Джон Гришам
Невинният (7) (Убийство и несправедливост в един малък град)

7

За Анет Хъдсън и Рене Симънс новината, че брат им е арестуван и обвинен в убийство, беше непоносима. Откакто бе освободен от затвора миналия октомври, те сериозно се тревожеха за влошаването на психическото му състояние и здравето му, но дори не предполагаха, че ще се стигне до нов арест. Подобни слухове се чуваха от години, но беше минало много време и близките на Рон предполагаха, че полицията вече се е заела с други заподозрени и други случаи. Когато Хуанита почина преди две години, тя беше убедена, че е дала на Денис Смит ясни доказателства, че Рон няма нищо общо с убийството. Анет и Рене вярваха в същото.

И двете живееха скромно — отглеждаха децата си, хващаха се на работа, когато можеха, плащаха сметките и спестяваха при всеки удобен случай. Но нямаха достатъчно пари в брой, за да си позволят адвокат. Анет разговаря с Дейвид Морис, но той не се заинтересува от случая. Джон Танър беше в Тълса — бе твърде далеч и твърде скъп за тях.

И въпреки че благодарение на Рон често се бяха разправяли със съдебната система, не бяха подготвени за внезапното му арестуване и обвинението в убийство. Приятелите им се отдръпнаха от тях. Започнаха да си шепнат зад гърба им и да ги гледат вторачено. Един познат каза на Анет:

— Вината не е твоя. Не си виновна за това, което е направил брат ти.

— Брат ми не е виновен — изстреля Анет в отговор.

И двете с Рене постоянно го повтаряха, но почти никой не искаше да ги чуе. Принципът „невинен до доказване на противното“ нямаше никакво значение. Полицаите бяха спипали виновника; защо ще арестуват Рон, ако не е виновен?

Синът на Анет Майкъл, който по това време беше на петнайсет и учеше в гимназията, беше принуден да изтърпи един час в училище, в който обсъждаха местните събития. Най-важното от тях, разбира се, беше арестуването на Рон Уилямсън и Денис Фриц по обвинение в убийство. Тъй като фамилията на момчето беше Хъдсън, никой от съучениците му не знаеше, че предполагаемият убиец е чичото на Майкъл. Момчетата и момичетата в класа бяха настроени твърдо срещу двамата обвиняеми. На следващия ден Анет отиде в училището, за да реши проблема. Учителят се извини и обеща в бъдеще да насочва дискусиите в друга посока.

Рене и Гари Симънс живееха в Чикаша, на около час път от Ейда, и разстоянието им гарантираше малко спокойствие. Самата Анет обаче никога не беше напускала града и въпреки че отчаяно й се искаше да избяга, беше длъжна да остане и да подкрепя по-малкия си брат.

В неделя, 10 май, местният вечерен вестник излезе със статия на първа страница, посветена на арестите, в която имаше и снимка на Деби Картър. Бил Питърсън беше осигурил повечето подробности. Например че тялото е ексхумирано и че мистериозният отпечатък наистина е оставен от жертвата. Питърсън твърдеше, че Фриц и Уилямсън са заподозрени вече повече от една година, макар и да не обясняваше защо. Колкото до самото разследване, той бе заявил:

„Стигнахме до края на това разследване преди около шест месеца и започнахме да обмисляме как да приключим случая.“

От особен интерес беше новината, че в случая е замесено и ФБР. Преди две години полицията в Ейда беше поискала съдействие от Бюрото. Във ФБР бяха проучили веществените доказателства и бяха помогнали на полицията да състави психологически портрет на убийците, макар че Питърсън не сподели това с вестника.

На следващия ден отново имаше материал на първа страница, посветен на убийството, този път илюстриран с полицейските фотографии на Рон и Денис. Снимките им изглеждаха достатъчно заплашителни, за да им осигурят присъда.

В материала се повтаряха подробностите от статията от предишния ден, в частност това, че двамата са арестувани и обвинени в изнасилване по особено жесток начин и предумишлено убийство. Беше странно, но „официалните източници“ не коментираха дали двамата обвиняеми имат какво да кажат в своя защита. Очевидно репортерите в Ейда дотолкова бяха свикнали със самопризнанията, че според тях те бяха част от всяко криминално разследване.

И въпреки че не споменаха за първото признание на Рон — онова за съня, — властите публикуваха доказателствата, изисквани за издаване на съдебна заповед за арест. Според статията те бяха „косми от главата и половите органи, открити по тялото и чаршафите на Деби Картър, микроскопският анализ на които съвпада с този на пробите, получени от Роналд Кийт Уилямсън и Денис Фриц“.

И двамата обвиняеми имаха дебели полицейски досиета. Рон беше арестуван петнайсет пъти за шофиране в нетрезво състояние и други подобни и осъден веднъж за измама, заради което бе влязъл в затвора. Фриц беше арестуван два пъти за шофиране в нетрезво състояние, имаше няколко глоби за автотранспортни произшествия и старо обвинение за притежание на марихуана.

Бил Питърсън отново потвърди, че тялото е било ексхумирано, за да се сравнят отпечатъците от дланите с отпечатъка, оставен на местопрестъплението. Той добави, че двамата мъже са „заподозрени по този случай повече от година“.

Статията завършваше с напомнянето, че „Деби Картьр е загинала от задушаване, след като по време на изнасилването в гърлото й е натикана хавлиена кърпа“.

Същия този понеделник Рон за пръв път беше изведен от затвора и прекаран през двора до сградата на съда на около петдесет метра оттам, за да се яви пред съдия Джон Дейвид Милър — магистрата, който се занимаваше с предварителната подготовка на делото. Рон каза, че няма адвокат и не е сигурен, че може да си позволи такъв. Отведоха го обратно в затвора.

След няколко часа друг затворник, Мики Уейн Харъл, чул как Рон плаче и нарежда: „Съжалявам, Деби.“ Тази информация незабавно беше докладвана на надзирателите.

Освен това Харъл твърдеше, че Рон го е попитал дали може да му нарисува татуировка на ръката, на която да пише „Рон обича Деби“.

Сега, когато в списъка на делата, определени за разглеждане в съда, се беше появил нов и горещ случай, в затвора отново плъзнаха слуховете. Доносниците, които се множаха под крилото на полицията, започнаха да играят сериозно. Най-прекият път към свободата — или поне към намаляване на присъдата — беше да чуеш или да твърдиш, че си чул как някой важен заподозрян си е признал престъплението, а после да изтъргуваш тази информация с прокурора. В повечето затвори доносничеството се срещаше рядко, защото доносниците се страхуваха от отмъщението на останалите затворници. В Ейда обаче то процъфтяваше, защото почти винаги даваше резултат.

* * *

Два дни по-късно Рон отново беше отведен в съда, за да му определят адвокат. Той се яви пред съдия Джон Дейвид Милър, но нещата не тръгнаха добре. Рон все така не приемаше лекарства, буйстваше и викаше и още от вратата започна:

— Не съм извършил това убийство! Писна ми от вашите глупости! Съжалявам за близките й, но…

Съдия Милър се опита да го прекъсне, но Рон искаше да говори:

— Не съм убил момичето. Не знам кой е убиецът. По това време майка ми беше жива и тя знаеше къде бях онази вечер.

Съдия Милър се опита да обясни на Рон, че на това заседание не може да оспорва обвинението срещу себе си, но Рон продължаваше да крещи.

— Настоявам да оттеглите това обвинение — повтаряше той. — Това е абсурдно.

