Питър Бенчли
Челюсти (11)

Единадесета глава

Океанът беше застинал като вледенен. Никакъв ветрец не помръдваше гладката му повърхност. Слънцето пронизваше с лъчите си трепкащите вълни нагрят въздух. От време на време някоя самотна рибарка ще се гмурне за плячка, отново ще се издигне нагоре и дълго време върху водата ще останат бягащи безспир концентрични кръгове.

Катерът беше замрял и едва доловимо се носеше от течението. Кордите на двете въдици, закрепени на кърмата, се спускаха и разрязваха масленото петно, което се бе проточило зад катера, движещ се на запад. Хупър стоеше на кърмата до огромната деветдесетлитрова кофа, пълна със стръв. През няколко секунди той бъркаше с черпака в кофата и изхвърляше съдържанието му зад борда.

На носа на катера бяха подредени в две редици десет дървени бурета, големи колкото тристалитрови бирени бъчви. Всяко едно беше овързано няколко пъти със здраво конопено въже, дебело около два сантиметра, а останалата му част, дълга триста метра, лежеше навита на палубата. На края на въжетата бяха завързани стоманени харпуни.

Броуди седеше на въртящия се, прикован към палубата стол и се бореше с дрямката. Беше му горещо и се обливаше в пот. Цели шест часа, откакто се бяха качили на катера, не бе подухнал никакъв ветрец. Тилът на Броуди бе силно обгорял и всеки път, когато обръщаше главата си, якичката на униформената му риза болезнено дразнеше кожата му. Броуди остро усещаше мириса на собствената си пот, който се смесваше със зловонието на рибешките вътрешности и предизвикваше гадене в стомаха му. Чувстваше, че се е напъхал там, където не му е работа.

Броуди погледна към мостика. На него се бе изправил Куинт. Носеше бяла фланелка, избелели сини джинси, бели чорапи и износени гуменки. Броуди си помисли, че Куинт е може би около петдесетгодишен и макар че безусловно някога е бил на двайсет години, а след време щеше да стане на шейсет, полицаят не можеше да си го представи по друг начин. Куинт се оказа твърде слаб — беше висок почти два метра, а не тежеше повече от осемдесет килограма. Бе съвсем оплешивял, не обръснат, а именно оплешивял, без ни най-малък признак за растителност върху главата си, като че ли така се бе родил — без коса. Когато слънцето припичаше отгоре, той си слагаше кепе на морски пехотинец. Лицето му, както всичко друго у него, бе слабо и кокалесто. Дългият прав нос веднага се хвърляше в очи. Когато гледаше надолу, от мостика, този нос като че ли му пречеше да вижда. Собственикът на катера имаше най-черните очи, които Броуди бе срещал. От вятъра и слънцето кожата на лицето му бе загоряла и се бе покрила с бръчици. Той внимателно, без да мига, се бе вторачил зад кърмата — повърхността на водата бе покрита с мазна пелена.

По гърдите на Броуди се стичаше струйка пот и той потрепна от неприятното усещане. После извърна глава и като се намръщи от острата болка по кожата на врата си, погледна мазното петно. Слънчевата светлина, отразяваща се в маслената повърхност, болезнено дразнеше очите му и Броуди отмести поглед.

— Светлината не ви ли пречи, Куинт? — попита той. — Никога ли не носите слънчеви очила?

Куинт го погледна:

— Никога — отряза той.

Гласът му звучеше безразлично: нито дружелюбно, нито враждебно. Във всеки случай не предразполагаше към разговор.

Но на Броуди му беше скучно и му се щеше да си побъбри с някой.

— Защо?

— Не ми трябват. Гледам света такъв, какъвто е.

Броуди погледна часовника си. Минаваше два. След още три-четири часа щяха да се откажат от търсенето и да се приберат у дома.

— Често ли имате празни дни?

Сутрешното напрежение бе изчезнало, нямаше какво повече да чакат и Броуди мислеше, че днес те няма да видят акулата.

— Как „празни“?

— Такива като днешния. Цял ден седиш и нищо не става.

— Случват се.

— И ви плащат дори ако денят не донесе нищо?

— Разбира се.

