Питър Бенчли
Челюсти (10)

Десета глава

В петък времето беше облачно, от време на време леко преваляваше и във водата не влезе никой освен една млада двойка. Те бързо се гмурнаха в океана рано сутринта, точно когато на плажа се появи един от полицаите на Броуди. Хупър прекара в катера цели шест часа и не видя нищо. В петък вечерта Броуди позвъни на бреговата охрана, за да се информира относно прогнозата за времето. Разбираше, че през трите празнични дни трябва да пожелае ярко слънце и ясно небе. Тогава в Амити ще пристигнат много летовници и ако не се случи нищо, ако всичко бъде спокойно, то към вторник би могъл вече да повярва, че акулата наистина си е отишла. Ако не се случи нещо. Но някъде дълбоко в душата си мечтаеше за буря и пусти плажове. Ала независимо от времето той молеше всички светии да не допуснат да се случи беда.

Броуди мечтаеше Хупър да се завърне в Удс Хоул. Не само защото той незримо присъстваше навсякъде и като специалист-ихтиолог отхвърляше опасенията на началника на полицията. Броуди се досещаше, че по някакъв начин Хупър е нарушил покоя в неговото семейство. Знаеше, че Елън е разговаряла с младежа след онази вечеря: Мартин-младши бе споменал, че Хупър бил обещал да устрои пикник на брега на океана и да потърси с децата раковини. И после това нейно неразположение в сряда. Елън каза, че й е лошо и наистина имаше измъчен вид, когато Броуди се върна вкъщи. Но къде е бил Хупър в сряда? Защо отговаряше така уклончиво, когато Броуди го попита за това? За първи път, откакто беше женен, в душата на Броуди се появиха съмнения и те го оставяха с неприятно двойствено чувство — угризения на съвестта заради разпита, който проведе на Елън, и страх, че подозренията му са оправдани.

Очакваше се времето да бъде ясно и слънчево, с умерен югозападен вятър. Какво пък, помисли си Броуди, може да е за хубаво. Ако празниците минат добре и никой не пострада, аз също ще повярвам, че акулата си е отишла. А Хупър вероятно ще си замине.

Броуди бе обещал да позвъни на Хупър веднага след разговора си с бреговата охрана. Сега стоеше до телефона в кухнята, а Елън миеше съдовете след вечерята. Знаеше, че Хупър е отседнал в хотела „Гербът на Абелард“. Телефонният указател лежеше на полицата под купчината сметки, разписки и комикси и Броуди понечи да го измъкне, но размисли.

— Трябва да позвъня на Хупър — каза той на Елън. — Къде е телефонният указател?

— Шест-пет-четири-три — отговори Елън.

— Какво е това?

— „Гербът на Абелард“. Номерът на телефона му е шест-пет-четири-три.

— Откъде знаеш?

— Лесно запомням телефонни номера. Известно ти е.

На него наистина му беше известно и се изруга наум за глупавата уловка. Набра номера и в слушалката се разнесе млад мъжки глас:

— „Гербът на Абелард“ — отговаряше нощният портиер.

— Мистър Хупър, моля.

— Извинете, не знаете ли номера на стаята му, сър?

— Не. — Броуди прикри слушалката с длан и попита Елън:

— Не знаеш ли случайно номера на стаята му?

Тя само го погледна и отрицателно поклати глава.

— Намерих го — каза портиерът. — Четири-нула-пет.

Телефонът иззвъня два пъти, преди Хупър да вдигне слушалката.

— Обажда се Броуди.

— Да. Добър вечер.

Броуди се бе вторачил в стената — стараеше се да си представи как изглежда стаята на Хупър. Пред очите му се появи малка тъмна мансарда, разтурено легло, петна по чаршафите, дъх на разгорещени от похот тела. Внезапно му се стори, че полудява.

— Мисля, че утре ще ни се наложи да поработим — каза той. — Прогнозата е добра.

— Да, знам.

— Тогава нека се срещнем на пристанището.

— В колко часа?

— Около девет и половина. Едва ли някой ще влезе във водата по-рано.

— Добре. В девет и половина.

— Прекрасно. Впрочем — поинтересува се Броуди, — как вървят работите ви с Дейзи Уикър?

— Какво?

Броуди съжали, че зададе този въпрос.

— Нищо. Просто любопитствам. Питах дали сте се разбрали с нея, или не?

— Хм… Защо се интересувате? Нима сте служебно задължен да се грижите и за интимния живот на хората си?

— Извинете. Забравете моята неволна нетактичност. — Броуди остави слушалката. Лъжец, помисли си той. Но какво става, дявол да го вземе?

Той се обърна към Елън:

— Исках да те попитам… Мартин говореше нещо за пикник на брега на океана. Кога ще бъде?

— Още не сме решили — отвърна тя. — Просто си помечтахме.

— Така ли? — Той продължи да я гледа, но тя отвърна поглед встрани. — Трябва да си лягаш.

— Защо?

— Не се чувстваш добре. И вече за втори път миеш една и съща чаша. — Той извади една бира от хладилника. Дръпна силно металическото ухо и то се счупи.

— Дявол да го вземе! — изруга Броуди; хвърли кутията в кошчето за боклук и бързо излезе от кухнята.

 

 

В събота по обяд Броуди се бе изправил на върха на една дюна и наблюдаваше плажа, простиращ се под Скоч Роуд; чувстваше се наполовина таен агент, наполовина идиот. Носеше риза с къси ръкави и бански гащета — беше ги купил специално за дежуренето си на брега. Броуди се дразнеше от вида на собствените си крака, с белезникав тен, почти без косми. Искаше да дойде на плажа заедно с Елън, тогава нямаше да се чувства като бяла врана, но жена му не пожела и заяви, че докато го няма вкъщи през почивния ден, тя ще се заеме с домакинството. В плажната му чанта, която беше до него на пясъка, имаше бинокъл, портативна радиостанция, две кутии бира и сандвич, обвит с целофан. „Флика“ бавно се движеше на изток приблизително на четвърт или половин миля от брега. Загледан в катера, Броуди си каза: „Поне знам къде се намира Хупър в момента.“

Бреговата охрана се оказа права: денят обещаваше да бъде прекрасен, безоблачен, топъл, откъм морето подухваше лек ветрец. На плажа беше пусто. Десетина юноши се бяха разположили както обикновено на отделни групички. Няколко двойки дремеха по пясъка — лежаха неподвижно като мъртви; като че ли и най-малкото движение можеше да им попречи да получат желания тен. Някакво семейство се бе настанило около един мангал с дървени въглища, поставен направо на пясъка, и до ноздрите на Броуди достигна ароматът на печено месо.

Никой още не бе влязъл във водата. На два пъти родители заведоха децата си да попляскат във водата до самия бряг, но след няколко минути — дали им бе доскучало да стоят, или пък се страхуваха от акулата — наредиха на децата да излязат от водата.

