Питър Бенчли
Челюсти (4)

Четвърта глава

През следващите няколко дни времето се запази ясно и необичайно тихо. От югозапад подухваше постоянен слаб ветрец — лек бриз, от който повърхността на океана се набръчкваше, но без да образува бели зайчета. Хлад се усещаше само нощем — след толкова слънчеви дни земята и пясъкът се бяха нагорещили.

В неделя беше двайсети юни. Занятията в държавните училища щяха да продължат още цяла седмица, но за частните колежи в Ню Йорк учебната година бе вече свършила. Онези семейства, които имаха собствени вили в Амити, бяха започнали да пристигат за почивните дни още от началото на май. Летовниците, наели къщи от петнайсети юни до петнайсети септември, вече бяха разопаковали вещите си, бяха проучили в кой шкаф се намира спалното бельо и къде стоят порцелановите сервизи и другите необходими неща и се чувстваха като у дома си.

Около обяд плажът под Скоч Роуд и Олд Мил Роуд пъстрееше от народ. Съпрузите се припичаха в полудрямка върху хавлиените кърпи и набираха сили за предстоящата партия тенис и за обратния път към Ню Йорк с експреса „Лонг Айлънд“. Съпругите, удобно настанени в алуминиеви шезлонги, четяха Хелън Макинес. Джон Чийвър и Тейлър Колдуел, като от време на време откъсваха поглед от книгата, за да глътнат малко изстуден вермут.

Момчета и момичета между дванайсет и шестнайсет години се излежаваха плътно наредени един до друг. Момчетата се наслаждаваха на усещането от горещия пясък, обгърнал тазовете им, и протягаха вратове да зърнат нещо между бедрата на момичетата, легнали по гръб.

Тези младежи не можеха да се причислят към хипитата. Не произнасяха и банални лозунги. Те бяха наследили привилегиите заедно с гените си. Техните вкусове, техните възгледи бяха предопределени от предишните поколения, тъй както цветът на очите им. Не страдаха от авитаминоза или от анемия. Зъбите им, дали по природа, или благодарение на добри зъболекари, бяха правилни, бели и равни. Телата им бяха стройни, мишците — силни — от деветгодишна възраст те редовно се занимаваха с бокс, от дванайсет — с езда, а след това — с тенис. От тях лъхаше приятна миризма дори в горещината. Девойките издаваха леко ухание на парфюм, а младежите — аромат на чисто тяло.

Това не означаваше, че са глупави или порочни. Ако се измереше груповият им коефициент на интелигентност, би се оказало, че по природни данни те могат да бъдат включени в онзи интелектуален елит, който съставлява една десета от цялото население на земята. Обучаваха се в училища, където им преподаваха най-различни предмети, включително умението да общуват с представителите на националните малцинства, както и различни философски теории, екологически хипотези, тактика на политическата борба; запознаваха ги с проблемите на наркотиците и секса. С една дума — знаеха много, но предпочитаха да не показват нищо от онова, което им бе известно. Беше им втълпено да вярват (или поне да живеят с чувството), че нямат никакво отношение към онова, което става по света. И наистина нищо не ги засягаше; нито расовите бунтове в Трентън, Ню Джърси и Гари, щата Индиана, нито фактът, че на много места Мисури е замърсена до такава степен, та понякога повърхността на водата пламва, нито корупцията на полицията в Ню Йорк, нито увеличаващата се престъпност в Сан Франциско, нито скандалните разобличения, че в кренвиршите са открити личинки от насекоми и хексахлорофин, които предизвикват възпаление на мозъка. Те се отнасяха равнодушно дори към икономическата криза, която разтърсваше Америка. Колебанията на борсата бяха само досадни обстоятелства, които даваха повод на бащите им от време на време да ги посгълчават за разточителството им, било то действително или въображаемо.

Те бяха от онези млади хора, които пристигаха в Амити всяко лято. Другите — а сред тях се срещаха и скитници — организираха демонстрации, бъбреха на разни теми, събираха се на групички, подписваха се под петиции и обикновено през цялото лято бяха заети в някакви организации с непонятни от съкращения наименования. Но тъй като не приемаха обществото в Амити, а се присъединяваха към неговите жители само на празниците по време на Деня на труда, никой не ги вземаше на сериозно.

Децата играеха край водата, копаеха дупки и се замерваха с мокър пясък, без да мислят и без да ги е грижа какви ще станат и какво ги чака.

Едно момченце на шест години хвърляше плоски камъчета във водата, така че да ги накара да подскачат на повърхността, после това му омръзна. То отиде при майка си, която се печеше на плажа, и седна до нея.

— Хей, мамо — каза то, като безцелно чертаеше с пръстче по пясъка.

Майка му се обърна към него и прикри с ръка очи от слънцето.

— Какво има?

— Тук ми омръзна вече.

— Толкова скоро? Още е юни.

— И какво от това? Доскуча ми. Няма какво да правя.

— Виж колко голям е плажът. Можеш да си играеш където поискаш.

— Знам. Но нямам какво да правя. Казвам ти, че ми е скучно.

— Защо не си поиграеш с топката?

— С кого? Тук няма никой.

— Как така няма? Потърси ли семейство Харис? А къде е Томи Конвърс?

— Няма ги. Тук няма никой. Ужасно ми е скучно.

— Моля те, Алекс, не повтаряй едно и също.

— Може ли да вляза във водата?

— Не. Водата е студена.

— Откъде знаеш?

— Знам и толкова. Освен това не мога да те пусна сам.

— А защо ти не дойдеш с мен?

— Да се къпя? Не, разбира се.

— Само ще стоиш и ще ме гледаш.

— Алекс, мама е ужасно уморена. Нима няма с какво да се занимаваш?

— Може ли да вляза с надуваемия дюшек?

— Къде?

— На плиткото. Няма да плувам, само ще полежа на дюшека.

Майката седна, сложи слънчевите очила и огледа плажа. На десетина метра от тях някакъв мъж се бе потопил до кръста във водата и държеше детето си на раменете. Жената го погледна и внезапно я обзе жал към самата себе си: вече нямаше мъж, на когото би прехвърлила тази отговорност — да си поиграе с детето.

