Джон Гришам
Невинният (2) (Убийство и несправедливост в един малък град)

2

Рон Уилямсън беше роден в Ейда на 3 февруари 1953 г. като първи син и последно дете на Хуанита и Рой Уилямсън. Рой работеше като търговски пътник към компанията за домашни потреби „Роули“. Хората бяха свикнали да го виждат да се мъкне по тротоарите с костюм и вратовръзка и тежкото си куфарче с хранителни добавки, подправки и кухненски продукти. Джобовете му винаги бяха пълни с бонбони за децата, които го посрещаха с нетърпение. Беше трудна професия — през деня се изтощаваше физически, вечер с часове описваше продадената стока. Комисионите му бяха скромни и малко след като се роди Рони, Хуанита също започна работа в болницата в Ейда.

Тъй като и двамата му родители работеха, за Рони някак естествено започна да се грижи дванайсетгодишната му сестра Анет. Тя нямаше абсолютно нищо против. Хранеше го, къпеше го, играеше си с него и го глезеше — Рони беше като някаква чудесна играчка, която й бяха подарили. Когато не беше на училище, Анет гледаше малкото си братче, а освен това чистеше къщата и приготвяше вечерята.

Рене, второто дете в семейството, беше на пет, когато се роди Рон, и въпреки че нямаше желание да се грижи за него, скоро му стана другарче в игрите. Анет нареждаше и на нея и когато пораснаха, Рене и Рони често се съюзяваха срещу по-голямата си сестра в ролята й на настойничка и майка.

Хуанита беше дълбоко вярваща християнка и упорито се грижеше цялото й семейство да бъде в църквата в недеря ш сряда и всеки друг път, когато имаше служба. Децата никога не отсъстваха от неделното училище, от църковното училище през ваканцията, от летните лагери и сбирките на църквата и дори бяха поканени на няколко сватби и погребения. Рой не беше толкова силно вярващ, но се придържаше към строга дисциплина в личния си живот: редовни посещения в църквата, абсолютно никакъв алкохол, хазарт, ругатни, карти или танци и пълна отдаденост на семейството. Той държеше правилата да се спазват и не се колебаеше да свали колана си и да отправи сурови заплахи, та дори и да шляпне един-два пъти за назидание единствения си син, обикновено отзад.

Семейството посещаваше Първа петдесятна църква, където се събираше енергично паство, което спазваше и духа, и буквата на Евангелието. В тази църква вярваха в постоянната молитва, в непрестанното поддържане на тясна лична връзка с Христа, в предаността към църквата и всички страни от работата й, в прилежното изучаване на Библията и в топлите чувства към останалите членове на паството. Богослуженията не бяха за скромните и плашливите — имаше силна музика, пламенни проповеди и емоционално участие от страна на вярващите, което често включваше говорене на непознати езици, спонтанно лекуване със силата на Светия Дух и изобщо пълно отваряне към шумното изразяване на всички емоции, които Светият Дух вселяваше в следовниците си.

Малките деца научаваха колоритните истории от Стария завет и бяха насърчавани да запомнят наизуст най-популярните пасажи от Библията. Освен това ги окуражаваха да „приемат Христа“ още от малки — да признават греховете си, да молят Светия Дух да влезе в живота им завинаги и да следват примера на Исус, като се покръстят публично. Рони прие Христа на шестгодишна възраст и беше покръстен в река Блу, южно от града, в края на един дълъг пролетен религиозен празник.

Семейство Уилямсън живееха тихо и спокойно в малка къща на Четвърта улица, в източния край на Ейда, близо до университета. В свободното си време гостуваха на роднини, занимаваха се с църковните дела и понякога ходеха на пикник в щатския парк. Почти не се интересуваха от спорт, но това се промени драматично, след като малкият Рони откри бейзбола. Той започна да играе на улицата с другите деца, където този спорт се упражняваше в десетина различни варианта, с постоянна смяна на правилата. Още от началото беше очевидно, че има силна и бърза ръка. Удряше от лявата част на хоума. Още от първия ден се запали толкова, че скоро започна да моли баща си да му купи ръкавица и бухалка. В къщата нямаше много свободни пари за такива неща, но Рой все пак заведе детето на пазар. Роди се нов семеен ритуал, който се повтаряше всяка пролет — пътешествие до магазина „Хейнс“, където избираха нова ръкавица. Почти винаги купуваха най-скъпата.

Когато не си играеше с ръкавицата, Рони я държеше в стаята си, където в ъгъла беше построил малък олтар на Мики Мантьл — най-добрия играч на „Янкис“ и най-великия бейзболист на в щата Оклахома. Хлапетата в цялата страна го смятаха за свой идол, но в Оклахома го приемаха като бог. Всяко момче в щата, което играеше в детските първенства, си мечтаеше да стане следващият Мики — включително и Рони, който събираше снимки на героя и ги залепяше на едно табло в ъгъла на стаята си. Докато навърши шест години, знаеше наизуст всички спортни резултати на Мантьл, както и тези на много други играчи.

Когато не играеше на улицата, Рони беше в дневната и се упражняваше да замахва с бухалката с всичка сила. Къщата беше много малка, а мебелите скромни. Нямаха пари да ги сменят, затова всеки път, когато майка му видеше как бухалката минава на косъм покрай някоя лампа или стол, тя го гонеше навън. След броени минути Рони се връщаше. За Хуанита малкото й момче беше специално. Макар и поразглезен, той беше истинско ангелче.

Но понякога Рон се държеше странно. Можеше да бъде сладко, чувствително дете, което не се срамува да показва чувствата си към майка си и сестрите си, а после, в следващия миг, да стане лош егоист, който настоява цялото семейство да изпълнява прищевките му. Тези резки промени в настроението му се забелязваха от най-ранна детска възраст, но не бяха повод за сериозни притеснения. Просто понякога Рони беше трудно дете. Може би защото беше най-малкият в семейството и имаше куп жени, които да го глезят.

 

Във всяко градче има по един бейзболен треньор от детската лига, който толкова много обича играта, че никога не спира да търси нови таланти, дори сред осемгодишните. В Ейда този човек се казваше Диуейн Сандърс и беше треньор на „Полис Игълс“. Работеше в един сервиз недалеч от дома на Уилямсън на Четвърта улица. Когато Сандърс чу за момчето на Уилямсън, той незабавно го записа в отбора си.

Дори на тази ранна детска възраст беше очевидно, че Рони умее да играе. А това беше странно, защото баща му не знаеше почти нищо за бейзбола. Рони беше научил всичко на улицата.

През летните месеци бейзболът започваше още от сутринта, когато момчетата се събираха и обсъждаха играта на „Янкис“ от предишния ден. Всички бяха за „Янкис“. Те изучаваха резултатите, говореха си за Мики Мантъл и си подхвърляха топката, докато чакаха още играчи. Всяка групичка даваше възможност за импровизирана игра на улицата — понякога спираха, за да мине някоя кола, понякога чупеха по някой прозорец. Когато пристигнеха и още деца, поемаха към една площадка, където започваха сериозните игри — онези, които продължават по цял ден. Късно следобед се прибираха вкъщи, колкото да се поизмият, да хапнат нещо, да облекат спортните си екипи и бързо да поемат към Киуанис Парк, където вече започваше истинската игра.

