Джон Гришам
Невинният (4) (Убийство и несправедливост в един малък град)

4

Три месеца след убийството на Деби Картьр детективите Денис Смит и Майк Кийсуетър отидоха в дома на семейство Уилямсън и за пръв път разпитаха Рон. Хуанита също присъстваше на разговора. Когато го попитаха къде е бил вечерта на 7 декември, Рон отговори, че не си спомня — бяха минали три месеца. Той потвърди, че често ходи в „Лампата“, както и в други клубове в Ейда. Хуанита отвори дневника си, провери датата и каза на детективите, че въпросната вечер синът й се е прибрал в десет. Тя дори им показа какво е написала на 7 декември.

Попитаха Рон дали познава Деби Картьр. Той отговори, че не е сигурен. Името със сигурност беше чувал, защото след убийството почти всички в града говореха само за това. Смит му показа снимка на жертвата и Рон внимателно я разгледа. Може би я беше виждал някъде, а може би не. По-късно пак поиска да види снимката. Струваше му се смътно позната. Рон категорично отрече да знае каквото и да било за убийството, но изказа личното си предположение, че убиецът най-вероятно е психопат, който е проследил момичето до дома й, проникнал е с взлом и е избягал веднага след като е извършил престъплението.

След трийсетина минути полицаите попитаха Рон дали е съгласен да даде пръстови отпечатъци и проби от косми. Той се съгласи и отиде с тях до участъка, като с това разпитът приключи.

Три дни по-късно, на 17 март, детективите се върнаха и отново зададоха същите въпроси. Рон отново заяви, че няма нищо общо с убийството, и че вечерта на 7 декември си е бил у дома.

Полицаите разпитаха и мъж на име Денис Фриц, чиято единствена възможна връзка с разследването бяха приятелските му отношения с Рон Уилямсън. Според един ранен полицейски доклад Фриц беше „заподозрян или поне познат на заподозрян за убийството на Картър“.

Денис рядко ходеше в „Лампата“ и в продължение на месеци преди убийството не беше стъпвал там. Нито един от свидетелите не беше споменавал той да е бил там; всъщност до март 1983 г. нито един от свидетелите изобщо не беше посочвал името му. Той отскоро живееше тук и в града все още не го познаваха добре. Никога не беше карал Рон Уилямсън до „Лампата“ с колата си. Не познаваше Деби Картър, не беше сигурен дали изобщо я е виждал и нямаше представа къде живее. Но тъй като следователите вече бяха поели по дирята на Рон Уилямсън и очевидно работеха с първосигналната теория, че извършителите са били двама, имаха нужда от още един заподозрян. И това беше Фриц.

 

Денис Фриц беше израснал близо до Канзас Сити, беше завършил там гимназия, а после биология в щатския университет на Оклахома през 1971 г. През 1973-та съпругата му Мери роди единственото им дете Елизабет. По това време живееха в Дюрант, щата Оклахома. Мери работеше в един колеж наблизо, а Денис имаше хубава служба в железниците.

През 1975 г., на Коледа, докато Денис беше в командировка извън града, Мери беше убита от седемнайсетгодишния им съсед. Бе застреляна в главата, докато седеше на креслото в дневната.

В продължение на две години след това Денис не беше в състояние да работи. Беше съсипан емоционално и не се занимаваше с друго, освен да се грижи за Елизабет. Когато през 1981 г. тя започна ходи на училище, той успя да се стегне и си намери работа като учител в една прогимназия в Конауа. След няколко месеца двамата се преместиха в къща под наем в Ейда, недалеч от семейство Уилямсън и от апартамента, в който един ден щеше да се нанесе Деби Картър. Майка му Уанда отиде да живее при тях, за да му помага да гледа Елизабет.

Денис отново си намери работа като учител по биология и треньор по баскетбол в град Ноубъл, на един час път с кола. Училищната администрация му разреши да живее в малък фургон зад сградата на училището и той пътуваше до Ейда само през уикенда, за да се вижда с Елизабет и майка си. В Ноубъл нямаше нощен живот и понякога Денис ходеше с колата до Ейда и през седмицата, за да види дъщеря си, а после да изпие нещо в някой бар или може би да се запознае с някое момиче.

Една вечер през ноември 1981 г. Денис отново беше в Ейда. Беше му скучно и му се пиеше бира, така че отиде с колата си до един магазин. Пред магазина беше паркиран стар буик (колата на Хуанита), а на предната седалка беше Рон Уилямсън: свиреше на китара и гледаше как животьт минава покрай него. Денис също свиреше на китара и по случайност я носеше на задната седалка на колата си. Двамата се заговориха за музика. Рон каза, че живее на няколко пресечки оттам, и покани Денис да посвирят заедно. И двамата имаха нужда от приятел.

Когато отидоха в апартамента, Денис си помисли, че вътре е доста тъжно — тясно, разхвърляно и мръсно. Рон обясни, че живее с майка си, която не търпи пушенето и пиенето. Когато Денис го попита какво прави по цял ден, Рон обясни, че обикновено спи. Беше дружелюбен, шегуваше се и разговорът с него беше приятен, но Денис забеляза, че е малко разсеян. Понякога се отнасяше задълго и гледаше Денис втренчено, все едно не го виждаше. Денис си помисли, че новият му познат е странен тип.

Но двамата с удоволствие посвириха на китара и си поговориха за музика. След няколко такива гостувания Денис започна да забелязва прекомерното пиене на Рон и резките промени в настроението му. Рон обичаше бира и водка и обикновено започваше да пие късно следобед, след като се събудеше окончателно и излезеше от къщата на майка си. Беше мълчалив и потиснат, докато алкохолът не започнеше да действа. Тогава се оживяваше. Двамата започнаха често да ходят по барове и клубове в града.

