Уилям Питър Блати
Легион (13)

13.

Говори се, че всеки човек си има двойник, замисли се Киндерман, идентично физическо копие, което съществува някъде по света. Може ли това да е отговорът на загадката? — учуди се той. Погледна надолу към гробокопачите, които копаеха мрачно, изравяйки ковчега на Деймиън Карас. Йезуитският психиатър нямаше братя, никой член на семейството, който да отговаря на изумителната прилика между свещеника и човека в психиатрията. Не бяха запазени никакви медицински или зъболекарски картони; били изхвърлени след смъртта на Карас. Сега не може да се направи нищо друго, помисли си Киндерман, освен това, и той стоеше край гроба с Аткинс и Стедман, молейки се тялото в ковчега да е на Карас. Алтернативата беше един почти немислим ужас, завъртане на ума извън оста му. Не! Това не може да бъде, помисли си Киндерман. Невъзможно. Но даже отец Райли си мислеше, че Сънлайт е Карас.

— Спомена светлина — изрече замислено детективът. Аткинс не беше споменал нищо, но слушаше, закопчавайки яката на коженото си яке. Беше обяд, но вятърът бе станал пронизващ и студен. Стедман наблюдаваше съсредоточено изравянето. — Онова, което виждаме, е само част от спектъра — продължи да размишлява Киндерман, — мъничък прорез между гама-лъчите и радиовълните, малката частица светлина, която се намира там. — Присви очи към сребърния слънчев диск, чиито ръбове бяха твърди и ярки зад облака. — Значи когато Бог е казал Да бъде светлина! — продължи той. — Той всъщност е казвал: Да бъде реалност.

Аткинс не знаеше какво да каже.

— Свършиха — съобщи им Стедман. Погледна към Киндерман. — Да го отваряме ли?

— Да, отворете го.

Стедман даде инструкции на копачите и те внимателно надигнаха капака на ковчега. Киндерман, Стедман и Аткинс впериха погледи в него. Вятърът ставаше все по-силен и развяваше краищата на палтата им.

— Открийте кой е — обади се най-накрая Киндерман.

Не беше отец Карас.

 

 

Киндерман и Аткинс влязоха в отделението.

— Искам да видя човека от дванадесета килия — обяви Киндерман. Чувстваше се като в сън и не беше сигурен кой и къде се намира. Съмняваше се дори в един толкова прост факт като собственото си дишане.

Сестра Спенсър, дежурната, провери личната му карта. Когато срещна погледа му, в очите й се четеше безпокойство и сянка на нещо като страх. Киндерман бе забелязал това у целия персонал. Над болницата се бе спуснала повсеместна тишина. Облечени в бяло фигури сновяха като призраци на призрачен кораб.

— Добре — рече неохотно тя. Взе ключовете от бюрото и тръгна. Киндерман я последва и тя скоро отключваше дванадесета килия.

Киндерман вдигна поглед към тавана. Докато гледаше, още една крушка изгоря.

— Влизайте.

Киндерман погледна към сестрата.

— Да заключа ли след вас? — попита го.

— Не.

Тя продължи да го гледа за момент, после си тръгна. Беше обута с нови обувки и дебелите й гумени токове скърцаха силно върху плочките на утихналия коридор. За момент детективът продължи да я наблюдава, после пристъпи в стаята и затвори вратата. Сънлайт го гледаше с безизразно лице. Кранът капеше на равни интервали; едно кап на всеки удар на сърцето. Поглеждайки в очите му, детективът усети ужасяващо вълнение в гърдите си. Отиде до грубия стол, изправен до стената, като чуваше болезнено собствените си стъпки. Сънлайт го проследи с очи. Погледът му беше остроумен и пуст. Киндерман седна и го погледна в очите. За миг погледът му се плъзна по белега над дясното око на пациента, после се сведе към обезпокоителния му, неподвижен поглед. Киндерман все още не можеше да повярва на очите си.

— Кой си ти? — попита. В малката, изолирана стая звукът от думите му бе странно отчетлив. Той почти се учуди кой ги е произнесъл.

Томи Сънлайт не отговори. Продължи да гледа втренчено.

Кап. Тишина. После още едно кап.

Паника обзе детектива.

— Кой си ти? — повтори той.

— Аз съм някой.

Киндерман изцъкли очи. Сепна се. Устата на Сънлайт се изкриви в усмивка, а в очите му присветна подигравателен, злобен блясък.

