Питър Бенчли
Челюсти (12)

Дванадесета глава

На другия ден пак светеше ярко слънце. Отблъснаха от кея в шест сутринта. Подухваше лек югозападен вятър, обещаващ прохлада. Заливът на Монток беше набразден от вълни. Но към десет часа бризът утихна и катерът застина на огледалната повърхност на океана като картонена кутия в локва. На небето не се виждаше ни едно облаче, но слънцето бе обгърнато в гъста мъгла. Докато пътуваше към пристанището, Броуди чу по радиото, че замърсяването на въздуха около Ню Йорк е достигнало критичната си точка — нещо се изменило в химическия състав на атмосферата. Стотици хора се разболели, а хронично болните и старците умирали един след друг.

Този ден Броуди беше с по-подходящо облекло. Носеше бяла риза с къси ръкави и висока якичка, леки памучни панталони, бели чорапи и гуменки. За да убие времето, той бе взел от Хендрикс една книга — „Смъртоносната девица“. Не му се щеше от скука да се хваща на празни приказки и освен това се страхуваше да не се скарат отново с Хупър. Сцената от предишния ден го бе притеснила, а вероятно ихтиологът също изпитваше неловкост. Днес те почти не разговаряха помежду си и всеки предпочиташе да се обръща към Куинт. Броуди не можеше да се преструва и да се държи с Хупър така, като че ли нищо не се е случило.

Полицаят забеляза, че сутрин Куинт бе мълчалив, сдържан и необщителен. Трябваше да му дърпаш думите от устата с клещи. Но към края на деня стопанинът на катера ставаше словоохотлив. Сутринта, когато излязоха в океана, Броуди попита Куинт откъде знае къде точно да причака акулата.

— Не знам — отвърна стопанинът.

— Не знаете ли?

Куинт няколко пъти отрицателно поклати глава.

— Но как избирате мястото?

— Наслуки.

— На какви условия трябва да отговаря?

— На никакви.

— По течението ли ще плаваме?

— Ами да.

— А вземате ли под внимание дълбочината?

— Отчасти.

— Как тъй?

За миг Броуди си помисли, че Куинт няма да му отговори. Стопанинът на катера гледаше право пред себе си, очите му бяха вперени в хоризонта. После той продума, сякаш му струваше огромно усилие:

— Такива големи риби едва ли биха плували из плиткото. Но човек никога не знае.

Броуди разбираше, че трябва да прекъсне разговора и да остави Куинт на мира, но му стана любопитно и той зададе още един въпрос:

— Ако намерим акулата, или пък тя ни намери, ще ни провърви, нали така?

— Ами да.

— А да намериш тази риба е толкова трудно, колкото да откриеш игла в копа сено.

— Не съвсем.

— Защо?

— Ако течението е бързо, в края на деня мазната пелена от стръвта ще се разнесе на десет мили и дори повече.

— А не е ли по-добре да останем тук цялата нощ?

— За какво? — попита Куинт.

— Пелената може да се разпростре още по-надалече. Ако се разпростира върху десет мили за един ден, за едно денонощие ще покрие двайсет.

— Няма да е много добре, ако пелената покрие твърде голяма повърхност.

— Защо?

Ще обърка акулата. Ако се помотаем тук един месец, пелената ще покрие целия океан. Не виждам смисъл — Куинт се усмихна. Вероятно той си бе представил океана, покрит с плътна пелена.

Броуди млъкна и се зачете в книгата си.

Към обед Куинт бе станал по-разговорчив. Кордите на въдиците плаваха в мазното петно вече повече от четири часа. Още щом легнаха в дрейф, Хупър се зае с черпака и сега седеше на кърмата и методично загребваше в кофата и изсипваше стръвта зад борда. Около десет часа някаква риба налапа връвта от десния борд и предизвика кратко оживление сред екипажа. Това бе трикилограмов паламуд, който трудно можеше да захапе голямата като кука въдица. В десет и половина малка синя акула клъвна от левия борд. Броуди я издърпа до катера с макарата, Куинт я изтегли с харпуна на борда, разпори корема й и я хвърли обратно във водата. Акулата вяло излапа няколко парченца от собствената си плът и потъна. Нито един хищник не пристигна за пиршеството. Малко след единайсет Куинт забеляза сърповидната тръбна перка на риба-меч. Те мълчаливо чакаха, като се надяваха, че рибата ще клъвне, но тя се отнесе с пренебрежение към стръвта и безцелно закръжи на шейсет метра от кърмата. Куинт опъна връвта, дръпна я така, че стръвта да започне да подскача и да заприлича на жива риба, но всичко беше напразно. Тогава Куинт реши да я убие с харпун. Той включи двигателя, нареди на Броуди и на Хупър да обират кордата и подкара катера в широка окръжност. Единият харпун вече бе закрепен към изстрелващото устройство, а на носа стоеше приготвено бурето с навито около него въже. Куинт обясняваше плана си: Хупър ще кара катера, той, Куинт, ще се настани на носа и ще държи харпуна готов. Когато се приближат до рибата, Куинт ще показва с харпуна посоката, към която катерът трябва да се придържа. Хупър трябва да кара в кръг, докато харпунът не се насочи право напред. Все едно да държиш курс по стрелката на компаса. Ако им провърви, те незабелязано ще се приближат до рибата и Куинт ще метне харпуна на три метра почти отвесно. Броуди ще трябва да стои до бурето и да следи въженцето да не се оплете, когато рибата се гмурне надълбоко.

