Уилям Питър Блати
Легион (7)

7.

Киндерман пристигна в офиса си в девет. Аткинс го чакаше. Резултатите от лабораторията бяха дошли.

Киндерман седна на бюрото си и блъсна настрани разпилените книги, отворени и с обърнати надолу страници, за да направи място за напечатаните доклади. После ги прегледа. Употребата на сукцинилхолин при убийството на свещеника беше потвърдена. Имаше и отпечатъци, снети от металната дръжка от дясната преграда на изповедалнята, както и от дървената част около нея. Те съвпадаха с другите отпечатъци от предната страна на преградата, страната към богомолеца. Не бяха на свещеника.

Информацията от Уошингтън поуст не се беше променила. Аткинс бе направил проучване за Патерно, но Киндерман махна с ръка.

— Не ме интересува — рече той. — Или е Пазарската торба, или Винтягата. Моля те, не ме обърквай с фактите. Къде е Райън?

— Няма го — отговори Аткинс.

— Вярно, хич го няма.

Киндерман въздъхна и се облегна в стола си. После се втренчи в кутията с носни кърпички на бюрото си. Изглеждаше потънал в мислите си.

— Талидомидът лекува проказа — избърбори той разсеяно. Изведнъж се наведе напред към Аткинс. — Имаш ли някаква представа защо скоростта на светлината трябва да е най-високата скорост във вселената? — попита.

— Не — отговори Аткинс. — Защо?

— Не знам — сви рамене Киндерман. — Просто питах. Междувременно, докато сме на тази тема, знаещ ли какво казва твоята църква за природата на Ангела?

— Чиста любов — отговори Аткинс.

— Точно така. Даже падналият ангел, така казват. Защо не си ми казал това преди?

— Никога не сте ме питал.

— Трябва ли да обмислям всеки отделен въпрос?

Детективът измъкна зелена книга от обложката й и бързо я отвори на бележката, сгъната восъчна хартия, с която някога бяха увивали туршия.

— Трябваше да се натъкна на това случайно — каза той. — То е тук, в тази книга, наречена Сатана от твоите lantzmen^[1], от всички свещеници и католически теолози. Слушай! — Детективът започна да чете: — Знанието на ангела е съвършено. Поради това огънят на ангелската любов не се разпалва бавно; той няма степени на просто тлеене; по-скоро ангелът е незабавно унищожение, ревящ пожар, пламнал с любовта, която никога няма да отслабне. — Киндерман захвърли книгата обратно в купчината. — Казва се също, че това положение никога не се променя — паднал ангел, маднал ангел, каквото и да е. И защо тогава е цялото това напрежение за дяволите, които постоянно сноват нагоре-надолу и създават неприятности? Направо майтап! Това не може да бъде. Не и според твоята църква. — Той бе започнал да търси друга книга.

— Какво е значението на пръстовите отпечатъци? — попита го Аткинс.

— Аха! — Киндерман бе намерил каквото търсеше и отвори книгата на отбелязаната страница. — Можем да научим нещичко от птиците — промърмори той.

— Можем да научим нещичко от птиците? — повтори Аткинс.

Киндерман го изгледа свирепо.

— Аткинс, какво казвам аз точно в тази минута? Сега, обърни внимание. Слушай какво е казано тук за ливадната бъбрица.

— Ливадната бъбрица?

Киндерман го изгледа тайнствено.

— Аткинс, моля те не прави това отново.

— Не, няма.

— Не, ти няма. Сега аз ще ти кажа как бъбрицата — Киндерман изчака, — как бъбрицата си строи гнездо. Това е невероятно! — Той погледна към книгата и зачете: — Ливадната бъбрица използва различни строителни материали: мъх, паяжина, лишеи и пера. Най-напред си намира клон, който се разклонява по подходящия начин. После събира мъх и го поставя в разклонението. Повечето от мъха пада, но птицата упорства, докато няколко парчета залепнат. После преминава на паяжината, която втрива в мъха, докато залепне, а после я разтяга и я използва за връзване. Тази дейност продължава, докато се оформи платформата. А сега птицата се връща отново към мъха и започва да гради чашката около него, първо със странично плетене, а после с вертикално; прави всичко това в седнало положение, въртейки постоянно тялото си. Когато чашката започне да се оформя, започва нов модел на действие: притискане с гърди и утъпкване с крака. После, когато една трета от чашката е завършена, птицата започва да събира лишеи, които трябва да покрият външната страна на гнездото, като тук се използват множество акробатически маневри. Когато са готови две трети от чашката, строителната дейност се променя така, че да остави изкусно изработена дупка за вход на най-удобното за достъп място. После стената около дупката се заздравява, завършва се куполът на гнездото и започва украсата с пера. — Киндерман остави книгата. — А ти си мислеше, че е лесно, Аткинс, да строиш гнезда, а? Някакви си готови плоскости от Финикс? Виж какво става! Птицата трябва да има някаква представа за това как ще изглежда гнездото и освен това да има идея, че — малко мъх тук, малко лишеи там — че всичко това са стъпки по посока към идеалния модел. Това интелигентност ли е? Ливадната бъбрица има мозък колкото лещено зърно. Какво направлява тази удивителна дейност? Мислиш си, че Райън може да построи гнездо? Няма значение… Междувременно, като странична светлина, едно тихо малко сръгване, къде по дяволите е онзи стимул с моркова и тоягата, за който бихейвиористите^[2] ни говорят, че трябвал на птицата, за да извърши тези операции — тринайсет различни типа строителна работа? Б. Ф. Скинър е направил нещо много добро — през Втората световна война той обучил гълъби да станат пилоти камикадзе. Това е съвършено. Даже можеш да го видиш в някоя книга. Те си имали хубави, малки бомбички, завързани под коремчетата им, но станало така, че постоянно се губели и правели бомбени рейдове над Филаделфия. Толкова за липсата на свободна воля у човека. Що се отнася до тези пръстови отпечатъци, те не означават нищо — те само потвърждават онова, което аз вече знаех. Убиецът е трябвало да затвори преградата, така че следващият на опашката да не види, че свещеникът е мъртъв. Направил го е, за да ни накара да заподозрем някой друг. Това е смисълът на много силния звук, който Патерно е чул при затварянето на преградата. Убиецът е искал да убеди всички наоколо, след като чуят, че свещеникът затваря преградата, че той се е изповядал и свещеникът е още жив. Ето откъде идва и колебливият звук при затварянето, за който ни каза Патерно. Плъзгане, колебание, а после се затръшва. Убиецът не може да я затвори докрай отвътре, така че привършва работата от своята страна на преградата. Отпечатъците са на убиеца. Това елиминира човека с бръснатата глава. Той е бил отляво. Отпечатъците и странните звуци са отдясно. Убиецът е или старецът с пазарската торба, или човекът с черната вълнена винтяга. — Киндерман стана и отиде да си вземе палтото. — Ще посетя Дайър в болницата. Върви да видиш старицата, Аткинс. Виж дали е проговорила. Дойде ли досието на Близнаци?