Отборът „Полис Игълс“ обикновено беше на челно място в детското първенство и това бе най-доброто доказателство за усилията на Диуейн Сандърс. Звездата на отбора беше Рони Уилямсън. Името му за пръв път се появи в местния вечерен вестник още когато беше на девет — „«Полис Игълс» победи с 12 удара, включително 2 хоумръна на Рон Уилямсън, който освен това отбеляза и 2 двойни“.

Рой Уилямсън не пропускаше нито един мач, като мълчаливо гледаше от трибуните. Никога не викаше на съдиите или треньорите, нито пък на собствения си син. Понякога, след някоя лоша игра, даваше бащински съвети — обикновено за живота изобщо, а не за играта. Рой никога не беше играл бейзбол и все още не го разбираше напълно. Малкият му син беше на години пред него.

Когато Рони стана на единайсет, се премести в по-горната възрастова група на детската лига и стана звездата на „Янкис“, спонсорирани от щатската банка на Оклахома. С него отборът спечели първенството без нито една загуба.

Когато беше на дванайсет и все още играеше за „Малките Янкис“, вестникът в Ейда вече следеше успехите на отбора през сезона: „Отборът на банката отбеляза 15 точки в края на първия ининг… Рони Уилямсън направи два тройни“ (9 юни 1965 г.); „«Янкис» излязоха да батират само три пъти… но гръмотевичните бухалки на Рой Хейни, Рон Уилямсън и Джеймс Ламб се оказаха достатъчни. Уилямсън направи троен“ (11 юни 1965); „BUK «Малките Янкис» отбелязаха два пъти в първия ининг… Рон Уилямсън и Карл Тили направиха по два двойни“ (13 юли 1965); Междувременно отборът на банката изскочи на второ място… Рони Уилямсън удари два двойни и един единичен (15 юли 1965).

 

През 60-те години гимназията „Бинг“ се намираше на 14 километра североизточно от град Ейда. За разлика от гимназията „Ейда“ се смяташе за провинциално училище. И въпреки че децата от квартала можеха да ходят в „Ейда“, ако искат и ако могат да пътуват с кола, почти всички се записваха в по-малкото училище най-вече защото училищният автобус на „Бинг“ минаваше през източната част на града, а този на „Ейда“ — не. Повечето деца от улицата, на която живееше Рон, избраха „Бинг“.

В седми клас на прогимназията Рони беше избран за секретар, а на следващата година за председател на класа и любим съученик.

През 1967 г. заедно с шейсет други младежи и девойки успешно премина в девети клас.

В „Бинг“ не се играеше футбол — този спорт беше неофициално запазен за другата гимназия. Силните отбори ни „Ейда“ всяка година се състезаваха за щатската титла. В „Бинг“ бяха силни в баскетбола и Рони започна да играе в девети клас, като овладя този спорт също толкова бързо, колкото и бейзбола.

Въпреки че никога не стана книжен плъх, обичаше да чете и обикновено получаваше отлични или много добри оценки. Любимият му предмет беше математиката. Когато учебниците му омръзваха, четеше речници и енциклопедии. Вманиачаваше се на определени теми. Потъваше в речниците и обичаше да засипва приятелите си с непознати думи, като им се подиграваше, ако не знаеха какво означават. Веднъж се запали по темата за американските президенти и запомни наизуст безброй подробности за всеки един от тях, а после в продължение на месеци не говореше за нищо друго. Въпреки че все повече се отдалечаваше от църквата си, още можеше да рецитира десетки стихове от Светото писание, които често използваше за оправдание на постъпките си или за да предизвиква околните. Понякога приятелите и семейството му се изнервяха от тези мании.

Но Рони беше роден спортист и като такъв беше много популярен в училище. Избраха го за заместник-председател на девети клас. Момичетата го забелязваха, харесваха го и искаха да излизат с него, а той със сигурност не беше срамежлив с тях. Започна да се грижи за външния вид и гардероба си. Искаше по-хубави дрехи, отколкото можеха да си позволят родителите му, но въпреки това той ги притискаше. Рой тихомълком започна да си купува дрехи втора ръка, за да може синът му да носи по-хубави.

Анет се беше омъжила, но остана да живее в Ейда. През 1969 г. двете с майка й отвориха фризьорския салон „Бюти Каса“ на приземния етаж на стария хотел „Жулиен“ в центъра на града. Работеха здраво и скоро завъртяха сериозен бизнес, като сред редовните им клиентки имаше и няколко момичета на повикване, които обслужваха горните етажи на хотела. Тези кралици на нощта бяха част от градския живот вече цели десетилетия и бяха съсипали няколко брака. Хуанита едва ги понасяше.

Неизменната неспособност на Анет да отказва на малкото си братче сега се обърна срещу нея, защото той започна постоянно да я врънка за пари, които харчеше за дрехи и срещи с момичета. След като по някакъв начин разбра, че тя има открита сметка в един местен магазин за конфекция, Рон започна да пазарува там. И никога не си помисляше да купи нещо по-евтино. Понякога искаше разрешение за покупките си; често не правеше дори това. Анет избухваше, двамата се караха и накрая той успяваше да я подлъже да плати сметката. Тя го обожаваше твърде силно, за да му отказва, и искаше малкото й братче да има най-доброто от всичко. Дори когато се караха, той винаги успяваше да й каже колко много я обича. И нямаше съмнение, че наистина е така.

И Рене, и Анет се притесняваха, че брат им става прекалено разглезен и твърде много тревожи родителите си. Понякога му се караха; имаше няколко наистина големи скандала, но Рони винаги побеждаваше. Той плачеше, извиняваше се и в крайна сметка караше всички да се разсмеят. Самите му сестри често тайно му даваха пари, за да си купува разни неща, които родителите им не можеха да си позволят. В един момент Рони беше разглезено, настоятелно, егоцентрично, ужасно дете — очевидният галеник на семейството, — но в следващия миг, с един замах, успяваше да се наложи на всички.

Семейството му го обичаше безкрайно и той изпитваше същото към тях. И дори когато се караха, те си знаеха, че Рони винаги ще получава това, което иска.

 

През лятото, след като Рони завърши девети клас, няколко момчета от по-богати семейства решиха да се запишат на летен лагер по бейзбол в един колеж наблизо. Рони също искаше да отиде, но Рой и Хуанита просто не можеха да си го позволят. Той настояваше — това беше рядка възможност да подобри играта си, а може би и да бъде забелязан от някой колежански треньор. В продължение на седмици не говореше за нищо друго, а когато положението изглеждаше безнадеждно, се цупеше мълчаливо. Най-сетне Рой се съгласи и взе заем от банката, за да плати лагера.