Броуди дочу шум от стъпки по тревата зад себе си и се обърна. Мъж и жена на около петдесет години, и двамата доста пълни, с труд се изкачваха по дюната, като дърпаха за ръка две хленчещи хлапета. Мъжът носеше панталони в цвят каки, фланелка и гуменки. Жената бе облечена в къса шарена рокля, която откриваше повехналите й бедра. В ръката си държеше чифт сандали. По-надолу, на Скоч Роуд, бе паркиран автомобил с каравана.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди, когато двойката се изкачи на върха на дюната.

— Това ли е въпросният плаж? — поинтересува се жената.

— Кой плаж търсите? Градският се намира…

— Този, същия — мъжът измъкна карта от джоба си. Той говореше с акцент, който показваше, че живее в Куинсбъро. — Отбихме от двайсет и седмо шосе и карахме само напред. Това е мястото.

— А къде е акулата? — попита едно от децата, дебело тринайсетгодишно момче. — Ти каза, че ще отидем да видим акулата.

— Млъкни — прекъсна го баща му. После се обърна към Броуди:

— А къде е знаменитата акула?

— Каква акула?

— Онази, която разкъсала трима души. Съобщиха го по телевизията по три различни канала. Тук имало акула-човекоядец. Точно тук.

— Имаше акула. Но вече я няма — отвърна Броуди. — И ако ни провърви, няма да се върне повече.

Една минута мъжът гледаше Броуди от упор и после изръмжа:

— Изминахме толкова път, за да видим акулата, а вие ни разправяте, че си е отишла? По телевизията съобщиха съвсем друго нещо.

— С нищо не мога да ви помогна — отвърна Броуди. — Не знам кой ви е казал, че ще видите тази твар. Акулите не излизат на брега просто така, за да ви стиснат ръка.

— Стига си ме правил на глупак, приятелю.

Броуди се изпъчи.

— Слушайте, мистър — продума натъртено той и извади бележника си, напъхан в коланчето на плувките: разгърна го така, че мъжът да може да види полицейската му значка. — Аз съм началник на градската полиция. Не знам кой сте вие и за какъв се смятате, но нямате право да влизате в частните плажове на Амити и да хулиганствате. Сега казвайте какво ви трябва или се измитайте оттук.

Мъжът веднага се сви.

— Извинете — рече той. — За всичко е виновно това бясно движение по шосетата. Пък и хлапетата непрекъснато ми скимтяха на главата. Мислех, че ще ни се удаде да видим акулата. Заради нея се домъкнахме чак дотук.

— Пътували сте два часа и половина само за да видите акулата? Но защо?

— Нали трябва да се занимаваме с нещо. Миналата неделя отидохме в резервата „Джънгъл Хабитат“. Тоя път се канехме да пътуваме по крайбрежието на Джърси. Но чухме за акулата. Децата никога не са виждали акула.

— Надявам се, че днес няма да мотат да я видят.

— Това се казва лош късмет — каза мъжът.

— А ти казваше, че ще видим акулата — захленчи едното момченце.

— Млъкни, Бени! — Мъжът отново се обърна към Броуди. — Може ли да хапнем тук?

Броуди знаеше, че би трябвало да ги изпрати на градския плаж, но паркирането там бе разрешено само за жители на Амити и тези гости трябваше да оставят караваната си на километър-два от брега. Затова Броуди каза:

— Може, заповядайте. Ако някой възрази, ще трябва да си отидете, но днес едва ли ще има много хора тук. Добър апетит. Само че не хвърляйте отпадъци по пясъка — нито найлонов плик, нито загасена клечка кибрит, иначе ще ви глобя.

— Добре — обеща главата на семейството. — Взе ли термоса? — обърна се той към жена си.

— Забравих го в колата — каза тя. — Не мислех, че ще останем тук.

— Дяволска работа! — Мъжът уморено се заспуска надолу по дюната. Жената и двете деца се отдалечиха на двайсет-трийсет метра от Броуди и седнаха на пясъка.

Броуди погледна часовника си: дванайсет и четвърт. Пъхна ръка в плажната си чанта и измъкна портативната радиостанция. После натисна копчето и каза:

— Чуваш ли ме, Ленард?

Почти в същия миг се разнесе резкият, изкривен от микрофона глас на Хендрикс:

— Чувам, шефе. Приемам.

Хендрикс се бе доброволно съгласил да стърчи цялата събота и неделя на градския плаж. „Скоро ще станеш редовен посетител на плажа“ — му бе казал Броуди, когато Хендрикс пожела да дежури. В отговор Хендрикс се бе засмял: „Разбира се, шефе, ако живееш в такъв град като нашия, грехота е да не се погрижиш за тялото си.“

— Как е при теб? — попита Броуди. — Всичко наред ли е?

— Нищо особено. Само че се чудя на нещо. През цялото време при мен идват някакви хора и ми предлагат билети. Приемам.

— Какви билети?

— Входни, за плажа. Казват, че са ги купили в града. Да бяхте видели само тези идиотски билети. Имам у себе си един от тях. На него е написано: „Плаж на акулите. Важи за един човек. Цена: два и петдесет.“ Мисля, че някой мошеник изкарва добри пари от тези никому ненужни билети. Приемам.

— Как реагират, като им върнеш билетите?

— Отначало се разяряват, когато им кажа, че са ги измамили и че плажът е безплатен. После подлудяват повторно, като им съобщя, че не могат да ползуват паркинга без специално разрешение. Приемам.

— Разбра ли кой продава билетите?

— Казаха ми, че са ги купили от някакъв тип. Посрещал пристигащите на Главната улица и им казвал, че на плажа може да се влезе само срещу билет. Приемам.

— Искам да знам кой, дявол да го вземе, търгува с тези билети! Ленард, трябва да го арестуваш. Изтичай до телефонната кабина на паркинга, позвъни в участъка и кажи на когото и да е от нашите, че съм заповядал да отиде на Главната улица и да арестува мошеника. Ако не е тукашен, нека изхвърлят този пършивец от града. В противен случай нека го пъхнат в ареста.

— По обвинение в какво? Приемам.

— Няма значение. Измислете нещо. За мошеничество. Само го отстранете оттам.

— Разбрано, шефе.

— Още нещо?

— Нищо. Дойдоха момчетата от телевизията, но нищо не правят, само разпитват летовниците. Приемам.

— За какво ги разпитват?

— За нищо особено. Обикновени въпроси. Например: не се ли страхувате да се къпете във водата? Какво мислите за акулата? И други глупости. Приемам.

— Отдавна ли са там?

— От ранна утрин. Не знам колко време ще останат. Все едно — никой не се къпе. Приемам.

— Нека си стоят, само да не направят някоя пакост.

— Разбрано. Приемам.

— Добре. Да, Ленард, искам да ти кажа, че не е необходимо всеки път да казваш „Приемам“. Знам кога свършваш да говориш.

— Такъв е редът, шефе. Не бива да има неясноти. Приемам — и край.

Броуди изчака една минута, после отново натисна копчето и каза:

— Хупър, тук е Броуди. Как е при вас? — Отговор не последва. — Тук е Броуди, Хупър. Чувате ли ме?

Той се канеше да повика ихтиолога за трети път, когато чу гласа на Хупър:

— Извинете, бях на кърмата. Струва ми се, че видях нещо.

— Какво видяхте?