— Не, не е.

Обади се. Извикай свидетелите от църквата и направи портрети по описание на заподозрените. Avanti!^[3] Ще се видим край водите на Вавилон; усещам, че може би ще бъда готов за сериозно оплакване. — Той спря на вратата. — Шапката ми на главата ли е?

— Да.

— И това ако не е удобство…

Мина през вратата и после се върна.

— Тема за дискусия при някой друг случай: кой може да носи бял панталон през зимата? Мисъл. Adieu. Не ме забравяй. — Мина отново през вратата и изчезна. Аткинс се чудеше откъде да започне.

 

 

Киндерман се отби на две места на път към градската болница на Джорджтаун. Пристигна на бюро Информация с плик, пълен със сандвичи Бяла кула. В ръката си люлееше плюшено мече, облечено в светлосини шорти и тениска.

— О, мис — поздрави Киндерман.

Момичето на бюрото хвърли един поглед към тениската на мечето. На гърдите му беше написано: АКО ТОЗИ, КОЙТО Я НОСИ, СЕ ПОЧУВСТВА ДЕПРЕСИРАН, НЕЗАБАВНО ПРЕДПИШЕТЕ ШОКОЛАД.

— Много е сладко — усмихна се момичето. — За момченце или за момиченце?

— За момченце — отговори Киндерман.

— Името му, моля?

— Отец Джоузеф Дайър.

— Правилно ли ви чух, сър? Казахте отец?

— Да. Отец Дайър.

Момичето хвърли един поглед към мечето, после към Киндерман и провери списъка на пациентите.

— Неврология, стая четиристотин и четири, на четвъртия етаж. Завийте надясно, след като излезете от асансьора.

— Благодаря ви много. Много сте мила.

Когато Киндерман пристигна в стаята на Дайър, свещеникът беше в леглото. Беше си сложил очилата за четене и седеше облегнат, приятно погълнат от вестника, който държеше пред лицето си. Дали знае?, учуди се Киндерман. Може би не. Дайър бе приет по същото време, когато бе станало убийството. Детективът се надяваше, че оттогава са го държали постоянно зает и леко упоен. Разбра, че е така от откритото поведение на йезуита, от изражението на лицето му и, желаейки да знае за какво да се подготви, Киндерман приближи весело до леглото. Дайър не го забеляза, че стои там, и Киндерман огледа лицето му. Симптомите бяха добри. Но свещеникът бе погълнат от вестника. Дали ще прочете за убийството? Детективът погледна вестника, търсейки заглавието, и изведнъж замръзна.

— Е? Ще седнеш ли, или ще стоиш там и ще ми издишваш микробите си? — заинтересува се Дайър.

— Какво четеш? — попита пребледнелият Киндерман.

— Ами това е Дамска мода. И какво? — Погледът на йезуита се стрелна към мечока. Това за мен ли е?

— Просто го намерих на улицата. Помислих, че ще ти отива.

— О…

— Не ти ли харесва?

— Не съм сигурен за цвета — намуси се Дайър. После получи пристъп на кашлица.

— О, разбирам… Ти май ми каза, че ти няма нищо — каза Киндерман.

— Никога не се знае — процеди мрачно Дайър.

Киндерман се отпусна. Разбра, че Дайър е в добро здраве и все още не знае за убийството. Мушна мечока и плика в ръцете на Дайър.

— Ето, вземи ги — каза. Взе един стол, дръпна го до леглото и седна. — Не мога да повярвам, че четеш Дамска мода.

— Трябва да знам какво става — поясни Дайър. — Не мога да давам духовни съвети във вакуум.

— Не мислиш ли, че трябва да четеш някаква специализирана литература? Може би нещо за духовни упражнения?

— Това не може да ти даде представа за всички моди — вметна иронично свещеникът.

— Изяж хамбургерите — подкани го Киндерман.

— Не съм гладен.

— Изяж половин. Те са Бяла кула.

— Ами откъде е другата половина?

— От Космоса, твоята родина.

Дайър отвори плика.

— Е, един може.

Някаква ниска, пълна сестра влезе в стаята, поклащайки се. Очите й бяха груби като на ветеран. Носеше гумен турникет и спринцовка. Приближи до Дайър.

— Дойдох да ви взема малко кръв, отче.

— Пак?

Сестрата спря на място.

— Какво означава пак? — попита тя.

— Ами вече ми взеха преди десет минути.

— Будалкате ли ме, отче?

Дайър показа малката, кръгла лепенка от вътрешната, страна на лявата си ръка.

— Ето дупката — посочи той.

Сестрата погледна.

— Сигурно е, по дяволите — изрече строго тя. Обърна се и излезе войнствено от стаята, после изкрещя в коридора: — Кой е дупчил този човек?

Дайър погледна през отворената врата.

— Направо обичам тези прояви на внимание — отбеляза начумерен той.

— Да, тук е хубаво — кимна Киндерман.

Отецът бръкна в чекмеджето на нощното си шкафче и извади снимка, откъсната от страниците на някакво списание. Подаде я на Киндерман.

— Запазих това за теб — каза му.

Киндерман погледна. На снимката се виждаше мустакат рибар до гигантски шаран. Надписът гласеше: Ърнест Хемингуей, докато лови риба в Скалистите планини, хваща шаран, дълъг над пет фута, и после решава кога да не пише за това.

Киндерман погледна сурово към Дайър.

— Откъде си го взел?

— От Неделен пратеник — каза Дайър. — Нали разбираш, започвам да се чувствам малко по-добре. — Извади един сандвич и започна да го яде. После додаде: — Ммм, благодаря, Бил. Страхотно е. Между другото шаранът все още ли е във ваната?

— Снощи беше екзекутиран. — Детективът гледаше как Дайър се захваща с втория си сандвич. — Майката на Мери плака много на масата. Колкото до мен, аз си взех една вана.

— Личи си — усмихна се Дайър.

— Харесват ли ти бургерите, отче? Това е Лент.

— Няма закъде да бързам — погледна го спокоен Дайър. — Аз съм болен.

— Децата гладуват по улиците на Калкута.

— Те не ядат крави — напомни му Дайър.