Съдия Милър го попита дали разбира какви са обвиненията срещу него и Рон му отговори:

— Аз съм невинен, никога не съм се срещал с това момиче и никога не съм бил в една кола с нея.

Докато му четяха правата, Рон извика:

— Три пъти съм бил в затвора и всеки път се опитват да ме изкарат виновен за това убийство.

Когато споменаха името на Денис Фриц, Рон ги прекъсна:

— Този човек също няма нищо общо с убийството. По онова време бяхме приятели. Той не ходеше в „Лампата“.

В крайна сметка съдията отбеляза, че обвиняемият не се признава за виновен. Отведоха Рон, който продължи да ругае. Анет беше в залата и тихо плачеше.

Тя всеки ден ходеше до затвора — понякога по два пъти, ако надзирателите й разрешат. Познаваше повечето от тях лично, а те всички познаваха Рони, така че малко заобикаляха наредбите, за да я пускат да го вижда по-често.

Той беше разстроен, все така не получаваше лекарства и имаше нужда от професионална помощ. Изпитваше гняв, че са го арестували за престъпление, което не беше извършил. Освен това се чувстваше унизен. От четири години и половина живееше под подозрението, че е извършил неописуемо престъпление. Дори самото подозрение беше ужасно. Ейда беше родният му град. В него живееха хората, сред които бяха всичките му сегашни и бивши приятели, които го бяха гледали как расте и се бяха радвали на спортните му успехи. Слуховете бяха болезнени, но той ги беше изтърпял с години. Беше невинен и истината, ако ченгетата успееха да стигнат до нея, щеше да изчисти името му.

Но ето че изведнъж го арестуваха, хвърлиха го в затвора, отпечатаха полицейската му снимка на първа страница на вестника и това го съсипа.

Та той дори не беше сигурен, че изобщо е виждал тази Деби Картър.

 

Денис Фриц седеше в килията си в Канзас Сити, чакаше да го прехвърлят в Ейда и се чудеше на зловещата ирония на своето арестуване. Убийство?! Та той от години се опитваше да се справи с факта, че собствената му съпруга беше убита, и много пъти сам се беше чувствал като жертва.

Убийство? Той никога не беше наранявал човек физически. Беше дребен и слаб, противник на боя и насилието. Естествено, беше ходил в много барове и други подобни места, но винаги успяваше да се измъкне, преди пияните да започнат да си разменят юмруци. Дори ако Рон Уилямсън не беше започнал боя, той винаги щеше да остане докрая, за да го завърши, но не и Денис. Беше заподозрян само защото двамата с Рон бяха приятели.

Фриц написа дълго писмо до „Ейда Ивнинг Нюз“, за да обясни защо не иска да го връщат в Ейда. Отказваше да се върне при Смит и Роджърс, защото все още не можеше да повярва, че изобщо са го обвинили в това убийство. Беше невинен, нямаше нищо общо с престъплението и имаше нужда от време, за да събере мислите си. Опитваше се да открие добър адвокат, а семейството му отчаяно търсеше пари.

Освен това разказваше накратко как е помогнал на разследването. Тъй като нямаше какво да крие, беше оказал пълно съдействие и беше дал на полицаите всичко, което му бяха поискали: проби от слюнка, отпечатъци от пръсти, ръкописен текст за анализ на почерка, косми (дори от мустаците си); беше разпитван и два пъти с детектора на лъжата, като според Денис Смит и двата пъти се беше „провалил жестоко“. Фриц разказа как по-късно е открил, че това не е вярно.

По отношение на разследването Фриц написа следно-то: „През последните три години и половина те разполагаха с отпечатъците от пръстите ми, почерка и космите ми, за да ги сравнят с оставените на местопрестъплението. Ако имаха основания да ме арестуват, трябваше да го направят много отдавна. Но според вашия вестник преди шест месеца те са стигнали «края на разследването» и са започнали да се чудят как да приключат случая. Не съм толкова тъп и знам, че криминологичната лаборатория няма нужда от три години и половина, за да анализира пробите ми, които дадох доброволно.“

Денис, бивш гимназиален учител по биология, беше проучил темата за анализа на косми още преди години, след като беше дал собствените си проби. Писмото му съдържаше следния пасаж: „Как могат да ме обвиняват в изнасилване и убийство на базата на толкова несигурно веществено доказателство? Анализът на косми може да различава единствено етнически групи, но не и индивидуалните характеристики на хората в тях. Всички специалисти по въпроса знаят, че на света вероятно има над половин милион хора с коса, която има същите характеристики като моята.“

Писмото му завършваше с отчаяна молба за справедливост и въпроса: „Дали ме смятат за невинен до доказване на противното — или точно обратното?“

 

В окръг Понтоток нямаше обществен защитник на щат. Обвиняемите, които не можеха да си позволят адвокат, подписваха декларация, че са социално слаби, и съдията им определяше местен адвокат, който да ги защитава.

И тъй като заможните хора рядко попадат в съда, повечето сериозни престъпления са свързани със социално слаби обвиняеми. Обикновено ги съдят за обири, наркотици и побой и тъй като повечето обвиняеми наистина са виновни, назначените от съда адвокати се занимават с разследването, разпитите и преговорите за намаляване на присъдата, оформят документите, приключват случая и прибират скромна такса за услугите си.

В действителност таксата е толкова скромна, че повечето адвокати предпочитат изобщо да не се занимават с такива случаи. Системата за определяне на защитници за социално слаби обвиняеми е изтъкана от несъвършенства. Съдиите често назначават адвокати, които нямат никакъв опит в наказателни дела. Те пък не разполагат със средства, за да си осигурят експерти и професионална помощ за процеса.

И така, когато в някой малък град на хоризонта се появи дело за предумишлено убийство, адвокатите се разбягват като пилци. Общественото внимание към случая гарантира, че защитникът ще бъде наблюдаван под лупа, докато се опитва да отстоява правата на някакъв бедняк, обвинен в ужасно престъпление. По делото ще има толкова много работа, че на кантората практически няма да остане време да се занимава с нищо друго. А таксата ще бъде нищожна в сравнение с работата, която трябва да се свърши. Да не забравяме и за обжалванията — те могат да продължат с години.

Най-големият страх на адвокатите е, че никой от тях няма да се съгласи да представлява обвиняемия и съдията просто ще назначи някого, без да го пита. Повечето съдебни зали гъмжат от адвокати по всяко време, но когато в тях влезе обвинен в предумишлено убийство, понесъл подписана декларация, че е социално слаб, правистите мистериозно се изпаряват — побягват презглава към канторите си, заключват се отвътре и изключват телефоните си.

Един от най-колоритните образи в съда в Ейда беше Барни Уорд — сляп адвокат, който се славеше с елегантното си облекло, тежката си съдба, невероятните истории и навика си да се оказва „замесен“ в повечето юридически клюки в града. Той винаги знаеше всички слухове от съдебната зала.

Барни беше изгубил зрението си като тийнейджър, след като някакъв опит в час по химия се беше объркал фатално. Той се отнесе към трагедията като към временно неудобство и завърши гимназия. След това се записа в Източния университет в Ейда, като майка му четеше на глас всички учебници. После замина за Норман и се записа да следва право в щатския университет на Оклахома, отново с помощта на майка си. Завърши и него, взе изпита си за адвокат, прибра се в Ейда и кандидатства за място в съда. Спечели и в продължение на няколко години работи като окръжен прокурор. В средата на 50-те години отвори частна кантора, насочи се към наказателното право и бързо си изгради репутация на ревностен защитник на клиентите си. Барни беше схватлив, подушваше слабостите в обвинението и имаше навика да тормози свидетелите, призовани от другата страна. Имаше безмилостна техника на кръстосан разпит и обожаваше да се кара с прокурорите.

