Джон Гришам
Невинният (5) (Убийство и несправедливост в един малък град)

5

В случая с убийството на Картър разследващите органи в лицето на Денис Смит и Гари Роджърс разполагаха не само с резултатите от аутопсията, пробите от косми и „съмнителните“ тестове с детектора на лъжата, но и бяха напълно уверени, че знаят кой е убиецът. Рон Уилямсън щеше да бъде в затвора за известно време, но после щеше да се върне. Рано или късно щяха да го пипнат.

В случая с Харауей обаче не разполагаха с нищичко — нито тяло, нито свидетели, нито някаква следа. Рисунките на предполагаемите извършители можеха да изобразяват половината млади мъже в Ейда. Трябваше да се надяват на някакво чудо.

И то се случи изневиделица през октомври 1984 г., когато един човек на име Джеф Милър влезе в полицейското управление в Ейда и поиска да се срещне с детектив Денис Смит. Каза, че има информация за случая с Харауей.

Милър беше местно момче без полицейско досие, но ченгетата го познаваха като един от многобройните младежи от града, които излизаха късно вечер и постоянно се местеха от работа на работа, обикновено във фабриките. Милър си придърпа един стол и се зае да разказва историята си.

В нощта, в която изчезна Динайс Харауей, близо до река Блу на четирийсет километра южно от Ейда имало купон. Джеф Милър не присъствал лично, но познавал две жени, които били там. Тези две жени — той съобщи имената им на Смит — по-късно му казали, че Томи Уорд също бил на купона и в някакъв момент свършило пиенето. Уорд, който нямаше кола, изявил желание да отиде за още бира и взел назаем пикапа на някоя си Джанет Робъртс. Тръгнал сам, нямало го няколко часа и когато се върнал, не носел бира, но бил разстроен и плачел. Когато го попитали защо плаче, отговорил, че е направил нещо ужасно. Какво, попитали всички на купона. Ами по някаква причина той се върнал с пикапа чак до Ейда, като по пътя подминал многобройни магазини, от които можел да купи бира, и се озовал в „Маканалис“ на изток от града, откъдето отвлякъл младата продавачка, изнасилил я, убил я, отървал се от трупа и сега се чувствал ужасно.

Да признае всичко това пред група от случайни алкохолици и пристрастени към марихуаната сякаш бе най-логичното нещо на света.

Милър не обясни защо двете жени са казали за това на него, а не на полицията, нито пък защо са чакали пет месеца, преди да го направят.

Колкото и абсурдна да беше тази история, Денис Смит веднага се зае да я провери. Опита се да открие двете жени, но те вече бяха напуснали Ейда. (Когато един месец по-късно най-сетне успя да ги намери, те отрекоха да са били на купона, да са виждали Томи Уорд както там, така и на някой друг купон, да са чували някаква история за отвлечена, изнасилена и убита млада продавачка или каквато и да е друга млада жена, и изобщо отрекоха всичко, казано от Джеф Милър.)

След това Денис Смит откри Джанет Робъртс. Тя живееше в Норман, на 110 км оттам, със съпруга си Майк Робъртс. На 12 октомври Смит и детектив Майк Баскин отидоха до Норман, за да посетят Джанет — без предупреждение. Помолиха я да ги придружи до полицейското управление, за да й зададат няколко въпроса, и тя неохотно се съгласи.

По време на разпита Джанет призна, че тя самата, заедно с Майк, Томи Уорд и Карл Фонтънот, често са ходили с други хора, за да си организират купони до река Блу, но беше почти сигурна, че не са го правили точно в съботата, в която изчезна Харауей. Джанет често давала назаем пикапа си на Томи Уорд, но той никога не си бил тръгвал с него от купон на реката (или където и да било), нито пък го била виждала да плаче от тревога, нито пък го била чувала да си признава как е изнасилил и убил някаква млада жена. Не, господин полицай, в никакъв случай. Джанет беше абсолютно сигурна в това.

Детективите останаха приятно изненадани, когато разбраха, че Томи Уорд живее при семейство Робъртс и е колега на Майк. Двамата работеха за строителна фирма и често оставаха извънредно, обикновено от изгрев до смрачаване. Смит и Баскин решиха да постоят в Норман, докато Уорд се върне от работа, за да му зададат няколко въпроса.

По пътя към къщи Томи и Майк спряха да си купят бира, което беше една от причините на Томи да не му се говори с ченгетата. Освен това той просто не ги харесваше особено. Нямаше никакво желание да ходи до полицейския участък в Норман. Вече го бяха разпитвали за убийството преди няколко месеца и той смяташе случая за приключен. Една от причините да напусне Ейда беше точно фактът, че много хора коментираха колко прилича на един от заподозрените от полицейските рисунки и вече му беше писнало да слуша за това. Самият той много пъти беше разглеждал рисунките и не намираше никаква прилика. Бяха си просто рисунки — направени от професионален художник, който никога не беше виждал извършителите и никога нямаше да ги види, а после показани по телевизията пред множество местни жители, които горяха от желание да свържат лицата с някого, когото познават.