Не бе успяла да отвърне поглед от тях, когато момченцето се обади, сякаш отгатнало мислите й:

— А татко щеше да ми разреши — каза то.

— Алекс, време е да разбереш, че по този начин няма да ме склониш на отстъпки. — Тя отново огледа плажа. Беше пуст, само в далечината се виждаха няколко двойки. — Е, добре — съгласи се тя. — Върви. Но не се отдалечавай. И без дюшека не плувай. — Погледна строго момченцето, дори свали очилата си, за да може то да види очите й.

— Няма — обеща детето. Стана, хвана гумения дюшек и го повлече към водата. После го вдигна на ръце и нагази в нея, като го държеше пред себе си. Когато се натопи до кръста, то легна на дюшека. Вълната го подхвана и го повдигна заедно с момченцето. То се намести по-удобно и започна бавно и равномерно да гребе с двете ръце. От глезените надолу крачетата му висяха във водата. Детето навлезе малко навътре, а после заплува по протежение на брега. Слабото течение бавно го увличаше, но то нищо не забелязваше.

На петдесетина метра от брега дъното рязко падаше надолу — макар и не отвесен, наклонът бе повече от четирийсет и пет градуса. Там, където започваше понижението, дълбочината бе четири-пет метра. Малко по-навътре тя достигаше седем метра, после дванайсет, а след това петнайсет метра. На дълбочина трийсет метра дъното ставаше равно и така се запазваше на разстояние около километър. Още малко по-нататък то хлътваше на шейсет метра, след което започваха истинските океански глъбини.

Огромната риба плуваше на десетина метра под повърхността с леко, почти недоловимо движение на опашката. Тя нищо не виждаше, тъй като водата бе размътена от дребни растителни организми. Рибата плуваше успоредно на брега. Внезапно тя се извърна, леко се наклони и като следваше релефа на дъното, постепенно започна да се издига към повърхността. Сега до очите й достигаше повече светлина, но рибата все още нищо не съзираше.

Момченцето си почиваше с ръце, потопени във водата, а стъпалата му се обливаха от ритмично надигащите се вълни. Главата му бе обърната към брега и то забеляза, че се е отдалечило повече, отколкото майка му разрешаваше. Видя, че тя все още лежи върху хавлиената кърпа, а мъжът и детето си играят там, където се разбиваха вълните. Момченцето не се изплаши — водата беше спокойна, а и то бе само на дванайсет метра от брега. Все пак реши да се върне малко: майка му всеки миг можеше да го зърне и да го извика да излиза от водата. Изпълзя малко извън дюшека, за да може да си помага с крака. Ръцете му почти безшумно загребаха водата, но краката му силно ритаха и разпенваха вълните наоколо.

Рибата не чу звука, ала усети резките поривисти плясъци, предизвикани от ударите на краката му. Сигналите, макар и слаби, бяха недвусмислени за нея и тя ги последва настървена. Отначало се движеше бавно, но после, когато вибрациите станаха по-отчетливи, бързо набра скорост.

Момченцето спря за миг да почине. Сигналите секнаха. Рибата заплува по-бавно, като въртеше глава в стремежа си да ги улови. Детето лежеше съвсем неподвижно и рибата мина на голяма дълбочина под него, но после пак се върна назад.

Момченцето заплува отново. Сега то удряше с крака след три-четири загребвания — работата с краката бе далеч по-трудна от гребането. Тези рядко повтарящи се удари изпратиха нови сигнали до рибата. Тя ги улови мигновено, тъй като се намираше точно под дюшека. Рибата се вдигна към повърхността. Тя плуваше почти вертикално, защото забеляза движението над себе си. Не бе сигурна дали онова, което пляска отгоре, става за ядене, но това вече нямаше никакво значение. Инстинктът й диктуваше да нападне: ако онова, което погълне, се смели в стомаха й, значи е за ядене, ако не — по-късно ще го повърне. Като разтвори паст и махна силно със сърповидната си опашка, хищникът се нахвърли върху жертвата си.

Последното, което детето усети, бе силен удар в корема. Дъхът му секна, то не успя да извика, а дори да имаше време за това, не знаеше какво да вика, тъй като не бе видяло рибата. Акулата изхвърли дюшека нагоре във въздуха. Главата, ръцете, раменете, почти цялото тяло на момченцето заедно с дюшека изчезнаха в нейната паст и челюстите се затвориха. В устрема си нагоре рибата изскочи от водата, полетя напред и се пльосна по корем, като смилаше в обща каша наведнъж месо, кости, сухожилия, гума. Краката на момченцето, отделени от туловището му, бавно се спускаха към дъното с въртеливо движение.

Мъжът, който си играеше с детето край брега, извика:

— Хей!

Той не вярваше на очите си. Продължаваше да гледа натам, където току-що бе видял момченцето, после извърна глава към брега, но внезапно мощен плясък го накара отново да се обърне към океана, ала не зърна нищо повече освен вълните, породени от плясъка, които се разбягваха в концентрични окръжности.

— Видя ли? — изкрещя той. — Видя ли?

— Какво, татко, какво? — детето изплашено го гледаше.

— Там! Акула или кит, или бог знае какво! Нещо огромно!

Майката на момченцето, която дремеше излегната на хавлиената кърпа, отвори очи, присви ги и погледна към мъжа. Той показа на детето нещо във водата, детето побягна на брега и застана до купчина дрехи. Мъжът затича към майката на момченцето и тя седна. Не разбираше думите му, но мъжът сочеше към водата. Тя засенчи очите си с ръка и погледна към океана. Отначало не се изненада, че не вижда нищо. Но внезапно си спомни: „Алекс!“

 

 

Броуди обядваше — печено пиле, картофено пюре и грах.

— Пак картофено пюре — промърмори той, когато Елън постави чинията пред него. — Какво правиш с мен?

