Джон Гришам
Невинният (9) (Убийство и несправедливост в един малък град)

9

Анет Хъдсън беше проследила най-внимателно процеса срещу Фриц във всекидневните репортажи на „Ейда Ивнинг Нюз“. На 12 април, вторник, заглавието на първа страница гласеше: „Фриц обявен за виновен за убийството на Картър“.

Както обикновено, в статията споменаваха и за брат й. „Рон Уилямсън, също обвинен в предумишленото убийство на Деби Картър, ще бъде съден на 21 април.“ Всъщност всичките шест репортажа за процеса на Фриц по един или друг начин споменаваха и Рон, и предстоящото дело срещу него.

Анет постоянно се питаше: „Как смятат да намерят обективни и безпристрастни съдебни заседатели? Ако единият съучастник е признат за виновен, как ще осигурят справедлив процес за другия в същия съд, в същия град?“

Тя купи на Рон нов сив костюм, още един тъмносин панталон, две бели ризи, две вратовръзки и нови обувки.

 

На 20 април, в деня, преди да започне неговият процес, Рон беше откаран в съда, за да си поговори със съдия Джоунс. Съдията се тревожеше, че обвиняемият може да се държи скандално — съвсем оправдано притеснение, като се имаше предвид досегашното му поведение. Когато Рон се изправи пред него, Джоунс каза:

— Искам да разбера как стоят нещата с вашето присъствие утре и да се уверя, че докато сте тук, няма да има проблеми. Разбирате ли притеснението ми?

— Няма да има проблеми, стига да не започнат да ми разправят, че съм убил някого — отговори Рон.

— Е, нали сте наясно, че точно това ще направят? — настоя съдията.

— Разбирам, но просто не е редно — каза Рон.

Съдия Джоунс знаеше, че Рон е бил голям спортист, така че реши да използва подходящо сравнение.

— Съдебният процес е нещо като мач. Всяка страна получава възможност да атакува, а после и да се защити, но не бива да се ядосвате, че и двата отбора получават такива възможности. Това е част от играта.

— Да — отвърна Рон. — Но ще ритат мен вместо топката.

 

От гледна точка на обвинението процесът срещу Фриц беше добра загрявка за главното събитие. Щяха да използват практически същите свидетели, общо взето, в същия ред. Но в следващото дело обвинението имаше две допълнителни преимущества. На първо място, обвиняемият беше психически лабилен и склонен да обръща маси и да ругае — поведение, което повечето хора, включително и съдебните заседатели, не одобряват. Понякога беше направо страшен и хората се плашеха от него. На второ място, адвокатът му беше сляп и нямаше помощници. След като през март назначеният от съда помощник Бейбър се беше оттеглил от делото, не беше избран заместник. Барни беше опитен юрист и велик майстор на кръстосания разпит, но не можеше да спори убедително за пръстови отпечатъци, фотографии и анализ на косми.

Колкото до защитата, тя нямаше търпение делото да започне. На Барни му беше писнало от Рон Уилямсън и от броя работни часове, които този случай крадеше от другите платежоспособни клиенти. Освен това се страхуваше от Рон в чисто физически смисъл. Дори уреди собственият му син, а не някой адвокат да седи зад клиента на масата на защитата. Самият Барни смяташе да седи възможно най-далеч от него, така че ако Рон изведнъж реши да го нападне, синът му да скочи и да го хване отзад.

Толкова за доверието между адвокат и клиент.

Но на 21 април твърде малко от хората в претъпканата съдебна зала разбираха, че синът защитава баща си от собствения му клиент. Повечето присъстващи бяха потенциални съдебни заседатели — обикновени хора, които не познаваха обстановката. Освен тях имаше репортери, любопитни адвокати и обичайните клюкари, които се събират в съдебните зали на малките градове. Особено когато се гледа дело за убийство.

Анет Хъдсън и Рене Симънс седяха на първия ред — възможно най-близо до Рони. Някои приятелки на Анет доброволно й предложиха да дойдат с нея, за да я подкрепят в това трудно изпитание. Тя отказа. Брат й беше болен и непредвидим и тя не искаше те да го видят с белезници и вериги. Нито пък искаше да чуят зловещите подробности за престъплението. Двете с Рене бяха страдали предостатъчно на предварителното заседание и знаеха точно какво предстои на процеса.

Колкото до Рон, той нямаше приятели.

От другата страна на пътеката първият ред се заемаше от семейство Картър, точно както и на делото срещу Фриц. Двете страни се стараеха да не се поглеждат.

Беше четвъртък — почти цяла година, след като тялото на жертвата беше ексхумирано и Рон и Денис бяха арестувани. Последно Рон се бе лекувал в щатската болница преди тринайсет месеца. По молба на Барни беше прегледан веднъж и от Норма Уокър в Ейда — кратка визита, която започна и завърши както повечето му подобни прегледи в местната клиника. В продължение на цяла година всички лекарства, които беше получавал, бяха произволно дозирани от надзирателите му. Времето, което беше прекарал в изолирана килия, също не беше подобрило с нищо психическото му здраве.

Но психическото му здраве очевидно не тревожеше никой друг освен близките му. Нито обвинението, нито зашитата, нито самият съд бяха повдигнали въпроса за това.

Процесът можеше да започне.

 

Вълнението от първия ден на делото бързо отстъпи място на досадата от продължителния процес на избиране на съдебни заседатели. Часовете минаваха, адвокатите разпитваха потенциалните кандидати, а съдия Джоунс методично ги отхвърляше един след друг.

Рон се държеше прилично, доколкото можеше. Изглеждаше добре. Беше подстриган, избръснат, с нови дрехи. Водеше си бележки, внимателно наблюдаван от сина на Барни, който — макар и също толкова отегчен, колкото всички останали — не откъсваше поглед от него. Рон нямаше представа защо го следи така внимателно.

Късно следобед избраха дванайсетте съдебни заседатели — седем мъже и пет жени, всичките бели. Съдия Джоунс ги инструктира и ги изпрати вкъщи. Не се предвиждаше да ги изолират преди началото на процеса.

Анет и Рене бяха изпълнени с надежда. Един от съдебните заседатели беше зет на техен съсед, който живееше срещу Анет. Друг беше роднина на проповедник от Петдесятната църква, който със сигурност познаваше Хуанита Уилямсън и нейната силна вяра. Трети беше далечен братовчед на техен роднина.