— Предавам се. Повечето евреи, когато си изберат свещеник за приятел, то винаги е някой като Тейлър де Шардан. А какво получавам аз? Свещеник, който знае последните модни новини и който третира хората, като кубчето на Рубик, винаги ги извива насам-натам в ръцете си, опитвайки се да подреди цветовете. Кой се нуждае от това? Не, наистина, ти си трън в tokis^[4].

— Искаш ли бургер? — Дайър му предложи плика.

— Да, мисля да си взема един. — Киндерман огладня, докато гледаше Дайър. Бръкна в плика и извади един бургер. — Туршията ме влудява — промърмори. — Ето какво става. — Той отхапа голяма хапка и вдигна поглед, виждайки, че докторът влиза в стаята.

— Добро утро, Винсент — поздрави Дайър.

Амфортас кимна и спря край долната част на леглото. Вдигна картона на Дайър и го огледа.

— Това е моят приятел лейтенант Киндерман — представи го Дайър. — Запознай се с доктор Амфортас, Бил.

— Приятно ми е да се запознаем — рече любезно Киндерман.

Амфортас като че ли не го чу. Той пишеше нещо в картона.

— Някой ми каза, че утре излизам — подхвърли Дайър.

Амфортас кимна и остави картона.

— Тук започва да ми харесва — продължи задявката Дайър.

— Да, сестрите са толкова сладки — допълни Киндерман.

За пръв път откак влезе в стаята Амфортас погледна директно към детектива. Лицето му си остана меланхолично и печално, но дълбоко в тъжните, мрачни очи нещо се раздвижи. Какво си мисли той? учуди се детективът. Дали не чета малка усмивка зад тези очи?

Контактът беше моментен, после Амфортас се обърна и излезе от стаята. В коридора зави наляво и изчезна.

— Много се смее този доктор — отбеляза Киндерман. — Откога Милтън Бърли^[5] практикува медицина?

— Нещастен човек — рече късо Дайър.

— Нещастен човек? Че какво му е? Ти вече сприятели ли се с него?

— Изгубил е жена си.

— О, разбирам.

— Просто не можа да го превъзмогне.

— Развод?

— Не, тя е починала.

— О, съжалявам. Скоро ли?

— Преди три години — отговори Дайър.

— Това е доста време — отбеляза Киндерман.

— Знам. Но е умряла от менингит.

— О…

— В него се е събрал ужасно много гняв. Той я лекувал лично, но просто не могъл да я спаси или да направи нещо, за да облекчи болката. Това направо го разкъсва. Довечера напуска отделението. Иска да посвети цялото си време на изследователска работа. Започнал я след смъртта й.

— Какво изследване по-точно? — заинтересува се разсеяно Киндерман.

— Болката — отговори свещеникът. — Той изследва болката.

Киндерман прие този факт с интерес.

— Ти като че ли знаеш много за него — отбеляза той.

— Да, той наистина ми се откри вчера.

— Говорил е?

— Ами нали знаеш предимствата на католическата якичка. Тя действа като магнит на обърканите души.

— Трябва ли да си извадя някакви лични заключения от това?

— Ако ботушът ти става, обуй го.

— Той католик ли е?

— Кой?

— Тулуз Лотрек. За кого друг бих могъл да говоря, ако не за доктора?

— Ами ти често се отклоняваш.

— Това е стандартна процедура, когато подхождаш към някой смахнат. Амфортас католик ли е, или не?

— Католик е. От години идва на дневната меса.

— Коя меса?

— В шест и трийсет сутринта в Света Троица. Между другото мислих си за твоя проблем.

— Какъв проблем?

— Проблемът за злото — уточни Дайър.

— Това е само мой проблем, така ли? — слиса се Киндерман. — На какво ви учат във вашите училища? Постоянно ли размахваш теологическата си кошница в Щраусовата семинария за слепи^[6]? Това е проблем на всички.

— Разбирам — смънка Дайър.

— Това е нещо ново.

— Ти най-добре се дръж по-добре с мен.

— Разбирам, че мечокът е единственият боклук.

— Мечокът ме разчувства силно и дълбоко. Може ли да говоря?

— Твърде опасно е — отговори Киндерман. После въздъхна и вдигна вестника. Отвори на една страница и се зачете. — Давай, слушам те с най-изостреното си внимание подкани го той.

— Ами мислех си — поде Дайър, — да съм тук в болницата и всичко това.

— Да бъдеш тук, в болницата, когато ти няма нищо — поправи го Киндерман.

Дайър не му обърна внимание.

— Започнах да си мисля за някои неща, които чух за операциите.

— Тези жени почти нямат дрехи върху себе си — отбеляза Киндерман, погълнат от Дамска мода.

— Казват, че когато си под анестезия — продължи Дайър, — твоето подсъзнание разбира всичко. То чува как докторите и сестрите си говорят за теб. Усеща болката от скалпела. — Киндерман вдигна очи от вестника и го погледна. — Но когато се събудиш от упойката, сякаш нищо не се е случило — усмихна се колебливо Дайър. — Така че може би когато всички ние се върнем при Бога, така ще стане и с цялата болка от света.

 

— Това е вярно — отбеляза Киндерман.

— Съгласен си с мен? — удиви се Дайър.

— Имам предвид подсъзнанието — обясни Киндерман. — Някои психолози, все големи, велики имена от миналото, те са правили всякакви експерименти и са открили, че вътре в нас съществува второ съзнание, онова нещо, което ние наричаме подсъзнание. Алфред Бине, той е един от тях. Слушай! Веднъж Бине направил следното. Взема едно момиче и го хипнотизира, нали? Казва й, че оттогава нататък тя няма да може да го вижда, да го чува или да знае какво прави той. Слага в ръката й молив, слага лист хартия пред нея. Някой друг в стаята започва да говори с момичето и му задава много въпроси. Бине междувременно също й задава въпроси; и докато говори с първия психолог, момичето в същото време записва отговорите на въпросите на Бине! Не е ли удивително? Нещо друго. В един момент Бине забива карфица в ръката й. Момичето не усеща нищо; тя продължава да говори с първия психолог. Но междувременно моливът се движи и написва думите: Моля, не ме наранявайте. Това не е ли нещо? Както и да е, онова, което ти каза за хирургията, е вярно. Някой усеща цялото това рязане и зашиване. Но кой е той? — Изведнъж се сети за съня си и за загадъчното твърдение, изречено от Макс: Ние имаме две души.

— Подсъзнанието — замисли се Киндерман. — Какво е то? Кой е това? Какво общо има то с колективното подсъзнание? Всичко това е част от моята теория, нали разбираш…

Дайър погледна настрани и направи нетърпелив жест.