— Не искам да умреш от глад. Освен това повече ти отива да си пълен.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя — каза Елън. Но стана Броуди. Така беше винаги. За телефона се готвеше тя, но винаги отиваше той. Същото се случваше и когато тя забравяше нещо в кухнята. Например казваше, че е забравила салфетките и че веднага ще отиде да ги донесе, но и двамата знаеха, че той ще свърши тази работа.

— Недей, сигурно е за мен — спря я Броуди. Всъщност беше убеден, че търсят нея, ала изрече думите по навик.

Обаждаха се от полицейския участък.

— Тук е Биксби, шефе.

— Какво има, Биксби?

— Мисля, че е по-добре да дойдете тук.

— Защо?

— Работата е там, шефе… — Очевидно Биксби не желаеше да излага подробностите. Каза нещо на някого до него, после отново заговори в слушалката: — Тук има една жена. Тя е в истерия…

— Какво се е случило?

— Детето й. Там на плажа.

Стомахът на Броуди се сви.

— Какво е станало с него?

— Ами… — Биксби заекна, а после бързо каза: — Четвъртък.

— Слушай, диване такова — започна Броуди, но веднага се спря. Беше започнал да разбира. — Веднага пристигам — и постави телефонната слушалка обратно на мястото й.

Целият трепереше, като че ли бе трескав. Страх, чувство за вина и безсилна ярост — всичко се сля в остър пристъп на болка. Внезапно осъзна, че са го излъгали и предали, но и сам той се чувстваше предател и лъжец. Със сила го бяха въвлекли в тази мръсна работа. Бе се превърнал в безволева марионетка. Сега цялата вина падаше върху него, макар че виновният не бе само той. Виновни бяха и Лари Бон, и неговите съдружници, независимо дали имаше такива, или не. Искаше да постъпи както повелява дългът му, но не му разрешиха. Но кои бяха те, че да го командват? Какъв полицай е, щом се огъна пред Вон? Беше длъжен да закрие плажовете.

Да предположим, че ги бе закрил. Рибата можеше да си отиде, възможно бе да доплува до бреговете на Истхамптън и там да нападне някого. Ала станало беше тъкмо най-лошото.

Той не бе закрил плажовете и заради това бе загинало дете. Ясно като бял ден. Причина и следствие. Внезапно Броуди почувства отвращение към себе си. Едновременно с това му стана жал за самия себе си.

— Какво се е случило? — попита Елън.

— Току-що е загинало едно дете.

— Как?

— Пак тази проклета акула.

— О, господи! Ако беше закрил плажовете… — подзе тя, но веднага млъкна.

— Да, знам.

Когато Броуди пристигна, Хари Медоус вече го чакаше на паркинга зад полицейския участък. Той отвори предната врата и натика огромното си туловище на седалката до Броуди.

— Това се казва случайност — каза Медоус.

— Аха. Кой е там, Хари?

— Един младеж от „Таймс“, двама от „Нюздей“ и един от моя вестник. Жената също е вътре. Дошъл е и мъжът, който твърди, че видял как станало всичко.

— Как са подушили онези от „Таймс“?

— За нещастие репортерът бил на плажа заедно с единия от „Нюздей“. Дошли с компания за уикенда. Разбрали веднага какво се е случило.

— Кога е станало?

Медоус погледна часовника си.

— Преди петнайсет-двайсет минути. Не повече.

— Знаят ли за онова момиче — Уоткинс?

— Нямам представа. Разбира се, моят човек знае, но той е достатъчно съобразителен, за да си държи езика зад зъбите. Що се отнася до другите — всичко зависи от това с кого са говорили. Едва ли са се докопали до онази история. Нямали са време.

— Рано или късно ще се докопат.

— Знам — каза Медоус. — Това ще ме постави в доста трудно положение.

— Теб? Ама че си шегобиец.

— Говоря сериозно, Мартин. Ако някой в „Таймс“ започне да души около оня случай и той се появи в утрешните вестници заедно със съобщението за новото нападение на акулата, на „Лидър“ ще му се стъжни животът. Имам намерение да го използвам, за да спася честта на вестника, дори ако другите не го направят.

— Как имаш намерение да го използваш, Хари? Какво искаш да напишеш?

— Още не знам. Казвам ти, че съм в много затруднено положение.

— И кого ще обвиниш за потулването на историята? Лари Вон?

— Едва ли.

— Мен?

— Не, не. Въобще няма да пиша, че някой се е погрижил да я потули. Заговор не е имало. Искам да поговоря с Карл Сантос. Ако го убедя да каже онова, което трябва, ще избегнем много неприятности.

— А ако напишеш истината?

— Какво по-точно?

— Ако напишеш всичко, както си беше? Че съм искал да закрия плажовете и да предупредя хората за опасността, но членовете на градската управа не са се съгласили и тъй като аз съм се оказал страхливец и не съм могъл да настоя на своето, да изпълня дълга си, съм играл по свирката им. Да напишеш как влиятелното общество в Амити е решило, че няма основание да се плашат хората само защото край бреговете се е появила акула, която обича да яде малки деца.

— Престани, Мартин. Ти не си виновен. Никой не е виновен. Взехме това решение, поехме и риска и загубихме. Това е всичко.

— Потресаващо. Сега ми остава само да отида и да кажа на майката на детето: много съжаляваме, но бяхме принудени да пожертваме детето ви в тази игра вместо чип.

Броуди излезе от колата и закрачи към задния вход на участъка. Медоус, затруднен от тясната врата, го последва.

Броуди спря.

— Ето какво искам да знам, Хари. Кой всъщност взе това решение? Ти се подчини, аз се подчиних. Предполагам, че Лари Вон също не го е решил сам. Според мен той също се е подчинил на някого.

— Защо мислиш така?

— Имам някои основания. Известно ли ти е нещо за неговите съдружници?

— Доколкото знам, той няма никакви съдружници.

— Ето кое ме кара да се замисля. Добре, да забравим това… поне засега. — Броуди се заизкачва по стълбите, Медоус тръгна след него.

— По-добре влез през парадния вход, Хари… колкото за очи — каза Броуди.