Повечето от съдебните заседатели им изглеждаха познати. Анет и Рене ги бяха срещали по улиците. Ейда наистина беше малък град.

* * *

Съдебните заседатели се върнаха в девет на следващата сутрин. Нанси Шу произнесе встъпителната си пледоария, която съвпадаше почти дума по дума с предишната й реч в процеса срещу Фриц. Барни се отказа от встъпителни думи, докато обвинението не приключи цялостното си изложение.

Първият свидетел на обвинението отново беше Глен Гор, но нещата не протекоха точно така, както бяха планирани. След като съобщи името си, Гор замълча и отказа да свидетелства. Заяви на съдия Джоунс, че няма нищо против да го обвинят в неуважение към съда. Какво можеха да му направят? И без това излежаваше четирийсетгодишна присъда. Мотивите му останаха неясни, но вероятно имаха нещо общо с факта, че междувременно го бяха прехвърлили в щатския затвор, където на доносниците не се гледаше с добро око — за разлика от окръжния затвор в Понтоток, където явно почти всички бяха такива.

След първоначалното объркване съдия Джоунс реши показанията на Гор от предварителното заседание миналия юли да бъдат прочетени дословно на съдебните заседатели. Така и направиха и въпреки че ефектът не беше толкова силен, съдебните заседатели все пак чуха измислиците на Гор как е видял Рон в „Лампата“ в нощта на убийството.

Затова пък Барни не получи възможност да подложи Гор на кръстосан разпит за многобройните му тежки престъпления. Защитата не можа да му зададе и въпрос за неговите собствени занимания в нощта на убийството.

След като приключи с Гор, обвинението веднага премина към следващите си планирани ходове. Томи Глоувър, Джина Виета и Чарли Картър за трети път дадоха същите показания.

Гари Алън също разказа странната си история за двамата мъже, които се пръскали с маркуч в 3:30 ч. сутринта в началото на декември 1982 г., но настоя, че не може де идентифицира Рон Уилямсън. Според него другият може и да беше Фриц, а може би не.

 

В интерес на истината Гари Алън не беше в състояние да идентифицира когото и да било и нямаше никаква представа кога се е случил въпросният инцидент. Той беше наркоман, добре известен на полицията. Познаваше Денис Смит, защото бяха учили в един клас в местната гимназия.

Малко след убийството Смит се беше обърнал към него с въпроса дали е чул или видял нещо подозрително в малките часове на 8 декември. Алън каза, че е видял как двама мъже се пръскат с градински маркуч в двора на съседната къща, но не можеше да си спомни датата. Денис Смит и Гари Роджърс веднага достигнаха до заключението, че това са били Фриц и Уилямсън, които са миели от себе си кръвта на Деби Картьр. Притиснаха Алън за подробности и дори му показаха снимка от местопрестъплението. Бяха сигурни, че двамата мъже са били Фриц и Уилямсън, но Алън не можеше и не искаше да ги идентифицира.

Малко преди процесът да започне, Гари Роджърс мина през апартамента на Алън и отново му подхвърли идеята за тази важна подробност. Дали не беше видял точно Фриц и Уилямсън рано сутринта някъде около 8 декември?

Не, Алън не можеше да бъде сигурен. Тогава Роджърс оправи сакото си на хълбока, така че Алън да види служебния му револвер. Каза му, че може да получи „натравяне с олово“, ако паметта му не се подобри. И тя наистина се подобри — но едва-едва, колкото изобщо да може да свидетелства на процеса.

* * *

След това Денис Смит „отведе“ съдебните заседатели на местопрестъплението, разказа им за фотографиите, пръстовите отпечатъци и събирането на доказателства. Съдебните заседатели получиха снимки и реагираха по същия лесно предвидим начин при вида на жертвата. Полицейският фотограф се беше качил на една пожарникарска стълба, за да направи снимки отгоре на апартамента на Деби. Питьрсън извади една от тях и помоли Смит да покаже на съдебните заседатели къде се намира къщата на семейство Уилямсън. На въздушната снимка ясно се виждаше, че тя е само на няколко пресечки от местопрестъплението.

— Искам да видя тези снимки — обади се Барни и те му ги подадоха.

По неписано правило на съда в Ейда Барни взе снимките и излезе навън заедно с помощничката си Линда. Тя му ги описа с подробности, една по една.

Разпитът на Денис Смит протече гладко, но Барни беше приготвил няколко бомби за кръстосания разпит. От самото начало смяташе, че е странно как двамата набедени убийци са успели да извършат такова ужасно изнасилване и убийство, без да оставят нито един пръстов отпечатък. Затова помоли Смит да обясни кои са най-подходящите повърхности за снемане на отпечатъци от гледна точка на един детектив. Отговорът гласеше: гладки, твърди повърхности като стъкло, огледала, твърда пластмаса, боядисано дърво и прочие. След това Барни преведе Смит през плана на целия апартамент и го накара да признае, че е пропуснал множество очевидни места — кухненски уреди, стъклото на отворения прозорец в спалнята, крановете в банята, дръжките на вратите, няколко огледала. Списъкът ставаше все по-дълъг и всички останаха с впечатлението, че Смит не се е справил много добре със задачата да събере отпечатъци.

След като успя да постави свидетеля в неудобно положение, Барни наистина се развихри. Когато ставаше твърде агресивен, Бил Питърсън или Нанси Шу възразяваха срещу тактиката му, но обикновено си спечелваха само по някоя язвителна забележка от страна на защитата.

След Денис Смит на свидетелското място седна Гари Роджърс, който подробно описа хода на разследването. Но най-важният му принос към каузата на обвинението беше, че разказа на съдебните заседатели за самопризнанието, което Рон беше направил в деня след арестуването си. За нещо, което беше сънувал. При прекия разпит то звучеше добре, но Барни имаше някои проблеми с него.

Например беше доста любопитен защо признанието не е било записано. Роджърс призна, че полицейското управление притежава и често използва видеокамера и когато Барни го притисна, призна и че видеокамерата понякога не се използва, когато следователите не са сигурни какво може да каже свидетелят. Защо да рискуват да запишат нещо, което може да навреди на обвинението и да помогне на обвиняемия?