— О, пак ли това — промърмори той.

— Да, теб те яде завистта, че Киндерман, големият ум, еврейският мистър Мото насред вас, сега е на път да разбие този проблем за злото — изрече нафукано Киндерман. После сви вежди. — Моят гигантски мозък е есетра, заобиколена от дребни рибки.

Дайър завъртя глава.

— Не мислиш ли, че това е, малко неподобаващо?

— Не, не мисля.

— Добре тогава, защо не ми разкажеш твоята теория? Нека да я чуем и да привършим с нея — предложи Дайър. — Чийк и Чонг чакат в коридора; техен ред е.

— Твърде е огромно за твоя ум — нацупи се Киндерман.

— Че какво му е лошото, ако го свържем само с първородния грях?

— Малките бебета са отговорни за нещо, направено от Адам?

— Това е загадка — сви вежди Дайър.

— Това е майтап. Ще призная, че си поиграх малко с тази представа — прекъсна го Киндерман. Наведе се напред и очите му започнаха да искрят. — Ако грехът беше, че учените са взривили земята преди много милиони години с нещо като кобалтови бомби, от тази tsimmis щяхме да получим атомни мутации. Може би това създава вирусите, от които се раждат болестите, може би обърква даже цялата околна среда, така че от това стават земетресения и природни катастрофи. Колкото до хората, те изобщо полудяват и стават farmischt, и се превръщат в чудовища от ужасните мутации; започват да ядат месо като животните и всичко това отива в тоалетната и започва да харесва рокендрол. Не могат да направят нищо. То е генетично. Даже Бог не може да помогне. Грехът е състояние, което се предава чрез гените.

— Ами ако всеки човек наистина някога е бил част от Адам? — изложи нова гледна точка Дайър. — Имам предвид физически — всъщност една от клетките на неговото тяло?

Погледът на Киндерман внезапно стана подозрителен.

— Това не ти е неделен час по катехизис, отче! От всички тези игрички на бинго си станал малко хазартен. Как ти хрумна тази идея?

— Че какво й е? — сви рамене Дайър.

— Ти мислиш. Но тази теория не върши работа.

— Защо?

— Твърде еврейска е. Чрез нея Бог става малко опак. То е същото, което аз казах за гените. Нека погледнем нещата в очите — Бог може да прекрати тази глупава безсмислица когато си поиска. Може да започне нещата отново, от самото начало. Той не може да каже: Адаме, измий си лицето, време е за вечеря и да забрави за цялата работа, нали? Той не може да подреди гените? Евангелието те учи да прощаваш и да забравяш, но Бог не може? Оттук нататък е Сицилия? Пузо^[7] трябва да чуе това. За две секунди ще си имаме Кръстникът четири.

— Е, добре, каква е твоята теория тогава? — настоя Дайър.

Детективът погледна хитро.

— Все още работя върху нея, отче. Моето подсъзнание я подрежда.

Изгубил търпение, Дайър се обърна и отпусна глава във възглавниците.

— Това е отегчително — промърмори той. Очите му бяха вперени в угасналия екран на телевизора.

— Имам още едно малко загатване — предложи Киндерман.

— Бих искал да дойдат и да оправят това глупаво нещо.

— Престани да ме обиждаш и ме изслушай.

Дайър се прозина.

— То е от твоите Евангелия — продължи Киндерман. — Каквото правиш на тези, мъничките, на Мен го правиш^[8] — перифразира той.

— Тук можеха да имат поне играта Космически нашественици.

Дайър се обърна към него и го попита:

— Не можеш ли да ми вземеш някой вестник от павилиона?

— Какво, Нешънъл Инкуайърър, Глоуб или Стар?

— Мисля, че Стар излиза в сряда. Не е ли така?

— Бързам да намеря нещо общо между нашите планети.

Дайър изглеждаше обиден.

— Че какво лошо има в тези вестници? Мики Руни видял призрак, който приличал на Ейб Линкълн^[9]. Къде другаде можеш да разбереш за тези неща?

Детективът бръкна в джобовете си.

— Ето, имам няколко книги, които може да ти харесат — каза той на свещеника. Извади няколко с меки корици и Дайър погледна заглавията.

— Не са художествени — тросна се той сърдито. — Скучни. Не можеш ли да ми донесеш някой роман?

Киндерман стана немощно.

— Ще ти донеса роман — обеща. Приближи до долния край на леглото и взе картона. — Какъв? Исторически?

— Съмнения — уточни Дайър. — Стигнал съм до трета глава, но забравих да го взема със себе си.

Киндерман го погледна безизразно, после остави картона. Обърна се и пое бавно към вратата.

— След обяд — каза той на Дайър. — Не трябва да се вълнуващ преди обяд. Аз също ще хапна.

— След като погълна три хамбургера?

— Два. Но кой ги брои?

— Ако нямат Съмнения, вземи Принцеса Дейзи — извика Дайър след него.

Киндерман излезе, поклащайки глава.

Той повървя малко по коридора и изведнъж спря. Видя Амфортас, застанал зад бюрото в приемната. Пишеше в някаква папка. Киндерман приближи до него, а на лицето му се изписа изражение на трагична загриженост.

— Доктор Амфортас? — изрече скръбно детективът. Неврологът вдигна поглед.

Тези очи, помисли си Киндерман. Каква загадъчност има в тях!

— Става дума за отец Дайър — обясни детективът.

— Той е добре — каза тихо Амфортас. После отново насочи вниманието си към папката.

— Да, знам — кимна Киндерман. — Става дума за нещо друго. Нещо адски важно. И двамата сме приятели на отец Дайър, но аз не мога да му помогна в това. Само вие можете.

Настоятелният тон привлече погледа на лекаря и измъчените тъмни очи потърсиха очите на детектива.

— Какво има? — попита Амфортас.

Киндерман се огледа предпазливо.

— Не мога да ви кажа тук — прошепна. — Можем ли да отидем някъде другаде и да си поговорим? — Той си погледна часовника. — Може би на обяд — попита.

— Никога не обядвам — отговори Амфортас.

— Тогава просто елате с мен. Моля ви. Важно е.

Известно време Амфортас изследва очите му.

— Ами добре — рече най-накрая той. — Но не можем ли да поговорим в офиса ми?

— Гладен съм.

— Чакайте да си взема връхна дреха.

Амфортас изчезна и се върна облечен с тъмносиня плетена жилетка.

— Добре — изгледа той Киндерман.

Киндерман погледна към жилетката.

— Ще замръзнете — рече. — Вземете си палто.

— Това ми стига.