Броуди влезе в кабинета си през една странична врата. Майката на момчето седеше до писалището му и стискаше носна кърпичка в ръце. Беше боса, върху банския си костюм бе наметнала къс хавлиен халат. Броуди я погледна притеснен и отново го обзе чувство за вина. Очите й бяха скрити зад огромни слънчеви очила и той не можеше да види дали жената плаче.

До стената се бе облегнал един мъж. Броуди се досети, че той трябва да е очевидецът. Мъжът разсеяно разглеждаше висящите по стената благодарствени грамоти от обществени организации, снимките на Броуди заедно с почетни гости. Едва ли представляваха интерес за възрастен човек, но не всеки би се решил да разговаря с обезумялата от мъка майка.

Броуди не умееше да успокоява хора, затова се представи и веднага започна да задава въпроси. Жената каза, че не е видяла нищо: момченцето й плавало върху надуваем дюшек и внезапно изчезнало. „Зърнах единствено късове от дюшека.“ Тя говореше с тих равен глас. Мъжът разказа онова, което бе видял. А може би всичко това му се бе сторило?

— И така, никой не е видял никаква акула — заключи Броуди, като дълбоко в душата си се надяваше на нещо.

— А какво друго би могло да бъде? — попита мъжът.

— Какво ли не може да бъде. — Броуди лъжеше и себе си, и тях, като тайно се молеше изведнъж някаква друга версия да се окаже по-правдоподобна. — Дюшекът може да е изпуснал въздуха, момченцето може просто да се е удавило.

— Алекс плува добре — възрази жената. — По-точно плуваше…

— А какво ще кажете за плясъка? — попита мъжът.

— Момчето вероятно се е борило за въздух.

— Но то дори не извика.

Броуди разбра, че от това нищо няма да излезе.

— Добре — каза той, — във всеки случай скоро причините ще ни станат известни.

— Какво имате предвид? — попита мъжът.

— Хората, които загиват във водата, скоро биват изхвърляни на брега. Ако го е нападнала акула, веднага ще си проличи. — Жената отпусна рамене и Броуди се изруга за нетактичността си. — Извинете — каза той.

Жената кимна с глава и заплака.

Броуди помоли мъжа и жената да почакат в кабинета му и отиде в приемната.

Медоус стоеше до вратата, облегнат на стената, младият човек — висок и строен, — който беше до него, го атакуваше с въпроси. Репортерът от „Таймс“ — досети се Броуди. Младежът носеше сандали, бански гащета и риза с къси ръкави. Отляво на гърдите му бе щампирана фигурка на алигатор. Тази емблема веднага предизвика у Броуди чувство на неприязън към репортера. Когато бе млад, Броуди гледаше на тези ризи като на символ на богатство и високо обществено положение. Всички летовници в Амити носеха такива ризи. Броуди извади душата на майка си и накрая тя му купи „риза за два долара с гущер за шест“, по нейните думи, но като видя, че тълпите летовници го отминават със същото равнодушие, както и преди, той се почувства унизен. Съдра алигатора от джобчето, а ризата започна да използва като парцал, с който да почиства газовата косачка — през лятото той изкарваше малко пари с тази косачка. Съвсем наскоро Елън купи няколко скъпи плата от същата фирма; те не можеха да си позволяват да плащат толкова пари за алигатора, но Елън се надяваше, че това ще й помогне да се върне в средата, която бе напуснала. И една вечер Броуди, съвсем неочаквано за самия себе си, започна да я упреква за покупката на „плат за десет долара с гущер за двайсет“.

Двама мъже седяха на скамейката — репортерите от „Нюздей“. Единият бе по бански гащета, другият — с блейзер и спортни панталони. Кореспондентът от вестника на Медоус — Броуди го познаваше под името Нат, — приседнал на края на масата, си бъбреше с Биксби. Като видяха Броуди, те замълчаха.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди.

Младежът, който разговаряше с Медоус, направи крачка напред и каза:

— Аз съм Бил Уитман от „Ню Йорк Таймс“.

„Голяма работа“, рече си Броуди.

— Бях на плажа.

— И какво видяхте там?

— Аз също бях на плажа — намеси се един от репортерите на „Нюздей“ — и нищо не видях. Никой нищо не забеляза, освен онзи младеж, който сега е в кабинета ви. А той, изглежда, е видял нещо.

— Знам — отвърна Броуди, — но и той не е сигурен какво точно е било.

— Какво ще напишете в протокола? Нападение на акула ли? — попита репортерът от „Таймс“.

— Засега нямам намерение нищо да пиша, а и вас съветвам да не предприемате нищо, докато нещата не се изяснят.

Репортерът от „Таймс“ се усмихна.

— Хайде, шефе, какво очаквате да направим. Как да наречем това тайнствено изчезване? „Момче, изгубено сред океана“?

Броуди с труд се овладя да не отговори на нападките на репортера от „Таймс“.

— Вижте, мистър Уитман — фамилията ви беше Уитман, нали? Не разполагаме със свидетели, които са видели нещо повече от разплискване на водата. Човекът в кабинета ми твърди, че е зърнал някакво огромно тяло със сребрист цвят, и според него това може би е била акула. Казва, че никога през живота си не бил виждал жива акула и поради това думите му не могат да се приемат като заключение на експерт. Нямаме труп, нямаме доказателства, че момчето е било нападнато от акула… Знаем само, че е изчезнало. Възможно е да се е удавило. Възможно е да е получило пристъп или припадък. Възможно е да го е нападнала някаква риба или животно, или дори човек. Всяко от тези неща би могло да се случи и докато не получим…

Шумът от автомобилни гуми върху чакъла на обществения паркинг пред зданието прекъсна Броуди. Затръшна се врата на кола и в полицейския участък се втурна Лен Хендрикс. Беше само по бански гащета. Тялото му, с полепнали по него сиво-бели песъчинки, имаше същия цвят като пластмасовата чашка за кафе. Той се спря сред приемната.

— Шефе…

Броуди бе смаян от необичайния вид на голия Хендрикс — с тези пъпчиви бедра и силно издути отпред плувки.

— Нима си се къпал, Ленард?

— Още едно нападение! — съобщи Хендрикс задъхано.

Репортерът от „Таймс“ се оживи:

— А кога беше първото?

