Включено в книгата
Оригинално заглавие
Julie’s Hungry Heart, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 21 гласа)

IV

Джули не можеше да обмисли трезво плана си, щом любимият й я прегръщаше и галеше така нежно гърдите й. Помъчи се да прогони от съзнанието си лабораториите на ужасния фармацевтичен концерн. Не й се щеше да помрачава в момента щастието си с подобни проблеми.

Нощта беше безкрайно вълнуваща, както предишната, и тя изведнъж се запита как бе живяла досега без Алекс. Целуваше го в унес. Езикът й бе така игрив, а устните й така жадни в любовната игра, че той задъхано стенеше от удоволствие. Успяваше да го възбуди все повече и повече, докарвайки го до полуда.

В блажено изтощение заспаха късно след полунощ. Сутринта Алекс се събуди с мисълта да приготви закуска и да закара Джули в университета, но щом я видя да спи така сладко в прекрасната си голота под зелените сатенени завивки, прииска му се да я люби отново и отново. Знаеше обаче, че тя не може да пропуска вечно занятията си и я разбуди с целувка.

— Всяка сряда вечерям с родителите си в Бевърли Хилс. Какво ще кажеш да дойдеш следващата седмица, за да те запозная с тях? — попита я, когато седнаха на масата да закусват.

— Идеята не е много добра. Още е рано да ме представяш на семейството си. Не знам за какво бих могла да разговарям с баща ти.

— Скъпа моя, мисли за мен, за нас!

— Не правя ли това през цялото време? — Джули му се усмихна нежно. — Нека поизчакаме малко! Когато се сетя за опитите в концерна му…

— Той си има хора за това.

— Е, и? В крайна сметка баща ти е този, който трябва да направи нещо.

— Вярно е, но…

— Какво „но“? — прекъсна го тя. — Отсега знам какво ще стане, когато се запозная с него. Ще дойде момент, в който ще загубя контрол над себе си и ще му кажа право в лицето какво точно мисля за фирмата му. Той, разбира се, ще ме обори. Всеки е прав за себе си. Но трябва да се сложи край на подобни безчинства. Така не може да продължава повече.

— Все някога трябва да се срещнеш с родителите ми, скъпа, ако приемаш връзката ни на сериозно.

Джули така удари по масата, че Алекс се стресна.

— В кой век живееш, човече? На колко години си? На двайсет и осем, нали? Не можеш вечно да се държиш за полата на майка си. Що за традиция е това, да ме представяш на родителите си?

Той се усмихна малко смутено.

— Джули, живеем в общество и всеки трябва да се съобразява с нормите му. Ти също, скъпа. Един ден наистина ще те запозная със семейството си. Достатъчно по този въпрос.

Джули се вторачи в него. После също се усмихна.

— Винаги съм искала да имам мъж, който да се грижи за мен и да ме упътва в живота — заяви решително. — Но няма да дойда в сряда с теб. Надявам се, че родителите ти все някак ще го преживеят.

— Невъзможна си!

— Но много сладка, нали?

Алекс въздъхна, стана от масата и я целуна.

Тя го отблъсна внимателно.

— Ако продължаваш така, никога няма да стигна до университета, а не бива да пропускам лекциите си. Скоро ми предстои изпит и трябва да бъда по-прилежна, ако искам да го взема.

 

 

Докато караше таксито следобед, Джули си мислеше как ли би реагирала Ким, щом разбереше за общественото положение на Алекс. Дали тя, която беше толкова делова и в чието ежедневие нямаше и капка романтика, би пожелала такъв мъж?

Изведнъж й се натресе този тип. Каза й, че бил слязъл от автобуса на булевард „Олимпик“ и трябвало да стигне до „Манчестър авеню“. Изглеждаше около двайсетгодишен. Беше екстравагантен младеж, облечен в черно кожено яке върху яркочервена дълга тениска, на която беше нарисуван човешки череп. Джули не можеше да избира клиентите си, защото просто трябваше да печели пари.

— Какво ще кажеш да излезем довечера, сладурче? Знам една страхотна дискотека в Сан Бернардино. Ще си изкараме чудесно.

Погледна го в огледалото за обратно виждане. Седеше отзад и се хилеше.

