Уилям Питър Блати
Легион (5)

5.

Съществува доктрина, написана в тайна, че човек е затворник, който няма право да отваря вратата и да бяга: това е мистерия, която наистина не разбирам напълно. Въпреки че аз също вярвам, че боговете са наши пазачи и че ние, хората, сме тяхна собственост.

Киндерман си помисли за пасажа от Платон. Как можеше да се въздържи? Той висеше като призрак над случая.

— Какво е значението му? — попита той другите. — Как може да бъде?

Те седяха около бюрото в средата на полицейската стая: Киндерман, Аткинс, Стедман и Райън. Киндерман имаше нужда от активност около себе си, от постоянното суетене на света, където имаше ред и подът не можеше да изчезне изпод краката ти. Имаше нужда от светлина.

— Е, разбира се, това не е положителна идентификация — отбеляза Райън. Той се почеса по мускула на ръката. Също като Стедман и Аткинс и той работеше по къс ръкав: в стаята бе твърде топло. Райън сви рамене. — Косата никога, не може да ни даде това, всички го знаем. Но все пак…

— Да, все пак — отекна като ехо гласът на Киндерман. — Все пак…

По дебелина, форма, размери и брой на единица площ от покритите с епидермис корички космите бяха идентични и в двете проби. Космите, взети от ръката на Кинтри, имаха свежи, кръгли корени, което говореше за борба.

Киндерман поклати глава.

— Не може да бъде — промърмори той. — Това е нелепо.

Погледна към снимката, която бяха направили на жената, а после — към чашата чай в ръката си. Мушна резенчето лимон с пръст, разклати го и го разбърка. Все още беше с палто.

— Какво го е убило? — попита.

— Шокът — отговори Стедман. — И бавното задушаване. — Всички зяпнаха. Бил е инжектиран с медикамент, наречен сукцинилхолин. Десет милиграма на всеки петдесет фунта тегло причиняват моментална парализа — поясни той. — Кинтри е имал в себе си почти двадесет милиграма. Не е бил способен да се движи или да извика, а след десет минути не е можел и да диша. Медикаментът атакува дихателната система.

Над тях се спусна покривало от мълчание, отдели ги от останалата част от стаята, от деловото, шумно дърдорене на хора и машини. Киндерман ги чуваше, но звуците бяха приглушени и далечни като забравени молитви.

— За какво се използва — вдигна глава Киндерман — този… как го нарече?

— Сукцинилхолин.

— Харесва ти да го казваш, нали, Стедман?

— Основно е мускулен релаксант — обясни Стедман. — Използва се при анестезия. Главната му употреба е при електрошокова терапия.

Киндерман кимна.

— Трябва да посоча — допълни патологът, — че лекарството не дава почти никакви граници за грешка. За да получи желания ефект, убиецът е трябвало да знае какво прави.

— Значи лекар — уточни Киндерман. — Може би анестезиолог. Кой знае? Някой с медицинска квалификация, нали? И с достъп до лекарството, това, как се казваше. Между другото, намерихме ли подкожна спринцовка на сцената на престъплението, както обикновено, или от онези еднократните, които богаташчетата постоянно захвърлят?

— Не намерихме спринцовка — отговори сериозно Райън.

— Ясно — въздъхна Киндерман. Малко се провалиха при претърсването на сцената на престъплението. Вярно, по чука имаше драскотини от нокти; но намериха само замазани отпечатъци от пръсти, а кръвните антигентестове от слюнката по фасовете показаха, че пушачът е бил от кръвна група нула, най-често срещаната от всички.

Киндерман видя, че Стедман си поглежда часовника.

— Стедман, върви си у дома — промърмори той. — Ти също, Райън. Върви. Давай. Върви си при семейството и си поприказвайте за евреи.

Размениха си любезности за сбогуване и Райън и Стедман избягаха по улиците с нищо друго в съзнанието си, освен вечерята и движението. Докато Киндерман ги гледаше, той отново забеляза оживлението в полицейската зала, сякаш тя бе докосната от техните обикновени мисли. Чу как телефоните звънят, как мъжете крещят; после минаха през вратата и звуците изчезнаха.

