната му, където тя зараства.

— Изфабрикувани чудовища! — казах. — Значи искате да кажете, че…

— Да. Съществата, които сте видели, са животни, издялани и изработени в нови форми. Именно на това — на изучаването на пластичността на живите форми посветих живота си. Провеждам изследвания от години, като постепенно трупам нови знания. Виждам, че сте ужасен, но все пак аз не ви казвам нищо ново. Всичко това вече много години лежи на повърхността на практическата анатомия, но никому не достигаше дързост да се докосне до него. Аз мога да променя не само външната форма на животното. Физиологията, химическият ритъм на съществото също могат да бъдат подложени на модификации; ваксинацията и другите методи за заразяване с живи или мъртви организми като предпазно средство са примери, които без съмнение са ви познати.

Подобна операция е и кръвопреливането, с което всъщност започна цялата работа. Това са все познати случаи. По-малко известни, но вероятно много по-широко разпространени са били операциите на средновековните практици, които създавали джуджета, уроди-просяци и панаирджийски чудовища; следи от това изкуство са се запазили и днес в предварителната подготовка на младите акробати и шарлатани. Виктор Юго разказва за това в L’homme qui rit^[3]. Вероятно моята идея вече ви се изясни. Виждате, че е възможно да се трансплантира тъкан от една част на животното върху друга или от едно животно на друго, както и да се променят неговите химически реакции и начин на растеж, да се модифицира съчленението на крайниците и въобще да се измени цялостната му вътрешна структура.

Тази необикновена област на науката обаче не е била изследвана систематично и докрай от съвременните учени, докато аз не се заех с това! На някои подобни неща са се натъкнали при най-модерните приложения на хирургията; повечето сходни случаи, за които ще си спомните, в действителност са били открити случайно от тирани, престъпници, дресьори на коне и кучета, от всякакви неуки, непохватни хора, преследващи свои непосредствени цели. Аз бях първият, който се заех с въпроса, въоръжен с антисептичната хирургия и с истински научни познания за законите на развитието на живите организми.

Може да се предполага обаче, че това и преди е било практикувано макар и тайно. Същества като Сиамските близнаци… И в подземията на Инквизицията. Несъмнено тяхната главна задача е била артистичното изтезаване, но поне някои от инквизиторите може и да са имали заченки на научно любопитство.

— Но — обадих се аз — тези същества… тези животни говорят.

Той потвърди и продължи да изтъква, че възможностите на вивисекцията не се изчерпват с прости физически метаморфози. Едно прасе може да бъде обучено. Психическата структура е по-неопределена от телесната. В развиващата се наука за хипнозата откриваме обещаващи възможности унаследените инстинкти да бъдат заменени с нови внушения, базиращи се на или изместващи вкоренените наследствени идеи. Наистина твърде много от онова, което наричаме нравствено възпитание, е именно такова изкуствено модифициране или извращаване на инстинктите; свадливостта се превъзпитава в храбра жертвоготовност, а подтиснатата сексуалност — в религиозно чувство. Голямата разлика между човека и маймуната е в ларинкса, обясни той, в неспособността й тънко да нюансира с него различните звукови символи, чрез които се изразяват мислите. Тук не бях съгласен с него, но той пренебрегна възражението ми донякъде неучтиво. Повтори, че нещата били така и продължи да излага същността на своята работа.

Но аз го попитах защо е избрал човешката форма. Тогава ми се струваше, а сега още повече, че има някаква странна порочност в този избор.

Той призна, че изборът на формата е случаен.

— По същия начин можех да превръщам овце в лами или лами в овце. Предполагам, че в човешката форма има нещо, което въздействува на артистичните наклонности на ума по-силно от която и да е животинска форма. Но не съм се ограничавал само със създаването на хора. Един, два пъти… — той замълча за около минута. — Тези години. Колко бързо се изнизаха! А днес загубих цял ден, за да ви спасявам живота, и още час, за да ви разказвам за себе си.

— Но аз все още не разбирам — казах аз. — Къде е оправданието ви, задето причинявате толкова мъка. Единственото нещо, което би могло да извини вивисекцията, е някакво приложение…

— Точно така — рече той. — Но както виждате, аз съм устроен иначе. Нашите платформи са различни. Вие сте материалист.

— Не съм материалист — разгорещих се аз.

— От моя гледна точка, от моя. Защото именно въпросът за страданието ни разединява. Но доколкото страданието, което може да се види и чуе, ви разстройва, доколкото вашите собствени страдания ви ръководят, доколкото възгледите ви за греха се основават на страданието, дотолкова, да речем, вие самият сте животно, което размишлява по-малко непонятно за това, какво изпитва другото животно. Това страдание…

Потръпнах нервно с рамене от тази софистика.

