Уилям Питър Блати
Легион (6)

6.

Съществуването на живота на земята зависи от прилагането на определен натиск от страна на атмосферата. Този натиск, на свой ред, зависи от постоянното действие на физическите сили, което на свой ред зависи от положението на земята в Космоса, което пък на свой ред зависи от определено устройство на Вселената.

— И какво причинява това? — учуди се Киндерман.

— Лейтенант?

— Аз съм с теб, Хорацио Хорнблоуър. Каква е настоящата ситуация?

— Никой не е видял нищо необичайно — каза Аткинс. — Да пуснем ли енориашите да си вървят?

Киндерман се беше настанил в църковен стол край сцената на престъплението — една от изповедалните отзад. Бяха затворили вратата на изповедалнята, но кръвта все още течеше по пътечката, където се бе разклонила в отделни локвички, равнодушни, докато екипът от криминалната лаборатория се движеше около тях. Всички врати на Света Троица бяха заключени и униформен полицай пазеше на всеки вход. Пуснаха вътре пастора на църквата и Киндерман го видя да разговаря със Стедман. Те стояха до лявата страна на църковния олтар, пред статуята на Дева Мария. Старият свещеник кимаше от време на време и хапеше долната си устна. Лицето му бе сковано от скръб.

— Да, пуснете ги да си вървят — кимна детективът на Аткинс. — Задръжте само четиримата свидетели. Имам нещо наум.

Аткинс кимна, после се огледа за по-видно място, от което да обяви освобождаването на пръснатите из църквата богомолци. Избра галерията на църковния хор и се отправи натам.

Киндерман се оттегли в мислите си. Вечна ли е вселената? Може би. Кой знае… Един безсмъртен зъболекар би могъл да запълва дупки завинаги. Но какво беше това, което поддържаше вселената сега? Дали вселената бе причината за своето собствено устройство? Има ли значение дали брънките във веригата на причинността са разтегнати безкрайно? Няма да помогне, заключи детективът. Представи си товарен влак, прекарващ рокли от Ейбрахам и Строс от запасите на малкия завод край Кливланд, където той винаги си бе представял, че ги произвеждат. Всеки товарен вагон бе задвижван от вагона пред него. Никой вагон не можеше да се движи сам. Продължаването до безкрайност от вагони няма да даде на никой вагон онова, което му липсва — движението. Нула пъти безкрайност е равно на нула. Влакът не може да се движи, освен ако не го дърпа локомотив, нещо напълно различно от вагона.

Първичният двигател — неподвижен. Първата причина — безпричинна. Дали това е противоречие? — учуди се Киндерман. Ако всичко трябва да има причина, защо да не е Бог? Детективът просто си правеше едно упражнение и си отговори незабавно, че принципът на причинността, извлечен от наблюдението на материалната вселена, е доста особено вещество. Дали това вещество бе единствената дреха на закачалката на възможността? Защо не някакво съвсем друго вещество, вещество извън времето, пространството и материята? Дали чайникът мисли, че това е всичко, което съществува?

— Мислех си, лейтенант…

Киндерман се обърна и видя Райън.

— Искате ли да се обадя на пресата, или да запазим това чудо тук, в църквата?

— Трябва да снемем отпечатъци от тези плъзгащи се прегради в изповедалнята.

— Че защо иначе сме се събрали? Потърсете отпечатъци върху външната част на преградите, както и върху вътрешната, особено върху онези малки метални дръжки.

— От вътре ще снемем единствено отпечатъците на свещеника — вметна Райън. — Какъв е смисълът?

— За по-сигурно. Отделът ме е назначил на почасова работа. Наглеждай си специалиста по отпечатъците и не ми задавай глупави въпроси.

Райън държеше на своето.

— Не виждам какво общо имат отпечатъците на свещеника.

— Тогава го приеми на доверие. Това е мястото.

— Добре — въздъхна Райън. Отдалечи се, а заедно с него си отиде и отдихът на Киндерман от усещането за гадене, от чувството за отчаяние, което се трупаше вътре в него.