Един следобед Денис дойде по-рано от обикновено, преди Рон да е започнал да пие. Поговори си с Хуанита — приятна, но измъчена жена, която не каза почти нищо, но очевидно й беше дотегнало от сина й. После тя изчезна и Денис откри Рон в спалнята му, вторачен в стената. Тази стая го изнервяше и Рон рядко влизаше в нея.

Имаше големи цветни фотографии на Пати, бившата му съпруга, и на самия него в различни бейзболни екипи.

— Красива е — отбеляза Денис, когато видя Пати.

— Някога имах всичко — каза Рон тъжно и горчиво.

Беше само на двайсет и осем години, но вече напълно се беше отказал от всяка надежда за бъдещето.

 

Обикалянето по баровете всеки път беше приключение. Рон винаги правеше така, че да го забележат, и беше свикнал да е в центъра на вниманието. Един от любимите му номера беше да се облича с хубав костюм и да се представя за богат адвокат от Далас. Към 1981 г. вече беше прекарал достатъчно време в съдебните зали, за да прихване нещо от професионалния жаргон и маниерите на адвокатите, така че представлението „Аз, баровеца“ се играеше във всички клубове на Норман и Оклахома Сити.

Денис стоеше по-назад и гледаше шоуто. Винаги оставяше на Рон достатъчно място, за да се развихри. Но приключенията започваха да му омръзват. Когато човек излезеше с Рон, обикновено трябваше да очаква някакъв конфликт и неочакван завършек на вечерта.

Веднъж през лятото на 1982 г. двамата се прибираха в Ейда след една вечер по баровете, когато Рон изведнъж обяви, че му се ходи в Галвестън. Денис беше допуснал грешката да му разкаже някаква история за океански риболов в Галвестън и Рон заяви, че винаги е искал да направи това. И двамата бяха пияни и импровизираното пътуване с кола в продължение на осем часа не им се стори чак толкова невъзможно. Бяха в пикапа на Денис. Както обикновено Рон нямаше кола, шофьорска книжка или пари за бензин.

Училището беше във ваканция, Денис имаше пари в брой — защо да не отидат на риболов? Двамата си купиха още бира и поеха на юг.

Някъде в Тексас Денис поиска да поспи малко, така че Рон хвана волана вместо него. Когато Денис се събуди, на задната седалка имаше непознат чернокож.

— Качих един стопаджия — обясни гордо Рон.

Някъде в Хюстьн, около изгрев слънце, те спряха в един магазин за бира и храна и когато се върнаха, пикапът го нямаше — стопаджията го беше откраднал. Рон призна, че е забравил ключовете на таблото, и след като се замисли, дори си спомни, че май изобщо не е спирал двигателя. Двамата изпиха по няколко бири, докато окайваха лошия си късмет. Денис настояваше да се обадят в полицията, но Рон не беше сигурен дали идеята е добра. Двамата спориха известно време и накрая Денис все пак им се обади. Когато полицаят чу тъжната им история, се смя с глас.

Бяха в доста западнал квартал, но все пак намериха една „Пица Хът“. Ядоха пица, пресушиха по няколко халби наливна бира и започнаха да обикалят из града, без да знаят къде се намират. По здрач попаднаха на някакъв танцов клуб за чернокожи и Рон настоя да влязат и да се позабляват. Идеята беше налудничава, но след малко Денис осъзна, че вътре може би ще бъде по-безопасно за тях, отколкото на улицата. Двамата влязоха, подпряха се на бара и Денис си поръча бира, като се молеше никой да не им обърне внимание. Рон обаче се държеше в типичния си стил и започна да говори силно и да ръкомаха. Беше в костюм и се преструваше на богат адвокат от Далас. Денис се притесняваше за пикапа си и само се молеше да не ги намушкат с нож, за да ги оберат, докато спътникът му не спираше да разказва весели истории за добрия си приятел Реджи Джаксън.

Управителят на клуба се казваше Кортес и двамата с Рон бързо се надушиха. Рон му разказа как са им откраднали пикапа и Кортес умря от смях. Когато клубът затвори, Рон и Денис си тръгнаха с колата на Кортес, който живееше наблизо, но нямаше достатъчно легла. Двамата бели спаха на пода. Когато се събуди, на Денис му беше лошо, ядосваше се за пикапа си и беше твърдо решен да се върне в Ейда невредим. Той се хвана да разтърсва Рон, докато успя да го събуди, и двамата убедиха Кортес срещу малка сума да ги закара до една банка, откъдето Денис се надяваше да изтегли пари. Когато стигнаха до банката, Рон и Денис влязоха, а Кортес ги изчака отвън в колата. Денис изтегли парите, но докато излизаха, десетина полицейски коли се появиха от околните улици и със свирене на гуми заобиколиха Кортес. От патрулките наизскачаха тежко въоръжени полицаи, които го издърпаха от колата му и го метнаха на задната седалка на една от техните.

Рон и Денис се шмугнаха обратно в банката, набързо прецениха ситуацията на паркинга и излязоха от другата страна на сградата. Купиха си билети за автобуса. Прибирането беше дълго и мъчително. На Денис му беше писнало от Рон и се ядосваше, че е изгубил пикапа си. Закле се да избягва Рон колкото може.

След един месец Рон се обади на Денис и му предложи да излязат. След приключението в Хюстън приятелството им беше доста охладняло. Денис обичаше да излиза, да пие по няколко бири и да танцува, но при него нещата винаги бяха под контрол. Рон ставаше за приятел, докато пиеха бира и свиреха на китара в апартамента му, но ако излезеха по баровете, можеше се случи какво ли не.

Денис мина да го вземе и двамата излязоха да пийнат. Той предупреди приятеля си, че няма да се бави, защото по-късно имаше среща с една млада дама. Активно си търсеше приятелка. Беше вдовец от седем години и жадуваше за стабилна връзка. Рон нямаше такива намерения. Според него жените бяха само за секс.

