Питър Бенчли
Челюсти (9)

Девета глава

В четвъртък сутринта повикаха по телефона Броуди на дневно съвещание при Вон в общинския съвет. Той се досещаше за причината: вдругиден бе Четвърти юли. Денят на независимостта, и старейшините на града искаха плажовете да бъдат открити. Преди да излезе от полицейския участък и да се запъти към общината, Броуди бе вече премислил и претеглил всички „за“ и „против“.

Разбираше, че възраженията му са продиктувани от интуицията, от повишената предпазливост и чувството за вина, което не му даваше покой. Но Броуди беше убеден, че е прав. Откриването на плажовете нямаше да реши проблемите на Амити. Всички щяха да бъдат въвлечени в хазартна игра, при това нито местните жители, нито Броуди можеха да разчитат на успех. Никой не знаеше със сигурност дали акулата си е отишла. Участниците в тази опасна игра можеха да се надяват най-много на равен резултат, и то временно. Но в един прекрасен ден щяха да претърпят поражение, Броуди бе уверен в това.

Сградата на общината се намираше на ъгъла на Главната улица и Уотър Стрийт — там, където Главната улица свършваше и образуваше буквата „Т“ с Уотър Стрийт. Тя всъщност оформяше горната част на тази буква, образувана от двете улици. Бе внушителна постройка, с две колони пред входа, в стил, характерен за края на осемнайсети век, изградена от червени тухли и опасана с бели кантове. Отпред на тревата беше поставена гаубица от времето на Втората световна война — паметник на местните жители, участници във войната.

Сградата бе построена като подарък на града в края на двайсетте години от собственика на инвестиционна банка, неизвестно защо уверен, че ще дойде ден, когато Амити ще стане търговски център в източната част на Лонг Айлънд. Той смяташе, че старейшините на града трябва да заседават в сграда, подобаваща на високото им положение, а не в задушните стаи над ресторанта „Мелницата“, където преди това се решаваха съдбините на Амити. (През февруари 1930 година този банкер-безумец, който не бе съумял да предвиди не само бъдещето на Амити, но дори и своето собствено бъдеще, се опита да си вземе сградата обратно, като твърдеше, че я бил предоставил за временно ползване, но не успя.)

Стаите бяха точно толкова нелепо помпозни, колкото и самото здание. Огромни, с високи тавани, всяка една с причудливи полилеи, различни във всяко помещение. Тъй като не искаха да правят вътрешно преустройство и да преграждат стаите, старейшините на града продължаваха да ги тъпчат с все повече и повече служители. Само кметът все още прекарваше непълния си работен ден във величествена самота.

Кабинетът на Вон беше разположен на втория етаж в ъгловата част на кметството, прозорците гледаха на югоизток и от тях се откриваше забележителна панорама на града, а в далечината се простираше Атлантическият океан.

Секретарката на кмета Джанет Съмнър, цветуща хубавица, седеше на бюрото си пред вратата на кабинета. Броуди я виждаше рядко, но изпитваше към нея бащинска нежност и не можеше да разбере защо все още не се е омъжила — беше вече на двайсет и шест години. Преди да влезе при Вон, Броуди имаше навик да я пита как върви любовта. Но днес каза само:

— Всички ли са тук?

— Всички поканени.

Броуди се запъти към кабинета, но Джанет го спря:

— Дори не поискахте да узнаете с кого излизам напоследък?

— Разбира се, че искам — каза той, като се спря и й се усмихна. — Извинете. Днес в главата ми всичко е объркано. Та кой е той?

— Никой. Почивам си. Но ще ви призная нещичко — тя понижи глас и се наведе към него. — Нямам нищо против да пофлиртувам с мистър Хупър.

— И той ли е тук?

Джанет кимна с глава.

— Интересно, кога ли са го избрали в общинския съвет?

— Не знам — отвърна тя. — Но той е истински симпатяга.

— За съжаление, Джан, вече е зает.

— От кого?

— От Дейзи Уикър.

Джанет се изсмя.

— Какво смешно има? Току-що разбих сърцето ви.

— Вие нищо ли не знаете за Дейзи?

— Очевидно не.

Джанет отново понижи глас:

— Тя е малко смахната. Предпочита жените. Дори не е бисексуална.

— Дявол да го вземе! — смая се Броуди. — Работата ви е много интересна, Джан.