— Дори ако нито веднъж не клъвне?

Куинт кимна.

— Това не се случва толкова често. Обикновено все някаква риба ще клъвне. Или ще закачиш нещо.

— Ще закачиш?

— С желязото — Куинт посочи харпуна на носа на катера.

— И какво закачате, Куинт? — попита Хупър.

— Всички риби, които минават наблизо.

— Така ли? Аз не…

— Нещо клъвна — прекъсна го Куинт.

Броуди погледна изпод ръката си зад борда, но пелената си оставаше неподвижна: повърхността бе спокойна и гладка.

— Къде? — попита Броуди.

— Почакайте малко — каза Куинт. — Сега ще видите.

С тих метален звук кордата на въдицата на десния борд започна да се отвива и проряза водата като права сребриста струна.

— Дръжте спининга — каза Куинт на полицая. — И когато ви дам знак, дръпнете спирачката на макарата и опънете рязко.

— Акулата ли е? — попита Броуди.

При мисълта, че най-после се е срещнал лице в лице с тази риба, с това чудовище, с този нощен кошмар, сърцето на Броуди неудържимо затуптя. Устата му пресъхна. Той изтри ръце в панталона си, измъкна спининга от гнездото му и го стисна между краката си, като продължаваше да седи на стола.

— Бялата ли? — засмя се Куинт с лаещия си смях. — Не, някакъв дребосък. Потренирайте малко, докато вашата твар открие катера.

Куинт погледа известно време кордата, после каза:

— Давай!

Броуди натисна спирачката, наклони се и рязко дръпна назад. Кордата месина се изви като дъга. С дясната си ръка Броуди се опита да върне макарата назад, за да издърпа рибата, но нищо не се получи. Кордата продължаваше да се врязва във водата.

— Не си хабете силите напразно — посъветва го Куинт.

Хупър, който седеше на щурца, се надигна.

— Дайте аз да навия кордата предложи той.

— Не трябва — отвърна Куинт. — Оставете спининга на мира.

Хупър го погледна с недоумение и леко смутено.

„Какво разбираш ти от такива работи“ — помисли си Броуди, като видя недоволното лице на Хупър.

— Ако навиете прекомерно кордата, може да издърпате кукичката от устата на рибата — додаде Куинт след минута.

— Така ли? — удиви се Хупър.

— А ми бяха казали, че разбирате от риболов.

Хупър замълча. Той обърна гръб на Куинт и седна на щурца.

Броуди държеше спининга с две ръце. Рибата се бе спуснала надълбоко и бавно се движеше от една страна на друга, но не издърпваше повече корда.

Броуди се зае да намотава макарата. Той ту се накланяше, като бързо въртеше ръчката, за да обере провисналата нишка, ту подръпваше лова, като напрягаше мускулите на гърба и плещите си. Лявата китка го болеше, а пръстите на дясната му ръка започнаха да изтръпват от напрежението.

— Какво съм хванал, дявол го взел? — попита той.

— Синя акула — отвърна Куинт.

— Трябва да е половин тон тежка.

— Не, не повече от седемдесет-осемдесет килограма — разсмя се Куинт.

Броуди дърпаше рибата и се превиваше, дърпаше и се превиваше, докато не чу гласа на Куинт:

— Почти е готово. Задръжте сега.

Броуди престана да навива ръчката на макарата.

С гъвкави и спокойни движения Куинт слезе по трапа. В ръката си държеше пушка — стара армейска пушка M-1. Надвеси се над планшира и погледна надолу.

— Искате ли да видите рибата? — попита Куинт. Елате да надзърнете.

Броуди стана и като продължаваше да намотава провисналата корда, се приближи до борда на катера. Акулата изглеждаше неестествено синя в тъмната вода на океана. Беше дълга около два метра и половина, изящна, с големи гръдни перки. Движеше се бавно от едната страна на катера до другата — бе спряла да се съпротивлява.

— Истинска красавица! — възкликна Хупър.

Куинт махна предпазителя на пушката и когато муцуната на акулата се повдигна на няколко сантиметра от повърхността, бързо изстреля три куршума в нея. Те прорязаха кръгли дупки в главата й, но кръв не се виждаше. Акулата потръпна и замря.