Скоро Денис откри, че не може да се отърве от Рон, и двамата отидоха заедно на срещата. Когато най-сетне осъзна, че е нежелан, Рон се ядоса и си тръгна, но не пеша. Открадна колата на Денис и отиде с нея до къщата на Брус Либа. Денис остана да спи при жената и едва на следващата сутрин откри, че колата му я няма. Той се обади в полицията и подаде оплакване, а после се обади на Брус Либа, за да го попита дали е виждал Рон. Брус се съгласи да откара Рон и откраднатата кола обратно в Ейда, но когато пристигнаха, полицаите ги спряха. Денис оттегли обвинението си, но двамата с Рон спряха да си говорят.

 

Денис Фриц си беше вкъщи в Ейда, когато му се обади детектив Денис Смит. Полицаите искаха той да отиде в участъка, за да отговори на някои въпроси.

— Какви въпроси? — попита Фриц.

— Ще ти кажем на място — отговори Смит.

Фриц неохотно отиде до полицейското управление. Нямаше какво да крие, но подобни срещи с полицията винаги бяха неприятни. Смит и Гари Роджърс го попитаха в какви отношения се намира с Рон Уилямсън — стария му приятел, с когото не се бяха виждали от месеци. Отначало въпросите бяха делови, но скоро придобиха обвинителен тон:

— Къде беше в нощта на седми декември?

Фриц не можеше да отговори веднага; трябваше му малко време, за да си спомни.

— Познаваше ли Деби Картьр?

Не. И прочие. След един час Фриц си тръгна от управлението, леко разтревожен от факта, че изобщо го включват в разследването.

По-късно Денис Смит му се обади отново и попита Фриц дали е съгласен да се подложи на разпит с детектора на лъжата. Фриц имаше техническо образование и знаеше, че детекторите на лъжата дават крайно несигурни резултати. Същевременно обаче беше сигурен, че не познава Деби Картьр, и искаше да го докаже на Смит и Роджърс. Неохотно се съгласи и го записаха за разпит в офиса на ЩБРО в Оклахома Сити. С приближаването на уречената дата Фриц се изнервяше все повече; за да се успокои, той взе един валиум точно преди началото на разпита.

Разпитът беше проведен от агент на име Ръсти Федърстоун, а Денис Смит и Гари Роджърс стояха наблизо. Когато свършиха, ченгетата се скупчиха около резултатите, като мрачно поклащаха глави.

Казаха на Фриц, че жестоко се е издънил. Първата му реакция беше:

— Невъзможно.

— Ти криеш нещо — настояха те.

Фриц си призна, че е бил притеснен, и най-сетне им каза за валиума. Ченгетата се ядосаха и настояха да се подложи на още един тест. Фриц като че ли нямаше друг избор, освен да се съгласи.

След една седмица Федърстоун закара детектора на лъжата в Ейда и го включи в подземието на полицейското управление. Фриц беше още по-притеснен от първия път, но отговори вярно и спокойно на всички въпроси.

Сроред Федърстоун, Смит и Роджърс тестът отново бил „жесток провал“ — още по-зле от първия път. Разпитът, който последва този с детектора на лъжата, беше напрегнат и гневен. Роджърс, влязъл в ролята на лошото ченге, започна да ругае, да сипе заплахи и да повтаря:

— Ти криеш нещо, Фриц.

В същото време Смит се опита да изиграе ролята на единствения приятел, който имаше Фриц в този момент, но целият номер беше лошо скалъпен и стар като света.

Роджърс се обличаше като каубой, с ботуши и всичко останало, и имаше следния маниер на поведение: първо обикаляше из стаята, като фучеше от гняв, ругаеше и заплашваше, говореше за смъртно наказание и смъртоносни инжекции, а после изведнъж скачаше към Фриц, мушкаше го с пръст в гърдите и го уверяваше, че накрая всичко ще си признае. Този номер наистина беше доста страшен, но пък не особено ефективен. Фриц просто всеки път казваше:

— Дръпни се.

Най-сетне Роджърс го обвини в изнасилване и убийство. Истински се разгневи и започна да обижда още по-грубо, докато описваше как Фриц и неговият приятел Уилямсън са нахлули в къщата на момичето, изнасилили са го, убили са го и как сега Фриц всичко ще си признае.

Тъй като нямаха доказателства, единствено самопризнанието можеше да им помогне да разрешат случая, и ченгетата бяха твърдо решени да го получат от Фриц. Но той не се огъна. Нямаше какво да признава, но след като го бяха обиждали в продължение на два часа, му се искаше да им даде нещо, за да спрат. Затова им разказа как миналото лято двамата с Рон бяха ходили с колата до Норман, където бяха обикаляли баровете в търсене на момичета, и как едно се беше качило на задната седалка на колата на Денис и беше изпаднало в истерия, след като той не бе пожелал да я пусне. Най-сетне момичето скочило от колата, избягало и се обадило в полицията, така че Рон и Денис спали в колата на един паркинг, защото се криели от ченгетата. Никой не повдигнал обвинения срещу тях.

Тази история, изглежда, успокои полицаите — поне за няколко минути. Основната им цел беше Уилямсън, а сега разполагаха с допълнителни доказателства, че двамата с Фриц са приятели по чашка. Връзката на Фриц с убийството на Картър не беше ясна, но и без това почти нищо от това, което твърдяха, не беше смислено. Фриц беше сигурен, че в невинен, и ако Смит и Роджърс наистина бяха решили да го натопят, истинският убиец щеше да остане на свобода.

След като го обвиняваха в продължение на три часа, ченгетата най-сетне се отказаха. Бяха убедени, че Фриц е замесен в престъплението, но нямаше да разрешат случая само с неговото признание. Трябваше да поработят още, затова започнаха да го наблюдават, да го следят и да го спират без никаква основателна причина. Няколко пъти се случваше Фриц да види полицейска кола пред къщата си, когато сутрин се събуди.