Следващият проект на Рон беше да си купи мотоциклет. Рой и Хуанита бяха твърдо против. Преминаха през обичайната поредица от откази, лекции и обяснения, че просто не могат да си позволят такова нещо, което и без това е прекалено опасно, така че Рони обяви, че сам ще си го плати. Хвана се на първата си работа — да разнася вечерните вестници — и спестяваше всеки цент. Когато събра достатъчно за първоначалната сума, си купи мотоциклета и се уговори за месечни вноски с продавача.

Но планът за изплащане излезе от релсите, когато в града пристигна един пътуващ проповедник. Върху Ейда се изсипа „Кръстоносният поход на Бъд Чеймбърс“ — големи тълпи, много музика, интересни проповеди, някакво вечерно забавление. Рони отиде на първата служба, остана дълбоко развълнуван и се върна на следващата вечер с по-голямата част от спестяванията си. Когато пуснаха кутията за събиране на помощи, той изпразни джобовете си. Брат Бъд имаше нужда от още, така че на следващата вечер Рони отново дойде — с останалите си долари. На по-следващия ден събра всички пари в брой, които успя да намери и да вземе назаем, и отново дойде на празника — за още една бурна лекция и още едно дарение, изкарано с пот на челото. През цялата седмица Рони не спря да дава пари и когато „Кръстоносният поход“ най-сетне напусна града, той беше напълно фалирал.

А след това заряза и работата си като пощальон, защото му пречеше на тренировките по баскетбол. Рой успя да събере парите, за да плати мотоциклета.

След като и двете му сестри бяха напуснали дома, Рони привлече цялото внимание на родителите си. Друго, по-малко очарователно дете би им скъсало нервите, но Рони притежаваше неустоима харизма. Тъй като самият той беше топъл, енергичен и щедър по душа, с право очакваше подобна щедрост и от семейството си.

Когато Рони започна десети клас, треньорът по футбол от гимназията „Ейда“ се свърза с Рой и предложи синът му да се запише в по-голямото училище. Детето беше роден спортист; към този момент вече всички в града знаеха, че Рони е изключителен баскетболист и бейзболист. Но Оклахома е футболен щат и треньорът увери Рой, че бъдещето на сина му ще бъде по-светло, ако играе на футболното игрище за „Ейда Кугарс“. Рони беше едър, силен и бърз и скоро щеше да се превърне в първокласен играч, към когото да проявят интерес и професионалните отбори. Треньорът дори предложи да минава с колата си всяка сутрин, за да кара момчето на училище.

Рони сам трябваше да вземе решение по този въпрос — и той избра да остане в „Бинг“ поне за още две години.

 

Селцето Ашър се намира на магистрала 177 на трийсет километра северно от Ейда. Почти никой не го забелязва. В него живеят под петстотин души, няма истински център, а само две-три църкви, една водна кула и няколко павирани улици, около които са пръснати стари къщи. Единствената му гордост е прекрасното игрище за бейзбол, разположено точно до мъничката гимназия на Дивижън Стрийт.

Както в повечето много малки селища, в Ашър никога не се случва нещо забележително — с едно бляскаво изключение. В продължение на четирийсет години там играеше най-успешният гимназиален бейзболен отбор в цялата страна. Всъщност нито една гимназия, държавна или частна, не е печелила толкова много мачове, колкото местният отбор „Ашър Индианс“.

Всичко започна през 1959 г., когато младият треньор Мърл Боуен пристигна тук, за да поеме западналия отбор — през 1958 г. те не бяха спечелили нито един мач. Но нещата бързо се промениха. След три години „Ашър Индианс“ за пръв път спечелиха щатската купа. Щяха да спечелят още десетки като нея.

По някаква неясна причина в щата Оклахома има университетски шампионат по бейзбол не само през пролетт, но и през есента. В него обаче могат да участват само отбори от учебни заведения, които са твърде малки, за да поддържат футболен отбор. За треньора Боуен не беше нещо необичайно да печели щатската титла през есента, а после да я вземе отново през пролетта. По време на забележителната им серия от победи „Ашър“ достигнаха до щатските финали цели шейсет пъти поред — трийсет години без прекъсване, всяка есен и всяка пролет.

За четирийсст години отборите на треньора Боуен спечелиха 2115 мача, загубиха само 349, донесоха у дома четирийсет и три купи от щатското първенство и изпратиха десетки играчи в по-големи университетски отбори. През 1975 г. Боуен беше обявен за най-добрия училищен треньор в страната, а градът му се отблагодари, като нарече бейзболното игрище на негово име и го ремонтира. През 1995 г. той отново получи същата награда.

— Заслугата не е моя — казваше той скромно, като гледаше биографията си. — Децата направиха всичко. Самият аз не съм отбелязал нито една точка.

Вероятно е така, но точките със сигурност бяха отбелязани под неговото ръководство. Още през август, когато температурите в Оклахома често доближаваха четирийсет градуса, треньорът Боуен събираше малкия си отбор и започваше да планира похода към следващия трофей в първенството на щата. Учениците, от които можеше да избира, никога не бяха много — паралелките в „Ашър“ бяха по двайсетина деца, половината от които момичета — и отборите му обикновено бяха по дванайсет души, включително и по някой осмокласник с обещаващи умения. За да бъде сигурен, че никой няма да се откаже, първата работа на треньора беше да раздаде униформи на всички играчи. Всеки, който искаше, можеше да остане в отбора.

А после той се заемаше да ги тренира по три пъти на ден. Упражненията бяха повече от сериозни — цели часове физическа тренировка, спринтове, бягане до базите, непрекъснато аповтаряне на основните положения. Кредото на треньора беше упорита работа, силни крака, отдаденост на каузата и най-вече спортсменство. Никой играч на „Ашър“ не спореше със съдиите, не хвърляше каската си на игрището, когато се ядоса, и не предизвикваше съперниците си. Отборът на Ашър никога не побеждаваше по-слабите си противници с повече точки, отколкото е необходимо.

Треньорът Боуен изобщо се стараеше да избягва по-слабите противници — особено през пролетта, когато сезонът беше по-дълъг и той имаше повече възможности да избира. „Ашър“ се прочу с това, че избира за противници по-големи училища и ги побеждава. Редовно биеха „Ейда“, „Норман“ и гигантите от училищата в Оклахома Сити и Тълса. Докато славата на „Ашър“ растеше, тези отбори сами предпочитаха да идват в градчето, за да играят на изрядно поддържаното от самия треньор игрище. Най-често, когато си тръгваха, в автобуса им цареше мълчание.