Всичко протичаше както трябва, ловът приближаваше края си. Като се движеше бавно, с приглушен, едва бръмчащ двигател, катерът се приближаваше към рибата, която си почиваше на повърхността на водата. Той прекрасно се подчиняваше на руля и Хупър следваше съвсем точно определяната от Куинт посока. Внезапно, незнайно как, рибата усети опасност. И когато Куинт замахна, за да метне харпуна, тя се гмурна напред, плесна с опашка и стремително се стрелна надолу. Куинт метна оръжието си, но то отлетя на метър и половина встрани.

Катерът отново се намираше в края на пелената.

— Вчера ме попитахте често ли имам празни дни — обърна се стопанинът на катера към Броуди. — Рядко се случват два такива неуспешни дни подред. Досега наоколо трябваше да се появят няколко сини акули.

— А защо не идват, времето ли е виновно?

— Може би. Хората се чувстват ужасно. Вероятно и рибите.

Те се наобядваха — сандвичи с бира, и когато свършиха, Куинт провери дали пушката му е заредена. После се скри в рубката и се върна с някакво устройство, което Броуди не бе виждал преди.

— Хвърлихте ли празната кутия от бира? — попита той.

— Не — рече Броуди. — За какво ви е?

— Сега ще видите.

Приспособлението приличаше на ръчна граната — метален цилиндър с дръжка в единия край. Куинт напъха празната бирена кутия в цилиндъра, заобръща го, докато не се чу щракане, и измъкна от джоба си халосен 22-калибров патрон. Постави патрона в тясното отверстие в основата на цилиндъра и когато започна да върти ръчката, се чу още едно прещракване. Той подаде приспособлението на Броуди.

— Виждате ли ударника? — попита Куинт, като показа края на ръчката. — Насочете приспособлението нагоре към небето и когато ви дам знак, натиснете ударника.

Куинт взе пушката, свали предпазителя, вдигна я на рамото си и викна на Броуди:

— Хайде!

Броуди натисна лостчето. Раздаде се силен изстрел, чийто откат Броуди усети върху рамото си, и кутията от бира излетя право в небето. Тя се преобръщаше във въздуха и блестеше на ярките слънчеви лъчи като фойерверк. На върха на траекторията си тя замря за миг и тогава Куинт стреля. Той се целеше малко под кутията, за да я простреля, когато тя започне да пада, и проби дъното й. Разнесе се силен звук — „дзън“! — и кутията, лъкатушеща като нефиксирано колело на каруца, цопна във водата. Тя не потъна, а заплува, наклонена на една страна и клатушкаща се по повърхността на океана.

— Искате ли да опитате? — попита Куинт.

— Разбира се — отвърна Броуди.

— Помнете — трябва да се целите малко под кутията, когато тя застине на самия връх. Ако искате да я улучите в полет, трябва да я изпреварите, което е доста по-трудно. Ако не улучите, почакайте съвсем мъничко и от ново я хванете на мушка, само че тогава вече трябва да я изпреварите.

Броуди подаде на стопанина на катера металното устройство, взе пушката и се разположи до планшира. Когато Куинт зареди цилиндъра, Броуди викна:

— Хайде!

Кутията полетя във въздуха. Броуди стреля. Не улучи. Опита втори път, като се целеше в горния край на дъгата. Отново безуспешно. На третия път Броуди я изпревари повече, отколкото трябваше, и кутията падна във водата.

— Дявол да го вземе, не е толкова просто — рече полицаят.