— Не съм свободна тази вечер.

— Ако нямаш нищо против, можем да променим програмата ти.

Момчето продължаваше да й се хили нахално. Тя се почувства неловко. В този миг забеляза ножа в ръката му. Уплаши се до смърт.

— Карай!

Джули потегли. Усети как коленете й омекнаха от страх. Ким често я бе предупреждавала, че тази работа е опасна за жена. Но уверена в себе си, Джули не се замисляше над опасността и приемаше всичко на шега. Сега бе хваната в капан.

— Започнах преди час и половина и нямам много пари…

— Е, щом е така, отиваме на „Манчестър авеню“.

Тя отново го погледна и не можа да повярва на очите си. Наглият тип най-спокойно си ядеше „ножа“, който преди малко бе опрял в гърба й.

— Шоколад — каза той, дъвчейки. — Да не си си помислила, че ще ти взема парите или че ще те убия? Беше само шега.

— Бъди проклет! Знаеш ли, че страдам от сърце и това можеше да се окаже фатално за мен!

— Щом имаш такова заболяване, трябва да си стоиш вкъщи и да плетеш. Това е работа, която ще ти приляга най-много.

— Слизай!

— Ей, няма ли да ме закараш?

— Ще вървиш пеш. Но дотук ми дължиш два долара и двайсет цента.

— Не съм и предполагал, че ще се засегнеш толкова много.

Младежът й подаде парите.

— Не сме ли се виждали някъде?

— Най-вероятно при връчването на наградите за филмово изкуство „Оскар“.

— Напълно е възможно. Ще се смилиш ли над мен, или да спра друго такси?

— Повече няма да се качиш в колата ми. Не понасям шегобийците!

— Слаби нерви, а?

Джули прибра парите, без да му отговори. „Шегаджията“ излезе от таксито й, когато потегли, й махна с ръка. Тя си пое дълбоко въздух. „Има мъже, които… Алекс няма да повярва, че съм имала такава невероятна случка. Но когато му я разкажа, ще я поукрася малко.“

На него обаче изобщо не му стана забавно.

— Не бива да шофираш повече! Много е опасно за жена. Бих могъл да ти намеря някаква работа при нас.

— Само това ми липсваше! — избухна Джули. — Предложението ти е напълно подходящо за мен. Не, благодаря! По-скоро бих станала проститутка.

— Наистина, професия като всяка друга.

Алекс я прегърна.

— Карай си тогава проклетото такси! Но рано или късно ще спреш да работиш.

— Как така?

Той я целуна.

— За това ще поговорим по-късно.

 

 

Алекс пристигна сам в Бевърли Хилс. Не беше в добро настроение. След вечерите, прекарани с Джули, сега се чувстваше самотен. Но традицията трябваше да се спазва.

Майка му още се обличаше, а баща му го очакваше в хола, приготвил обичайните питиета.

— Имам задача за теб — каза му, когато излязоха на терасата. — Утре сутринта заминаваш за Париж. Само за няколко дни. Билетите са купени. Самолетът излита в два и десет следобед. Ще отседнеш в хотел „Шератон“. Трябва да присъстваш на интернационалния конгрес, който ще се състои вдругиден. Ще се запознаеш с господин Рощанд и очаквам да му направиш добро впечатление. Би било чудесно, ако успеем да установим търговски отношения с Европа. Можем да открием във Франция пазар за продукцията ни. Вярвам, че ще свършиш работа.

Алекс не беше особено очарован.

— Не можа ли да ме предупредиш по-рано?

Ед Търнър въздъхна.

— Знаеш, че главата ми пуши от работа. Наистина забравих, извинявай! Но този конгрес е важен. Помъчи се да се настроиш делово! Ще се върнеш следващата сряда. Няма проблем, нали?

— Не ми е много приятно, че уреждаш нещата без мое знание. Следващия път искам да участвам в уговарянето на подобни задачи. Мисля, че имам право на това.

Баща му го потупа по рамото.

— Не го приемай лично! Знаеш, че съм човек на бързите решения. Утре ще ти дам подробни указания. Пък и в крайна сметка, няма да се чувстваш зле в Париж. Сигурен съм, че ще ти хареса. Този град има особена атмосфера. А и жените… Знам как ще закипи младежката ти кръв.