Роджърс призна, че полицейското управление притежава и магнетофон и че той знае как да борави с него. Не бил използван при разпита на Рон, защото това не било обичайна процедура. Барни не му повярва.

Роджърс призна и че в полицията има достатъчно голям запас от моливи и хартия, но не можа да обясни защо двамата с Ръсти Федърстоун не са позволили на Рон да напише собственото си признание. След като самите те го бяха записали, не му бяха позволили да го прочете и Барни не пропусна да изрази съмненията си. И докато мъчеше Роджърс с въпроси за необичайните им полицейски процедури, детективът допусна огромна грешка: спомена разпита на Рон от 1983 г., записан на видео, в който Рон твърдо отричаше да е замесен в убийството.

Барни не можеше да повярва на ушите си. Защо не знаеше нищо за този запис? На предварителното заседание прокуратурата беше длъжна да покаже всички оневиняващи доказателства. Барни беше внесъл необходимите искания месеци по-рано. Още предишния септември съдът беше наредил на обвинението да предаде на защитата копия от всички изявления, направени от Рон във връзка с разследването на убийството.

Как беше възможно полицията и прокурорът да крият този запис от защитата в продължение на четири години и половина?

Барни разполагаше с твърде малко свидетели, защото процесът срещу Рон беше основан на „признания“ — иначе казано, обвинението разчиташе на многобройни, макар и твърде неподходящи свидетели, за да потвърдят, че в различни моменти и по различен начин Рон е признал, че е извършил убийството. Единственият начин защитата да се противопостави на такива показания беше те да се оттеглят, а единственият човек, който можеше да го направи, беше самият Рон. Барни възнамеряваше да призове Рон, за да се защити сам, макар че се ужасяваше от тази перспектива.

Записът от 1983 г. щеше да представлява мощен инструмент за защитата. Цели четири години и половина по-рано, много преди обвинението да състави списъка си от съмнителни свидетели и преди Рон да събере такова солидно криминално досие, той беше седнал пред камерата и многократно беше отрекъл да е замесен в престъплението.

 

В едно известно решение от 1963 г., в делото „Брейди срещу щата Мериланд“, Върховният съд на САЩ постанови, че „укриването, при поискване, на благоприятни за обвиняемия доказателства от страна на обвинението нарушава законната процедура, където тези доказателства са съществени за установяването на вина или невиновност независимо от добросъвестността или недобросъвестността на обвинението“.

Следователите разполагат с всички ресурси. Те често намират свидетели или доказателства, които са в полза на подсъдимия. В продължение на десетилетия те можеха просто да не обръщат внимание на тези оневиняващи доказателства, за да изграждат безпрепятствено обвинението си. Но след делото „Брейди“ шансовете на обвинението и защитата бяха изравнени и решението веднага започна да се прилага във всички дела. Да се изискат всички доказателства според решението по делото „Брейди“ е един от първите стандартни ходове на всеки адвокат от защитата още в началото на делото. Прецедентът е толкова широко прилаган, че фразата според „Брейди“ е станала част от юридическия жаргон.

 

И така, Барни стоеше пред съдия Джоунс, Роджърс все още беше на свидетелското място, а Питърсън разглеждаше обувките си, след като неоспоримо беше нарушил процедурата според „Брейди“. Барни веднага поиска прекъсване на процеса, но искането му беше отхвърлено. Съдия Джоунс обеща да насрочи специално заседание, за да изясни този въпрос — но след приключването на процеса!

Беше късно следобед, петък, и всички бяха уморени. Съдия Джоунс даде почивка до 8:30 ч. в понеделник сутринта. Рон беше окован с белезници, обграден от шерифи и изведен от залата. Засега се държеше прилично и хората не пропуснаха да го забележат.

Неделното издание на местния вестник излезе със следното заглавие на първа страница: „Уилямсън под контрол на първия ден от процеса“.

* * *

Първият свидетел в понеделник беше доктор Фред Джордан, който седна за трети път на това място и свидетелства с подробности за аутопсията и причината за смъртта. Това беше и третият път, в който Пеги Стилуел трябваше да преживее целия ужас, и със сигурност не й ставаше по-лесно. За щастие, поне не виждаше снимките, които раздадоха на съдебните заседатели. Виждаше само реакцията им, но и това й беше предостатъчно.

След доктор Джордан на свидетелското място седнаха Тони Вик, съседът, Дона Уокър, продавачката от супермаркета, и Лита Колдуел, нощната позната. И тримата се оказаха също толкова безполезни, колкото и в процеса срещу Фриц.

Бомбите започнаха да избухват, когато призоваха Тери Холанд. На предварителното заседание тя получи възможността да разказва лъжите си, без да се страхува, че ще я изобличат. Но сега, когато Рон не откъсваше поглед от нея и знаеше каква е истината, нещата щяха да бъдат различни.

Измислиците започнаха веднага, Холанд разказваше какво уж е споделил Рон в затвора за Деби Картьр и стана очевидно, че Рон всеки момент ще избухне. Той клатеше глава, стискаше зъби и гледаше Холанд с такава омраза и гняв, сякаш му се искаше да я убие на място. Най-сетне Холанд заяви:

— Той каза, че ако тя се беше съгласила да отиде с него, нямаше да се налага да я убива.

— Ох! — изстена Рон на висок глас.

Нанси Шу попита:

— Чухте ли подсъдимия да споменава по телефона неща, които по някакъв начин са свързани с Деби Картър?

— Тогава работех в пералнята — започна Холанд в отговор. — Рон говореше по телефона с майка си и се опитваше да я накара да му донесе цигари или нещо подобно, не съм сигурна. Започна да й крещи. И каза, че ако не го направи, ще му се наложи да я убие, както е убил Деби Картър.

Рон извика:

— Тя лъже!

Нанси Шу продължи:

— Мис Холанд, чухте ли го да описва или да говори с подробности за смъртта на Деби Картър?

Холанд отговори:

— Той разказваше — сигурно е било в общото помещение, където бяха момчетата, — че е натикал бутилка от кока-кола в задника й, а после е запушил гърлото й с бикините.

Рон скочи на крака, посочи я с пръст и извика:

— Лъжеш! Никога не съм казвал нищо подобно през живота си! Не съм убил това момиче, а ти си лъжкиня!