Той се върна към борбата, за да прегрупира схващанията си. Да, това е мястото, помисли си той. И времето. Чу тътренето от краката на енориашите, напускащи църквата и излизащи на обикновените ежедневни улици. Американски космонавт се приземява на Марс, помисли си той, и на повърхността открива фотоапарат. Как би могъл да обясни присъствието му там? Може да си помисли, че не е първият, който се е приземил там. Не и руснаците. Апаратът е Никон. Много е скъп. Но може би се е приземил някой от друга нация или даже, възможно е, извънземни същества най-напред да са посетили планетата Земя и да са взели апарата на борда си за изследване. Може да си помисли, че неговото правителство го е излъгало, че е изпращало друг американец преди него. Дори може да си извади заключение, че халюцинира или сънува цялото събитие. Но едно нещо не би направил и Киндерман го знаеше със сигурност — той не би си помислил, че, след като Марс е бил бомбардиран от метеорити и разбит от вулканични изригвания, е разумно да си представи, че за милиарди години материалите на планетата биха могли да се подредят така, че апаратът да е една от тези случайни комбинации. Ще му кажат, че е напълно meshugge^[1] вследствие излагането му на някакъв космически лъч, а после ще го приберат в специален дом с пълна торба matzos^[2] и значка на Космически кадет. Затвор, регулатор за скоростта на затвора, бленда, автоматичен фокус, автоматично експониране. Може ли подобен апарат да се появи по случайност?

В човешкото око има десетки милиони електрически връзки които могат да се справят с два милиона едновременно подадени послания и същевременно да видят светлината на един-единствен фотон.

Човешко око е намерено на Марс.

Човешкият мозък, три фунта тъкан, съдържа повече от сто милиарда мозъчни клетки и петстотин трилиона синаптични връзки. Той сънува, пише музика и уравненията на Айнщайн, той е създал езика и геометрията, и машините, които проучват звездите, и благодарение на него майката може да спи по време на буря, но се събужда и при най-слабия плач на детето си. Компютър, способен да изпълнява всички тези функции, би покрил повърхността на земята.

Човешки мозък е намерен на Марс.

Мозъкът може да открие една единица меркаптан сред петдесет милиарда единици въздух и ако човешкото ухо беше малко по-чувствително, то щеше да чува сблъсъците на въздушните молекули. Кръвните клетки, подредени една след друга, когато се сблъскат със стесненията в една мъничка вена, и клетките на сърцето бият в различен ритъм; докато влязат в контакт с друга клетка. Когато се докоснат, те започват да бият като една.

Човешко тяло е намерено на Марс.

Стотиците милиони години еволюция от амебата до човека не са разрешили тази мистерия, помисли си Киндерман. Мистерията бе самата еволюция. Фундаменталната тенденция на материята бе към пълна дезорганизация, към крайно състояние на пълна случайност, от която Вселената никога няма да се възстанови. Във всеки момент връзките й се разплитаха и тя се хвърляше стремглаво в празното пространство в безразсъдно разпръскване на самата себе си, очакваща с нетърпение смъртта на изстиващите си слънца. И все пак тук има еволюция, удиви се Киндерман, ураган, който струпва сламките в копи, купчини от постоянно нарастваща сложност, които отричат самата природа на своята материя. Еволюцията беше теорема, написана на листо, носещо се срещу течението на реката. Създателят се бе захванал за работа. Е, какво друго? Това е възможно най-простото. Когато човек чуе тропота на копита в Сентръл парк, той няма да се оглежда за зебри.

— Опразнихме църквата, лейтенант.

Погледът на Киндерман се стрелна към Аткинс, после към изповедалнята, откъдето все още не бяха извадили тялото на свещеника.

— Така ли, Аткинс? Наистина ли?

Райън посипваше с прах външните прегради и Киндерман го наблюдава известно време, докато клепачите му постепенно започнаха да увисват.

— Оправи и вътрешната част — напомни му той. — Не забравяй.

— Няма да забравя — промърмори Райън.

— Чудесно.

