Уилям Питър Блати
Легион (14)

14.

Той седеше в пространството между страха и копнежа с портативен касетофон в едната ръка, прослушвайки касетите с музиката, която някога обичаха да слушат заедно. Дали отвън беше ден, или нощ? Не знаеше. Светът отвъд дневната му бе забулен, а светлината от лампите изглеждаше мъждива. Не можеше да си спомни откога седеше там. Дали бяха часове, или само минути? Реалността танцуваше в съзнанието му и изскачаше от него в безшумна, объркана клоунада. Спомни си, че бе удвоил дозата стероид; болката се бе облекчила до зловещо пулсиране, цената, която мозъкът му извличаше от останките си, защото лекарството изяждаше жизнените му връзки. Той погледна към дивана и го видя как се свива наполовина. Когато го видя, че се усмихва, затвори очи и се отдаде изцяло на музиката, очарователна песен от едно шоу, което бяха гледали заедно:

Докосни ме. Толкова е лесно да ме изоставиш

сама със спомените.

За дните ми прекарани под слънцето…

Песента профуча през душата му и я изпълни. Искаше да я чуе по-силно и опипа, търсейки копчето за усилване, когато усети как една касета пада леко на пода. Когато опипа да я вдигне, още две касети се изплъзнаха от скута му. Той отвори очи и видя човека. Беше втренчил поглед в своя двойник.

Фигурата седеше наведена във въздуха, все едно че беше седнала и имитираше съвършено позата на Амфортас. Облечена в същите сини дънки и син пуловер, тя го наблюдаваше със същото удивление.

Амфортас се облегна назад; тя направи същото. Амфортас изрече:

— Здравей! — Тя откликна:

— Здравей!

Амфортас усети как пулсът му се ускорява. Двойникът бе често докладвана халюцинация при сериозните мозъчни увреждания, но да гледаш в тези очи и в това лице, беше зловещо и обезпокояващо, почти страшно. Амфортас затвори очи и започна да диша дълбоко, а пулсът му бавно започна да възвръща нормалния си ритъм. Дали двойникът ще бъде там, когато отворя отново очи? — помисли си той. Погледна. Беше там. Сега Амфортас прояви интерес. Никой невролог не беше виждал двойника. Сведенията за поведението му бяха неясни и противоречиви. Клиническият интерес го завладя. Той вдигна крака и ги протегна. Двойникът направи същото. Той си свали краката. Двойникът го последва. После Амфортас започна да кръстосва и оправя краката си, опитвайки се да го прави ненадейно и непланирано, но двойникът изпълняваше движенията едновременно с него без никакво забавяне или промяна.

Амфортас спря и се замисли за момент. После вдигна касетофона в ръка. Когато двойникът имитира действието му, ръката му беше празна, извита във въздуха. Амфортас се учуди защо заблудата спря внезапно, когато трябваше да бъде включен и касетофонът. Все пак двойникът имаше дрехи. Не можа да измисли някакво обяснение.

Амфортас погледна надолу към обувките на двойника. Същите като неговите — Найк на сини и бели ленти. Той погледна към краката си и ги изви навътре, уверявайки се, че не вижда дали двойникът го имитира. Дали щеше да го имитира, ако той не наблюдаваше действията му? Вдигна поглед към краката на двойника. Те вече бяха извити. Амфортас се чудеше какво още да опита, когато забеляза, че краят на лявата връзка на обувката на двойника е изцапан с мастило или по-скоро е протрит. Когато погледна своята обувка, той видя, че неговата връзка е същата. Помисли си, че досега не знаеше за това петно. Как успя да го види върху връзката на двойника? Реши, че вероятно подсъзнанието му е знаело.

Амфортас вдигна поглед към очите на двойника. Те бяха измъчени и пламнали. Амфортас се наведе по-наблизо; помисли си, че вижда светлината на лампата, отразена в очите му. Как е възможно? — учуди се неврологът. И отново изпита безпокойство. Двойникът го наблюдаваше съсредоточено. Амфортас чу гласове, които се носеха от улицата; после заглъхнаха, спусна се тишина и той си помисли, че чува биенето на сърцето си, когато изведнъж двойникът се хвана за слепоочието и въздъхна болезнено; Амфортас не можеше да различи действията на двойника от своите собствени, защото нажежените клещи се стегнаха в мозъка му. Изправи се нестабилно, а касетофонът и касетите тупнаха на пода. Амфортас залитна слепешката към стълбите, прекатурвайки масичката и лампата. Стенейки, той залитна нагоре към спалнята си, отвори аптечката на леглото и потърси пипнешком лекарството и спринцовката. Болката беше непоносима. Строполи се на ръба на леглото и напълни спринцовката с треперещи ръце. Едва виждаше. Заби иглата през плата на панталона си и вкара в бедрото си дванадесетте милиграма стероид. Направи го толкова бързо, че лекарството удари мускула му като чук; но скоро усети облекчение на болката в главата си, спокойствие и яснота на мисълта. Издиша продължително и накъсано и остави спринцовката за еднократна употреба да се плъзне от пръстите му и да тупне на пода. Тя се търколи и спря в стената.