Аткинс наблюдаваше как Киндерман отпива от чая си, замислен дълбоко; видя го как бърка в чашата, изважда резенчето лимон, изстисква го, а после го пуска и то пльосва обратно в чашата.

— Това нещо за вестниците, Аткинс — изрече замислено той. Вдигна очи и срещна сериозния поглед на Аткинс.

— Сигурно е грешка, лейтенант. Трябва да е грешка. Има някакво обяснение. Утре ще проверя отново в Поуст.

Киндерман погледна надолу към чая си и поклати глава.

— Няма смисъл. Няма да намериш нищо. Умът ми се вледенява. Нещо ужасяващо ни се присмива, Аткинс. — Отпи от чая си и промърмори: — Сукцинилхолин хлорид. Точно колкото трябва.

— Ами старицата, лейтенант? — Все още никой не беше я обвинил. По дрехите й не бяха открити следи от кръв.

Киндерман го погледна и изведнъж се оживи.

— Знаеш ли нещо за ловуващата оса, Аткинс? Не, не знаеш. Не е много известно. Не е нещо обичайно. Но тази оса е невероятна. Мистерия. Да започнем с това, че продължителността на живота й е само два месеца. Кратко време. Няма значение обаче, стига да е здрава. Добре, тя се излюпва от яйцето си. Тя е бебенце, тя е сладка, малка осичка. На един месец вече е съвсем пораснала и снася свои яйца. И, като гръм от ясно небе, яйцата имат нужда от храна, но от специална храна, и то една-единствена: живо насекомо. Аткинс — да кажем, че това е цикада; да, цикадите биха били добри. Ще кажем цикади. Сега ловуващата оса разбира това. Кой знае как. Това е загадка. Забравѝ. Няма значение. Но храната трябва да бъде жива; гниенето ще бъде фатално за яйцето и за личинката, а живата и нормална цикада ще счупи яйцето и даже ще го изяде. Така че осата не може да хвърли мрежа върху рояк цикади, а после да ги даде на яйцето и да каже: Ето, изяж си вечерята. Мислиш, че животът на ловуващата оса е лесен, а, Аткинс? По цял ден само си лети и жили, сладка работа, а? Не, не е толкова лесен. Изобщо не е. И те си имат проблеми. Но ако осата може просто да парализира цикадата, този проблем е решен и на масата има вечеря. Обаче за да го направи, тя трябва да прецени къде точно да ужили цикадата, което изисква пълно познаване на нейната анатомия, Аткинс — те целите са покрити с тази броня, тези люспи — и трябва да прецени точно колко отрова да инжектира, иначе нашата приятелка цикадата отлита или умира. Необходимо е цялото това медико-хирургическо познание. Не се натъжавай, Аткинс. Наистина. Всичко е наред. Всички ловуващи оси, навсякъде, даже докато си седим тук, всички те пеят Не плачи за мен, Аржентина и парализират насекомите из цялата страна. Не е ли удивително? Как е възможно?

— Е, това е инстинкт — промърмори Аткинс, знаейки какво иска да чуе Киндерман.

Киндерман го изгледа свирепо.

— Аткинс, никога не казвай инстинкт, а аз ти давам дума, че никога няма да изрека параметри. Не можем ли да кажем начин на живот?

— Ами инстинктивен!

— Също verboten^[1]. Инстинкт. Какво е инстинктът? Нима името обяснява нещата? Някой ти казва, че днес слънцето няма да изгрее в Куба и ти отговаряш: Няма значение, днес е Денят, Когато Слънцето Няма Да Изгрее в Куба? Това обяснява ли нещата? Залепи му етикет и това забулва чудесата, така ли? Нека да ти кажа нещо, аз не съм впечатлен и от думи като гравитация. Добре, това изобщо е цял друг tsimmis^[2]. Междувременно, ловуващата оса, Аткинс… Тя е удивителна. Тя е част от моята теория.