Всички в Ейда искаха да помогнат на полицията да разкрие случая. Градът беше малък. Изчезването беше голяма новина. Рано или късно всички, които Томи познаваше, бяха изказвали предположения за самоличността на заподозрените.

Самият Томи през годините няколко пъти си беше имал работа с полицията в Ейда, макар и за леки нарушения, но все пак те го познаваха и той ги познаваше, така че предпочиташе да не разговаря със Смит и Роджърс, ако имаше начин.

Според Джанет обаче, ако Томи нямаше какво да крие, беше напълно безопасно за него да отиде до управлението и да си поговори с Денис Смит и Майк Баскин. Томи наистина не познаваше онова момиче Харауей, но просто нямаше доверие на полицията. След като в продължение на един час се колеба как да постъпи, накрая той помоли Майк да го закара в участъка в Норман.

Смит и Баскин го заведоха в подземието, в една стая с видеокамера, и му обясниха, че искат да направят запис на разпита. Томи се притесни, но се съгласи. Камерата беше включена, полицаите му прочетоха правата и той се подписа, че доброволно ще отговаря на въпросите им.

Детективите започнаха разпита доста вежливо — просто няколко рутинни въпроса, нищо сериозно. Попитаха Томи дали си спомня последния им разговор преди пет месеца. Разбира се, че да. Истината ли им беше казал тогава? Да. Истината ли казваше сега? Да.

След няколко минути Смит и Баскин, които задаваха въпроси един през друг, успяха да объркат Томи по отношение на дните от седмицата през миналия април. В деня, в който беше изчезнала Динайс Харауей, Томи беше оправил водопровода в къщата на майка си, после си беше взел душ и беше отишъл на купон в дома на семейство Робъртс в Ейда. Беше си тръгнал в четири сутринта и се беше прибрал пеш. Но преди пет месеца беше казал на ченгетата, че всичко това се е случило в деня преди изчезването на момичето.

— Просто обърках дните — опита се да обясни той.

Но полицаите не бяха убедени.

— Кога разбра, че не си казал истината? — попитаха те.

— Сега истината ли казваш?

— Ще си навлечеш сериозни проблеми.

Скоро тонът им стана груб и обвинителен. Смит и Баскин излъгаха, като заявиха, че разполагат с няколко свидетели, готови да потвърдят, че онази събота Томи е бил на купон край река Блу и е взел назаем пикап, с който си е тръгнал.

— Беше друг ден — възрази Томи, като се придържаше към собствената си версия.

В петък беше ходил за риба, в събота беше на събирането в къщата на семейство Робъртс, а купонът на реката беше в неделя.

„Защо лъжат ченгетата?“ — запита се той. Беше сигурен, че казва истината.

Но лъжите продължаваха.

— Не е ли вярно, че си планирал да обереш „Маканалис“? Имаме свидетели, които могат да го потвърдят.

Томи поклати глава и твърдо отрече, но беше много притеснен. Щом полицаите бяха в състояние да лъжат толкова спокойно, какво още можеха да направят?

Тогава Денис Смит извади голяма снимка на Динийс Харауей и я вдигна пред лицето на Томи.

— Познаваш ли това момиче?

— Не я познавам лично. Виждал съм я.

— Ти ли уби това момиче?

— Не, не съм. Никога не бих отнел човешки живот.

— Тогава кой я уби?

— Не знам.

Смит продължи да държи снимката, докато питаше дали момичето е красиво.

— Близките й искат да я погребат. Искат да знаят къде се намира тялото, за да го погребат.

— Не знам къде е — отговори Томи, като гледаше снимката и се питаше защо го обвиняват.

— Ще ми кажеш ли къде е тя, за да могат близките й да я погребат?

— Не знам.

— Представи си го — каза Смит. — Двама мъже са я отвлекли, качили са я в пикап и са я откарали. Според теб какво са направили с тялото?

— Нямам представа.

— Представи си го. Как мислиш?

— Не знам. Може би все още е жива. Вие също не знаете нищо. Никой нищо не знае.

Смит продължи да държи снимката и да задава въпроси. Всеки път, когато Томи им отговаряше, детективите незабавно задаваха следващия си въпрос, сякаш не го чуваха или не му вярваха. Постоянно го питаха дали смята, че момичето е красиво. Дали според него тя е крещяла, докато е била нападната? Дали не е съгласен, че семейството й има право да я погребе както трябва?

— Томи, молиш ли се Бог да ти прости заради това? — попита го Смит.

