Уилям Питър Блати
Легион (9)

9.

Скъпи Отче Дайър,

Скоро може би ще се питаш: Защо аз? Защо един непознат поставя бремето си в моите ръце, а не в ръцете на своите колеги, които са учени и със сигурност са по-подходящи за тази задача? Е, те не са по-подходящи. Науката подхожда към тези проблеми както детето към лекарството си. Предполагам, че и вие самият ще бъдете настроен скептично. Още един смахнат с плачеща статуя на Иисус, която плаче с истински сълзи, ще кажете вероятно вие. Само заради това, че съм свещеник, той трябва да си мисли, че ще преглътна всяка стара чудотворна крава, а в този случай пурпурна при това.

Е, аз наистина не си мисля всичко това. Предавам това на теб, защото ти вярвам. Не на свещеника, отче — на теб. Ако възнамеряваше да ме предадеш, ти вече щеше да си го направил. Но ти не го направи. Удържа на думата си. Това наистина е нещо. Когато разговаряхме, това бе под клеймото на изповедта. Всеки друг свещеник — всеки друг човек — вероятно щеше да надуе свирката след мен. Но преди да положа бремето си върху теб, аз те прецених. Съжалявам, че наградата ти е още едно задължение. Но знам, че ти ще го изпълниш. В това е смисълът. Ти ще го направиш. Не се ли радваш, че се запозна с мен, отче?

Не знам как точно да направя това. Адски е трудно. Толкова много искам да повярваш на преценката ми, да повярваш в мен. Боя се, че това няма да е лесно. Ще настръхнеш от онова, което ще кажа. Затова нека подходим към него по следния начин, моля те; той може да се окаже най-добрият. Просто възпри за малко любопитството си и не чети по-нататък, преди да изпълниш тези няколко инструкции, които сега ще ти дам. Първо, намери си един двоен касетофон с контроли, които позволяват бързо превъртане. Най-добре използвай моя. Към това писмо ще залепя с тиксо ключ за къщата си. Сега погледни в кашончето, което ти изпратих. То съдържа няколко записа, направени от мен. Намери онзи с обозначение 9 януари, 1982. Пренавий касетата. Броячът трябва да показва нула. Когато направиш това, превърти до 383, после включи слушалките, нагласи плъзгачите за звука на максимум (не изхода, само микрофона и линията) и го нагласи на бавна скорост. После натисни старт и слушай. Ще чуеш съскането на усилвателя и пращенето, което ще бъде неприятно високо. Моля те да го изтърпиш. Малко след това ще чуеш говор. Той свършва на 388 на брояча. Продължавай да пускаш тази част с гласа, докато се увериш, че разбираш какво казва. Той е доста силен, но пращенето затруднява разбирането. Когато разбереш какво се казва, включи на по-високата скорост — която е двойна — и повтори процедурата. Точно така. Искам да повториш процедурата. Забрави какво си чул първия път. Слушай отново. Моля те, следвай инструкциите и не чети по-нататък, докато не ги изпълниш.

 

 

Въпреки че ти вярвам, това продължава на отделна страница. От време на време всички имаме нужда от отсрочка.

Вече си чул. Онова, което си чул на бавната скорост, със сигурност е било мъжки глас, който изрича: Лейси. А на по-бързата скорост същата информация върху касетката се превръща в съвсем различни думи: Надявай се. А сега се осланяй на вярата и на здравия разум, че аз нямам какво да спечеля от една измама. Сега ще ти разкажа как направих този запис. Сложих празна касетка — неизползвана — в касетофона, включих диод (той отстранява всички звуци в стаята или от околната среда и същевременно действа като микрофон); включих на бавната скорост и казах високо: Бог съществува ли?, усилих микрофона докрай и натиснах бутоните за запис. През следващите три минути само чаках. После спрях да записвам. Когато превъртях касетката назад, гласът беше там.