Фриц доброволно даде проби от косми, кръв и слюнка. Защо да не го направи? Нямаше от какво да се страхува. Хрумна му да се свърже с адвокат, но защо да дава пари? Той беше абсолютно невинен и скоро ченгетата също щяха да се убедят в това.

Детектив Смит се зарови в досието на Фриц и откри, че през 1973 г. в град Дюрант го бяха обвинили в отглеждане на марихуана. Въоръжен с тази информация, един полицай от Ейда се свърза с гимназията в Ноубъл, където преподаваше Денис, и уведоми училищното ръководство, че техният служител е разследван за убийство и освен това има присъда за наркотици, за която не е споменавал на интервюто за работа. Фриц незабавно беше уволнен.

* * *

На 17 март Сюзан Ланд от ЩБРО получи от Денис Смит „проби от косми от главата и пубисни косми на Фриц и Уилямсън“.

На 21 март Рон отиде в полицейското управление и доброволно се подложи на разпит с детектора на лъжата, проведен от Б.Дж. Джоунс, друг служител на Бюрото. Според Джоунс резултатите от разпита бяха неясни. Рон даде и проби от слюнката си. След една седмица те също бяха предадени в лабораторията, заедно с пробите на Денис Смит.

На 28 март Джери Питърс от ЩБРО завърши анализа на пръстовите отпечатъци от местопрестъплението. В доклада му се твърдеше без никакво съмнение, че отпечатъкът на парчето гипсокартон не принадлежи на Деби Картър, Денис Фриц или Рон Уилямсън. Това категорично заключение трябваше да бъде от полза за полицията, защото елиминираше заподозрени. Стигаше им само да намерят човека, който беше оставил този отпечатък, и щяха да знаят кой е убиецът.

 

Вместо това обаче полицаите тихомълком уведомиха семейство Картър, че Рон Уилямсън е основният им заподозрян. Въпреки че не разполагаха с достатъчно доказателства, те не спираха да работят по всички следи и бавно, но методично изграждаха обвинението си срещу него. Той наистина изглеждаше подозрителен: поведението му беше странно, спеше по цял ден и будуваше през нощта, живееше с майка си, нямаше постоянна работа, имаше няколко документирани случая на непозволено отношение към жените, редовно посещаваше съмнителни клубове и най-вече живееше съвсем близо до мястото на престъплението. Ако минеше по задните улички, можеше да стигне до дома на Деби Картър само за няколко минути!

Освен това имаше и онези две обвинения от Тълса. Независимо какво бяха решили съдебните заседатели, този тип със сигурност беше изнасилвач.

Скоро след убийството лелята на Деби, Глена Лукас, беше получила едно телефонно обаждане, в което непознат мъжки глас й беше казал: „Деби е мъртва, а ти си следващата.“ Глена с ужас си спомни думите, написани с лак за нокти: „Сега ще умре и Джим Смит“. Съвпадението я докара до паника, но вместо на полицията тя се обади на областния прокурор.

Бил Питърсън, пълен млад мъж от известно семейство в Ейда, беше прокурор от три години. Юрисдикцията му покриваше три окръга — Понтоток, Семиноул и Хюс — а кабинетът му беше в сградата на съда. Той лично познаваше семейството на Картър и като всеки прокурор от малък град гореше от желание да открие заподозрян и да разреши случая. Денис Смит и Гари Роджърс редовно му съобщаваха последните новини около разследването.

Глена разказа на Бил Питърсън за анонимното обаждане и те се съгласиха, че най-вероятно човекът от телефона, както впрочем и убиецът, е Рон Уилямсън. Само с няколко крачки той можеше да излезе от апартамента си до задната уличка, от която се виждаше жилището на Деби, а само на няколко крачки от другата страна на къщата, по алеята на майка му, се виждаше домът на Глена. По средата беше самият той — странен тип, който не работи, стои буден през нощта и наблюдава съседите си.

Бил Питърсън уреди да поставят подслушвателно устройство на телефона на Глена, но други обаждания не последваха.

Дъщеря й Кристи беше на осем години, но ясно разбираше какво се случва със семейството й. Глена винаги стоеше наблизо, не й разрешаваше да остава сама или да използва телефона и държеше в училище винаги да я наглежда някой.

В къщата и в домовете на роднините им се шушукаше за Уилямсън. Защо беше убил Деби? Какво чакаха полицаите, че не го арестуваха?

Слуховете не спираха. Страхът бързо обзе квартала, а после и целия град. Убиецът беше на свобода, всички го познаваха и го срещаха всеки ден. Защо полицаите не го прибираха, а го оставяха да обикаля по улиците?

 

Година и половина след последния си преглед при доктор Сноу Рон със сигурност не биваше да обикаля по улиците. Всъщност имаше сериозна нужда от дългосрочно лечение в подходяща институция. През юни 1983 г., отново по настояване на майка си, той измина пеш добре познатия маршрут до психиатричната клиника в Ейда. Помоли за помощ, като отново се описа като депресиран и неспособен да работи човек. Прехвърлиха го в друга клиника в Къшинг, където го прегледа специалист на име Ал Робъртс. Робъртс отбеляза, че коефициентът на интелигентност на Рон е 114, „обичайно висок“, но с уточнението, че може би има леки мозъчни увреждания заради системната злоупотреба с алкохол.

Освен това Робъртс записа в доклада си: „Човекът отчаяно иска да му се помогне.“ Според него Рон беше несигурен, притеснен, разтревожен, нервен и депресиран.

 

Той не се подчинява на правилата и ненавижда властта. Поведението му е импулсивно и непредвидимо. Има проблеми с контролирането на импулсите си. Много е подозрителен и изпитва недоверие към всички около себе си. Липсват му умения за общуване, така че не се чувства комфортно в социални ситуации. Не е в състояние да поеме отговорност за действията си и е доста вероятно да се държи агресивно, за да се защити. Според него светът е заплашително, страшно място и той се предпазва от него с агресивно поведение или с отдръпване. Рон е много незрял като личност и отстрани изглежда, че не го е грижа за нищо.