В отборите на Боуен цареше дисциплина. Според някои критици там имаше безкомпромисна цедка за играчи. „Ашър“ се превърна в магнит за сериозните спортисти с големи мечти, така че беше неизбежно Рони Уилямсън рано или късно да стигне дотам. По време на летния лагер той се запозна и се сближи с Брус Либа от Ашър, вероятно най-добрия играч в региона след самия Рони. Двамата станаха неразделни и скоро започнаха да обсъждат как ще играят последната си година гимназиален бейзбол заедно, в Ашър. Около игрището „Боуен“ се навъртаха повече селекционери от големи отбори — както от университетски, така и от национални. Имаше и отлична възможност да спечелят щатската купа през есента на 1970 г. и през пролетта на 1971 г. Рон трябваше да се премести няколко километра, за да попадне в светлината на прожекторите.

Смяната на училището означаваше да се наеме квартира в Ашър — огромна жертва от страна на родителите му. Парите никога не им достигаха, а Рой и Хуанита трябваше да пътуват всеки ден до Ейда, за да ходят на работа. Но Рони беше твърдо решен. Беше убеден, както впрочем и повечето бейзболни треньори и селекционери в региона, че след като завърши гимназията, ще го повикат в по-голям отбор. Мечтата му да играе в професионалната лига беше на една ръка разстояние — просто трябваше да се протегне, за да я улови.

Носеха се слухове, че той може би наистина ще стане следващият Мики Мантъл, и Рони също ги чуваше.

С помощта на няколко бейзболни фена семейство Уилямсън успяха да си вземат къща под наем на две пресечки от гимназията „Ашър“ и през август Рони се яви за първа тренировка в лагера за новобранци на треньора Боуен. Отначало беше зашеметен от нивото на тренировките — от самия брой часове, които трябваше да прекарва в тичане. Наложи се треньорът няколко пъти да обяснява на новата си звезда, че здравите като желязо крака са от съдбовно значение за удрянето, хвърлянето, тичането между базите, дългите подавания и самото оцеляване в края на мача, когато в отбора няма никакви резервни играчи. Рони не успяваше да схване думите, но скоро се зарази от яростното желание за победа на новия си приятел Брус Либа и останалите играчи от „Ашър“. Започна да тренира упорито и скоро влезе в страхотна форма. В отбора имаше само четирима гимназисти последна година и той стана неофициалният капитан и истинският лидер заедно с Либа.

Мърл Боуен беше доволен от ръста му, бързината и мълниеносните му хвърляния от центъра на игрището. Сякаш вместо ръка имаше оръдие, а освен това замахваше страховито с бухалката от лявата страна. Ударите високо над стената в дясната половина на игрището, които изпълняваше на тренировки, бяха забележителни. Есенният сезон започна, селекционерите се върнаха на работните си места и скоро започнаха да си водят сериозни бележки за Рон Уилямсън и Брус Либа. В мачовете си срещу малки училища без футболни отбори „Ашър“ загуби само един мач и спокойно мина през финалите, за да спечели поредната си титла. Коефициентът на Рон беше 0,468, с шест записани хоумръна. Брус — неговият приятел и съперник — беше с 0,444 и също с шест хоумръна. Двамата се поддържаха и амбицираха взаимно, като бяха убедени, че мястото им наистина е в професионалната лига.

Освен това бяха започнали да се забавляват също толкова амбициозно и извън игрището. През уикенда пиеха бира и откриха марихуаната. Гонеха момичетата, които не бяха много трудни за хващане, защото в Ашър обичаха местните си герои. Купоните се превърнаха във всекидневие, а клубовете и баровете около Ейда бяха неустоимо изкушение. Ако се напиеха здраво и не можеха да се върнат с кола до Ашър, отиваха на гости на Анет, събуждаха я и обикновено искаха да им приготви нещо за ядене, като през цялото време не спираха да сипят искрените си извинения. Рони я умоляваше да не казва нищо на родителите им.

Но въпреки всичко и двамата внимаваха, така че нито веднъж не се забъркаха с полицията. Мърл Боуен им беше взел страха, а освен това пролетта на 1971 г. беше пълна с надежди.

Баскетболът в Ашър не беше нищо повече от още един начин, по който бейзболният отбор да се поддържа във форма. Рон започна да играе като нападател и имаше най-много отбелязани точки. Няколко малки колежа пожелаха да го включат в баскетболните си програми, но той не се интересуваше от тях. Към края на сезона започна да получава писма от професионални бейзболни селекционери, които искаха да се запознаят с него, обещаваха му да го гледат след няколко седмици, молеха за срещи и го канеха на проби през лятото. Брус Либа също получаваше подобни писма и двамата много се забавляваха, докато ги сравняваха. Една седмица пристигаха писма от отборите „Филис“ и „Къбс“, а на следващата — от „Ейнджълс“ и „Атлетикс“.

Когато в края на февруари завърши баскетболният сезон, в Ашър все още валеше сняг.

Отборът загря както трябва с няколко гостувания за приятелски мачове, а после заигра на пълни обороти, когато големите тимове започнаха да пристигат в Ашър. Рон започна на скорост и така и не намали. Селекционерите се вълнуваха, отборът печелеше и в Ашър животът беше хубав. Тъй като обикновено се изправяха срещу най-добрите играчи на противника, момчетата на Боуен имаха възможност да видят и най-добрите хвърляния. И докато седалките на игрището се пълнеха с нови и нови селекционери, Рон с всяка игра доказваше, че може да се справи с всеки питчер. През този сезон имаше коефициент 0,500, с пет хоумръна и четирийсет и шест отбелязани точки заради негов удар. Рядко изгаряше на хоума, но печелеше първа база, защото питчерите не искаха да му дават да удря. Селекционерите харесваха силата и дисциплината му, когато беше с бухалката, скоростта му при спринта до първа база и, разбира се, силната му ръка.

В края на април го номинираха за наградата „Джим Торп“, която се дава за изключителни заслуги към гимназиалния спорт в щата Оклахома.

„Ашър“ спечели двайсет и шест мача, загуби пет и на 1 май 1971 г. победи отбора на Гленпул с 5:0, като по този начин спечели още една щатска титла.

Треньорът Боуен номинира и Рон, и Брус Либа за включване в списъка на най-добрите играчи в щата. И двамата със сигурност го заслужаваха, но едва не се провалиха сами.

Няколко дни преди абитуриентския бал, пред прага на драстичната промяна, която щеше да настъпи в живота им, те осъзнаха, че бейзболът в Ашър скоро ще остане зад гърба им. Никога нямаше да бъдат толкова близки, както през последната година. Трябваше да го отпразнуват както подобава — с цяла нощ лудории, които никога нямаше да забравят.

По онова време в Оклахома Сити имаше три стриптийз клуба. Избраха най-хубавия, който се казваше „Червеното куче“, и преди да излязат, отмъкнаха половинка уиски и шест бири от кухнята на семейство Либа. Тръгнаха с плячката от Ашър и докато пристигнат в „Червеното куче“, и двамата бяха пияни. Поръчаха си още бира и се загледаха в танцьорките, които с всяка изминала минута им се струваха все по-хубави. Налагаше се да ги поръчат за индивидуални танци в сепарето и двете момчета започнаха да харчат парите си с огромна скорост. Бащата на Брус им беше определил строг вечерен час за 1 ч. след полунощ, но танцьорките и пиенето постоянно го изместваха във времето. Най-сетне успяха да излязат оттам около 12:30 ч. До дома ги очакваха два часа път. Брус даде газ на новото си тунинговано камаро, но изведнъж спря, защото Рон му каза нещо, което го вбеси. Двамата започнаха да се ругаят и решиха да разрешат проблема на място, веднага. Изскочиха от колата и се замлатиха с юмруци по средата на Десета улица.