В един легендарен сблъсък Барни дори замахнал да удари противника си. Двамата с Дейвид Морис били в съда и спорели за някакви веществени доказателства. И двамата били ядосани, обсъждането било разгорещено и Морис допуснал грешката да каже:

— Вижте, господин съдия, дори слепец би трябвало да види това.

Барни се хвърлил към него, или поне горе-долу в неговата посока, замахнал за дясно кроше и едва не го улучил. Приставът възстановил реда в залата. Морис се извинил, но вече се държал на безопасно разстояние от противника си.

Всички познаваха Барни и често го виждаха в съда с вярната му помощничка Линда, която му четеше всички документи и водеше бележките му. Понякога той използваше и куче водач, но обикновено предпочиташе помощта на млада дама. Беше дружелюбен към всички и никога не забравяше гласове. Останалите адвокати го избраха за председател на сдружението си, при това не от съчувствие. Толкова го харесваха, че го поканиха да се присъедини към един клуб, в който играеха покер. Барни се снабди с карти с брайлова азбука, обяви официално, че само той може да ги раздава, и скоро започна да прибира всички чипове на масата. Останалите играчи решиха, че май ще бъде по-добре той само да играе, но не и да раздава. Печалбите му понамаляха.

Всяка година другите адвокати канеха Барни на лов за сърни — едноседмично лагеруване само за мъже, където се пиеше много бърбън, играеше се много покер, разказваха се мръсни вицове, готвеше се вкусно и ако останеше време, се ходеше на лов. Мечтата на Барни беше да застреля елен. Веднъж приятелите му открили един чудесен сръндак и тихомълком го завели на подходящо място за стрелба, подали му пушката, внимателно я насочили и после му прошепнали: „Стреляй.“ Барни натиснал спусъка и макар че изобщо не улучил, приятелите му твърдяха, че сръндакът се е разминал на косъм със смъртта. Барни разказваше тази история цели десетилетия след това.

Както се случва с много сериозни пиячи, дойде време да се откаже от алкохола. По това време използваше куче водач, но трябваше да му го сменят, защото кучето беше започнало да го води само до магазина за напитки. Очевидно беше ходил там постоянно, защото тръгнаха слухове, че магазинът е фалирал, след като Барни спря да пие.

Той обичаше да печели пари и не понасяше клиенти, които не си плащаха. Мотото му беше „Невинен до доказване на фалита“. Но към средата на 80-те години Барни вече не беше на върха си. Случваше се да пропусне нещо в съда, защото е задрямал. Носеше големи тъмни очила, които покриваха по-голямата част от лицето му, и съдиите и колегите му никога не бяха сигурни дали наистина слуша, или просто дреме. Противниците му забелязаха това и съставиха (шепнешком, защото Барни чуваше всичко) следната стратегия: да проточват разглеждането на делото до следобед, когато той винаги си подремваше. Ако човек успееше да стигне до три следобед, шансовете му да победи Барни нарастваха драстично.

Преди две години близките на Томи Уорд (който не му беше роднина, фамилиите им просто съвпадаха) се свързаха с Барни и го помолиха да го защитава, но той отказа да се заеме със случая. Беше убеден, че Уорд и Фонтънот са невинни, но предпочиташе да не се занимава с такива дела. В тях имаше ужасно много документация, а тя не беше силната му страна.

Сега отново се свързаха с него. Съдия Джон Дейвид Милър помоли Барни да представлява Рон Уилямсън. Барни беше най-опитният адвокат по наказателни дела в окръга и съдът имаше нужда от него. Барни се поколеба малко, но се съгласи. Беше адвокат до мозъка на костите си, знаеше Конституцията наизуст и твърдо вярваше, че всеки обвиняем, независимо колко го ненавижда обществото, има право на компетентна юридическа защита.

На 1 юни 1987 г. Барни Уорд беше определен от съда да представлява Рон — първия му клиент, за когото се искаше смъртна присъда. Анет и Рене бяха доволни. Знаеха, че е известен като един от най-добрите адвокати в града.

Отношенията между адвокат и клиент потръгнаха несигурно. На Рон му беше писнало от затвора и на затвора от него. Срещите им се провеждаха в една малка стая за посетители недалеч от входа, но Барни реши, че тя е прекалено тясна за буйния му клиент. Той се обади и уреди да го прегледа психиатър. Предписаха на Рон нови дози торазин и за облекчение на Барни и целия затвор лекарството започна да действа прекрасно. Всъщност действаше толкова добре, че надзирателите нарочно му даваха по-големи дози, за да има мир и спокойствие. Рон отново започна да спи като бебе.

По време на една среща обаче Рон почти не можа да говори. Барни се срещна с надзирателите, накара ги да променят дозата и Рон отново се оживи.

Въпреки това си остана враждебно настроен към адвоката си. Единственото, което му предоставяше, беше постоянен поток от несвързани подробности. Изглеждаше отписан случай, точно както Уорд и Фонтънот. Барни се ядосваше още от първия ден, в който го назначиха, но не спря да работи упорито.

Глен Гор беше в затвора по обвинение в отвличане и нападение с цел грабеж. Адвокатът, който му бяха назначили от съда, се казваше Грег Сондърс. Беше млад юрист, който се опитваше да направи кариера в Ейда. По време на една среща двамата едва не се сбиха. Сондърс отиде до съседната сграда на съда и помоли съдия Милър да го освободи от случая. Съдия Милър отказа, така че Сондърс му обеща, че ще поеме защитата на следващия обвинен в предумишлено убийство, ако му позволи да се отърве от Гор.

— Дадено — каза съдия Милър. — Току-що пое случая на Денис Фриц за убийството на Картър.

Въпреки че Грег Сондърс не беше особено щастлив от перспективата да защитава обвинен в предумишлено убийство, все пак се радваше, че ще работи заедно с Барни Уорд. Докато учеше в Източния университет, често си мечтаеше как ще работи в съда и дори бягаше от часове, за да гледа Барни в действие. Беше го виждал как разкъсва на парчета недобре подготвените свидетели и всява ужас в прокурорите. Барни уважаваше съдиите, но не се страхуваше от тях и знаеше как да предразположи съдебните заседатели. Никога не използваше слепотата си като оправдание, но в критични моменти си позволяваше да предизвиква съчувствие към себе си. Грег Сондърс го смяташе за наистина блестящ адвокат.

Работейки независимо един от друг, както и в негласно сътрудничество, двамата подадоха толкова много искания до съда, че скоро прокуратурата започна да се задъхва под тежестта им. На 11 юни съдия Милър свика заседание по въпроси, повдигнати както от защитата, така и от обвинението. Барни настояваше да получи списък с имената на всички свидетели, които обвинението възнамерява да използва в делото. Това се изискваше от законите в щата Оклахома, въпреки че Бил Питърсън не беше наясно с тях. Барни му изясни правното положение. Прокурорът искаше да разкрие само имената на свидетелите, които възнамеряваше да използва при предварителните заседания. Съдия Милър му отказа това право и му нареди навреме да уведомява защитата за всеки нов свидетел.