 

Рон се записа в програма за преквалификация в Източния университет в Ейда, където искаше да получи диплома по химия или, като алтернатива, по физическо обучение, за да може да преподава. Там се съгласи на по-пълни изследвания, които се проведоха под формата на серия от тестове. Изследващият беше Мелвин Брукинг, асистент по психология към центъра за преквалификация.

Брук добре познаваше Рон и цялото семейство Уилямсън — може би твърде добре. Бележките му бяха изпълнени с анекдоти и той често наричаше пациента си „Рони“.

По отношение на спортната му кариера Брукинг написа следното: „Не знам какъв е бил Рони като ученик в гимназията, но със сигурност е бил изключителен спортист, макар че на таланта му са пречели чести изблици на гняв както на игрището, така и извън него, незряло и грубо отношение и твърде високомерно и арогантно мнение за собствените му способности. Това поведение на примадона, неспособността му да общува и презрението му към правилата му пречели като играч навсякъде, където отидел.“

За семейството му той написа следното: „Майката на Рони работи усърдно цял живот. От много години тя държи козметичен салон в центъра, в който и сама работи. Както майката, така и бащата на Рони са го подкрепяли в многобройни кризи, а майка му очевидно продължава да го издържа, макар че сигурно вече е изтощена както емоционално, така и физически и финансово.“

За проваления му брак: „Той се оженил за много красиво момиче, бивша «Мис Ейда», но в крайна сметка тя не издържала на резките промени в настроението на Рони и на неспособността му да се справя в живота, така че се развела с него.“

Рон очевидно не беше скрил злоупотребата с алкохол и наркотици. Брукинг отбеляза: „В миналото Рони имал сериозни проблеми с алкохола и наркотиците. Приемал много хапчета. В повечето случаи това бил някакъв опит да се справи със сериозната си депресия. Твърди, че вече не пие и не употребява наркотици.“

Брукинг определи диагноза „биполярно психическо разстройство“, което описа по следния начин:

Биполярно психическо разстройство означава, че този млад човек страда от огромни колебания в настроението — от маниакална превъзбуда до депресивни състояния, близки до ступор. Определям го като депресивен тип, защото през по-голямата част от времето се намира в това положение. Противоположните състояния обикновено са предизвикани от наркотици и не продължават дълго. През последните три-четири години Рони страдал от сериозна депресия, живял в затворена стая в къщата на майка си, през повечето време спял, работел твърде рядко и бил напълно зависим от хората около себе си, за да преживява.

Три-четири пъти излизал от къщата, за да се опита да се излекува от това състояние, но всички опити били неуспешни.

 

Освен това Брукинг постави диагноза „параноя“ заради „постоянна и непредизвикана от нищо подозрителност и мнителност, свръхчувствителност и неспособност да се привързва“.

В добавка той написа и „зависимост от алкохол и наркотични субстанции“. Прогнозата му за развитието на Рон беше „предпазлива“ и той завърши доклада си по следния начин: „Този млад човек така и не е успял да си стъпи на краката, откакто преди десет години е напуснал дома си. Животът му представлява серия от проблеми и унищожителни кризи. Той не спира да се опитва да се справи сам, но засега не успява.“

Задачата на Брукинг беше да постави диагноза на Рон, а не да го лекува. В края на лятото на 1983 г. психическото състояние на Рон се влошаваше, но той не получаваше необходимата помощ. Нуждаеше се от дългосрочна психотерапия в специализирано медицинско заведение, но семейството му не можеше да си я позволи, държавата не можеше да я поеме, а и Рон във всички случаи нямаше да се съгласи да се подложи на нея.

Молбата му до Източния университет включваше и искане за финансова помощ. Стипендията му беше одобрена и го уведомиха, че може да получи чек от финансовия отдел. Когато дойде да го вземе, Рон имаше занемарен вид, беше с дълга коса и мустаци и бе придружен от двама съмнителни типове — и двамата изглеждаха живо заинтересувани от вероятността той да получи някакви пари в брой. Чекът беше написан на името на Рон и на един университетски служител, така че трябваше да се подпишат и двамата, за да го осребрят. Рон бързаше, но му казаха да чака на дълга опашка. Според Рон парите си бяха негови и не му се чакаше. Двамата му приятели също нямаха търпение да получат парите, така че Рон набързо фалшифицира подписа на университетския служител.

Дадоха му 300 долара.

Свидетел на фалшифицирането на подписа стана Нанси Карсън, съпругата на Рик Карсън, приятел от детинство на Рон, който беше станал полицай в Ейда. Мисис Карсън работеше във финансовия отдел на университета и от години познаваше Рон. Тя се ужаси от постъпката му и веднага се обади на мъжа си.

Един от служителите на университета познаваше семейство Уилямсън. Той отиде направо в козметичния салон на Хуанита и й разказа за постъпката на Рон. Ако се съгласеше да върне 300 долара от негово име, те нямаше да повдигнат обвинения. Хуанита веднага написа чек за тази сума и отиде да намери сина си.

На следващия ден Рон беше арестуван за подправяне на официален документ — престъпление, което се наказваше със затвор до осем години. Прибраха го в ареста на окръг Понтоток. Той не можеше да си плати гаранцията, а близките не можеха да му помогнат.

 

Разследването на убийството напредваше бавно. Все още нямаше резултати от лабораторията за първите пръстови отпечатъци, пробите от косми и слюнка. Информацията за трийсет и един мъже от Ейда, включително Рон Уилямсън и Денис Фриц, все още се обработваше. Глен Гор не беше накаран да предаде проби от косми и слюнка.

До септември 1983 г. всички проби от косми се озоваха на отрупаното с документи бюро на специалиста Мелвин Хет.

