Джон Гришам
Невинният (14) (Убийство и несправедливост в един малък град)

14

Семейството на Том Ландрит живееше в окръг Понтоток от три поколения. Той завърши местната гимназия и игра във футболния отбор на два щатски шампионата. Завърши колеж и юридическия факултет в щатския университет на Оклахома и когато стана адвокат, се върна в родния си град и стана партньор в една малка кантора. През 1994 г. се яви на изборите за съдия в окръжния съд и с лекота победи Джей С. Мейхю, който на свой ред беше изместил Роналд Джоунс от същия пост през 1990 г.

Съдия Ландрит беше добре запознат с Рон Уилямсън и случая с убийството на Деби Картър и когато Десети федерален съд потвърди решението на съдия Сий, Ландрит веднага разбра, че това дело ще се върне в Ейда, в неговия съд. Както често се случва в малките градове, той беше защитавал Рон по обвинение в шофиране в нетрезво състояние в началото на 80-те; двамата за кратко бяха играли в един и същ отбор по софтбол; Ландрит играеше футбол с Джони Картър, чичото на Деби; и двамата с Бил Питърсън бяха стари приятели. По време на процеса срещу Рон през 1988 г. Ландрит няколко пъти беше влизал в съдебната зала от любопитство. Разбира се, познаваше добре и Барни.

Все пак живееше в Ейда, където всички се познаваха.

Ландрит беше популярен съдия. Имаше чувство за хумор, проявяваше човещина и разбиране, но беше строг и прецизен в съдебната зала. Въпреки че не беше убеден, че Рон е виновен, не беше и убеден, че е невинен. Както и повечето жители на Ейда, той също смяташе, че на това момче му хлопат една-две дъски. Но нямаше търпение отново да се срещне с него и да се увери лично, че новият процес ще се проведе честно и справедливо.

Убийството, извършено преди петнайсет години, оставаше неразкрито. Съдия Ландрит изпитваше голямо съчувствие към семейство Картър заради мъките, на които бяха подложени. Беше дошло времето въпросът да се реши окончателно.

 

В неделя, на 13 юли 1997 г., Рон Уилямсън напусна „Макалистър“ завинаги. Двама шерифи от окръг Понтоток го откараха до болницата във Винита. Началникът им шериф Джеф Елейс заяви пред един репортер от вестника, че затворникът се е държал прилично.

— Не ми докладваха за никакви проблеми — каза Глейс. — Но когато си с белезници, вериги на краката и усмирителна риза, и без това нямаш възможност да правиш много бели.

Рон за четвърти път влизаше в щатската болница. Включиха го в „предсъдебната програма“, в която преглеждаха и лекуваха обвиняемите, за да ги изправят пред съда.

Съдия Ландрит беше насрочил първото заседание за 28 юли, но после го отложи, докато изчакат експертизата на лекарите за състоянието на Рон. Въпреки че Бил Питърсън не възрази срещу отлагането, той не остави никакво съмнение какво мисли по въпроса за състоянието на Рон. В едно писмо до Марк Барет заяви следното: „По мое лично мнение той може да бъде съден според законите на щата Оклахома, а предишните му избухвания в съда бяха причинени просто от факта, че го съдят.“ Както и следното: „В затвора той се оправяше съвсем добре.“

Бил Питьрсън поддържаше идеята за ДНК тест. Никога не бе изпитвал каквито и да било съмнения, че Уилямсън наистина е убиецът на Картър, а сега това можеше да се докаже научно. Двамата с Марк Барет си разменяха писма, в които се заяждаха за подробностите — в коя лаборатория да се направят тестовете, кой за какво ще плати, кога да се започне и прочие, — но и двамата бяха „за“ извършване на тестове.

Състоянието на Рон се стабилизира. Всяко място, дори психиатричната клиника, беше по-добро за него от „Макалистър“. В щатската болница имаше няколко отделения и той беше настанен в най-строго охраняваното от тях, където на прозорците имаше решетки, а отвън се виждаше само бодлива тел. Стаите бяха малки, запуснати и не особено приветливи, а охраняваното отделение беше претъпкано с пациенти. Рон извади късмет, че изобщо имаше стая; много от затворниците спяха на легла по коридорите.

Доктор Къртис Грънди, който веднага го прегледа, заключи, че Рон е неспособен да се яви в съда. Рон наистина осъзнаваше какви са обвиненията срещу него, но не беше в състояние да окаже помощ на адвокатите си. Доктор Грънди писа на съдия Ландрит, за да го уведоми, че след подходящо лечение Рон може би ще бъде в състояние да се изправи пред съда.

След два месеца доктор Грънди го прегледа отново. В подробния си доклад от четири страници до съдия Ландрит доктор Грънди определи, че Рон е: 1) в състояние да разбере в какво го обвиняват; 2) в състояние да се консултира с адвоката си и да му помогне рационално в изграждането на защитата; но 3) психически болен, така че се нуждае от допълнително лечение. „Пациентът трябва да продължи да получава психиатрично лечение по време на процеса, за да е в състояние, което позволява да бъде съден.“

В допълнение към това доктор Грънди определи, че Рон е безопасен, като заяви: „Според мен мистър Уилямсън няма да представлява пряка и сериозна заплаха за себе си или за околните, ако бъде освободен. В момента той твърди, че не изпитва желание за самоубийство или убийство. По време на престоя си в тази болница пациентът не е показал агресивно поведение нито към себе си, нито към околните. При все това тази оценка на риска се базира на поведението му в структурирана, безопасна околна среда и може да се окаже невалидна при други обстоятелства.“

 

Съдия Ландрит насрочи заседанието за определяне на психическото състояние на подсъдимия за 10 декември и Рон беше върнат в Ейда. Преместиха го в окръжния затвор на Понтоток, където той поздрави стария си приятел Джон Крисчън и се настани в старата си килия. Анет веднага отиде да го види, занесе му храна и го завари в добро настроение, изпълнен с надежда и радост, че си е „вкъщи“. Рон беше развълнуван от перспективата за нов процес и възможността да докаже невинността си. Не спираше да говори за Рики Джо Симънс, макар че Анет постоянно го караше да смени темата. Той просто не можеше.