— Вашата теория за случая? — попита любезно Аткинс.

— Не знам. Може би. Може би не. Просто говоря. Не, друг случай, Аткинс. Нещо по-голямо. — Той направи глобален жест. — Всичко е свързано. Що се отнася до старицата, междувременно… — Гласът му отлетя и затътна като далечна гръмотевица. Той се загледа към прозореца, където лекият дъждец започваше да пръска с колебливи докосвания. Аткинс се размърда в стола си.

— Старата дама — въздъхна Киндерман със замечтани очи. — Тя ни води в своята мистерия, Аткинс. Колебая се дали да я последвам. Колебая се…

Известно време продължи да се взира навътре в себе си. После изведнъж смачка празната си чаша и я хвърли. Тя тупна в кошчето до бюрото. Той стана.

— Върви на гости на любимата си, Аткинс. Дъвчете дъвка и пийте лимонада. Вършете глупости. Колкото до мен, аз си тръгвам. Adieu^[3]. — Но за момент остана там, като постоянно се оглеждаше.

— Лейтенант, тя е на главата ви — каза Аткинс.

Киндерман опипа ръба на шапката си.

— Да, така е. Вярно. Добър аргумент. Добре схванато.

Киндерман продължи да се мотае покрай бюрото си.

— Никога не вярвай на фактите — промърмори той. — Фактите ни мразят. Те вонят. Те мразят хората и те мразят истината.

Внезапно се обърна и се затътри навън.

След миг се върна и започна да рови из джобовете на палтото си, търсейки книги.

— Още нещо — обърна се той към Аткинс. Сержантът стана. — Само минута — Киндерман продължи да рови из книгите, а после промърмори: — Аха! — И от една книга на Тейлър де Шардан^[4] той извади бележка, написана на гърба на обвивка от шоколад. Притисна я към гърдите си. — Не гледай — нареди строго той.

— Не гледам — отзова се Аткинс.

— Добре, недей. — Киндерман вдигна бележката предпазливо и зачете: Друг източник на убеждението в съществуването на Бога, свързано с разума, а не с чувствата, е изключителната трудност или по-скоро невъзможност да бъде създадена тази огромна и чудесна вселена в резултат на сляпа случайност или необходимост… — Киндерман прибра бележката и вдигна поглед. — Кой е написал това, Аткинс?

— Вие.

— Изпитът за лейтенант е чак догодина. Опитай пак.

— Не знам.

— Чарлз Дарвин — изгледа го Киндерман. — В Произход на видовете.

И с това той пъхна бележката в джоба си и излезе.

И пак се върна.

— Още нещо — каза на Аткинс. Застана с нос на един инч от носа на сержанта, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на палтото си. — Какво означава Луцифер?

— Носител на светлина^[5].

— И какво е веществото на вселената?

— Енергията.

— Каква е най-обичайната форма на енергията?

— Светлината.

— Знам. — И с това детективът излезе, преминавайки леко приведен през полицейското помещение и после надолу по стълбите.

Не се върна.

 

 

Полицайката Джордан седеше в сянката в ъгъла на стаята в отделението за задържани. Старицата бе окъпана от тайнствените лъчи на кехлибарената нощна лампа над леглото й. Тя лежеше неподвижна и безмълвна, с ръце отстрани, а очите й се взираха празно в нейните сънища. Джордан чуваше равното й дишане, както и ситненето на дъжда по прозореца.

Полицайката се размърда в стола си, настанявайки се по-удобно. Тя затвори сънливо очи. И после изведнъж ги отвори. В стаята се чу странен звук. Нещо скърцаше и пращеше. Беше тихо. Обезпокоена, Джордан огледа стаята и не разбра че е уплашена, докато не въздъхна инстинктивно с облекчение, откривайки, че звукът е причинен от ледените кубчета, разклатени в чашата до леглото.

Тя видя, че вратата се отваря. Беше Киндерман. Той влезе тихо в стаята.

— Почини си — прошепна на Джордан.

Тя излезе с чувство на благодарност.