— Да, разбира се, че си някой — кимна Киндерман, полагайки усилия да се овладее. — Но кой? Деймиън Карас ли си?

— Не.

— Кой си тогава? Как се казваш?

— Наричай ме Легион, защото сме много.

Безпричинен хлад премина по тялото на Киндерман. Искаше да е далеч от тази стая. Не можеше да се помръдне. Изведнъж Сънлайт отметна глава назад и изкукурига като петел; после изцвили като кон. Звуците бяха автентични, изобщо не приличаха на имитации и Киндерман ахна в себе си от съвършенството на изпълнението.

Кикотът на Сънлайт приличаше на водопад от гъст и горчив сироп.

— Да, доста добре правя имитациите си, не мислиш ли? В крайна сметка съм се учил от майстор — измърка той. — А освен това имах толкова време да ги усъвършенствам. Практика, практика! А, да, това е ключът. Това е тайната на безупречното ми клане, лейтенант.

— Защо ме наричате лейтенант? — сепна се Киндерман.

— Не го увъртайте. — Гласът приличаше на ръмжене.

— Знаете ли името ми? — изгледа го втренчено Киндерман.

— Да.

— Кажете го.

— Не ме пришпорвайте — изсъска Сънлайт. — Ще ви покажа силата си постепенно.

— Силата си?

— Отегчаваш ме.

— Кой си ти?

— Ти знаеш кой съм.

— Не, не знам.

— Знаеш.

— Кажи ми тогава.

— Близнаци.

Киндерман спря за момент. Заслуша се в капките от кранчето. Най-накрая промълви:

— Докажи го.

Сънлайт отметна главата си назад и изрева като магаре. Детективът усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Сънлайт погледна надолу и отбеляза делово:

— Добре е от време на време да сменяме темата, не мислиш ли? — Въздъхна и извъртя поглед към пода. — Да, имал съм толкова добри моменти в живота си. Толкова съм се забавлявал. — Затвори очи и върху лицето му се появи блажено изражение, сякаш вдишваше благоуханен аромат. — А, Карен — изтананика той. — Красивата Карен. Малки корделки, жълти корделки в косата й. Миришеше на миро̀. И сега надушвам тази миризма.

Киндерман сбърчи неволно вежди и лицето му пребледня. Сънлайт погледна към него. Очите му прочетоха изражението на Киндерман.

— Да, аз я убих — рече Сънлайт. — В крайна сметка това беше неизбежно, нали? Разбира се. Божеството ни оформя. Хванах я в Саусалито, а после я захвърлих на градското сметище. Поне част от нея. Запазих другата част. Аз съм ужасно сантиментален. Това е грешка, но кой е съвършен, лейтенант… За мое оправдание аз задържах гърдите й във фризера си за известно време. Аз съм пестелив. С какви красиви дрехи беше облечена… Малка селска блузка с розови и бели волани. Все още я чувам понякога. Как крещи. Мисля, че мъртвият трябва да млъкне, освен ако има какво да каже. — Той погледна сърдито, после отметна глава и измуча като бик. Звукът беше удивително реален. Изведнъж престана и погледна към Киндерман. — Трябва работа — намръщи се той. Замълча за известно време, оглеждайки Киндерман с неподвижен, непремигващ поглед. — Спокойно — изрече той с равен, мъртвешки глас. — Чувам как звукът на твоя ужас тиктака като часовник.

Киндерман преглътна и се заслуша в капчука, неспособен да се обърне настрани.

— Да, аз убих и момчето край реката — продължи Сънлайт. — Беше забавно. Всички те са забавни. Освен свещениците. Свещениците бяха различни. Не са в моя стил. Аз убивам напосоки. В това е тръпката. Без мотив. Много е забавно. Но свещениците бяха различни. О, разбира се, и те имаха К в началото на имената си. Да, в крайна сметка поне на това настоявам. Трябва да продължим да убиваме татко, нали? Но все пак свещениците бяха различни. Не в моя стил. Не бяха напосоки. Бях задължен — да, задължен да си разчистя сметките заради… един приятел. — Той замълча и продължи да се взира. Да чака.

— Какъв приятел? — попита най-накрая Киндерман.

— Ти знаеш, един приятел оттам. От другата страна.

— Ти си от другата страна?