В деня преди заседанието Рон прекара четири часа с доктор Сали Чърч — психоложка, наета от Марк Барет, за да свидетелства дали Рон е в състояние да бъде съден. Доктор Чърч вече се беше срещала с него два пъти и беше проучила дългата история на заболяванията му. Според нея Рон не бе способен да свидетелства и не биваше да влиза в съда.

Рон обаче беше твърдо решен да покаже, че е готов за нов процес. От девет години мечтаеше за възможността отново да се изправи срещу Бил Питърсън, Денис Смит, Гари Роджърс и всички останали лъжци и доносници. Не беше убил никого и отчаяно искаше най-сетне да го докаже. Марк Барет му беше симпатичен, но Рон се ядосваше, че дори собственият му адвокат се опитва да го изкара луд.

Рон просто искаше нов процес.

 

Съдия Ландрит избра една по-малка зала в дъното на коридора и по-далеч от голямата зала, където Рон беше осъден предишния път. На сутринта на 10 декември всички места в нея бяха заети. Анет беше там, както и няколко репортери. Джанет Чесли и Ким Маркс чакаха отвън, за да дадат показания. Барни Уорд отсъстваше.

Последния път, когато Рон беше докаран с белезници от затвора, той получи смъртна присъда. Тогава беше на трийсет и пет — все още млад, с тъмна коса, спортна фигура и хубав костюм. Девет години по-късно той измина същия маршрут, но този път като старец с побеляла коса и несигурна походка, слаб като призрак и облечен в затворнически дрехи. Когато влезе в залата, Том Ландрит остана шокиран от вида му. На свой ред Рон много се зарадва да види „Томи“ горе, на съдийското място, издокаран с черна тога.

Когато Рон кимна за поздрав и се усмихна, съдията забеляза, че повечето му зъби липсват. Косата му беше на жълти кичури, оставени от никотина по ръцете му.

За да оспори искането на защитата, от страна на обвинението се яви Бил Питърсън. Самото провеждане на заседанието го дразнеше и той проявяваше очевидно презрение към участниците. Помощник на Марк Барет беше Сара Бонел, адвокатка от Пърсел, която щеше да му „осигурява гърба“ в новия процес срещу Рон. Сара беше опитен адвокат по наказателно право и Марк сериозно се осланяше на помощта й.

Не им отне много време да докажат тезата си. Рон беше първият свидетел и още през първите няколко секунди успя да озадачи всички присъстващи с репликите си. Марк го попита как се казва, а после двамата проведоха следния разговор.

Марк:

— Мистър Уилямсън, според вас има друг човек, който е извършил това престъпление, нали така?

Рон:

— Да, точно така. Той се казва Рики Джо Симънс и на 24 септември 1987 година е направил самопризнание в полицейското управление в Ейда. Знае се, че тогава е живял на Западна трета улица номер 323. Получих потвърждение, че на този адрес живеят и други граждани със същата фамилия — Кода и Деби Симънс.

Марк:

— И вие се опитахте да разпространите тази информация за Рики Симънс?

Рон:

— Казах на много хора за Симънс. Писах на Джо Гифърд и на Том и Джери Крисуел в погребалното бюро, тъй като знаех, че ако купуват паметник тук, в Ейда, ще трябва да се обърнат към Джо Гифърд, защото само той прави погребални паметници. А от цветарския магазин „Незабравка“ щяха да осигурят венците. Писах им на всичките. Писах и на компания „Соло“, където преди е работил. Писах и на стъкларския завод — и там е работил преди, и до бившите работодатели на починалата.

Марк:

— Да поспрем за малко. Защо според вас беше важно да се свържете с производителя на паметници?

Рон:

— Защото познавам Джо Гифърд. Когато бях малък, косях ливадата му заедно с онова хлапе Бърт Роуз, което живееше в съседната къща. Освен това знаех, че ако мистър Картър и мисис Стилуел ще купуват паметник оттук, от Ейда, ще го купят от Джо Гифърд, защото никой друг в града не прави погребални паметници. Израснал съм до неговата работилница.

Марк:

— А защо писахте на цветарски магазин „Незабравка“?

Рон:

— Защото знаех, че ако купуват цветята тук, в Ейда, при положение че мисис Стилуел е от Стоунуол, и ако купуват цветята тук, в Ейда, може би ще ги вземат от „Незабравка“.

Марк:

— А погребалното бюро?

Рон:

— Погребалното бюро, погребалното бюро, погребалното бюро на Крисуел според доклада на Бил Люкър е фирмата, която е отговаряла за погребението на починалата.

Марк:

— И за вас беше важно да ги уведомите, че Рики…

Рон:

— Да, че той е крайно опасен човек, така че потърсих съдействието им, за да го арестуват.

Марк:

— Тъй като именно те са отговаряли за погребението на мис Картър?