Най-сетне той прибра снимката и започна да разпитва Томи за психичното му здраве, за рисунките на заподозрените, за образованието му. После пак вдигна снимката, тикна я пред лицето на Томи и отново заразпитва за убийството на момичето, за това къде е заровено тялото и дали Томи смята, че тя е хубава.

Майк Баскин се опита да манипулира емоциите му, като му разказа през какви мъки минава семейството на жертвата:

— Това мъчение ще свърши, когато разберат къде е тялото.

Томи се съгласи по принцип, но отново отговори, че не знае къде е момичето.

Най-сетне полицаите изключиха камерата. Разпитът продължи час и четирийсет и пет минути, но Томи Уорд нито за миг не се отклони от първоначалното си твърдение, че не знае нищо за изчезването на Динайс Харауей. Беше шокиран и разтърсен, но все пак се съгласи след няколко дни да се подложи на разпит с детектора на лъжата.

Семейство Робъртс живееха само на няколко пресечки от участъка в Норман и Томи реши да се прибере пеш. Беше приятно да излезе на чист въздух, но освен това се ядосваше на грубото отношение на полицаите. Бяха го обвинили, че е убил момичето. Бяха го лъгали през цялото време, за да го объркат.

На свой ред, докато караха обратно към Ейда, Смит и Баскин бяха убедени, че са пипнали извършителя. Томи Уорд наистина приличаше на една от рисунките на странните младежи, които бяха спрели в магазина „Джей Пи“ онази събота вечер. Да не говорим, че беше променил историята си за това къде е бил в нощта на изчезването на Динайс. И най-вече изглеждаше силно притеснен по време на разпита, който бяха провели току-що.

 

Отначало Томи се зарадва, че ще го разпитват с детектора на лъжата. Щеше да каже истината, машината щеше да го потвърди и ченгетата най-сетне щяха да го оставят на мира. После обаче започна да сънува кошмари за убийството, за обвиненията на полицаите, за приликата си с човека от рисунката. Виждаше в сънищата си хубавото лице на Динайс Харауей и мъката на близките й. Защо го обвиняваха?

Полицаите бяха убедени, че е виновен. Те искаха той да се окаже виновен! Тогава защо да им вярва за детектора на лъжата? Дали не трябваше да си вземе адвокат?

Той се обади на майка си и й каза, че се страхува от полицията и детектора на лъжата.

— Страх ме е, че ще ме накарат да кажа нещо, което не трябва — призна й той.

— Кажи истината и всичко ще бъде наред — посъветва го тя.

В четвъртък сутринта, 18 октомври, Майк Робъртс закара Томи до офиса на Бюрото в Оклахома Сити, на двайсет минути оттам. Разпитът щеше да продължи около час. Майк трябваше да го изчака на паркинга, а после двамата щяха да отидат заедно на работа. Началникът им беше разрешил да закъснеят.

Докато Майк Робъртс гледаше как Том влиза в сградата, той дори не можеше да си представи, че момчето всъщност прави последните си крачки на свобода. Останалата част от живота му щеше да премине зад решетките.

Денис Смит посрещна Томи с широка усмивка и топло ръкостискане, а после го остави в един кабинет да чака сам в продължение на половин час — любим полицейски номер за изнервяне на заподозрения. В 10:30 ч. го отведоха в друга стая, където го чакаше агент Ръсти Федърстоун с верния си детектор на лъжата.

Смит изчезна. Федърстоун обясни как работи машината или поне как се предполага да работи, докато закачаше електродите по тялото на Томи. Докато агентът започне с въпросите, Томи вече се потеше от притеснение. Първите бяха лесни — близки, образование, работа, защото всички знаеха истинските отговори и машината ги потвърждаваше. Томи започна да си мисли, че този разпит може би ще излезе фасулска работа.

В 11:05 ч. Федърстоун прочете на Томи правата му и започна да го разпитва за случая с Харауей. В продължение на два часа и половина Томи храбро се придържаше към истината — че не знае нищо за Динайс Харауей.

Разпитът продължи без почивка чак до 1:30 ч. следобед, когато Федърстоун изключи машината и излезе от стаята. Томи почувства облекчение, дори радост, защото мъчението най-сетне беше свършило. Беше издържал разпита, без да се провали; сега ченгетата най-сетне щяха да го оставят на мира.

Федърстоун се върна след пет минути, като замислено разглеждаше отпечатаните листа с резултатите. Попита Томи какво мисли. Томи отвърна, че е издържал проверката, с този случай вече е приключено и той наистина трябва да отива на работа.

— Не бързай толкова — отвърна Федърстоун. — Нищо не си издържал.

Томи не вярваше на ушите си, но Федърстоун му каза, че очевидно лъже и е съвсем ясно, че е замесен в отвличането на Харауей.