Като влезе в кабинета, Броуди се запита: „Добре, но къде тогава е бил Хупър вчера, дявол да го вземе?“

Още щом прекрачи прага, Броуди разбра, че ще трябва да се сражава съвсем сам. Всички членове на общинския съвет бяха приятели и съюзници на Вон: Тони Кацулис, строител, висок като пожарен кран; Нед Татчър, сух старец, чието семейство от три поколения владееше хотела „Гербът на Абелард“; Пол Коноувър, собственик на магазина за спиртни напитки в Амити; Рафи Лопес (произнасяше фамилното си име Лоупс), мургав речовит португалец, избран в съвета от цветнокожите, за да защищава правата им.

Четирима от членовете на общинския съвет се бяха разположили около масичката за вестници и списания в единия край на огромния кабинет. Вон седеше отсреща, зад бюрото си. Хупър беше до южния прозорец и гледаше океана.

— Къде е Албърт Морис? — обърна се Броуди към Вон и небрежно поздрави останалите.

— Не можа да дойде — отвърна Вон. — Изглежда е болен.

— А Фред Потър?

— И той. Май в града върлува вирус. — Вон се надигна. — Вече всички сме тук. Вземи си стол и се настанявай до масичката.

„Господи, колко зле изглежда“ — помисли си Броуди, като гледаше Вон, който му носеше стол с права облегалка от другия край на стаята. Очите на Вон бяха потъмнели и хлътнали. Кожата му бе придобила жълтеникавия оттенък на майонеза. Или е махмурлия, реши Броуди, или не си е доспивал цял месец.

Когато всички седнаха, Вон започна:

— Знаете защо сме се събрали. Аз мисля, че само един човек в тази стая се съмнява в онова, което трябва да направим.

— Мене ли имаш предвид? — попита Броуди.

Вон кимна.

— Да разгледаме въпроса от наша гледна точка, Мартин. Градът загива. Пълно е с безработни. Магазините, които трябваше да бъдат открити, така и няма да отворят врати. Никой не наема вилите, не говоря за това, че вече никой не ги купува. Плажовете пустеят и всеки ден ние забиваме още един гвоздей в собствения си ковчег. Сами се погубваме, като заявяваме, че опасност грози града; сами казваме: стойте по-далеч от него. И хората се вслушват в тези думи.

— Да предположим, Лари, че все пак ще откриеш плажовете за празника — каза Броуди. — А ако загине още някой?

— Това е оправдан риск. Аз, а и всички останали смятаме, че трябва да го поемем.

— Но защо?

— Мистър Хупър? — обърна се Вон към ихтиолога.

— Има няколко причини за това — започна Хупър. — Преди всичко — никой не е виждал акулата вече цяла седмица.

— Но никой не се е къпал.

— Правилно. Ала всеки ден, с изключение на един, аз излизах с катера в океана да търся тази акула.

— Тъкмо исках да ви попитам — къде бяхте вчера?

— Валеше дъжд — отвърна Хупър. — Нали помните?

— И с какво се занимавахте?

— Просто… — Хупър спря, после продължи: — Проучвах образци от водата, четох.

— Къде? В стаята си ли?

— Известно време — да. Но какво собствено искате от мен?

— Търсих ви в хотела. Казаха ми, че сте отсъствали през втората половина на деня.

— Значи съм излизал! — отвърна Хупър сърдито. — Не съм длъжен да ви давам отчет през пет минути къде се намирам, нали?

— Не, но вие сте тук, за да работите, а не да се шляете из крайградските клубове, в които някога сте членували!

— Слушайте, мистър, не вие ми плащате, нали? Мога да правя каквото си искам!

— Престанете — намеси се Вон. — Само това ни липсваше.

— Както и да е — продължи Хупър, — не видях и следа от акула. Никакъв признак за съществуването й. Водата се стопля с всеки изминал ден. Температурата й вече е почти 21 градуса. Обикновено, макар че винаги съществуват изключения, голямата бяла акула предпочита студената вода.

— И затова вие мислите, че нашата гостенка е отплувала на север?

— Да, или е навлязла в дълбоки води, където е по-студено. Би могла да отплува и на юг. Трудно е да се предскаже движението на тази твар.

— Виждате ли — забеляза Броуди. — Трудно е да се предскаже. Значи всичко, което говорите сега, е само предположение.

— Мартин, как може в случая нещо да се твърди! — възкликна Вон.

— Кажи това на Кристин Уоткинс или пък на майката на загиналото момче.