— Малко повече тренировки — отбеляза Куинт. Хайде да видим дали сега ще улучите.

Кутията плаваше във водата на петнайсет-двайсет метра от катера. Едната й половина се виждаше над повърхността. Броуди се прицели малко по-ниско от въображаемата ватерлиния и натисна спусъка. Раздаде се металически звук — „Цок!“ — и куршумът улучи кутията на границата на водната повърхност. Кутията изчезна.

— А вие Хупър? — попита Куинт. — Остана още една кутия, но може да изпием и другата бира и да освободим още три кутии.

— Не, благодаря — отвърна Хупър.

— Но защо се страхувате?

— Не се страхувам. Просто не ми се стреля.

Куинт се усмихна.

— Тревожите се, че кутиите ще замърсят водата ли? Ние изхвърляме в океана планини от консервени кутии. Те потъват, ръждясват и покриват дъното с мръсотия.

— Не е там работата — отвърна Хупър, като се стараеше да не попада в дразнещия тон на Куинт. — Просто не ми се ще.

— От оръжието ли се боите?

— Да се боя ли? Не.

— Стреляли ли сте някога?

Броуди се учуди на настойчивостта на Куинт, радваше се на объркаността на Хупър, но не знаеше защо рибарят постъпва така. Може би Куинт се дразнеше, когато му омръзнеше да стои със скръстени ръце и когато рибата не кълве.

Хупър също не знаеше какво цели Куинт, но не му харесваха намеците на рибаря. Той чувстваше, че Куинт е замислил нещо.

— Що за въпрос? — каза той. — Стрелял съм преди.

— Къде? В армията?

— Не. Аз…

— Служили ли сте в армията?

— Не.

— Така си и мислех.

— Какво искате да кажете?

— Господи, бас ловя, че сте още девствен.

Броуди погледна Хупър, за да види реакцията му и за част от секундата улови погледа на ихтиолога.

Хупър отвърна очи и се изчерви.

— Какво сте намислили, Куинт? — попита той. — Какво искате?

Куинт се облегна на стола и се ухили.

— Абсолютно нищо — рече той. — Просто си бъбря, за да убия времето. Имате ли нещо против да взема и вашата кутия, като си допиете бирата? Може би Броуди ще поиска да опита още веднъж?

— Нямам нищо против — отвърна Хупър. — Но ме оставете на мира, разбрано?

Цял час всички мълчаха. Броуди дремеше, нахлупил шапка на очите си, за да предпази лицето си от слънчевите лъчи. Хупър се бе разположил на кърмата, гребеше и изливаше стръвта зад борда, от време на време тръскаше глава, за да пропъди дрямката. Куинт седеше на мостика, гледаше мазната пелена по повърхността на океана, а кепето му на морски пехотинец бе килнато на тила.

Внезапно Куинт се обади със спокоен равен глас:

— Дошли са ни гости.

Броуди веднага се разсъни. Хупър скочи. Кордата на десния борд плавно и много бързо се опъваше.

— Дръжте спининга — нареди Куинт, като свали кепето си и го остави до себе си на скамейката.

Броуди извади спининга от поставката, нагласи го между краката си и го стисна здраво.

— Когато ви кажа — рече Куинт, — ще натиснете спирачката и ще дръпнете. — Кордата спря да се развива. — Чакайте. Рибата сменя посоката си. Няма да дърпате още, защото ще изпусне въдицата. — Но кордата се бе отпуснала във водата и висеше, без да помръдне.

След няколко минути Куинт изруга:

— Дявол да го вземе! Дърпайте!

Броуди започна да обира кордата. Тя се поддаваше леко, твърде леко. Като че ли на нея нямаше дори стръв, още по-малко някакъв улов.

— Придържайте кордата с два пръста, за да не се заплете — посъветва го Куинт. — Каквото и да беше онова долу, то съвсем нежно си глътна стръвта. Като че ли я изсмука от въдицата.

Кордата изскочи над повърхността на водата и увисна на края на спининга. Нито въдицата, нито стръв — всичко беше изчезнало. Кордата беше акуратно прерязана. Куинт скочи от трапа и я огледа. Опипа края, прокара пръсти по краищата на среза и внимателно огледа пелената зад борда.

— Мисля, че преди малко се срещнахме с вашата приятелка — рече той.

— Какво? — възкликна Броуди.

Хупър скочи от планшира и възбудено издума:

— Сигурно се шегувате. Това е великолепно.