Изпратих касетката на един приятел в университета Колумбия. Той ми я прекара през спектрограф. Изпрати ми писмо и няколко копия от спектрографския анализ. Ще ги намериш в кашончето. В писмото се казва, че спектрографският анализ стига до заключението, че гласът не може да е човешки; за да получиш този ефект, трябва да конструираш изкуствен ларинкс и после да го програмираш да казва онези думи. Моят приятел твърди, че спектрографът не може да греши. Нещо повече, той не може да разбере как дума като Лейси се променя в Надявай се при удвояване на скоростта. Забележи също — и това е мой коментар, не негов, — че отговорът на моите въпроси е безстрастен, ако не и напълно безсмислен, докато не се удвои скоростта на първоначалния запис. Това изключва всякакви налудничави радиоприемания — което касетофоните така или иначе не могат да правят, отче — това може да бъде използвано като обяснение, както и съвпадението. Ти несъмнено ще искаш да се почувстваш удовлетворен относно тези възможности; всъщност настоявам много силно да го направиш. Моят приятел в Колумбия е професор Сирил Харис. Обади му се. А още по-добре, получи второ становище, друг спектрографски анализ, за предпочитане е да го направи друг човек. Сигурен съм, че ще достигнеш до същите резултати.

Започнах да правя тези записи няколко месеца след смъртта на Ан. В психиатричното отделение на болницата има един пациент, шизофреник на име Антон Ланг. Моля те, не говори с него за това; той има много истински проблеми, които само биха отслабили достоверността на феномена, а предполагам, че и моята собствена. Ланг се оплаква от хронично главоболие, което ме накара да се свържа с него. Аз, разбира се, прочетох историята на заболяването му и открих, че от години той прави записи на онова, което характеризира просто като гласовете. Попитах го за тях и той ми сподели някои интригуващи неща, които ме накараха да прочета една книга по темата. Заглавието беше Пробив. Написана е от един латвиец, Константин Раудиеве, и е издадена на английски от един британски издател. Поръчах си един брой и я прочетох. С мен ли си още?

По-голямата част от книгата се състои от Превод на записите, които Раудиеве е направил. Боя се, че тяхното съдържание е ужасно обезсърчаващо. Те са незначителни и глупави. Ако бяха гласовете на мъртвите, както е убеден латвийският професор, нима това е всичко, което имат да ни кажат? Кости днес е уморен. Кости работи. Ето митницата на границата. Ние спим. Това ме наведе на мисълта за Тибетската книга на мъртвите. Знаете ли я, отче? Това е любопитна работа, наръчник с инструкции, които подготвят умиращите за онова, с което ще се срещнат от другата страна. Те вярват, че първото преживяване е решителна и незабавна конфронтация с превъзходството, което те наричат Ясната светлина. Духът на току-що умрелия може да избере да се присъедини към нея; но малко го правят, защото не са готови; земният им живот не им е дал подходящата подготовка; и след тази начална конфронтация мъртвите преминават през степени на израждане, докато се смаляват по посока на по-късното си прераждане в света. Удиви ме, че подобно състояние може да предизвика глупостите и баналностите, записани не само в книгата на Раудиеве, но и в по-голямата част от спиритистката литература. Това е доста отегчителна, обезсърчаваща работа. И така, аз не бях особено развълнуван от Пробив. Но книгата имаше предговор от друг автор на име Колин Смит и той беше доста сдържан и достоверен. Също и различните свидетелства, написани от физици, инженери и даже от един католически архиепископ от Германия, всички те правили записи самостоятелно. Те не изгаряха от желание да спечелят читателя за своята вяра, както и да спекулират върху причините за гласовете, приемайки, между всичко друго, възможността гласовете да са били записани по някакъв начин върху лентата от подсъзнанието на експериментатора.

Реших да опитам. Бях полудял от скръб по Ан. Имам портативен касетофон Сони. Той е достатъчно малък, за да го пъхна в джоба на палтото си, но може да превърта бързо, а аз скоро разбрах, че превъртането е нещо много важно.