— Нищо. Сигурен съм, че тук няма нищо. Просто очите са ме излъгали.

— Но все пак нещо ви се е сторило?

— Откровено казано, трудно ми е да ви го опиша. Навярно някаква сянка. Нищо повече. Слънчевите отблясъци понякога лъжат.

— Повече нищо ли не забелязахте?

— Абсолютно нищо. Цялата сутрин.

— Ще продължаваме да действаме по същия начин. Ще се свържа с вас по-късно.

— Добре. След минута-две ще се отправя към градския плаж.

Броуди постави портативната радиостанция обратно в чантата и извади сандвича си. Хлябът беше изстинал и се бе вкоравил, тъй като бе поставен до натъпканата с лед найлонова торба, в която Броуди държеше бирата си.

В два и половина плажът се изпразни. Хората се разотидоха — кой да поиграе тенис, кой да се повози на яхта, кой да си направи прическа. Останаха само пет-шест момчета и семейството от Куинс.

Краката на Броуди започнаха да се зачервяват от слънцето — бледорозови петна се появиха по бедрата и глезените му и той ги прикри с кърпата си. После извади радиостанцията от чантата и повика Хендрикс:

— Как е, Хендрикс?

— Нищо ново, шефе. Приемам.

— Някой къпе ли се във водата?

— Не. Нагазват в плиткото, но веднага се връщат. Приемам.

— И тук няма нищо ново. Какво се чува за продавача на билети?

— Нищо. Но вече никой не показва билети. Мисля, че са го открили. Приемам.

— А момчетата от телевизията?

— Заминаха си. Преди няколко минути. Питаха ме къде могат да ви намерят. Приемам.

— За какво съм им?

— Нямам представа. Приемам.

— Каза ли им къде съм?

— Разбира се. Защо да не им кажа? Приемам.

— Добре. Ще се свържа с теб по-късно.

Броуди реши да се поразходи. Докосна с пръст едно розово петно на бедрото си. То веднага избеля, а после, когато отмести пръста си, стана кървавочервено. Той стана, загърна хавлията около кръста си, за да се предпази от слънцето, и с радиостанцията в ръце тръгна към водата.

В същия миг чу шум от мотор, върна се назад и се заизкачва отново към върха на дюната. На Скоч Роуд спря бял микробус. Отстрани с черни букви беше написано: „Радио и телевизия. Новини.“

Вратичката откъм страната на шофьора се отвори, от нея излезе някакъв мъж и закрачи тромаво по пясъка към Броуди.

Когато мъжът се приближи, Броуди си помисли, че някъде го е виждал. Имаше дълги къдрави коси и извити, приличащи на велосипедно кормило мустаци.

— Вие ли сте шефът на полицията? — попита той, когато се изправи пред Броуди.

— Да.

— Казаха ми, че мога да ви намеря тук. Аз съм Боб Мидълтън от новините, четвърти канал.

— Репортер ли сте?

— Да. Екипът е в микробуса.

— Струва ми се, че вече съм ви виждал някъде. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искаме да вземем интервю.

— По какъв въпрос?

— За тази история с акулата. Интересуваме се защо решихте да откриете плажовете.

Броуди си помисли малко. „Дявол да го вземе — хрумна му внезапно, — малко реклама ще бъде от полза за града, особено сега, когато едва ли нещо ще се случи. Във всеки случай едва ли точно днес.“

— Добре — каза Броуди. — Къде ще поговорим?

— На плажа. Ще повикам екипа. След няколко минути ще подготвим апаратурата, а дотогава вие можете да си вършите работата. Когато бъдем готови, ще ви викна. — Мидълтън повлече с труд крака надолу към колата.

Броуди нямаше нещо особено за вършене. Искаше му се да се разтъпче и тръгна към брега.

Когато минаваше покрай групата младежи, той дочу как един от тях попита:

— Е какво? Кой ще посмее? Десет долара са си десет долара.

— Стига, Лимбоу, престани — сряза го едно момиче от същата компания.

Броуди се спря на четири-пет метра от тях, като се правеше, че разглежда нещо във водата.

— Защо? — продължаваше момчето. — Парите си струват. Ще посмее ли някой? Преди пет минути всички ме уверявахте, че тук няма никаква акула.

— Като си такъв храбрец, защо сам не влезеш? — намеси се друг младеж.

— Пръв предложих — отвърна момчето, което наричаха Лимбоу. — Никой от вас няма да ми плати десет долара, ако вляза във водата. И така, какво ще кажете?

Една минута всички мълчаха, след това едно от момчетата попита:

— Десет долара? В брой?

— Ето ги — Лимбоу развя десетдоларова банкнота.

— И докъде трябва да преплувам?

— Чакай да помисля. Сто метра. Достатъчно е, нали? Става ли?

— А как ще разбера, че съм преплувал сто метра?

— Ще прецениш на око. Ще плуваш, ще плуваш и ще спреш. Като видим, че си примерно на сто метра от брега, ще ти махна с ръка и ти ще се върнеш обратно.

— Съгласен.

Момчето стана.

— Джими, ти си полудял — каза едно момиче. — Защо искаш да влезеш във водата? Толкова ли ти трябват тези десет долара?

— Мислиш, че се страхувам?

— Никой не твърди, че се страхуваш — отвърна момичето. — Само че тази глупост никому не е нужна.

— Десет долара винаги са от полза — заяви момчето, — особено сега, когато старият престана да ми дава джобни пари, след като ме пипнаха да пуша марихуана на сватбата на леля ми.

Момчето се обърна и побягна към водата.

Броуди го повика:

— Ей!

Младежът спря.

— Да?

Броуди се приближи до него.

— Какво се каниш да правиш?

— Ще поплувам. А кой сте вие?

Броуди извади портфейла си и показа значката на момчето.

— Решил си да поплуваш? — Той видя как момчето погледна приятелите си.

— Разбира се, а защо не? Не е забранено, нали?

Броуди кимна. Не искаше другите да го чуят, затова понижи глас:

— Искаш ли да ти забраня да влезеш във водата?

Момчето го погледна, поколеба се за миг, после поклати отрицателно глава.

— Не, ще спечеля десет долара.

— Не плувай надалеч — посъветва го Броуди.

— Добре.

Момчето побягна към водата. Хвърли се в приближаващата се вълна и заплува.

Броуди дочу зад себе си шум на приближаващи се стъпки. Покрай него профуча Боб Мидълтън.

— Ей! Върни се! — викна той на момчето. После размаха ръце и отново го повика.

Момчето спря да плува и стъпи на дъното.

— Какво искате?

— Искам да ти направя няколко снимки, докато влизаш във водата. Съгласен ли си?

— Моля — отвърна момчето и се насочи назад към брега.

Мидълтън се обърна към Броуди.

— Радвам се, че го спрях, преди да се е отдалечил — каза репортерът. — Днес ще заснемем поне един къпещ се на този плаж.

Други двама от телевизионния екип се приближиха към Броуди. Единият носеше шестнайсетмилиметрова кинокамера и статив. Беше с армейски ботуши, носеше работни панталони, риза в цвят каки и кожена жилетка. Колегата му беше по-нисък, по-възрастен и по-пълен. Беше облечен в износен сив костюм и мъкнеше правоъгълна кутия с множество телефонни шайби и копчета. На врата му висяха слушалки.