Когато Амфортас вдигна поглед, той видя пред себе си двойника. Седеше във въздуха и го гледаше спокойно в очите. Амфортас видя усмивка на устните му, неговата собствена усмивка.

— Загубих ти следите — изрекоха двамата в съвършен синхрон. Амфортас усети замайване. — Можеш ли да пееш? — попитаха те; после затананикаха заедно едно адажио от симфонията на Рахманинов в до. Когато спряха, те се разсмяха весело. — Каква добра компания си — казаха те. Амфортас вдигна поглед към нощното шкафче, към зелено-бялата керамична фигурка на патенцето. Вдигна я и я задържа нежно, докато очите му се плъзгаха по нея и се изпълваха със спомени.

— Купих това за Ан още когато се срещахме — каза той. — От Мама Леоне в Ню Йорк. Храната беше ужасна, но патенцето беше голям хит. Ан много обичаше това налудничаво мъниче. — Погледна към двойника. И двамата се усмихнаха нежно. — Тя каза, че е романтично — промълвиха Амфортас и двойникът. — Като онези цветя в Бора Бора. Каза, че ги е нарисувала като картина в сърцето си.

Амфортас се намръщи и двойникът се намръщи насреща му. Изведнъж дублирането на гласа му започна да дразни невролога. Изпита странното усещане, че се носи нанякъде, че се откъсва от околната среда. Нещо замириса ужасно.

— Върви си — каза на двойника. Но той упорстваше, повтаряйки всяка негова дума.

Амфортас стана и пое нестабилно надолу по стълбите. Виждаше двойника до себе си, огледален образ на неговите собствени движения.

В следващия момент Амфортас се озова седнал на стола в дневната. Не разбра как е стигнал дотам. Държеше патето в скута си. Умът му беше ясен и спокоен, макар че в далечните дълбини на възприятията си изпитваше някакво страдание. Изпитваше глухо пулсиране в главата си, но не го усещаше. Погледна с неприязън към двойника. Той го гледаше, седеше във въздуха и се мръщеше. Амфортас затвори очи, за да избяга от видението.

— Имаш ли нещо против да запуша?

За момент той не осъзна откъде идва гласът; после Амфортас отвори очи и погледна. Двойникът седеше на дивана, протегнал удобно крак върху възглавничките. Запали цигара и издиша дима.

— Бог знае, че се опитвам да ги откажа — промърмори той. — О, добре, поне ги намалих…

Амфортас беше слисан.

— Разстроих ли те? — попита двойникът. Намръщи се, сякаш съжаляваше. — Ужасно съжалявам. — Сви рамене. — По-точно казано, аз не трябва да се отпускам така, но, за Бога, уморен съм. Това е всичко. Имам нужда от почивка. А в този случай какво може да навреди? Знаеш ли какво имам предвид? — Той гледаше към Амфортас с очакване, но неврологът продължаваше да мълчи. — Разбирам — рече най-накрая двойникът. — Трябва ти малко време, докато свикнеш, сигурно е така. Никога не успях да се науча да влизам незабелязано. Предполагам, че трябваше да опитам малко по малко. — Сви рамене сякаш се предаваше, после додаде: — След дъжд качулка. Както и да е, аз съм тук и наистина се извинявам. През всичките тези години аз знаех за теб, разбира се, но ти никога не научи за мен. Много лошо. Понякога исках да те разтърся, да те изправя. Е, предполагам, че не мога да направя това, дори сега. Глупави правила. Но поне можем да си побъбрим. — Изведнъж погледна загрижено. — По-добре ли се чувстваш? Не. Виждам, че все още си си глътнал езика. Няма значение, ще продължа да говоря, докато свикнеш с мен. — Върху пуловера му падна пепел от цигарата. Той погледна надолу, изчетка я и промърмори: — Пустото ми нехайство.