— Не, не, нещо по-топло. Отсега виждам заглавията: Невролог повален от измръзване. Неизвестен дебелак се издирва за разпит. Вземете си палтото, моля ви. Може би някоя винтяга. Нещо по-топло. Бих се почувствал виновен. Пък и вие не сте точно образец за добро здраве.

— Всичко е наред — прекъсна го спокойно Амфортас. — Но благодаря. Оценявам загрижеността ви.

Киндерман се предаде.

— Е, много добре — промърмори той. — Предупредих ви.

— Къде отиваме? Трябва да бъда наблизо.

— В Гробниците — каза Киндерман. — Хайде. — Хвана невролога под ръка и го поведе към асансьорите. — Това ще ви се отрази добре. Имате нужда от малко свеж въздух по бузите. Няма да отслабнете и от малко nosh. Майка ви, тя знае ли за тези глупости с пропускането на обяда? Няма значение. Вие сте инат. Личи си. Желая й късмет. — Детективът хвърли един изпитателен поглед към доктора. Усмихваше ли се? Кой знае? Той е труден, труден случай, помисли си Киндерман.

На път към Гробниците детективът задаваше въпроси за състоянието на Дайър. Амфортас изглеждаше погълнат от нещо друго и даваше кратки, стегнати отговори или само кимаше. Когато засегна въпроса за вероятността на симптомите, описани от Дайър, да предупреждават за мозъчен тумор, той обясни, че има такава възможност, но че в този случай те най-вероятно се дължат на напрежение и претоварване с работа.

— Претоварване? — възкликна недоверчиво детективът, докато слизаха по стълбите на Гробниците. — Напрежение? На кого би могло да му хрумне? Този човек е по-отпуснат от сварен макарон.

Масите в Гробниците бяха застлани с покривки на червени и бели квадрати, а на сферичния бар от черен дъб сервираха бира в големи стъклени халби. Стените бяха украсени с отпечатъци и литографии от миналото на Джорджтаун. Залата все още не беше претъпкана. Оставаха няколко минути до обяд. Киндерман зърна едно тихо сепаре.

— Ей там — посочи той.

Отидоха до сепарето и седнаха.

— Толкова съм гладен — възкликна Киндерман.

Амфортас не каза нищо. Беше навел глава. Гледаше надолу към ръцете си, сплетени пред него на масата.

— Ще хапнете ли нещо, докторе?

Амфортас поклати глава.

— Какво имате да ми кажете за Дайър? — попита. — Какво е чак толкова важно?

Киндерман се наведе напред с многозначително изражение на лицето.

— Не му оправяйте телевизора — каза.

Амфортас го погледна безизразно.

— Моля?

— Не му оправяйте телевизора. Ще разбере.

— Какво ще разбере?

— Не чухте ли за убийството на свещеника?

— Да, чух — кимна Амфортас.

— Свещеникът бе приятел на отец Дайър. Ако му оправите телевизора, той ще чуе новината. Не му носете и вестници, докторе. Кажете и на сестрите.

— Заради това ли ме доведохте тук?

— Не бъдете коравосърдечен — рече загрижено Киндерман. — Отец Дайър има деликатна душа. Един човек в болница в никакъв случай не бива да научава такива новини.

— Но той вече знае — прекъсна го Амфортас.

Детективът погледна леко смаян.

— Знае?

— Ние говорихме за това — обясни Амфортас.

Детективът погледна встрани с разбиране и примирение.

— Колко типично за него — кимна той. — Не е искал да ме тревожи със своя angst^[10] и се престори на човек, изпаднал в блажено неведение.

— Защо ме доведохте тук, лейтенант?

Детективът обърна глава. Амфортас го наблюдаваше напрегнато. Погледът му беше объркан.

— Защо ви доведох тук? — повтори Киндерман. Очите му бяха празни и подути, докато той се бореше да издържи на погледа на лекаря, а бузите му бързо започнаха да се зачервяват.

— Да, защо? Със сигурност не е заради телевизора — настоя Амфортас.

— Излъгах — изтърси детективът. Сега лицето му пламна, той погледна встрани и започна да клати глава и да се усмихва. — Толкова съм прозрачен — изкикоти се. — Не знам как да скрия чувствата си. — Обърна се отново към Амфортас и вдигна ръце над главата си.

— Да, виновен. Аз съм безсрамен. Излъгах. Не можах да се въздържа, докторе. Странни сили ме завладяха. Предложих им бисквитки и им казах: Вървете си!, но те знаеха, че съм слаб, и ме притиснаха: Излъжи или за обяд ще получиш буламач и парче топъл пъпеш!

— Едно тако^[11] би било по-ефикасно — отбеляза Амфортас.

Киндерман смъкна ръце удивен. Лицето на невролога остана неразгадаемо, продължаваше да гледа мрачно и без да премигва. Но дали това беше шега?

— Да, също и тако — изрече сковано Киндерман.

— Какво искате? — попита го Амфортас.

— Ще ми простите ли? Искам да науча нещо от вас.

— За какво?

— За болката. Тя ме влудява. Отец Дайър ми каза, че работите в тази област, че сте експерт. Имате ли нещо против? Изхитрих ви, за да можем да си поговорим на тази тема. Междувременно съм притеснен и ви дължа извинение, докторе. Простено ли ми е? Може би присъдата е отложена?

— Изпитвате постоянна болка?

— Да, един човек на име Райън. Но не за това става дума сега, не за това.

Амфортас продължи да съществува като едно мрачно присъствие.

— А за какво? — попита тихо той.

Келнерът с менюто се появи, преди детективът да успее да отговори. Беше с яркозелена вратовръзка и жилетка.

— И двамата ли сте за обяд? — попита учтиво той.

Предложи им менюто, но Амфортас махна с ръка.

— За мен не — каза тихо той. — Чаша черно кафе, моля. Това е всичко.

— И двамата няма да обядваме — допълни детективът. — Може ли малко чай с резенче лимон. И малко бисквитки. Имате ли от онези кръглите с джинджифил и ядки?

— Да, имаме, сър.

— Малко от тях. Между другото по какъв случай са вратовръзката и жилетката?

— Денят на свети Патрик^[12], За Гробниците той продължава цяла седмица — обясни келнерът. — Нещо друго, господа?

— Днес имате ли пилешка супа?

— С фиде.

— С каквото и да е. Донесете ми, моля.

Келнерът кимна и тръгна да изпълни поръчката.

Киндерман погледна към другата маса, където видя голяма халба, пълна със зелена бира.