— О! Но то е нещо тъй дребно. Истински обърнатият към науката разум трябва да види, че това е дребно. Може би никъде освен на тази малка планета, това зрънце космическа прах, невидимо много преди да бъде стигната най-близката звезда, може би никъде другаде не съществува страдание. Но законите, които откриваме пипнешком… тогава защо дори на нашата земя, дори между живите организми, какво страдание съществува?

Докато говореше, той извади от джоба си сгъваемо ножче, отвори по-малкото острие и премести стола си така, че да виждам бедрото му. Сетне, като избра внимателно мястото, заби острието в крака си и го изтегли.

— Несъмнено и преди сте виждали подобно нещо. Никаква болка. И какво показва това? Способността да се усеща болка не е нужна на мускула и тя не е вложена в него; тя е нужна само на кожата и само тук-таме по бедрото има точки, способни да усещат болка. Просто болката е нашият вътрешен медицински съветник, който ни предупреждава и стимулира. Не всяка жива тъкан е чувствителна към болката, нито дори всички нервни влакна, нито дори всички сетивни нерви. В усещанията на зрителния нерв няма и следа от истинска болка. Ако си нараните зрителния нерв, просто виждате светлинни отблясъци, също както заболяването на слуховия нерв означава просто шум в ушите. Растенията например не усещат болка; възможно е низшите животни, каквито са морската звезда и ракът, също да не усещат болка. И после човекът — колкото по-интелигентен става, толкова по-интелигентно се грижи за собственото си благополучие и толкова по-малко се нуждае от този стимул, за да го предпазва от опасности. Досега не съм чувал за нищо безполезно, което еволюцията рано или късно да не е отстранила. А вие? И болката може да стане безполезна.

При това аз съм религиозен човек, Прендик, какъвто трябва да бъде всеки здравомислещ. Струва ми се, че може би зная повече от вас за методите на нашия Творец — защото цял живот по свой път съм търсил Неговите закони, докато вие, както разбирам, сте събирали пеперуди. И ви казвам, че блаженството и страданието нямат нищо общо с рая и ада. Блаженство и страдание — ба! Нима патосът на вашите теолози не загадъчните хурии на Мохамед. Съдържанието, което мъжете и жените влагат в понятията блаженство и страдание, Прендик, е белег на животинското у тях, белег на животното, от което са произлезли. Страдание! Страдание и блаженство — те съществуват за нас само докато се гърчим в праха. Както виждате, провеждал съм изследванията си по пътя, по който те самите ме водеха. Това е единственият път за провеждане на изследвания, за който съм чувал. Задавах някакъв въпрос, развивах метод за намиране на отговора и получавах нов въпрос. Възможно ли е това, възможно ли е онова? Не можете да си представите какво означава това за изследователя, каква треска обзема ума му. Не можете да си представите странната безцветна наслада от тези въжделения на интелекта. Пред вас не е вече животното, сродното създание, а един проблем. Състраданието — всичко, което знам за него, е, че то е нещо, от което се измъчвах преди години. Исках, единственото нещо, което исках, бе да намеря крайния предел на пластичност на живата форма.

— Но — казах аз — това е нещо мерзко.

— До ден днешен не съм се безпокоил за етичната страна. Изучаването на Природата накрая направи човек толкова безжалостен, колкото е и самата Природа. Напредвах, без да обръщам внимание на нищо, освен на въпроса, който преследвах, а готовият материал… изтичаше оттатък в колибите. Дойдохме почти преди единадесет години — аз, Монтгомъри и шест канаки^[4]. Спомням си зелената смълчаност на острова, пустия океан наоколо, сякаш беше вчера. Изглеждаше, като че островът е създаден за нас.

Разтоварихме припасите и издигнахме къщата. Канаките си построиха няколко колиби близо до дерето. Захванах да работя върху това, което бях донесъл със себе си. Отначало станаха някои неприятни неща. Започнах с една овца, но след ден и половина случайно скалпелът ми се изплъзна и я убих; залових се с друга овца, която подложих на ужас и страдания, после оставих раните й да зараснат. Когато завърших, ми заприлича твърде много на човешко същество, но като се вгледах, се разочаровах; не бях удовлетворен, тъй като съществото ме помнеше, беше невъобразимо ужасено и в него не говореше нищо повече от овчия разсъдък. Колкото повече го гледах, толкова по-неугледно ми се виждаше и накрая избавих чудовището от страданията му. Тези животни без капчица смелост, тези боязливи изтерзани същества без искрица решителност да посрещнат мъките, са негодни от тях да се създават хора.