Преди Хендрикс да успее да отговори, Броуди каза:

— В момента тъкмо това обсъждаме, Ленард. Не бих желал някой да направи погрешни изводи, преди да сме сигурни какво всъщност се е случило. Дявол да го вземе, момчето може да е потънало.

— Момчето! — възкликна Хендрикс. — Какво момче? Това беше мъж, старец. Преди пет минути. Влезе да плува и едва се бе отдалечил на няколко метра, когато внезапно диво закрещя, главата му се скри под водата, после отново се подаде, той пак извика нещо и изчезна. Наоколо водата се пенеше и хвърчеше кръв като от фонтан. Акулата се отдалечаваше и после отново се нахвърляше върху нещастника. В живота си не съм виждал такава огромна риба, като автомобилен фургон. Влязох до пояс във водата и се опитах да достигна стареца, но рибата непрекъснато се нахвърляше върху него.

Хендрикс млъкна и се загледа в пода. Дишаше трудно, на пресекулки.

— Най-после тя се умори, може да е отплувала, не знам. Приближих се до стареца. Той лежеше с лице във водата. Хванах го за ръката и го дръпнах.

— И после? — попита Броуди.

— Ръката му остана в моята ръка. Изглежда, рибата я бе откъснала и тя едва се е държала на парченце кожа.

Хендрикс вдигна глава — очите му бяха червени с бликнали в тях сълзи на изтощение и ужас.

— Лошо ли ти е? — попита Броуди.

— А, не.

— Извика ли бърза помощ?

Хендрикс отрицателно поклати глава.

— „Бърза помощ“? — учуди се репортерът от „Таймс“. — Все едно е да затвориш вратата на конюшнята, след като конят е бил вече откраднат.

— Затваряйте си устата, умник такъв — каза Броуди. — Биксби, обади се в болницата. Ленард, в състояние ли си да свършиш нещо?

Хендрикс кимна утвърдително.

— Тогава върви да се облечеш и потърси табели с надпис „Плажът е закрит“.

— Имаме ли такива табели?

— Не знам. Трябва да има някъде. Може би са отзад в склада при табелите „Частна собственост, охранявана от полицията“. Ако там няма, ще се наложи да направим няколко. Така или иначе, тези проклети плажове трябва да се закрият.

 

 

В понеделник сутринта Броуди пристигна на работа след седем часа.

— Донесе ли? — попита той Хендрикс.

— На бюрото ви е.

— Какво има там? Добре, сам ще видя.

— Не ще се наложи да търсите дълго.

Новият брой на „Ню Йорк Таймс“ лежеше върху писалището на Броуди. На първа страница в крайната дясна колона, почти в дъното на страницата той прочете:

АКУЛА ЧОВЕКОЯДЕЦ

ДВЕ ЖЕРТВИ В ЛОНГ АЙЛЪНД

Броуди изруга и се зачете:

Уилям Ф. Уитман, специален кореспондент на „Ню Йорк Таймс“

Амити, Лонг Айлънд, 20 юни.

 

Шестгодишно момченце и шейсет и пет годишен мъж днес станаха жертви на акула — и двете нападения са станали в разстояние на един час близо до плажа в този курорт.

Макар тялото на момченцето Александър Кинтнър да не е намерено, официални лица заявиха, че без съмнение то е било нападнато от акула. Свидетелят Томас Дагер от Ню Йорк твърди, че е видял как нещо огромно със сребрист цвят изскочило от водата, нахвърлило се върху момченцето с гумения дюшек и с плясък потънало в океана.

Следователят на Амити Карл Сантос съобщил, че следите от кръв, открити по парчетата от дюшека, извадени по-късно, налагат извода, че момченцето е загинало от насилствена смърт.

Най-малко петнайсет души са били свидетели на нападението върху шейсет и пет годишния Морис Кейтър в два часа на обяд на четвърт миля от мястото, където е намерил гибелта си малкият Кинтнър.

Кейтър е плувал съвсем близо до брега, когато акулата внезапно се нахвърлила върху него. Той викал за помощ, но всички опити да му се помогне били напразни.

„Влязох до пояс във водата и се опитвах да измъкна стареца — разказва полицаят Ленард Хендрикс, очевидец на трагедията, — но рибата не преставаше да се нахвърля върху него.“

Мистър Кейтър, търговец на бижутерия, чиято кантора се намира на 1224-то авеню, беше откаран в болницата в Саутхамптън, където бе издаден смъртният му акт.

През последните две десетилетия това се единствените официално потвърдени случаи на нападения от акула върху хора по източното крайбрежие.

По мнението на доктор Дейвид Дитер, ихтиолог в нюйоркския аквариум на Кони Айлънд, логично е да се предположи, че и двете нападения са извършени от една и съща акула, макар подобно твърдение да не е категорично. През летния сезон в тези води акулите са малобройни — каза Дитер. Изобщо акулите рядко плуват толкова близо до брега. Вероятността на един плаж да се намира почти едновременно две акули, които да нападат хора, е съвсем нищожна.

Като узна, че един свидетел описва акулата, нападнала Кейтър, с думите „огромна като автомобилен фургон“, Дитер заяви, че очевидно става въпрос за голямата бяла акула (Carcharodon carcharias), известна в цял свят със своята лакомия и агресивност.

„През 1916 година — продължи той, — голяма бяла акула изпратила на онзи свят само за един ден четирима къпещи се край бреговете на Ню Джърси. Това е вторият зарегистриран в Съединените щати случай през последното столетие, когато една акула е нападнала няколко души едновременно. Нападението на акула — казва Дитер — е също такава «куриозна злочестина», каквато е падането на гръм върху някоя къща. По всяка вероятност акулата е плувала наблизо. Денят е бил хубав, много хора са се къпели и тя се е оказала край тях. Всичко това е чиста случайност.“

Амити е летен курорт на южното крайбрежие на Лонг Айлънд, разположен приблизително на средата между Бриджхамптън и Истхамптън с население хиляда души. През лятото то достига до десет хиляди.

