Питър Бенчли
Челюсти (2)

Втора глава

Полицаят Лен Хендрикс седеше на бюрото си в полицейския участък на Амити и четеше детективски роман със заглавие „Никаквецо, аз съм твоя“. В мига, в който телефонът иззвъня, героинята на име Свистящата Дикси тъкмо щеше да бъде изнасилена от банда мотоциклетисти. Хендрикс остави телефона да звъни, докато Дикси не кастрира първия от своите нападатели с нож за разрязване на линолеум, който изкусно бе скрила в косите си.

Най-после Хендрикс вдигна слушалката.

— Полицейски участък на Амити, дежурният Хендрикс слуша — каза той. — С какво мога да ви услужа?

— Обажда се Джак Фут, живея на Олд Мил Роуд. Искам да ви съобщя, че е изчезнало едно лице. Или поне на мен така ми се струва.

— Моля, повторете, сър. — Хендрикс бе служил в армията като радист и обичаше установената военна терминология.

— В дома ми гостува девойка. Към един часа отиде да поплува и досега не се е върнала. Младежът, с когото беше, намерил дрехите й на плажа.

Хендрикс започна бързо да записва в бележника си.

— Име?

— Кристин Уоткинс.

— Възраст?

— Не знам. Една минутка. Да кажем двайсет и пет. Приятелят й мисли, че е на толкова.

— Ръст и тегло?

— Почакайте малко — последва пауза. — Предполагаме, че е около метър й шейсет и осем и тежи близо шейсет килограма.

— Цвят на косите и очите?

— Но защо ви е всичко това? Ако жената се е удавила, положително е единствената, поне за тази нощ. Да не би при вас да се давят на групи?

— Мистър Фут, кой е казал, че се е удавила? Може би е тръгнала на разходка.

— Гола-голеничка в един през нощта? Съобщили ли са ви, че по плажа се разхожда гола жена?

Хендрикс се радваше на възможността да демонстрира своето непоколебимо хладнокръвие.

— Не, мистър Фут, още не. Но летният сезон започва и човек не знае какво може да очаква. Миналият август група нудисти организираха танци пред своя клуб — чисто голи! Цвят на косите и очите?

— Косите й… като че ли светли. По-скоро пясъчно руси. Но очите, какви ли бяха очите й? Ще трябва да попитам приятеля й. О, не, и той не знае. Да речем, кафяви.

— Добре, мистър Фут. Ще се заемем със случая. Щом открием нещо, ще ви се обадим.

Хендрикс постави слушалката обратно на мястото и погледна часовника си. Беше пет и десет. Шефът щеше де стане след час. Хендрикс не гореше от желание да го буди само заради това, че някой си не се бил прибрал през нощта у дома си. Най-вероятно момичето е срещнало някого на плажа и сега двамата се забавляват из близките шубраци. Ами ако тялото й е изхвърлено от вълните? Началникът на полицията Броуди ще предпочете да се заеме със случая преди някоя бавачка, повела на разходка невръстни дечица, да се е натъкнала на трупа. Това би предизвикало възмущението на обществеността в градчето.

„Трезв поглед върху нещата — нееднократно повтаряше шефът му, — ето какво е най-необходимо на полицая.“ Ако желаеш да работиш в полицията, трябва да мърдаш мозъка си. Ето защо, когато се уволни от армията, Хендрикс поиска да постъпи в полицията на Амити. Заплатата беше прилична, службата в полицията гарантираше обезпечено бъдеще, нормиран работен ден, а понякога и по нещо увлекателно — не само да пердашиш хулигани и да влачиш пияници за яката — трябва да умееш да разплетеш дело, свързано с грабеж, да хванеш насилник, тоест, ако се изразим по-изискано, тази служба му даваше възможност да стане уважаван в обществото. Освен това не е много опасно да бъдеш полицай в Амити, не е като да служиш в полицията на някой голям град. Последният трагичен случай с полицай в Амити, който стана при изпълнение на служебен дълг, беше през 1957 година, когато полицаят се бе опитал да спре пиян шофьор, носещ се с кола по шосето за Монток. Колата го бе блъснала в каменната стена.