След няколко минути неточни удари и ритници и двамата се измориха и бързо се съгласиха на примирие. Качиха се обратно в колата и отново поеха към къщи. Нито един от двамата не си спомняше за какво се бяха скарали; това беше просто поредната подробност от онази вечер, която завинаги потъна в алкохолна мъгла.

Брус пропусна изхода от магистралата, направи един грешен завой и в крайна сметка толкова се обърка, че реши да се върнат по някакви непознати второкласни пътища, като карат, общо взето, в посоката, в която трябваше да се намира Ашър. Вечерният час беше отдавна пропуснат, но Брус не намаляваше скоростта. Другарят му беше заспал на задната седалка. Наоколо цареше мрак — поне докато отзад не се появиха мигащи червени светлини, които бързо ги наближаваха.

Брус си спомняше, че е спрял пред един от магазините от веригата „Уилямс“, но не беше сигурен в кой град. Всъщност не беше сигурен и в кой окръг.

Той слезе от колата. Полицаят беше много вежлив, когато го попита дали е употребил алкохол.

— Да, сър.

— Знаете ли, че карахте с превишена скорост?

— Да, сър.

Двамата си поговориха и изглеждаше, че полицаят не държи да му напише глоба или да го арестува. Брус беше успял да го убеди, че е в състояние да се прибере вкъщи, без да катастрофира, когато Рон изведнъж подаде главата си от задната седалка и изръмжа нещо неразбираемо с език, подпухнал от алкохола.

— Кой е този? — попита полицаят.

— Един приятел.

Точно в този момент въпросният приятел изръмжа още нещо и полицаят му нареди да слезе от колата. По някаква неясна причина Рон отвори другата врата и когато се опита да излезе, падна в канавката.

И двамата бяха арестувани и откарани в затвора — студено, влажно място, където леглата не достигаха. Един надзирател им хвърли два матрака на пода на една тясна килия, където прекараха нощта разтреперани, ужасени и все още пияни. И двамата правилно решиха да не се обаждат на бащите си.

За Рон това беше първата от многото нощи, които щеше да прекара зад решетките.

На следващата сутрин надзирателят им донесе кафе и яйца с бекон и ги посъветва да се обадят вкъщи. И двамата го направиха, въпреки че изпитваха сериозни колебания, и бяха освободени след два часа. Брус се прибра сам със своето камаро, а Рон, кой знае защо, трябваше да се качи при мистър Либа и мистър Уилямсън. Двата часа път му се сториха много дълги — още по-дълги заради предстоящата му среща с треньора Боуен.

И двамата бащи настояха момчетата да отидат направо при треньора си и да му кажат истината. Те го направиха. Мърл ги изслуша мрачно и мълчаливо, но не оттегли номинациите си за списъка на най-добрите играчи в щата.

Успяха да се дипломират, без да се забъркат в нищо друго. Брус, обичайният оратор на класа при тържествени случаи, държа прочувствена реч. Обръщението към абитурентите беше изнесено от почитаемия Франк Сий, известен съдия от съседния окръг Семиноул.

За седемнейсетте абитуриенти випуск 1971-а, завършването беше важно събитие, житейски успех, на който се радваха както те, така и гордите им семейства. Малцина от техните родители бяха имали възможността да учат в колеж; някои дори не бяха завършили гимназия. Но за Рон и Брус церемонията не означаваше почти нищо. Те продължаваха да се къпят в светлината на славата от щатската си титла и, още по-важно, да мечтаят за влизането в професионалната лига. Техният живот нямаше да свърши в провинциалния щат Оклахома.

Месец по-късно и двамата бяха обявени за играчи на щата, а Рон беше на второ място в класацията на Оклахома за играч на годината. В ежегодния мач на звездите от целия щат двамата играха пред препълнен стадион, на който присъстваха селекционери от всички професионални отбори и от много университети. След мача двама съгледвачи, един от „Филис“ и един от „Оукланд Атлетикс“, ги дръпнаха встрани и им направиха неофициални предложения. Ако бяха съгласни на премия от 18 000 долара на човек, „Филис“ щяха да поканят Брус, а „Атлетикс“ — Рон. Рон сметна, че предложението не е достатъчно добро, и отказа. Брус беше започнал да се притеснява за коленете си, но и той смяташе, че парите не са достатъчни. Опита се да притисне селекционера, като му каза, че възнамерява да играе през следващите две години в университетския отбор на Семиноул. Може би щеше да промени решението си, ако получеше по-добра оферта, но такава не последва.

След един месец Рон беше избран от „Оукланд Атлетикс“ във втория рунд от набирането на играчи — четирийсет и първи записан от общо осемстотин в цялата страна и първи от щата Оклахома. „Филис“ не записаха Брус в състава си, въпреки че му бяха предложили договор. Той отново отказа и влезе в университета. Мечтата на двамата приятели да играят заедно в професионалната лига започна да избледнява.

Първата официална оферта от „Оукланд“ беше обидна. Семейство Уилямсън нямаха агент или адвокат, но и сами разбираха, че „Атлетикс“ се опитват да прекарат Рон.

Той отиде сам до Оукланд, за да се срещне с управата на отбора. Разговорите им не дадоха резултат и Рон се върна в Ейда, без да е подписал договор. Скоро те го повикаха отново и този път той се срещна лично с мениджъра на отбора Дик Уилямс и с няколко от играчите. На втора база в „Атлетикс“ играеше Дик Грийн — дружелюбен тип, който предложи на Рон да го разведе из стадиона. Двамата случайно се срещнаха с Реджи Джаксън, всепризнатата им суперзвезда, и когато Рон му каза, че са му предложили място в отбора, Реджи го попита на каква позиция.

Дик Грийн реши да подразни Реджи, като отговори вместо Рон:

— Рон играе десен филдер.

Разбира се, Реджи по това време беше абсолютният господар на тази позиция.

— Човече, ти ще си умреш в провинцията — избухна той и се отдалечи.

С това разговорът приключи.

Мениджърите отговаряха неохотно на въпроса за високата заплата, защото планираха Рон да стане кетчер, но все ще не го бяха виждали в действие като такъв. Преговорите се проточиха, без предлаганата сума да се повиши.