— Всичко това е лудост — промърмори той. — Човекът тича насам-натам и гони змии като някой побъркан и вместо добре изолирана килия в някой дом за отдих, католиците го превръщат в светец. — Обърна се към Амфортас. — Малки градински змии, те са безвредни, даже не ядат картофите. Нима това е разумно поведение, докторе?

— Мислех, че сте гладен — отбеляза Амфортас.

— Не можете ли да оставите на човек поне мъничко достойнство? — попита Киндерман. — Добре де, това бе още една голяма лъжа. Винаги го правя. Аз съм напълно непоправим лъжец и срам за своето управление. Доволен ли сте сега, докторе? Използвайте мозъка ми за експерименти и разберете защо става така. Тогава поне ще имам някакво спокойствие, когато умирам — ще знам отговора. Проблемът направо ме влудява — цял живот.

В очите на доктора се появи призрак на усмивка.

— Споменахте болката — напомни той.

— Вярно. Вижте, знаете, че съм детектив в отдел Убийства.

— Да.

— Виждам много болка, която се причинява на невинните — рече тъжно детективът.

— И защо ви тревожи това?

— Каква е вашата религия, докторе?

— Католик съм.

— Добре тогава, вие ще разберете. Моите въпроси имат нещо общо с Божията доброта — поде замислено Киндерман — и с начините, по които малките невинни дечица могат да умрат. И накрая, спасява ли ги Бог от ужасната болка? Това е като в онзи филм Ето, идва мистър Джордан, където ангелът издърпва героя от катастрофиращия самолет точно преди той да се разбие в земята. Чувам слухове за подобни дела. Може ли това да е вярно? Например в една автомобилна катастрофа. В колата има деца. Те не са наранени сериозно, но колата се подпалва, а децата за заклещени вътре и не могат да излязат. Изгорели живи, така пишеше по-късно във вестниците. Това е ужасно. Но какво са усещали те, докторе? Някъде чух, че кожата заспивала. Може ли това да е вярно?

— Вие сте странно ченге по убийствата — отбеляза Амфортас. Гледаше директно в очите на Киндерман.

Детективът сви рамене.

— Остарявам. Трябва да си мисля по малко за тези неща. Няма да навреди. Междувременно какъв е отговорът на моя въпрос?

Амфортас сведе поглед към масата.

— Никой не знае — отрони тихо той. — Мъртвите не ни казват. Могат да стават много неща — додаде още по-тихо. — Вдишването на дим може да убие преди пламъците. Или внезапен сърдечен удар, или шок. Нещо повече, кръвта се втурва към жизненоважните органи, опитвайки се да ги защити. Това обяснява докладите, че кожата изтръпвала. — Той сви рамене. — Не знам. Можем само да предполагаме.

— И какво, ако всички тези неща не станат? — попита детективът.

— Всичко това е спекулация — напомни му Амфортас.

— Моля ви, докторе, спекулирайте. Това ме яде отвътре.

Келнерът пристигна с поръчката им. Понечи да остави супата пред детектива, но Киндерман го отклони с ръка:

— Не, дайте я на доктора — каза той, а когато Амфортас се опита да откаже, го прекъсна: — Не ме карайте да се обаждам на майка ви. В тази супа има витамини и неща, които се споменават само в Тора^[13]. Не упорствайте. Трябва да я изядете. Пълна е със странни благини.

Амфортас се предаде и позволи на келнера да я остави.

— О, мистър Маккой тук ли е? — попита Киндерман.

— Да, мисля, че е горе — кимна келнерът.

— Бихте ли го помолили да се видим за момент? Ако е зает, няма значение. Не е важно.

— Да, ще го помоля. Как се казвате, сър?

— Уилям Ф. Киндерман: Той ме познава. Ако е зает, всичко е наред.

— Ще му предам съобщението. — Келнерът се отдалечи.

Амфортас се втренчи в супата.

— От първото усещане до смъртта минават двайсет секунди. Когато нервните окончания изгорят, те престават да функционират и болката свършва. Може само да се предполага колко време преди това. Но не повече от десет секунди. Междувременно болката е възможно най-ужасната. Вие сте в пълно съзнание и я усещате остро. Адреналинът ви се изпомпва.

Киндерман клатеше глава, вперил поглед надолу.

— Как може Бог да позволи такъв ужас? Това е такава загадка. — Той вдигна поглед. — Мислите ли си за такива неща? Те не ви ли ядосват?

Амфортас се поколеба, после срещна погледа на детектива. Този човек изгаря от желание да ми каже нещо, помисли си Киндерман. Каква е неговата тайна? Мисли си, че може да разбере болката и копнее да сподели това.

— Може да съм ви заблудил — поде някак отнесено Амфортас. — Опитвах се да работя по вашите предположения. Онова, което не споменах, е, че когато болката стане непоносима, нервната система се претоварва. Тя се затваря и болката стихва.

— О, разбирам…

— Болката е странна — продължи замислено Амфортас. — Около два процента от хората, които биват облекчени от продължителна болка, развиват сериозни душевни разстройства веднага след облекчаването на болката. Правени са и експерименти с кучета — вдигна поглед към детектива той, — с доста странни изводи.

Амфортас продължи да описва на детектива серията от експерименти, проведени през петдесет и седма, в която няколко шотландски териера били отгледани в изолационни клетки от съвсем мънички до зрелостта им, така че били лишени от сблъсъци с окръжаващата среда, включително и от най-малките удари и одрасквания, които биха могли да им причинят дискомфорт. Когато праснали напълно, били приложени болезнени стимулации, но кучетата не реагирали нормално. Много от тях завирали носовете си в горящата кибритена клечка, отдръпвали се рефлексивно, а после веднага започвали отново да душат пламъка. Когато пламъкът изгасвал по невнимание, кучетата продължавали да реагират както преди на втората, даже на третата запалена клечка. Други пък изобщо не душели клечката, но не правели усилие да избягнат пламъка, когато експериментаторите докосвали носовете им с него множество пъти. Кучетата не реагирали на повтарящи се убождания с карфица. И обратно, кръвните братя на тези кучета, които били отгледани в нормална околна среда, разпознавали възможната опасност толкова бързо, че експериментаторите не можели да ги докоснат с пламъка или с карфицата повече от веднъж.

— Болката е много мистериозна — заключи Амфортас.

— Кажете ми честно, докторе, не би ли могъл Бог да измисли някакъв друг начин, за да ни защити? Някакъв друг вид предупредителна система, която да ни казва, че телата ни са в беда?

— Имате предвид нещо като автоматичен рефлекс?

— Имам предвид нещо като камбана, която започва да бие в главите ни.