Барни се намеси:

— Успокой се, Рон.

Рон изфъфли:

— Дори не знам какво… ще си платиш за това, заклевам се.

Настъпи кратко мълчание, докато всички си поемат дъх. Барни бавно се изправи. Знаеше какво точно следва. Защото основният свидетел на обвинението беше объркал две жизненоважни подробности — за бикините и за бутилката от кока-кола. Това се случваше често с фалшивите показания.

В съдебната зала цареше напрежение, свидетелката беше обявена за лъжкиня, Барни беше готов да й се нахвърли и Нанси Шу се опита да намали загубите.

— Мис Холанд, нека да уточним някои от подробностите, които току-що споменахте. Доколкото можете да се доверите на паметта си, сигурна ли сте за предметите, които споменахте, че е използвал? Казахте „бутилка от кока-кола“.

Барни:

— Моля съда, моля съда — аз много добре чух какво каза тя и не разрешавам прокурорката да промени показанията й в движение, така че възразявам.

Холанд:

— Той каза бутилка от кока-кола или бутилка от кетчуп, или бутилка…

Барни:

— Точно това имах предвид. Моля съдът да се намеси.

Холанд:

— Минаха четири години.

Рон:

— Да, а ти си…

Барни:

— Тихо.

Шу:

— Мис Холанд, можете ли… Знам, че сте чули различни неща…

Барни:

— Моля съдът да се намеси.

Шу:

— Спомняте ли си…

Барни:

— Възразявам срещу подвеждащите и манипулативни въпроси на прокурорката.

Съдия Джоунс:

— Задайте въпроса без предисловие.

Шу:

— Той каза ли защо… Вие споменахте, че той е казал, че е убил…

Холанд:

— Той искаше да спи с Деби Картър.

Рон:

— Лъжеш!

Барни:

— Млъкни.

Рон (на крака):

— Тя лъже. Няма да търпя това. Не съм убил Деби Картър, а ти лъжеш.

Барни:

— Рони, моля те, седни.

Питърсън:

— Господин съдия, може ли да обявите почивка? Барни… възразявам срещу забележката на защитата, господин съдия.

Барни:

— Това не са забележки към свидетеля.

Съдия Джоунс:

— Един момент.

Барни:

— Говоря с подсъдимия.

Съдия Джоунс:

— Един момент. Задайте следващия си въпрос. Мистър Уилямсън, официално ви предупреждавам, че нямате право да говорите от мястото, на което се намирате в момента.

Шу:

— Мис Холанд, спомняте ли си дали той каза защо е направил това, което е направил?

Холанд:

— Защото тя не искала да спи с него.

Рон:

— Лъжеш, по дяволите, кажи истината! Не съм убивал никого през живота си!

Барни:

— Господин съдия, искам да помоля за почивка от няколко минути.

Съдия Джоунс:

— Добре. Не забравяйте правилата. Съдебните заседатели могат да се оттеглят.

Рон:

— Може ли да говоря с нея, моля? Нека да говоря с нея. Какви ги разправя?

 

Кратката почивка охлади страстите. В отсъствието на съдебните заседатели съдия Джоунс си поговори с Рон, който го увери, че ще се държи прилично. Когато съдебните заседатели се върнаха, съдията им обясни, че присъдата трябва да бъде определена единствено въз основа на доказателствата и нищо друго. Те не трябва да обръщат внимание на забележките на адвокатите и още повече на коментарите и действията на подсъдимия.

Но смразяващата заплаха на Рон „Ще си платиш за това, заклевам се“ беше ясно чута от съдебните заседатели. Те също се страхуваха от него.

По време на мелето Нанси Шу така и не успя да върне свидетелката си във форма. С насочващите си въпроси тя успя да трансформира бутилката от кока-кола в бутилка от кетчуп, но малката подробност за бикините в устата остана непоправена. Окървавената хавлиена кърпа така и не беше спомената от Тери Холанд.

 

Следващият платен разказвач, призован от обвинението, за да помогне да установят истината, беше Синди Макинтош, но горкото момиче така се беше объркало, че дори не си спомняше какво трябва да разкаже. Тя си глътна езика и накрая я освободиха, без да е изпълнила задълженията си.

Майк Тени и Джон Крисчън разказаха за среднощните си разговори с Рон в килията му и за някои от странните неща, които беше споделил. И двамата пропуснаха да споменат, че Рон няколко пъти е отрекъл да е замесен в убийството и често в продължение на часове е крещял, че е невинен.

След кратка пауза за обяд Питърсън строи агентите от ЩБРО в същия ред, в който бяха излезли на процеса срещу Фриц. Пръв свидетелства Джери Питърс и разказа как за втори път е взел отпечатъци от дланите на Деби след ексхумацията, защото не бил сигурен за малка част от лявата й длан. Барни се опита да го притисне с въпроса как точно се е сетил за това четири години и половина след аутопсията, но Питърс се оказа ловък в измъкването. Дали самият той се беше усъмнил в резултатите от работата си след толкова време? Или Бил Питърсън му се беше обадил в началото на 1987 г., за да му подхвърли няколко нови възможности? Отговорът на Питърс беше неясен.

Лари Мълинс потвърди казаното от Питърс — че кървавият отпечатък на стената е оставен от Деби Картър, а не от някакъв тайнствен убиец.

Мери Лонг свидетелства, че Рон Уилямсън е „несекретиращ“, като по този начин твърдо го поставяше в малцинството от 20 процента от населението. Изнасилвачът на Деби вероятно също попадаше в тази група. С известни усилия Барни успя да я накара да съобщи точно колко хора е изследвала — оказаха се двайсет, включително и жертвата. От тях дванайсет бяха „несекретиращи“ — 60 процента от общия брой. Барни направи на глас още някои изчисления, преди да приключи с кръстосания разпит.

Сюзан Ланд също седна за малко на свидетелското място. Беше започнала анализа на космите в случая с убийството на. Картър, но после го беше прехвърлила на Мелвин Хет. Когато Барни настоя да разбере защо, тя отговори:

— Точно по това време работех по много неразрешени убийства и при целия стрес и напрежение просто не бях сигурна, че ще бъда обективна. Не исках да допусна грешка.