Хендрикс не се съмняваше, че още щом се избави от тези скучни дежурства от полунощ до осем сутринта, службата му ще стане по-интересна. Но засега тя беше страшно монотонна. Беше му пределно ясно защо му възлагат тези нощни дежурства. Броуди обичаше да въвежда младите си сътрудници в работата постепенно, да им дава възможност да развиват у себе си необходимите професионални качества — трезв поглед върху нещата, разсъдителност, сдържаност, вежливост — в такова време на денонощието, когато не са прекомерно заети с работа.

Дежурството от осем сутринта до четири следобед беше най-напрегнатото, то изискваше опит и такт. В тази смяна работеха шест души. Единият регулираше усиленото през летния сезон движение на кръстовището Мейн Стрийт и Уотър Стрийт. Други двама патрулираха по улиците в полицейски коли. Четвъртият отговаряше на телефонните повиквания в участъка. Петият се занимаваше с канцеларската работа, а шефът си имаше работа с посетителите: дами, които се жалваха, че не могат да спят поради постоянния шум от двата градски бара — „Мечката Ранди“ и „Саксън“; собствениците на къщи, недоволни от факта, че на плажа се шляят всякакви хора и нарушават реда; банкерите, посредниците и юристите, които прекарваха почивката си в градчето — те наминаваха да споделят с него как да съхранят първичния вид на Амити и едновременно с това да го превърнат в отличен летен курорт.

Дежурството от четири следобед до полунощ беше пълно с неприятности. Това беше време, когато младите безделници се събираха в „Мечката Ранди“ и се сбиваха или така се напиваха, че после, седнали зад кормилото, представляваха голяма опасност по пътищата; времето, по което — макар и рядко — бандити от Куинс^[1] по двойки нападаха минувачите в тъмните странични улици и ги ограбваха, и най-после — времето, по което полицията, събрала достатъчно факти, се чувстваше задължена два пъти месечно да направи обиск в някоя от огромните къщи на брега на океана, за да конфискува марихуана. Между четири часа и полунощ дежуреха шестте най-яки мъже в полицията, всичките на възраст между трийсет и шейсет години.

Дежурството между полунощ и осем сутринта обикновено бе спокойно. Тишината беше осигурена през цели девет месеца от годината — до летния сезон. Най-голямото събитие миналата зима беше бурята, която извади от строя сигналната система, свързваща четирийсет и осем от най-богаташките къщи в Амити с полицейския участък. Между полунощ и четири сутринта през летния сезон дежуреха обикновено трима полицаи. Но сега единият от тях, младеж на име Дик Анджело, си взе двуседмичен отпуск до разгара на сезона. Другият, Хенри Кимбъл, който бе служил трийсет години в армията, предпочиташе дежурството от полунощ до четири сутринта, защото то му даваше възможност да си отспи, преди да започне работа — през деня беше барман в „Саксън“. Хендрикс се опита да се свърже с Кимбъл по радиото и да го накара да мине по плажа покрай Олд Мил Роуд, но както и очакваше, опитът му излезе безуспешен. Както винаги, Кимбъл спеше дълбоко в полицейската кола, паркирана зад аптеката. Ето защо Хендрикс взе телефона и набра домашния номер на своя шеф.

Броуди спеше, но това вече беше онази крайна фаза на полусън, когато виденията бързо се сменят и пробуждането може да настъпи всеки момент. Щом се раздаде първият звън, Броуди сънуваше, че е отново в училище и че прегръща някакво момиче на училищното стълбище. Второто позвъняване изтри видението. Броуди се обърна в леглото и вдигна слушалката.

— Да?

— Шефе, обажда се Хендрикс. Не исках да ви безпокоя по това време, но…

— Колко е часът?

— Пет и двайсет.

— Ленард, надявам се, не ме будиш заради някоя глупост.

— Изглежда, че ни се отваря работа поради една плаваща.

— Плаваща? О, господи, какво пък значи това?