Амфортас се разкикоти.

— Той е жив — въздъхна двойникът. — Колко хубаво. — Втренчи се в него, а Амфортас продължи да се смее. — Само че до известна степен — добави строго двойникът. — Искаш ли пак да те имитирам?

Амфортас поклати глава и продължи да се смее. После забеляза, че масата и лампата, които бе съборил, са си на мястото. Погледна озадачено.

— Да, аз ги вдигнах — погледна го с разбиране двойникът. — Аз съм истински.

Амфортас отново се втренчи в него.

— Ти си в съзнанието ми — настоя той.

— Пет думи. Добре. Напредваме. Аз говоря за формата — каза двойникът, — не за съдържанието.

— Ти си халюцинация.

— Като лампата и масичката?

— Изпаднах в транс, докато слизах по стълбите. Вдигнал съм ги и съм забравил.

Двойникът издиша малко дим и въздъхна.

— Земни души — промърмори той, поклащайки глава. — Ще те убедя ли, ако те докосна? Ако можеш да ме усетиш?

— Може би — отговори Амфортас.

— Е, това не може да стане — сви рамене двойникът. — Изключено е.

— Това е защото халюцинирам.

— Ако го кажеш отново, ще повърна. Слушай, с кого си мислиш, че разговаряш?

— Със себе си.

— Е, това отчасти е правилно. Поздравления. Да. Аз съм другата ти душа — кимна двойникът. — Защо не кажеш Радвам се да се запозная с теб или нещо такова? Възпитание! О, една история ми дойде наум. За представянето и за какво ли не. Прекрасна е. — Двойникът се изправи за момент и се усмихна. — Разказа ми я двойникът на Ноел Кауърд, а и самият Кауърд казва, че е вярна, че точно така е станало. Той стоял в редицата на един кралски прием. Бил отдясно на кралицата, а от другата му страна била застанала Никол Уилямс. Е, минал един човек на име Чък Конърс. Американски актьор. Знаеш ли го? Разбира се. Е, той подал ръка на Ноел и казал: Мистър Кауърд, аз съм Чък Конърс! А Ноел отговорил веднага с утешителен, успокояващ тон: Защо не, скъпо момче, разбира се, че си ти. Не е ли прекрасно. — Двойникът се облегна назад в дивана. — Колко остроумен е бил, този Кауърд. Много лошо, че се премести отвъд границата. За него е добре, разбира се. За нас е лошо. — Двойникът погледна многозначително към Амфортас. — Добрите събеседници се срещат толкова рядко — промълви той. — Схващаш ли мисълта ми, или не? — Хвърли фаса си на пода. — Не се безпокой. Няма да пламне — каза.

Амфортас усети смесица от съмнение и вълнение. В двойника имаше нещо реално, дъх на живот, който не беше неговият собствен живот.

— Защо не ми докажеш, че не халюцинирам — подкани го той.

Двойникът погледна озадачено.

— Да го докажа?

— Да.

— Как?

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Не мога да остана вечно тук — каза двойникът.

— Някакъв факт, който не знам и който мога да проверя.

— Знаеше ли тази историйка за Ноел Кауърд?

— Аз съм я измислил. Тя не е факт.

— Ти си съвсем ненаситен — промърмори двойникът. — Смяташ ли, че имаш толкова ум да я измислиш?

— Подсъзнанието ми има — уточни Амфортас.

— Още веднъж си близо до истината — отбеляза двойникът. — Твоето подсъзнание е другата ти душа. Но не точно по начина, който предполагаш.

— Моля те, обясни това.

— Превантивно — каза двойникът.

— Какво?

— Това е факт, който ти не знаеш. Просто ми хрумна. Превантивно. Това е дума. Чух я от Ноел. Ето. Доволен ли си?

— Знам латинския корен на думата.

— Това е абсолютно влудяващо, даже непоносимо — разсърди се двойникът. — Отказвам се. Ти халюцинираш. Предполагам, че сега ще ми кажеш, че не си извършил тези убийства. Говорим за факти, които не знаеш, старче.

Амфортас замръзна. Двойникът се втренчи лукаво в него.

— Виждам, че не отричаш.

Езикът на невролога надебеля.

— Какви убийства? — изломоти той.

— Ти знаеш. Свещениците. Онова момче.

— Не. — Амфортас поклати глава.