— Искаш ли да поговорим?

— За какво?!

— Детекторът на лъжата винаги казва истината — обясни Федърстоун, като сочеше отпечатаните резултати. — Ти знаеш нещо за това убийство.

Той повтори последното няколко пъти и обясни, че нещата ще минат много по-гладко за Томи, ако си признае и разкаже какво се е случило. Федърстоун, доброто ченге, искаше да помогне на Томи, но ако Томи не беше съгласен, щеше да бъде принуден да го предаде на Смит и Роджърс — гадните ченгета, които само чакаха да му се нахвърлят.

— Нека да поговорим — настоя Федърстоун.

— Няма за какво да говорим — отвърна Томи.

Той продължи да повтаря, че детекторът на лъжата не работи както трябва или нещо подобно, защото е казал истината, но Федърстоун не му вярваше.

Томи си призна, че е бил притеснен преди разпита, както и по време на него, защото закъсняваше за работа. Призна си, че разпитът на Смит и Роджърс преди шест дни го е разстроил и след него е сънувал кошмари.

— Какви кошмари? — попита Федърстоун.

Томи му разказа какво беше сънувал: бил на купон на открито, а после заедно с други двама мъже и едно момиче седял в един пикап, паркиран до старата електростанция край Ейда, където беше отраснал; един от мъжете се опитал да целуне момичето, то не искало и Томи казал на мъжа да я остави на мира. После казал, че иска да си ходи вкъщи. „Ти вече си вкъщи“, отговорил един от мъжете. Томи погледнал през прозореца и видял, че си е вкъщи.

Точно преди да се събуди, сънувал как стои до умивалника и се опитва да измие нещо черно от ръцете си. Не познавал момичето, нито двамата мъже.

— Това е безсмислено — каза Федърстоун.

— Повечето сънища са такива — отвърна Томи.

Федърстоун остана спокоен, но продължи да притиска Томи да си признае всичко за убийството и най-вече къде е тялото. После отново го заплаши, че ще го предаде на „гадните ченгета“, които чакат в съседната стая. Тонът му подсказваше, че колегите са готови да го измъчват.

Томи беше зашеметен, объркан и много уплашен. Но когато отказа да признае каквото и да било на Федърстоун, доброто ченге наистина го остави на Смит и Роджърс — вече ядосани и сякаш готови да го пребият.

Федърстоун остана в стаята и веднага щом вратата се затвори, Смит се хвърли право към Томи, като крещеше:

— Ти, Карл Фонтънот и Одел Титсуърт отвлякохте момичето, закарахте го до електростанцията, изнасилихте го и го убихте, нали?

— Не — отвърна Томи, като се стараеше да запази спокойствие.

— Всичко ще ни кажеш, копеленце мръсно — изръмжа Смит. — Току-що се издъни на детектора на лъжата, така че ние вече знаем, че ни лъжеш и ти си убил това момиче!

Томи се опита да се сети кой е този Одел Титсуърт. Беше чувал името, но не го познаваше лично. Знаеше, че Одел живее край Ейда и се ползва с лоша репутация, но не се бяха срещали. Може би го беше виждал някъде, но точно в момента не можеше да си спомни нищо, защото Смит не спираше да крещи и да го сочи с пръст и изглеждаше готов да го удари всеки момент.

Смит повтори теорията си за тримата мъже, които бяха отвлекли момичето, и Томи отговори:

— Не, нямам нищо общо. Дори не познавам Одел Титсуърт.

— Познаваш го, познаваш го — поправи го Смит. — Престани да лъжеш.

Замесването на Карл Фонтънот беше по-логично, защото двамата с Томи бяха приятели от няколко години. Но Томи беше изумен от обвиненията и ужасен от самодоволната увереност, която излъчваха Смит и Роджърс. Те не спираха със заплахите и обвиненията си. Говореха все по-грубо и скоро преминаха към откровени ругатни и псувни.

Томи се потеше, главата му се въртеше и той отчаяно се опитваше да запази здравия си разум. Отговаряше кратко, за да не се обърка. Не, не бях аз. Не, нямам нищо общо с това. На няколко пъти му се искаше да се заяде с полицаите, но се страхуваше от тях. Смит и Роджърс бяха бесни, а бяха и въоръжени, и Томи беше заключен в стаята заедно с тях и Федърстоун. Разпитът сякаш никога нямаше да свърши.

След като в продължение на три часа се беше потил с Федърстоун, а после Смит и Роджърс го бяха мъчили още един час, Томи наистина имаше нужда от почивка. Искаше да отиде до тоалетната, да изпуши една цигара и да си проясни мислите. Имаше нужда от помощ — трябваше да поговори с някой, който да му обясни какво става тук.

— Може ли да спрем за малко? — попита той.

— Само още няколко минути — отвърнаха те.