Следващият, който положи клетва, беше самият Мелвин Хет. Скоро той се впусна в същата научна лекция, която вече беше изнесъл преди няколко дни на процеса срещу Фриц. Описа трудния процес, при който се сравняваше под микроскоп строежът на взет от обвиняемия косъм с косъма, намерен на местопрестъплението. Положи максимални усилия да представи анализа на косми като нещо, на което може да се разчита. Нямаше друг начин; все пак постоянно го използваха в съда. Хет съобщи на съдебните заседатели, че е направил „хиляди“ подобни анализи. Пзвади диаграми на различните видове и обясни, че човешкият косъм има между двайсет и пет и трийсет различими характеристики.

Когато най-сетне стигна до въпроса за Рон Уилямсън, той свидетелства, че два от пубисните косми, открити на леглото, можеха да бъдат на един и същ източник — Рон Уилямсън. Два косъма от главата, открити по окървавената хавлиена кърпа, също съвпадаха и можеха да бъдат на един източник — Рон Уилямсън.

Четирите косъма можеха и да не са на Рон, но Хет не спомена за тази възможност.

А след това Хет се изрази неправилно и по този начин започна да лъже. Докато обясняваше за двата косъма от главата, той заяви:

— Това бяха единствените косми от главата, които бяха сходни или съвпадаха с тези на Рон Уилямсън.

Думата „съвпада“ е забранена в анализа на косми, защото е изключително подвеждаща. Съдебните заседатели са обикновени хора и понякога не разбират концепцията за структурата на косъма, видяна под микроскоп, но нямат никакъв проблем да схванат идеята за съвпадение. То е бързо, чисто и лесно за разбиране. Както в случая с пръстовите отпечатъци, съвпадението премахва всякакво съмнение.

Когато Хет за втори път използва същата дума, Барни възрази. Съдия Джоунс отхвърли възражението с довода, че Барни може да изчисти този въпрос при кръстосания разпит.

И все пак, най-възмутителното в показанията на Хет беше начинът, по който го направи. Вместо да обяснява на съдебните заседатели, той реши просто да ги удостои с личното си мнение.

За да помогнат на съдебните заседатели да преценят доказателствата, повечето експерти донасят в съдебната зала увеличени снимки на въпросните косми. Снимката на взетия от обвиняемия косъм се поставя до снимката на намерения косъм и специалистът се впуска в подробно сравняване на приликите и разликите между двете. Както беше споменал Хет, човешкият косъм има около двайсет и пет различни характеристики и един добър експерт е в състояние да покаже на съдебните заседатели точно за какво говори.

Хет не направи нищо подобно. След като беше работил по убийството на Картър в продължение на почти пет години и стотици часове, след като беше подал три последователни доклада, той не показа на съдебните заседатели нито една снимка на работата си. Нито един косъм, взет от Рон Уилямсън, не беше сравнен с някой косъм, открит в апартамента на Деби.

На практика Хет просто приканваше съдебните заседатели да му се доверят. Не искайте доказателства — просто вярвайте на това, което ви се казва.

 

Логичното следствие от свидетелските показания на Хет беше, че четири от космите, открити в апартамента на Картър, са на Рон Уилямсън. Това всъщност беше и единствената причина той да застане на свидетелското място.

Присъствието му подчертаваше колко е несправедливо да се очаква един социално слаб подсъдим да се опитва да се пребори за справедлив съдебен процес, без да има достъп до специалисти по криминология. Барни беше поискал такава помощ още преди няколко месеца, но съдия Джоунс му я беше отказал.

А съдия Джоунс трябваше да знае, че не се прави така. Три години по-рано един важен процес от Оклахома стигна до Върховния съд на САЩ и изходът от него разтърси съдилищата в цялата страна. По делото „Ейк срещу щата Оклахома“ Върховният съд постанови:

„Когато обвинението се изправи срещу подсъдим в неравностойно социално положение, трябва да се вземат мерки, които да осигурят адекватното му представяне в съда… Не може да има справедливост, когато — просто в резултат от бедността си — подсъдимият няма възможност да участва адекватно в съдебния процес, от който зависи свободата му.“

Решението по делото „Ейк“ изискваше обвинението да осигури основните инструменти за защита на социално слабите подсъдими. Но съдия Джоунс не се съобрази с него — нито в процеса срещу Фриц, нито в този срещу Уилямсън.

Криминологичните доказателства бяха основна част от обвинението. Джери Питьрс, Лари Мълинс, Мери Лонг, Сюзан Ланг и Мелвин Хет до един бяха специалисти. Рон имаше само Барни — адвокат с опит в съдебната зала, койго обаче за съжаление нямаше физическата възможност да види доказателствата.

 

След Мелвин Хет обвинението приключи с изложението си. В началото на процеса Барни се беше отказал от правото си на встъпителна реч. Беше го запазил точно за този момент. Беше рискована маневра. Повечето адвокати от защитата нямат търпение да се обърнат към съдебните заседатели още в самото начало, за да посеят в тях съмнения по отношение на доказателствата, които ще представи обвинението. Встъпителната и заключителната пледоария са единствените моменти от процеса, когато адвокатът има право да се обръща директно към съдебните заседатели, и такава възможност рядко се пропуска.

След като обвинението приключи, Барни отново изненада всички, като за втори път се отказа от правото си на встъпителна реч. Той не обясни мотивите си, защото съдът не го изискваше, но тактиката му беше твърде необичайна.

Вместо това Барни започна със седем надзиратели поред, които застанаха на свидетелското място и отрекоха да са чували Рон Уилямсън по някакъв начин да споменава, че е свързан с убийството на Картър.

Уейн Джоплин беше секретар в съда. Барни го повика като свидетел, за да разкаже за криминалното досие на Тери Холанд. Тя беше арестувана в Ню Мексико през октомври 1984 г., докарана в Ейда и изпратена в затвора, където незабавно беше оказала съдействие за разрешаването на два сензационни случая на убийство, макар че беше изчакала две години, преди да съобщи на полицията за драматичното признание, което й беше направил Рон. Беше се признала за виновна по обвинението във фалшифициране на чекове, беше получила петгодишна присъда, от която три години условно, и беше глобена да плати: 70 долара съдебни разноски, 527,09 долара възстановяване на сумата от чековете и 225 долара такса за адвокатите, които трябваше да изплаща на месечни вноски по 50 долара, както и 10 долара за системата на затворите и 50 долара месечно за фонда за обезщетение на жертвите на престъпления.