За известно време Киндерман остана на място, втренчен в жената. После си свали шапката.

— Добре ли се чувстваш, скъпа? — попита нежно той.

Старицата не отвърна нищо. После изведнъж ръцете й се вдигнаха и китките й започнаха да изпълняват онези шаблонни, мистериозни движения, които Киндерман вече бе видял в къщичката за лодки на Потомак. Киндерман вдигна внимателно един стол и го постави до леглото. Надуши миризма на дезинфектант. Седна на стола и се втренчи напрегнато. Движенията имаха някакво значение. Какво беше тяхното значение? Ръцете хвърляха сенки върху отсрещната стена, черни паяшки йероглифи, нещо като код. Киндерман огледа лицето на жената. От него се излъчваше святост, а в очите й се четеше нещо странно, като копнеж.

Почти час Киндерман седя в странния полумрак със звука на дъжда, на дишането си и на мислите си. Веднъж се замисли за кварките и за шепота на физиците, че материята не е съвкупност от предмети, а просто процеси в света на движещите се сенки и илюзии, свят, в който неутрините бяха призраци, а електроните можеха да се връщат назад във времето. Погледни директно в най-бледите звезди и те изчезват, помисли си той; тяхната светлина улучва само краищата на ретината; но погледни покрай тях и ще ги видиш: тяхната светлина улучва сърцевината. Киндерман усети, че в тази странна нова вселена той трябва да гледа отстрани, за да разреши случая. Отхвърли намесата на старицата в убийството; но все пак, по някакъв начин, който той не можеше да обясни, тя се включваше в него. Този инстинкт беше озадачаващ, но силен, когато погледнеше встрани от фактите.

Когато движенията на старицата най-после престанаха, детективът стана и погледна надолу към леглото. Държеше периферията на шапката си с две ръце.

— Лека нощ, мис. Съжалявам, че ви притесних.

И с това излезе от стаята.

Джордан пушеше в коридора. Детективът приближи до нея и огледа лицето й. Изглеждаше неспокойна.

— Проговори ли тя? — попита я.

Тя издиша дима и поклати глава.

— Не. Не е.

— Яде ли?

— Да, малко овесена каша. Гореща супа. — Изтръска несъществуващата пепел от цигарата си.

— Изглеждаш притеснена — погледна я Киндерман.

— Не знам. Малко се ужасявам тук. Без причина. Просто чувство. — Тя сви рамене. — Не знам.

— Много си уморена. Моля те, върви си у дома — каза й детективът. — Има сестри…

— Все пак хич не ми се иска да я оставям. Тя е толкова безпомощна… — Изтръска си отново цигарата, а очите й се стрелкаха неспокойно. — Да, обаче предполагам, че съм доста пребита. Наистина ли мислите, че трябва?

— Ти беше чудесна. Сега си върви у дома.

Джордан изглеждаше облекчена.

— Благодаря, лейтенант. Лека нощ. — Тя се обърна и бързо се отдалечи. Киндерман я наблюдаваше. И тя го е почувствала, помисли си той, същото нещо. Но какво? Какъв е проблемът? Старицата не го е направила.

Киндерман гледаше как работи старата чистачка. Беше завързала мокра кърпа на главата си. Бършеше пода. Чистачката бърше пода, помисли си той, това е всичко.

Докоснал отново нормалността, той си отиде у дома. Жадуваше за леглото си.

Мери го чакаше в кухнята. Седеше край малката кленова масичка, облечена в светлосин вълнен халат. Със сериозно лице и палави очи.

— Здравей, Бил. Изглеждаш уморен — поздрави го тя.

— Превърнал съм се в един голям клепач.

Той я целуна по челото и седна.

— Гладен ли си? — попита го.

— Не много.

— Има малко телешки гърди.

— Не е шаранът?

Тя се разкикоти.

— Е, как ти мина денят? — попита тя.

— Добре, както винаги, палавнице.

Мери знаеше за Кинтри. Беше чула по новините. Но още преди години те бяха постигнали съгласие, че работата на Киндерман никога не трябва да нарушава спокойствието в къщата им, поне като тема на разговор. Не можеха да избегнат късните нощни обаждания.