Томи забеляза една видеокамера на масата, която обаче не беше включена, за да запише мъчителния разпит. Той си помисли, че надали става дума за стандартна полицейска процедура.

Смит и Роджърс не спираха да напомнят на Томи, че в щата Оклахома използват смъртоносна инжекция за изпълнение на смъртното наказание. Както всеки убиец, и него го очакваше смърт, сигурна смърт, но имаше един начин да му се размине. Ако си признаеше всичко и ги заведеше до мястото, където бяха скрили трупа, те щяха да използват влиянието си, за да му уредят по-лека присъда.

— Нищо не съм направил — повтаряше Томи.

Тогава Федърстоун каза на колегите си, че Томи е сънувал кошмар.

Томи пак разказа какво е сънувал, но те отново не бяха доволни. Тримата полицаи заявиха, че сънят му е безсмислен, на което Томи пак отвърна:

— Повечето сънища са такива.

Но историята от съня взе да им харесва и ченгетата започнаха да я украсяват.

— Другите двама мъже в пикапа бяха Одел Титсуърт и Карл Фонтънот, нали така?

— Не — настоя Томи.

Мъжете в съня му бяха непознати. Не знаеше как се казват.

— Глупости. А момичето беше Динайс Харауей, нали така?

Не, момичето също беше непознато.

— Глупости.

В продължение на още един час ченгетата добавяха всички необходими детайли към съня на Томи, въпреки че той отричаше новите подробности.

— Беше просто сън — не спираше да повтаря той.

Просто сън.

— Глупости — отвръщаха ченгетата.

* * *

След като го мъчиха без почивка в продължение на два часа, Томи най-сетне се предаде. Причината за напрежението му беше страхът — Смит и Роджърс бяха ядосани и изглеждаха напълно способни и желаещи да го набият, ако не и да го застрелят. Боеше се и от ужасната перспектива да го осъдят на смърт, да прекара последните си дни в затвора и накрая да го екзекутират.

Беше очевидно, че няма да го пуснат, ако не им даде нещо. След пет часа в тази стая беше изтощен, объркан и почти парализиран от страх.

И той допусна грешка — грешка, която щеше да стане причина първо да бъде осъден на смърт, а после да остане в затвора до края на живота си.

Томи реши да им угоди. Тъй като беше напълно невинен и предполагаше, че Карл Фонтьнот и Одел Титсуърт също са невинни, той реши да даде на ченгетата всичко, каквото поискат. Да си фантазира заедно с тях. Истината бързо щеше да бъде разкрита. Още утре или на следващия ден ченгетата щяха да се уверят, че версията им е погрешна. Щяха да разпитат Карл и той щеше да каже истината. Щяха да открият Одел Титсуърт и той просто щеше да им се изсмее в лицето.

Томи щеше да им угоди. А добрата полицейска работа щеше да разкрие истината.

Нали никой нямаше да повярва на абсурдния разказ за съня му?

— Значи Одел пръв влезе в магазина, така ли?

— Разбира се — отвърна Томи.

Защо не, нали всичко беше само сън.

Ченгетата се зарадваха, че най-сетне постигат някакъв успех. Момчето в крайна сметка се беше пречупило от хитрата им тактика.

— И мотивът за убийството беше обир на магазина, нали така?

— Да, няма значение, нали всичко беше само насън.

В продължение на цял следобед Смит и Роджърс добавяха нови и нови измислени подробности към съня, а Томи им угаждаше.

Нали всичко беше само сън.

 

Още по време на гротескното „самопризнание“ полицаите трябваше да осъзнаят, че имат сериозен проблем. Детектив Майк Баскин беше останал в полицейското управление в Ейда, чакаше на телефона и се ядосваше, че не е в Бюрото, където се случваше най-интересното. Около три следобед Гари Роджърс му се обади със страхотна новина — Томи Уорд беше проговорил! Баскин трябваше да се качи в колата, да отиде до електростанцията, западно от града, и да потърси трупа. Баскин потегли веднага, напълно убеден, че търсенето ще приключи бързо.

Но той не намери нищо и осъзна, че ще му трябват още няколко души, за да проведе щателно претърсване. Затова се върна до управлението. Тогава телефонът звънна отново. Историята се беше променила. Сега беше станало ясно, че от дясната страна на шосето, което водеше към електростанцията, имало стара опожарена къща. Точно там бил трупът!

Баскин отново потегли, намери къщата, прерови изгорелите останки, не намери нищо и пак се върна в града.

Безплодното търсене продължи след трето обаждане от страна на Роджърс. Историята се беше променила за пореден път. Някъде в близост до електростанцията и изгорялата къща имало бетонен бункер. Трупът бил в него.

Баскин взе още двама полицаи и прожектори и пак потегли. Тримата намериха бетонния бункер и все още го претърсваха, когато се стъмни.