Барни се беше развихрил и постигна успех с повечето си искания. Но започваше да проявява признаци на нетърпение. Веднъж си позволи да подхвърли, че след като е назначен служебно, се надява да не загуби прекалено много време с този случай. Беше твърдо решен да си свърши работата както трябва, но все пак не искаше да потъва изцяло в първото си дело по обвинение в предумишлено убийство.

На следващия ден отправи ново искане, този път за допълнителен адвокат за Рон. Съдът не възрази и на 16 юни Франк Бейбър беше назначен от съдия Милър да помага на Барни. Юридическите битки и бюрократичните увъртания продължиха, докато и двете страни по делото се подготвяха за предварителните заседания.

Денис Фриц беше затворен в килия недалеч от Рон Уилямсън. Не го виждаше, но със сигурност го чуваше. Когато не беше получил големи дози от лекарствата си, Рон не спираше да вика. С часове стоеше до решетките на килията си и не спираше да крещи:

— Невинен съм! Невинен съм!

Дълбокият му дрезгав глас отекваше в претъпканата сграда. Беше като ранено животно в клетка, което има отчаяна нужда от помощ. Затворниците и без това бяха напрегнати и постоянният стържещ вой на Рон ги изнервяше допълнително.

Другите затворници често му отговаряха и го дразнеха, че е убил Деби Картър. Караниците и размяната на обиди понякога бяха забавни, но най-често само опъваха нервите на всички. Надзирателите решиха да преместят Рон от изолатора в обща килия с десетина други затворници, но това се оказа катастрофална идея. Мъжете в килията практически нямаха никакво лично пространство.

Рон постоянно се буташе във всички. Скоро се появи петиция, подписана от затворниците, в която настояваха Рон да бъде върнат в самостоятелна килия. За да предотвратят бунт или убийство в затвора, надзирателите се съгласиха.

А после идваха дълги периоди на тишина, когато всички — и затворниците, и надзирателите — можеха да дишат по-леко. Целият затвор веднага разбираше, че или Джон Крисчън е на смяна, или Рон е получил нова токсична доза торазин.

Торазинът наистина го успокояваше, но понякога се проявяваха други странични ефекти. От него го засърбяваха краката и скоро в затвора вече знаеха за „торазиновия танц“ на Рон — навика му да застава до решетките на килията си и с часове да се извива и гърчи насам-натам.

Фриц му говореше и се опитваше да го успокои, но положението беше безнадеждно. Виковете на Рон, че е невинен, бяха особено болезнени за Денис, който го познаваше най-добре. Беше очевидно, че Рон се нуждае от много повече от няколко хапчета.

Невролептичните лекарства са със същия химичен състав като транквилантите и антипсихотичните лекарства и се използват предимно при шизофрения. Торазинът е невролептик, приет доста трудно от медицинската общност. През 50-те години масово започнаха да го употребяват в държавните психиатрични клиники. Лекарството силно намалява способността за съсредоточаване и вниманието. Психиатрите, които го подкрепят, твърдят, че то действително лекува пациента, като променя и възстановява химията на мозъка.

Но критиците на торазина, които са далеч по-многобройни, цитират редица изследвания, според които лекарството има дълъг и страховит списък от нежелани странични ефекти: сънливост, летаргия, разсеяност, кошмари, емоционални затруднения, депресия, отчаяние, липса на интерес към заобикалящата среда, притъпяване на съзнанието и двигателния контрол на пациента. Торазинът е токсичен за много от функциите на мозъка и нарушава повечето от тях.

Най-суровите му критици го определят като „химически еквивалент на лоботомия“. Твърдят, че единствената полза от торазина е, че спестява пари на психиатричните клиники и затворите, като прави пациентите и затворниците по-податливи на контрол.

Рон получаваше дозите си торазин от надзирателите, понякога според инструкциите на адвоката си. Но често нямаше никакъв контрол. Даваха му хапче всеки път, когато се развикаше.

Въпреки че Денис Фриц беше останал да живее в Ейда в продължение на цели четири години след убийството, все още смятаха, че има опасност да се опита да избяга. Както и в случая с Рон, определената гаранция беше огромна и никой не можеше да я плати. И двамата, както всички останали обвиняеми, се смятаха за невинни до доказване на противното, но ги държаха в затвора, за да не избягат или за да не убият някого, ако останат на свобода.

Невинни до доказване на противното, те щяха да останат в затвора поне една година, преди да започне делото им.

Няколко дни след като Денис пристигна в затвора, пред килията му изведнъж се появи един мъж, който се казваше Майк Тени. Беше дебел, плешив и не особено красноречив, но се усмихваше широко, държеше се приятелски и се отнасяше с Денис като със стар другар. И много искаше да си поговорят за убийството на Картьр.

Денис беше прекарал достатъчно дълго време в Ейда, за да знае, че в затвора е пълно с информатори, лъжци и мошеници, и вече беше сигурен, че всеки разговор като нищо ще бъде повторен в съдебната зала, и то модифициран така, че да утежни вината на обвиняемия. Всеки затворник, надзирател, ченге, чистач или готвач беше потенциален доносник, който жадуваше да научи някакви подробности, за да ги предаде на полицията.

Тени заяви, че е пристигнал наскоро. Твърдеше, че е надзирател, въпреки че все още не беше получил първата си заплата. Даваше много полезни съвети, макар че никой не му ги искаше, а освен това очевидно не бяха основани на собствен опит или знания. Според него Денис беше загазил сериозно, очакваше го смъртно наказание и единственият начин да се спаси беше да си признае, да си уреди сделка с прокурора Питърсън и да предаде Рон Уилямсън. Питърсън нямаше да го подведе.

Денис го изслуша мълчаливо.

Но Тени не се отказа. Идваше всеки ден, мрачно клатеше глава, дърдореше за системата и как работела тя според него и даваше мъдри, абсолютно безплатни съвети.

Денис мълчаливо го слушаше.

Предварителното заседание беше определено за 20 юли и щеше да бъде председателствано от съдия Джон Дейвид Милър. Както и в повечето други щати, в Оклахома предварителните заседания бяха от съдбоносно значение, защото прокурорите бяха длъжни да разкрият тактиката си и да покажат на съда и на всички останали кои ще бъдат свидетелите им и какво ще говорят.

Предизвикателството за един прокурор при предварителното заседание беше да предостави достатъчно веществени доказателства, за да убеди съдията, че има сериозни основания обвиняемият да се смята за виновен, като същевременно не разкрива всичко пред защитата. Беше сложна игра с елемент на риск.

В повечето случаи обаче прокурорът нямаше за какво толкова да се притеснява. Местните съдии рядко биват преизбирани, ако не позволяват наказателните дела да влизат в съда.

Но тъй като срещу Фриц и Уилямсън имаше твърде неубедителни доказателства, на Бил Питърсън му се наложи да се постарае на предварителното заседание. Разполагаше с толкова малко, че със сигурност нямаше какво да запази в резерв. Освен това представителите на местния вестник също щяха да бъдат в залата, жадни за всяка дума. Три месеца след публикуването си „Сънищата на Ейда“ все още беше гореща тема за разговор в града. Предварителното заседание щеше да бъде първата съдебна изява на Питърсън в голям процес, след като беше излязла книгата.

В съда се събра добра публика. Там бяха майката на Денис Фриц, както и Анет Хъдсън и Рене Симънс. Пеги Стилуел, Чарли Картър и двете им дъщери бяха пристигнали рано-рано. Редовните посетители на съда — скучаещи адвокати, местни клюкари, чиновници и пенсионери без работа — чакаха да видят двамата убийци. До самото дело оставаха месеци, но днес за пръв път щяха да чуят свидетелите.