— Е, какво ново? Как беше в Ричмънд? — попита той.

Тя направи гримаса.

— Там закусихме късно, малко бъркани яйца и бекон, а те го поднесоха с булгур и мама извика направо на тезгяха: Тези евреи са луди!

— А къде е тя, нашата почитаема mavin от речното дъно?^[6]

— Спи.

— Слава Богу!

— Бил, бъди мил. Може да те чуе.

— Насън? Да, разбира се, мила. Призракът от Ваната винаги е нащрек. Тя знае, че мога да направя нещо наистина налудничаво с тази риба. Мери, кога ще ядем шарана? Говоря много сериозно.

— Утре.

— Значи тази вечер няма вана, nu?

Можеш да вземеш душ.

— Искам вана с много пяна. Дали шаранът ще има нещо против пяната? Имам желание да водя преговори за сближение. Между другото къде е Джули?

— На урок по танци.

— Урок по танци през нощта?

— Бил, едва осем часът е.

— Тя трябва да танцува през деня. Така е по-добре.

— В какъв смисъл?

— Има повече светлина. Така е по-добре. Може да вижда заострените обувки. Само goyim танцуват добре в тъмното. Евреите се препъват. На тях това не им харесва.

— Бил, имам една малка новина, която хич няма да ти хареса.

— Значи шаранът има пет близначета.

— Близо си. Джули иска да си смени фамилията на Фебре.

Детективът погледна тъпо.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно.

— Не, майтапиш се!

— Тя казва, че така щяло да бъде по-добре за имиджа й като танцьорка.

Киндерман промърмори глухо:

— Жули Фебре.

— Защо не?

Той каза:

— Евреите са farmischt^[7], не Фебре. Това ли се получава от всичките преселения в нашата култура? После идва доктор Бърни Файнерман да й оперира носа, за да подхожда на името, а след това идва Библията и Книгата на Фебре и в Ноевия ковчег няма да има нищо, което да прилича на гну, само чистички животни на име Мелъди или Таб, всичките УОСП от Дюбюк^[8]. Някой ден ще намерят останките от Ковчега в Хемптънс. Трябва само да благодарим на Бога, че фараонът го няма тук, онзи goniff^[9] — той щеше да ни се изсмее в лицата още в тази минута.

Тя каза:

— Нещата можеха да бъдат и по-зле.

Той отговори:

— Може би.

— Ковчегът спира ли в Ричмънд?

Той се взираше в пространството.

— Псалмите на Ланс — промърмори. — Потъвам. Въздъхна и главата му клюмна на гърдите.

— Скъпи, моля те върви си в леглото — каза Мери. — Изтощен си.

Той кимна.

— Да, уморен съм. — Стана, приближи до нея и я целуна по бузата. — Лека нощ, кифличке.

— Лека нощ, Бил. Обичам те!

— И аз те обичам.

Качи се горе и заспа за минути.

Сънува. Най-напред летеше над равнини, които бяха ярко оцветени и живи; скоро се появиха села, след това градове, които бяха едновременно обикновени и странни. Изглеждаха както трябва, но бяха някак си чужди и той знаеше, че никога няма да може да ги опише. Както във всеки друг сън, нямаше усещане за тялото си, но се чувстваше енергичен и силен. И сънят беше ясен: знаеше, че е заспал в леглото си и сънува, и пазеше пълни спомени за събитията от деня.

Изведнъж застана в титанска сграда, направена от камък. Стените й бяха гладки и в нежен розов цвят и се извисяваха в таван с поразителна височина. Имаше чувството, че се намира в огромна катедрала. Необятното пространство бе изпълнено с легла, подобни на леглата в болниците, тесни и бели, и там имаше стотици хора, може би повече, ангажирани с най-различни тихи занимания. Някои седяха или лежаха в леглата си, докато други се разхождаха по пижами или в халати. Повечето четяха или разговаряха, а една група от петима близо до Киндерман се бе събрала около маса с някакъв радиопредавател. Лицата им бяха напрегнати и Киндерман чу един от тях да казва: Чуваш ли ме? Наоколо се разхождаха странни същества, крилати мъже като ангели с лекарски униформи. Те се движеха сред леглата и колоните слънчева светлина, които се процеждаха през кръглите прозорци с матови стъкла. Като че ли раздаваха лекарства или бяха погълнати от тих разговор. Общата атмосфера бе на мир и спокойствие.