Странна промяна се появи по лицето на Сънлайт. Атмосферата на далечна подигравка изчезна и бе изместена от безпокойство и страх.

— Не завиждай, лейтенант. Там има страдание. Не е лесно. Не, не е лесно. Понякога те могат да бъдат жестоки. Много жестоки.

— Кои са те!

— Няма значение. Не мога дати кажа. Забранено е. Киндерман се замисли. Наведе се напред.

— Знаеш ли името ми? — попита.

— Твоето име е Макс.

— Не, не е — каза Киндерман.

— Щом казваш.

— Защо мислиш, че е Макс?

— Не знам. Предполагам, че ми напомняш за брат ми.

— Ти имаш брат на име Макс?

— Някой има.

Киндерман се вгледа в безизразните очи. Имаше ли нещо язвително в тях? Нещо подигравателно? Изведнъж Сънлайт отново измуча като бик. Когато свърши, той изглеждаше доволен.

— Става по-добре — изръмжа той. — После се оригна.

— Как се казва брат ти? — попита Киндерман.

— Не намесвай брат ми — пресече го свирепо Сънлайт. В следващия миг стана по-отстъпчив. — Знаеш ли, че говориш с един артист? — попита. — Понякога правя специални неща с моите жертви. Художествени. Но, разбира се, те приемат знанията и се гордеят с работата ми. Знаеше ли например, че отрязаните глави продължават да виждат наоколо — о, вероятно още двайсетина секунди. Така че когато отсека някоя, аз я вдигам, за да може да види тялото си. Това е екстра, която давам без допълнителна такса. Трябва да призная, че това всеки път ме разсмива. Но защо трябва да запазя за себе си цялата тази забава? Искам да я споделя. Но, разбира се, аз нямам доверие на медиите. Те искат само да печатат всички онези лоши неща за мен. Честно ли е?

Изведнъж Киндерман извика рязко:

— Деймиън!

— Моля те да не крещиш — стрелна го недоволно с поглед Сънлайт. — Тук има болни хора. Спазвай правилата или ще ги накарам да те изхвърлят. Между другото, кой е този Деймиън, който настояваш, че съм аз?

— Не знаеш ли?

— Понякога се чудя.

— За какво се чудиш?

— За цените на сиренето и за това как се оправя татко. Дали вестниците съобщават за тези убийства на Близнаци? Това е важно, лейтенант. Трябва да ги накараш да го направят. Скъпият татко трябва да разбере. В това е смисълът. Това е моят мотив. Толкова се радвам, че си побъбрихме и ми позволи да те убедя.

— Близнаци е мъртъв — каза Киндерман.

Сънлайт го смрази със злобен поглед.

— Аз съм жив — изсъска той. — Продължавам. Признай това или ще те накажа, дебелако.

— Как ще ме накажеш?

Държанието на Сънлайт изведнъж стана дружелюбно.

— Танцуването е забавно — избъбри той. — Можеш ли да танцуваш?

— Ако ти си Близнаци, докажи го — настоя Киндерман.

— Пак? Боже, дадох ти всяко шибано доказателство, от което се нуждаеше — ядоса се Сънлайт. Очите му грееха с гняв и жлъч.

— Не би могъл да убиеш свещениците и момчето.

— Направих го.

— Как се казваше момчето?

— Кинтри, малкото черно копеленце.

— Как успя да излезеш оттук и да го извършиш?

— Те ме пускат — каза Сънлайт.

— Какво!

— Те ме пускат. Свалят ми усмирителната риза, отварят вратата и ме изпращат навън да бродя по света. Всичките доктори и сестри. Всички те са на моя страна. Понякога им нося пица или новия брой на Уошингтън поуст. Друг път само ме карат да пея. Аз пея добре. — Той отметна глава и запя с безупречен тон и висок фалцет. Изпий ме с твоите очи. Изпя я цялата. Киндерман отново усети страх в душата си.

Сънлайт свърши и се усмихна на детектива.

— Хареса ли ти? Убеден съм, че съм много добър. Не мислиш ли? Аз съм с много лица, както казват. Животът е забавен. Всъщност това е един чудесен живот. За някои. Твърде лош за бедния отец Дайър.

Киндерман се втренчи.