Една вечер — беше през лятото и все още беше светло — аз седнах в дневната си с касетофона и поканих гласовете, които могат да ме чуят, да общуваме и да се появят на касетата. След това натиснах Запис и оставих празната касета да се извърти до края. После я пуснах. Не чух нищо, освен някакъв шум от улицата, силно пращене и звуци от усилвателя. После забравих за цялата работа.

Ден-два по-късно реших да прослушам касетката отново. Някъде по средата чух нещо неестествено, леко щракане, а после глух, странен звук, който едва се чуваше; изглежда бе вплетен в съскането и пращенето, на някакво ниво под тези звуци. Но това ме удиви като нещо — ами — малко любопитно. С всяко повторение звукът ставаше все по-силен и по-отчетлив, докато най-накрая чух — или си помислих, че чувам — ясен мъжки глас, който крещеше името ми. Амфортас. Само това. Беше силен и отчетлив, глас, който не успях да разпозная. Мисля, че пулсът ми се ускори. Прослушах останалата част от касетката и не чух нищо, после се върнах на мястото, където бях чул гласа. Но сега не го чух. Надеждите ми пропаднаха, както портфейлът на бедняка пропада от скалата. Започнах да пускам тази част многократно и после отново чух глухия, странен звук. След около три повторения отново чух гласа ясно.

Дали умът ми ми погаждаше номера? Дали не внасях разбираемост в остатъците от случайни шумове? Пуснах касетката по-нататък и сега — там, където преди това не бях чул нищо — изскочи друг глас. Беше жена. Не, не Ан. Просто жена. Тя направи едно доста дълго изречение, чиято първа част, дори след многобройни повторения, аз просто не успях да разбера. Целият запис имаше много странна честота и ритъм, а ударенията на думите не бяха на местата си. Думите бяха произнасят напевно; те се снижаваха, после се извисяваха продължително. Накрая имаше една част, която разбрах: … продължава да ни чува, казваше жената, но, поради напевния ритъм, това звучеше като въпрос. Бях просто изумен. Нямаше никакво съмнение, че чувам това. Но защо не бях го чул преди? Реших, че мозъкът ми вероятно е свикнал с глухия тембър на гласа и с неговите странности и се бе научил да прорязва булото от пращенето й съскането чак до гласа под тях.

Отново ме налегнаха съмнения. Дали касетофонът ми просто не е уловил гласове от улицата или от съседите? Понякога чувах как съседите ми си говорят. Някой от тях може би бе споменал името ми. Влязох в кухнята, която е малко отдалечена от улицата, и направих нови записи с неупотребявана касета. Помолих всеки, който иска да общува с мен, да повтори думата Кириос, моминското име на майка ми. Но на записа не чух нищо, само обичайните странни звуци тук-там. Един от тях напомняше за рязко натискане на спирачки и за изсвирване на автомобилни гуми. Несъмнено от улицата, помислих си. Бях уморен. Слушането изисква напрегната концентрация. Тази нощ не правих повече записи.

На следващата сутрин, докато чаках водата за кафето ми да заври, прослушах отново и двете касетки. Чух съвсем ясно Продължава да ни чува и Амфортас. На втората касетка фокусирах вниманието си върху звука от спирачките, пускайки го многократно, й изведнъж мозъкът ми се приспособи странно, защото вместо шума чух думите Анна Кириос, изречени с писклив женски глас и със скорост като бърз картечен огън. Оставих водата за кафето да изкипи. Бях зашеметен.

Когато отидох в болницата, взех със себе си касетките и касетофона и през обедната почивка пуснах ключовите части на една от сестрите, Емили Алертън. Тя ми каза, че не чува нищо. По-късно опитах с Ейми Кийтинг, една от сестрите на рецепцията в неврология. Включих на една част от първата касетка и притиснах говорителя до ухото й. Само след едно прослушване тя ми подаде касетофона и кимна.

— Да, чух името ви — каза тя и се върна към работата си.

Реших да оставя проблема на този етап, поне що се отнася до сестрите.