Тя внесе първите 50 долара през май 1986 г., но после очевидно всичко беше простено, защото плащанията спряха.

Така Барни стигна до последния си свидетел — самия подсъдим. Да позволи на Рон да даде показания беше рисковано. Той избухваше толкова лесно — по-рано същия ден се беше развикал на Тери Холанд — и съдебните заседатели вече се страхуваха от него. Освен това имаше криминално досие, от което Питърсън нямаше да се поколебае да се възползва, за да подложи на съмнение достоверността на показанията му. Никой не беше сигурен колко от лекарствата си получава, ако изобщо имаше такива. Беше непредвидим и — най-лошото — не беше предварително подготвен от адвоката си.

Барни поиска да поговори насаме със съдията и му каза:

— Сега почва интересното. Бих искал почивка, за да направя каквото ми е по силите да го успокоя. Изглежда ми… ами поне спря да скача за всяко нещо. И без това съм готов да използвам правото си на почивка.

— Остава ти само един възможен свидетел, така ли? — попита съдията.

— Точно така, господин съдия, правилно се изразихте.

Докато се оттегляха за обедна почивка, Рон беше отведен надолу по стълбите към затвора. Той забеляза бащата на жертвата и се провикна:

— Чарли Картър, не съм убил дъщеря ти!

Надзирателите го поведоха още по-бързо.

Рон Уилямсън положи клетва в един следобед. След няколко предварителни въпроса той отрече да е разговарял с Тери Холанд и да познава Деби Картър.

Барни го попита кога е научил за смъртта на Картър.

— На осми декември сестра ми Анет Хъдсън се обади вкъщи и майка ми вдигна. Чух я да казва: „Е, сигурна съм, че не е бил Рони, защото той си беше вкъщи.“ И попитах мама за какво говори. Тя каза, че Анет се е обадила, за да й каже, че в квартала са убили някакво момиче.

Липсата на подготовка стана по-очевидна след малко, когато Барни попита свидетеля си кога се е запознал с Гари Роджърс.

— Ами точно след това, когато отидох до полицейското управление, за да ме разпитат с детектора на лъжата.

Барни едва не се задави:

— Рони, недей… Не бива да говориш за това.

Споменаването на детектора на лъжата пред съдебните заседатели беше забранено. Ако обвинението го беше допуснало, защитата можеше да поиска прекратяване на делото. Но никой не беше обяснил това на Рон. След няколко секунди той отново наруши правилата, докато описваше един инцидент с Денис Фриц.

— Бях с Денис Фриц, вървяхме си по пътя и аз му казах, че Денис Смит ми е позвънил, за да ми каже, че резултатите от детектора на лъжата са неясни.

Барни продължи разпита, като смени темата. Поговориха си за присъдата на Рон за фалшифициране на документи. После имаше няколко въпроса къде е бил в нощта на убийството. Барни завърши с неубедителното:

— Ти ли уби Деби Картър?

— Не, сър. Не съм.

— Смятам, че това е всичко.

Докато бързаше да приключи с клиента си на свидетелското място, без да причини повече вреда, Барни пропусна да оспори повечето от обвиненията, отправени от свидетелите на прокуратурата. Рон можеше да обясни какво е било това признание за нещо, което беше сънувал, направено пред Роджърс и Федърстоун вечерта след убийството. Можеше да разкаже за какво си е говорил с Джон Крисчън и Майк Тени. Можеше да нарисува диаграма на затвора и да обясни на заседателите, че не е възможно Тери Холанд да е чула това, което разказваше, без и другите да го чуят. Можеше и просто да отрече твърденията на Глен Гор, Грей Алън, Тони Вик, Дона Уокър и Лита Колдуел.

Както всички прокурори, Питърсън нямаше търпение да се нахвърли срещу подсъдимия при кръстосания разпит. Но не очакваше той да се окаже напълно спокоен. В началото Питърсън се спря подробно на приятелството на Рон с Денис Фриц, който вече беше осъден за убийство.

— Мистър Уилямсън, вярно ли е, че Денис Фриц е бил единственият ви приятел, както и вие на него?

— Ами да го кажем така — отвърна хладно Рон. — След като натопихте него, сега се опитвате да натопите и мен.

Питърсън затаи дъх, а думите на Рон отекнаха в съдебната зала.

Прокурорът смени темата и попита Рон дали си спомня как се е запознал с Деби Картър, въпреки че Рон постоянно отричаше изобщо да я познава. Въпросът беше зададен за втори път и Рон накрая отговори:

— Питърсън, нека да ти го обясня още веднъж.

Съдия Джоунс се намеси и нареди на свидетеля да отговори на въпроса. В отговор на това Рон за пореден път отрече, че изобщо познава Деби Картър.

Питърсън се разходи напред-назад из залата, все едно се боксираше с невидим противник. Когато се върна към измислиците си обаче, пак се оплете:

— Спомняш ли си къде беше след десет вечерта на седми декември?

Рон:

— У дома.

Питърсън:

— И какво правеше?

Рон:

— Преди пет години, след десет вечерта, или съм гледал телевизия, или вече съм спял.

Питърсън:

— Не е ли вярно, че си излязъл навън, тръгнал си по улицата…

Рон:

— Не, приятел. Няма начин.

Питьрсън:

— Тръгнал си по улицата…

Рон:

— Няма начин, човече.

Питьрсън:

— Двамата с Денис Фриц…

Рон:

— Ама ти… няма начин. Няма начин!

Питьрсън:

— Стигнали сте до апартамента…

Рон:

— Няма начин!

Питърсън:

— Знаеш ли къде беше Денис Фриц онази вечер?

Рон:

— Знам, че не е бил при Деби Картър. Нека така да го кажа.

Питьрсън:

— Откъде знаеш, че не е бил при Деби Картър?

Рон:

— Залагам главата си. Нека така да го кажа.

Питьрсън:

— Разкажи ни откъде знаеш.

Рон:

— Не мога, не ме разпитвайте повече. Каквото и да говорите на съдебните заседатели, истината е, че вие го натопихте, а сега се опитвате да натопите и мен.