— Оттук ще бъде добре, Уолтър — каза Мидълтън. — Обади ми се, когато си готов. — Той извади от джоба си бележник и започна да задава въпроси на момчето.

По-възрастният от екипа се приближи до Мидълтън и му подаде микрофон. После отстъпи назад до оператора, като опъваше проводника от макарата, която държеше в ръце.

— Можем да започваме — каза операторът.

— Трябва да настроя микрофона за гласа на момчето — каза мъжът със слушалките.

— Кажи нещо — предложи Мидълтън на момчето, като държеше микрофона на няколко сантиметра от устата му.

— А какво трябва да кажа?

— Отлично — намеси се мъжът със слушалките.

— Започвай — каза Мидълтън. — Отначало в едър план, а после един кадър в среден план, разбра ли, Уолтър? Кажи ми, когато бъдеш готов.

Операторът се втренчи в окуляра, вдигна пръст и направи знак на Мидълтън.

— Снимам — предупреди той.

Мидълтън се обърна към тъмното око на камерата и заговори:

— Намираме се на плажа в Амити от ранна утрин и доколкото ни е известно, още никой не се е осмелил да влезе във водата. Акулата не се вижда никъде, но опасност все още има. До мен е Джим Прескот. Този младеж току-що реши да поплува във водата. Кажи, Джим, не се ли страхуваш, че някъде съвсем близо до теб може да изскочи акулата?

— Не — отвърна младежът. — Не вярвам, че тук може да има акула.

— Значи не се боиш?

— Не.

— Добре ли плуваш?

— Прилично.

Мидълтън му протегна ръката си.

— Тогава ти желая щастие, Джим. Благодаря за интервюто.

Момчето стисна ръката на Мидълтън.

— Е — попита той, — какво да правя сега?

— Стоп — извика Мидълтън. — Да започнем отначало, Уолтър. Една секунда. — Той се обърна към младежа. — Не задавай никакви въпроси, Джим, нали разбра? След като ти кажа „Благодаря“, ти просто ще се обърнеш и ще тръгнеш към водата.

— Добре — отвърна момчето, като трепереше и разтъркваше ръцете си.

— Ей, Боб — викна операторът, — момчето трябва да бъде сухо. Не бива да е мокро. За зрителите той все още не е влизал във водата.

— Прав си — съгласи се Мидълтън. — Имаш ли хавлия, Джим?

— Разбира се. — Момчето побягна към приятелите си, за да се изсуши.

— Какво става? — разнесе се нечий глас досами Броуди. Беше мъжът от Куинс.

— Телевизията — отвърна Броуди. — Пристигнали са да снимат къпещите се.

— Наистина ли? Трябваше да си взема банските гащета.

Повториха интервюто, Мидълтън поблагодари на момчето, то побягна към водата и заплува.

Мидълтън се приближи до оператора и каза:

— Продължавай да го снимаш, Уолтър. Ърв, ти можеш да намалиш докрай звука. Ще използваме тази ролка за резервна.

— Колко метра да заснема? — попита операторът, като следеше с камерата плуващото момче.

— Сто — отвърна Мидълтън. — Ще почакаме да излезе. Бъди готов за всеки случай.

Броуди бе вече толкова свикнал с далечния едва доловим шум на „Флика“, че почти не му правеше впечатление. За него той бе станал привичен като плясъка на вълните. Внезапно шумът на мотора се превърна от слабо жужене в силен грохот. Броуди погледна към океана: катерът, който до този миг бавно и плавно се носеше по вълните, рязко и бързо бе започнал да завива. Броуди поднесе микрофона до устата си.

— Забелязахте ли нещо, Хупър? — попита той. Катерът забави ход и спря.

Мидълтън бе чул думите на Броуди.

— Включи звука, Ърв — каза той. — Снимай, Уолтър. — Той се приближи до Броуди. — Какво има, шефе?

— Не знам — отвърна Броуди. — Точно това искам да изясня. — Той отново заговори в микрофона: — Хупър?

— Да — прозвуча гласът на Хупър, — все още не мога да разбера какво е това. Отново се появи същата сянка. Сега не я виждам. Може би очите ми са се уморили.

— Успя ли да запишеш нещо, Ърв? — попита Мидълтън.

Звукооператорът поклати глава.

— Не.

— В морето плува момче — продължаваше Броуди.

— Къде? — попита Хупър.

Мидълтън бутна микрофона в самото лице на Броуди. Броуди избута ръката му настрана, но Мидълтън отново поднесе микрофона право пред устата на шефа на полицията.

— На трийсет-четирийсет метра от брега. Мисля, че ще е най-добре да го повикам да се връща. — Броуди закрепи радиостанцията в хавлията, увита около кръста му, вдигна длани към устата си и извика:

— Ей, момче там във водата! Връщай се!

— Господи! — възкликна звукооператорът. — Избиха ми тъпанчетата.

Момчето не чу, че го извикаха. То продължаваше да се отдалечава от брега.

Младежът, който бе предложил десетте долара, бързо се приближи към Броуди.

— Какво става тук? — попита той.

— Нищо — отвърна Броуди. — Реших, че трябва да се върне на брега.

— А кой сте вие?

Мидълтън стоеше между Броуди и момчето и поднасяше микрофона ту към единия, ту към другия.

— Аз съм началникът на полицията — отговори Броуди. — А сега се измитай оттук. — После се обърна към Мидълтън: — Престанете да ми пъхате под носа този дяволски микрофон, ясно ли е?

— Не се безпокой, Ърв — извика Мидълтън. — Ще го изрежем при монтажа.

— Хупър, момчето не ме чува — каза Броуди в микрофона. — Приближете се до него и му кажете да се връща на брега.

— Тръгвам — каза Хупър. — След минута ще бъда при него.

Акулата се спусна по-надълбоко и безцелно се придвижваше над пясъчното дъно на двеста метра под „Флика“. В продължение на няколко часа тя бе долавяла странен звук, носещ се някъде над нея. На два пъти се бе издигала нагоре, на един-два метра от повърхността — опитваше се да определи какво е това шумно нещо, което се движи над главата й. После отново се спускаше към дъното — не се решаваше нито да нападне, нито да се отдалечи.

Броуди видя как катерът, който до този миг се движеше на запад, рязко изви към брега, като разплиска фонтани от вода наоколо.

— Снимай моторницата, Уолтър — заповяда Мидълтън.

На дъното акулата усети, че шумът се промени. Отначало се чу по-силно, а после започна да отслабва с отдалечаването на катера. Акулата се наклони силно встрани като самолет и плавно потегли зад отдалечаващия се звук.

Момчето се спря, издигна главата си над водата и се обърна назад към брега. Броуди замаха с ръце и завика:

— Излизай!

Младежът му помаха в отговор и заплува обратно. Той се движеше свободно, извиваше глава наляво, за да си поеме въздух, и ритмично работеше с ръце и крака. Броуди пресметна, че плувецът се намира на около шейсет метра от брега и след минута-две ще измине останалото разстояние.