Киндерман се надигна с въздишка и последва Аткинс до другата изповедалня в задната част, отдясно на вратите. На двете задни пейки в църквата се бяха настанили хората, които Аткинс бе задържал. Киндерман спря да ги огледа. Ричард Коулман, адвокат, преминал четиридесетте, работеше в канцеларията на главния прокурор. Сюзън Волп, привлекателно двайсетгодишно момиче, беше студентка в колежа в Джорджтаун. Джордж Патерно беше треньор по футбол в подготвителното училище Билис в Мериленд. Беше нисък и със силна фигура и Киндерман прецени, че наскоро е преминал трийсетте. До него седеше добре облечен мъж към петдесетте. Той беше Ричард Маккой, завършил в Джорджтаун, собственик на 1789, ресторант на една пряка от църквата. Киндерман го познаваше, тъй като той притежаваше и Гробниците, популярна механа, където навремето детективът често се срещаше с един приятел, починал преди години.

— Още един-два въпроса, моля — опита се да ги успокои Киндерман. — Ще отнеме само минута. Ще побързам. Първо мистър Патерно. Бихте ли влезли в изповедалнята?

Изповедалнята бе разделена на три различни секции. В средното помещение, снабдено с врата, в мрак седеше свещеникът. През решетката в горната част на вратата се процеждаше малко светлинка. Другите две помещения, по едно от всяка страна на свещеника, бяха оборудвани със стъпала за коленичене и също имаха врати. От всяка страна имаше по една плъзгаща се преграда. Когато богомолецът се изповядваше, свещеникът отваряше преградата. Когато изповедта свършеше, той затваряше преградата и отваряше другата, от другата страна, където чакаше следващият богомолец.

Приблизително в шест и тридесет и пет сутринта един младеж около двайсетте, все още неидентифициран, но описан като човек със светлозелени очи, бръсната глава и дебел син пуловер с висока яка, излязъл от лявото помещение на изповедалнята след доста дълга изповед; тогава мястото му било заето от Джордж Патерно. По това време мъртвият, отец Кенет Бърмингам, бивш президент на университета в Джорджтаун, се обърнал да изповяда човека отдясно, също неидентифициран засега, но описан като мъж с бял панталон и черна вълнена винтяга с качулка. След шест-седем минути този мъж излязъл, а мястото му било заето от възрастен мъж с пазарска чанта. После, след период от време, описан като дълъг, старецът излязъл, очевидно без да се изповяда, тъй като редът на Патерно бил преди неговия; но Патерно все още не излизал от изповедалнята. Мястото на стареца било заето от Маккой и те двамата с Патерно зачакали в мрака. Маккой сметнал, че свещеникът е зает с Патерно, докато версията на Патерно беше, че той не разбрал дали човекът с винтягата е приключил с изповедта си. Каквато и да беше истината в техните твърдения, не идвал редът нито на Волп, нито на Коулман. Именно Коулман пръв забелязал кръвта, потекла изпод вратата.

— Мистър Патерно?

Патерно бе коленичил в лявото помещение. Цветът на някога матово маслиненото му лице бавно се връщаше. Той погледна към Киндерман и примигна.

— Докато бяхте в изповедалнята — продължи детективът, — човекът с винтягата беше от другата страна, после влезе старецът, а после мистър Маккой, така ли? А вие казахте, че по някое време сте чул как преградата от другата страна се затваря. Спомняте ли си?

— Да.

— Казахте, че сте предположил, че човекът с винтягата е приключил.

— Да.

— Чухте ли преградата да се плъзга отново? Сякаш може би свещеникът е забравил нещо, което е искал да му каже?

— Не, не съм.

Киндерман кимна, после затвори вратата на Патерно, влезе в помещението за свещеника и седна.

— Ще затворя преградата от вашата страна — каза той на Патерно. — След това слушайте внимателно, моля ви. — Затвори преградата от страната на Патерно и бавно отвори преградата от другата страна. После отново отвори преградата на Патерно. — Чухте ли нещо?

— Не.

Киндерман обмисли внимателно този отговор. Когато Патерно се накани да става, той му каза:

— Останете на мястото си, мистър Патерно.

Киндерман излезе от помещението за свещеника и коленичи в дясната секция на изповедалнята. Отвори преградата и погледна към Патерно.