Киндерман вървеше сред редиците от легла, опънали се докъдето му стигаше погледът. Никой не го забеляза, освен може би един ангел, който обърна глава и го погледна любезно, докато минаваше, а после се върна към работата си.

Киндерман видя брат си Макс. Той следваше за равин в продължение на години преди смъртта си през петдесета. Както в обикновените сънища, където мъртвите никога не се възприемат като такива, Киндерман приближи към Макс без да бърза и седна на леглото до него.

— Радвам се да те видя, Макс — каза той. После допълни: — Сега и двамата сънуваме.

Брат му поклати скръбно глава и отговори:

— Не, Бил. Аз не сънувам. — И Киндерман се сети, че той е мъртъв. Заедно с това внезапно осъзнаване дойде и абсолютната увереност, че Макс не е илюзия.

Киндерман го обсипа с въпроси за отвъдното.

— Всички тези хора мъртви ли са? — попита той.

Макс кимна:

— Каква мистерия — отбеляза.

— Къде сме? — попита Киндерман.

Макс сви рамене.

— Не знам. Не сме сигурни. Но най-напред дойдохме тук.

— Прилича на болница — допусна Киндерман.

— Да, всички тук ни лекуват — кимна Макс.

— Знаеш ли къде ще отидеш след това?

Макс отговори:

— Не.

Те продължиха да разговарят й накрая Киндерман го попита направо:

— Бог съществува ли, Макс?

— Не и в света на сънищата, Бил — отговори Макс.

— Кой е светът на сънищата, Макс? Това ли е той?

— Това е светът, където ние съзерцаваме себе си.

Когато Киндерман го притисна да обясни отговора си, твърденията на Макс станаха по-неясни и разпръснати. В един момент той каза:

— Ние имаме две души. — И после отново стана двусмислен и несигурен, а сънят започна да се разтапя по краищата, ставаше все по-равен и невеществен, докато накрая Макс се превърна в призрак, говорещ безсмислици.

Киндерман се събуди и вдигна глава. През процепа на завесите той видя кобалтовата светлина на зората. Остави главата си да падне обратно на възглавницата и се замисли за съня. Какво означаваше? Доктори — ангели, промърмори на глас. Мери се обърна насън до него. Той стана бавно от леглото и влезе в банята. Опипа за електрическия ключ, а когато го намери, затвори вратата и включи лампата. Вдигна капака на тоалетната линия и уринира. След това погледна към ваната. Видя как шаранът размахва мързеливо перките си, обърна се и поклати глава.

— Momzer^[10] — промърмори той. Изми тоалетната, взе халата си от закачалката на вратата, изключи осветлението и слезе долу.

Направи си чай и седна на масата, потънал в мисли. Дали това беше сън за бъдещето? Предсказание за смъртта му? Поклати глава. Не, сънищата му за бъдещето притежаваха определен строеж. Този сън не приличаше на никой друг досега. Той го засегна дълбоко.