— Знам, знам — прекъсна го нетърпеливо Вон. — Но ние сме длъжни да предприемем нещо. Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме волята божия. Бог няма да напише на небето: „Акулата си отиде.“ Трябва да претеглим фактите и да вземем решение.

Броуди кимна.

— Разбирам. И какво още ще каже нашият умник?

— Но какво ви става — учуди се Хупър. — Просто ме помолиха да споделя съображенията си.

— Да, да — измърмори Броуди. — Разбира се. И все пак?

— Нищо ново. Нямаме никакви основания да предполагаме, че акулата е още тук. Аз не съм я виждал. Бреговата охрана също. На дъното на океана всичко е постарому. Гемиите не изхвърлят отпадъци във водата. Рибата се държи както обикновено. Едва ли нещо наоколо би привлякло гостенката ни.

— Но преди насам никога не е имало акули, нали? А ето че се появи.

— Прав сте. Но аз не мога да обясня този факт. Съмнявам се дали някой друг би могъл да го стори.

— Искате да кажете, че такава е волята божия?

— Може би.

— И че ние сме безсилни, а, Лари?

— Не разбирам накъде биеш, Мартин — каза Вон. — Все пак сме длъжни да вземем някакво решение. Според мен има само един начин.

— Решението вече е взето — каза Броуди.

— Можеш да смяташ, че е взето.

— А ако има жертви? Кой ще поеме отговорността този път? Кой ще дава обяснение на майките, на жените, на мъжете на онези, които акулата ще разкъса? Кой ще им каже: играхме „ва банк“ и загубихме?

— Не бъди такъв песимист, Мартин. Когато му дойде времето, ако изобщо дойде, а аз се обзалагам, че нищо няма да се случи — тогава ще решаваме.

— Дявол да го вземе! Омръзна ми да ме обливат с потоци от словесна мръсотия заради теб!

— Почакай, Мартин.

— Въпросът е сериозен. Ако искаш да откриеш плажовете, поеми сам отговорността.

— За какво говориш?

— За това, че докато аз съм началник на полицията и отговарям за безопасността на хората, плажовете ще останат закрити.

— Виж какво ще ти кажа, Мартин — проговори Вон. — Ако по време на празниците плажовете останат пусти, ти няма дълго да се задържиш на поста си. И не те заплашвам. Само те предупреждавам. Този сезон все някак още можем да се измъкнем. Но трябва да заявим на всички, че тук е безопасно. Двайсет минути след като в града научат, че забраняваш да открием плажовете, ще те заплюят, ще те овалят в катран и пера и ще те изхвърлят оттук. Съгласни ли сте с мен, господа?

— Разбира се — каза Кацулис. — Дори ще помагам.

— Избирателите ми са без работа — каза Лопес. — А ако не получат работа, ще изхвърлят и вас.

— Можете да ме махнете, когато ви е удобно — решително каза Броуди.

Вътрешният телефон върху бюрото на Вон зазвъня. Той стана и с раздразнен вид отиде в другия край на кабинета си. Вдигна слушалката.

— Нали помолих никой да не ме безпокои? — рязко попита кметът. Последва минута мълчание. — За теб е — той подаде слушалката на Броуди. — Джанет казва, че е бързо.

— Можеш да поговориш тук, а ако искаш, върви в приемната.

— Ще отида в приемната — отвърна Броуди, като се мъчеше да отгатне какво ли толкова се е случило, че да го повикат от заседание на общинския съвет. Акулата? Той излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си. Джанет му подаде телефонната слушалка, но преди да успее да натисне светещия бутон, Броуди я попита:

— Кажете ми, тази сутрин Лари звънил ли е на Албърт Морис и на Фреди Браун?

Джанет отвърна очи.

— Наредено ми е на никого да не казвам.

— Отговорете ми, Джанет. Трябва да знам.

— А вие ще кажете ли някоя добра дума за мен на красавеца, който е сега в кабинета?

— Става.

— Не. Обади се само на четирима души и те всички са сега при него.

— Натиснете бутона.

Джанет го натисна и Броуди изрече в слушалката:

— Броуди слуша.

В кабинета си Вон видя, че светлинката престана да мига, внимателно сне пръста си от вилката и прикри слушалката с длан. Той огледа присъстващите — не го ли осъждат за постъпката му? Но всички отвърнаха очи, дори Хупър, който реши, че колкото по-малко се намесва в делата на общинските власти на Амити, толкова по-добре.