През следващите седмици бях обсебен. Купих си нов двойнокасетъчен касетофон, предусилвател и слушалки и всяка нощ започнах да прекарвам часове в правене на записи. И като че ли винаги получавах резултати. Всъщност касетките буквално бяха пълни с гласове в едно постоянно, даже застъпващо се течете. Някои бяха твърде глухи, за да си правя труда да ги дешифрирам, докато други притежаваха различни степени на яснота. Някои бяха на нормална скорост, докато други можеха да се разберат само когато включех на бавната скорост. Някои дори не се чуваха преди да направя това. Продължих да питам за Ан, но никога не я чух. От време на време чувах женски глас да казва: Аз съм тук, или Аз съм Ан. Но не беше тя. Не беше нейният глас.

Една нощ през октомври слушах касетка, записана преди седмица. Върху нея имаше интересен фрагмент, глас, казващ: Земен контрол. След няколко повторения аз пуснах малко по-напред и тогава изведнъж затаих дъх. Чух глас, който казваше: Винсент, аз съм Ан. Усетих парене от основата на гърба чак до врата си. Не само съзнанието ми казваше, че това е нейният глас; цялото ми тяло, кръвта ми, спомените ми, цялото ми същество, цялото ми подсъзнание ми казваха това. Пусках го многократно и всеки път усещах същото парене, като трепет. Даже се опитах да го потисна, но не успях. Беше Ан.

На следващата сутрин надеждите и съмненията ми бяха неразделни. Дали гласът не беше проекция на моето желание? Записан отчетливо върху случайните шумове на касетата? Реших твърдо да разреша този проблем.

Консултирах се с Еди Фландърс, инструктор в езиковия институт в Джорджтаун и добър приятел, който някога ми беше пациент. Бог знае какво му казах, но го накарах да чуе гласа на Ан. Когато той свали слушалките, аз го попитах какво е чул. Той отговори:

— Някой говори. Но наистина е толкова глухо.

Попитах го:

— Какво казват? Можеш ли да разбереш?

Той отговори:

— Звучи като моето име.

Взех слушалите от Еди и се уверих, че е слушал нужната част. После го накарах да я чуе отново. Резултатът беше същият. Бях напълно объркан.

— Но това е глас — попитах го, — не само шум?

— Не, съвсем ясно е глас — потвърдя той. — Не е ли твоят?

— Ти чуваш мъжки глас? — попитах. Той отговори:

— Да. Звучи като твоя глас. — Това повече или по-малко приключи изследванията ми за деня. Но на следващата седмица се върнах. Институтът си имаше собствено студио за подготвяне на учебни касетки. Имаха мощни усилватели и професионални магнетофони Ампекс. Имаха и микрофон, инсталиран в звукоизолирана кабина. Убедих Еди да ми помогне да направим запис. Влязох в кабината и се обърнах с гръб към Еди, докато произнесох кратката си реч, канейки гласовете да се появят на записа. Зададох и два директни въпроса, изискващи като отговор думите положително или отрицателно, тъй като те можеха да се открият по-лесно от простите да или не. После излязох от кабината, затворих вратата и сигнализирах на Еди да включи магнетофона на запис.

Той попита:

— Какво записваме?

Аз му отговорих:

— Въздушни молекули. Свързано е с някои изследвания на мозъка, които правя.

Еди изглаждаше доволен от отговора и направихме записа с максимална мощност при скорост седем и половина инча в секунда. След около три минути спряхме и прослушахме записа при максимално усилен звук. На касетата имаше нещо странно. Не точно глас. Беше нещо като клокочене и бе десет пъти по-силно от гласовете, които си мислех, че чувам на домашните си записи. Приблизителната му продължителност бе седем секунди. Не чухме нищо друго на тази касета.

— Това нормален шум ли е? Получавате ли го и при другите си записи? — попитах. Мислех за звуково разпространение от самото оборудване.

Ед отговори, че е невъзможно. Изглеждаше искрено озадачен и ми каза, че звукът не трябва да бъде там. Предположих дефект в лентата. Той мислеше, че е възможно. След няколко повторения на звука той като че ли придоби качеството на глас. Не можахме да разберем какво казва. Отказахме се.