— Затворете вашата преграда и послушайте още веднъж, — инструктира го той. Патерно затвори преградата си. Киндерман се пресегна в секцията за свещеника, намери дръжката от другата страна на преградата и я дръпна, докато опре до китката му. На този етап той пусна металната дръжка и, притискайки преградата от своята страна с пръсти, я затвори докрай, при което се чу приглушен, тъп звук.

Киндерман стана и отиде до лявата секция, отвори вратата и погледна към Патерно.

— Чухте ли нещо? — попита го Киндерман.

— Да. Затворихте преградата.

— Звучеше ли по същия начин, както когато чакахте свещеникът да се обърне към вашата страна?

— Да, точно по същия.

— Точно по същия?

— Да, точно.

— Опишете го, моля.

— Да го опиша?

— Да, опишете го. На какво приличаше звукът?

Патерно се поколеба. После каза:

— Ами плъзга се за малко, после спира; после се плъзга пак, докато се затвори.

— Значи малко колебание при плъзгането?

— Точно както го направихте вие.

— И как можете да бъдете сигурен, че се е затворила докрай?

— Накрая се чу тупване. Беше силно.

— Имате предвид по-силно от обикновено?

— Беше силно.

— Повече от обикновено?

— Да. Много силно.

— Разбирам. А не се ли учудихте защо не ви дойде редът след това?

— Дали съм се учудил?

— Защо не ви е дошъл редът.

— Предполагам, че съм се учудил.

— А кога чухте този звук? Колко време преди да открият тялото?

— Не мога да си спомня.

— Пет минути?

— Не знам.

— Десет минути?

— Не знам.

— По-дълго от десет минути.

— Не съм сигурен.

Киндерман обмисли това за малко. После попита:

— Чухте ли някакви други звуци, докато бяхте вътре?

— Имате предвид разговор?

— Каквото и да е.

— Не, не чух разговор.

— А чувал ли сте разговор по време на изповед?

— Понякога. Само ако е силен обаче, какъвто понякога е актът на налагане на покаяние в края.

— Но този път не чухте?

— Не.

— Никакъв разговор?

— Никакъв.

— Нито мърморене?

— Не.

— Благодаря ви. Сега можете да се върнете на мястото си.

Извръщайки поглед от Киндерман, Патерно стана бързо от стъпалото и седна при другите. Киндерман се обърна с лице към тях. Адвокатът си поглеждаше часовника. Детективът се обърна към него.

— Старецът с пазарската торба, мистър Коулман.

Адвокатът се сепна:

— Да?

— Колко време казахте, че е останал в изповедалнята?

— Може би седем-осем минути, някъде там. Може би повече.

— Той остана ли в църквата, след като приключи с изповедта?

— Не знам.

— Ами вие, мис Волп? Забелязахте ли?

Момичето все още трепереше и го погледна с празен поглед.

— Мис Волп?

Тя се стресна и откликна:

— Да?

— Старецът с пазарската торба, мис Волп. След изповедта си, остана ли в църквата, или си тръгна?

За момент тя го погледна с изцъклени очи, после отговори:

— Може и да съм го видяла да излиза. Не съм сигурна.

— Не сте сигурна?

— Не, не съм.

— Но мислите, че може да е излязъл.

— Да, може.

— Забелязахте ли нещо странно в поведението му?

— Странно?

— Мистър Коулман, забелязахте ли нещо странно?

— Просто изглеждаше малко склерозирал — отговори Коулман. — Сметнах, че заради това се задържа толкова дълго.

— Казахте, че е бил над седемдесет?

— Там някъде. Вървеше доста немощно.

— Вървеше? Накъде вървеше?

— Към мястото си.

— Значи е останал в църквата — погледна го Киндерман.

— Не, не съм казал това — възрази Коулман. — Отиде до мястото си и може би е казал покаянието си. След това може да си е тръгнал.

— Правилно ме коригирахте, адвокат. Благодаря ви.

— Много добре. — В очите на адвоката проблесна пламъче на задоволство.