— Ти знаеш, че аз го убих — изрече тихо Сънлайт. Интересен проблем. Но свърши работа. Първо мъничко от стария сукцинилхолин, за да мога да работя без неприятни моменти на разсейване; после трифутов катетър, забит директно в малката сърдечна вена — или всъщност в главната сърдечна вена. Въпрос на вкус, не мислиш ли? После тръбата минава през вената от сгъвката на ръката, а после влиза във вената, водеща към сърцето. После вдигаш краката и изцеждаш ръчно кръвта от ръцете и от краката. Не е съвършено; боя се, че в тялото остава малко кръв, но независимо от това цялостният ефект е удивителен, а не е ли най-важно онова, което се получава накрая?

Киндерман погледна изумен.

Сънлайт се изкикоти.

— Да, разбира се. Добър шоубизнес, лейтенант. Ефектът. И всичко става без да се разлее и капчица кръв. Това наричам аз майсторско шоу, лейтенант. Но, разбира се, никой не забеляза. Перлите^[1] на…

Сънлайт не успя да завърши. Киндерман беше станал, пресегна се над дивана й халоса Сънлайт по лицето с яростен, съкрушителен удар с опакото на ръката си. Изправи се над него с разтреперано тяло. От устата и от носа на Сънлайт потече кръв. Той погледна злобно към Киндерман.

— Няколко освирквания от залата, разбирам. Това е добре. Да, това е добре. Разбирам. Бях тъп. Е, за малко ще оставя нещата в твои ръце.

Киндерман погледна озадачено. Думите на Сънлайт ставаха все по-неясни, клепачите му натежаха от внезапно налегналата го дрямка. Той шепнеше нещо. Киндерман се наведе да чуе думите.

— Лека нощ, луна. Лека нощ, кравичке — скачаща над — луната. Лека нощ — Ейми. Сладка малка…

Стана нещо необикновено. Макар че устните на Сънлайт едва се мърдаха, от устата му излезе друг глас. Беше по-младежки, по-лек мъжки глас и като че ли крещеше от далеч.

— С-с-с-спри го! — заекна той. — Н-н-н-не му позволявай…

— Ейми — прошепна гласът на Сънлайт.

— Н-н-н-не! — извика другият отдалеч. — Д-д-д-жеймс! Н-н-н-не! Н-н-н…

Гласът притихна. Главата на Сънлайт клюмна и той като не ли изпадна в безсъзнание. Киндерман погледна надолу към него, изумен, неразбиращ нищо.

— Сънлайт — повика го той. Не последва отговор.

Киндерман се обърна и отиде до вратата. Натисна звънеца за сестрата и излезе отвън. Изчака я, която пристигна тичешком.

— Припадна — осведоми я.

— Пак?

Киндерман я видя как се втурва в килията, как веждите й се сплитат въпросително. Когато сестрата стигна до Сънлайт, детективът се обърна бързо и хукна по коридора. Изпита срам и съжаление, когато чу сестрата да вика:

— Проклетият му нос е счупен!

Киндерман изтича до приемната, където го чакаше Аткинс с някакви документи. Той ги подаде на детектива.

— Стедман каза, че искате това веднага — обясни сержантът.

— Какво е то? — попита Киндерман.

— Докладът от патологията за човека в ковчега — отговори Аткинс.

Киндерман пъхна документите в джоба си.

— Искам полицай на пост в коридора пред дванадесета килия — нареди припряно на Аткинс. — Кажи му да не си тръгва тази вечер, докато аз не го освободя. Втора точка, намери бащата на Близнаци. Казва се Карл Венамън. Опитай да получиш достъп до националния компютър. Моля те, захвани се с това, Аткинс. Много е важно.

Аткинс кимна:

— Да, сър — И се отдалечи бързо.

Киндерман се облегна о бюрото и извади документите от джоба си. Прехвърли ги набързо, но после се върна и препрочете една част. Тя му даде началото. Чу, че към него се приближава скърцане на обувки, и вдигна глава. Сестра Спенсър стоеше пред него и го гледаше с укор.

— Вие ли го ударихте? — попита.

— Може ли да поговоря с вас насаме?

— Какво ви е на ръката? — рече му, пренебрегвайки въпроса. Беше втренчила поглед в ръката му. — Подута е.

— Няма значение — смотолеви детективът. — Можем ли да поговорим във вашия офис, моля?

— Влизайте — покани го тя. — Аз трябва да взема нещо.