— Мъртва е — рече Броуди.

— Глупости — възрази Куинт. — Възможно е да е зашеметена, но нищо повече. — Той извади една ръкавица от джоба на панталона си, пъхна дясната си ръка в нея и хвана кордата. После измъкна нож от калъфа, който висеше на колана му. Надвеси се от планшира и изтегли нагоре главата на акулата. Пастта й беше леко раззината, а дясното й око бе притворено и невиждащият поглед бе насочен право към Куинт. Собственикът на катера пъхна ножа между челюстите на акулата и се опита да ги разтвори, но рибата стисна здраво ножа с острите си триъгълни зъби. Куинт започна да дърпа и да извива ножа, докато го измъкна. Сложи го обратно в калъфа и извади от джоба си клещи за рязане на тел.

— След като ми плащате така добре, мисля, че мога да си позволя да загубя една кука и малко корда — подхвърли Куинт. После доближи клещите до кордата с намерение да я пререже. — Една минута — спря се той внезапно, мушна клещите обратно в джоба си и измъкна ножа. — Гледайте. Това винаги е предизвиквало възторг у клиентите ми. — С лявата си ръка той повдигна по-голямата част от туловището на акулата над повърхността на водата и с мълниеносно движение разпори корема й от аналната перка почти до главата.

Рибата се раздели на две и кървавите вътрешности — бели, червени и сини — се изсипаха в океана като куп мръсно бельо от кошница. После Куинт преряза дебелата найлонова връв и акулата се плъзна зад борда. Още щом главата й се потопи във водата, рибата се замята в облак от кръв и вътрешности, като захапваше всяко парченце, което минаваше покрай пастта й. Тялото й се тресеше, докато тя гълташе собствените си вътрешности, които отново изплуваха през разпорения й търбух и се приближаваха до пастта й, а тя пак ги налапваше.

— Сега внимавайте — предупреди Куинт. — Стига да ни провърви, след минута тук ще се появят други сини акули и ще помогнат на тази твар да се самоизяде. Ако са много, ще наблюдаваме истински кървав пир. Интересно зрелище. Харесва се на клиентите.

Броуди омагьосан наблюдаваше как акулата продължаваше да поглъща собствените си вътрешности. След миг той забеляза някаква синя сянка да се издига към опашката на разрязаната акула. Малка акула, дълга не повече от метър и двайсет, се вкопчи в изкормената риба и впи челюсти в мятащото се във водата парче плът. Тя яростно тресеше глава и извиваше цялото си тяло като змия. Най-после откъсна парче месо и го глътна. Скоро се появи друга акула, после още и още и водата се разпени. Наоколо летяха кървави пръски.

Куинт взе харпуна, който лежеше под планшира, надвеси се зад борда и издигна оръжието над главата си. Неочаквано Куинт рязко изопна тялото си напред и веднага се дръпна назад. Една малка акула, нанизана на острието на харпуна, се гърчеше и тракаше с челюсти. Куинт измъкна ножа, разпори корема на рибата и я изхвърли във водата.

— Сега ще видите още нещичко — рече той.

Броуди не можеше да определи колко акули се мятаха край катера в разпенилата се вода. Перки кръстосваха повърхността, рибите удряха с опашки по водата. От време на време посред пляскането се дочуваше грухтене, когато две огромни акули се сблъскваха. Броуди погледна ризата си — тя бе цялата мокра и изпръскана с кръв.

Пиршеството продължи няколко минути и накрая останаха само три големи акули, които сновяха напред-назад под самата повърхност.

Мъжете мълчаливо гледаха зад борда, докато и последните риби не отплуваха.

— Господи! — промълви Хупър.

— Не ви хареса? — попита Куинт.

— Познахте. Не ми харесва, когато живи същества загиват за забавление на хората.

Куинт изсвири с уста и Хупър го попита:

— А на вас?

— Така се прехранвам, а дали ми харесва, или не — това си е моя работа.