— И какво ще стане тогава, когато срежете артерия? — попита Амфортас. — Ще си завържете ли веднага турникет или ще почакате, докато камбаната ви започне да бие? Ами ако сте дете? Не, това просто не помага.

— Защо тогава не може нашите тела да бъдат направени безчувствени към болката?

— Питайте Бог.

— Питам вас.

— Не знам отговора — сви рамене Амфортас.

— Какво всъщност правите във вашата лаборатория, докторе?

— Опитвам се да науча как да спра болката, когато не се нуждаем от нея.

Киндерман изчака, но неврологът не додаде нищо повече.

— Изяжте си супата — окуражи го вежливо детективът. — Изстива. Като Божията любов.

Амфортас гребна една лъжица, после я остави. Калаената лъжица звънна по чинията.

— Не съм гладен — смотолеви той. Погледна си часовника. — Току-що се сетих за нещо. Трябва да вървя. — После вдигна поглед и се втренчи в Киндерман.

— Направо е чудо, че изобщо вярвате в Бога — каза Киндерман. — С цялото ваше познание за същността на болката.

— Мистър Киндерман? — Келнерът се върна. — Мистър Маккой изглежда ужасно зает там горе. Реших, че не трябва да го безпокоя. Съжалявам.

Детективът погледна настоятелно.

— Не, прекъснете го — каза.

— Но вие казахте, че не е важно.

— Не е. Но все пак го прекъснете. Аз съм своенравен. Никога не схващам. Стар съм.

— Ами добре, сър. — Келнерът като че ли се колебаеше, но тръгна към стълбите, които водеха към втория етаж.

Киндерман отново обърна внимание на Амфортас.

— Не мислите ли, че всичко това са неврони, всичко това, което ние наричаме душа?

Амфортас си погледна часовника.

— Току-що се сетих за нещо. Трябва да вървя.

Киндерман погледна озадачено. Да не би да съм луд? Той току-що направи това.

— Къде бяхте? — попита той.

— Моля — учуди се Амфортас.

— Няма значение. Слушайте, останете за малко. Имам още няколко неща наум. Те ме измъчват. Няма ли да останете още една минута? Освен това, неучтиво е да си тръгнете сега. Не съм си изпил чая. Нима това е цивилизовано? Даже шаманите не правят това. Те биха останали, биха поклащали сбръчканите си глави, докато мине времето, през което изкуфелият бял старец продължава да говори и да сантименталничи. Такива са обичаите. Да не би да съм задълбал твърде много в темата? Кажете ми честно. Хората постоянно ми казват, че говоря двусмислено и аз се опитвам да поправя това, макар че вероятно прекалявам. Вярно ли е? Бъдете откровен!

Върху лицето на Амфортас се появи приятно изражение. Той се отпусна и каза:

— С какво мога да ви помогна, лейтенант?

— Става дума за противоречието между мозъка и ума — започна сериозно Киндерман. — От години си мисля да се консултирам с някой невролог, но съм ужасно срамежлив, когато се срещам с нови хора. Междувременно ето ви вас. Чашата ми със супа прелива. Между другото, кажете ми, нима всички тези неща, които наричаме чувства и мисли, не са нищо повече от някакви неврони, които изгарят в мозъка?

— Имате предвид дали те са абсолютно същия факт като тези неврони?

— Да.

— Вие какво мислите? — изгледа го с интерес Амфортас.

Киндерман погледна извънредно мъдро и кимна.

— Мисля, че са същите — каза той почти строго.

— Защо?

— Защо не? — възпротиви се детективът. — На кого му трябва да достигне до това нещо, наречено душа, щом мозъкът съвсем ясно върши същите неща? Прав ли съм?

Амфортас се понаведе напред. Беше докоснат някакъв нерв. Той заговори сърдечно.

— Да предположим, че гледате към небето — поде напрегнато той. — Виждате една огромна хомогенна шир. Дали тя е същият факт като модела на електрическите разтоварвания, които протичат между жиците в мозъка? Поглеждате един грейпфрут. Той произвежда кръгъл образ във вашето сетивно поле. Но мозъчната проекция на този кръг във вашите оптически сетива не е кръгла. Тя заема място, което е елипсовидно. Как тогава тези неща могат да бъдат един и същ факт? Когато мислите за Вселената, как я побирате в мозъка си? Или например предметите в тази стая? Те са оформени по-различно от всичко във вашия мозък, така че как те могат да станат същите неща в мозъка ви? Има още няколко загадки, които трябва да обмислите. Първото е администраторът, свързан с мисълта. Всяка секунда вие сте бомбардиран със стотици, може би хиляди сетивни впечатления, но вие ги филтрирате веднага, за да привършите целите си за момента, а тези безбройни решения се вземат всяка секунда, и то за по-малко от част от секундата. Какво взема това решение? Какво взема решението да се вземе решение? Ето още нещо, за което можете да си помислите, лейтенант: мозъците на шизофрениците често са по-добре устроени структурно от мозъците на хората без душевни проблеми, а някои хора, на които е отстранена по-голямата част от мозъка, продължават да функционират нормално.

— Ами онзи учен с електродите? — попита Киндерман. — Той докосва определена мозъчна клетка и човекът чува глас отпреди много време или изпитва определено чувство.

— Да, Уайлдър Пенфийлд — кимна неврологът. — Но неговите обекти винаги казват, не онова, което е предизвикал у тях с електродите, не е било част от тях; било е нещо, което са им направили.

— Изумен съм — ахна детективът — да чуя подобни твърдения от човек на науката.

— Уайлдър Пенфийлд не мисли, че умът е мозък — поясни Амфортас. — Нито сър Джон Екслес. Той е британски психолог, който спечели Нобелова награда за своите изследвания на мозъка.

Киндерман сбърчи вежди.

— Така ли?

— Да, така. Ако умът беше мозък, тогава мозъкът има някои възможности, абсолютно ненужни за физическото оцеляване на тялото. Имам предвид учудването и самоувереността. А някои от нас стигат толкова далеч — вярват, че съзнанието не е съсредоточено в мозъка. Съществува някаква причина да подозираме, че цялото човешко тяло, включително и мозъкът, както и външният свят, са пространствено разположени в съзнанието. И една последна мисъл за вас, лейтенант. Това е афоризъм.

— Обичам ги.

— Този го обичам особено — почти се усмихна Амфортас. — Ако масата на мозъка беше маса на ума, тогава мечката щеше да ми стреля в задника. — И с това неврологът се наведе над супата си и започна да яде лакомо.

С периферното си зрение детективът видя, че Маккой се приближава към масата.

— И аз точно така усещам нещата — призна той на Амфортас.