Барни:

— Рони!

Рон:

— Майка ми знаеше, че съм си бил вкъщи. От пет години ме тормозите. Правете каквото искате с мен. Не ми пука.

Питърсън приключи със свидетеля и седна на мястото си.

* * *

В заключителната си пледоария Барни положи максимални усилия да очерни полицаите и качеството на работата им, като описа проточилото се толкова дълго разследване, изгубването на пробите от космите на Гор и нежеланието им изобщо да го приемат за заподозрян, небрежното вземане на отпечатъци от местопрестъплението от страна на Денис Смит, многобройните искания за проби от Рон, съмнителните прийоми, използвани за измъкване на неговото самопризнание, укриването на предишните му показания от защитата и постоянно променящите се оценки на експертите от Бюрото. Списъкът от грешки беше дълъг и подробен и Барни неведнъж описваше полицаите като герои от комедиен сериал.

Както всички добри адвокати, той пледира, че очевидно има място за основателно съмнение и че съдебните заседатели трябва да се вслушат в гласа на разума.

На свой ред Питърсън заяви, че няма никакво място за съмнение. Полицаите, които до един бяха чудесни професионалисти, си бяха свършили добре работата при разследването, а Питърсън и неговият екип бяха представили пред съдебните заседатели ясни доказателства за вината на подсъдимия.

Питърсън подхвана нещо, което беше дочул от Мелвин Хет, но употребяваше терминологията доста по-свободно. Докато говореше за анализа на косми, той каза:

— И така, в продължение на един дълъг период мистър Хет изследва проби от косми и елиминира възможностите една след друга, като в същото време продължава работата и по останалите си случаи. И през 1985 година се появява съвпадение.

Но Барни беше готов за това. Той веднага възрази:

— Моля съдът да обърне внимание, че „съвпадение“ няма, откакто има държавност. Възразяваме обвинението да използва този термин.

Възражението беше прието.

Питърсън продължи, като обобщи какво бяха казали всичките му свидетели. Когато повдигна въпроса за Тери Холанд, Рон отново се напрегна.

Питърсън:

— Тери Холанд сподели какво си спомня след две години. Според нейните свидетелски показания тя е чула подсъдимия да казва на майка си, че ако не му донесе нещо…

Рон скочи на крака и извика:

— Чакай малко!

Питърсън:

— …той ще трябва да я убие, точно както е направил с Деби Картьр.

Рон:

— Затваряй си устата, човече, не съм казвал такова нещо!

Барни:

— Седни. Стой мирно.

Съдия Джоунс:

— Мистър Уилямсън!

Рон:

— Не съм казвал такова нещо на майка си!

Барни:

— Рони!

Съдия Джоунс:

— Слушайте адвоката си.

Рон седна и стисна зъби. Питърсън продължи със заключителната си реч, като извърташе показанията на свидетелите си и ги представяше в толкова благоприятна светлина, че Барни постоянно възразяваше и приканваше съдия Джоунс да напомни на обвинението да се придържа към фактите.

* * *

Съдебните заседатели се оттеглиха в 10:15 ч. сутринта в сряда. Анет и Рене постояха още малко в залата, после отидоха да обядват. Трудно преглъщаха всяка хапка. След като бяха изслушали всички свидетели, бяха още по-сигурни отпреди, че брат им е невинен, но Питърсън държеше съдебната зала в ръцете си. Повечето от исканията му бяха удовлетворени. Вече беше призовал веднъж същите свидетели, със също толкова малко доказателства, и беше получил присъда „виновен“ срещу Фриц.

И двете го ненавиждаха. Беше шумен и арогантен, прегазваше хората, без да се интересува от съдбата им. Мразеха го за това, което причиняваше на брат им.

Минаха часове. В 4:30 ч. се чу, че заседателите са взели решение, и съдебната зала бързо се напълни. Съдия Джоунс зае мястото си и предупреди зрителите да не дават израз на емоциите си. Анет и Рене се хванаха за ръце н започнаха да се молят.

От другата страна на пътеката близките на Картьр също се държаха за ръце и се молеха. Мъките им отиваха към своя край.

В 4:40 ч. председателят на съдебните заседатели връчи присъдата на пристава, който я погледна и я предаде на съдия Джоунс. Съдията прочете присъдата. Виновен по всички обвинения. Семейство Картьр мълчаливо размахаха юмруци във въздуха, сякаш да се поздравят с победата. Анет и Рене тихо се разридаха, както и Пеги Стилуел.

Рон отпусна глава между раменете си. Беше разтърсен, но не и изненадан. След единайсет месеца в окръжния затвор на Понтоток беше станал част от една прогнила система. Беше убеден, че Денис Фриц също е невинен, и все пак той беше осъден от същите ченгета и същия прокурор, в същата съдебна зала.

Съдия Джоунс нямаше търпение да приключи процеса. Без да даде почивка, той нареди на обвинението да премине към определяне на наказанието. Нанси Шу се обърна към съдебните заседатели и обясни, че тъй като убийството е особено отвратително, брутално и жестоко, извършено е с цел да се избегне възмездие и съществува сериозна вероятност Рон да убие отново и по този начин да се превърне в заплаха за обществото, той трябва да бъде осъден на смърт.

За да докаже това, обвинението повика четири свидетелки — четири жени, с които Рон се беше срещал по-рано. Нито една от тях не си беше направила труда да повдигне обвинения срещу него. Първата беше Бевърли Сетлиф, която свидетелства, че на 14 юни 1981 г., преди седем години, е видяла Рон Уилямсън пред къщата си, докато се е приготвяла да си ляга. Той извикал: „Ей, знам, че си вътре и сега ще те пипна!“ Тя никога не го била виждала по-рано. Заключила вратата, а той изчезнал.

Бевърли не се обадила в полицията, защото изобщо не се сетила, и не й хрумнало да подаде оплакване, поне до следващия ден, когато видяла един полицай в супермаркета и му разказала за този инцидент. Ако изобщо съществувал официален доклад, тя не го била виждала.

След три седмици тя пак видяла Рон и една приятелка споменала името му. Минали шест години. Когато арестували Рон, тя се обадила в полицията и обяснила как я е дебнал.