Преди да започне предварителното заседание, полицаите от Ейда съобщиха на Рон, че Денис Фриц най-сетне е признал, че двамата с Рон са извършители на изнасилването и убийството. Направиха го ей така, за забавление. Но шокиращата новина накара Рон окончателно да превърти.

Денис седеше мълчаливо до Грег Сондърс на масата на защитата, преглеждаше някакви документи и очакваше началото на заседанието. Рон седеше наблизо, все още с белезници и вериги на краката, и го гледаше толкова яростно, сякаш искаше да го уцуши. Изведнъж, без предупреждение, Рон скочи от стола си и започна да крещи на Фриц. Една маса полетя във въздуха и падна върху Линда, асистентката на Барни. Денис бързо скочи и отстъпи към свидетелската скамейка, докато пазачите усмирят Рон.

— Денис! Кучи сине! — викаше той. — Дай да се разберем веднъж завинаги!

Дрезгавият му глас гърмеше в съдебната зала. Някой блъсна Барни и той падна от стола си. Пазачите сграбчиха Рон, събориха го на земята и се опитаха да го усмирят. Той риташе и се мяташе толкова силно, че им създаваше сериозни проблеми. Денис, Грег Сондърс и останалите служители на съда бързо отстъпиха и невярващо се вторачиха в сбиването в средата на залата.

Пазачите, които до един бяха по-дребни от Рон, изгубиха няколко минути, за да го усмирят. Докато го влачеха навън, той не спираше да сипе ругатни и заплахи към Фриц.

Когато всичко се успокои, наредиха отново масите и столовете и присъстващите си поеха дълбоко дъх. Барни не можеше да види сбиването, но осъзнаваше, че е бил в самия му център. Той стана и заяви:

— Искам да се запише в протокола, че подавам молба за оттегляне от това дело. Момчето изобщо не иска да ми помогне. Ако той ми плащаше, отдавна щях да се откажа. Не мога да го представлявам, господин съдия, просто не мога. Не знам кой ще се заеме с това, но аз не мога. И ако… ако вие не ме освободите, ще видя какво мога да направя на по-висша инстанция. Няма да се примиря с подобно отношение. Просто съм твърде стар за тази работа. Не искам да имам нищо общо с него, при никакви обстоятелства. Нямам представа дали е виновен — и това няма нищо общо, — просто не мога повече. Следващия път като нищо ще се нахвърли върху мен, а ако стане така, той ще загази още повече, да не говорим колко ще загазя аз.

На което съдия Милър бързо отвърна:

— Молбата се отхвърля.

Анет и Рене страдаха ужасно, като гледаха как брат им се държи като луд и го извличат във вериги. Беше болен и имаше нужда от помощ, от дълъг престой в клиника с добри лекари, които можеха да му помогнат. Как щяха да го изправят пред съда, след като очевидно беше толкова зле?

От другата страна на пътеката в съдебната зала Пеги Стилуел също гледаше лудия и потръпваше при мисълта за насилието, което беше причинил на дъщеря й.

След няколко минути ред и спокойствие Милър нареди отново да въведат Уилямсън. Междувременно надзирателите бяха обяснили на Рон, че поведението му е недопустимо за съдебна зала и ще се отнесат много сурово с него, ако отново си позволи да избухне. Но той започна да ругае Денис Фриц в мига, в който го видя. Съдията го върна в затвора, изгони всички зрители от съдебната зала и изчака един час.

Надзирателите в затвора отправиха към Рон още по-сурови заплахи, но на него не му пукаше. Фалшивите самопризнания не бяха рядкост в окръг Понтоток и той не можеше да повярва, че ченгетата са успели да получат такова от Денис Фриц. Рон беше невинен. И бе твърдо решен да не бъде осъден като Уорд и Фонтънот. Само ако успееше да пипне Денис насаме, щеше да изтръгне истината от него.

Третото му влизане в съдебната зала беше същото като предишните две. Още от вратата той се провикна:

— Фриц, нека да решим това като мъже — ти и аз, веднага!

Съдия Милър се опита да го прекъсне, но Рон дори не намали темпото.

— Ние двамата, веднага! — извика той на Денис. — Никого не съм убивал!

— Задръжте го — нареди съдия Милър на надзирателите. — Мистър Уилямсън, ако отново си позволите да избухнете, заседанието ще се проведе без вас.

— Няма проблеми — отвърна рязко Рон.

— Добре, значи разбирате…

— Предпочитам да не присъствам. Ако нямате нищо против, по-скоро бих се върнал в килията си.

— Отхвърляте правото си да присъствате на предварителното заседание?

— Да.

— Никой не ви заплашва или принуждава да го направите, това е ваше лично…

— Аз съм този, който заплашва — прекъсна го рязко Рон, без да откъсва поглед от Денис.

— Нали никой не ви е заплашил… и това е ваше лично решение да се откажете…

— Казах, че аз съм този, който заплашва.

— Добре. Значи не желаете да присъствате на това заседание. Правилно ли ви разбрах?

— Да, правилно.

— Добре. Можете да го върнете в затвора. Да се запише в протокола, че обвиняемият Роналд К. Уилямсън се отказва от правото си да присъства в съдебната зала поради склонността си да избухва и да нарушава реда. И съдът смята, че заседанието не може да се проведе в негово присъствие на базата на последното му изявление и поради избухванията.

Рон беше върнат в килията си, а предварителното заседание продължи.

* * *

В делото „Бишъп срещу САЩ“ през 1956 г. Върховният съд на САЩ постанови, че осъждането на недееспособен човек е в нарушение на закона. В случаите, в които съществуват съмнения относно психическото състояние на дадено лице, невъзможността за извършване на законно разследване на случая е нарушение на конституционните права на личността.

След като Рон Уилямсън беше прекарал два месеца в затвора, никой от обвинението или защитата не се беше усъмнил в психическото му състояние, въпреки че доказателствата бяха очевидни. Той имаше сериозно заболяване и документацията за него беше леснодостъпна за съда. Избухванията му в затвора, макар и понякога ограничавани от произволните дози лекарства, които му даваха адвокатът и надзирателите му, бяха ясни признаци за това. Репутацията му в Ейда също беше широко известна, особено на полицията.

А и поведението му в съда не беше новост. Още преди две години, когато прокурорът поиска условната присъда за бягство да стане ефективна, Рон се държа толкова странно в залата, че заседанието беше прекратено и той беше изпратен в психиатрична клиника, за да го прегледат. Съдия по онова дело беше Дейвид Милър — съшият, който сега председателстваше предварителното заседание. Именно съдия Милър тогава го беше обявил за ограничено дееспособен.

А сега, две години по-късно, когато се говореше за евентуално смъртно наказание, съдия Милър очевидно не виждаше причина да се провери психическото състояние на Рон.

В щата Оклахома действа закон, който позволява на всеки съдия, дори на онези, които председателстват предварително заседание, да прекрати процеса, ако състоянието на обвиняемия е под въпрос. За това дори няма нужда от заявление от страна на защитата. Повечето адвокати, така или иначе, биха положили максимални усилия да убедят съда, че клиентът им има дълга история на психически разстройства и трябва да бъде прегледан отново, но ако не го направят, отговорността за спазването на конституционните права на обвиняемия пада върху съдията.