— Само предположение — отвърна Куинт. — Макар че аз бих се обзаложил на него. Кордата е прерязана съвсем чисто. С едно захапване. Очевидно акулата дори не я е усетила. Просто е налапала стръвта и е затворила пастта си. Това е всичко.

— Е, какво ще правим сега? — попита Броуди.

— Ще почакаме да видим дали няма да налапа друга стръв и да се появи на повърхността.

— А ако използваме делфинчето?

— Ще го използваме едва когато бъда сигурен, че това е вашата любимка — заяви Куинт. — Само ако я видя и реша, че е достатъчно голяма и си струва да я нахраним с делфинчето. Рибите унищожават всичко подред и аз не бих искал да хабя напразно тази ценна стръв за някакво си нищожество.

Те зачакаха. Повърхността на водата оставаше спокойна. Само плясъкът на стръвта, падаща от черпака на Хупър във водата, нарушаваше тишината наоколо. Но ето че нещо задърпа кордата, пусната от левия борд.

— Не изваждайте спининга от гнездото — каза Куинт. — Няма смисъл — може отново да пререже кордата.

Броуди усети как кръвта му пламва. Обхвана го нервна възбуда и страх при мисълта, че някъде наблизо се намира същество с толкова огромна сила, та е трудно да си я представиш. Хупър стоеше до планшира на левия борд, без да откъсва поглед от движещата се корда.

Внезапно металната нишка замря и увисна.

— Дявол да го вземе! — изруга Куинт. — Отново я отхапа. — Той извади спининга от гнездото и започна да навива кордата. Отгризаната корда се показа зад борда. Както и преди на нея нямаше никаква стръв. — Да опитаме още веднъж — рече Куинт, — но сега ще прикрепя въдицата по-здраво.

Той пъхна ръка в камерата за лед, извади още една риба за стръв, после сне найлоновата връв, с която привързваше въдицата към металната корда. Измъкна от сандъка в кубрика верига, дълга метър и петдесет и около един сантиметър дебела.

— Прилича на верижка за куче забеляза Броуди.

— Това наистина беше верижка за куче — съгласи се Куинт.

Той завърза с единия край на верижката ухото на въдицата, на която имаше закачена стръв, а другия прикрепи към металната корда.

— Може би ще отхапе и верижката?

— Мисля, че е възможно. Вероятно ще й отнеме повече време, но все едно — поиска ли, ще успее. Ще ми се малко да я подразня и да я подмамя да се вдигне на повърхността.

— А какво ще стане, ако нищо не се получи?

— Още не знам. Бих могъл, разбира се, да използвам десетсантиметровата въдица за акули и здрава верига, да нанижа няколко парчета стръв и да спусна примамката зад борда. Но ако акулата глътне въдицата, не ще успея да се справя с нея. Тя е способна да изтръгне всеки кнехт и затова няма да рискувам, докато не я видя. — Куинт хвърли въдицата със стръв зад борда и отпусна няколко метра от кордата. — Ела ми тук, мръсницо! Покажи се да те видим.

Тримата мъже наблюдаваха кордата по левия борд. Хупър се наведе, гребна пълен черпак примамка и я изхвърли сред мазната пелена около катера. Нещо привлече вниманието му и го накара да се обърне наляво. Той видя такова нещо, че от устата му се изтръгна хриплив вик — нечленоразделен, но достатъчно изразителен, и останалите двама се обърнаха към него.

— Боже мой! — възкликна Броуди.

На не повече от три метра от кърмата, по-близо до десния борд, стърчеше плоската и конусовидна глава на акулата. Чудовището се издигаше на около половин метър над повърхността на водата. Отгоре главата й беше тъмносива и върху нея се открояваха две черни очи. Близо до пастта й, където сивият цвят преминаваше в кремавобял, бяха разположени ноздрите й — дълбоки прорези в бронята на кожата й. Пастта й беше полуотворена и в черната пропаст се мяркаха огромни триъгълни зъби. Акулата и хората се гледаха около десет секунди. После Куинт изрева:

— Харпуна!

Като се подчини на собствения си глас, той се хвърли напред и неумело подхвана харпуна. Броуди грабна пушката. В този миг акулата безшумно се потопи във водата. Блесна дългата сърповидна опашка. Броуди стреля и не улучи. Акулата изчезна.

— Отиде си — каза Броуди.

— Фантастично! — промълви Хупър. — Това се казва акула! Дори не съм мечтал за такава. Изумително! Само главата й трябва да е широка повече от метър.