На 9 ноември Рон, който все още беше в затвора, се подложи на друг разпит с детектора на лъжата — този път проведен от агент Ръсти Федърстоун. Разпитът продължи два часа, имаше много въпроси още преди да свържат Рон с детектора. Той постоянно и твърдо отричаше да е замесен в убийството или да знае нещо за него. Заключенията от разпита отново бяха неопределени, а цялата процедура беше заснета на видео.

Рон свикваше с живота зад решетките. Отказа се от пиенето и хапчетата, защото нямаше друг избор, и успя да запази навика си да спи по двайсет часа на ден. Без лекарства или някакво друго лечение психическото му състояние продължаваше да се влошава бавно, но неумолимо.

В края на ноември затворничката Вики Мишел Оуенс Смит разказа на детектив Денис Смит една странна история за Рон. Денис Смит написа следния доклад:

В 3 или 4 ч. в събота сутринта Рон Уилямсън погледнал през прозореца на килията си и видял Вики. Уилямсън изкрещял, че Вики е вещица и именно тя го е завела в къщата на Деби Картьр, а сега е извикала духа на Деби в килията му и го измъчва. Освен това Уилямсън извикал на майка си да му прости.

През декември, една година след убийството, Глен Гор беше повикан в полицейското управление за разпит. Той отрече да е замесен в смъртта на Деби Картьр. Каза, че я е видял в „Лампата“ няколко часа преди убийството, и добави новото усложняващо обстоятелство, че тя го помолила да танцува с нея, защото Рон Уилямсън я притеснявал. Фактът, че никой друг свидетел от „Лампата“ не беше споменавал Рон изобщо да е бил там, изглежда, нямаше значение.

Но колкото и да искаха да скалъпят обвинение срещу него, полицаите все още не разполагаха с достатъчно доказателства. В апартамента на Картьр не беше открит нито един пръстов отпечатък, който да съвпада с отпечатъците на Рон или Денис Фриц — огромна дупка в хипотезата, че двамата са били там по време на продължителното, жестоко насилие срещу жертвата. Нямаше свидетели; никой не беше чул нищичко. Анализът на космите, който във всички случаи не беше сто процента сигурен, се бавеше в кабинета на Мелвин Хет.

Обвинението срещу Рон се състоеше от два разпита с детектора на лъжата, които бяха дали „неопределени“ резултати, лоша репутация, местожителство недалеч от адреса на жертвата и закъснелите недоказани показания на Глен Гор.

Обвинението срещу Денис Фриц беше още по-несигурно. Една година след началото на разследването единственият безспорен резултат от него беше уволнението на гимназиалния учител.

 

През януари 1984 г. Рон се призна за виновен по обвинението във фалшифициране и беше осъден на три години. Прехвърлиха го в затвор недалеч от Тълса, но скоро необичайното му поведение привлече вниманието на надзирателите. Така че отново го преместиха в психиатричното крило. На 13 февруари сутринта го прегледа доктор Робърт Броуди, който отбеляза: „Обикновено е тих и контролира действията си.“ Но следобед същия ден докторът сякаш видя съвсем друг човек. Рон „се държи маниакално, шумно, раздразнително, лесно се пали, говори несвързано, мисли нерационално и изпитва параноя“. Докторът препоръча по-подробен преглед.

В психиатричното крило нямаше много строги мерки за сигурност. Рон откри наблизо едно бейзболно игрище и нощем обичаше да ходи тайно там, където можеше да остане сам. Веднъж един полицай го намери задрямал на тревата и го върна в затвора. Скараха му се и го накараха да даде обяснение. Рон написа следното:

Онази вечер ми беше мъчно и ми трябваше време да помисля. Винаги съм се чувствал по-спокоен на игрището. Разходих се до югоизточния ъгъл на полето и се свих под едно дърво, като старо куче. След няколко минути един полицай ме помоли да се върна в психиатричното крило. По пътя срещнах Брентс и двамата се прибрахме заедно. Той ми каза, че след като очевидно не съм правел нищо нередно, ще забрави за случката. Въпреки това, както става ясно, ме накараха да напиша обяснение.

* * *

След като основният заподозрян се озова зад решетките, разследването на убийството на Деби Картър практически замря. Минаха седмици, през които не се случваше нищо. Денис Фриц поработи първо в дом за стари хора, а после в една фабрика. Полицаите от Ейда понякога го тормозеха, но в крайна сметка загубиха интерес към него. Глен Гор все още беше в града, но ченгетата не го поглеждаха.

В полицията цареше напрежение, което всеки момент щеше да нарасне драстично.

Защото през април 1984 г. в Ейда беше убита още на млада жена и въпреки че смъртта й нямаше нищо общо с убийството на Деби Картър, в крайна сметка тя щеше да промени живота на Рон Уилямсън и Денис Фриц завинаги.

 

Динайс Харауей беше на двайсет и четири години, следваше в Източния университет и работеше на смени в магазина „Маканалис“ в покрайнините на Ейда. От осем месеца беше омъжена за Стив Харауей, който също следваше в университета и беше син на известен местен зъболекар. Младоженците живееха в малък апартамент, собственост на доктор Харауей, и работеха по време на следването си, за да се издържат.

На 28 април, събота, около 8:30 ч. вечерта, един клиент отиващ към „Маканалис“, се размина с привлекателна млада жена, която излизаше от магазина. С нея имаше млад мъж, също на двайсет и няколко. Младежът беше прегърнал девойката през кръста — приличаха на обикновена двойка влюбени млади хора. Те отидоха до един пикап на паркинга и жената първа се качи в него, откъм страната на пътника. После се качи и младият мъж, затръшна вратата и след няколко секунди се чу шумът на двигателя. Потеглиха на изток, навън от града. Пикапът беше стар шевролет, боядисан в сиво, целият на петна.