Хендрикс бе използвал думата „плаваща“, която бе прочел в своя детективски роман.

— Удавница обясни той смутено и разказа на Броуди за телефонния си разговор с Фут. — Помислих си, че ще поискате да проверите случая, преди хората да са излезли на плажа. По всичко личи, че днес денят ще бъде слънчев.

Броуди изпусна една шумна въздишка.

— Къде е Кимбъл? — попита той и после бързо добави: — Впрочем, близко е до ума. Ще взема да монтирам в колата такова радиоустройство, което да не може да се изключва.

Хендрикс почака малко и каза:

— Както ви казах, шефе, никак не ми си щеше да ви безпокоя…

— Знам, Ленард. Правилно постъпваш, като ми се обаждаш. Щом като тъй и тъй съм се събудил, ще стана. Ще се обръсна, ще взема душ, ще изпия едно кафе и по пътя към участъка ще се отбия на плажа край Олд Мил Роуд и Скоч Роуд, да видя дали случайно твоята „плаваща“ не се е появила там. После, когато започне дневното дежурство, ще отида да поговоря с Фут и приятеля на момичето. Довиждане.

Броуди остави слушалката и се протегна. Погледна жена си, която лежеше до него на широкото легло. Телефонният звън я беше събудил, но когато разбра, че нищо особено не се е случило, тя отново потъна в сън.

Елън Броуди беше трийсет и шест годишна, с пет години по-млада от своя съпруг, а фактът, че изглеждаше най-много на трийсет, пораждаше у Броуди едновременно чувство на гордост и на досада: гордееше се, защото нейната красота и младостта й доказваха, че самият той е мъж с вкус и не е лишен от привлекателност; беше му досадно, защото тя бе съумяла да съхрани добрата си външност, независимо че му бе родила трима сина, а Броуди вече се безпокоеше за кръвното си налягане и за пълнеещата си талия — макар че при своите деветдесет килограма и метър и деветдесет височина той все още не можеше да се нарече пълен. Понякога през лятото Броуди се хващаше, че поглежда с лениво сладострастие младите дългокраки момичета, разхождащи се из града, чиито неподдържани от сутиени гърди се поклащаха под тънките памучни блузки. Но никога не изпитваше радост от това, защото веднага се запитваше дали и Елън не чувства подобна възбуда при вида на загорелите стройни момчета, които така красиво допълваха младите момичета. Щом тази мисъл се появеше в главата му, той се усещаше още по-зле, тъй като за него това бе припомняне, че вече е във втората половина на четирийсетте и че по-голямата част от живота му е преминала.

Лятото беше труден сезон за Елън Броуди. Тогава с нова сила я обладаваха мисли, които постоянно отпъждаше от себе си — мисли за пропуснатите възможности и за живота, на който би могла да се радва. В града тя срещаше съученичките си, с които бе израснала — те се бяха омъжили за банкери и търговски посредници, през зимата живееха в Ню Йорк, а лятото прекарваха в Амити. Бяха красиви, уверени в себе си жени, които с еднаква лекота и непринуденост играеха тенис и водеха светски разговори, жени, които (никак не се съмняваше в това) пускаха шеги по неин адрес в смисъл, че Елън Шепърд била принудена да се омъжи за същия онзи полицай, който й беше направил дете на задната седалка на своя форд, производство 1948 година. Но нещата не стояха точно така.

Когато се запозна с Броуди, Елън беше на двайсет и една години. Току-що бе завършила първи курс в Уесли^[2] и прекарваше лятната си ваканция в Амити със своите родители. Откакто рекламното бюро, в което работеше баща й, се премести от Лос Анджелис в Ню Йорк, летуваха тук в продължение на единайсет години. За разлика от своите приятелки, Елън не бързаше да се омъжи, макар че не изключваше възможността да си намери съпруг измежду младежите от своята среда година или две след завършване на колежа. Тази мисъл нито я радваше, нито я огорчаваше. Също като майка си тя бе доволна от материалната обезпеченост, осигурена й от нейния баща. Ала съвсем не гореше от желание да преживее живота си като своите родители. Техните дребни житейски проблеми, с които й се бе налагало вече да се сблъска, предизвикваха у нея досада. Елън възприемаше себе си като естествено момиче и се гордееше с факта, че през 1953 година мис Портър, директорката на училището, я бе признала за най-искрената ученичка в класа и това бе записано в училищния дневник.