— Какво? — лекарят погледна към детектива над лъжицата си.

— Поиграх си малко на адвокат на дявола. Съгласен съм с вас — умът не е мозък. Сигурен съм.

— Вие сте много странен човек — рече Амфортас.

— Да, вече го казахте.

— Искали сте да ме видите, лейтенант?

Киндерман вдигна поглед към Маккой. Той носеше пенсне и изглеждаше много спретнат. Все още бе облечен с цветовете на училището си: тъмносин блейзър и сив вълнен панталон.

— Ричард Маккой, запознайте се с доктор Амфортас — каза Киндерман, посочвайки към доктора. — Маккой се протегна и двамата се ръкуваха.

— Радвам се да се запозная с вас — изрече вежливо той.

— Аз — също.

Маккой се обърна към детектива.

— Какво има? — Той си погледна часовника.

— Чаят — каза Киндерман.

— Чаят?

— Какъв вид използвате напоследък?

— Липтънс. Както винаги.

— Вкусът му е някак си по-различен.

— За това ли искахте да ме видите?

— О, можем да си поговорим за стотици баналности и за какво ли не, но аз знам, че вие сте много зает човек. Ще ви оставя да си вървите.

Маккой погледна студено към масата.

— Какво сте поръчали? — попита той.

— Това е — осведоми го детективът.

Маккой го погледна хладно.

— Това е маса за шестима.

— Тъкмо си тръгвахме.

Маккой се обърна и си тръгна, без да каже нито дума.

Киндерман погледна към Амфортас. Той си беше изял супата.

— Много добре — избъбра щастливо Киндерман. — Майка ви ще получи добър доклад.

— Имате ли някакви други въпроси? — попита го Амфортас. Докосна чашата си с кафе. Беше изстинала.

— Сукцинилхолин хлорид — каза Киндерман. — Използвате ли го във вашата болница?

— Да. Искам да кажа, не аз лично. Но се използва при електрошокова терапия. Защо питате?

— Ако някой в болницата иска да открадне малко, може ли да го направи?

— Да.

— Как?

— Може да го вземе от количката с лекарства, когато никой не гледа. Защо питате?

Киндерман отново отклони въпроса му.

— Ами някой, който не работи в болницата, може ли да го направи?

— Ако знае какво търси. Трябва да знае разписанието за това кога е необходимо лекарството и кога се доставя.

— Вие работите ли понякога в психиатрията?

— Понякога. За това ли ме доведохте тук, лейтенант, да ме попитате за това?

— Не — отговори Киндерман. — Честно! Самата Божия истина. Но тъй като сме тук… — Той остави изречението недовършено. — Ако бях попитал в болницата, те, естествено, щяха да се престорят на много добри и да кажат, че това не може да стане. Разбирате ли? А докато си говорихме, разбрах, че вие ще ми кажете истината.

— Много мило от ваша страна, лейтенант. Благодаря ви. Вие сте много добър човек.

Киндерман усети как нещо му се изплъзва.

— Също; и аз си мисля така за вас. Без майтап — призна той. После се усмихна, спомняйки си нещо. — Знаете ли този израз Без майтап? Много го обичам. Наистина. Напомня ми за Ето, идва мистър Джордан. Джо Пендълтън го повтаряше постоянно.

— Да, спомням си.

— Харесвате ли филма?

— Да.

— И аз. Признавам си, че съм голям почитател на schmaltz^[14]. Но такава сладост и невинност в наши дни — е, няма ги вече. Какъв живот — въздъхна Киндерман.

— Това е подготовка за смъртта.

И още веднъж Амфортас изненада детектива. Сега той го оцени сърдечно.

— Това е вярно — кимна ентусиазирано Киндерман. — Някой друг път трябва да си поговорим за тези неща. — Детективът погледна печалните очи. Те бяха изпълнени с нещо, то преливаше от тях. Какво? Какво беше? — Изпихте ли си кафето? — попита го.

— Да.

— Аз ще поостана и ще платя сметката. Беше много мило от ваша страна да ми отделите от времето си, но зная, че сте твърде зает. — Киндерман протегна ръка. Амфортас я пое и я стисна силно, после стана да си върви. Забави се за момент, загледан спокойно в Киндерман.

— Сукцинилхолинът — проговори той най-накрая. — Става дума за убийството. Прав ли съм?

— Да.

Амфортас кимна и се отдалечи. Киндерман го наблюдаваше как си проправя път край масите. После се изкачи по стълбите и изчезна. Детективът въздъхна. Извика келнера, плати сметката и се качи до офиса на Маккой. Намери го там да разговаря със счетоводителя си. Маккой го погледна, неразгадаем зад очилата си.

— Този път да не е нещо във връзка с кетчупа? — попита глухо той.

Киндерман му махна с ръка. Маккой стана и приближи до него.

— Човекът на моята маса — рече Киндерман. — Добре ли видяхте лицето му?

— Много добре.

— И никога преди не сте го виждал?

— Не знам. Всяка година виждам хиляди хора в моите заведения.

— Не сте го видял на опашката за изповед вчера?

— О…

— Видяхте ли го?

— Не мисля така.

— Сигурен ли сте?

Маккой се замисли. После захапа долната си устна и поклати глава.

— Когато чакаш за изповед, не се заглеждаш много-много в другите хора. Повече гледаш надолу и си спомняш за греховете си. Ако съм го видял, то със сигурност не си спомням — каза той.

— Но сте видял човека с винтягата.

— Да. Просто не знам дали беше той.

— Можете ли да се закълнете, че не е бил той?

— Не. Но наистина не мисля, че е бил той.

— Не мислите.

— Не, не мисля. Наистина се съмнявам.

Киндерман излезе от офиса на Маккой и тръгна към болницата. Когато стигна там, той влезе в павилиона и прерови книжките. Намери Съмнения, грабна я от лавицата и поклати глава. Обърна една страница напосоки и я прочете. Той ще погълне това незабавно, заключи детективът и потърси още нещо, което да занесе на йезуита до изписването му. Видя Докладът на Хайт за човека, но после избра един готически роман.

Киндерман отиде до щанда за книги. Продавачката погледна заглавията.

— Сигурна съм, че много ще й харесат — каза тя.

— Да, и аз съм сигурен.

Киндерман огледа за някоя смешна дрънкулка, която да прибави към съкровището. Щандът бе затрупан с такива. После нещо привлече вниманието му. Той се втренчи, без да премигва.

— Искате ли още нещо?

Детективът не я чу. Извади от кутията един найлонов пакет. В него имаше няколко розови шноли, а на всяка беше изписано: Грейт Фолз, Вирджиния.