Куинт отвори кутията с лед и измъкна друга кука с дебела найлонова връв. Собственикът на катера бе приготвил стръвта още на брега — сепия, набодена и привързана към тялото и върха на въдицата. С помощта на плоски клещи той прикрепи връвта към единия край на металната корда, хвърли стръвта зад борда и я отпусна на трийсетина метра.

Хупър отново започна да изгребва вътрешности от кофата и да ги хвърля във водата.

— Някой иска ли бира? — попита Броуди.

Куинт и Хупър кимнаха с глава. Тогава Броуди се спусна долу и донесе от хладилника три бири. Като излизаше от кабината, Броуди забеляза две извехтели, избелели и напукани от времето снимки, прикрепени с кабарчета върху преградата. На едната се виждаше Куинт до пояс в камара огромна, странна на вид риба. На другата се мъдреше мъртва акула, просната на брега. Броуди не можеше да определи размерите й, защото наоколо не се виждаше нищо, с което би могъл да ги сравни.

Броуди се качи горе, раздаде бирите и седна на стола.

— Видях снимките долу — каза той на Куинт. — Каква е тази риба, сред която сте се фотографирали?

— Тарпон отвърна Куинт. Не много отдавна ловях риба във Флорида. Никога преди не бях виждал нещо подобно. Тогава трябва да сме хванали трийсет-четирийсет тарпона, при това големи и само за четири нощи.

— И сте я измъкнали на брега? — попита Хупър. — Защо не я изхвърлихте обратно в океана?

— Клиентите пожелаха да запазят улова. Вероятно за да го фотографират. Във всеки случай от тарпоните се получи добра стръв, като ги нарязах на парчета.

— Ако съдя по думите ви, тази риба е по-полезна мъртва, отколкото жива.

— Разбира се. Като почти всички риби и като много животни. Никога не съм опитвал живо говедо — разсмя се Куинт.

— А какво е онова на другата снимка? — попита Броуди. — Обикновена акула?

— Е, не съвсем обикновена. Това е голяма бяла акула, дълга четири-пет метра. Тежеше повече от тон и половина.

— Как я хванахте?

— С харпун. Но трябва да ви кажа — Куинт се изкиска, — отначало не можеше да се разбере кой кого гони.

— Какво имате предвид?

— Проклетата твар нападна катера. Внезапно, без всякакво предупреждение. Бяхме на кърмата, заети с работа, и изведнъж — бух! Като че ли върху катера налетя товарен влак. Помощникът ми падна по гръб, а клиентът закрещя с ужасен глас, че потъваме. После тази гад ни блъсна още веднъж. Забих харпуна си в нея и я подгонихме — господи! Трябва да сме я преследвали до средата на Атлантическия океан.

— Възможно ли ви беше да преследвате акулата? — попита Броуди. — Тя не се ли гмурна надълбоко?

— Не можеше. Зад нея се влачеше бурето. Тя го повлече под водата, но за кратко. Скоро се измори и се вдигна към повърхността. Ние просто следвахме бурето. След два часа забихме още два харпуна в тази твар и най-после тя изплува на повърхността съвсем изтощена; прехвърлихме въжето около опашката й и така я влачихме на буксир до брега. Клиентът ни през всичкото време бърбореше глупости, защото беше сигурен, че ще потънем и акулата ще ни излапа. Знаете ли кое беше най-смешното? Когато извлякохме рибата и пристигнахме живи и здрави, този идиот дойде при мен и ми предложи петстотин долара, ако потвърдя, че той е хванал акулата с въдица! Изпратих го по дяволите. Тогава той запя друга песен: поиска да плати за разходката, наполовина — бил съм го лишил от възможността сам да хване акулата. Казах му, че ако го бях оставил да я хване, щях да остана без въдица, без сто и петдесет метра метална корда, без макара и прът и главно — без рибата. Тогава той заговори за шумната реклама, дето съм щял да спечеля от разходката в океана, която той ще заплати. А пък аз му отвърнах: дай парите, а рекламата остави за себе си и се опитай да я намажеш на препечена филийка и да я изхрускате двамата с жена си.

— Чудя се на тази история с въдицата — обади се Броуди.

— Какво имате предвид?

— Обърнах внимание на едно място във вашия разказ. Нали не уловихте акулата с въдица?