— Ами човекът с бръснатата глава и другият с винтягата? — допълни Киндерман. — Може ли някой да ми каже дали те са останали в църквата, или са излезли?

Не последва отговор.

Киндерман извърна поглед към момичето.

— Мис Волп, човекът с винтягата. Изглеждаше ли странен по някакъв начин?

— Не — сви рамене Волп. — Искам да кажа, че не го забелязах чак толкова много.

— Не изглеждаше ядосан?

— Беше спокоен. Просто обикновен.

— Просто обикновен?

— Точно така. Малко си облизваше устните, това е всичко.

— Малко си облизваше устните?

— Ами да.

Киндерман се замисли върху това за секунда. После каза:

— Това е всичко. Благодаря, че ми отделихте от времето си. Сержант Аткинс, изведете ги. После се върнете. Важно е.

Аткинс заведе свидетелите до полицая на вратата. Той беше там, на осем стъпки, но Киндерман го наблюдаваше с тревожна загриженост, сякаш Аткинс бе тръгнал на пътешествие до Мозамбик и можеше да не се върне.

Аткинс се върна и застана срещу него.

— Да, сър?

— Още нещо за еволюцията. Все казват, че това е случайност, че всичко е случайност и че е просто. Милиарди риби постоянно се пльосват на брега и един ден някоя умница се оглежда и казва: Чудесно. Маями бийч. Фонтебло. Мисля, че ще поостана тук и ще подишам. И, Боже, помогни ми, така се развива легендата за Праисторическия шаран. Но всичко това е schmeckle^[3]. Ако рибата диша въздух, тя се пльосва мъртва, няма оцелели и животът на плейбоя свършва. Значи добре, това е просто една популярна басня. Искаш я по-добре? Научно? Значи трябва да се подчиня. Истинската история е, че тази скумрия, която идва от студените дълбини, не остава на брега. Тя просто си поема малко дъх, мъничко, пробва, после се връща в океана, в интензивното, свири на банджо и пее песни за веселото си прекарване на сушата. Продължава да прави това и може би успява да диша малко по-дълго. Това определено също е възможно; а може би не. Но след цялата тази тренировка тя снася яйца и когато умира, оставя завещание, в което се казва, че децата й трябва да се опитват да дишат на сушата, и го подписва: Направете това за баща си. С любов, Бърни. И те го правят. И продължава така, може би стотици милиони години, те продължават да се опитват, всяко следващо поколение става все по-добро заради тази тренировка, която преминава в гените им. И накрая една от тях, кльощава, с очила, която винаги чете, никога не играе с момчетата в гимнастическия салон, тя вдишва въздух и продължава да диша, и скоро прави Наутилус три пъти в изворите Де Фюнияк и отива да духа заедно с schvartzers. Разбира се, не е нужно да се казва, всичките й деца нямат проблеми с дишането, единственият им проблем е ходенето и може би повръщането. И това е историята от устата на учените в твоята доверчивост. Значи, добре, аз прекалено опростявам нещата. А те не? Всеки тъпанар, който днес казва гръбначно, автоматично се счита за гений. Също и тип. Това ще те вкара безплатно в Космическия клуб. Науката ни дава много факти, но много малко знания. Що се отнася до тази теория за рибите, в нея има само един малък проблем — Бог забранява това и то ще ги възпре, макар че този проблем прави цялата работа невъзможна — и всички тези тренировки за дишане на въздух стават безпредметни с абсолютно максимална скорост. Всяка риба започва отново, от самото начало, а само за един живот в гените не се променя нищо. Големият лозунг за рибите гласи: Ден по ден.

Киндерман потърка разсеяно брадата си. Хвърли разсеян поглед наоколо.