Когато се видяха за първи път, Броуди изпълняваше служебните си задължения. Той я бе задържал, по-точно кавалера, който я изпращаше. Беше късно през нощта. Младежът, изпил порядъчно количество алкохол, караше с голяма скорост по тесните улици. Накрая бе спрян от един полицай, който направи силно впечатление на Елън с младостта си, приятната си външност и любезни обноски. Като заяви, че са нарушили правилата за движение, полицаят взе ключовете на колата и ги закара по домовете им. На другия ден Елън беше излязла на покупки и съвсем случайно се оказа близо до полицейския участък. Просто на шега влезе и попита кой е бил дежурен предишната вечер около полунощ. После се върна вкъщи и написа благодарствена бележка на Броуди. Написа писмо и на началника на полицията, в което хвалеше младия Мартин Броуди. Броуди й позвъни, за да й изрази своята признателност.

Когато я покани на вечеря и на кино, тя прие по-скоро от любопитство. Никога не бе имала възможност да разговаря с полицай, а какво остава да отиде на среща с блюстител на реда. Броуди беше притеснен, но Елън проявяваше такъв искрен интерес към него и към службата му, че той започна да се държи по-уверено. Елън го намираше очарователен — силен, добър и прям. Той работеше в полицията вече шест години. Призна й, че мечтата му е да стане шеф на полицията в Амити, да има синове, с които да ходи на лов за патици през есента, и да спести достатъчно, за да прекарва някъде другаде отпуската си, поне на две-три години веднъж.

Ожениха се през ноември. Родителите на Елън настояваха тя да завърши колежа и Броуди бе съгласен да чака до следващото лято, но Елън просто не виждаше смисъл да учи още една година, след като вече бе избрала пътя си в живота.

В началото на съпружеския си живот те попадаха в неловки ситуации. Случваше се приятелите на Елън да ги канят на вечеря, на обяд или да поплуват заедно и двамата приемаха тези покани, ала Броуди не се чувстваше в собствени води, тъй като забелязваше снизхождението на другите към себе си. Когато пък се срещаха с приятели на Броуди, Елън с мъка потискаше присмеха си, а те се държаха сковано, като че ли се бояха да не би да изтърват нещо нередно. С времето неловкостта изчезна и приятелските отношения укрепнаха. Но семейство Броуди престана да се появява в предишната компания на Елън. Макар че се бе избавила от етикета „курортистка“ и бе спечелила симпатиите на жителите на Амити, на младата жена никак не й бе лесно да се откаже от всичко онова, с което бе свикнала в моминските си години. Понякога й се струваше, че се е преместила в друга страна.

Впрочем, до неотдавна този разрив с миналото не я тревожеше. Тя бе твърде щастлива и твърде заета с възпитанието на децата, за да си позволи да размишлява върху пропуснатите възможности. Но ето че най-малкият им син тръгна на училище и, озовала се внезапно в празно пространство, тя започна да си спомня как майка й запълваше дните си, когато децата не бяха край нея: с обиколки по магазините (това й доставяше удоволствие, тъй като парите им стигаха за всичко, освен за най-скъпите вещи), обеди с приятели, игра на тенис, коктейли и излети в края на седмицата. Онова, което преди й се струваше досадно и безсмислено, сега се появяваше във въображението й като райски живот.

Отначало тя се опита да възстанови отношенията си със старите приятели, които не бе търсила цели десет години, но се оказа, че отдавна вече нямат общи интереси. Елън с увлечение разказваше за местното общество, за случки, станали в града, за доброволната си помощ като медицинска сестра в саутхамптънската болница, за всичко онова, което приятелите й, посещаващи Амити всяко лято в течение на повече от трийсет години, знаеха съвсем малко, а и не желаеха да научат повече. Те пък говореха за Ню Йорк, за картинните галерии, за художници и писатели, които познаваха. После разменяха по някой спомен от своята младост и по две-три думи за старите приятели, къде са и какво правят сега. С това обикновено разговорът приключваше. Всеки път, когато се разделяха, тържествено си обещаваха да се чуят по телефона и отново да се видят.