Отдалечи се и зави зад ъгъла. Киндерман влезе в малкия офис и седна зад бюрото. Докато чакаше, той прегледа отново доклада. Вече разтреперан, изпита още по-силно съмнение и объркване.

— Добре, дайте ми сега тази ръка. — Сестрата се върна с някакви медикаменти. Киндерман протегна ръка, а тя започна да я налага с марля, после я бинтова.

— Много мило от ваша страна — благодари й той.

— Няма нищо.

— Когато ви казах, че мистър Сънлайт е припаднал, вие казахте пак — започна Киндерман.

— Така ли?

— Да.

— Ами ставало е и преди.

Детективът трепна от напрежението, което почувства в ръката си.

— Ето какво става, като удряте хората — рече укорително сестрата.

— Колко често е изпадал в безсъзнание преди?

— Ами всъщност само тази седмица. Мисля, че първият път беше в неделя.

— Неделя?

— Да, така мисля — кимна Спенсър. — И още веднъж на следващия ден. Ако искате точния час, ще проверя в картона.

— Не, не, не, не още. Друг път? — попита той.

— Ами… — Сестра Спенсър погледна сконфузено. — Към четири часа в сряда през нощта. Искам да кажа, когато открихме… — Тя спря и погледна смутено.

— Всичко е наред — вдигна ръка Киндерман. — Много сте чувствителна. Благодаря ви за това. Междувременно, когато това стане, какво представлява — нормален сън?

— Съвсем не — отговори Спенсър, отрязвайки бинта. Залепи края. — Автономната му система се забавя почти до нищо: сърцебиене, температура, дишане. Като зимен сън. Но при мозъчната му дейност е точно обратното. Ускорява се като луда.

Киндерман я гледаше мълчаливо.

— Това означава ли нещо? — попита го Спенсър.

— Някой споменавал ли е пред Сънлайт какво е станало с отец Дайър?

— Не знам. Аз не съм.

— А доктор Темпъл?

— Не знам.

— Той прекарва ли много време при Сънлайт? Лекува ли го?

— Имате предвид Темпъл?

— Да, Темпъл.

— Да, така мисля. Предполагам, че го смята за предизвикателство.

— Хипнотизира ли го.

— Да.

— Много често?

— Не знам. Не съм сигурна. Не мога да бъда сигурна.

— И кога за последен път видяхте Темпъл да прави това, бихте ли била така любезна да ми отговорите?

— В сряда през нощта.

— В колко часа?

— Към три. Аз бях поела смяната на едно момиче, което е в отпуск. Раздвижете си пръстите.

Киндерман размърда подутата си ръка.

— Добре ли се чувствате? — попита тя. — Не е ли много стегнато?

— Не, добре е, мис. Благодаря ви. Благодаря ви, че си поговорихте с мен. — Стана. — Още нещо — додаде той. — Бихте ли запазила разговора ни в тайна?

— Разбира се. А също и счупения нос.

— Той добре ли е сега — Сънлайт?

Тя кимна.

— Точно сега му правят ЕЕГ.

— Ще ме известите ли, ако резултатите са както обикновено?

— Да. Лейтенант?

— Да?

— Всичко това е много странно — рече тя.

Киндерман я погледна мълчаливо. После каза:

— Благодаря ви. — И излезе от офиса. Пое бързо по коридорите и намери офиса на Темпъл. Вратата беше затворена. Той вдигна бинтованата си ръка, за да почука, но се сети за раната и почука с другата ръка.

Чу Темпъл да казва:

— Влез.

И Киндерман влезе.

— О, вие ли сте — посрещна го Темпъл.

Седеше зад бюрото си, бялата му лекарска манта бе изцапана с пепел. Навлажни с език края на една пурета. Посочи към стола.

— Седнете. Какъв е проблемът? Хей, какво е станало с ръката ви?

— Малка драскотина — отвърна му нехайно детективът. После се отпусна на стола.

— Голяма драскотина — поправи го Темпъл. — Е, какво мога да направя за вас, лейтенант?

— Имате право да запазите мълчание — поде Киндерман, говорейки със смразяващ, равен тон. — Ако се откажете от правото си да запазите мълчание, всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право да говорите с адвокат и адвокатът ви да присъства на разпита. Ако желаете, но не можете да си позволите адвокат, той ще ви бъде назначен безплатно преди началото на разпита. Разбирате ли всяко едно от тези права, които ви изложих?