Рон:

— Точно така.

Марк:

— А писахте ли и на мениджъра на бейзболния отбор „Флорида Марлинс“?

Рон:

— Писах на треньора на „Оукланд Атлетикс“, който по-късно стана, точно така, мениджър на „Флорида Марлинс“.

Марк:

— И го помолихте да запази в тайна някаква информация, която неофициално беше споделил с вас?

Рон:

— Не, просто му разказах цялата история за бутилката от кетчуп „Дел Монте“, за която Симънс каза, че Денис Смит, докато държеше бутилка кетчуп „Дел Монте“ в дясната си ръка на свидетелското място, Рики Джо Симънс каза, че е изнасилил починалата с бутилка кетчуп, та аз писах на Рене и му казах, че това са най-ужасните показания, които съм чувал през целия си четирийсет и четири годишен живот.

Марк:

— Но вие знаете, че мениджърът на „Флорида Марлинс“ е казал и на други хора за това, нали така?

Рон:

— Вероятно го е направил, защото Рене Лакман ми е добър приятел.

Марк:

— Значи сте чули нещо, което ви е накарало да повярвате в това?

Рон:

— О, да, защото преди слушах по радиото репортажите от футболните мачове в понеделник вечер и от Световната купа, както и по телевизията, и в медиите, и по този начин бутилката от кетчуп „Дел Монте“ стана прословута.

Марк:

— Значи ги чухте да си говорят…

Рон:

— О, да, определено.

Марк:

— В понеделник вечерта…

Рон:

— Определено.

Марк:

— И по време на Световната купа…

Рон:

— Това, което преживявам в момента, е по-ужасно от най-ужасното нещо на ужасните неща, но все пак аз трябва да накарам Симънс да признае пред закона, че той в действителност е изнасилил по особено жесток начин и насилствено е проникнал и е убил Дебра Сю Картьр в дома й на Осма улица, номер 1022 и половина, на осми декември 1982 година.

Марк:

— Чухте ли името на Дебра Картьр да се споменава по време на…

Рон:

— Да, чух го.

Марк:

— Това също ли се случи по време на спортните репортажи в понеделник вечерта?

Рон:

— Постоянно чувам името на Дебра Картьр по всяко време.

Марк:

— Вие нямате телевизор в килията си, нали така?

Рон:

— Чувам телевизорите на другите хора. Чувал съм ги в болницата във Винита. В Крилото имах телевизор. Определено чувам, че ме свързват с това ужасно престъпление и правя адски усилия да изчистя името си от тази гадна мръсотия.

Марк замълча, така че всички да могат да си поемат дъх. Зрителите в съдебната зала си размениха многозначителни погледи. Други стояха намръщени и не поглеждаха никого в очите. Съдия Ландрит си записваше нещо. Адвокатите също драскаха в бележниците си, макар че точно в този момент не беше много лесно да запишеш нещо смислено.

От гледна точка на един адвокат беше крайно трудно да се разпитва свидетел с ограничена дееспособност, защото никой, включително и самият свидетел, нямаше никаква представа какви отговори ще се излеят от устата му. Марк реши просто да го остави да говори.

За да подкрепя семейство Картър, беше дошла и Кристи Шепърд, племенничката на Деби, която беше израснала недалеч от дома на семейство Уилямсън. Тя беше дипломиран психолог и дълги години се беше занимавала с остри психически заболявания при възрастни хора. След като слуша Рон в продължение на няколко минути, Кристи бързо си състави мнение. По-късно съшия ден каза на майка си и на Пеги Стилуел, че Рон Уилямсън е един много болен човек.

Доктор Къртис Грънди, основният свидетел на Бил Питьрсън, също беше там и слушаше внимателно, но по съвсем други причини.

Разпитът продължи, макар че въпросите всъщност не бяха необходими. Рон или не им обръщаше внимание, или отговаряше накратко, преди да се върне на Рики Джо Симънс или да се отплесне в нещо съвсем безсмислено, докато следващият въпрос не го прекъснеше. След десет минути Марк прекрати разпита, защото беше чул достатъчно. Анет зае мястото на брат си и свидетелства за нестабилното му поведение и манията му по отношение на Рики Джо Симънс.

Джанет Чесли разказа с подробности как беше представлявала Рон и какви усилия й беше коствало да го премести в специализираното отделение в „Макалистър“. Тя също описа безкрайното му бръщолевене за Рики Джо Симънс и потвърди, че Рон не е в състояние да помогне на адвокатите си, защото не може да говори за нищо друго. Според нея състоянието на Рон се подобряваше, така че някой ден можеше да стане възможно той да се изправи пред съда. Но според нея този ден все още беше далеч.

Ким Маркс, общо взето, говори за същото. Тя не беше виждала Рон от няколко месеца и остана доволна от по-добрия му външен вид. Описа го в живи краски като обитател на крило „Х“ и сподели опасенията си, че той просто ще умре там. Според нея той се възстановяваше добре, ио все още не беше в състояние да говори за нищо друго, освен за Рики Джо Симънс. Значи не беше готов за съда.

Последният свидетел на Рон беше доктор Сали Чърч. Колкото и невероятно да звучи, тя беше първият медик специалист, който свидетелстваше за психическото здраве на Рон в дългата и цветиста история на приключенията му в съдебните зали.