Алекс си запали цигара.

— Имам сериозна приятелка и не съм настроен за авантюри.

— Русокосата ли? Престън те е видял с нея. Трябва да е много атрактивна блондинка. — Ед Търнър изпи уискито си на един дъх. — Защо не я доведеш? Винаги си ни запознавал с момичетата, с които излизаш.

— Тя няма време. Трябва да чете. Скоро й предстои изпит.

— Значи е онази студентка, която през свободното си време кара такси, за да си изкарва джобни?

— Да, татко.

— Само не се оставяй да ти замае главата! Тези момичета знаят какво искат и го преследват докрай.

— Нека да говорим за Париж! — Алекс се опита да смени темата. — Защо не изпрати Франклин Дъст? Би ни представил отлично.

— Исках ти лично да се срещнеш с господин Рощанд. Мисля, че ще му направиш по-добро впечатление.

Двамата още разговаряха и отпиваха от чашите си, когато Мона слезе по стълбите, елегантна и привлекателна в копринената си рокля на цветя.

— Защо си се умислил, момчето ми? Някакви проблеми?

— Не му се ходи в Париж, а утре трябва да хване самолета в два и десет.

— Объркваш целия ми личен живот, татко.

— Бизнесмените мислят първо за работата си — рече Ед поучително. — Ако не се съобразявах с това, днес нямаше да бъда на върха.

Алекс изпи и второто си уиски, но и то не оправи настроението му. Хрумна му идея. „Трябва веднага да говоря с Джули. Тя може би ще се съгласи да ме придружи. Тогава няма да се чувствам самотен. Почти една седмица с нея в Париж… Ще бъде фантастично!“

Цяла вечер напразно се опитваше да я открие. Накрая се отказа.

Джули и Ким бяха ходили да гледат новия филм на Спилбърг, а след това се бяха отбили да хапнат в един италиански ресторант. Когато се прибраха, бяха толкова изморени, че веднага бяха заспали и не бяха чули телефона.

Едва на сутринта Алекс успя да се свърже с нея.

— Непременно трябва да говоря с теб, скъпа. Удобно ли ти е да се срещнем в дванайсет? Ще те взема от лекции.

— Нещо важно ли е? — попита сънено Джули.

— Разбира се, иначе нямаше да те безпокоя толкова рано. Къде, по дяволите, беше снощи?

Тя му разказа набързо.

— Защо сега не ми кажеш какво се е случило?

— Не мога по телефона. Така че в дванайсет, окей?

— Добре.

Ким беше излязла рано тази сутрин. Видяха се за малко в университета.

— За къде си се забързала?

— Имам среща с Алекс.

— О, вече започвате от обяд!

Джули не й отговори и излезе на улицата. Изведнъж чу зад гърба си познат мъжки глас.

— Не мога да повярвам! Та това е моята таксиметрова шофьорка.

Обърна се и видя вчерашния нагъл тип. Носеше същото черно кожено яке, само си беше сменил тениската.

— Липсвахте ми — подхвърли му иронично. — Какво шоколадче сте си купил днес?

— Не ми се сърдете. Наистина исках само да се пошегувам. Приятно ми е, казвам се Джак. Ще ме вземете ли около четири часа от „Манчестър авеню“, за да ме откарате на един адрес? Или днес не сте на работа?

Джули го погледна озадачена.

— Какво, за бога, правите тук?

— Каквото и вие — следвам. Знаех си, че съм ви виждал някъде. Такова лице, а още повече такава хубава фигура не се забравят никога.

— Ако не престанете да се занасяте може следобед да карате колело, вместо да се возите на такси.

— Окей, вече ще съм примерен. Ще ме закарате, нали?

— Само ако наистина се държите прилично.

— Давам ви честната си дума, че ще се държа като джентълмен.

— Ще се видим по-късно, а сега бързам.

Алекс я очакваше с нетърпение. Седна в колата и го целуна за поздрав.

— Какво се е случило?

— Искаш ли да дойдеш днес с мен в Париж?

Стори й се, че не е чула добре.

— Това е шега, нали?