Вкъщи се водеха разговори дали Рон да не се запише в университета. Рон беше обещал да приеме една стипендия от щатския университет на Оклахома и родителите му настояваха той да не се отказва от нея. Това беше единствената му възможност да получи по-високо образование, която не биваше да пропуска. Рон също го осъзнаваше, но възразяваше, че винаги може да се запише да учи по-късно. И когато от „Оукланд Атлетикс“ изведнъж му предложиха 50 000 долара, за да се включи в отбора, Рон също толкова внезапно прие и се отказа от университета.

В Ашър и Ейда това беше голяма новина. Рон беше най-успешният играч в историята на окръга и за кратко това всеобщо внимание го накара да се укроти. Мечтата му се сбъдваше. Вече беше професионален играч на бейзол. Жертвите, които бяха направили в семейството му, се отплащаха. Той чувстваше, че самият Свети Дух го води по пътя, който е предначертал Господ. Започна отново да ходи на църква и на вечерната служба в неделя отиваше до олтара, за да се моли заедно със свещеника. После се обръщаше към паството и благодареше на братята и сестрите си за любовта и подкрепата им. Господ го беше благословил; той искрено вярваше в това. Докато преглъщаше сълзите си, се заклеваше, че ще използва парите и таланта си единствено в прослава на Бога.

Първо си купи нова кола — кътлас сюприйм — и малко дрехи. Подари на родителите си нов цветен телевизор. А после изгуби всичко останало на покер.

* * *

През 1971 г. „Оукланд Атлетикс“ беше собственост на Чарли Финли, дързък предприемач, който беше преместил отбора от родния му Канзас Сити през 1968 г. Смяташе се за пророк, но се държеше по-скоро като клоун. Обожаваше да скандализира бейзболния свят, като измисляше нововъведения от рода на многоцветни спортни екипи, мажоретки, оранжеви топки (идея, която просъществува твърде кратко) и механично устройство, което да подава нови топки към съдията на хоума. Всичко, което можеше да привлече още малко внимание. Веднъж си купи едно магаре, нарече го Чарли О и се разхождаше с него по игрището и дори в хотелите, в които отсядаше.

Но докато здраво държеше заглавията на първите страници на вестниците със своите чуцатости, същевременно строеше и своята империя. Нае много способен мениджър, Дик Уилямс, и събра отбор, в който играеха Реджи Джонсън, Джо Руди, Сал Бандр, Бърт Кампанерис, Рик Мъндей, Вайда Блу, Катфиш Хънтър и Роли Фингърс.

В началото на 70-те „Атлетикс“ несъмнено бяха най-готиният отбор в бейзболното първенство. Носеха бели клинове — първият и единствен отбор в историята на бейзбола, който си го позволи — и имаха всякакви пъстроцветни екипи в различни комбинации от зелено, златно, бяло и сиво. Бяха колоритни като сърфисти от Калифорния — с по-дълги коси, бради и мустаци и определено бунтарски дух. В една игра, която вече имаше повече от сто години история и изискваше от почитателите си да се прекланят пред нейните традиции, „Атлетикс“ представляваха истински скандал. Те правеха каквото си искат. А и страната все още не се беше отърсила от опиянението на 60-те. Защо да се подчиняваш на правилата? Всички правила можеха да бъдат нарушавани, дори в светая светих на професионалния бейзбол.

В края на август 1971 г. Рон замина за трети път за Оукланд, но този път като част от отбора, един от играчите на „Атлетикс“, бъдеща звезда — нищо, че все още не беше изиграл нито един мач в професионалната лига. Приеха го добре, потупаха го по рамото и му казаха няколко окуражителни думи. Беше на осемнайсет години, но с кръглото си детско лице и къдравите кичури, които падаха на челото му, приличаше на петнайсетгодишно хлапе.

Ветераните знаеха, че шансовете работят по-скоро в негова вреда, както ставаше с всички млади играчи, подписали договор с отбора, но въпреки това го накараха да се почувства добре дошъл. Все пак и те бяха минали по неговия път.

По-малко от десет процента от играчите, които подписват договор с професионален отбор, достигат до мач в него, но нито едно осемнайсетгодишно момче не иска и да чува за това.

Рон обиколи игрището и пейките на отбора, помота се с играчите, взе участие в загрявката преди мача и видя как ни стадион „Оукланд Аламеда Колизеум“ се събира доста рехава публика. Много преди първия съдийски сигнал го заведоха до пейката на новия му отбор, откъдето изгледа целия мач. На следващия ден се върна в Ейда, твърдо решен да тренира като бесен, за да изиграе първия си професионален мач още на двайсет. Или може би на двайсет и една. Беше видял, усетил и попил атмосферата на един истински професионален стадион и вече никога нямаше да бъде същият.

Остави косата си по-дълга и се опита да си пусне мустаци, но природата отказа да му съдейства. Приятелите му го смятаха за богаташ и той със сигурност се държеше като такъв. Беше различен, по-готин от повечето хора в Ейда. Все пак беше ходил в Калифорния!

През целия септември гледаше с интерес как „Атлетикс“ печелят 101 от мачовете си и излизат на първо място в Западната лига. Скоро и той щеше да бъде с тях, да хвърля топката или да играе в центъра, да носи шарения спортен екип, дългата коса и всичко останало и да бъде част от най-страхотния отбор в страната.

През ноември подписа договор с производителя на дъвки „Топс“, като даде на компанията изключителното право да показва, отпечатва и разпространява името, лицето, снимката и автографа му на бейзболни картички.

Както и всяко друго момче в Ейда, самият той ги беше събирал с хиляди; беше ги пазил, разменял, поставял в рамка, носил в кутия от обувки и беше спестявал монети, за да си купи нови. Мики Мантъл, Уайти Форд, Йоги Бера, Роджър Марис, Уили Мейс, Ханк Арън — всички велики играчи бяха на бейзболни картички. А сега и той щеше да бъде един от тях!

Мечтата му бързо се сбъдваше.

 

Но първото му участие беше в отбора от Втора лига на Кус Бей, щата Орегон — далеч от „Оукланд Атлетикс“. През пролетния тренировъчен сезон на 1972 г., който изкара в Мейса, щата Аризона, не се беше представил добре, не беше привлякъл вниманието на треньорите и „Атлетикс“ все още се чудеха какво да правят с него. Направиха го кетчер — позиция, на която никога не беше играл. Сложиха го там просто защото умееше да хвърля силно.

Но късно през пролетта го сполетя лош късмет. Пукна апендикс и се върна в Ейда, за да го оперират. Докато нетърпеливо чакаше тялото си да се възстанови, започна да пие по много, за да убива времето. В местната „Пица Хът“ бирата беше евтина, а когато му омръзнеше там, се качваше в новия си кътлас, отиваше до „Елкс Лаундж“ и давеше скуката в няколко бърбъна с кола. Беше отегчен и нямаше търпение да излезе на игрището. По някаква причина, която и той самият не можеше да обясни, реши да потърси утеха в алкохола. Най-сетне му се обадиха да заминава за Орегон.