Не намериха нищо.

След всяко ново обаждане на Баскин, Смит и Роджърс променяха версията за съня на Томи. Часовете се точеха един след друг и заподозреният вече беше изтощен до крайност. Полицаите се редуваха — напред-назад, добро ченге и лошо ченге, — като първо говореха тихо, почти със съчувствие, а в следващия момент избухваха в крясъци, ругатни и заплахи. Любимата им фраза беше: „Не лъжи, копеленце мръсно!“ Томи я чу поне хиляда пъти.

— Радвай се, че Майк Баскин не е тук — каза му Смит. — Той направо щеше да ти пръсне мозъка.

Томи наистина нямаше да се изненада, ако го бяха застреляли в главата.

След като се стъмни и те се убедиха, че този ден няма да намерят трупа, Смит и Роджърс решиха да приключат с разпита. Все така без да включват видеокамерата, те накараха Томи да повтори тяхната версия — как тримата убийци са обикаляли с пикапа на Одел Титсуърт, планирали са обира, досетили са се, че Динайс може да ги разпознае, и затова са я отвлекли, а после са решили да я изнасилят и да я убият. Подробностите около местоположението на трупа все още бяха неясни, но детективите бяха сигурни, че е скрит някъде до електростанцията.

Томи беше на път да припадне и от изтощение почти шепнеше. Опита се да повтори тази история, но постоянно объркваше фактите. Смит и Роджърс го спираха, повтаряха историята и го караха да започва отначало. Най-сетне, след четири репетиции, в които нямаше кой знае какво подобрение, а звездата им се изтощаваше все повече, ченгетата решиха да включат камерата.

— Давай — казаха му те. — Разкажи всичко както трябва, без да споменаваш тези глупости за съня.

— Но историята не е истина — възрази Томи.

— Въпреки това я разкажи — настояха полицаите. — Ние ще ти помогнем да докажеш, че не е истина. И без повече глупости за съня.

* * *

В 6:58 ч. вечерта Томи Уорд погледна в камерата и изрече името си. Към този момент го бяха разпитвали от осем часа и половина и той беше физически и емоционално изтощен.

Пушеше цигара — първата за този следобед, — а пред него имаше кутия от безалкохолно, все едно с полицаите приключваха един дружелюбен, цивилизован разговор по същество.

Томи разказа историята си. Как той, Карл Фонтънот и Одел Титсуърт отвлекли Динайс Харауей от магазина, закарали я до електростанцията на запад от града, изнасилили я, убили я и захвърлили трупа до някакъв бетонен бункер край потока Санди Крийк. Оръжието на убийството бил сгъваемият нож на Титсуърт.

— Всичко това беше само сън — каза Томи.

Или поне това искаше да каже. Или поне си мислеше, че го е казал.

На няколко пъти той употреби името „Титсдейл“. Детективите го прекъсваха и услужливо му подсказваха името Титсуърт. Томи се поправяше и продължаваше. Мислеше си: „Дори сляпо ченге ще забележи, че лъжа.“

След трийсет и една минути изключиха видеокамерата. Сложиха белезници на Томи, откараха го обратно в Ейда и го прибраха в ареста. Майк Робъртс все още чакаше на паркинга на сградата на ЩБРО. Беше прекарал там почти девет часа и половина.

На следващата сутрин Смит и Роджърс свикаха пресконференция и обявиха, че са разкрили случая с убийството на Харауей. Томи Уорд, 24-годишен жител на Ейда, беше направил самопризнание и беше посочил двамата си съучастници, които все още не бяха задържани. Полицаите помолиха журналистите да не публикуват историята още няколко дни, докато извършат арестите. Вестникът се съгласи, но телевизионният канал не го направи. Съвсем скоро новината беше излъчена в целия щат Оклахома.

Няколко часа по-късно Карл Фонтьнот беше арестуван недалеч от Тьлса и откаран в Ейда. Набрали скорост с Томи Уорд, Смит и Роджърс се заеха с новия разпит. Въпреки че имаше видеокамера, разпитът не беше записан.

Карл беше на двайсет години и живееше сам от шестнайсетгодишен. Беше израснал в Ейда в ужасна бедност — баща му беше алкохолик, а майка му беше загинала в автомобилна катастрофа пред очите му. Карл беше впечатлително момче с малцина приятели и буквално никакви роднини.

Той настоя, че е невинен и не знае нищо за изчезването на Харауей.

Карл обаче се оказа много по-лесен за пречупване от Томи, така че след по-малко от два часа Смит и Роджърс вече разполагаха с още едно записано самопризнание, подозрително подобно на това на Уорд.