— Не казвам, че съм против еволюцията. С нея всичко е наред. Да вземем историята за влечугите обаче. Помисли за това. Те излизат на сухата земя и снасят яйцата си. Дотук всичко е вятър, нали? Лесна работа. Но малкото влечуго в яйцето има нужда от вода или ще пресъхне в яйцето и никога няма да се роди. Отгоре на това то има нужда от храна — всъщност от много храна — защото се излюпва като пораснала, велика, голяма личност. Междувременно не се безпокой. Трябва ти? Имаш го. Защото вътре в яйцето се появява много жълтък и казва: Аз съм тук. Това е храната. А белтъкът на яйцето служи като вода. Но белтъкът на яйцето има нужда от специална обвивка около себе си или цялата работа се изпарява и ти казва: Аз си тръгвам. Тогава идва черупката, направена от кожна материя, и влечугото се усмихва. Твърде бързо. Не е толкова лесно. Защото през тази черупка сега ембрионът не може да се отърве от изпражненията си. Значи ни трябва мехур. Не ти ли се гади малко от това? Ще побързам. Ще трябва и някаква бургия, някакъв инструмент, който малкият ембрион да използва, за да се измъкне от здравата, твърда черупка. Има и още, но засега е достатъчно, ще спра, стига толкова. Защото, Аткинс, всички тези промени в яйцето на влечугото трябва да станат наведнъж! Чуваш ли? Всички наведнъж! Ако само една от тях липсва, всичко е свършено и ембрионите ще си правят срещи в Сахара. Не можеш да вземеш жълтъка и да го задържиш милион години, докато дойдат черупката или мехурът, весели и самодоволни, й кажат: Съжалявам, закъснях, равинът говори прекалено дълго. Ти поемаш отговора. Всяка промяна трябва да бъде извършена точно на момента, преди да се появи другата. Междувременно, сега си говорим за влечугите. Говори с хората от Окифеноки^[4], те ще ти кажат. Но как е възможно това? Всички промени в ембриона стават наведнъж по някаква невероятна случайност? Гарантирам ти, че само слабоумните могат да се съгласят с това твърдение. Междувременно, що се отнася до това убийство, убиецът е и убиец на Кинтри. Без употреба на моментален парализиращ агент днес тук нямаше да имаме убийство. Щеше да има викове. Това не можеше да бъде направено. Втора точка: сега имаме петима заподозрени: Маккой, Патерно, човека с пазарската торба, човека с бръснатата глава и човека е белия панталон и черната вълнена винтяга. Обаче това са дивашки, неизразими с думи престъпления и ние търсим психопат с медицински познания. Маккой го познавам и той е поносимо нормален в определени граници, включително и в спалнята си, където ляга така, че да вижда всяка дреха, която притежава. Доколкото знам, няма никакви медицински познания. Същото се отнася и до Патерно. Само за да спазим протокола и да бъдем абсолютно изрядни, вземи медицинския му картон от Билис. Междувременно убиецът не би се навъртал насам, така че можем да изключим абсолютно Маккой и Патерно. Някой от другите е. Трета точка: може старецът да го е направил. За обезглавяване с жица или с голяма ножица не трябва много сила. Един остър нож също би свършил работа, нещо като скалпел. Старецът е останал в изповедалнята много дълго и може просто да се е престорил на изкуфял. Също така той е бил последният, който е видял свещеника. Това е сценарий номер едно. Но човекът с винтягата също може да го е направил. Затворил е преградата, така че човекът с пазарската торба да не види, че свещеникът е мъртъв. Старецът междувременно чака, но си тръгва без дори да види свещеника. Може би му е станало задушно, може да му е писнало; и ако е склерозирал, както ни внушава Коулман, той може да си е помислил, че вече се е изповядал, докато всъщност е дремел в тъмното. Това е сценарий номер две. В третия сценарий убиецът е човекът с бръснатата глава. Той убива свещеника, затваря преградата и излиза от изповедалнята. Но човекът с винтягата е видял свещеника след това, което означава, че той е бил жив. Може да е станало така. Човекът с винтягата чака, докато бръснатата глава извършва убийството. Може би човекът с винтягата се изнервя от цялото това чакане и решава да си тръгне, без да се изповяда. Може да си е помислил, че пропуска твърде много от месата. Всяка причина е възможна — заключи Киндерман. — Останалото е мълчание.