Продължих с експериментите си у дома и постоянно чувах нежните, бързи гласове, които или отговаряха на въпросите ми, или поемаха репликите ми по темите за разговор, макар че никога вече не чух глас, който да прилича на гласа на Ан.

От всичко това аз си оформих следните впечатления. Изглежда се свързвах с личности на някакъв преходен етап. Те не бяха ясновидци. Например не можеха да познават бъдещето, но техните знания се простираха в много по-далечен обсег от моите. Например те можеха да ми кажат името на дежурната сестра във всеки момент в някое отделение, с което аз не поддържах контакти. Мненията им често си противоречаха. Понякога, когато задавах фактически въпрос, като например за рождената дата на майка ми, те ми даваха по няколко отговора, като никой от тях не беше правилен, и от това получих впечатлението, че те просто не искат да загубя интерес към тях. Някои от твърденията им бяха откровени лъжи от тревожно естество или имаха за цел да ме разстроят.

Започнах да разпознавам тези гласове и престанах да им обръщам внимание. Същото правех и с един глас, който се появяваше понякога и сипеше мръсотии. Някои гласове молеха за помощ, но когато питах — много пъти — какво мога да направя, за да им помогна, отговорът обикновено беше нещо като Бъди щастлив. Ние сме добре. Някои искаха да се моля за тях, а други казваха, че те се молят за мен. Не можех да престана да мисля за Общината на Светците.

Чувството за хумор бе очевидно. Една нощ, докато записвах, в един от ранните си експерименти, бях облякъл стара хавлия. Тя беше на ярки райета и с много голяма дупка на дясното рамо. Чух един глас да казва: Конско одеяло. В един от многобройните случаи, когато питах Кой е създал материалната вселена?, един от гласовете отговори ясно: Аз.

А веднъж бях поканил един от стажантите да участва в експеримента заедно с мен. Той проявяваше интерес към физическите феномени и аз се почувствах добре, докато обсъждах това с него. През цялата вечер той ми казваше, че не е чул нищо, въпреки че, както обикновено, аз чувах. Чух Какъв смисъл има? и Защо се притесняваш?, и Върви да си поиграеш на амбулантен търговец.

Няколко седмици по-късно научих, че стажантът бил ужасно потиснат от онова, което чул, но не искал никой да разбере.

Понякога гласовете ми помагаха, предлагайки други начини за запис. Един от тях бе използването на диод, а другият бе да намеря място с бял шум — между две станции на радиото — и да го свържа към касетофона. Никога не изпробвах последното, тъй като можех да получа истински радиогласове от обичайни източници. Микрофонът вършеше най-добра работа в звукоизолирана или в изключително тиха стая. Но накрая избрах използването на диода, който изключваше неправилната интерпретация на обикновени звуци от околната среда.

Понякога гласовете критикуваха техническите ми способности. Понякога натисках погрешен бутон и чувах гласа да казва: Не знаеш какво правиш. (Точно той звучеше като човек, изгубил търпение. Аз бях уморени през целия сеанс подавах грешни реплики.) Подобни отговори бяха част от онова, което ми създаваше впечатлението, че си имам работа с личности, изключително индивидуални, както и със съвсем обикновени. Също като хората. Те често казваха Лека нощ към края на касетката и тогава аз разбирах, че съм уморен и си лягах. Понякога имаше много различни гласове, които казваха: Благодаря ти и Благодаря. Нещо любопитно. Веднъж попитах дали е важно, че се опитвам да оповестя този феномен, и отговорът беше много ясен: Отрицателно. Това ме изненада.