 

Мълчанието на съдия Милър веднага трябваше да бъде атакувано от Барни Уорд. Като адвокат на зашитата той беше длъжен незабавно да изиска пълен психиатричен преглед на клиента си. Следващата стъпка беше да се направят постъпки за нарочно заседание за установяване на психическото състояние — същата рутинна процедура като онази, която Дейвид Морис беше провел преди две години. Последната стъпка беше да се пледира невменяемост.

Но след като Рон беше изведен от съдебната зала, предварителното заседание продължи мирно и тихо. То трая няколко дни, през които Рон остана в килията си. Дали беше в състояние да участва в собствената си защита пред закона очевидно нямаше никакво значение за съда.

 

Първо свидетелства доктор Фред Джордан, който описа аутопсията и потвърди причината за смъртта — задушаване, предизвикано от колана на шията, кърпата в устата или и двете.

Лъжите започнаха с втория свидетел, Глен Гор, който заяви, че вечерта на 7 декември е бил в „Лампата“ с приятели, включително с Деби Картър, негова бивша съученичка, която познавал от дете. В някакъв момент от вечерта тя помолила Гор да я „спаси“, защото Рон Уилямсън също бил в бара и я тормозел.

Глен Гор не беше видял Денис Фриц в „Лампата“ на 7 декември.

По време на кръстосания разпит Гор заяви, че е казал иа полицията за това още на 8 декември, въпреки че в полицейския доклад за тогавашния разпит не се споменаваше никакъв Рон Уилямсън. Нещо повече, въпросният полицейски доклад изобщо не беше предоставен на защитата, както се полага.

По този начин Глен Гор се превърна в единствения пряк свидетел срещу Рон Уилямсън. Със заявлението си, че обвиняемият е контактувал и е бил в конфликт с Деби Картър броени часове преди убийството, технически той установяваше връзката между убиеца и жертвата му. Всички останали доказателства бяха косвени.

Единствено прокурор като Бил Питърсън, за когото беше въпрос на чест да спечели това дело, беше в състояние да прояви наглостта изобщо да допусне престъпник като Глен Гор в съдебната зала. Когато го доведоха на предварителното заседание, Гор беше с белезници и вериги на краката. Излежаваше четирийсетгодишна присъда за кражба с взлом, отвличане и опит за убийство на полицай. Само преди пет месеца Гор беше нахлул в дома на бившата си съпруга Гуен и я беше взел за заложничка заедно с малката им дъщеря. Беше пиян и пет часа ги беше държал на мушка. Когато един полицай на име Рик Карсън беше надникнал през един от прозорците на къщата, Гор се беше прицелил и беше стрелял в лицето му. За щастие, раните не бяха сериозни. Преди да изтрезнее и да се предаде, Гор беше стрелял и по още един полицай.

И това не беше първата му проява на насилие спрямо Гуен. През 1986 г., докато бракът им се разпадаше, Гор беше обвинен в проникване с взлом в дома на Гуен и в нанасяне на многобройни рани с нож по тялото й. Тя беше оживяла и беше повдигнала обвинения срещу него, така че Гор беше съден за влизане с взлом и нападение с хладно оръжие.

Преди два месеца отново беше обвинен за нападение срещу Гуен, при което я беше душил с голи ръце.

През 1981 г. беше обвинен в проникване с взлом в дома на друга жена. Имаше и стари обвинения за физическа саморазправа от времето, когато беше служил в армията, и дълъг списък от обвинения за по-дребни престъпления.

Седмица след като името му беше включено в списъка от свидетели срещу Рон Уилямсън, в съда беше подадена молба за намаляване на присъдата в замяна на свидетелските му показания. Обвиненията срещу него за отвличане и нападение с хладно оръжие бяха оттеглени. Между другото, когато Гор беше съден, родителите на бившата му съпруга бяха изпратили писмо до съда, в което умоляваха за тежка присъда. Ето част от него:

Искаме да ви уверим, че според нас този човек е много опасен. Той възнамерява да убие дъщеря ни, внучката ни и нас. Така ни каза. Положихме всички усилия да защитим дома на дъщеря ни от посегателства, но не успяхме. Ако се опитаме да изброим всички пъти, когато я е нападал, писмото ни ще стане твърде дълго. Моля ви, дайте на дъщеря ни достатъчно време да отгледа детето си, преди той да излезе от затвора и ужасът да започне отново, за да може поне малката да не бъде подлагана на този тормоз.

Барни Уорд от години подозираше, че Глен Гор е замесен в убийството на Картър. Гор беше рецидивист с многобройни обвинения в нападения срещу жени и беше последният човек, забелязан с жертвата. Беше необяснимо, че полицията не проявява никакъв интерес към него.

Пръстовите отпечатъци на Гор така и не бяха предадени за анализ. Имаше пръстови отпечатъци от четирийсет и четирима души, но не и от него. В даден момент той се съгласи да се подложи на разпит с детектора на лъжата, но такъв разпит така и не беше проведен. Полицията в Ейда изгуби първия комплект косми, които Гор им беше дал около две години след убийството. След това той им даде нов комплект, а може би и трети. Никой не си спомняше точно.

Барни притежаваше невероятно умение да долавя и запомня слуховете, които се въртяха из съда. Именно затова твърдо вярваше, че Глен Гор трябваше да бъде разследван сериозно от полицията.

И беше сигурен, че неговият собствен клиент — Рони Уилямсън — изобщо не е виновен.

 

Мистерията беше отчасти разяснена четиринайсет години по-късно. Глен Гор, който все още лежеше в затвора, подписа клетвени показания, че в началото на 80-те години е продавал наркотици в Ейда. Спомена метаамфетамини. Съдружниците му бяха полицаи от управлението в Ейда, включително и някой си Денис Корвин. Гор го описа като свой „основен доставчик“, който често посещавал клуб „Харолдс“, работното място на Гор по това време.

Когато Гор им дължеше пари, полицаите го арестуваха по скалъпени обвинения, но през повечето време не го закачаха. Той заяви под клетва следното: „През повечето време в началото на 80-те години органите на реда в Ейда се държаха добре с мен, защото въртях търговия с наркотици с тяхно участие.“

Както и: „Добрите ни отношения бяха прекратени, когато вече не участвах в търговията с наркотици съвместно с полицията в Ейда.“

Според него четирийсетгодишната му присъда се дължеше именно на факта, че „вече не продавах наркотици за полицията в Ейда“.

По отношение на Уилямсън Гор заяви, че изобщо не знае дали Рон е бил в „Лампата“ в нощта на убийството. Полицаите му показали редица от снимки, посочили Рон и обяснили, че именно това е човекът, от когото се интересуват. „След това директно ми предложиха да идентифицирам мистър Уилямсън.“

„И до днес не знам дали Рон Уилямсън е бил в бара вечерта, когато изчезна Деби Картьр. Идентифицирах го, защото така искаха полицаите.“

Тези клетвени показания на Гор бяха подготвени от юрист и бяха прегледани от собствения му адвокат, преди да ги подпише.

 

Следващият свидетел на обвинението беше Томи Глоувър, редовен клиент в „Лампата“ и един от последните, които бяха видели Деби Картьр. Първоначалният му спомен беше, че тя е говорила с Глен Гор на паркинга и го е отблъснала, преди да потегли с колата си.

Но след четири години и седем месеца той вече си спомняше нещата малко по-различно. На предварителното заседание Глоувър свидетелства, че е видял как Гор разговаря с Деби, а после тя се качва в колата си и потегля.

Нищо повече, нищо по-малко.