Докато играеше в отбора на Кус Бей, отбеляза 41 удара от 155 заставания на хоума — скромен коефициент от 0,265. Игра в четирийсет и шест мача като кетчер и поигра малко в центъра. В края на сезона го преместиха в Бърлингтън, щата Айова. В най-добрия случай беше крачка встрани, но не и нагоре. В Бърлингтън изигра само седем мача, а после сезонът свърши и той се прибра в Ейда.

Животът в отбор от Втора лига е несигурен и мъчителен. Играчите печелят много малко и живеят от оскъдни командировъчни и от евентуалната щедрост на собственика на клуба. Когато са „на свой терен“, живеят в мотели с месечно намаление или се събират по няколко души в малки, евтини апартаменти под наем. Когато гостуват с автобуса на отбора, отново спят в мотели. Винаги в близост до барове, нощни заведения и стриптийз клубове. Играчите са млади, рядко са женени и са далеч от семействата си и дневния режим в тях, така че обикновено си лягат късно. Повечето току-що са навършили двайсет, били са глезени през по-голямата част от краткия си живот, не разсъждават зряло и са убедени, че съвсем скоро ще започнат да изкарват големи пари в професионалния бейзбол.

Така че купонясват здраво. Мачовете започват в 7 вечерта и свършват в 10. След един бърз душ идва време за баровете. Момчетата стоят навън по цяла нощ и спят през деня — в мотелските стаи или по автобусите. Пият много, свалят момичета, играят покер, пушат трева — всичко това е част от тъмната страна на играта. И Рон прегърна този живот с огромно въодушевление.

 

Както и всеки друг баща на негово място, Рой Уилямсън проследи първия сезон на сина си с огромно любопитство и гордост. Рони не се обаждаше често и пишеше още по-рядко, но Рой успяваше да остане в течение на спортните му резултати. Двамата с Хуанита два пъти ходиха до Орегон, за да гледат негов мач. Рони играеше с мъка, като всеки новобранец, докато се опитваше да свикне със силните слайдери и острите кървове в професионалния бейзбол.

Веднъж един от треньорите на „Оукланд Атлетикс“ се обади на Рой в Ейда. Навиците на Рон извън игрището започваха да ги тревожат — твърде много купони, пиене, недоспиване и махмурлук. Хлапето прекаляваше, което не беше необичайно за деветнайсетгодишно момче по време на първия му сезон извън родния му град, но може би баща му щеше да успее да го вразуми.

Рон също се обаждаше по телефона. Лятото минаваше, а времето, прекарано от него на игрището, си оставаше крайно недостатъчно. Той започна да се ядосва на мениджъра и треньорите си, защото се чувстваше подценен. Как очакваха да се развива, ако го държаха на скамейката?

Рон избра рискованата, рядко използвана стратегия да прескочи преките си треньори. Започна да се обажда направо в администрацията на „Атлетикс“ с цял списък от оплаквания. В отбора не се случва нищо, той просто няма възможност да играе достатъчно и иска големите шефове, които са го поканили, да разберат лично от него за това.

В администрацията не проявиха никакво съчувствие. В отборите от Втора лига имаше стотици играчи и повечето от тях бяха далеч по-добри от Рон Уилямсън, така че бяха свикнали с такива обаждания. Знаеха какви са шансовете на Рон и го разбираха, но не можеха да му помогнат.

Отгоре дойде ясно нареждане: момчето трябва да си затваря устата и да тренира.

 

Когато в ранната есен на 1972 г. се прибра в Ейда, Рон си оставаше местният герой — обогатен с калифорнийски навици и прищевки. Продължи да обикаля кръчмите по цяла нощ. Когато „Оукланд Атлетикс“ за пръв път спечели Световната купа в края на октомври, той организира шумно празненство в един местен клуб.

— Това са моите хора! — крещеше той към телевизора, докато приятелите му по чашка му се възхищаваха.

Но навиците на Рон изведнъж се промениха, когато се запозна и започна да излиза с Пати О’Брайън, красива бивша „Мис Ейда“. Връзката им бързо се задълбочи и те започнаха да се срещат постоянно. Тя беше ревностна баптистка, не пиеше алкохол и не одобряваше лошите навици на Рон. Той с удоволствие й обеща да спре с пороците и да се промени.

 

През 1973 г. все още не беше нито на сантиметър по-близо до професионалния бейзбол. След още една скучна пролет в Мейса го прехвърлиха в „Бърлингтън Бийс“, където изигра само пет мача, преди да го пратят в „Кий Уест Кончос“, отбор от щатската лига на Флорида. В петдесет и девет мача за тях той събра ужасния коефициент от 11,137.

За пръв път през живота си Рон започна да се съмнява, че ще стигне до Висшата лига. След два повече от скромни сезона бързо започваше да осъзнава, че професионалните питчери, дори в отборите от Втора лига, са на светлинни години пред онези, срещу които беше играл в гимназията на Ашър. Всички питчери хвърляха много силно, всички кървове бяха прекалено остри. Всички играчи на игрището бяха поне толкова добри, колкото него, и някои от тях щяха да влязат във Висшата лига. Парите, които беше получил при подписването на договора, отдавна бяха похарчени. Собственото му лице, отпечатано на бейзболна картичка, вече далеч не му беше толкова интересно, колкото преди две години.

Освен това имаше чувството, че го следят на всяка крачка. Всичките му приятели и жители на Ашър и Ейда разчитаха на него, за да осъществи техните мечти и да запише имената на родните им градчета в историята. Той беше следващата голяма надежда на щата Оклахома. Мики беше влязъл в голямата игра на деветнайсет. Рон вече изоставаше от графика.

Когато се прибра в Ейда при Пати, тя сериозно го посъветва да си намери някаква смислена работа извън бейзболния сезон. Един от чичовците му имаше познат в Тексас, така че Рон отиде до Виктория и работи няколко месеца в една строителна фирма за покривни конструкции.

На З ноември 1973 г. Рон и Пати сключиха брак с тържествена церемония в Първа баптистка църква в Ейда — семейната църква на булката. Рон беше на двайсет години и все още имаше бъдеще.

Ейда продължаваше да смята Рон Уилямсън за най-големия си герой. А сега той се беше оженил за кралица на красотата от чудесно семейство. Животът му беше истинска приказка.

 

Младоженците заминаха за Мейса, когато стана време за пролетния тренировъчен сезон на Рон — през февруари 1974 г. Сега, когато имаше съпруга, ставаше още по-неотложно най-сетне да му потръгне. Е, може би не във Висшата лига, но поне в по-голям отбор. Договорът на Рон за 1974 г. беше с отбора в Бърлингтън, но той нямаше намерение да се връща там. Беше му писнало от Бърлингтън и Кий Уест и ако от „Атлетикс“ отново го пратеха там, посланието щеше да бъде съвсем ясно — вече не вярваха в неговото бъдеще.