Рецитацията, отнасяща се до убийството, бе изпълнена в бърз, разрушителен ритъм. Аткинс заподозря, че отклоненията на Киндерман маскират работата на ума му на някакво друго ниво и може би бяха необходими на това ниво, за да може то да функционира. Сержантът кимна. Изпита любопитство за въпроса, който преди това Киндерман бе поставил на Патерно за звуците от плъзгането на преградите. Но знаеше, че е по-добре да не пита.

— Взе ли ми отпечатъците, Райън? — попита през рамо Киндерман.

Аткинс се огледа. Райън приближаваше зад гърба му.

— Да, всичките — отговори Райън.

Киндерман го погледна безизразно и промърмори:

— По един ясен комплект ще бъде достатъчно.

— Добре, имаме го.

— Отвътре и отвън, разбира се.

— Не и отвътре.

— Ще ти прочета правата. Слушай внимателно — процеди Киндерман.

— Как, по дяволите, да ги снемем, докато трупът все още е в изповедалнята?

Така си беше. Думите бяха изречени, Стедман отдавна бе приключил с тялото. Бяха направени всички снимки. Оставаше само личният оглед от страна на Киндерман. Той го отлагаше. Познаваше мъртвия свещеник. Друг случай преди много време го беше свързал с него и от време на време, в течение на годините, той го виждаше заедно с Дайър, който му беше асистент. Веднъж пиха заедно бира в Гробниците. Киндерман го харесваше.

— Прав си — обърна се детективът към Райън. — Благодаря, че ми напомни. Честно, не знам какво щях да правя без теб.

Райън се обърна и се пльосна в края на пейката. Скръсти ръце и погледна кисело.

Киндерман отиде до задната изповедалня. Погледна към пода. Кръвта бе почистена и гладките сиви плочки блестяха от влагата. Известно време детективът остана там, задъхан; после внезапно вдигна поглед и отвори вратата на изповедалнята. Отец Бърмингам седеше на един стол. Всичко бе изпоцапано с кръв, а очите на мъртвия свещеник бяха изцъклени от ужас. Киндерман трябваше да погледне надолу, за да ги види. Главата бе отпусната в скута на Бърмингам. Ръцете му бяха протегнати, сякаш ги показваше на изложба.

Киндерман въздъхна няколко пъти, преди да се помръдне, после повдигна внимателно лявата ръка на свещеника. Огледа дланта и видя знака на Близнаци.

Пусна ръката и огледа другата. Десният показалец липсваше.

Киндерман пусна внимателно ръката и погледна към малкото черно разпятие, закачено на стената зад стола. За момент замръзна на място. Обърна се внезапно и излезе. Аткинс беше там. Ръцете на Киндерман се плъзнаха в джобовете на палтото му и той впери поглед в пода.

— Кажи на Стедман. Да го изнесат и да снемат отпечатъците.

Тръгна бавно към предната част на църквата.

Аткинс го наблюдаваше. Толкова едър човек, а изглежда толкова окаян. Видя, че Киндерман спря в предната част на църквата и седна на една от пейките. Аткинс се обърна и отиде да намери Стедман.

Киндерман скръсти ръце в скута си и се втренчи замислено в тях. Почувства се изоставен. План и причинност, помисли си той. Бог съществува. Знам го. Много хубаво. Но за какво може да си мисли Той? Защо просто не се намеси? Свободна воля. Добре. Трябва да я запазим. Но дали просто не съществуваше ограничение за Божието търпение? Спомни си един ред от Дж. К. Честертън: Когато драматургът се появи на сцената, пиесата свършва. Тогава нека да свърши. Кой има нужда от нея? Тя вони. Умът му се понесе назад към възможността, че Бог е същество с ограничена сила. Защо не? Подобен отговор бе прост и директен. Бог селяндур? Putz? Не беше възможно. В скока на ума му от Бог към съвършенството нямаше преход. Беше замръзнала тъждественост.

Детективът поклати глава. Твърдението за Бог, който е по-малко от всемогъщ, му се стори по-страховито от всяко друго. Може би още повече. Смъртта бе край, поне без Бог. Но кой знаеше какво може да направи един несъвършен Бог? Ако е по-малко от всемогъщ, защо да не е по-малко от вездесъщ в добротата си, като суетния, капризен Бог на Йов? С цялата вечност на Негово разположение какви демонични нови мъчения не би могъл да измисли?