Понякога Елън се опитваше да завърже нови контакти с непознати курортисти, но тези познанства бяха измъчени и краткотрайни. Те биха могли да продължат, ако Елън не се смущаваше толкова от своя дом, от работата на мъжа си и от малката му заплата. Смяташе се задължена да уведоми новите си познати, че преди да се омъжи, е заемала друго положение в обществото. Разбираше, че не бива да го прави и се ненавиждаше, защото искрено обичаше мъжа си, обожаваше децата си и през по-голямата част от годината беше напълно доволна от своята съдба.

Сега вече тя бе престанала да атакува летовниците, не се опитваше да стане близка с тях, но обидата и тъгата й не преминаваха. Чувстваше се нещастна и изливаше своята неудовлетвореност главно върху мъжа си, който разбираше състоянието й и търпеливо понасяше всичките й капризи. Всяка година по време на летния сезон тя изпитваше желание да заспи и да се събуди чак през есента.

 

 

Беше близо шест и половина, когато Броуди зави по Олд Мил Роуд. Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта. Беше изгубило червения си цвят, който обикновено има при изгрев, и оранжевите му багри преливаха вече в яркожълто. На небето не се виждаше нито едно облаче.

Собствениците на къщи на брега на океана нямаха право да запречват проходите между постройките, за да има свободен достъп до плажа. Но в повечето случаи тези проходи бяха заети от гаражи или жив плет, с който собствениците ограждаха домовете си. Плажът не се виждаше от пътя. Единственото, което Броуди можеше да зърне, бяха върховете на дюните. Ето защо на всеки сто метра той трябваше да спира полицейската кола, да излиза и да оглежда плажа.

Никъде не се мяркаше тяло на удавник. Върху широката бяла ивица се мержелееха само няколко изхвърлени от водата дъсчици, една-две консервени кутии и широка около метър ивица от водорасли, изхвърлени на брега от южния вятър. Нямаше вълни, така че ако тялото плаваше на повърхността, той би могъл да го види. „Но ако е под водата — помисли си Броуди, — не ми остава нищо друго освен да чакам, докато водата го изхвърли.“

До седем часа Броуди огледа целия плаж пред Олд Мил Роуд и Скоч Роуд, но не забеляза нищо особено. Единственият донякъде странен предмет, привлякъл вниманието му, бе книжна чиния, върху която имаше три чаши с назъбени краища, изрязани от портокалова кора — верен признак, че това лято в Амити почива особено изискана публика.

Той се върна обратно по Скоч Роуд, зави на север към града по Бейбъри Лейн и в седем и десет пристигна в участъка.

Когато Броуди влезе, Хендрикс тъкмо привършваше доклада си и беше готов да предаде дежурството. Изглеждаше разочарован, че Броуди не е докарал трупа със себе си.

— Нямахте късмет, а, шефе? — попита той.

— Зависи какво наричаш късмет, Ленард. Не намерих никакво тяло, а това не е чак толкова лошо. Кимбъл не се ли е появявал още?

— Не.

— Да се надяваме, че вече се е събудил. Представи си картинка — хората тръгнали вече на покупки, а полицаят хърка в служебната кола.

— Ще дойде към осем — каза Хендрикс. — Винаги пристига по това време.

Броуди си наля чаша кафе, влезе в кабинета си и започна да преглежда сутрешните вестници: ранното издание на „Ню Йорк Дейли Нюз“ и местния вестник на „Лидър“, който излизаше веднъж седмично през зимата и всеки ден през лятото.