— Да не съм луд? Разбира се, че не. А от онова, което вече чух, съдя, че акулата, дето хванах, е кутре в сравнение с тази, за която сме тръгнали.

— Защо тогава сте пуснали спинингите във водата?

— По две причини. Първо — бялата акула спокойно може да налапа малката стръв. Ще прегризе металната корда много бързо, но така ние ще разберем, че е някъде наоколо. Това е сигурен знак. Второ — отде да знае човек кого може да привлече миризмата на стръвта; дори ако акулата не се появи, поне някоя друга риба ще клъвне.

— Например?

— Кой знае? Надявам се да е доходен улов. Веднъж попаднах на риба-меч, а в Монток могат да се получат пет долара за кило от месото й — тъй както властите твърдят, че никой повече не ги лови с цел печалба. Или пък представете си, че най-неочаквано клъвне нещо много интересно, като например акула-мако. Да се хване такава акула е цяло удоволствие. Тъй и тъй плащате четири стотачки, защо пък да не се забавляваме, а?

— Да предположим, че бялата акула се появи наоколо — каза Броуди, — какво ще сторите най-напред?

— Ще се опитам да я примамя и да я накарам да обикаля около катера, докато се приближим до нея. Не ни е нужна особена хитрост: акулите са доста глупави създания. Всичко зависи от това как ще се държи с нас. Ако ни нападне, ние бързо ще я надупчим с харпуните, после ще завием настрана и ще я оставим да се изтощи. Залови ли се за стръвта, няма да можем да я спрем. Но аз не ще й дам да си отиде, ще се опитам да задържа тази твар с риск да бъде изтръгната макарата. Разбира се, тя бързо ще превие въдицата, но може да ни се удаде да я придърпаме по-близо до катера, за да метнем харпуните. Щом забия едно-единствено желязо в нея, успехът на лова ни ще бъде въпрос на време. Най-вероятно тя ще ни приближи на голяма дълбочина, привлечена от стръвта. И тогава ще трябва да решим как да постъпим по-нататък. Стръвта не е достатъчна, за да привлече интереса й за дълго. Тази огромна гадина моментално ще я лапне и дори няма да разбере, че е глътнала нещо. Затова трябва да й пробутаме някакво особено лакомство, от което да не може да се откаже. В стръвта пък трябва да има огромна въдица, която да удържи рибата, докато ние я прободем с един-два харпуна.

— А ако акулата забележи въдицата — попита Броуди, — ще се откаже ли от стръвта?

— Няма да се откаже. Акулата не притежава разум, тя не е куче. Акулите поглъщат всичко. Можете да хвърлите само въдица, без примамка, и тя ще я налапа. Една такава риба се бе приближила до катера на моя приятел и искаше да налапа външния мотор. Но го изплю, защото не можа да го преглътне наведнъж.

— И какво е това „особено лакомство“, Куинт? — попита Хупър, който седеше на кърмата и хвърляше стръв във водата.

— Особеното лакомство, от което акулата не може да се откаже? — Куинт се усмихна и посочи с пръст към зеления пластмасов кош за боклук, който стоеше по средата на палубата. — Ето го. То е там и аз си го бях запазил именно за такава акула. Не бих го хабил за други.

Хупър се приближи до коша, отстрани металните скоби и вдигна капака. Погледна вътре и застина с отворена от учудване уста. Във водата плуваше малко тъпоносо делфинче, не повече от половин метър дълго. Телцето запазваше вертикалното си положение и делфинчето бавно поклащаше безжизнената си глава в такт с движението на катера. От една дупка под долната му челюст стърчеше ухото на огромна въдица за лов на акули, а от коремчето му — острието на същата въдица. Хупър стисна ръбовете на коша с ръце.

— Бебе — промълви той.

— Не съвсем — отвърна Куинт, като се ухили. — Ембрион.

Хупър внимателно разглеждаше делфинчето няколко секунди, после затръшна капака на коша.

— Откъде сте го взели? — попита той.

— На шестстотин мили източно оттук. Защо?

— Интересува ме как се сдобихте с него?

— Много просто. От корема на майката.