— Не и в света на сънищата — промърмори си. — Две души. Това е светът, където ние съзерцаваме себе си. — Той се учуди дали в съня подсъзнанието му не му подсказваше нещо във връзка с проблема за болката? Може би. Спомни си Видения, есе от Юнг, описващо докосването на психиатъра до смъртта. Той бил приет в болницата, в кома, когато изведнъж се усетил извън тялото си, носел се на много мили над планетата. Когато щял да влезе в един храм, плаващ из пространството, фигурата на неговия доктор се появила пред него в своята архетипна форма^[11], на владетеля на Кос. Докторът го смъмрил и поискал от него да се върне в тялото си, за да може да свърши работата си на земята. Миг по-късно Юнг бил буден в болничното си легло. Първото му чувство било на загриженост за доктора, защото той му се явил в архетипната си форма; разбира се, след няколко седмици докторът се разболял и скоро умрял. Но главните чувства, които изпитал Юнг — и продължил да изпитва през следващите шест месеца — били депресията и яростта, че се е завърнал отново в едно тяло и в един свят, и в една вселена, които сега възприемал като кутийки. Това ли е отговорът?, запита се Киндерман. Дали триизмерната вселена е изкуствена конструкция, предназначена да влезем в нея, за да решим специфични проблеми, които не могат да бъдат реше ни по друг начин? Дали проблемът за злото съществува в света по предварителен план? Дали душата облича тялото както хората обличат водолазни костюми, за да влязат в океана и да работят в дълбините на един чужд свят? Дали ние избираме болката, от която страдаме невинни?

Киндерман се учуди дали е възможно човекът да си остане човек без болка или поне без възможност за болка. Дали вече няма да бъде нищо повече от мече панда, играещо шах? Би ли могло да има чест, или смелост, или благородство? Един добър бог не би могъл да се въздържи и да не се намеси, когато чуе плача на страдащото дете? Обаче Той не го правеше. Той наблюдаваше безучастно. Но дали това не ставаше, защото човекът Го бе помолил да гледа безучастно? Защото човекът доброволно бе избрал врящия казан, за да може да бъде човек, преди да започне времето и преди да бъдат захвърлени огнените небеса?

Болница. Доктори ангели. Да, всички тук ни лекуват. Разбира се, помисли си Киндерман. Това пасва. След живота идва една седмица край Златната Врата. Може и малко Флорида. Няма да навреди.

Киндерман си поигра известно време с мислите си и реши, че теорията за съня се проваля, когато се сблъска със страданието на висшите животни. Дивият звяр определено не бе избрал болката и най-вярното куче нямаше бъдещ живот. Но тук има нещо, помисли си той; близо е. То имаше нужда от финал, удивителен скок, за да може всичко да добие смисъл и да съхрани Божията доброта. Беше сигурен, че скоро ще го открие.

Стъпки по стълбата, бързи и леки. Киндерман погледна настрани и се намръщи. Стъпките приближиха до масата. Вдигна поглед. Майката на Мери стоеше над него. Тя беше на осемдесет, ниска, а сребърната й коса бе сплетена на кок. Киндерман я огледа. Никога преди не беше виждал черен халат.

— Не знаех, че си станал — изрече тайнствено тя. Цялото й лице беше сбръчкано.

— Станал съм — кимна Киндерман. — Това е факт.

Тя като че ли се замисли малко върху това. После се завлече до печката и каза:

— Ще ти направя малко чай.

— Имам.

— Пийни още.

Тя изведнъж приближи и опипа чашата му, после го погледна както Бог погледнал Каин, след като научил новината^[12].

— Студен е — отсече тя. — Ще направя горещ.

Киндерман си погледна часовника. Почти седем. Какво става с времето? — учуди се той.

— Как беше в Ричмънд? — попита той.

— Все schvartzers^[13]. Никога вече не ме карай да ходя там. — Тя стовари чайника върху печката и започна да мърмори на идиш. Телефонът на плота за закуска звънна. — Спокойно, аз ще го вдигна — каза майката на Мери. Размърда се бързо и вдигна телефона. Каза — Nu?

Киндерман я наблюдаваше как слуша и как после вдигна слушалката с намръщена физиономия.

— За теб е. Някой от твоите приятели гангстери.

Киндерман въздъхна. Стана и пое слушалката.

— Киндерман — каза уморено той.

Слушаше. Лицето му се вцепени.

— Идвам веднага — обяви. И затвори.

На месата в шест и трийсет в Света Троица един католически свещеник бил убит. Бил обезглавен в изповедалнята, докато слушал нечия изповед.

Никой от енориашите нямал представа кой го е направил.