— Възможно е — съгласи се Куинт и се отправи към кърмата. Постави там двата харпуна, две бурета и две верижки. — За всеки случай — обясни той, — ако акулата се върне обратно.

— Виждали ли сте някога такава риба, Куинт? — попита Хупър. Очите му блестяха от възторг и възбуда.

— Мисля, че не — отвърна Куинт.

— Според вас колко трябва да е дълга от главата до опашката?

— Трудно ми е да преценя — шест метра, а може и повече. Не знам. Няма особена разлика между тези твари, ако са дълги повече от шест метра. Стига да достигнат тази дължина и вече са много опасни. А тази мръсница е опасна, не ще и дума.

— Дай боже, да се върне — рече Хупър.

Броуди потръпна, сякаш го тресеше.

— Странно — промълви той и поклати глава. — Останах с впечатлението, че се хилеше.

— Когато отварят пастта си, те всички изглеждат по този начин — каза Куинт. — Не я смятайте за по-умна, отколкото е. Тя е само една безмозъчна помийна яма.

— Как можете да говорите така? — възмути се Хупър. — Та тя е истинска красавица. Подобни същества ни карат да повярваме в бога. Те ни показват на какво е способна природата, когато замисли да сътвори нещо.

— Щуротии — рече Куинт и се заизкачва по стълбичката към мостика.

— Искате да хвърлите делфинчето ли? — попита Броуди.

— Няма нужда. Веднъж вече я примамихме на повърхността. Ще дойде пак.

Куинт не бе успял да завърши изречението, когато някакъв неясен шум накара Хупър да се обърне. До ушите му достигаше свистене като че ли от вода.

— Гледайте! — възкликна Куинт. Акулата се бе насочила право към катера. На десетина метра от борда на повече от тридесет сантиметра височина се мяркаше триъгълната гръбна перка; тя режеше вълните, като оставяше зад себе си разпенена диря. Зад нея се издигаше огромна опашка, която мощно удряше водата.

— Тя атакува катера! — завика Броуди. Той неволно се прилепи към облегалката на стола, като че ли търсеше спасение.

Куинт бежешком напусна мостика, като ругаеше гръмогласно.

— И то без да ни предупреди — каза той. — Подайте ми харпуна.

Акулата се беше изравнила с тях. Тя повдигна плоската си глава, тъпо погледна Хупър с черното си око и мина под катера. Куинт вдигна харпуна и се обърна към левия борд. Прътът се удари в стола, стрелата се откачи и падна на палубата.

— Мръсница! — изрева Куинт. — Там ли е още? — Той се наведе, взе стрелата и отново я закрепи на пръта.

— От вашата страна, от вашата! — викаше Хупър. — Тук я няма вече.

Куинт обърна глава и видя сиво-кафявия силует на акулата тя се отдалечаваше от катера, като потъваше все по-дълбоко във водата. Куинт захвърли харпуна, с ярост грабна пушката и изпразни пълнителя й във водата след нея.

— Мръсница! — изруга той. — Другия път да ме предупредиш! — После остави пушката и започна да се смее. — Мисля, че трябва да й благодарим — забеляза той. — Поне не нападна катера. — Той погледна Броуди. — Изплаши ли ви?

— Повече, отколкото трябва — отвърна Броуди. Той тръсна глава, като че ли искаше да събере мислите си.

— Все още не мога да повярвам на очите си.

Представи си как торпедообразното тяло се носи напред в тъмнината и разкъсва на части Кристин Уоткинс; как момченцето безгрижно плава върху дюшека и внезапно някакво чудовище го напада; Броуди знаеше, че подобни кошмари ще го преследват през всичкото време — ще му се явяват сънища, пълни с насилие и кръв, ще вижда нещастната жена, която го обвинява за смъртта на сина си.

— Не ми казвайте, че това е просто риба — промълви Броуди. — Повече прилича на чудовище от филм на ужасите.

— И все пак това е само риба — каза Хупър. Той все още не можеше да се успокои. — И то каква риба! Цял мегалодон.

— Какво? — не разбра Броуди.

— Разбира се, малко преувеличих — отвърна Хупър, но размерите й са такива, че с право може да се нарече мегалодон, нали? Какво ще кажете, Куинт?

— Ще кажа, че ви е хванало слънцето — отвърна стопанинът на риболовния катер.

— Не, наистина, до какви размери могат да достигнат тези риби, как мислите?