— Вие сте я убили.

— Не, разбира се — засмя се Куинт. — Сама скочи на палубата и глътна цяла купчина сънотворни хапчета. — Куинт млъкна в очакване на смях, но Броуди и Хупър го гледаха мрачно. — Знаете, че такова лакомство не може да се купи просто така.

Хупър не сваляше поглед от собственика на катера. Не беше на себе си от гняв и възмущение.

— Известно ли ви е, че делфините се охраняват? — попита гой.

— Когато съм на риболов, момче, хващам всичко, което искам.

— Ами законите? Нима…

— Какво работите, Хупър?

— Ихтиолог съм. Изучавам рибите. Затова съм дошъл при вас. Нима не са ви казали?

— Когато хората наемат катера ми, не им задавам излишни въпроси. Е, добре, вие изучавате рибите и по този начин си изкарвате прехраната. Но ако трябваше да се трудите истински — имам предвид такъв труд, при който всеки цент се изкарва с пот и кръв, — тогава бихте знаели повече за законите. Вярно е, че ловът на делфини е забранен. Ала това не пречи на Куинт да улови едно-две дребосъчета за стръв. Приели са закона, за да предотвратят масовото унищожение на делфините, за да забранят на богатите безделници да ги ловят за собствено удоволствие. Ето какво ще ви кажа, Хупър: можете да се ядосвате и да ръмжите колкото си искате, но да не съм ви чул да ми казвате, че Куинт нямал право да хване няколко риби, за да изкара насъщния си.

— Вижте, Куинт, работата е там, че ако продължаваме да убиваме делфини, те могат напълно да изчезнат. А вие ускорявате този процес.

— Не се карайте на мен. Кажете на рибарите, които ловят риба тон, да престанат да хващат делфини в мрежите си. Кажете на капитаните на японските риболовни кораби да престанат да мятат харпуните си по делфините. И всички те ще ви изпратят по дяволите. Те трябва да изхранват хората. Аз също. Трябва да изхраня себе си.

— Ясно — отвърна Хупър. — Ще продължавате да ловите делфини, докато ги има, а когато изчезнат, ще плюете на това и ще си намерите друга работа. Глупаво!

— Внимавай на завоите, малкият! — заплашително проговори Куинт. Гласът му беше глух, неизразителен, той гледаше Хупър право в очите.

— Какво?

— Не те съветвам да ме наричаш глупак.

Хупър не искаше да обиди Куинт и се учуди, когато стопанинът на катера прие думите му като оскърбление.

— Напразно се сърдите. Аз просто исках…

Броуди, който се намираше между Хупър и Куинт, реши да постави край на спора.

— Спрете, Хупър! — рече той. — Не сме дошли тук, за да обсъждаме проблемите за опазване богатствата на океана.

— Какво разбирате от екология, Броуди? — разгневи се Хупър. — Обзалагам се, че тази наука за вас означава само едно — за околната среда е вредно да се изгарят окапалите листа в задния двор.

— Я слушайте! Запазете евтината си богаташка демагогия за другиго.

— Значи така? Богаташка демагогия. Чуждото богатство ви кара да примирате от завист, нали?

— Чуйте ме, дявол да ви вземе! Намираме се тук, за да отървем хората от акулата-убиец, и ако един делфин може да спаси бог знае колко хора, намирам жертвата за напълно оправдана.

Хупър се усмихна накриво.

— Излиза, че сега сте специалист по спасяване на хора, така ли? — обърна се той към Броуди. — Хайде да видим. Колко хора можеха да останат живи, ако бяхте закрили плажовете още щом…

Броуди скочи и без да мисли за онова, което прави, тръгна към Хупър.

— Млъкнете — викна полицаят.

По навик се присегна към бедрото си, но се спря, усетил, че кобурът го няма. Броуди изведнъж се изплаши, като осъзна, че бе готов да стреля в Хупър. Противниците застинаха на местата си и се вторачиха един в друг.

Краткият рязък смях на Куинт разреди напрежението в обстановката.

— Ама че магарета — каза той. — Още щом се качихте на борда тази сутрин, веднага си помислих, че без кавга няма да минем.