Сетне се заех с една горила, която имах, и от нея с безкрайно старание, преодолявайки редица трудности, направих първия човек. Моделирах го денонощно в продължение на цяла седмица. От моделиране се нуждаеше преди всичко мозъкът: много трябваше да се добави, доста да се промени. Когато го завърших, ми се видя сполучлив екземпляр от негроидната раса, все още лежеше бинтован, превързан и неподвижен пред мен. Не го оставих сам, докато животът му не бе вън от опасност, когато по-късно отново се върнах в стаята, намерих Монтгомъри в състояние като вашето. Беше чул някои от писъците, докато съществото се превръщаше в човек, писъци като тези, които и вас обезпокоиха толкова. Отначало не му се доверявах напълно.

А и канаките бяха подразбрали нещичко. Щом ме видеха, губеха ума и дума. Донякъде успях да привлека Монтгомъри на своя страна, но най-трудното за нас бе да задържим канаките да не ни напуснат. Впоследствие го направиха и така изгубихме яхтата. Прекарах много дни да обучавам този Зверочовек — общо три-четири месеца. Научих го на елементарен английски, дадох му някаква представа за броене, накарах го дори да чете азбуката. Съществото не беше никак възприемчиво, макар че съм срещал идиоти, които са още по-невъзприемчиви. Съзнанието му беше чиста страница, нямаше спомени какъв е бил преди. Когато белезите заздравяха и той беше само болезнено чувствителен и вдървен, но все пак способен да разговаря по малко, го отведох при канаките и го представих като интересен корабокрушенец.

Отначало те ужасно се страхуваха от него, нещо, което доста ме засегна, защото много се гордеех с този екземпляр — но той изглеждаше толкова кротък и беше тъй жалък, че накрая те го приеха и се захванаха с неговото обучение. Учеше бързо, беше много способен да имитира и да се приспособява, построи си колиба, която ми се виждаше много по-хубава от техните покрити със слама жилища. Между тях имаше едно момче, нещо като мисионер, което научи съществото да чете или поне да разпознава буквите и му даде някои елементарни идеи за нравственост, но, изглежда, да се подтиснат животинските привички, не е всичко, което може да се желае.

Починах си няколко дни и се канех да напиша отчет за цялата работа, за да разтърся английската физиология. И тогава веднъж се натъкнах на съществото — клечеше на дървото и бръщолевеше нечленоразделно на двама канака, които го дразнеха. Заплаших го, казах му колко нечовешко е подобно държание, събудих чувството му за срам, а после се върнах тук, решен да постигна нещо по-добро, преди да отнеса творението си обратно в Англия. Постигах и по-добро; но по някакъв начин съществата си възвръщаха предишния вид, упоритата животинска плът ден след ден отново надделяваше… Все още възнамерявам да постигна нещо по-добро. Искам да подчиня това. Тази пума…

Но онази история свърши така. Всички канаки вече са мъртви. Един падна през борда на баркасата. Другият почина от наранената си пета, която бе отровил със сока на някакво растение. Трима избягаха с яхтата, предполагам и се надявам, че са се удавили. Последният… беше убит. Добре — намерих им заместници. Отначало Монтгомъри се държеше, както сте склонен да се държите и вие, но после…

— Какво стана с другия? — казах рязко. — Канакът, който е бил убит?

— Работата е в това, че след като бях направил няколко човешки същества, създадох нещо… — той се поколеба.

— Да? — обадих се аз.

— То беше убито.

— Не разбирам — рекох. — Означава ли това, че…

— То уби канака — да. Уби още няколко същества, които хвана. Преследвахме го два дни. Беше се изплъзнало случайно — никога не бях възнамерявал да го пускам на свобода. Не беше довършено. Просто само експеримент. Беше нещо без крайници, с ужасно лице, което пълзеше по земята и се виеше като змия. Беше неимоверно силно, разярено от болка и се придвижваше отпуснато и шумно, както плува морската свиня^[5]. Няколко дни се спотайваше в гората, унищожавайки всичко, което попаднеше по пътя му. Гонено от нас, пропълзя в северната част на острова и групата ни се раздели, за да го обкръжим. Монтгомъри настоя да дойде с мен. Канакът имаше пушка и когато тялото му бе намерено, цевта беше извита във формата на буквата „S“ и почти отхапана… Монтгомъри застреля тази твар. След това се придържах основно към човешката форма с изключение на някои дребни същества.