В средата на осемдесет и втора реших да пиша на Колин Смит, човека, който бе написал предговора към Пробив. Той ми се стори толкова надежден. Зададох му много въпроси и той ми отговори незабавно, препращайки ме към собствената му книга по темата. (Тя се нарича Продължавай да говориш.) В писмото си той изглеждаше сдържан по темата, защото неизбежно, особено в лондонската преса, тя бе станала раздута и сензационна. Хората се кълняха, че са разговаряли с Джон Ф. Кенеди и с Фройд — разни такива неща. Група невролози от Единбург, докато присъствали на медицинска конференция в Лондон, се видели с него и му пуснали своите записи. Те ги направили в присъствието на хора, изпаднали в кома или с наранявания, от които не можели да говорят. На касетките обаче били записани гласовете на тези пациенти.

Не след дълго занесох портативния си касетофон в болницата. Беше два-три часа сутринта и аз отидох до психиатрията, където направих запис на пациент с остра кататония, човек с амнезия, който от години лежеше в отделението. Никой от нас не знаеше истинската му самоличност. Полицията го прибрала, докато се шляел замаян по М стрийт някъде през седемдесета и оттогава той не бе изрекъл нито дума. А може би беше. Влязох в стаята му и включих касетофона, след като го бях попитал кой е и дали ме чува. Оставих касетката да се извърти до края. Когато се върнах у дома, я прослушах. Резултатът беше много странен. Най-напред в половинчасовия запис имаше само два фрагмента, които успях да чуя. Обикновено касетката беше натъпкана с тях, макар че повечето едва се чуваха. Този път — с изключение на двата, които споменах — тишината беше изключителна и много странна. Другото странно нещо — е, бих казал, че зловещо е по-подходящата дума — бяха гласовете на касетката. И двата бяха на един и същ човек — бях сигурен, че чувам гласа на пациента с кататония. Помислих си, че го чувам да казва: Започвам да си спомням. Това беше първото. После чух нещо, което възприех като името на пациента в отговор на моя въпрос — нещо като Джеймс Венамън, доколкото си спомням. Нещо в звука не ми хареса и никога повече не се опитвах да правя този експеримент.

Към края на миналата година се случи едно знаменателно събитие. Дотогава аз все още се съмнявах за това, което чувах. Размених касетофона си за Ревокс с вграден регулатор за честотата. Купих си и филтър, който изключваше всички звукови честоти, които не бяха в обсега на човешкия глас. В една съботна сутрин някакъв доста млад човек от стерео магазина ми достави новото оборудване и го свърза. Когато приключи, на мен ми хрумна нещо. Младежите имат много по-добър слух от нас, пък на този това му беше и работата в крайна сметка. Така че извадих една касетка с доста силно бучене и го помолих да я чуе през слушалките. Когато свърши, аз го попитах какво е чул. Той веднага отговори:

— Някой говори. — Това ме изненада.

— Женски ли беше гласът, или мъжки — попитах го.

Той отговори:

— Мъжки.

— Би ли ми казал какво говореше?

Той отговори:

— Не, твърде забавен е. — Още една изненада. Бях свикнал гласовете да са бързи.

— Не, искаш да кажеш твърде бърз — поправих го аз.

— Не, бавен. Поне аз мисля, че беше твърде бавен. — Сложи си отново слушалките, пренави касетката до мястото и после я ускори на ръка, докато я прослушваше. После свали слушалките и кимна. — Да, твърде бавен. — Подаде ми слушалките: — Ето, чуйте — предложи ми, — и аз ще ви покажа. — Сложих си слушалките и прослушах още веднъж, докато той ускоряваше лентата. И тогава чух отчетлив, силен глас на мъж, който казваше: Положително. Чуваш ли ме?

Това изживяване сякаш ми отвори някаква врата, защото не след дълго аз започнах да получавам ясни, силни гласове на записите си, може би в един от три сеанса. Лейси/Надявай се беше първият от тях. Вероятно даже стажантът би могъл да ги чуе.