Кимбъл пристигна малко преди осем часа. Видът му отдалеч издаваше, че е спал с униформата си. Двамата с Хендрикс седнаха на чаша кафе, за да дочакат края на смяната. Хендрикс бе сменен точно в осем и вече обличаше коженото си яке с намерение да тръгва, когато Броуди излезе от кабинета си.

— Отивам при Фут, Ленард — каза Броуди. — Искаш ли да дойдеш с мен? Не си длъжен, но си помислих, че би желал да доведеш докрай случая с твоята… ъъъ… „плаваща“. — Броуди се усмихна.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна Хендрикс. — Днес нямам повече работа и ще мога да поспя следобед.

Тръгнаха с колата на Броуди. Когато спряха пред къщата на Фут, Хендрикс каза:

— Бас държа, че още спят. Помня как миналото лято някаква жена ми се обади в един през нощта да отида при нея рано сутринта, защото имала чувството, че част от скъпоценностите й са изчезнали. Казах й, че мога веднага да тръгна, но тя не се съгласи, защото лягала да спи. И така в десет часа сутринта бях при нея, а тя не ми отвори. Каза: „Не съм ви молила да идвате толкова рано.“

— Да видим — отвърна Броуди. — Ако наистина се безпокоят за дамичката, едва ли ще спят.

Вратата се отвори веднага, щом Броуди почука.

— Чаках да се обадите — каза млад мъж. — Името ми е Том Касиди. Намерихте ли я?

— Аз съм началникът на полицията Броуди. Това е полицаят Хендрикс. Не, мистър Касиди, не я намерихме. Може ли да влезем?

— О, разбира се, разбира се. Извинявайте. Влезте в гостната. Ще повикам семейство Фут.

За по-малко от пет минути Броуди научи всичко, което мислеше, че му е необходимо. После помоли да му покажат дрехите на изчезналата жена — не защото се надяваше да узнае нещо ново, а просто му се искаше да им демонстрира колко добросъвестно полицаите изпълняват задълженията си. Заведоха го в спалнята и той разгледа дрехите, проснати върху леглото.

— Не носеше ли бански костюм?

— Не — отвърна Касиди. — Той е там, в най-горното чекмедже. Аз веднага го потърсих.

Броуди помълча малко, като избираше думите си, после каза:

— Мистър Касиди, не бих искал да бъда нетактичен, но тази мис Уоткинс няма ли някои странности? Няма ли например навика да изчезва от къщи късно нощем или… да се разхожда гола?

— Доколкото ми е известно, не — рече Касиди. — Но аз не я познавам много добре.

— Ясно — уточни Броуди. — В такъв случай ще трябва още веднъж да се поразходим из плажа. Вие не сте длъжни да идвате. Двамата с Хендрикс ще се справим сами.

— Ако не възразявате, ще дойда и аз.

— Не възразявам. Помислих си, че не искате.

Тримата мъже излязоха на плажа. Касиди показа на полицая къде бе заспал — върху пясъка още личеше отпечатък от тялото му. Посочи и мястото, където бе намерил дрехите на жената.

Броуди обходи с поглед плажа. На повече от километър и в двете посоки той беше пуст, само купчини морски водорасли изпъкваха като тъмни петна на фона на белия пясък.

— Да се поразтъпчем — предложи той. — Ленард, ти ще тръгнеш на изток и ще вървиш ей дотам. Мистър Касиди, ние двамата ще вървим на запад. Носиш ли свирката си, Ленард? За всеки случай.

— Да — отвърна Хендрикс. — Може ли да събуя обувките си? Ще ми е по-лесно да вървя по пясъка, пък и обувките ми няма да се намокрят.

— Все ми е едно — отвърна Броуди, — дежурството ти свърши. Ако искаш, можеш да свалиш и панталоните си. Но тогава ще трябва да те арестувам за непристойно държание.