— Какво става? — чу се мъжки глас досами Броуди. Беше туристът от Куинсбъро. Синовете му стояха зад него, бяха възбудени и се усмихваха.

— Нищо — отвърна Броуди. — Не искам момчето да се отдалечава от брега.

— Акулата ли е? — попита бащата.

— Всичко е ясно — каза едно от момчетата му.

— Не е важно — отвърна Броуди. — Хайде, изчезвайте оттук.

— Недей така, шефе — запротестира мъжът, — изминали сме толкова път.

— Изчезвайте! — извика Броуди.

Катерът на Хупър се носеше със скорост около петнайсет възела, за две секунди измина двеста метра и се приближи към момчето. Хупър спря до него, моторът продължаваше да работи на празен ход. Катерът замря на линията, където се разбиваха вълните. Хупър не рискуваше да се приближи повече.

Момчето чу шума от мотора и вдигна глава.

— Какво има? — попита то.

— Нищо — каза Хупър. — Плувай, плувай.

Младежът отново отпусна глава и заплува. Вълната го подхвана и го тласна към брега. Сега с две-три загребвания той достигна плиткото и можеше вече да се изправи. Водата достигаше раменете му и той с усилие закрачи към брега.

— Излизай! — каза Броуди.

— Идвам — отвърна момчето. — Но какво има?

Мидълтън стоеше на няколко метра зад Броуди с микрофон в ръка.

— Какво си хванал в обектив, Уолтър? — попита той.

— Момчето и полицая — отвърна операторът. — И двамата. В среден план.

— Добре. Готов ли си, Ърв?

Звукооператорът кимна.

Мидълтън заговори в микрофона:

— Дами и господа, на плажа нещо става, но ние не знаем какво точно. Известно ни е само едно: Джим Прескот влезе и заплува, а някакъв човек с катер забеляза нещо във водата. Сега началникът на полицията Броуди вика Джим на брега. Не е изключено да се е появила акулата, но не можем да твърдим със сигурност.

Хупър даде заден ход, за да се отдалечи от прибоя. Той погледна зад кърмата и видя сребристата следа, която се вряза в сиво-синята вода. Тя се сливаше с вълната, но все пак се движеше самостоятелно. В първия миг Хупър не можа да разбере какво става. После се досети, макар да не бе видял ясно акулата.

— Пази се! — завика той.

— Какво има? — тревожно попита Броуди.

— Акулата! Издърпайте момчето! По-бързо!

Момчето чу Хупър и понечи да побегне. Но водата стигаше до гърдите му и той се движеше бавно и много трудно.

Вълната удари момчето в гърба. То се заклати, после отново се изправи и напрегна цялото си тяло напред.

Броуди се хвърли във водата и се опита да достигне Джим, но вълната го удари в краката и го отблъсна.

— Сега човекът от моторницата извика нещо за акула — изрече Мидълтън в микрофона.

— Акулата ли е това? — попита човекът от Куинс, който се бе спрял до Мидълтън. — Не я виждам.

— Кой сте вие? — попита го Мидълтън.

— Лестър Краслоу. Искате да ме интервюирате ли?

— Изчезвайте оттук.

Сега момчето се движеше по-бързо, като разсичаше водата с гърди и си помагаше с ръце. Не видя как зад него се появи перка — кафяво-сива островърха перка.

— Ето я — извика Краслоу. — Виждаш ли я, Бени? А ти, Дейви? Ето я там!

— Нищо не виждам — захленчи едно от момченцата.

— Ето я, Уолтър! Виждаш ли я? — възкликна Мидълтън.

— Снимам — отвърна операторът. — Да, готово.

— По-бързо! — извика Броуди. Той протегна ръка на момчето, чиито очи бяха широко разтворени от ужас. Ноздрите му бяха разширени и от тях изтичаше слуз и вода. Броуди сграбчи момчето за ръката и го затегли към себе си. Хвана го през раменете и двамата се измъкнаха на брега, като залитаха.

Перката се скри под водата и като се спусна по наклона на океанското дъно, рибата се отправи към дълбините.

Броуди стоеше на брега и придържаше момчето.

— Добре ли си? — попита той.

— Искам да си отида у дома. — Джими трепереше.

— Вярвам ти — отвърна Броуди и поведе момчето към приятелите му, но Мидълтън ги пресрещна.

— Можете ли да го повторите?

— Какво да повторя?

— Онова, което казахте на младежа. Можете ли да повторите всичко отначало?

— Омитайте се! — озъби се Броуди. Той поведе Джими към приятелите му и се обърна към младежа, който бе предложил парите:

— Отведи го вкъщи и му дай десетте долара.

Момчето кимна — то бе пребледняло от страх.

Броуди видя радиостанцията си да се носи край брега в пяната на разбиващите се вълни. Той я измъкна, изсуши я с хавлията си, натисна бутона за свързване и каза:

— Ленард, чуваш ли ме?

— Чувам ви, шефе. Приемам.

— Тук се появи акулата. Всички трябва веднага да излязат от водата. А ти остани на поста си, докато не дойде смяната ти. Никой не бива да се приближава до водата. Плажът официално е закрит.

— Добре, шефе. Пострадал ли е някой? Приемам.

— Слава богу, не. Но едва не пострада.

— Добре, шефе. Приемам, и край.

Когато Броуди тръгна към мястото, където бе оставил плажната си чанта, Мидълтън го повика:

— Слушайте, шефе, може ли да взема интервю от вас?

Броуди се спря със силното желание да го изпрати по дяволите, но вместо това отвърна:

— За какво искате да ме питате? Видяхте всичко не по-лошо от мен.

— Само два въпроса.

Броуди въздъхна и тръгна към Мидълтън и снимачния му екип.

— Добре — каза той. — Съгласен съм.

— Колко лента ти остана, Уолтър? — попита Мидълтън.

— Около петнайсет метра. Давай по-кратко.

— Добре. Започвай.

— Снимам.

— И така, мистър Броуди — каза Мидълтън, — на вас ви провървя, как мислите?

— Разбира се, че ми провървя. Момчето можеше да загине.

— Това акулата-убиец ли е?

— Не знам — отвърна Броуди. — Мисля, че е тя.

— И какво възнамерявате да правите сега?

— Плажовете вече са закрити. Засега нищо повече не може да се направи.

— Очевидно би трябвало да обявите, че влизането във водата тук е опасно?

— Да, вие сте съвършено прав.

— Какво ще означава това за Амити?

— Неприятности, мистър Мидълтън. Огромни неприятности.

— В светлината на последното произшествие, мистър Броуди, как оценявате решението си да откриете плажовете за днес?

— Как го оценявам ли? Що за идиотски въпрос? Аз съм ядосан, разстроен, не знам къде да се дяна. Радвам се, че никой не пострада. Това достатъчно ли е?

— Отлично, шефе — усмихна се Мидълтън. — Благодаря ви, мистър Броуди. — Мидълтън помълча, после добави:

— Добре, Уолтър, достатъчно. Да отиваме да монтираме репортажа.

— Какво ще покажем накрая? — попита операторът. — Останаха още десетина метра.