— Не съм всезнайко. Мисля, че е дълга шест метра и тогава бих могъл да твърдя, че подобни твари достигат шест метра. Ако утре видя акула с дължина седем метра, ще твърдя, че достигат дължина седем метра. Глупаво е да се правят предположения.

— И все пак, колко може да е голяма най-грамадната от тях? — попита Броуди и тутакси съжали за въпроса си. Стори му се, че по този начин признава авторитета на ихтиолога.

Но Хупър бе твърде увлечен, развълнуван и щастлив, за да се възползува от превъзходството си.

— Там е работата, че никой не знае — отвърна той. — В Австралия една акула се оплете в някаква верига и потъна. Беше дълга над десет метра, поне така съобщиха във вестниците.

— Почти два пъти по-дълга от нашата — отбеляза Броуди. Съзнанието му отказваше да възприеме дори онова, което сам бе видял — та той съвсем не можеше да си представи гигантските размери на рибата, за която говореше ихтиологът.

Хупър кимна с глава в знак на съгласие.

— Обикновено хората смятат, че акулите не достигат повече от девет метра дължина, но тази цифра не е точна. Ето и Куинт сам каза: ако видя утре седемметрово чудовище, ще помисля, че това е най-дългата акула. Но представете си нещо поразително — че някъде в океанските дълбини обитават великани, дълги трийсет метра. Това е напълно възможно.

— Дрън-дрън — каза Куинт.

— Не твърдя, че е така — продължаваше Хупър. — Само казвам, че съществува вероятност.

— Все едно, това са глупости.

— Може би. А може би не. Обърнете внимание на латинското наименование на този вид акули — Charcharodon carcharias. Най-близкият им предшественик се е наричал Charcharodon megalodon. Живял е преди 30–40 хиляди години. Открити са зъби от мегалодон. Дълги са петнайсет сантиметра. От това следва, че изкопаемата акула е достигала дължина от двайсет и четири до трийсет метра. Имала е точно такива зъби, каквито откриваме у голямата бяла акула, живееща в наши дни. Да предположим, че и двете акули принадлежат към един и същи вид. С какви доказателства разполагаме, че мегалодоните наистина са измрели? И защо? Храната им е достатъчна. Щом като китовете не гладуват, значи че и тези риби спокойно могат да се прехранват. Никога не ни се е случвало да видим бели акули, дълги трийсет метра, но от това съвсем не следва, че не съществуват. Гигантските акули нямат никаква причина да се издигат на повърхността. Те спокойно могат да си намират храна в океанските дълбини. Мъртвите акули не се изхвърлят на брега — липсват им плавателни мехури. Опитайте се да си представите как би изглеждала една трийсетметрова бяла акула. Знаете ли на какво е способна и каква сила притежава?

— Става ми страшно, като си помисля — промълви Броуди.

— Трябва да има размери на параход, а пастта й сигурно е натъпкана със зъби, които приличат на касапски брадвички.

— Искате да кажете, че нашата акула е само бебе? — Броуди се почувства слаб и беззащитен. Такава риба би могла да глътне катера.

— Не, това е възрастна акула — каза Хупър. — Сигурен съм. Акулите са като хората. Един израства до метър и петдесет, друг — до два и четирийсет. Господи, какво ли не бих дал да видя някой голям мегалодон.

— Вие сте просто луд — заяви Броуди.

— Не, представете си само. Все едно да откриеш снежен човек.

— Ей, Хупър — викна Куинт, — може би ще спреш да дрънкаш небивалици и ще започнеш да хвърляш примамката зад борда? Все пак нямам нищо против да хвана нещичко.

— Разбира се — съгласи се Хупър. Той се върна на мястото си на кърмата и се зае да изсипва стръв зад борда.

— Мислите ли, че ще се върне? — попита Броуди.

— Не знам — отвърна Куинт. — Никога не можеш да предвидиш какво ще направят тези твари. — Той извади от джоба си бележник и молив. Изпъна лявата си ръка по посока на брега. Зажумя с дясното си око и проследи по въображаемата линия там, където сочеше показалецът му, после надраска нещо в бележника си. След миг измести ръката си малко по-наляво, отново погледна и пак записа нещо.

— Определям местонахождението на катера — каза Куинт, като изпревари въпроса на полицая. — Искам да разбера къде се намираме, за да дойдем утре на същото място, ако акулата днес не се появи повече.

Броуди погледна към брега. Макар че засенчи очи с длан и примижа, зърна само мержелеещите се сиви очертания на сушата.

— Как се ориентирате?