Според нея той страдаше от маниакална депресия и шизофрения — две от най-трудните за лечение заболявания, защото пациентът невинаги осъзнава какво точно му причиняват лекарствата. Рон често спираше да ги взема, което също беше характерно за тези психически разстройства. Доктор Чърч описа ефектите, лечението и потенциалните причини за маниакалната депресия и шизофренията.

Докато беше преглеждала Рон предишния ден в затвора, той я беше попитал дали не чува телевизор някъде в далечината. Тя бе отговорила, че не е сигурна. Рон обаче определено чувал телевизор и според него в предаването говорели за Деби Картър и бутилката от кетчуп. Ето каква била причината: той писал на Рене Лакман, бивш играч и треньор на „Оукланд“, и му разказал за Рики Симънс, Деби Картър и бутилката от кетчуп. Рон вярваше, че по някаква причина Рене Лакман е споменал за случилото се на няколко спортни коментатори, които бяха започнали да говорят за него в ефир. Историята се разпространила — във футболните репортажи в понеделник вечер, в отразяването на Световната купа и прочие, — докато не станала основна тема на всички предавания по телевизията.

— Не ги ли чувате? — беше извикал Рон на доктор Чърч. — Не чувате ли как крещят: „Кетчуп! Кетчуп! Кетчуп!“

Доктор Чърч завърши свидетелските си показания с мнението, че Рон не е в състояние да окаже съдействие на адвоката си и да се подготви за процеса.

По време на обедната почивка доктор Грънди попита Марк Барет дали може да се види насаме с Рон. Марк вярваше на доктор Грънди и нямаше нищо против. Психиатърът и пациентът се срещнаха в помещението за свиждания в затвора.

Когато след обедната почивка заседанието започна, Бил Питърсън се изправи и кисело обяви:

— Господин съдия, по време на почивката разговарях с нашия свидетел [Грънди] и смятам, че обвинението ще се съгласи, че… макар че психическото му състояние може да се промени, точно в този момент Рон Уилямсън не може да бъде съден.

След като бе видял Рон в съдебната зала и си бе поговорил петнайсет минути с него в обедната почивка, доктор Грънди се беше обърнал на сто и осемдесет градуса и беше променил мнението си. Рон просто не беше готов да се изправи пред съда.

Съдия Ландрит обяви Рон за неспособен да свидетелства и му нареди след трийсет дни да се яви за нов преглед. Докато заседанието приключваше, Рон се обади:

— Може ли един въпрос?

Съдия Ландрит:

— Да, господине.

Рон:

— Томи, аз те познавам и познавах и баща ти Пол и ти казвам съвсем честно, че не знам как тази работа с Дюк Греъм и този Джим Смит изобщо имат нещо общо с Рики Джо Симънс. Просто не знам. И ако проблемът е само в моето състояние, нека пак да се явя тук след трийсет дни и да арестуваме Симънс, да го сложим на свидетелското място, да покажем видеозаписа и да се опитаме да го накараме да си признае какво точно е направил.

Съдия Ландрит:

— Разбирам.

Ако „Томи“ наистина разбираше, със сигурност беше единственият в залата.

Противно на желанието му Рон беше върнат в щатската болница за наблюдение и лечение. Той предпочиташе да остане в Ейда, за да ускори процеса си, и се дразнеше на адвокатите си, че искат да го върнат във Винита. От пюя страна Марк Барет отчаяно искаше да го извади от окръжния затвор на Понтоток, преди на сцената да излезе ново поколение доносници.

Точно по същото време един зъболекар от болницата във Винита откри някаква подутина на небцето на Рон, направи биопсия и откри ракови клетки. Туморът беше капсулиран и лесно го махнаха. Операцията беше успешна, но лекарят каза на Рон, че ако не е бил лекуван, например ако беше останал в окръжнця затвор или в „Макалистър“, туморът е щял да се разрасне към мозъка му.

Рон се обади на Марк и му благодари, че го е върнал в болницата.

— Ти ми спаси живота — каза той и двамата отново станаха приятели.

 

През 1995 г. властите в Оклахома взеха кръвни проби на всички затворници в щата, започнаха да ги анализират и да въвеждат резултатите в базата данни за ДНК, която изграждаха.

Доказателствата от разследването на убийството на Картър все още си стояха заключени в лабораторията в Оклахома Сити. Пробите от кръв, пръстовите отпечатъци, сперматозоидите и космите, заедно с многобройните проби от кръв, косми и слюнка, взети от свидетелите и заподозрените, се съхраняваха грижливо.

Фактът, че обвинението разполага с всички доказателства, не спираше да тревожи Денис Фриц. Той не вярваше на Бил Питърсън и на полицията в Ейда и със сигурност нямаше доверие на приятелите им в ЩБРО. По дяволите, в крайна сметка и самият Гари Роджърс беше агент на Бюрото.

Фриц чакаше. През цялата 1998 г. той продължи да води кореспонденция с „Проект Невинност“, опита се да бъде търпелив и чакаше. Десет години в затвора го бяха научили на търпение и упорство. Вече беше страдал от безпочвени надежди.

Помогна му едно писмо от Рон. Беше дълго седем страници, абсолютно несвързано и написано на официални бланки от щатската болница. Денис доста се посмя, докато го четеше. Старият му приятел не се отказваше лесно. Рики Джо Симънс все още беше на свобода и Рон беше твърдо решен да го пипне, дявол да го вземе.