Той замълча. Безмълвно наблюдавах лицето му.

— И така продължавам вече цели двадесет години, като се броят и деветте години в Лондон, и във всяко същество, което създавам, нещо ме сломява, кара ме да се чувствувам неудовлетворен, подтиква ме към понататъшни усилия. Понякога се извисявам над собственото си ниво, понякога падам под него, но досега не съм постигнал това, за което мечтая. Вече мога да постигам човешката форма с лекота, така че да бъде гъвкава и грациозна или солидна и здрава; но често ми създават главоболия ръцете и ноктите. — болезнено чувствителни части, чиято форма не смея да променям свободно. Ала най-голямата трудност лежи именно във финото присаждане и моделиране, което трябва да се извършва върху мозъка. Понякога интелигентността е особено ниска, с безбройни пропуски и неочаквани празноти. А най-незадоволително от всичко е, че има нещо, до което не мога да се докосна — не мога да определя точно къде, изглежда в основата на емоциите. Онези стремежи, инстинкти, желания, които противоречат на човешката същност; един странен скрит резервоар, заплашващ да бликне неочаквано и да „залее“ цялото същество с омраза, гняв или страх.

Преди да започнете да ги наблюдавате, моите същества навярно ви изглеждаха странни и застрашителни, но на мен, веднага след като съм ги създал, те ми приличат на човешки същества. По-късно, когато започна да ги наблюдавам, убеждението се разсейва. Отначало една животинска особеност, сетне друга изпълзява на повърхността и привлича вниманието ми. Но аз тепърва ще победя. Всеки път, когато потапям някое живо същество в лоното на изгарящата болка, си казвам: „Този път ще успея да изгоря всичко животинско, този път ще създам мое собствено разумно същество.“ В края на краищата какво са десет години? Човекът се е формирал в продължение на стотици хилядолетия.

Той се замисли мрачно.

— Но вече се приближавам до целта. Тази пума…

След известно мълчание:

— А те все си възвръщат предишния вид. Щом си махна ръката, звярът започва да се промъква обратно, започва отново да се проявява…

Ново продължително мълчание:

— И тогава отпращате своите творения в онези бърлоги — попитах аз.

— Те отиват. Когато започна да усещам звяра у тях, ги изгонвам и много скоро те се озовават там. Всички те се ужасяват от тази къща и от мен. Сред тях съществува някаква пародия на човечност. Монтгомъри знае за това, защото се занимава с техните работи. Обучил е един-двама да ни служат. Самият той се срамува от това, но ми се струва, че е почти привързан към някои от зверовете. Негова лична работа, мен не ме засяга. У мен те предизвикват само неприятно усещане за неуспех. Не ме интересуват. Мисля, че следват пътя, очертан някога от канака-мисионер и водят някакво жалко подобие на разумен живот — клетите зверове! Съществува нещо, което наричат Закон. Пеят химни за „Всичко твое“. Сами си строят бърлоги, събират плодове и треви, дори се женят. Но аз виждам през тях, надничам в душите им и виждам, че това са душите на зверове, които загиват — гняв и страстно желание да живеят, да се наситят… И все пак те са странни. Сложни като всички други живи същества. Имат нещо като възвишени стремежи: отчасти суета, отчасти безплодни полови влечения, отчасти излишно любопитство. Всичко това само ме разсмива. Надявам се на тази пума; работих много усилено върху главата и мозъка й…

— А сега — каза той след продължителна пауза през която всеки от нас бе зает със собствените си мисли — какво смятате? Все още ли се страхувате от мен?

Погледнах го и видях просто един бледен побелял човек със спокойни очи. Ако не бе неговият ведър вид, можеше да мине незабелязан между стотина други тихи възрастни джентълмени, въпреки че от спокойната му поза и великолепната му осанка се излъчваше почти красота. И тогава потръпнах. Вместо отговор на втория му подадох револверите.

— Запазете ги — каза той, като подтисна една прозявка. Изправи се, погледна ме втренчено и се усмихна. — Преживяхте два бурни дена. Препоръчвам ви малко сън. Радвам се, че всичко се изясни. Лека нощ.

Той се замисли за миг и излезе през вътрешната врата. Незабавно заключих външната.

Седнах отново и известно време останах в някакво вяло настроение, напълно съсипан емоционално, умствено и физически, неспособен да продължа да разсъждавам над казаното от него. Черният прозорец ме гледаше като око. Накрая угасих с усилие лампата и легнах в хамака. Много скоро съм заспал.