Броуди свърши да чете и остави вестника на писалището. Случайност според Дитер, чиста случайност. Какво ли би казал, ако знаеше за първото нападение? Пак ли би твърдял, че е чиста случайност? Или би го нарекъл нехайство, непростимо и дори престъпно? Вече са загинали трима души, а двамата щяха да са живи само ако той…

— Чете ли „Таймс“? — попита Медоус. Бе застанал до вратата.

— Да, четох го. Не знаят нищо за Уоткинс.

— Нищо. Това е странно. Нали Лен се изпусна.

— Но ти пишеш за нея.

— Да. Бях принуден. Ето — Медоус му подаде последния брой на вестника на Амити „Лидър“.

На всичките шест колони на първа страница с огромни букви бе изписано:

ДВАМА ДУШИ СТАНАХА ЖЕРТВА НА АКУЛАТА-ЧУДОВИЩЕ ПО КРАЙБРЕЖИЕТО НА АМИТИ

По-долу с дребен шрифт беше подзаглавието:

Броят на жертвите на рибата-убиец стана три

— Ти наистина умееш да поднасяш новини, Хари.

— Чети.

Броуди зачете:

Вчера в Амити двама летовници станаха жертва на акула-човекоядец, която ги нападна, докато плуваха безгрижно в прохладната вода недалеч от Скоч Роуд.

Шестгодишният Александър Кинтнър, отседнал с майка си в дома на Ричард Пакър, бе нейната първа жертва. Той плавал на надуваем дюшек, когато акулата внезапно се нахвърлила върху него. Трупът му не е открит.

След по-малко от половин час шейсет и пет годишният Морис Кейтър, пристигнал в Амити за края на седмицата, който се бе настанил в хотела „Гербът на Абелард“, също се натъкнал на акулата, докато плувал недалеч от градския плаж.

Гигантската риба яростно се нахвърлила върху Кейтър, който викал за помощ. Полицаят Лен Хендрикс, случайно оказал се на плажа (решил да се окъпе за пръв път през последните пет години), отчаяно се опитвал да отдръпне човека, но акулата не отстъпвала. Когато измъкнали Кейтър от водата, той бил мъртъв.

През последните пет дни това е третият случай на нападение от акула край бреговете на Амити с фатален изход.

Миналата сряда през нощта Кристин Уоткинс, която гостувала у семейство Фут, живеещи на Олд Мил Роуд, отишла да поплува и изчезнала.

В четвъртък сутринта началникът на полицията Мартин Броуди и полицаят Хендрикс открили тялото й. Както заявява следователят Карл Сантос, „причината за смъртта е нападение от акула и две мнения по въпроса не може да има“.

На въпроса защо не е било съобщено за смъртта във вестника, Сантос не отговорил нищо.

Броуди погледна над вестника и попита:

— Наистина ли Сантос е избегнал отговора?

— Не. Каза, че само аз и ти сме го питали каква е причината за смъртта, тъй че не се смятал задължен да го заявява публично. Както разбираш, отговорът му не ме устройва. Така цялата вина би паднала върху мен и теб. Надявах се, че ще успея да го накарам да каже нещо от рода на „Семейството й помоли да запазим в тайна причината за смъртта й“, но той не пожела. Много добре го разбирам.

— И какво направи тогава?

— Опитах се да се свържа с Лари Вон, но той бе заминал от града за края на седмицата. Най-уместно е той да изложи официалната версия.

— А като не го намери?

— Чети.

Както се разбра, полицията в Амити и местните официални лица решили да не съобщават за произшествието в интерес на спокойствието на гражданите. „Хората ще реагират твърде бурно, когато чуят за нападението на акулата — каза един от членовете на градската управа. — Не искахме да всяваме паника. Освен това беше ни известно мнението на един експерт: вероятността от повторно нападение е нищожно малка.“

— Кой е този разговорчив член на управата? — попита Броуди.

— Всички и никой — отвърна Медоус. — Всъщност всички говореха така, но, разбира се, няма да споменаваме имената им.

— А защо плажовете не са били закрити? Някой говорил ли е за това?

— Ти.

— Аз?

На въпроса защо не са били закрити плажовете, щом като по крайбрежието е открита акула-човекоядец, началникът на полицията Броуди каза: „Атлантическият океан е огромен и рибите лесно сменят местата, които обитават. Те не се задържат там, където има малко храна. Как трябваше да постъпим? Да закрием плажовете в Амити? Но тогава хората биха отишли да се къпят в Истхамптън и щяха да изложат живота си на не по-малка опасност, отколкото в Амити.“ След вчерашните събития началникът на полицията Броуди нареди да се закрият плажовете до второ нареждане.

— Боже мой, Хари, та ти си струпал всичко върху мен — каза Броуди. — Представил си нещата така, като че ли съм настоявал за нещо, в което всъщност не вярвах, а после се оказва, че не съм бил прав и са ме принудили да направя онова, към което се стремях през цялото време. Доста мръсен номер.

— Не е номер. Беше ми нужен човек, който да изложи всичко официално, и тъй като Вон бе извън града то естествено изборът ми падна на теб. Ти се съгласи с решението и по този начин волно или неволно го подкрепи. Не виждах никакъв смисъл да излагам мръсните ни ризи на показ.

— Сигурно си прав. Така или иначе, всичко е свършено. Какво още ще трябва да прочета?

— Да ти кажа истината, повече няма какво да четеш. Тук цитирам и думите на Мат Хупър, онзи младеж от Удс Хоул. Той смята, че има малка вероятност акулата да нападне още някого. Но сега не е така уверен като миналия път.

— Според него и трите жертви ли са дело на една акула?

— Не е категоричен, то се знае, но вярва, че е една. И че това е голямата бяла акула.

— Аз също. По-точно не различавам белите акули от зелените или сините, но съм сигурен, че е само една.