Темпъл изглеждаше смаян.

— За какво говорите, по дяволите?

— Зададох ви въпрос — сопна се Киндерман. — Отговорете.

— Да.

— Разбирате ли правата си?

Психиатърът изглеждаше уплашен.

— Да, разбирам — отрони тихо той.

— Мистър Сънлайт от отделението за тежките умствени разстройства, докторе — лекувал ли сте го?

— Да.

— Лично ли?

— Да.

— Използвахте ли хипноза?

— Да.

— Колко често?

— Може би веднъж-два пъти седмично.

— В продължение на колко време?

— Няколко години.

— И с каква цел?

— Просто исках да го накарам да говори, най-напред, а после исках да разбера кой е.

— И разбрахте ли?

— Не.

— Така ли?

— Да.

Киндерман го погледна със стоманено мълчание. Психиатърът повдигна стола си.

— Ами той казва, че е убиецът Близнаци — изтърси Темпъл. — Това е лудост.

— Защо?

— Ами… Близнаци е мъртъв.

— Докторе, не е ли вярно, че посредством хипноза вие сте втълпил на мистър Сънлайт убеждението, че той е Близнаци?

Лицето на психиатъра почервеня. Той поклати енергично глава:

— Не.

— Не сте?

— Не, не съм.

— Разказахте ли на мистър Сънлайт за начина, по който е бил убит отец Дайър?

— Не.

— Казахте ли му името и чина ми?

— Не.

— Вие ли фалшифицирахте тъй нареченото нареждане за освобождаване на Мартина Ласло?

Темпъл погледна мълчаливо, изчерви се, после рече едва чуто:

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Доктор Темпъл, не е ли вярно, че сте работил с екипа за залавяне на Близнаци в Сан Франциско като техен главен консултант психиатър по този случай?

Темпъл изглеждаше поразен.

— Вярно ли е, или не? — попита грубо Киндерман.

Психиатърът отговори:

— Да. — Със слаб, дрезгав глас.

— Мистър Сънлайт има специфична информация, известна само на екипа, работил по залавянето на Близнаци, за убийството на една жена на име Карен Джейкъбс, убита от Близнаци през шейсет и осма. Вие ли дадохте на мистър Сънлайт тази информация?

— Не.

— Не сте?

— Не, не съм. Кълна се!

— Не е ли вярно, че посредством хипноза сте втълпил на мъжа в дванадесета килия убеждението, че той е убиецът Близнаци?

— Вече казах. Не!

— Искате ли да промените нещо от показанията си?

— Да.

— Какво?

— За нареждането — едва чуто рече Темпъл.

Детективът сложи ръка на ухото си.

— Нареждането — повиши глас Темпъл.

— Вие ли го фалшифицирахте?

— Да.

— За да създадете неприятности на доктор Амфортас?

— Да.

— За да ме накарате да го заподозра?

— Не. Не беше това.

— Какво беше тогава?

— Аз не го харесвам.

— Защо?

Темпъл като че ли се поколеба. Най-накрая отговори:

— Държанието му.

— Държанието му?

— Това високомерие — поясни Темпъл.

— И заради това вие фалшифицирахте нареждането, така ли, докторе?

Темпъл се втренчи.

— Когато в сряда разговарях с вас за отец Дайър, аз описах автентичния М.О. на Близнаци. Вие не направихте никакъв коментар. Защо? Защо скрихте миналото си, докторе?

— Не съм го крил?

— Защо не го споделихте?

— Бях уплашен.

— Какво?

— Боях се. Бях сигурен, че ще ме заподозрете.

— Придобихте известност със случая на Близнаци и оттогава потънахте в неизвестност. Не е ли вярно, че имате интерес да възкресите убийствата на Близнаци?

— Не.

Киндерман прониза очите му със смъртоносен, мрачен, непремигващ поглед. Той нито каза нещо, нито се помръдна. Накрая лицето на Темпъл пребледня и той попита с разтреперан глас:

— Няма да ме арестувате, нали?

— Силната неприязън — каза твърдо детективът — не е причина за арест. Вие сте ужасен, непочтен човек, доктор Темпъл, но единственото ограничение, което ви налагам за момента, е да стоите надалеч от мистър Сънлайт. Няма да го лекувате и няма да влизате в килията му до второ нареждане. И не ми се мяркайте пред очите — завърши рязко Киндерман.