Изпратих три от тях на моя приятел в Колумбия; вече ви казах за резултатите. Прослушайте ги. После сам си направете записи. В началото може и да не успеете и да получите само глухи, краткотрайни гласове. Ако стане така, значи не сте се научил как да слушате, да прониквате през воала на пращенето и съскането — тогава вземете най-силните ми записи и изградете случая си върху тях. Съществува оборудване, което може да изчисти цялото съскане и пращене. След това ги прекарайте през още един спектрографски анализ. Има и начин да определите първоначалната скорост на записа. Това, и наблягам на него, ще изключи по абсолютен начин всякаква възможност за случаен радиосигнал.

Гласовете са истински. Вярвам, че са гласовете на мъртвите. Това никога не може да бъде доказано, но фактът, че те се излъчват от интелекти без тела — поне такива, каквито ги познаваме — може да бъде демонстриран убедително и научно. Католическата църква има своите начини — и Бог знае, трябва да е заинтересована — да развие научните доказателства за съществуването на тези гласове, че те нямат земен източник, да предизвика материалистичното обяснение и целият експеримент може да бъде повторен многократно в лаборатория, от твърдоглави хора и машини.

Имаше глас, който ми каза, че това не е важно. Но за кого не е важно? Чудя се. Земните хора крещят срещу смъртта и срещу ужаса от крайно угасване и забрава; нощем те плачат за всяка загуба на любим човек. Трябва ли вярата да бъде достатъчна, за да ни избави от тази болка? Може ли да бъде достатъчна?

Тези касетки са моята молитва към онези, които скърбят. Те може да се окажат не повече от една малка брънка във веригата, която ни води към Христос, недостатъчна да преодолее крайното съмнение, както възкръсването на Лазар не е успяло да убеди дори онези, които са били там и са го видели с очите си. Но какво иска Иисус от нас? Ако чашата ни за жадните не е пълна до ръба, трябва ли да я задържим? Ако Бог не може да се намеси, хората могат. Това определено е Неговото намерение — че ние трябва да се намесим. Това е нашият свят.

Благодаря, че не ми каза, че моето решение е грях на отчаянието. Знам, че не е. Аз не правя нищо. Само чакам. Може би в сърцето си мислиш, че това наистина е погрешно. Но не го каза. Може би ме очаква една приятна раздяла.

Занапред може би ще чуеш някои странни неща за мен. Ужасявам се от подобна възможност, но ако все пак това стане, моля те, разбери, че никога не съм имал намерение да навредя някому. Ще си мислиш с добро за мен, нали, отче?

Откога те познавам? От два дни? Добре, ще ми липсваш. Но знам, че някой ден ще те видя пак. Когато четеш това, аз ще бъда с моята Ан. Моля те, радвай се.

С уважение и любов,

Винсент Амфортас

Амфортас прегледа писмото. Направи някои малки поправки, после погледна колко е часът и реши, че е най-добре да си постави стероидна инжекция. Беше се научил да не чака главоболието да се появи. Сега автоматично си инжектираше шест милиграма на всеки шест часа. Скоро това щеше да промени съзнанието му. Трябваше да напише писмото сега.

Отиде в банята, инжектира се, а после се върна при пишещата машина, поставена върху масата в нишата за закуска. Консултира се с някои бележки и реши, че трябва да добави послепис към писмото. Напечата:

P.S.: В многото месеци, през които правих тези записи, аз имах достатъчно време и отново зададох въпроса: Опиши твоето състояние, природа и местоположение колкото можеш най-точно. На няколко пъти успях да извлека отговор, поне отговор, който успявах да чуя, и тъй като гласовете често избягват подобни директни въпроси, си помислих, че може би искаш да узнаеш какви отговори получих. Те са следните:

Най-напред дойдохме тук.

Тук човек изчаква.

Затвор.

Мъртъв.

Това е като кораб.

Това е като болница.

Доктори — ангели.

Попитах също: Какво трябва да правим ние, живите? Единственият отговор, който чух сравнително ясно, беше: Добри дела. Звучеше като женски глас.

Амфортас измъкна писмото от машината и го пъхна в един плик. После написа на плика:

Преп. Джоузеф Дайър, от Ордена на йезуитите

Университета в Джорджтаун

Да бъде предадено след смъртта ми.