Когато клиентът влезе в магазина, вътре нямаше никой. Чекмеджето на касата беше отворено и празно. В пепелника все още гореше цигара. До нея имаше отворена кутия бира, а зад щанда — кафява дамска чанта и отворен учебник. Клиентът се опита да намери продавачката, но магазинът беше празен. Тогава човекът реши, че може би е станал обир, и се обади в полицията.

Един от полицаите провери кафявата дамска чанта и откри шофьорска книжка на името на Динайс Харауей. Клиентът погледна снимката на нея и разпозна жената. Беше се разминал с нея на влизане в магазина преди по-малко от трийсет минути. Да, беше сигурен, че е тя, защото пазаруваше в „Маканалис“ и я беше запомнил по лице.

Когато му се обадиха по телефона, детектив Денис Смит вече беше си легнал.

— Работете, все едно е станало престъпление — нареди той и отново заспа.

Но нареждането му не беше изпълнено. Управителят на магазина живееше наблизо и веднага пристигна. Първо провери сейфа, който не беше отварян. После откри 400 долара в брой под щанда, които трябваше да бъдат прехвърлени в сейфа, и още 150 в едно чекмедже. Докато чакаха детектива, управителят реши да почисти. Изхвърли фаса от пепелника и кутията от бира. Полицаите не го спряха. Ако по тези предмети имаше пръстови отпечатъци, те вече бяха загубени.

Стийв Харауей си беше вкъщи. Учеше и чакаше жена си да се прибере, след като затворят „Маканалис“ в 11 вечерта. Телефонното обаждане от полицията го стресна и той веднага пристигна в магазина, където разпозна колата, учебниците и чантата на съпругата си. Стив я описа на полицаите и се опита да си спомни с какво е била облечена — джинси, маратонки и блуза, която не си спомняше точно.

Рано в неделя сутринта всичките трийсет и трима полицаи от управлението в Ейда бяха вдигнати по тревога. От близките окръзи пристигнаха щатски шерифи. Десетки местни групи, включително състудентите на Стив, доброволно предложиха да помогнат в издирването. Агент Гари Роджърс беше назначен да ръководи разследването на щатско равнище, а Денис Смит отново получи задачата да ръководи градската полиция. Двамата разделиха територията на райони и определиха групи, които да претьрсят всяка улица, магистрала, шосе, река, канавка и поле.

Една продавачка от „Джей Пи“ — друг магазин на километър от „Маканалис“ — се обади в полицията и разказа за двама непознати млади мъже, които бяха спрели в нейния магазин и я бяха стреснали малко преди изчезването на Динайс. И двамата били на двайсет и няколко, носели дълги коси и се държали странно. Изиграли един билярд, а после си тръгнали със стар пикап.

Клиентът от „Маканалис“ беше видял само един мъж да си тръгва с Динайс, пък и тя не изглеждала уплашена от него. Общото му описание горе-долу съвпадаше с описанието на двамата странни младежи от „Джей Пи“ — това беше първата следа, по която полицията можеше да започне да работи. Те започнаха да издирват двама бели мъже между двайсет и две и двайсет и четири години; единият среден на ръст, с руса коса до ушите и светла кожа, а другият слаб, с кестенява коса до раменете.

Интензивното издирване в неделя не даде абсолютно никакви резултати. Когато се стъмни, Денис Смит и Гари Роджърс го прекратиха с идеята да продължат рано на следващата сутрин.

В понеделник се сдобиха със снимка на Динайс от университета и отпечатаха листовки с хубавото й лице и общо описание: 166 см, 55 кг, кафяви очи, тъмноруса коса, светла кожа. На листовката имаше и описание на двамата млади мъже, забелязани в „Джей Пи“, както и на стария им пикап. Листовките бяха разлепени по витрините на всички магазини в Ейда и околностите от полицаите и доброволците, които им помагаха.

Художникът от полицията се срещна с продавачката от „Джей Пи“ и нарисува две скици. Когато ги показаха на клиента от „Маканалис“, той потвърди, че едната от тях „горе-долу си прилича“. После двете рисунки бяха предадени в местната телевизионна станция и след като целият град видя за пръв път възможните извършители, в полицейского управление заваляха обаждания.

По това време в Ейда работеха четирима детективи — Денис Смит, Майк Баскин, Д.У. Барет и Джеймс Фокс. Скоро и четиримата бяха засипани от обаждания. Позвъниха повече от сто души, които съобщиха по име около двайсет и пет потенциални заподозрени.

Двама от тях изпъкваха сред останалите. Около трийсет души посочиха името на Били Чарли, така че полицаите го повикаха на разпит. Той се яви в полицията с родителите си, които потвърдиха, че в събота вечер е бил с тях у дома.

Другото име, съобщено от трийсетина разтревожени граждани, беше на Томи Уорд — местно момче, добре познато на полицията. Бяха го арестували няколко пъти за дребни нарушения като злоупотреба с алкохол на обществено място и кражби, но никога нещо, свързано с насилие. Той имаше роднини навсякъде в Ейда и за семейство Уорд се знаеше, че, общо взето, са добри хора, които работят усьрдно и не се месят в живота на другите. Томи беше на двайсет и четири, предпоследно дете от общо осем, и не беше успял да завърши гимназия.

Той също се яви доброволно за разпит. Детективите Смит и Баскин го разпитаха за миналата събота вечер. Томи каза, че е бил за риба с един приятел, Карл Фонтънот, после двамата отишли на купон и стояли докъм 4 ч. сутринта, а накрая се прибрали пеш. Томи нямаше собствена кола. Детективите забелязаха, че русата коса на Уорд е подстригана много късо — неумело, неравно, очевидно любителски. Те снимаха тила му с полароид и надписаха снимката „1 май“.

И двамата заподозрени от рисунките бяха с дълга светла коса.