Карл се отрече от него веднага щом влезе в затвора, а по-късно щеше да заяви:

— Никога не съм бил в затвора и не са ме арестували и когато ми казаха, че съм убил хубава жена и ще ме осъдят на смърт, аз им разказах тази история, за да ме оставят на мира. И те ме оставиха на мира, след като записаха признанието. Казаха ми да си избера дали да го напиша на ръка, или да го запишат с камера. Аз дори не знаех какво означава думата „признание“, преди да ме накарат. Затова ги излъгах, за да ме оставят на мира.

Полицаите направиха така, че историята да стигне до медиите. Уорд и Фонтънот бяха направили пълни самопризнания. Тайната с изчезването на Харауей беше разкрита — поне отчасти. Сега щяха да се заемат с Титсуърт и се надяваха до няколко дни официално да повдигнат обвинение в убийство срещу тримата.

Откриха изгорялата къща, в която криминалистите намериха нещо като човешка челюст. Това веднага беше съобщено в местния вечерен вестник.

* * *

Въпреки репетициите самопризнанието на Карл беше абсолютна каша. Между неговата версия за престъплението и тази на Томи имаше огромни разлики. Двамата си противоречаха в такива подробности като реда, в който тримата са изнасилили Динайс, дали са я намушкали с ножа по време на самото изнасилване или след това, колко и какви са били раните, дали е успяла да се измъкне и да направи няколко крачки, преди да я хванат отново, и кога в крайна сметка е умряла. Но най-скандалната разлика беше именно там: как точно я бяха убили и какво бяха направили с трупа.

Томи Уорд разказа, че момичето е било многократно намушкано с нож, докато е лежало в каросерията на пикапа на Одел по време на изнасилването. Динайс умряла там, а тримата захвърлили трупа в една канавка близо до бетонния бункер. Фонтьнот си го спомняше по друг начин. Според него те я бяха завлекли в една изоставена къща, където Одел Титсуърт я беше намушкал, беше я натъпкал под дъските на пода, беше залял всичко с бензин и беше запалил къщата.

Но двамата бяха почти единодушни по въпроса за Одел Титсуърт. Именно той беше организаторът, който беше взел Уорд и Фонтьнот в пикапа си, за да пият бира, да пушат марихуана и в някакъв момент да оберат „Маканалис“. След като бяха решили заедно кой магазин да оберат, Одел беше влязъл, за да открадне парите, беше хванал момичето и беше казал на съучастниците си, че ще трябва да я убият, за да не ги издаде. Той беше карал пикапа до електростанцията. Той беше предложил да изнасилят момичето и го беше направил пръв. Той беше извадил оръжието — сгъваем нож с десетсантиметрово острие. Той беше намушкал жертвата до смърт и той я беше изгорил — или не, в зависимост от версията.

И въпреки че и двамата си признаваха за престьплението, основната вина лежеше на съвестта на Одел Титсуърт — или Титсдейл, или както там се казваше.

 

Късно следобед на 19 октомври, петък, полицаите арестуваха Титсуърт и го подложиха на разпит. Той вече имаше четири присъди, не обичаше ченгетата и имаше далеч по-голям опит с начина, по който се водят разпити. Не отстъпи и на сантиметър. Не знаеше нищо за случая с убийството на Харауей и изобщо не признаваше каквото бяха казали Уорд и Фонтънот, независимо дали беше записано, или не. Всъщност той изобщо не познаваше нито един от тях двамата.

Неговият разпит не беше записан. Титсуърт се озова в затвора, където не след дълго си спомни, че на 26 април си е счупил ръката при сбиване с полицията. Два дни по-късно, когато беше изчезнала Динайс, той със сигурност беше в дома на приятелката си — в гипс и почти неспособен да се движи от болка.

И в двете самопризнания Титсуърт беше описан с тениска и татуировки на двете ръце. В действителност лявата му ръка беше гипсирана, а той дори не се беше доближавал до „Маканалис“. След като Денис Смит установи това, той откри болнични документи и полицейски протоколи, които недвусмислено го потвърждаваха. Смит дори разговаря с лекаря от болницата, който описа счупването като „спираловидна фрактура“ между лакътя и рамото — изключително болезнена травма. Беше физически невъзможно Титсуърт да е носил труп или да е нападал човек само два дни след счупването. Ръката му е била в гипс. Невъзможно.

Самопризнанията продължиха да се разпадат. Докато полицаите пресяваха останките от изгорената къща, се появи собственикът и ги попита какво правят. Когато му казаха, че търсят трупа на изчезналото момиче и че един от извършителите си е признал, че тя е била изгорена заедно с къщата, собственикът категорично отрече. Самият той бил изгорил старата постройка още през юни 1983 г., десет месеца преди изчезването на момичето.

Щатският криминолог направи анализ на челюстта, открита в къщата, и заключи, че е принадлежала на опосум. Тази информация също беше подадена своевременно в пресата.