— Добре — каза Мидълтън. — Почакай, ще се опитам да измисля нещо умно.

Броуди взе хавлията си и плажната си чанта и закрачи към колата си. Когато се добра до шосето, видя туристите от Куинсбъро застанали до караваната си.

— Това същата акула ли беше? — попита главата на семейството.

— Кой я знае — отвърна Броуди. — Има ли някакво значение?

— Според мен нищо особено, само една перка. Момчетата ми са разочаровани.

— Слушайте, глупако. Младежът едва не загина. Може би съжалявате, че не видяхте как акулата го разкъсва?

— Не ме баламосвайте — озъби се мъжът. — Тази твар дори не се приближи до него. Обзалагам се, че всичко е било нагласено заради онези от телевизията.

— Я се махай оттук с цялата си пасмина, мистър! Омитайте се незабавно!

Броуди почака, докато семейството от Куинсбъро се натовари на фургона. Като се отдалечаваше от колата, той чу как мистър Краслоу каза на жена си:

— Така си и мислех — всички тук са сополанковци. Дори ченгетата.

В шест часа вечерта Броуди седеше в кабинета си с Хупър и Медоус. Вече се бе обадил на Лари Вон. Вон беше пиян и през сълзи плещеше нещо за погубения си живот. Телефонът на Броуди зазвъня и той вдигна слушалката.

— Някакъв млад човек на име Бил Уитман иска да ви види, шефе — каза Биксби. — Твърди, че е от „Ню Йорк Таймс“.

— О, за… Добре, дявол да го вземе. Пусни го.

Вратата се отвори и на прага се появи Уитман.

— Попречих ли ви? — попита той.

— Ни най-малко — отвърна Броуди. — Влезте. Познавате ли Хари Медоус? А това е Мат Хупър от Удс Хоул.

— Хари Медоус? Как да не го познавам! — възкликна Уитман. — Заради него шефът ми три сол на главата по целия път от началото на Четирийсет и трета улица до края.

— За какво? — полюбопитствува Броуди.

— Случайно мистър Медоус бе забравил да ми разкаже за гибелта на Кристин Уоткинс. Но не бе забравил да го съобщи на собствените си читатели.

— Беше ми излетяло от главата — отвърна Медоус.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди.

— Бих искал да знам — рече Уитман — уверени ли сте, че всички са пострадали от една и съща акула?

Броуди въпросително погледна Хупър.

— Трудно е да се каже със сигурност — отвърна ихтиологът. — Не съм виждал акулата, която разкъса тримата, и не можах да разгледам както трябва тази, която се появи днес. Забелязах само сребристосив отблясък във водата. Знам какво беше, но нямам с какво да го сравня. Само мога да гадая, че е била същата акула. За мен е напълно невероятно по южното крайбрежие на Лонг Айлънд едновременно да сноват две акули-убийци.

— Какво възнамерявате да правите, шефе? — попита кореспондентът. — Не говоря за плажовете, които навярно са вече закрити.

— Не знам. А какво бихме могли да предприемем? Господи, по-добре да се бе появил ураган. Или дори земетресение. Поне бързо свършват. Може да се поогледаш, да оцениш щетите и да се захванеш за работа. А тук нищо не можеш да разбереш. Като че ли някой луд скита на свобода и убива хора, когато му хрумне. Известно е кой е той, но никой не може да го хване, нито да го спре. И което е още по-лошо — никой не знае коя ще бъде следващата му жертва.

— Помниш ли какво разправяше Мини Елдридж — подхвърли Медоус.

— Да — отвърна Броуди. — Започвам да мисля, че в думите й има частица истина.

— Коя е тя? — попита Уитман.

— Една жена. Малко е смахната.

Последва минута мълчание. Тягостно мълчание, като че ли всичко, което можеше да се каже, бе вече изречено.

— И така? — обади се Уитман.

— Какво — и така? — попита Броуди.

— Трябва да се намери някакъв изход. Трябва нещо да се направи.

— Предлагайте. Ще се радвам. Но според мен много сме загазили. Ще ни провърви, ако след това лято градът ни оцелее.

— Не сгъстявате ли черните краски твърде много?

— Не мисля. А ти, Хари?

— И аз — каза Медоус. — Градът дължи съществуването си на летовниците, мистър Уитман. Можете да го наречете паразит, ако щете, но това е факт. Нашите дойни крави пристигат в началото на лятото и Амити живее за тяхна сметка, а жителите му изцеждат всяка капка мляко от тях, докато дойде Денят на труда. Лишете ни от тези кравички и ние ще се окажем в положението на кучи кърлежи, изоставени от кучето. Ще умрем от глад. При сегашното положение следващата зима, най-меко казано, ще бъде най-тежката зима в историята на града. Ще има толкова много безработни, че Амити ще се превърне в подобие на Харлем. — Той се усмихна. — Харлем на брега на океана.

— Бих дал какво ли не, да разбера защо това се случи именно на нас — каза Броуди. — Защо на Амити? Защо не на Истхамптън или Саутхамптън?

— Това — заяви Хупър, — не ще узнаем никога.

— Защо? — попита Уитман.

— Не бих искал да си помислите, че се оправдавам, тъй като не съумях да предскажа точно как ще се държи акулата — каза Хупър. — Но границата между естественото и свръхестественото е твърде неопределена. По правило естествените явления са логически обосновани. Но много неща просто не могат да се обяснят научно. Да речем, двама души плуват един след друг, акулата се появява зад тях, задминава задния и се нахвърля върху по-бързия плувец. Защо? Може би мирисът им е различен. Може би първият удря с ръце по-силно във водата. Да предположим, че вторият, онзи, който не е нападнат от акулата, се втурне на помощ на приятеля си. Рибата може да не го докосне, дори да избяга настрани, като не престава да дъвче жертвата си. Предполага се, че бялата акула предпочита по-хладни води. Тогава защо откриха по крайбрежието на Мексико акула, задавена от човешки труп, който не е могла да преглътне? В известен смисъл акулата е подобна на смерч, който се появява на определено място. Той помита едната къща и внезапно изменя посоката си и прелетява близо до съседната къща, без да я докосне. Собственикът на разрушения дом се учудва: „Защо се случи тъкмо на мен?“ А стопанинът, комуто е провървяло, благодари на съдбата: „Слава богу!“

— Добре — каза Уитман. — И все пак не мога да разбера защо да не може да се улови тази акула?

— Вероятно може — отвърна Хупър, — но едва ли ще ни се удаде. Имам предвид средствата, с които разполагаме. Бихме могли отново да се опитаме да я привлечем.

— Да — намеси се Броуди, — Бен Гарднър може да ни разкаже всичко за примамките.

— Чували ли сте за някой си Куинт? — попита Уитман.

— Чувал съм — отвърна Броуди. — А ти, Хари?

— Чел съм за него във вестниците. Доколкото ми е известно, не е извършил нищо противозаконно.

— Може би си струва да му се обадим — предложи Броуди.

— Шегувате се — възрази Хупър. — Наистина ли искате да се свържете с този човек?

— Ето какво ще ви кажа, млади човече. Сега съм готов да се съюзя и с дявола, стига той да е в състояние да изпъди акулата от нашите води.