— По фара на носа и по градската водоснабдителна кула. Те се падат под разни ъгли в зависимост от това къде се намираш.

— Нима ги виждате? — Броуди се напрегна, но не можа да забележи нищо освен едно малко възвишение.

— Разбира се, че виждам. И вие бихте видели, ако бяхте прекарали трийсет години в морето.

— Наистина ли мислите, че акулата ще остане тук? — попита Хупър, като се усмихна.

— Не знам — отвърна Куинт. — Но нали я открихме именно тук.

— Ясно е, че не се е отдалечавала от Амити — додаде Броуди.

— Разбира се. Защото се изхитри да си намира храна по тези места — каза Хупър. В гласа му нямаше нито ирония, нито присмех. Но неговата забележка болезнено прободе сърцето на Броуди.

Те почакаха още три часа, но акулата не се върна. Течението отслабна и все по-бавно разнасяше мазния слой на повърхността.

— Хайде да се връщаме — предложи Куинт малко след пет часа. — За днес стига, иначе търпението ни може да се свърши.

— Накъде, според вас, е тръгнала акулата? — попита Броуди. Въпросът беше напразен — той знаеше, че не може да му се отговори.

— Дявол знае — рече Куинт. — Когато ги търсиш, тях ги няма, а като не ти трябват, тези чудовища тутакси изникват пред теб. Не можеш да ги разбереш.

— Как мислите, не трябва ли да останем цялата нощ и да хвърляме примамка във водата?

— Не. Вече ви казах: би било лошо, ако пелената се разпростре твърде нашироко. Не сме си взели никаква храна. И не на последно място — вие няма да ми платите за денонощен труд.

— А ако ви платим?

Куинт се замисли.

— Няма смисъл. Идеята е привлекателна, но най-вероятно ще чакаме напразно. Пелената ще се разпростре надалеч и само ще ни обърка и дори рибата да се окаже съвсем наблизо, няма да я усетим, ако не нападне катера. Да взема пари за такова нещо означава просто да си платите за едно преспиване на борда. Не съм съгласен на това по две причини. Първо — ако пелената се разпростре твърде надалеч, ще ни развали утрешния ден, и второ — предпочитам през нощта катерът да е на кея.

— Ясно — каза Броуди. — Жена ви вероятно също ще бъде по-спокойна, ако прекарате нощта у дома си.

— Аз нямам жена — равнодушно отвърна Куинт.

— О, извинете.

— Няма защо. Тя просто не ми е нужна. — Куинт се обърна и се заизкачва по трапа към мостика.

 

 

Елън приготвяше вечеря за децата, когато на вратата се позвъни. Момчетата гледаха телевизия в гостната.

— Отворете вратата, моля ви се — викна им Елън.

Тя чу щракането на ключалката, после нечий говор, а след минути видя Лари Вон, изправен пред вратата на кухнята. Не бяха минали и две седмици, откакто се видяха за последен път, но промяната във външността на кмета бе толкова поразителна, че Елън го загледа с удивление. Както винаги Вон изглеждаше сякаш изваден от кутийка — синьо спортно сако с две копчета и закопчана догоре риза, сиви панталони и модни мокасини. И все пак видът му бе променен. Беше отслабнал и като при повечето хора, които не страдат от излишни килограми, това се бе отразило на лицето му. Очите му бяха хлъзнали и както се стори на Елън, изглеждаха по-светли от обикновено — бледосиви. Кожата му също бе посивяла и видимо увиснала на бузите. Той непрекъснато облизваше и без това влажните си устни.

Елън се смути, когато усети, че бе задържала погледа си върху него по-дълго, отколкото бе прилично.

— Здравей, Лари каза тя и наведе очи.

— Здравей, Елън. Наминах, за да… — Вон отстъпи няколко крачки назад и надникна в гостната. — Най-напред бих помолил да ми дадеш нещо за пиене.

— Разбира се. Нали знаеш къде е барът? Налей си. С удоволствие бих ти приготвила напитката, но ръцете ми са изцапани.

— Не се безпокой. Сам ще се оправя. — Той отвори шкафа, където стоеше алкохолът, извади една бутилка и си наля пълна чаша джин. — Та както се канех да ти кажа, наминах, за да се сбогуваме.

Елън спря да подрежда парчетата пилешко в тигана и попита:

— Ти заминаваш? За дълго ли?

— Не знам. Може би завинаги. Тук повече нямам работа.

— А какво ще стане с бизнеса ти?