— Не знам какво да мисля. Вчера позвъних в бреговата охрана в Монток. Попитах ги дали напоследък не са виждали акули около брега. Отговориха ми, че не са виждали. Нито една за цялата пролет. Нищо чудно — лятото току-що започна. Обещаха да минат надолу по брега с катер и ако забележат нещо, да ми съобщят. Въпреки това аз им позвъних още веднъж. Казаха ми, че са плавали в нашия район в продължение на около два часа и не са забелязали нищо подозрително. Така че наоколо няма много акули. Осведомиха ме също, че когато наоколо се появят акули, те са обикновено сини акули със среден размер от метър и половина до три метра и така наречените пясъчни акули, които по правило не закачат хора. А по думите на Ленард вчера той не е видял синя акула със среден размер. Хупър казва, че има само един начин — продължи Медоус. — Сега, след като нареди да се закрият плажовете, бихме могли да я примамим. Да разпръснем наоколо рибешки вътрешности и други лакомства. Ако акулата плува някъде наблизо, твърди той, те тутакси ще я привлекат насам.

— Великолепна мисъл, няма що. Само това ни липсваше — да привличаме и акули. И какво ще правим после?

— Ще я хванем.

— С какво? С моята вярна въдица?

— Не, с харпун.

— С харпун? Хари, аз не разполагам дори с полицейски катер, а какво да кажа за катер с харпуни.

— Тук е пълно с рибари, от които можем да наемем такъв катер.

— Да, най-малко за сто и петдесет долара на ден.

— Прав си. И все пак… Някакъв шум в приемната го накара да спре по средата на изречението.

Двамата с Броуди чуха гласа на Биксби: „Казвам ви, госпожо, че има съвещание.“ След това някаква жена извика: „Глупости, не ме интересува какво има. Влизам при него, и толкова.“

Някой се затича по коридора. Отпърво един човек, после още един. Вратата на кабинета широко се отвори и на прага застана майката на Александър Кинтнър с вестник в ръка. По страните й се стичаха сълзи.

Само след миг на вратата се появи и Биксби.

— Извинете, шефе. Опитах се да я спра — каза той.

— Нищо, Биксби — отвърна Броуди. — Влезте, мисис Кинтнър.

Медоус стана и й предложи своя стол, но жената се насочи право към Броуди, който стоеше зад бюрото си.

— С какво мога да ви бъда…

Жената го удари с вестника по лицето. Броуди не почувства болка, но този удар и особено звукът — рязък, като звук на изстрел — го потресе. Вестникът падна на пода.

— Какво значи това? — извика мисис Кинтнър. — Какво значи?

— За какво говорите? — попита Броуди.

— За това, което е написано тук! Знаели сте, че е опасно да се влиза във водата, че акулата вече е разкъсала някого и сте мълчали!

Броуди просто не знаеше какво да каже. Онова, което тя говореше, беше истина, от формална гледна точка това не можеше да се отрича, но пък и той не можеше да се съгласи, тъй като то не бе цялата истина.

— Не е съвсем така — отвърна той. — Искам да кажа, че онова, което казвате, е истина… но, моля ви, мисис Кинтнър… — мислено я молеше да дойде на себе си, да го изслуша.

— Вие убихте Алекс! — пронизително започна да крещи тя и Броуди беше сигурен, че думите й можеха да се чуят на паркинга, на улицата, в центъра на града, на плажа, в целия град. Беше сигурен, че жена му и децата му също ги чуват.

Той си помисли: „Спри я, докато не е започнала да вика още нещо.“ Ала единственото, което можа да каже, бе: „Ш-ш-ш-т.“

— Вие! Вие го убихте! — крещеше тя. Беше стиснала здраво юмруците си, настръхнала срещу него, сякаш се опитваше с всяка своя дума да прободе като с кинжал сърцето на Броуди. — Няма да ви се размине!

— Моля ви, мисис Кинтнър — промълви Броуди. — Успокойте се. Позволете ми да ви обясня.

Той я хвана за раменете, искаше да я накара да седне на стола, но тя отскочи настрана от него.

— Махнете си мръсните лапи! — закрещя тя. — Вие сте знаели. Всичко сте знаели, но не сте поискали да го кажете! А сега едно шестгодишно момченце, моето хубаво момченце, детето ми… — Мисис Кинтнър цялата се разтресе от гняв, а сълзите продължаваха да бликат от очите й. — Вие сте знаели! Защо не сте предупредили? Защо? — Тя обгърна с ръце раменете си, като че ли някой се канеше да й надене усмирителна риза, и погледна Броуди от упор. — Защо?

— Защото… — с труд започна Броуди. — Това е дълга история. — Имаше усещането, че е ранен и че всеки миг може да се срути на земята, сякаш наистина бяха стреляли в него. Не знаеше дали ще може да й обясни нещо, дори не знаеше дали ще може да продума изобщо.

— Съмнявам се, че е толкова дълга — каза жената. — О, вие сте ужасен човек. Вие сте ужасен, ужасен човек. Вие…

— Престанете! — викът на Броуди бе едновременно умолителен и рязък. Жената млъкна. — Вижте, мисис Кинтнър, вие се заблуждавате. Не беше така. Попитайте мистър Медоус.

Объркан от сцената, Медоус мълчаливо кимна.

— Разбира се, че ще потвърди. Защо да не потвърди? Той ви е приятел, нали? Възможно е дори да ви е поддържал. — Гневът отново избухна в думите й. — Вие сигурно заедно сте решили всичко. Така ви е било по-лесно. Колко спечелихте от това?

— От кое?

— Не получихте ли пари за кръвта на сина ми? Заплатиха ли ви за вашето мълчание?

Броуди замря ужасен.

— Господи, какво говорите? Разбира се, не.

— Тогава защо? Кажете ми, защо сте мълчали? Аз ще ви платя. Само ми отговорете защо!

— Не мислехме, че може да се повтори.

Броуди сам се учуди колко ясно съумя да формулира всичко. Да, та нали такава бе истинската причина?

Известно време жената мълча, докато осъзнаваше смисъла на казаното. Като че ли повтаряше всичко наум.

— О, господи! — възкликна тя.

Внезапно съвсем изгуби контрол над себе си, все едно в нея някой бе завъртял ключа и бе спрял цялата й енергия. Отпусна се на стола до Медоус и заплака горчиво, като хлипаше и цяла се тресеше.