Ограничен Бог? Киндерман отхвърли тази мисъл. Бог Отецът на орбитите и на въртящите се мъглявини, и на луните, спътници на Сатурн, Авторът на гравитацията и на мозъка, Онзи, Който се спотайва в гените и в частиците, по-малки от атома — Той не можеше да се справи с рака или с някакви си плевели?

Вдигна поглед към разпятието над олтара и изражението на лицето му бавно стана твърдо и взискателно. Какво е твоето участие в тази дяволска работа? Ще отговориш ли? Искаш ли да си извикаш адвокат? Да ти прочета ли правата? Спокойно. Аз съм твой приятел. Просто ще ми отговориш на няколко въпросчета, нали?

Лицето на детектива започна да се отпуска и той погледна към разпятието с кротост и тихо учудване в очите си. Кой си ти? Син Божи? Не, ти знаеш, че не вярвам в това. Просто попитах от учтивост. Нали нямаш нищо против, че съм малко откровен? Няма да навреди. Ако нещата се развият малко чувствително, ако напреднат доста, можеш да пораздрънкаш малко всички прозорци. Аз ще млъкна. Само прозорците. Това е достатъчно. Нямам нужда някакви сгради да падат на главата ми. Вече си имам Райън. Забелязал ли си? Йов някак си е избегнал това нещастие. Кой е сгрешил в този отдел? Няма значение, не искам да създавам неприятности. Между другото, аз не знам кой си ти, но ти си Някой. Кой може да не го забележи? Ти си Някой. Това е ясно като бял ден. Нямам нужда от доказателства, че ти си направил всички тези чудеса. На кого му пука? Това няма значение. Знам. Знаеш ли откъде знам? От това, което ти каза. Когато чета: Обичай врага си, аз изтръпвам, полудявам и усещам, че в гърдите ми се носи нещо, нещо, което сякаш винаги е било там. Сякаш цялото ми същество е само заради тези няколко момента, състоящи се в пълно познаване на истината. И тогава разбирам, че ти си Някой. Никой земен не може да каже онова, което ти си казал. Никой даже не може да го измисли. Кой може да си го представи? Думите те повалят.

Нещо друго, нещо малко, което си мислех, че мога да споделя с Теб. Имаш ли нещо против? Просто си говоря. На лодката, когато апостолите Те видели застанал на брега, и тогава разбрали, че това Си Ти и че Си възкръснал от мъртвите? Петър застанал на палубата в пълната си голота. Защо не? Той е рибар, той е млад, той трябва да се радва. Но точно тогава той не може да изчака лодката да стигне до брега, толкова е развълнуван, толкова е не на себе си от радост, че това Си Ти. Така че грабва най-близката дреха — спомняш ли Си това? — но даже не иска да се бави да я облича. Просто я завързва около себе си и скача от лодката, а после започва да плува като луд към брега. Това нещо ли е? Когато и да си помисля за него, аз сияя! Това не е някаква си goyischer свята картинка, пълна с благоговение и скованост, и вероятно с лъжи; това не е някой образ за продан, някакъв мит. Не мога да повярвам, че това се е случило. Толкова е човешко, толкова изненадващо и толкова реално в същото време. Петър сигурно Те е обичал страшно много.

И аз. Това не Те ли стряска? Е, вярно е. Мисълта, че Ти винаги си съществувал, ми дава подслон; мисълта, че хората са могли да Те измислят, ми дава надежда; а мисълта, че Ти може би съществуващ, дори сега ми дава сигурност и радост, която не мога да побера у себе си. Бих искал да докосна лицето Ти и да Те накарам да се усмихнеш. Няма да навреди.

Стига толкова любезности. Кой си Ти? Какво искаш от нас? Да страдаме като Теб на Кръста? Добре, ние го правим. Моля Те, не страдай от безсъница заради този проблем. В това отношение всички ние сме в добра форма. Добре се справяме. Най-напред това е главното, което исках да Ти кажа. Също и Твоят приятел, отец Бърмингам, Ти праща поздрави.