— Да, но…

— Слушай, Хари — прекъсна Броуди ихтиолога, — как мислиш, дали ще можем да намерим телефонния му номер в указателя?

— Сериозно ли говорите? — попита Хупър.

— Може би вие ще ни предложите нещо по-добро?

— Не, просто… Не знам. Сигурни ли сте, че не е някой мошеник, алкохолик или обикновен шарлатанин?

— Не можем нищо да кажем за Куинт, докато не се запознаем с него.

Броуди извади от горното чекмедже телефонния указател и го отвори на буква „К“. Прокара показалеца си по бялата страница от горе до долу.

— Намерих го. Куинт. Само фамилията му е тук, без малкото име. Но не виждам друга такава фамилия. Вероятно това е същият Куинт, когото търсим.

Броуди набра номера.

— Куинт — отвърна гласът в слушалката.

— Мистър Куинт, обажда се Мартин Броуди. Аз съм шефът на полицията в Амити. Имаме неприятност.

— Чувах за това.

— Днес акулата отново се появи.

— И пак ли сръфа някого?

— Не, но едва не го направи.

— Една толкова голяма риба е винаги гладна — забеляза Куинт.

— Виждали ли сте я?

— Не. На няколко пъти съм се опитвал да я срещна, но разполагам с твърде малко време. Клиентите ми не хвърлят парите си на вятъра. Те искат повече развлечения.

— Откъде знаете, че акулата е голяма?

— От приказките на хората. Някои от тях сигурно преувеличават, но без съмнение рибката си е голяма.

— Знаем. Можете ли да ни помогнете?

— Разбирам. Чаках да ми се обадите.

— И така, ще можете ли?

— Зависи.

— От какво?

— Колко ще изкарам?

— Обикновено колко долара припечелвате за едно денонощие? Ще ви заплащаме всеки ден, докато не убиете тази твар.

— Няма да стане — отговори Куинт. — За такава работа и плащането трябва да е специално.

— Какво искате да кажете?

— Обикновено получавам двеста долара дневно. Но вашият случай е особен. Ще се съглася да се заема с акулата срещу двойна надница.

— О, не.

— Дочуване.

— Почакайте! Но това е просто грабеж!

— Нямате изход.

— Ще се намерят и други рибари.

Броуди чу как Куинт се закиска на пресекулки, като че лаеше.

— Разбира се, че ще се намерят — каза Куинт. — Един вече се намери. Изпратете друг. Изпратете десет. После, когато отново си спомните за мен, ще поискам тройна цена. Времето работи за мен.

— Става дума не за някаква услуга — рече Броуди. — Знам, че и вие припечелвате хляба си. Но акулата взима жертви. Трябва да сложим край на това, да спасим хората от смърт. А вие можете да ни помогнете. Защо не се съгласите да го сторите поне срещу редовната си тарифа?

— Трогнахте ме — отвърна Куинт. — Вие трябва да убиете акулата и аз ще се опитам да го сторя вместо вас. Не давам никакви гаранции, но ще направя всичко възможно. А това „всичко възможно“ струва четиристотин долара на ден.

Броуди въздъхна:

— Не съм сигурен дали общината ще даде парите.

— Намерете отнякъде другаде.

— Кога ще хванете акулата?

— След ден, след седмица, след месец. Кой знае? Може въобще да не я хвана. Може да си е отишла вече.

— Дай боже — въздъхна Броуди. Помълча известно време и накрая отсече: — Нямаме друг изход.

— Прав сте.

— Ще можете ли да излезете в океана още утре?

— Не. Ще изляза най-рано в понеделник. Утре ще имам гости.

— Гости? Какво, да не би да сте канили някого на обяд?

Отсреща отново се чу пронизителен лаещ смях.

— Гости наричам хората, които наемат катера — отвърна той. — Вижда се, че не се занимавате често с риболов.

Броуди се изчерви.

— Което е вярно, вярно си е. А не можете ли да откажете на гостите си? Все пак ние плащаме повече и имаме предимство пред другите.

— Не мога. Те са мои редовни клиенти. Не мога да им откажа. В противен случай ще ги изгубя. А вие сте случаен клиент.

— Да предположим, че още утре намерите акулата. Ще се опитате ли да я уловите?

— Това би ви спестило куп пари, нали? Но ние няма да видим вашата рибка. Ще отплаваме право на изток. Там рибата добре кълве. Някога трябва да опитате.

— Значи, уговорено?

— Вижте, ще имам нужда от още нещо — каза Куинт. — Трябва ми още един човек. Сега нямам помощник, а без него ще ми е трудно да измъкна такава рибка.

— Но къде е помощникът ви? Удавил ли се е?

— Не. Отиде си. Нервите му не издържаха. При нашата работа това рано или късно с всеки се случва. Мозъкът им се разкашква.

— Но вие все още се държите.

— Разбира се. По-умен съм от рибата.

— Това достатъчно ли е — да си по-умен от рибата?

— Досега ми е вършило работа. Нали съм още жив? Е, какво? Ще ми намерите ли човек.

— А вие не можете ли сам да си потърсите помощник?

— Не толкова бързо и не за такава работа.

— А утре с кого ще отплавате?

— С едно момче. Но като тръгна за голямата акула, няма да го взема.

— Ясно — каза Броуди. Той вече се съмняваше дали въобще бе разумно да се обажда на Куинт. — Аз ще ви стана помощник — това неочаквано се изплъзна от устата, сам се смая на смелостта си и ужас го обзе при мисълта, че дава такова обещание.

— Вие ли? Ха-ха-ха!

Броуди се засегна от насмешката в гласа на Куинт.

— На мен може да се разчита — каза той.

— Възможно е. Не ви познавам. Но с акулата няма да се справите, щом като нищо не разбирате от риболов. Можете ли да плувате?

— Разбира се. Защо?

— Ако паднете зад борда, ще ми трябва време да завия и да ви кача отново на катера.

— Не се безпокойте за мен.

— Ваша работа. Но на мен ми трябва човек, който да разбира от риболов. Или поне да умее да управлява катера.

Броуди погледна през бюрото си към Хупър. Най-малко му се щеше да търси акулата заедно с младия ихтиолог — на борда Хупър щеше да го превъзхожда със знанията си. Броуди би могъл да отпрати Хупър сам, а самият той да си остане на брега. Съзнаваше обаче, че такова решение би означавало капитулация: все едно да си признае, че се бои да се срещне лице в лице с опасността и че не е способен да победи необикновения враг, който воюва срещу собствения му град. Освен това не бе изключено, че ако прекара цял ден на катера, Хупър ще проговори и Броуди ще разбере къде ихтиологът е прекарал миналата дъждовна сряда. Броуди просто бе обсебен от желанието да научи какво бе правил Хупър в онзи ден и всеки път, щом си помислеше за това, започваше да се терзае от една и съща мисъл. Щеше му се да вярва, че Хупър е бил на кино или е играл дама в клуба „Фийлд“, или е пушил марихуана с някое хипи, или пък е спал с някое момиченце. Беше му все едно с какво се бе занимавал ихтиологът, стига само да не се бе срещал с Елън. А ако е бил с нея? Тогава? Самата мисъл за това му беше непоносима.