След него свидетелства Чарли Картьр, който разказа как е открил дъщеря си сутринта на 8 декември 1982 г.

Агент Джери Питьрс, „специалист по местопрестьпления“, също беше призован на свидетелското място. Съвсем скоро се появи проблем. Барни усети нещо съмнително и започна настоятелно да разпитва Питьрс за противоречивите му оценки по отношение на отпечатъка от длан върху парчето гипсокартон. Твърдо мнение през март 1983 г., а после, изненадващо, точно обратното през май 1987 г. Какво беше накарало Питьрс да промени първоначалното си мнение, че отпечатъкът не принадлежи на Деби Картър, Рон Уилямсън или Денис Фриц? Дали не беше увереността, че в този вид оценката му изобщо не помагаше на обвинението?

Питьрс наистина призна, че за четири години не се е случило нищо, а после в началото на 1987-а Бил Питърсън му се е обадил по телефона и го е подтикнал да преосмисли първоначалното си заключение. След ексхумацията и повторното снемане на отпечатъци той изведнъж беше променил оценката си и беше написал доклад, в който потвърждаваше точно това, от което имаше нужда обвинението.

Грег Сондърс също се включи в атаката от страната на Денис Фриц и с негова помощ стана очевидно, че доказателствата са били манипулирани. Но това беше само предварително заседание, а не истинският процес, на който се изисква нещата да се доказват извън всякакво съмнение.

Питърс освен това свидетелства, че от двайсет и един пръстови отпечатъка, открити в апартамента и колата, деветнайсет принадлежат на самата Деби Картър, един на Майк Карпентър, един на Денис Смит, и нито един на Фриц или Уилямсън.

Звездата на обвинението беше невероятната Тери Холанд. Холанд беше прекарала времето от октомври 1984 до януари 1985 г. зад решетките на окръжния затвор на Понтоток, където излежаваше присъда за фалшифициране на чекове. По отношение на неразкритите убийства в щата Оклахома това беше един твърде продуктивен и забележителен престой от четири месеца.

Първо тя заяви, че е чула как Карл Фонтьнот си признава всичко за отвличането и убийството на Динайс Харауей. Холанд свидетелства в първото дело срещу Уорд и Фонтънот през септември 1985 г. и описа на съдебните заседатели всички ужасни подробности, с които детективите Смит и Роджърс бяха засипали Томи Уорд, докато той им разказваше за своя сън. След като свидетелства, Холанд получи по-лека присъда за фалшифицирането на чекове, въпреки че имаше две предишни престъпления. Уорд и Фонтънот бяха осъдени на смърт; Холанд напусна окръга.

След нея останаха неплатени съдебни разноски и други подобни — нищо сериозно, от което властите да се заинтересуват при подобни обстоятелства. Но те я откриха и я върнаха. В лицето на евентуалните нови обвинения тя изведнъж излезе с нови сензационни разкрития. Докато била в затвора, не само чула разказа на Фонтънот, но станала свидетел и на това как Уилямсън прави пълни самопризнания.

Какъв невероятен късмет за ченгетата! Не само че бяха успели да се докопат до признание за някакъв сън — любимия им инструмент при всяко разследване, — но сега се бяха снабдили и с второто си любимо оръжие: доносничка.

Холанд не обясни точно защо не е казала на никого за самопризнанието на Рон преди пролетта на 1987 г. Бяха минали повече от две години, без тя да спомене и дума. Никой не я попита и защо сама е отишла да разкаже на Смит и Роджърс за признанията на Фонтънот.

Застанала на свидетелското място по време на предварителното заседание, тя изнесе страхотно представление. Тъй като Рон отсъстваше от залата, беше свободна да си измисля какво ли не. Разказа например за един епизод, в който той разговарял по телефона с майка си и крещял: „Ще те убия, точно както убих Деби Картър!“

Единственият телефонен апарат в затвора беше монтиран на една стена в приемната. В редките случаи, когато на затворниците се позволяваше да се обаждат, ги караха да се пресягат през плота за слушалката и да говорят в присъствието на дежурния на входа. Подслушването от страна на друг затворник беше твърде малко вероятно, да не кажем невъзможно.

Тери Холанд свидетелства също, че веднъж Рон се обадил в някаква църква, поискал цигари и заплашил, че ще изгори църквата, ако не му донесат.

Отново никой не можеше да потвърди думите й. Никой не попита Холанд и за разположението на помещенията в затвора и как е било възможно една затворничка постоянно да бъде толкова близо до мъжете.

Питърсън продължи да я води:

— Чували ли сте той да казва нещо за онова, което е сторил на Деби Картър?

— Да, той говореше за него в общите помещения — отговори Холанд. — Веднага след като доведоха Томи Уорд и Карл Фонтънот.

— Какво каза той в общите помещения за онова, което е сторил на Деби Картър?

— Каза само… не знам как да се изразя. Каза, че тя си мислела, че представлява нещо повече от него, той обаче е показал на кучката, че изобщо не е така.

— Нещо друго?

— Каза, че я принудил да прави любов с него, но не се изрази така. Дори не си спомням как точно го каза. Освен това разказа как натикал бутилка от кола… от кетчуп в задника й, набутал бикините в гърлото й и й дал добър урок.

Бил Питърсън продължаваше с насочващите си въпроси.

— Каза ли например, че Деби е трябвало да му се подчини или нещо подобно? — попита той.

— Да, той се опитал да излезе с нея, но тя не искала да го вижда. Каза, че за нея щяло да бъде по-добре просто да му пусне, и толкова.

— И че в такъв случай той нямало да бъде принуден да го направи? — попита Питьрсън, твърдо решен да изцеди съмнителната си свидетелка.

— Нямало да бъде принуден да я убие, да.

Беше наистина забележително, че Бил Питьрсън, служител на закона, длъжен да открива истината, е в състояние да помага за съчиняването на такива измислици.

Особено важно за всеки информатор е да получи заплащане за труда си. Тери Холанд получи възможност да излезе под гаранция от затвора. Тя се съгласи да плаща гаранцията на месечни вноски, но скоро спря да изпълнява задълженията си.

По онова време почти никой не знаеше, че Тери Холанд е имала по-близки отношения с Рон Уилямсън. Преди години, когато Рон продаваше продуктите на „Роули“ в Ейда, му се случи нещо неочаквано. Секс без предупреждение. Почука на една врата и женски глас му каза да влезе. Той го направи и видя чисто гола жена. Вкъщи, изглежда, нямаше никой и нещата бързо набраха скорост.

Домакинята се казваше Марлийн Койтъл, беше психически нестабилна и една седмица след този епизод се самоуби. Рон ходи до тях няколко пъти с надеждата да й продаде още нещо, но вкъщи нямаше никой. Той не знаеше, че тя е мъртва.

Сестра й се казваше Тери Холанд. Скоро след сексуалното приключение Марлийн разказа всичко на Тери и заяви, че Рон я е изнасилил. Не бяха повдигнати обвинения; никой дори не помисли за това. И въпреки че Тери знаеше, че сестра й е луда, тя продължаваше да вярва, че Рон е отговорен за смъртта на Марлийн. Рон отдавна беше забравил за този еднократен секс и нямаше представа коя всъщност е Тери Холанд.