— Не, говоря сериозно. Ще хвана самолета в два и десет. Трябва да присъствам на един конгрес и, ако ми провърви, ще сключа сделка.

— Това пътуване не дойде ли малко внезапно?

— Така е, но когато става дума за работа, баща ми е безкомпромисен. Ако не дойдеш с мен, ще се чувствам много самотен.

— О, скъпи, и аз искам да бъдем заедно, но не мога да те придружа. Имам да върша куп неща. Не е желателно да пропускам повече лекции. Не може ли да те замени някой?

— Баща ми си е наумил аз да отида и нищо не е в състояние да промени решението му.

— Той ми става все по-неприятен. Имам чувството, че го мразя от цялата си душа. Моля те, не заминавай! Остани при мен! Какво ще правя без теб? Колко време ще отсъстваш?

— Ще се върна следващата сряда.

Джули го погледна тъжно.

— Кажи ми, че е само една лоша шега!

— И аз съм разстроен ужасно, но нищо не може да се направи. Толкова ли е важен този твой изпит?

— Как изобщо може да ми задаваш такъв въпрос? Разбира се, че е важен. Не искам да прекъсвам следването си.

— Можем да се оженим.

— Страхотно решение на проблема! — отвърна иронично Джули. — Така би могъл да спечелиш момиче през деветнайсети век. Но аз искам да имам професия и да бъда независима. Ще имам по-голямо самочувствие, ако мога да се издържам сама.

— Е, в такъв случай няма да ти липсвам много през тези няколко дни.

Алекс погледна часовника си.

— Искаш ли да отидем да хапнем нещо?

— Вече не съм гладна, но ще те придружа.

Влязоха в отсрещния ресторант.

— Ако бях на твое място, нямаше да позволя баща ми да решава какво да правя.

— Не е толкова лесно, скъпа. Не аз съм шефът. А и не мога да му откажа. Ако човек иска да постигне нещо, не бива да жали сили. Той самият е работил много, докато успее да се изкачи на върха.

— Не всичко се постига само с къртовски труд. За да натрупа толкова много капитал и да заеме такъв пост, трябва да се е сработил добре с големите акули.

— Права си, баща ми е страхотен бизнесмен и дипломат, но въпреки това…

— Ти не умееш да устояваш правата си. Ако бях аз…

Алекс се усмихна.

— Всъщност баща ми не е толкова лош.

— А какво става с опитите с животни?

Той я хвана за ръката.

— Моля те, Джули, не сега! Остава ни още малко време да бъдем заедно, а ти отново подхващаш тази тема.

— И ти искаше да ме закараш оттук на летището?

— Да, така възнамерявах. Щяхме да купим в Париж всичко необходимо за престоя ни.

— Знам, че парите не са проблем за теб, но не мога да тръгна. Остани тук, Алекс! — В очите й се четеше молба.

— Невъзможно е, скъпа. Трябва да се разделим за няколко дни.

Тя се ядоса.

— Може пък така да е по-добре и за двама ни — подхвърли студено.

Пиха кафе и изядоха по един сандвич. Не спряха да се карат през цялото време. Накрая Алекс предложи да си тръгват, защото преди да отлети за Париж трябвало да се отбие в офиса си. Джули му каза, че ще си вземе такси и не е необходимо той да я изпраща.

На сбогуване Алекс понечи да я прегърне и да я целуне, но тя се отдръпна.

В този момент Джули се закле, че един ден ще отмъсти на Ед Търнър за всичко, което косвено й беше причинил.

„Как ще издържа цяла седмица без Алекс?!“ Беше много разстроена. Когато се качи в таксито, имаше чувството, че сълзите й всеки момент ще потекат.

 

 

Преди да замине, Алекс се обади на баща си.

— Няма да ходиш в Париж — каза му той. — Ще хванеш в четири часа самолета за Тихуана.

— Какво става, татко? Нали уж всичко беше уредено?

— Нищо особено не се е случило. Просто сменяш посоката. Трябва непременно да се срещнеш с Джон Харисън. Разбрах, че се бил пристрастил към алкохола. Кой знае какви ги върши! Провери как вървят работите там.