— О, не упорствай. Да, знам, ти не го осъзнаваш. Все още. — Двойникът сви рамене. — Ти знаеше. Ти знаеше.

— Нямам нищо общо е онези убийства.

Двойникът погледна сърдито и подозрително. Изправи се на дивана.

— О, предполагам, че сега ще обвиниш мен. Добре, но аз нямам тяло, така че това ме отписва. Освен това ние не се бъркаме. Разбираш ли? Ти и твоят гняв извършихте онези убийства. Да, твоят гняв към Бога, който ти отне Ан. Погледни го в очите. Това е причината, поради която си позволяваш да умреш. Това е твоята вина. Между другото, това е глупава идея. Страхливците се измъкват така. Това е преждевременно.

Амфортас погледна към керамичната фигурка. Стискаше я в ръце и клатеше глава.

— Искам да бъда с Ан — прошепна той.

— Тя не е там.

Амфортас вдигна поглед.

— Виждам, че привлякох вниманието ти — каза двойникът. Облегна се назад в дивана. — Да, ти умираш, защото искаш да отидеш при Ан. Е, сега няма да споря за това. Ти си твърде упорит. Но това е безсмислено. Ан се премести в друго крило. С цялата тази кръв в душата си аз се съмнявам дали някога ще я настигнеш. Ужасно съжалявам, че ти казвам това, но не съм дошъл тук да ти пълня главата с лъжи. Не мога да си го позволя. И така си имам достатъчно неприятности.

— Къде е Ан? — Сърцето на невролога биеше по-бързо, болката приближаваше, той вече я усещаше.

— Ан я лекуват — каза двойникът. — Както всички нас. — Изведнъж погледна лукаво. — Знаеш ли откъде идвам?

Амфортас обърна глава и погледна вцепенен към касетофона в ъгъла, после отново към двойника.

— Удивително. Завой в историята на учението. Да, ти си чувал гласа ми и преди — на твоите касетки. Аз съм оттам. Искаш ли да узнаеш всичко за това?

Амфортас бе хипнотизиран. Кимна.

— Боя се, че не мога да ти кажа — усмихна се двойникът. — Съжалявам. Има правила и наредби. Нека просто да кажем, че това е едно място на преход. Колкото до Ан, както ти казах преди, тя си отиде. Това е много добре. Ти беше длъжен да разбереш за нея и за Темпъл.

Неврологът затаи дъх и ококори очи. Биенето в главата му се усилваше, болката ставаше все по-осезателна и настойчива.

— Какво имаш предвид? — попита с разтреперан глас.

Двойникът сви рамене и погледна встрани.

— Искаш ли да чуеш една хубава дефиниция на ревността? Това е чувството, което изпитваш, когато някой, когото мразиш абсолютно, си прекарва чудесно без теб. В това трябва да има някаква истина. Помисли си.

— Ти не си истински — избъбра Амфортас е пресипнал глас. Зрението му се замъгляваше. Тялото на двойника се нагъваше върху дивана.

— Боже, свършил съм цигарите…

— Ти не си истински — светлината ставаше все по-бледа.

Двойникът беше глас сред блещукащите движения.

— О, така ли? Добре, Боже, ще наруша още едно правило. Не, наистина. Търпението ми се изчерпва. Има една сестра, която постъпи на работа днес. Казва се Сесили Уудс. Няма откъде да знаеш това. Точно в тази минута тя е дежурна. Давай, вдигни телефона и провери дали съм прав. Искаш факт, който не си знаел? Това е то. Давай. Обади се в неврологията и поискай да говориш със сестра Уудс.

— Ти не си истински…

— Обади й се. Веднага.

— Ти не си истински! — крещеше Амфортас. Стана от стола е керамичната фигурка в ръка, тялото му трепереше, болката се издигаше нагоре, разкъсвайки и смазвайки мозъка му, караше го да вика:

— Боже! О, Боже мой! — Тръгна слепешката към дивана, залиташе, ридаеше и когато стаята започна да се върти, той се препъна и падна напред, разбивайки главата си в ръба на масичката за кафе с такава сила, че в нея се отвори кървава рана. Строполи се на пода, а зелено-бялата керамична фигурка, притисната в ръката му, се разби на парченца. За момент кръвта, потекла от слепоочието му, покриваше отломките и боядисваше пръстите му, все още стиснали здраво парчето с надписа. Там пишеше: ВЪЗХИТИТЕЛНА Скоро кръвта го покри. Амфортас прошепна:

— Ан…