Изправи се и излезе от офиса на Темпъл, затръшвайки вратата след себе си.

През по-голямата част от останалия следобед Киндерман броди из отделението за сериозни душевни разстройства, очаквайки човекът от дванадесета килия да дойде в съзнание. Чака напразно. Към пет и половина излезе от болницата. Павираните улици бяха лъскави от дъжда, когато той зави на О стрийт и тръгна по Тридесет и шеста към къщичката на Амфортас. Натисна звънеца и почука няколко пъти. Никой не отговори и той си тръгна. Тръгна по О стрийт и влезе през портала на университета. Отиде до офиса на отец Райли. Малката приемна беше празна; секретарката не седеше зад бюрото си. Киндерман си поглеждаше часовника, когато чу приятния глас на отец Райли, който го викаше от вътрешния офис.

— Аз съм тук, приятелю. Влезте.

Йезуитът седеше зад бюрото си, ръцете му бяха сплетени зад темето. Изглеждаше уморен и потиснат.

— Сядайте и се отпуснете — каза той на детектива.

Киндерман кимна и се настани на стола до бюрото.

— Добре ли сте, отче?

— Да, слава Богу. А вие?

Киндерман погледна надолу и кимна; после се сети да си свали шапката.

— Съжалявам — промърмори.

— Какво мога да направя за вас, лейтенант?

— Отец Карас — поде детективът. — Какво стана, след като го взеха с линейката, отче? Знаете ли? Имам предвид точно, отче — поредицата от събития от момента, когато умря, до погребението.

Райли му каза каквото знаеше, а когато свърши, двамата мъже помълчаха известно време. Вятърът отвън трополеше по прозорците в тъмнината на зимната вечер. После капачката на бутилката скоч започна да стърже с металически звук, докато йезуитът развиваше бавно. Наля си два пръста в една чаша, отпи и се намръщи.

— Не знам — въздъхна леко той. Погледна през прозореца — към светлините на града. — Вече нищо не знам.

Киндерман кимна в мълчаливо съгласие. Наведе се в стола си, сплете пръсти и започна да търси пипнешком някаква разумна нишка, която би могъл да следва.

— Беше погребан на следващата сутрин — каза той, резюмирайки онова, което му беше разказал Райли. — Затворен ковчег. Обичайният ритуал при вашите погребения. Но кой го е видял последен, отче Райли? Знаете ли? Спомняте ли си? Имам предвид, кой е бил последният човек, който го е видял в ковчега?

Райли разклати уискито в чашата си с плавно движение на китката, загледан замислено в кехлибарената течност. И после промърмори:

— Фейн. Брат Фейн. — Спря сякаш да освежи паметта си, после вдигна глава и кимна. — Да, точно така. Той остана да облече тялото и да запечата ковчега. Оттогава никой не го е виждал.

— Как така?

— Казах, че никой не го е виждал. — Райли сви рамене и поклати глава. — Тъжен случай — въздъхна той. — Винаги се чувстваше потиснат, смяташе, че Орденът не се отнася добре с него. Имаше семейство в Кентъки и постоянно молеше за назначение някъде наблизо. Към края той…

— Към края? — прекъсна го Киндерман.

— Беше стар; осемдесет — осемдесет и една. Винаги казваше, че иска да си умре у дома. Сметнахме, че просто е заминал, защото усещаше, че смъртта му наближава. Вече бе прекарал два доста тежки инфаркта.

— Два инфаркта?

— Да — кимна Райли.

Нещо зловещо пропълзя по тялото на Киндерман.

— Човекът в ковчега на Деймиън — промълви вцепенен той. — Спомняте ли си, че беше облечен като свещеник?

Райли кимна.

— Аутопсията — каза Киндерман и направи кратка пауза. — Човекът беше стар и имаше следи от три сериозни инфаркта: два преди и онзи, който го е убил.

Двамата мъже се спогледаха мълчаливо. Отец Райли изчака да види какво следва. Киндерман го погледна в очите и му каза:

— По всичко личи, че е умрял от страх.

Човекът в дванадесета килия не дойде в съзнание чак до шест на следващата сутрин, няколко минути преди да открият сестра Ейми Кийтинг в една празна стая в неврологията. Коремът й беше разпран, органите — извадени, а тялото й — преди да бъде зашито отново — бе натъпкано с електрически ключове за осветлението.