— Обажда се Хари, Мартин — каза Медоус. — Знам, че си на съвет и нямаш време. Ето защо само ме слушай. Ще бъда кратък. Лари Вон е потънал до уши в дългове.

— Не може да бъде!

— Казах ти — само ме слушай. Това, че има дългове, още нищо не значи. Важно е другото — кому е задлъжнял. Много отдавна, може би преди около двайсет и пет години, преди Лари да се замогне, жена му се разболя. Нямам представа от какво, но състоянието й беше тежко. А лечението струваше скъпо. Не мога да си спомня точно как беше, но ми се струва, че тогава Лари разправяше как някакъв приятел му помогнал — дал му заем и Лари се оправил. Ставаше дума за няколко хиляди долара. Вон спомена и името на кредитора си. Бих пропуснал думите му покрай ушите си, но той ми каза също, че този човек с охота помагал на хората, изпаднали в беда. А тогава аз бях още млад и също се нуждаех от помощ. Ето защо записах името на приятеля му и сложих бележката в картотеката си. Никога не ми бе идвало наум да я потърся, докато ти не ме помоли да разузная това-онова: Приятелят на Лари се нарича Тино Русо.

— Говори по същество, Хари.

— Това и правя. Сега да се върнем в настоящето. Преди два месеца, още преди тази история с акулата, беше създадена компания, наречена „Каската истейтс“. Това е компания-учредител. Отначало не притежаваше никакви недвижими имоти. Първата й сделка беше покупката на голямото картофено поле по на север от Скоч Роуд. Лятото бе неуспешно за града и новата компания увеличи притежанията си. Всичко се вършеше съвсем открито. Явно компанията се опираше на нечий наличен капитал и като се възползваше от застоя, натрупа недвижими имоти почти даром. Още щом в печата се появиха първите съобщения за акулата, „Каската“ се втурна да купува. Колкото по-ниско падаха цените, толкова по-голяма печалба имаше компанията. Но сега вече е съвсем тихо. Цените в момента се почти толкова ниски, колкото по време на войната, и „Каската“ продължава да купува. При това предпочита да не плаща в брой. Обикновено издава краткосрочни полици, подписани от Лари Вон. Той се води президент на компанията. А вицепрезидентът и истинският собственик на компанията е Тино Русо, считан от „Таймс“ вече много години за дребна риба в една от петте фамилии на нюйоркската мафия.

Броуди подсвирна през зъби.

— И този кучи син ми плаче как никой нищо не купувал от него. Все още не мога да разбера защо го карат да открие плажовете.

— Не знам със сигурност. Освен това се съмнявам, че съдружниците му го притискат. Може би го е казал в пристъп на отчаяние. Мисля, че Лари е в доста затруднено положение. Не е в състояние да купи нищо повече, колкото и ниски да са цените. Единственото нещо, което би го спасило от разорение, е внезапното повишение на цените на пазара. Тогава той би успял да продаде изгодно недвижимите си имоти. Възможно е основният дял да получи Русо — всичко зависи от договореността помежду им. Ако курсът продължава да пада, с други думи, ако плажовете останат закрити, Вон ще трябва да заплати подписаните полици. А няма откъде да вземе пари. Мисля, че в този момент той дължи половин милион, при това вноски, които трябва да се изплащат в брой. Ще изгуби страшно много, а имотите ще отидат или в ръцете на предишните си собственици, или в ръцете на Русо, ако той може да плати в налични. Ала аз се съмнявам, че Русо ще рискува. Цените могат да паднат още повече и тогава този мафиот ще отиде на дъното заедно с Вон. Мисля, че Русо все още се надява на големи печалби, но само в случай, че Вон успее и плажовете бъдат открити. Тогава, стига да няма нови жертви, недвижимите имоти скоро ще поскъпнат и Вон ще успее да продаде на сметка всичко, което е купил. Русо ще получи своя дял — половината от печалбата или нещо такова — и „Каската“ ще престане да съществува. Вон ще прибере остатъка. Вероятно ще му стигне, колкото да се справи с финансовите затруднения и да не се разори. Ако акулата разкъса още някой, Вон ще се измъкне. Доколкото ми е известно, Русо не е вложил пукнат цент в предприятието. Това…

— Ти си безсъвестен лъжец, Медоус — внезапно се разнесе пронизителният глас на Вон. — Имай късмет да напечаташ и една дума от всички тези глупости и ще те влача по съдилищата, додето дишаш. — Чу се трясъкът на слушалката, която Вон бе хвърлил върху вилката.