Следващата свидетелка беше Лавита Бруър, същата, която беше свидетелствала срещу Денис Фриц. Тя отново поднесе същата история — как се запознала с Рон и Денис в онзи бар в Норман, как се качила в колата с тях, как се изплашила, скочила в движение и се обадила в полицията. Според нейната версия Рон не я бил докоснал или заплашил по никакъв начин. Изпаднала в истерия на задната седалка на колата на Денис, защото той не искал да спре и да я пусне, а най-лошото, което направил Рон, било да й каже да млъкне.

В крайна сметка тя успяла да скочи от колата, избягала и се обадила в полицията, но не повдигнала обвинения.

След това отново свидетелства Лита Колдуел. Тя познавала Рон Уилямсън още от прогимназията „Бинг“ и винаги се държала дружелюбно с него. В началото на 1980-те той и Денис Фриц започнали да идват в къщата й късно вечер и винаги пиели. Един ден тя работела в цветната леха в градината си, когато се появил Рон. Поговорили си, но тя не спряла работата си, което го подразнило. В някакъв момент той я стиснал за китката. Тя се отскубнала и влязла в къщата, но после осъзнала, че вътре са и децата й. Рон тръгнал след нея, но повече не я докоснал и малко по-късно си тръгнал. Тя не съобщила в полицията за този инцидент.

Последната свидетелка със сигурност беше най-опасна за Рон. Казваше се Андреа Хардкасъл и беше разведена. Мъчението й продължило над четири часа. През 1981 г. Рон и някакъв негов приятел били в дома й и се опитвали да я убедят да излезе с тях. Отивали в „Лампата“. Андреа гледала три собствени деца и две чужди, така че не можела да отиде с тях. Мъжете си тръгнали, но малко след това Рон се върнал, защото си забравил цигарите. Влязъл в къщата без покана и веднага се нахвърлил на Андреа. Било след десет вечерта, децата спяли и тя се изплашила. Не искала да прави секс с него. Той избухнал, започнал да я удря по лицето и главата и да настоява за орален секс. Андреа отказала и изведнъж осъзнала, че колкото повече говори, толкова по-малко я удря той.

Така че започнали да говорят. Разговаряли за бейзболната му кариера, за проваления му брак и за китарата. За Бог, за религията и майка му. Рон бил съученик от гимназията на нейния бивш съпруг, който работел на смени в „Лампата“ като охрана. В един момент Рон бил мълчалив, кротък, дори готов да заплаче, а в следващия се ядосвал и отново избухвал. Андреа се тревожела за децата — цели пет на брой. Докато разговаряли, тя непрекъснато мислела как да се измъкне. От време на време Рон избухвал, пак започвал да я удря и се опитвал да й свали дрехите. Бил толкова пиян, че не можел да получи ерекция.

Според Андреа в някакъв момент Рон казал, че ще се наложи да я убие. Андреа се молела горещо. Решила да играе по неговите правила. Поканила го да дойде пак на следващия ден, когато децата нямало да са в къщата, и тогава щели да правят секс колкото си искат. Това предложение много му допаднало и Рон си тръгнал.

Тогава Андреа се обадила на бившия си мъж и на баща си и те тръгнали да обикалят по улиците и да търсят Рон. Били тежко въоръжени и изобщо не се притеснявали да вземат закона в свои ръце.

Лицето на Андреа представлявало ужасна картина — синини, рани, подути очи. Рон носел пръстен с глава на кон, който оставил множество малки прободни рани около очите й. На следващия ден се обадили в полицията, но Андреа твърдо отказала да повдигне обвинения. Рон живеел наблизо и тя се страхувала от него.

Барни не беше готов за тези показания и проведе кръстосания разпит с нежелание, без да постигне нищо.

Когато Андреа слезе от свидетелското място, в съдебната зала цареше мълчание. Съдебните заседатели гледаха Рон с ненавист. Беше време за смъртни присъди.

По някаква необяснима причина Барни не призова свидетели, които да смекчат ударите и да се опитат да спасят живота на Рон. Анет и Рене седяха в съдебната зала, готови да свидетелстват. През целия процес никой не спомена и дума за ограничената дееспособност на Рон. Медицинските му картони не бяха представени.

Последните показания, които чуха съдебните заседатели, бяха на Андреа Хардкасъл.

* * *

В заключителната си реч Бил Питърсън поиска смъртно наказание. Бяха се появили нови доказателства факти, за които не беше станало дума по време на процеса. Например никой не беше споменавал за пръстена на Рон с конската глава, преди да се появи Андреа Хардкасъл. Питърсън направи няколко прибързани заключения и реши, че Рон е носил същия пръстен, когато е нападнал Деби Картър; това обясняваше раните по лицето й, подобни на раните по лицето на Андреа Хардкасъл през януари 1981 г. Предположението му беше хрумнало току-що. Нямаше никакви доказателства, но очевидно нямаше и нужда от тях.

Питърсън се обърна драматично към съдебните заседатели:

— Той е оставил подписа си на лицето на Андреа Хардкасъл, а после го е подчертал с Деби Картър.

Накрая прокурорът завърши:

— Когато се върнете в съдебната зала, дами и господа, ще ви помоля да кажете: „Рон Уилямсън, ти трябва да умреш заради това, което си сторил на Дебра Сю Картър.“

Точно в този момент Рон се обади:

— Не съм убил Деби Картър.

Съдебните заседатели се оттеглиха, но не им трябваше много време да определят наказанието. След по-малко от два часа те се върнаха със смъртна присъда.

 

Съдия Джоунс предизвика странен юридически прецедент, като още на следващия ден свика заседание по въпроса за нарушението според „Брейди“, извършено от обвинението. Въпреки че Барни беше изтощен от процеса, все още се ядосваше, че ченгетата и Питърсън нарочно бяха укрили записа на разпита с детектора на лъжата от 1983 г.

Но защо да се занимават с това сега? Процесът беше свършил. От записа вече нямаше никаква полза.

Никой не се изненада, когато съдия Джоунс постанови, че укриването на записа от прокуратурата все пак не представлява нарушение. Технически погледнато, записът не беше укрит; бяха го предали след делото, така че просто бяха закъснели.

В същото време Рон вече пътуваше към крило „Ф“, прословутото отделение за осъдени на смърт в щатския затвор на Оклахома в Макалистър.