Въпреки това обаче пресата не беше уведомена за истинската история на изгарянето на къщата, нито за счупената ръка на Одел Титсуърт, нито за факта, че Уорд и Фонтьнот са се отрекли от самопризнанията си.

След като влязоха в затвора, Уорд и Фонтънот бяха непоклатими по отношение на своята невинност и не спряха да повтарят на всички, че самопризнанията им са изтръгнати със заплахи и обещания. Близките на Уорд успяха да съберат достатъчно пари, за да му наемат добър адвокат, и Томи му описа с подробности всички номера, които бяха използвали Смит и Роджърс по време на разпита. Той им беше казал хиляда пъти, че всичко, описано от него, е просто сън.

Но Карл Фонтънот нямаше близки.

Издирването на останките на Динайс Харауей продължи с пълна пара. Много хора си задаваха очевидния въпрос: „След като двамата са си признали всичко, защо полицаите не знаят къде се намира трупът?“

 

Според Петата поправка към Конституцията на САЩ никой не може да бъде принуждаван да свидетелства срещу себе си и тъй като най-лесният начин да се разкрие едно престъпление е да се получи самопризнание от някого, поведението на полицаите по време на разпити се контролира от богата законова база и множество прецеденти. Повечето от тях са установени много преди 1984 г.

Цели сто години по-рано, в делото „Хопт срещу щата Юта“, Върховният съд постанови, че самопризнанията не са валидни, ако са получени чрез манипулация на надеждите и страховете на обвиняемия, защото по този начин той е бил лишен от свободната воля и самоконтрола, необходими за доброволното признание.

През 1897 г., в делото „Брам срещу Съединените щати“, Върховният съд постанови, че самопризнанието трябва да бъде направено свободно и доброволно, а не да бъде изтръгнато чрез заплахи, насилие или обещания в каквато и да била степен. Самопризнанията, получени от обвиняем, който е бил заплашван, не се приемат в съда.

През 1960 г., в делото „Блекбърн срещу щата Алабама“, Върховният съд постанови: „Принудата може да бъде както физическа, така и психическа.“ Когато се преценява дали полицаите са упражнили психическа принуда, се вземат предвид следните важни фактори: 1) продължителността на разпита; 2) дали разпитът е траял по-дълго, отколкото трябва; 3) дали разпитът е бил проведен през деня или през нощта, като в случаите на нощни разпити се появяват сериозни съмнения; 4) психическото състояние на обвиняемия — интелигентност, образование, начетеност и т.н.

А след делото „Миранда срещу щата Аризона“, което се превърна в нарицателно за самоинкриминиране, Върховният съд постанови употребата на процедурни защитни механизми, които да защитават правата на обвиняемия. Заподозреният има конституционно право да не бъде принуждаван да отговаря и всички твърдения, изказани от него по време на разпит, не могат да бъдат използвани в съда, освен ако полицаите и прокурорът могат да докажат, че заподозреният е бил наясно със следните условия: 1) че има право да мълчи; 2) че всичко, което каже, може да бъде използвано срещу него в съда; 3) че има право на адвокат, независимо дали може да си го позволи. Ако по време на самия разпит обвиняемият поиска адвокат, разпитът трябва да бъде прекратен незабавно.

Поправката „Миранда“ влезе в сила през 1966 г. и веднага се прочу. Много полицейски управления отказаха да се съобразяват с нея — поне докато първите виновни престъпници не бяха пуснати на свобода, защото не им бяха прочели правата. Много защитници на закона и реда критикуваха остро Върховния съд, че се отнася неоправдано меко към злодеите. Поправката влезе и в американската масова култура — всички полицаи от филмите вече започнаха да повтарят „Имате право да мълчите“, докато извършват ареста.

Роджърс, Смит и Федърстоун знаеха колко е важна тази процедура и затова старателно записаха как четат правата на Томи. Това, което не се видя на записа, бяха предшестващите я пет часа и половина непрекъснати заплахи и обиди.

От конституционна гледна точка самопризнанията на Томи Уорд и Карл Фонтьнот бяха абсолютен провал, но по това време — октомври 1984 г. — полицаите все още бяха убедени, че ще намерят трупа и така ще получат достоверно веществено доказателство. Процесът нямаше да започне поне още няколко месеца. Имаха предостатъчно време, за да изградят солидно обвинение срещу Уорд и Фонтънот — или поне си мислеха, че имат.

Но Динайс така и не беше открита. Томи и Карл нямаха никаква представа къде се намира и не спряха да го повтарят на полицията. Месеците се точеха, а веществени доказателства все още нямаше — никакви. С това самопризнанията ставаха все по-важни за обвинението. В крайна сметка щеше да се окаже, че те щяха да бъдат единственото, с което полицията разполагаше в това дело.