— Ето колко са почтени избраните от нас представители на властта — подхвърли Медоус.

— Какво ще правиш, Хари? Искаш да публикуваш нещо във вестника ли?

— Не. Във всеки случай не сега. Не разполагам с никакви документи. Ти знаеш не по-зле от мен, че мафиотите се намесват все по-активно в работите на Лонг Айлънд — в строителството, в ресторантите, навсякъде, където си поискат. Но само се опитай да ги хванеш! Според мен Вон едва ли е нарушил законите в строгия смисъл на думата. След няколко дни, като се разровя още малко, ще мога да събера факти, потвърждаващи, че той е свързан с мафията. Имам предвид факти, които е невъзможно да бъдат опровергани, ако Вон наистина се обърне към съда.

— Мисля, че вече притежаваш достатъчно улики — отбеляза Броуди.

— Знам много неща, но нямам доказателства. Не разполагам с никакви документи или поне с копията им. Само съм ги виждал.

— Мислиш ли, че някой от членовете на общината е замесен в тази работа? На заседанието Лари настрои всички против мен.

— Не. Говориш за Кацулис и Коноувър, нали? Те са просто отдавнашни приятели с Лари и всеки от тях с нещо му е задължен. А Тачър е твърде стар и страхлив, за да каже нещо против кмета. Лопес е извън подозрение. Той наистина иска избирателите му да получат работа.

— Хупър знае ли нещо? Много настоява да открия плажовете.

— Не, почти съм сигурен, че нищо не му е известно. Самият аз разкрих всичко едва преди няколко минути, макар че все още има много неясни неща.

— Какво ще ме посъветваш да направя? Да си подам ли оставката? Споменах им за това, още преди да разговарям с теб.

— Боже опази, в никакъв случай! Имаме нужда от теб. Ако се оттеглиш, Русо ще се съюзи с Вон и двамата ще поставят свой човек на твое място. Може би смяташ, че подчинените ти са неподкупни, но аз се обзалагам, че Русо ще съумее да намери полицай, който би пренебрегнал служебните си задължения заради няколко долара или просто заради началническото място.

— Как да постъпя тогава?

— На твое място бих открил плажовете.

— Боже мой, Хари, те именно това искат да постигнат. Все едно направо да призная властта им над мен.

— Ти сам каза, че противниците ти имат важни причини, за да открият плажовете. Мисля, че Хупър е прав. Рано или късно ще ти се наложи да отстъпиш пред кмета, дори ако не открием акулата. Със същия успех можеш да го сториш и сега.

— И да разреша на мошениците да се награбят с пари, а после да изчезнат.

— Но какво можеш да направиш? Ако упорстваш, Вон ще намери начин да се отърве от теб и сам ще открие плажовете. Тогава ти никому няма да бъдеш полезен. Никому. А подчиниш ли се на кмета и нищо лошо не се случи, поне градът ще се посъвземе. После, след известно време, ще съумеем да пришием нещо на Вон. Не знам какво точно, но все нещо ще направим.

— Дявол го взел — изруга Броуди. — Добре, Хари, ще си помисля. Но в случай, че открия плажовете, ще го направя както аз си знам. Благодаря ти. — Той остави слушалката и се върна в кабинета на кмета.

Вон стоеше с гръб към вратата, с лице към южния прозорец.

— Заседанието свърши — обяви той, когато Броуди пристъпи прага на кабинета.

— Как така свърши? — възрази Кацулис. — Още нищо не сме решили.

— Край, Тони! — каза Вон, като се обърна към него. — Не ми пречи повече. Всичко ще бъде така, както се уговорихме. Остави ме да поговоря с Броуди. Разбрахме ли се? А сега си вървете.

Хупър и четиримата членове на общината напуснаха кабинета. Броуди наблюдаваше Вон, който ги изпращаше. Съзнаваше, че би трябвало да го съжалява, но не можеше да потисне презрението си към него. Вон затвори вратата, прекоси стаята и тежко се отпусна на канапето. Опрял лакти на коленете си, започна да разтрива слепоочията си.

— Ние бяхме приятели, Мартин — промълви той. — Надявам се, че ще си останем такива.

— Какво от онова, което каза Медоус, е истина?