За да съхрани собствения си здрав разум, Денис седеше в юридическата библиотека и проучваше различни случаи. Веднъж направи едно странно откритие — обжалването му по habeas corpus беше влязло в съда, който отговаряше за западната част на щата Оклахома. Окръг Понтоток се намираше в източната. Той се допита до другите самоуки адвокати и с общи усилия достигнаха до заключението, че юрисдикцията на въпросния съд не се простира върху неговия случай. Той пак написа петицията си и пак я изпрати, но този път до съответния съд. Не беше кой знае какъв юридически ход, но все пак го обнадежди за малко.

През януари 1999 г. Денис разговаря по телефона с Бари Шек. Шек воюваше на много фронтове едновременно; „Проект Невинност“ беше задръстен от обжалвания на несправедливи процеси в цялата страна. Денис изрази притеснението си, че обвинението държи при себе си всички веществени доказателства, но Шек му обясни, че това е нормално.

— Успокой се — каза му той, — нищо няма да им стане на пробите. — Шек знаеше как да предпази доказателствата от възможни посегателства.

Интересът на Шек към случая на Денис беше лесно обясним: полицията просто не беше разследвала последния човек, забелязан с жертвата. Това беше огромна грешка — напълно достатъчна той да се заеме със случая.

 

На 26 и 27 януари 1999 г. пробите от сперма от местопрестъплението — по разкъсаните бикини, чаршафите и вагината на жертвата — бяха сравнени с ДНК профилите ни Рон Уилямсън и Денис Фриц в компания, наречена „Лабораторна корпорация на Америка“ или накратко „Лабкорп“, която се намираше близо до Роли, Северна Каролина. Специалистът по ДНК Брайън Уоксхол беше нает от адвокатите на Рон и Денис, за да наблюдава изследването.

Два дни по-късно съдия Ландрит обяви новината, за която Марк Барет и останалите отдавна мечтаеха. Резултатите от ДНК тестовете бяха анализирани в „Лабкорп“. Беше изключено сперматозоидите, открити на местопрестъплението, да са от Рон Уилямсън и Денис Фриц.

Анет поддържаше връзка с Марк Барет и знаеше, че тестовете вече се провеждат някъде. Беше си вкъщи, когато телефонът звънна. Първите думи на Марк бяха:

— Анет, Рон е невинен.

Коленете й омекнаха и тя едва не припадна.

— Сигурен ли си, Марк?

— Рон е невинен — повтори той. — Току-що получихме речултатите от лабораторията.

Анет се разплака толкова силно, че не можеше да говори, и му обеща да се обади по-късно. После седна и дълго време само плачеше и се молеше. Не спираше да благодари на Господ за добрината му. Вярата я беше крепила през целия този кошмар и сега Господ беше отговорил на молитвите й. Тя изтананика няколко химна, поплака си още малко и се зае да се обажда по телефона на всички близки и приятели. Реакцията на Рене беше почти същата като нейната.

На следващия ден те отидоха с кола до Винита, която беше на четири часа път от Ейда. Там ги чакаха Марк Барет и Сара Бонел. Подготвяше се малко празненство. Докато чакаха Рон в помещението за свиждания, доктор Къртис Грънди случайно мина оттам и те го поканиха да чуе добрата новина. Рон му беше пациент и двамата се бяха сближили. След осемнайсет месеца във Винита състоянието на Рон се беше стабилизирало, той бавно се оправяше и трупаше килограми.

— Имаме страхотна новина — каза Марк на клиента си. — Пристигнаха резултатите от лабораторията. ДНК тестът доказва, че ти и Денис сте невинни.

Рон беше завладян от толкова силни чувства, че успя единствено да протегне ръце към сестрите си. Те се прегърнаха, заплакаха и инстинктивно запяха „Ще отлетя“ — един от химните, които бяха научили заедно като деца.

 

Марк Барет незабавно подаде искане да се оттеглят всички обвинения и Рон да бъде пуснат на свобода. Съдия Ландрит нямаше търпение да се заеме с този въпрос. Бил Питьрсън възрази и настоя за повторен анализ на космите. Беше насрочено заседание за 3 февруари.

Възражението на Бил Питърсън нямаше как да мине мирно и тихо. Преди заседанието той разговаря с репортер на местния вестник и заяви: „ДНК тестовете на космите, които не бяха възможни през 1982 г., сега ще докажат, че двамата наистина са виновни за убийството на Картър.“

Това изявление разтърси Марк Барет и Бари Шек. След като Бил Питърсън имаше куража да направи такова публично изявление в последния момент, дали не беше възможно той да знае нещо, което те не знаят? Дали нямаше достъп до космите, открити на местопрестъплението? Дали не бе разменил пробите?

В голямата съдебна зала на 3 февруари нямаше нито едно свободно място. Ан Кели от вечерния вестник на Ейда живо се интересуваше от случая и пишеше подробни репортажи. Те излизаха на първа страница и се четяха от всички и когато съдия Ландрит се настани на мястото си, залата беше пълна с полицаи, служители на съда, близки на жертвите и обвиняемите и местни адвокати.

Барни също беше там и макар че не виждаше нищо, чуваше най-добре от всички. Беше дебелокож по природа и се беше научил да живее с критиката, която съдия Сий му беше отправил през 1995 г. Никога нямаше да се съгласи с нея, но не можеше да я промени, нали така? Барни също винаги беше вярвал, че клиентът му е натопен от полицията и Питърсън, и с огромно удоволствие наблюдаваше как жалкото им обвинение се разплита под светлината на прожекторите.

Адвокатите спориха в продължение на четирийсет и пет минути и накрая съдия Ландрит мъдро отсъди, че се налага ДНК тестовете на косми да приключат, преди да вземе окончателното си решение.