Хендрикс закрачи в източна посока. Твърдият влажен пясък охлаждаше кожата на стъпалата му. Вървеше с наведена глава, пъхнал ръце в джобовете си и разглеждаше мидените черупки и водораслите. Някакви бръмбари, подобни на малки черни паячета, се разбягаха пред краката му, а когато вълната се отдръпна, той видя как от едва забележимите дупчици, издълбани от пясъчните червеи, излизат малки мехурчета въздух. Хендрикс се наслаждаваше на разходката. Странно, мислеше си той, живея си тук цял живот и почти никога не върша онова, заради което идват туристите — не бродя по плажа, не плувам в океана. Вече не помнеше кога бе влизал във водата за последен път. Дори не знаеше дали има плувки, или ги беше загубил. Беше слушал нещо подобно за жителите на Ню Йорк — половината от тях не са се изкачвали на върха на Емпайър Стейт Билдинг, нито веднъж не са били при Статуята на свободата.

От време на време Хендрикс вдигаше глава и измерваше с поглед разстоянието до мястото, което му бе посочил Броуди. На няколко пъти се обръщаше — ами ако Броуди и Касиди са се натъкнали на нещо? Те бяха на около осемстотин метра от него.

Като повървя още малко, Хендрикс забеляза пред себе си купчина от треви и водорасли, която му се стори доста обемиста. Приближил на около трийсет метра, той си помисли: сигурно водораслите са се закачили за нещо. Щом стигна до купчинката, Хендрикс се наведе, за да отмахне някои от водораслите и изведнъж замря. Няколко секунди не можа да отмести погледа си — беше се вцепенил от ужас. После зашари с ръка в джоба за свирката, сложи я до устните си, искаше да духне, но не можа. Хендрикс повърна, отдръпна се назад със залитане и падна на колене.

На пясъка, омотана във водорасли, лежеше женска глава. Раменете й, част от ръцете и приблизително една трета от тялото й бяха непокътнати. Цялата й кожа беше покрита със сиво-сини петна, изпод мишниците й висеше оръфана плът. Докато Хендрикс бълваше вътрешностите си на пясъка, той си помисли, и това предизвика нов пристъп на повръщане, че единствената гърда, останала на жената, е плоска като цвят, изсушен между страниците на книга.

 

 

— Почакайте — продума Броуди и докосна ръката на Касиди. — Дочу ми се изсвирване.

Като се мръщеше от утринното слънце, той се заслуша. Гледаше тъмното петно върху пясъка, което трябваше да бъде Хендрикс, и внезапно отново дочу същото изсвирване, но този път по-ясно.

— Да идем там — каза той и двамата затичаха по пясъка.

Хендрикс все още стоеше на колене, когато те се приближиха до него. Вече не повръщаше, ала главата му беше безсилно клюмнала, а устата му — отворена. Той дишаше шумно, на пресекулки.

Броуди изпревари Касиди с няколко крачки.

— Мистър Касиди, ако обичате, почакайте малко — нареди той, докато разчистваше водораслите и като видя какво има в купчината, почувства нахлуването на жлъчен сок в гърлото си. Преглътна го и затвори очи. След минута проговори:

— Сега вече може да погледнете и вие, мистър Касиди. Кажете, това тя ли е?

Касиди се вцепени от ужас. Той местеше поглед от Хендрикс, който се беше отпуснал на колене, към купчината водорасли и обратно.

— Това ли? — попита той, като посочи купчината и неволно отстъпи назад. — Искате да кажете…

Броуди все още се бореше със спазмите си.

— Искам да кажа, че може би това е всичко, което е останало от нея.

Касиди се приближи с нежелание. Броуди разрови водораслите, за да му помогне добре да разгледа посивялото лице с разтворена уста.

— О, господи! — възкликна Касиди и закри уста с ръката си.

— Тя ли е?

Касиди кимна, без да отделя поглед от лицето. После се отвърна и попита:

— Но какво й се е случило?

— Не знам със сигурност — отвърна Броуди. — Според мен се е натъкнала на акула.

Коленете на Касиди се подкосиха и докато се отпускаше на пясъка, той промълви:

— Мисля, че ми прилошава.

После наведе глава и повърна.

Броуди усети възкиселия мирис, който идваше откъм Касиди, и разбра, че е безполезно да се съпротивлява.

— Ще се присъединя към компанията — промърмори той и също повърна.