— Няма да ти отговоря. Не мога. Просто един човек някога ми помогна и сега иска да му се отплатя със същото.

— Значи Медоус е прав.

Вон вдигна глава и Броуди видя, че очите му са зачервени и влажни.

— Кълна ти се, Мартин, ако само знаех колко далеч ще отиде всичко това, никога нямаше да го направя.

— Колко му дължиш?

— Отначало взех десет хиляди. На два пъти се опитвах да му ги върна, но Тони и приятелите му не искаха да ги вземат. Все повтаряха, че са ми направили подарък и че не си струва да се безпокоя за такава дреболия. Но и до ден-днешен не са ми върнали разписката. Преди няколко месеца дойдоха при мен и аз им предложих сто хиляди в брой. Те заявиха, че е малко. Не им трябвали пари. Помолиха ме да ги вложа в едно предприятие. Всички ще спечелим, увериха ме те.

— И колко си хвърлил досега?

— Един бог знае. Всичко до цент. Дори повече. Близо един милион долара. — Вон дълбоко въздъхна. — Ще ми помогнеш ли, Мартин?

— Мога само да те свържа с окръжния прокурор. Ако дадеш показания, може да успееш да изпратиш приятелчетата си зад решетките за лихварство.

— Ще ме убият, още щом изляза от прокурора, а Елинор ще остане без прехрана. Не такава помощ чакам от теб, Мартин.

— Знам.

Броуди погледна Вон от горе на долу. Кметът приличаше на подгонен ранен звяр и внезапно пробуди състраданието му. Броуди вече се съмняваше дали постъпва правилно, като упорства в нежеланието си да открие плажовете. Какво го ръководи всъщност — чувството за собствена вина, или страхът пред нова атака от страна на акулата? Наистина ли се грижи за жителите на града, или просто иска да облекчи живота си, като избягва да рискува?

— Виж какво ще ти кажа, Лари. Ще открия плажовете. Но не за да ти помогна, а защото ако не го сторя, ще намерите начин да се отървете от мен и някой друг ще ги открие. Нека хората се къпят, може би съм се излъгал.

— Благодаря ти, Мартин. Ценя искреността ти.

— Това не е всичко. Казах, че ще открия плажовете. Но ще поставя на пост по протежението им свои хора. Хупър ще патрулира с катер. И всеки, който влиза във водата, ще бъде уведомен за опасността, която го грози.

— Няма да посмееш! — възкликна Вон. — Та това е равносилно на сегашното положение.

— Ще посмея, Лари, и точно така ще направя.

— И как ще постъпиш точно? Ще сложиш навсякъде предупредителни надписи за акулата-човекоядец? Или ще пуснеш обява във вестника — „Плажовете са открити. Посещението им не е препоръчително“? Кой ще иде да се пече, ако там гъмжи от полицаи?

— Не знам още как ще постъпя, но нещо трябва да се направи. Не желая хората да бъдат заблуждавани, че опасност не съществува.

— Добре, Мартин. — Вон се надигна. — Не ми оставяш особен избор. Отърва ли се от теб, вероятно ще отидеш на плажа като частно лице и ще крещиш: „Акула, акула!“, затова съм съгласен. Но го направи предпазливо — ако не заради мен, то поне заради жителите на града.

Броуди излезе от кабинета. Като слизаше по стълбите, погледна часовника си. Минаваше един и той почувства глад. Тръгна по Уотър Стрийт към единствената в града закусвалня. Тя принадлежеше на Пол Лоуфлър, съученик на Броуди от гимназията.

Броуди отвори стъклената врата и чу Лоуфлър да казва: „… като някой проклет диктатор, ако питате мен. Не знам какво иска.“ Като забеляза Броуди, Лоуфлър се изчерви. В училище той бе слабо момче, но когато пое бизнеса от баща си, не можа да устои пред съблазните на чревоугодничеството — по цял ден пред очите му минаваха разни лакомства и сега бе заприличал на плондер.

Броуди се усмихна.

— За мен ли говориш, Поли?

— Откъде накъде? — отвърна Лоуфлър и се изчерви още повече.

— Просто така си приказвам. Ако ми направиш сандвич от ръжен хляб с шунка и швейцарско сирене и прибавиш и горчица, ще ти съобщя нещо наистина приятно.

— Интересно какво ли ще бъде това, приятното. — Лоуфлър започна да приготвя сандвича.