— Но действайте по-бързо — каза той на адвокатите.

Трябва да се признае, че Бил Питърсън официално обеща пред съда да се съгласи да оттегли обвиненията, ако ДНК тестовете на космите, открити на местопрестъплението, изключат Уилямсън и Фриц от кръга на заподозрените.

* * *

На 10 февруари 1999 г. Марк Барет и Сара Бонел отидоха до затвора „Лексингтьн“, за да се срещнат с Глен Гор и да поговорят с него. Въпреки че повторният процес срещу Рон все още не беше насрочен, те вече се подготвяха.

Гор ги изненада, като им каза, че е очаквал това посещение. Той също четеше вестници и се информираше за последните събития. Беше прочел решението на съдия Сий още през 1995 г. и знаеше, че се готви нов процес. Тримата си поговориха за тази възможност, после темата се измести към Бил Питърсън — човек, когото Гор искрено мразеше, защото го беше вкарал в затвора за четирийсет години.

Барет попита Гор защо е свидетелствал срещу Уилямсън и Фриц.

— За всичко е виновен Питърсън — отговори Гор.

Бил го заплашил, че ще го подгони, ако Гор не му помогне да обвини Уилямсън и Фриц.

— Готов ли си да потвърдиш това пред детектора на лъжата? — попита го Марк.

Гор каза, че няма проблем с детектора на лъжата, и дори добави, че сам е предложил да се яви на такъв разпит в полицията, но това така и не станало.

Адвокатите попитаха Гор дали ще им даде слюнка за ДНК анализ, но той отговори, че няма нужда. Вече разполагаха с неговата ДНК — всички затворници бяха длъжни да дадат проби. Докато си говореха за ДНК, Марк Барет разказа на Гор, че Фриц и Уилямсън са били изследвани. Гор вече знаеше за това.

— Възможно ли е да открият твоята ДНК по нея? — попита Барет.

Гор отговори, че не е изключено, защото през онази вечер пет пъти беше танцувал с нея.

— С танци не става — отвърна Марк и му обясни къде има ДНК: в кръв, слюнка, косми, пот, сперма. — Сперматозоидите също носят ДНК.

Изражението на Гор веднага се промени и той видимо се разтревожи от тази информация. Помоли за прекъсване и отиде да намери „юриста“ си. Върна се с Ройбен, самоук адвокат от затвора. Докато го нямаше, Сара Бонел помоли един от надзирателите за клечка за уши с памучета в двата края.

— Глен, ще ни дадеш ли проба от слюнката си? — попита го Сара, когато служителят се върна, и му подаде клечката.

Гор я грабна от ръката й, счупи я на две, почисти и двете си уши и прибра половинките в джоба на ризата си.

— Прави ли секс с нея? — попита го Марк.

Гор не пожела да отговори.

— Твърдиш, че никога не си правил секс с нея, така ли? — попита го отново Марк.

— Не твърдя такова нещо — отвърна Гор.

— Ако си правил, сперматозоидите ще носят твоята ДНК.

— Не съм го направил аз — отрече Гор. — Не мога да ви помогна.

Двамата с Ройбен се изправиха и с това разговорът приключи. Докато си тръгваха, Марк Барет попита Гор дали може да се видят отново.

— Естествено — отвърна Гор. — Но по-добре на работното ми място.

Работно място ли? Марк си мислеше, че Гор е зад решетките за четирийсет години.

Гор обясни, че през деня работи в Пърсел, родния град на Сара Бонел, в Агенцията по пътищата. Ако го хванели там, можели да си поговорят по-подробно.

Марк и Сара се съгласиха. И двамата останаха шокирани, че той работи извън затвора.

Същия следобед Марк се обади на Мери Лонг, която вече беше станала началник на отдела за ДНК анализ към ЩБРО, и предложи да намерят ДНК пробата на Гор в базата данни и да я сравнят с пробите от сперма от местопрестъплението. Тя се съгласи.

 

Денис Фриц беше затворен в килията си за преброяването в 16:15 ч., когато чу познатия глас на един от самоуките адвокати надолу по коридора. Гласът извика:

— Ей, Фриц, свободен си!

После добави още нещо за някаква ДНК.

Денис не можеше да излезе от килията си, а гласът не се чу повече. Съкилийникът на Денис също го беше чул и двамата цяла вечер си говориха какво ли означава това.

Беше прекалено късно да се обади в Ню Йорк. Денис се въртя цяла нощ, почти не спа и безуспешно се опитваше да потисне вълнението си. Когато на следващата сутрин най-сетне се свърза с „Проект Невинност“, оттам потвърдиха новината. ДНК тестовете бяха показали, че Денис и Рон не може да са оставили сперматозоидите, открити на местопрестъплението.

Денис изпадна в еуфория. Почти дванайсет години, след като го бяха арестували, истината най-сетне беше излязла наяве. Доказателствата бяха железни и неоспорими. Щяха да го оправдаят и да го пуснат на свобода. Той се обади на майка си, която беше обзета от невероятна радост. Обади се и на дъщеря си Елизабет, която вече беше на двайсет и пет, за да я зарадва с добрата новина. Двамата не се бяха виждали от дванайсет години. Колко щеше да бъде хубаво да се съберат отново.

 

За да опази пробите от косми, открити на местопрестъплението, както и пробите от Фриц и Уилямсън, Марк Барет уреди един специалист да ги изследва и да ги фотографира с инфрачервена камера.