— Свърши се с него. Или по-точно, вижда му се краят.

— Какво искаш да кажеш? — Бизнесът не е нещо, което има край.

— Права си, но аз изгубих всичко. Малкото, което ми остана, ще премине в ръцете на моите… съдружници. — Той като че ли изплю тази дума и в желанието си да се избави от вкуса й в устата си, изпи голяма глътка джин.

— Мартин каза ли ти за нашия разговор?

— Да. — Елън погледна тигана и обърна парчетата месо.

— Сигурно си развалила мнението си за мен.

— Не мога да те съдя, Лари.

— Никога не съм искал да навредя някому. Надявам се, че ми вярваш?

— Вярвам ти. Елинор знае ли нещо?

— Нищо, горката. Бих желал да я предпазя от всичко това, ако мога. Това е една от причините за заминаването ми. Знаеш, че тя ме обича и не бих искал и двамата да се… лишим от тази любов.

Вон се облегна на мивката.

— Да ти кажа ли нещо? Понякога си мисля — и през всичките тези години съм си го мислил от време на време, — че двамата с теб бихме били отлична двойка.

Елън се изчерви.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си от добро семейство. Имаш големи връзки, заради които аз трябваше да изгубя толкова сили. Бихме си подхождали и двамата щяхме да заемем подобаващото ни се положение в Амити. Ти си красива, добра, силна. Щеше да си истинско богатство за мен. И си мисля, че бих могъл да ти създам живот, който да те задоволи.

Елън се усмихна.

— Не съм толкова силна, колкото си мислиш, Лари. Не знам какво… богатство бих била за теб.

— Не се подценявай. Надявам се, Мартин те оценява по достойнство. — Вон допи джина си и постави чашата в умивалника. — Впрочем, вече е твърде късно да се отдавам на блянове.

Той се приближи до Елън, хвана я за раменете и я целуна по косата.

— Довиждане, скъпа — каза той. — Спомняй си понякога за мен.

Елън го погледна.

— Добре. — Тя го целуна по бузата. — Къде отиваш?

— Не знам. Или във Върмонт, или в Ню Хампшир. Може би ще започна да продавам земя на любителите на ски-спорта. Кой знае? А може би ще стана скиор.

— Казал ли си на Елинор за това?

— Казах й, че вероятно ще заминем от Амити. Тя само се усмихна и отвърна: „Както пожелаеш, Лари.“

— Скоро ли тръгвате?

— Още щом се разбера с адвокатите си за моите… дългове.

— Изпрати ни картичка с адреса си.

— Добре. Довиждане.

Вон излезе от кухнята и Елън чу как външната врата се затваря зад гърба му.

Щом сервира на децата, Елън се качи в спалнята и седна на леглото. „Живот, който би те задоволил“ — бе й казал Вон. Какъв би могъл да бъде този живот? Обезпеченост? Признание? Никога нямаше да съжалява за моминските си години, тъй като бракът не би я откъснал от миналото й. Нямаше да бъде терзана от копнеж да промени всекидневието си, да се самоутвърди, да си докаже, че може да се хареса. Нямаше да изневери на Мартин с Хупър.

Все пак, едва ли. Вероятно бе изневерила на Броуди просто така, от скука, както много други жени, които прекарваха по цели седмици в Амити, докато съпрузите им работеха в Ню Йорк. С Лари Вон тя би живяла без всякакви вълнения, би затънала в ограничено самодоволство.

Докато размишляваше над думите на Вон, Елън започна да осъзнава колко щедро я е възнаградил животът: общуването с Броуди й бе дало много повече, отколкото на такива като Лари Вон бе отредено да получат от съдбата; една смесица от дребни несгоди и малки радости, които, събрани заедно, представляваха нещо много сходно на щастието. И колкото по-ясно й ставаше това, толкова повече съжаляваше за изгубените години, изпълнени с нервност и опити да върне миналото. Внезапно я обхвана страх — страх, че твърде късно бе прозряла това и че с Броуди може да се случи нещо, преди да е вкусила плода на своето прозрение. Тя погледна часовника: шест и двайсет. Той трябваше вече да си е у дома. Нещо му се е случило, помисли си тя. Боже мили, само не с него!

Елън чу как долу се отвори вратата. Тя скочи от леглото, втурна се по коридора и се затича надолу по стълбата. Хвърли се на врата на Броуди и силно го целуна по устата.

— Боже мой — каза той, когато тя го освободи от прегръдките си, — това се казва посрещане.