— За празниците имам намерение да открия плажовете.

— Това ме радва.

— Не върви ли?

— Не върви.

— При теб никога не е вървяло.

— Но толкова зле досега не е било. Ако положението не се подобри, в скоро време заради мен ще избухнат расови безредици.

— Не те разбирам.

— През сезона обикновено ми трябват две момчета. Просто съм задължен да ги взема. Но не мога да си позволя да плащам две надници, да не говорим, че сега просто няма работа за двама. Ето защо мога временно да взема само един. Единият кандидат е бял, а другият — черен.

— И кого ще вземеш?

— Черния. Той има по-голяма нужда. Моля се на бога да не би другият да се окаже евреин.

 

 

Броуди се върна вкъщи малко след пет часа. Когато зави по улицата, задната врата се отвори и насреща му изтича Елън. Беше обляна в сълзи и силно развълнувана.

— Какво се е случило? — попита Броуди.

— Слава богу, че си дойде. Звъних в службата ти, но ти беше вече излязъл. Ела. Бързо.

— Тя хвана мъжа си за ръка и го повлече покрай вратата към навеса, където стояха кофите за смет.

— Той е там — промълви тя, като сочеше една кофа. — Погледни.

Броуди свали капака на кофата. Върху най-горната торба с боклук лежеше във вид на безформена пихтия котаракът на Шон — едър силен самец, когото наричаха Скокльо. Главата на котарака беше извита и жълтите му очи гледаха назад.

— Дявол да го вземе, какво е станало? — възкликна Броуди. — Някоя кола ли?

— Не, човек. — Елън се разхлипа. — Какво ти, истински негодник. Шон е бил тук, когато се е случило. Някаква кола спряла до бордюра и един мъж излязъл от нея. Хванал котарака и започнал да му извива главата, докато му счупил шията. Шон каза, че е изпращяла ужасно. След това мъжът хвърлил котарака на тревата, седнал в колата и заминал.

— Казал ли е нещо?

— Не знам. Шон е вкъщи. Изпаднал е в истерия и аз го разбирам. Мартин, какво става?

Броуди шумно затръшна капака на кофата за боклук.

— Дяволско изчадие! — изруга той. Гърлото му се сви и той стисна зъби, тъй че мускулите около челюстите му заиграха. — Да влизаме.

След пет минути Броуди излезе с решителна крачка от задната врата на къщата. Изтръгна със сила капака на кофата за боклук и го хвърли настрани. После се наведе и измъкна трупа на котарака. Отнесе го до колата, мушна го през отворения прозорец вътре и седна зад волана. Излезе на пътя и колата с пронизителен вой се понесе напред. След около стотина метра в порив на неудържима ярост включи сирената.

Няколко минути по-късно той стигна до дома на Вон — огромна каменна сграда в стил „Тюдор“ на Спрейн Драйв, недалеч от Скоч Роуд. Излезе от колата и като държеше мъртвия котарак за задната лапа, се изкачи по стъпалата и позвъни. Броуди се надяваше, че няма да види Елинор на прага.

Вратата се отвори. Беше самият Вон.

— Здравей, Мартин — каза той. — Аз…

Броуди вдигна котарака пред лицето на кмета.

— Какво ще кажеш на това, измет такава?

Очите на Вон се разшириха.

— Какво е станало? Не те разбирам.

— Направило го е някое от приятелчетата ти. Пред моя дом, пред очите на сина ми. Убили са котарака ми! Ти ли им заповяда?

— Опомни се, Мартин — Вон изглеждаше искрено потресен. — Никога не бих могъл да постъпя така. Никога.

Броуди отпусна ръката си, в която държеше котарака, и попита:

— Обади ли се на приятелчетата си, след като излязох от кабинета ти?

— Е… да. Но само за да им съобщя, че утре плажовете ще бъдат открити.

— И това ли беше всичко?

— Да. Защо?

— Най-безсрамно ме лъжеш! — Броуди удари Вон с котарака по гърдите и трупът падна на пода. — Знаеш ли какво е заявил онзи негодник, който е извил врата на животното? Знаеш ли какво е изкрещял на осемгодишното ми момче?

— Не, разбира се, че не знам. Откъде да знам?

— Казал е същото, което ми каза ти: „Предай на баща си. Нека бъде предпазлив.“

Броуди се обърна и заслиза по стълбата, а Вон остана изправен до безформената купчина от кости и козина.