Броуди прикри телефонната слушалка с длан и се обърна към Хупър:

— Може би вие ще тръгнете с него? Куинт има нужда от помощник.

— Той дори няма помощник? Ама че работа!

— Това няма значение. Ще тръгнете ли, или не?

— Ще тръгна — отвърна Хупър. — Навярно цял живот ще съжалявам за това, но добре, ще тръгна с вас. Искам да видя акулата със собствените си очи, а това е единственият начин.

— Добре, намерих ви помощник — каза Броуди на Куинт.

— Ще се справи ли с катера?

— Ще се справи.

— В такъв случай ще се срещнем в понеделник в шест часа сутринта. Вземете нещо за хапване. Знаете ли как да стигнете дотук?

— Шосе номер двайсет и седем, до завоя към Обетованата земя, нали така?

— Да. По посока към Кранбъри Хоул. Ще карате право към града. На около ето метра от последните къщи завивате наляво по коларския път.

— Има ли някакъв знак?

— Не, но това е единственият път за насам. Свършва точно до пристана.

— И там е само вашият катер?

— Да. Нарича се „Орка“.

— Разбрано. До понеделник.

— Има още нещо — каза Куинт. — Ще ми плащате в брой всеки ден в предплата.

— Добре, но защо в предплата?

— Винаги вземам в предплата. Не бих искал да отидете на дъното заедно с парите ми, ако паднете зад борда.

— Става — съгласи се Броуди. — Ще си ги получите. — Той остави слушалката и каза на Хупър:

— Ще ви бъде ли удобно в понеделник в шест часа сутринта?

— Да.

— Правилно ли разбрах, че и ти ще отидеш, Мартин? — попита Медоус.

Броуди кимна:

— Такава ми е работата.

— Мисля, че подобна задача надхвърля служебните ти задължения.

— Вече е решено.

— Как се казва катерът? — попита Хупър.

— Мисля, че „Орка“ — отвърна Броуди. — Не знам какво означава.

— „Орка“ е косатка-убиец.

Медоус, Хупър и Уитман се готвеха да си тръгват.

— Желая ви успех — каза Уитман. — Дори ви завиждам. Преследването вероятно ще бъде вълнуващо преживяване.

— Мога да мина и без чак толкова вълнуващо преживяване — заяви Броуди. — Просто искам да свърша с тази проклета твар.

Вече на вратата Хупър се обърна.

— Спомних си нещо — каза той. — Знаете ли как австралийците наричат бялата акула?

— Не — отвърна Броуди без всякакъв интерес. — Как?

— Бялата смърт.

— Нарочно ми го казахте, нали? — попита Броуди, докато затваряше вратата зад тях.

На изхода на полицейското управление нощният дежурен спря Броуди:

— Шефе, звъниха ви, когато бяхте в кабинета си. Реших, че не си струва да ви безпокоя.

— Кой беше?

— Мисис Вон.

— Мисис Вон?

Броуди не си спомняше някога да е разговарял с Елинор по телефона.

— Помоли ме да ви предам, че не е толкова спешно.

— Веднага ще й се обадя. Тя е много стеснителна. Дори ако се запали домът й, тя ще се обади на пожарникарите и ще започне да им се извинява за безпокойството и ще ги попита дали биха наминали към нея, ако са някъде наблизо.

Докато се връщаше в кабинета си, Броуди си спомни, че веднъж Вон бе казал за Елинор: „Всеки път, когато жена ми пише чек за един долар, тя не попълва нулите в графата за центовете, за да не оскърби получателя с недоверието си: да не би той да си помисли, че го смята способен да надпише няколко цента.“

Броуди набра телефонния номер на Вон и Елинор тутакси вдигна слушалката. „Седяла е до апарата“ — помисли си Броуди.

— Елинор, обажда се Мартин Броуди. Вие сте ми звънили?

— О, да. Ужасно ми е неудобно да ви безпокоя, Мартин. Ако предпочитате…

— Не, имам време. Какво искахте да ми кажете?

— Исках… звъних ви, защото, както ми е известно, днес Лари е разговарял с вас. Помислих си, че може да знаете дали… дали не се е случило нещо.

„Тя не е в течение на нещата — помисли си Броуди. — Но проклет да бъда, ако Елинор Вон разбере нещо от мен.“

— Какво се е случило? За какво говорите?

— Не знам как да започна, но… виждате ли, както сам знаете, Лари пие малко. И много рядко, поне у дома.

— Да?

— Тази вечер, като се прибра вкъщи, той не каза нито дума. Просто влезе в кабинета си и, както ми се стори, изпил е почти цяла бутилка уиски. Сега спи в креслото.

— На ваше място не бих се тревожил, Елинор. Вероятно нещо го безпокои. Всеки от нас от време на време попада в подобно положение.

— Разбирам. Само че… нещо лошо се е случило, чувствам го. Не е на себе си вече няколко дни. Мислех си, че може би… вие сте му приятел. Не знаете ли какво му е?

„Приятел“ — помисли си Броуди. Почти същото бе казал и Вон, но той се бе изразил по-различно: „Някога бяхме приятели.“

— Не, Елинор, не знам — излъга Броуди. — Впрочем, ако искате, мога да поговоря с него.

— Наистина ли, Мартин? Ще ви бъда много признателна. Но… моля ви, не споменавайте, че съм ви звънила. Той не обича, когато се намесват в работите му.

— Не се безпокойте. Няма да му кажа. Постарайте се да поспите.

— Да го оставя ли в креслото?

— Разбира се. Само че му свалете обувките и го завийте с едно одеяло. Всичко ще бъде наред.

 

 

Пол Лоуфлър стоеше зад щанда в закусвалнята си и гледаше часовника си.

— Девет без четвърт — каза той на съпругата си Роуз, пухкава миловидна жена, която подреждаше кутиите с масло в хладилника. — Какво ще кажеш, ако затворим петнайсет минути по-рано?

— След такъв удачен ден като днешния аз съм съгласна — каза Роуз. — Девет килограма колбаси! Кога се е случвало да продадем девет килограма колбаси за един ден?

— И швейцарско сирене — добави Лоуфлър. — Не си спомням да не ни е стигало швейцарското сирене. Не е лошо да имаме още няколко такива дни. Месо за печене, лебервурст — всичко се продава! Като че ли летовниците от Бруклин Найтс до Истхамптън са се наговорили да купуват сандвичите си от нас.

— Като си помислиш само — пристигат от Бруклин Найтс! И от Пенсилвания! Един човек каза, че пристига чак от Пенсилвания! Само и само да види акулата.

— Нима в Пенсилвания няма акули?

— Кой знае? — каза Лоуфлър. — Тук стана като в Кони Айлънд.

— Вероятно на градския плаж няма къде яйце да хвърлиш.

— Това е много добре. Заслужили сме един-два удачни дни.

— Чух, че отново закрили плажовете — спомена Роуз.

— Да. Винаги съм казвал: бедата не идва сама.

— За какво говориш?

— За нищо. Хайде да затваряме.