Детектив Баскин откри Карл Фонтьнот, когото не познаваше лично, и го помоли да дойде до управлението, за да отговори на няколко въпроса. Фонтьнот се съгласи, но така и не дойде. Баскин не направи втори опит. Косата на Фонтънот беше дълга и тъмна.

Докато издирването трескаво продължаваше в окръг Понтонок, името и описанието на Динайс Харауей беше изпратено до служителите на закона в цялата страна. Отвсякъде започнаха да им се обаждат, но без никаква полза. Динайс просто беше изчезнала, без да остави никаква следа.

Когато Стив Харауей не раздаваше листовки и не обикаляше шосетата в търсене на жена си, стоеше в апартамента си, където се срещаше само с няколко приятели. Телефонът постоянно звънеше и всяко позвъняване му носеше поне миг надежда.

Нямаше никаква причина Динайс просто да избяга. Бяха женени по-малко от година и все още бяха много влюбени един в друг. И двамата бяха студенти последна година в Източния университет и нямаха търпение да се дипломират, за да напуснат Ейда и да заживеят някъде другаде. Стив не се съмняваше, че съпругата му е отвлечена насила.

Но с всеки изминал ден ставаше все по-вероятно, че няма да я открият жива. Ако беше отвлечена от изнасилвач, след това той щеше да я пусне. Ако беше отвлечена за пари, някой щеше да поиска откуп. Имаше слухове за някакъв предишен любовник от Тексас, но те отшумяха. Говореше се и за трафик на наркотици и други подобни, но такива подозрения се появяват всеки път, когато някое престъпление остава неразкрито.

А в Ейда за втори път всички бяха шокирани. Деби Картър беше убита преди седемнайсет месеца и градът едва се беше успокоил след този кошмар. Сега всички пак започнаха да заключват вратите си по два пъти, тийнейджърите отново бяха ограничени от вечерен час, а в заложните магазини за кратко се разрази оживена търговия с огнестрелни оръжия. Какво беше станало с приятното университетско градче, в което на всеки ъгъл имаше по две църкви?

Минаха седмици и за по-голямата част от населението на Ейда животът бавно се върна в обичайното си русло. Дойде лятото и започна ваканцията. Слуховете затихнаха, но не спряха съвсем. Един заподозрян от Тексас се хвалеше, че е убил десет жени, и полицаите от Ейда се втурнаха да го разпитат. После в Мисури откриха труп на жена, която имаше татуировки по краката. Динайс нямаше татуировки.

Така мина лятото и започна есента. Все още нямаше нито една следа, която да отведе полицията по-близо до истината за престъплението или дори до тялото на Динайс Харауей.

В разследването на убийството на Картър също нямаше напредък. След две скандални неразкрити убийства атмосферата в полицейския участък беше натежала от напрежение. Всички работеха много, но не постигаха нищо. Отново и отново проверяваха стари следи, без резултат. Денис Смит и Гари Роджърс бяха посветили целия си живот на тези две убийства.

За Роджърс напрежението беше още по-голямо. Година преди изчезването на Динайс Харауей в Семиноул на 50 км на север от Ейда беше извършено друго подобно престъпление. Осемнайсетгодишно момиче на име Пати Хамилтън беше изчезнало от денонощния магазин, в който работеше. Един купувач беше влязъл в магазина и беше установил, че вътре няма никой, касата е празна, на щанда има две отворени кутии от безалкохолно и никъде не се виждат следи от борба. Колата на момичето беше открита на паркинга пред магазина, заключена. Пати беше изчезнала безследно и една година след това полицията продължаваше да работи по версията, че е била отвлечена и убита.

А агентът от ЩБРО, който отговаряше за случая с Пати Хамилтън, беше именно Гари Роджърс. Деби Картър, Динайс Харауей и Пати Хамилтън — на съвестта на Роджърс тежаха неразкритите убийства на три млади жени.

 

Когато Оклахома все още беше част от Дивия запад, Ейда се славеше с колоритна и напълно заслужена репутация на убежище за всякакви разбойници. Споровете се решаваха с револвери и по-бързият стрелец си тръгваше, без да се страхува от наказание от някакви органи на реда. Банковите обирджии и крадците на едър рогат добитък се стичаха в Ейда, защото все още беше на индианска територия и не беше част от Щатите. Шерифите, когато изобщо имаше такива, не можеха да се мерят с професионалните престъпници, които живееха в Ейда и околностите.

Репутацията на Ейда като град, в който няма закони, драстично се промени през 1909-а — годината, в която местните жители най-сетне решиха, че им е омръзнало да живеят в страх. Един уважаван фермер на име Гюс Бобит беше застрелян от професионален убиец, нает от конкурента му, собственик на съседното ранчо. Убиецът и тримата му съучастници бяха арестувани и жителите на града изведнъж откриха, че ги сърбят ръцете да обесят някого. Рано сутринта на 19 април 1909 г. се събра тълпа, готова за линч и предвождана от масоните, лидери на общественото мнение в Ейда. Четирийсет души излязоха с тържествена крачка от сградата на масонския орден на ъгъла на Дванайсета улица и „Бродуей“ в центъра на Ейда и след няколко минути стигнаха до затвора. Там хората завързаха шерифа, измъкнаха четиримата разбойници от килиите им и ги повлякоха по улиците към една конюшня, избрана специално за случая. Китките и глезените на четиримата бяха завързани с бодлива тел, а после те един по един бяха ритуално обесени.

Рано на следващата сутрин местният фотограф постави апарата си в хамбара и направи няколко снимки. Една от тях е оцеляла през годините — потъмняла черно-бяла фотография, на която ясно се виждат четиримата обесени, увиснали на въжето, почти умиротворени в неподвижността си и съвсем мъртви. Години по-късно тази снимка беше отпечатана като пощенска картичка и се раздаваше на посетителите в местната Търговска камара.

В продължение на цели десетилетия това линчуване беше най-голямата гордост на жителите на Ейда.