По-малко от три седмици след заседанието по искането за отмяна на присъдата в „Лабкорп“ приключиха с първата фаза от анализа и изпратиха неокончателен доклад. Марк Барет и Сара Бонел заминаха за Ейда, за да се срещнат със съдията в кабинета му. Том Ландрит нямаше търпение да получи отговорите, които можеше да даде само ДНК анализът.

Поради сложността му различните проби се изследваха в различни лаборатории. Това се налагаше и поради взаимното недоверие, което изпитваха едни към други обвинението и защитата. В крайна сметка в процеса бяха включени цели пет лаборатории.

Адвокатите обясниха положението на съдия Ландрит и той отново настоя да приключат възможно най-бързо.

След срещата Марк и Сара слязоха на долния етаж, където беше кабинетът на Бил Питърсън. В кореспонденцията помежду им и на заседанията в съда той се държеше все по-враждебно. Може би щяха да разтопят леда с една приятелска визита.

Вместо това им се наложи да изслушат ожесточена тирада. Питърсън все така беше убеден, че Рон Уилямсън е изнасилил и убил Деби Картьр, и според него доказателствата не се бяха променили. Забравете за специалистите от лабораторията. Уилямсън беше доказан злодей, който беше изнасилвал жени в Тълса, беше висял по баровете, беше обикалял по улиците с китарата си и беше живял близо до дома на жертвата. Питърсън горещо вярваше, че Гари Алън, съседът на Деби Картьр, беше видял именно Рон Уилямсън и Денис Фриц на двора си в нощта на убиийството, докато със смях и ругатни са миели от себе си кръвта на жертвата с градински маркуч. Нямаше кой друг да е виновен! Питърсън продължи да говори още дълго, като се опитваше да убеди по-скоро себе си, отколкото Марк и Сара.

Двамата останаха потресени. Този човек просто не беше в състояние да признае грешката си или да прецени реално ситуацията.

 

За Денис Фриц месец март се стори дълъг като цяла година. Еуфорията го напусна и той започна да се бори да преживее всеки ден. Разви мания, че Питърсън или някой в лабораторията ще размени пробите от косми. След като въпросът за сперматозоидите беше изяснен, обвинението щеше да положи отчаяни усилия да спаси единственото доказателство, което им беше останало. Ако двамата с Рон бъдеха изключени от кръга на заподозрените благодарение на ДНК анализа, щяха да излязат на свобода, а фалшивото обвинение на прокуратурата щеше да лъсне наяве. Ставаше дума за репутацията им.

Разбира се, Денис не можеше да промени нищо въш външния свят и това го подлагаше на непрекъснат стрес, Той се страхуваше да не получи сърдечен удар и отиде в затворническата клиника, за да се оплаче от сърцебиене. Лекарствата, които му дадоха, почти не му помогнаха.

Дните се точеха и накрая стана април.

 

За Рон вълнението също избледня бързо. Крайната еуфория се срина в пореден период на остра депресия и безпокойство и отново го обзеха мисли за самоубийство. Често се обаждаше на Марк Барет, който се опитваше да го успокои. Адвокатът приемаше всичките му обаждания, а когато не беше в кабинета си, винаги оставяше някой друг на телефона.

Рон, както и Денис, се притесняваше, че от обвинението ще фалшифицират резултатите от лабораторията. И двамата бяха в затвора заради показанията на експертите, призовани от обвинението — същите специалисти, които все още имаха достъп до веществените доказателства. Не беше трудно да си представят сценарий, при който те подменят космите, за да предпазят собствените си хора и да прикрият извършената несправедливост. Рон не криеше в тайна намерението си да съди всичко живо веднага щом излезе на свобода. Хората на високи постове сигурно се притесняваха.

Рон се обаждаше толкова често, колкото му позволяваха — обикновено по веднъж на ден. Беше изпаднал в параноя и постоянно измисляше всякакви кошмарни сценарии.

В един момент Марк Барет направи нещо, което никога не беше правил преди и вероятно никога нямаше да направи отново. Той гарантира на Рон, че ще го измъкне от затвора. Ако се проваляха с ДНК тестовете, щяха да започнат нов процес и Марк му обеща, че ще го оправдаят.

Рон се успокои за няколко дни — беше чул сериозното обещание на един опитен адвокат.

 

На 11 април, неделя, местният вестник в Ейда излезе със заглавие на първа страница, което гласеше: „Космите не съвпадат“. Ан Кели съобщаваше, че в „Лабкорп“ са изследвали четиринайсет от седемнайсетте косъма, открити на местопрестъплението, и те „по никакъв начин не съвпадат с ДНК структурата на Фриц или Уилямсън“. Бил Питърсън заяви:

 

Към този момент не знаем на кого са тези косми. Не сме ги сравнявали с пробите на никой друг заподозрян, освен на Фриц и на Уилямсън. Когато започнахме целия процес с изследването на ДНК, изобщо не се съмнявах, че тези двама мъже са виновни. Исках тестовете да се проведат, за да докажа вината на двамата. Когато получихме първите резултатите от тестовете на сперматозоидите, зяпнах от учудване.

 

Окончателният доклад трябваше да се получи от лабораторията следващата сряда, 14 април. Съдия Ландрит насрочи заседание за 15 април. Тръгнаха слухове, че може би двамата ще бъдат освободени още същия ден. И Фриц, и Уилямсън щяха да бъдат в съда на петнайсети.