* * *

Първият ден от предварителното заседание продължи с досадно дългите показания на Денис Смит, който разказа в подробности за огледа на местопрестъплението и разследването. Единствената изненада беше моментът, в който Смит заговори за различните надписи, оставени от убийците — посланието на стената, написано с червен лак за нокти, онова „Не ни търсете, щот иначи“ с кетчуп на кухненската маса и едва различимите думи по корема и гърба на Деби. Детективите Смит и Роджърс смятаха, че написаното по такъв начин се поддава на графоложки анализ, така че преди четири години бяха накарали Денис Фриц и Рон Уилямсън да напишат по нещо на един бял лист.

Детективите нямаха абсолютно никакъв опит с графологията, но — не особено изненадващо — бяха останали със силното впечатление, че почерците съвпадат. Пробните надписи от Фриц и Уилямсън, написани с химикалка на бял лист, подозрително приличали на онези, оставени с червен лак за нокти на стената и с размазан кетчуп в кухнята.

Смит и Роджърс споделили подозренията си с друг агент от Бюрото, името на когото не споменаха, и според Смит този агент „устно“ ги потвърдил.

По време на кръстосания разпит от Грег Сондърс Смит заяви:

— Според този човек, с когото говорихме, почеркът е подобен на почерка, който открихме на стената в апартамента.

— А онзи на масата?

— И двата са подобни.

След няколко минути Барни също разпита Смит за графоложкия анализ. Той го попита дали разполага с доклад от Бюрото за почерка на Рон.

— Не сме им изпращали листа — призна Смит.

Барни не можеше да повярва на ушите си. Защо не го бяха предали в ЩБРО? Нали там работеха специалистите? Може би по такъв начин щяха да елиминират Рон и Денис като заподозрени?

Смит се опита да се защити.

— Почеркът изглеждаше подобен, но все пак това е само нашето впечатление и не е научно доказано. Нали разбирате, ние забелязахме прилика, но да се сравнят два толкова различни надписа е почти невъзможно. Дори когато един и същ човек пише с четка и молив, се получава различно.

— Добре — отвърна Барни. — Нали не се опитвате да убедите този съд, че има вероятност тези две момчета, Денис Фриц и Рони Уилямсън, да са написали заедно онези думи с лака за нокти за този Джим Смит и прочие, като всеки е надраскал по една дума или нещо подобно?

— Не, но според нас и двамата са писали по нещо, не непременно едно и също, разбира се, но все пак в апартамента имаше няколко различни надписа.

И въпреки че показанията, засягащи почерка, бяха дадени на предварителното заседание, за да се подпомогне обвинението, те бяха твърде неубедителни — дори за прокурор като Бил Питърсън. Не ставаха за процеса.

В края на първия ден съдия Милърс се притесни за отсъствието на Рон. Той повика адвокатите при себе си и сподели тревогата си:

— Прочетох някои неща за заседанията, които се провеждат в отсъствието на обвиняемия. Ще накарам още веднъж да доведат мистър Уилямсън към девет без петнайсет и пак ще го попитам дали не желае да присъства. Ако все още е така, продължаваме без него.

Доктор Барни любезно предложи:

— Искате ли да му дадем около сто милиграма…

— Не ви казвам какво да правите — прекъсна го съдия Милър.

В 8:45 ч. на следващата сутрин Рон беше доведен в съдебната зала. Съдия Милър се обърна към него.

— Мистър Уилямсън, вчера изразихте нежелание да присъствате на предварителното заседание.

— Изобщо не искам да съм в съда — отговори Рон. — Нямам нищо общо с това убийството. Аз никога… изобщо не знам кой е убиецът. Не знам нищо.

— Добре. Досега се държахте по недопустим начин. Можете да поискате отново да присъствате на заседанието, ако желаете, но трябва да обещаете, че няма да нарушавате реда. И трябва да спазите обещанието си, ако не искате да изгубите това право. Желаете ли да присъствате?

— Не, не искам да стоя тук.

— Значи разбирате, че имате право да бъдете тук и да чуете лично показанията на свидетелите?

— Не искам да стоя тук. Каквото и да направите, аз не мога да го променя. Писна ми да се ядосвам. Много се измъчих и просто не искам да стоя тук.

— Добре, значи това е вашето решение. Не искате да присъствате, така ли?

— Точно така.

— И отхвърляте правото си на очна ставка със свидетелите, както се полага по конституция?

— Да, точно така. Обвинявате ме в нещо, което не съм извършил. Правете каквото искате.

После Рон погледна към Гари Роджърс и каза:

— Страх ме е от теб, Гари. Четири години и половина ме тормозите и накрая ме обвинявате в убийство просто защото вие контролирате нещата, а не аз.

Отведоха Рон обратно в затвора и предварителното заседание продължи с показанията на Денис Смит. Последва го Гари Роджърс с отегчителните подробности от разследването, а Мелвин Хет и Мери Лонг дадоха показания от името на криминалистите — за пръстовите отпечатъци, анализа на космите и съдържанието на пробите от кръв и слюнка.

След като обвинението приключи с изложението си, дойде ред на Барни и той призова десет свидетели — до един надзиратели или бивши управители на затвора. Нито един не си спомняше да е чувал нещо, наподобяващо твърденията на Тери Холанд.

Когато свидетелите свършиха, Барни и Грег Сондърс помолиха съда да отхвърли обвиненията в изнасилване, защото не бяха повдигнати в рамките на три години след престъплението, както се изисква от законите на щата Оклахома. Убийството няма давност, но всички останали престъпления имат. Съдия Милър отговори, че ще се произнесе по това искане по-късно.

Денис Фриц едва не се изгуби в бъркотията. Обвинението на Питьрсън очевидно беше насочено срещу Рон Уилямсън и всичките му любими свидетели — Глен Гор, Тери Холанд, Гари Роджърс (с признанието за съня) — говореха за Рон. Единствената следа, която по някакъв начин свързваше Фриц с убийството, беше свидетелството на Мелвин Хет за анализа на космите.

Грег Сондърс обясни подробно, че обвинението не е посочило нито една вероятна причина Денис Фриц по някакъв начин да е свързан с убийството. Съдия Милър прие това за разглеждане.

Барни също се включи в битката, като шумно настоя всички обвинения да бъдат отхвърлени поради липса на сериозни доказателства. След него Грег направи същото. И след като съдия Милър не отхвърли веднага искането и стана ясно, че той наистина обмисля дали защитата не е права, полицаите и прокурорите осъзнаха, че имат нужда от още доказателства.

 

Научните експерти правят голямо впечатление на съдебните заседатели, особено в малките градове, а когато експертите са държавни служители, призовани от обвинението, за да свидетелстват срещу обвинени в тежко престъпление лица, думата им тежи като закон.

Барни и Грег Сондърс бяха убедени, че в показанията на хората от Бюрото за анализа на космите и пръстовите отпечатъци има нещо подозрително, но имаха нужда от помощ, за да ги оборят. Адвокатите имаха право да подлагат на кръстосан разпит експертите на обвинението, за да се опитат да ги дискредитират, но много добре знаеха, че нямат шанс да спечелят в такъв спор. Специалистите трудно могат да бъдат оборени, а съдебните заседатели бързо се объркват. Значи защитата имаше нужда от един-двама собствени експерти.

Двамата подадоха искане за експертна помощ. Такива искания често се отправят, но съдът рядко ги уважава. Специалистите струват пари, а повечето представители на местната власт, включително и съдиите, се противят на идеята да принуждават данъкоплатците да покриват разноските на защитата, ако са твърде високи.

Искането беше отхвърлено. Никой не коментира факта, че Барни е сляп. Ако някой имаше нужда от помощ за анализа на косми и пръстови отпечатъци, това беше Барни Уорд.