Медоус се опита да я успокои, но тя не го чуваше. Не чу и Броуди, който нареди на Биксби да повика лекар. Тя не чу, не видя, не почувства нищо, дори когато лекарят пристигна и Броуди му разказа какво се е случило, когато лекарят се опита да й говори, направи й успокоителна инжекция, отведе я с помощта на момчетата на Броуди до своята кола и я откара в болницата.

Когато я отведоха Броуди погледна часовника си и каза:

— Още няма девет часа. Така ми се иска да пийна нещо…

— Ако говориш сериозно в кабинета ми има уиски — предложи Медоус.

— Не искам. Ако днешният ден протече по този начин, главата ми трябва да бъде ясна.

— Моля те, не приемай думите й толкова сериозно. Това е типична истерия.

— Знам, Хари. Всеки лекар ще потвърди, че е била в състояние на невменяемост. Работата не е в приказките. Думите можеха да бъдат други, но смисълът им е същият. Бедата е там, че тя има известно право.

— Престани, Мартин. Сам знаеш, че вината не е твоя.

— Да, не е моя. Мога да обвиня Дари Вон. Или може би теб. Ала едно е вярно — вчерашните две жертви можеха да бъдат избегнати. Аз бих могъл да ги избегна, но не го направих. Това е всичко.

Телефонът иззвъня. Отговориха от съседната стая и после съобщиха по селектора: „Мистър Вон.“

Броуди натисна светещия бутон, вдигна слушалката и каза:

— Здравей, Лари. Как прекара почивните дни?

— Беше добре до единайсет часа снощи — отговори Вон, — докато не включих радиото в колата си, вече на път за дома. Исках веднага да ти позвъня, но реших, че и без това денят за теб е бил труден, та отгоре на всичко да те безпокоя и аз толкова късно.

— С това ти решение вече мога да се съглася.

— Недей да ми натякваш, Мартин. И без това се чувствам зле.

Броуди искаше да попита: „Наистина ли, Лари?“ Искаше да разчопли раната му, да стовари болката си върху другиго. Но разбираше, че не е много справедливо и че е неосъществимо. Затова само каза:

— Разбирам. Дадено.

— Тази сутрин вече анулирах два наемни договора на голяма сума. Със солидни хора. Бяха вече ги подписали и аз им казах, че мога да се обърна към съда. Отговориха ми, че това си е моя работа и че те ще отидат да почиват някъде другаде. Страхувам се да отговарям на телефонните повиквания. Имам още двайсет къщи, които не съм дал под наем за месец август.

— Ще ми се да ти кажа нещо утешително Лари, но се страхувам, че ще стане още по-лошо.

— Какво имаш предвид?

— Това, че плажовете ще бъдат закрити.

— За колко време имаш намерение да ги закриеш?

— Още не знам. За колкото трябва. За няколко дни, може и повече.

— Известно ли ти е, че Четвърти юли е идната неделя?

— Разбира се.

— Надеждите за благоприятно лято рухнаха, но бихме могли да поправим нещата за месец август, ако този пикник премине добре.

Броуди не можеше да разбере дали Вон говори сериозно.

— Какво предлагаш, Лари?

— Нищо. Просто мисля на глас. Или, ако щеш, моля се. И все пак, докога смяташ да закриеш плажовете? За неопределено време? Как ще разберем, че чудовището си е заминало?

— Нямах време да обмисля нещата. Дори не знам защо е дошло тук. Искам да те попитам нещо, Лари. Така, от любопитство.

— Какво?

— Кои са съдружниците ти?

Настана тишина. След малко Вон каза:

— Защо ти е да знаеш? Това няма нищо общо със случилото се.

— Казах ти — просто любопитство.

— Използвай любопитството си в собствената си работа, Мартин, и ме остави сам да се грижа за делата си.

— Разбира се, Лари. Не се обиждай.

— И така, какво смяташ да правиш? Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме акулата сама да си отиде. Можем да умрем от глад.

— Знам. Двамата с Медоус тъкмо обсъждахме нещо. Един приятел на Хари, специалист по рибите, казва, че трябва да се опитаме да я хванем. Какво ще кажеш, да платим ли двеста долара на Бен Гарднър и да наемем лодката му за ден-два? Не знам дали някога е хващал акула, но си струва да опитаме.

— Всичко си струва, само и само да се избавим от това страшилище. Дерзай. Кажи му, че аз ще намеря парите.

Броуди остави слушалката и се обърна към Медоус.

— Не знам защо това ме интересува, но ще дам мило и драго, за да узная нещо по-подробно около делата на мистър Вон.

— Защо ти е?

— Той е много богат. Дали акулата ще се подвизава дълго тук, или не — това няма много да навреди на богатството му. Разбира се, ще понесе някои загуби, но той се държи така, като че ли за него това е въпрос на живот и смърт. Не за града, а лично за него.

— Може би е заговорила съвестта му?

— Току-що разговарях с него по телефона и не останах с такова впечатление. Повярвай ми, Хари. Знам какво е съвест.

 

 

На десет мили южно от източната част на Лонг Айлънд нает риболовен катер бавно дрейфираше по течението. Зад кърмата, по водата, покрита с петна от мазут, се точеха две жици. Капитанът на катера, висок сух мъж, седеше на пейка върху подвижния мост и внимателно се взираше във водата. Долу в кубрика двамата мъже, които бяха наели катера, седяха и четяха — единият роман, а другият вестник „Ню Йорк Таймс“.

— Хей, Куинт — извика онзи с вестника, — видя ли статията за акулата-човекоядец?

— Да — отвърна капитанът.

— Какво мислиш, ще я срещнем ли?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— А ако тръгнем да я търсим?

— Няма да тръгнем.

— Защо?

— Изпуснахме мазут. Ще стоим тук.

Мъжът поклати глава и се усмихна.

— Ех, какво развлечение би било!

— С такава риба шега не бива — отряза капитанът.

— Далеч ли е Амити оттук?

— Малко по̀ на юг.

— Ако акулата е някъде наблизо, може и да се натъкнем на нея.

— Някога ще се срещнем. Но не днес.