И Бари Шек пристигаше в града! Славата на Шек постоянно нарастваше, докато неговият „Проект Невинност“ използваше нови и нови ДНК тестове и освобождаваше нови и нови несправедливо осъдени затворници. Когато тръгнаха слуховете, че идва в Ейда, за да го направи за пореден път, настана истински медиен цирк. Всякакви новинарски агенции не спираха да се обаждат на Марк Барет, съдия Ландрит, Бил Питьрсън, „Проект Невинност“, близките на Картър и всички останали играчи. Вълнението нарастваше.

Дали Рон Уилямсън и Денис Фриц наистина щяха да бъдат обявени за свободни хора в четвъртък?

 

Денис Фриц не беше чул за резултатите от анализа на космите. Във вторник, на 13 април, той седеше в килията си. Отнякъде се появи един надзирател и излая:

— Събирай си боклуците. Тръгваш си.

Денис знаеше, че се връща в Ейда — може би дори за да го освободят. Той бързо си опакова багажа, сбогува се с неколцина приятели и последва надзирателя. Пред колата, която трябваше да го закара до Ейда, го чакаше старият му познат Джон Крисчън от окръжния затвор в Понтоток.

След дванайсет години в ареста и затвора Денис се беше научил да цени личното си пространство и свободата и да се наслаждава на малките неща — хоризонт, гора, цветя. Пролетта беше навсякъде и докато пътуваше към Ейда, той се усмихваше, загледан през прозореца във фермите, хълмовете и полята.

Мислите му кръжаха безцелно. Все още не знаеше за последните резултати от лабораторията, така че не беше сигурен защо го връщат в Ейда. Имаше шанс да го освободят, но имаше и шанс някакъв провал в последния момент да забави нещата. Още преди дванайсет години едва не го бяха освободили на предварителното заседание, косато съдия Милър беше открил колко несигурни са доказателствата на обвинението. Тогава ченгетата и Питърсън бяха извадили Джеймс Харджо и Денис беше влязъл в съда, а после и в затвора.

Той си помисли за Елизабет. Колко прекрасно ще е да я види и прегърне. Нямаше търпение да се махне от Оклахома.

После отново го обзе страх. Беше на една крачка от свободата, но все още беше с белезници и отиваше към затвора.

Чакаха го Ан Кели и един фотограф. Той се усмихна на входа. Нямаше търпение да се обърне към репортерката.

— Делото изобщо не биваше да влиза в съда — заяви той. — Доказателствата срещу мен бяха недостатъчни и ако полицаите бяха разследвали както трябва всички заподозрени, това никога нямаше да се случи.

После обясни и несъвършенствата на системата за защита на социално слаби подсъдими.

— Когато нямаш пари да се защитаваш сам, зависиш единствено от съдебната система. А след като веднъж влезеш в системата, става почти невъзможно да се измъкнеш, дори да си невинен.

Денис прекара нощта мълчаливо в старата си килия, мечтаейки за свободата.

На следващия ден, 14 април, спокойствието в затвора неочаквано беше нарушено, защото докараха Рон Уилямсън от Винита — окован в белезници и широко ухилен към обективите. Говореше се, че ще ги освободят още на следващия ден. Двамата бяха привлекли вниманието на цялата национална преса.

Рон и Денис не се бяха виждали от единайсет години. И двамата си бяха писали само по веднъж, но когато се събраха, се прегърнаха, засмяха се и се опитаха да си обяснят къде са попаднали и какво изобщо се случва с тях. Пристигнаха и адвокатите им. Разговаряха с тях повече от час. Екип на предаването на Ен Би Си „Дейтлайн“ също беше там и снимаше всичко. Заедно с Бари Шек беше пристигнал Джим Дуайър, репортер от „Ню Йорк Дейли Нюз“.

Всички бяха събрани в малката стая за разпити в източния край на затвора, с изглед към съдебната сграда. В един момент Рон се протегна, легна на пода, погледна през стъклото на вратата и отпусна глава върху ръцете си. След малко някой го попита:

— Ей, Рон, какво правиш?

— Чакам Питърсън — отговори той.

Ливадата пред съдебната зала гъмжеше от репортери и камери. Една от тях улови Бил Питърсън, който се съгласи да даде интервю. Рон забеляза прокурора пред съда и се провикна:

— Ей, разбойник дебел! Победихме те, Питърсън!

Майката и дъщерята на Денис го изненадаха с посещението си в затвора. Въпреки че двамата с Елизабет си пишеха редовно и тя му беше изпращала много снимки, той пак се развълнува неимоверно. Елизабет беше красива, елегантна млада жена на двайсет и пет години и той се разплака неудържимо, когато я прегърна.

В съда този следобед се проляха много радостни сълзи.

 

 

Рон и Денис бяха настанени в отделни килии да не би случайно да започнат да убиват отново.

Шериф Глейс обясни:

— Ще ги държа разделени. Просто не ми се струва правилно да затворя двама осъдени за убийство в една и съща килия. Докато съдията не каже друго, те са си точно такива.

Килиите им бяха една до друга, така че можеха да разговарят. Съкилийникът на Денис имаше телевизорче и чу по новините, че ще ги пуснат още на следващия ден. Денис предаде това на Рон.

Не беше никаква изненада, че Тери Холанд пак е в затвора — поредният престой зад решетките от дългата й кариера на дребен престъпник. Рон поговори с нея, но не си казаха нищо чак толкова неприятно. С напредването на вечерта той се върна към старите си навици. Започна да крещи за свободата си и за несправедливостта срещу него, да подвиква мръсотии на затворничките и да си говори на висок глас с Господ.