Рон започна да влага повече старание в тренировките — тичаше повече, упражняваше се допълнително с бухалката и се напрягаше толкова, колкото едно време в Ашър. Един ден, по време на рутинна тренировка, хвърли силно топката към втора база и го проряза остра болка в лакътя. Рон реши да не й обръща внимание; както всички играчи в такава ситуация, той си каза, че ако продължи да играе, ще му мине от само себе си. Беше просто някаква лека контузия, след като не беше играл цяла зима. Но на следващия ден болката се върна, при това по-силна. Към края на март Рон вече изобщо не беше в състояние да хвърля.

На 31 март „Атлетикс“ прекратиха договора му и двамата с Пати поеха обратно по дългия път към Оклахома.

Решиха да не се връщат в Ейда и се установиха в Тълса, където Рон си намери работа в телефонната компания „Бел“. Не смяташе да започва нова кариера, а просто да получава някаква заплата, докато ръката му се оправи и някой от познатите му в сферата на професионалния бейзбол му се обади, за да го покани да играе отново. След няколко месеца обаче самият Рон започна да звъни на познатите си. Без никакъв резултат.

Пати си намери работа в една болница и двамата заживяха като обикновено семейство. Анет започна да им праща по 5 или 10 долара на седмица, ако имат нужда за сметките. Тази малка финансова помощ беше прекратена, след като Пати се обади на Анет и й обясни, че Рон си купува бира с тези пари, а тя не одобрява това.

Чувстваше се определено напрежение. Анет се притесняваше, защото брат й пак беше започнал да пие. Но тя не знаеше почти нищо за онова, което се случваше в този брак. Пати беше дискретна и срамежлива по природа и така и не успя да се сближи със семейство Уилямсън. Анет и нейният съпруг им гостуваха веднъж в годината.

Когато в „Бел“ дойде време за повишения и Рон го нямаше в списъка, той напусна компанията и започна да продава застраховки „Живот“ за дружеството „Екуитабъл“. Вече беше 1975 г., а той все още нямаше договор с бейзболен отбор и отникъде не го търсеха.

Но с атлетичната си външност и вродения си чар успяваше да продава много застраховки „Живот“. Продажбите му се удаваха и той откри, че се наслаждава на успеха и парите. Освен това се наслаждаваше и на баровете и клубовете. Пати мразеше алкохола и по никакъв начин не можеше да приеме запивките му. Пушенето на марихуана вече се беше превърнало в негов траен навик, а тя го ненавиждаше. Резките промени в настроението му ставаха все по-драстични. Симпатичният млад човек, за когото се беше омъжила, се променяше пред очите й.

Една вечер през пролетта на 1976 г. Рон се обади на родителите си, плачейки по телефона, и на прага на истерията им съобщи новината, че двамата с Пати са се скарали ужасно и са се разделили. Рой и Хуанита, както и Анет и Рене, бяха шокирани от тази новина и се надяваха, че бракът ще може да бъде спасен. Все пак всички млади двойки преживяват кризи. Освен това съвсем скоро някой щеше да се обади на Рони, той отново щеше да облече спортен екип и да продължи бейзболната си кариера. Животът им щеше да се върне в руслото си; бракът им щеше да надживее един тежък, но кратък период.

Но бракът им вече не можеше да се спаси. Каквито и да бяха проблемите им, Рон и Пати отказваха да говорят за тях. Мълчаливо подадоха молба за развод на основа на непреодолими различия в характера. Разделиха се завинаги. Съвместният им живот продължи по-малко от три години.

 

Рой Уилямсън имаше един приятел от детинство, който се казваше Хари Бричийн, но когато още играеше бейзбол, всички го наричаха Хари Котката. Двамата бяха израснали заедно във Франсис, щата Оклахома. Сега Хари работеше като селекционер за „Янкис“. Рой успя да го открие и даде телефонния му номер на сина си.

Чарът на Рон и способността му да убеждава хората се отплатиха през юни 1976 г., когато успя да убеди „Янкис“, че ръката му е напълно възстановена и той е в по-добра форма отвсякога. След като беше видял достатъчно професшонални питчери, за да се убеди, че няма да достигне стандартите на Висшата лига, Рон реши да се възползва от другата си даденост — дясната си ръка. Селекционерите винаги й бяха обръщали внимание. В „Оукланд“ постоянно говореха, че искат да го направят питчер.

Той подписа договор с „Онеонта Янкис“ от Нюйоркската лига и изгаряше от нетърпение да се махне от Тълса. Мечтата му отново се съживи.

Наистина хвърляше силно, но често нямаше представа накъде и защо. Уменията му не бяха шлифовани; просто нямаше достатъчно опит на тази позиция. Тъй като хвърляше твърде силно всеки път, болката се върна — отначало бавно, а после все по-силна, докато практически не го превърна в полуинвалид. Двегодишното прекъсване също си каза думата и когато сезонът свърши, отново прекратиха договора му.

Рон за пореден път реши да не се връща в Ейда и се установи в Тълса, за да продава застраховки „Живот“. Анет намина да го види и когато разговорът се измести към бейзбола и претърпения провал, Рон започна истерично да плаче и не можа да спре. Тогава за пръв път й призна, че страда от дълги и тежки периоди на депресия.

След като отново напусна света на бейзбола, Рон се върна към старите си навици — барове, жени и много бира. За да убива времето, се записа в един отбор по софтбол и се наслаждаваше на чувството да бъде звездата на по-малката сцена. По време на един мач той метна топката към първа база и усети как нещо се прекършва в рамото му. Напусна отбора и се отказа от софтбола, но вредата вече беше сторена. Отиде на лекар, който му предписа и изтощителна рехабилитация, но не усети почти никакво подобрение.

Пак не сподели за контузията си с никого, като отново се надяваше, че ако си почине както трябва, до пролетта ще се оправи.

Последният опит на Рон в професионалния бейзбол беше следващата пролет — през 1977 г. Той отново успя да убеди „Янкис“ да го включат в списъка си. Преодоля пролетния тренировъчен сезон, отново като питчер, и го записаха в отбора на Форт Лодърдейл във Флорида. Там преживя последния сезон в кариерата си — 140 мача, половината от които в гостувания, пътувайки с автобуса на отбора. Месеците се точеха, а треньорите го използваха толкова пестеливо, колкото беше възможно. Игра като питчер само в четиринайсет мача, трийсет и три пъти. Беше на двайсет и четири години и имаше контузия на рамото, от която никога нямаше да се възстанови. Славните дни на „Ашър“ и Мърл Боуен завинаги бяха останали в миналото.

Повечето играчи усещат кога трябва да спрат да се борят, но не и Рон. Прекалено много хора у дома се надяваха той да успее. Семейството му беше пожертвало твърде много. Беше пропуснал колежа и университета, за да стане професионален играч, така че не можеше просто да се откаже. Беше се провалил в брака си, а Рон не беше свикнал да се проваля. Освен това носеше екипа на „Янкис“ — ярък символ, който всеки ден даваше нов живот на мечтата му.

Така че храбро се задържа в отбора до края на сезона. И тогава любимите му „Янкис“ за втори път го отрязаха.