— Знаех, че има някакви проблеми, и те бях предупредил да не му възлагаш бизнеса в Тихуана. Но ти не ме послуша.

— Преди не надигаше толкова често бутилката, а и е добър специалист. Често го доказваше. Струва ми се, че има някаква особена причина да се налива. Искам да видиш как стоят нещата. Може да се е забъркал в някоя любовна авантюра и това да не му отразява благоприятно. Не можем да си позволим един шеф в компанията „Търнър“ да се разхожда пиян. Нали ще се справиш, Алекс? Добре познаваш Джон. Може би ще успееш да се върнеш към края на седмицата.

— И така, значи в четири часа за Тихуана? Надявам се да не се сетиш след малко, че в три ме очакват в Оклахома.

Ед се усмихна.

— Това е окончателно.

Алекс се опита да се свърже с Джули по телефона, но никой не се обади.

 

 

Когато Джули се прибра след разходката си с Лъки, Ким вече си беше вкъщи. Разказа й за внезапното заминаване на Алекс.

— Защо си толкова глупава? На твое място бих отишла с него. Господи, кога друг път ще имаш възможност да видиш Париж!

— Знаеш колко много съм заета, а и не искам да загубя работата си.

Приятелката й наистина не можеше да я разбере.

— Ако изцяло му се посветиш, той би могъл да се ожени за теб. Тогава няма да е необходимо да караш такси.

— Искам да завърша следването си. Образованието дава известно самочувствие. Никой не може да ме убеди в противното.

— Дори и твоят любим?

— Дори и той.

— Тогава не се оплаквай! Все ще издържиш няколко дни без него. Има и по-лоши неща на този свят.

— Един ден ще си разчистя сметките с баща му — измърмори Джули. — Не мога да понасям този човек!

— Защо говориш така за някого, когото изобщо не познаваш?

— Но знам много неща за него. А сега ме извини, но бързам.

Джак вече я чакаше пред дома си на „Манчестър авеню“. Дъвчеше дъвка и се ухили, когато таксито спря.

— Наистина сте точна.

— А вие какво очаквахте? Къде отиваме?

— Карайте!

— Окей!

Джули включи брояча и потегли.

— Хубав парфюм! Харесва ми.

— Не се занасяйте!

— Държите се много резервирано към мен. С какво толкова съм ви обидил? Не вярвах, че ще се уплашите.

Тя го погледна студено.

— Ако често си правите подобни шегички, някой път може да пострадате. Полицаите си знаят работата.

— Изобщо не съм лошо момче. Следвам театрално изкуство и английска филология. Не съм рокер.

— Като ви види, човек би казал обратното.

Джак се засмя и изхвърли дъвката си през прозореца.

— Ако не срещна скоро някое хубаво момиче по улицата, ще ме закарате на летището, за да видя какво става там.

— Никога ли не сте виждал самолети?

Той й хвърли изненадан поглед.

— Не знаете ли какво се е случило?

— Да не би да е пристигнал президентът? Или е имало някакъв атентат?

Джак поклати глава.

— Един самолет се е запалил веднага след старта. Било е нещо ужасно. Всички пътници са загинали. Едва в подобни случаи оценяваме колко ни е скъп животът. Така че карайте внимателно.

Изведнъж краката й се подкосиха.

— Сигурен ли сте за…?

— Чух го по радиото.

— Какъв беше самолетът?

— Доколкото разбрах, ДС-6.

Джули нервно удари с юмрук по кормилото.

— За къде е трябвало да лети?

— Мисля, че за Европа, за Париж.

Тя така рязко натисна спирачки, че щеше да удари главата си в предното стъкло, ако нямаше колан.

— Да не сте се побъркала?! Или искате и ние да катастрофираме?

— За Париж? — повторя Джули с разтреперан глас. — Но това е невъзможно! Навярно грешите.

Колите отзад забибипкаха и тя отново включи на скорост.

— Какво се е случило? Кое ви разтревожи? Нещо свързано с инцидента?

Джули усети как тялото й се вцепенява. Все още не можеше да осъзнае случилото се.

— Полетът наистина ли е бил за Париж?

— Да, самолетът е трябвало да отлети в два и десет.

Джули се вторачи пред себе си, бяла като платно.

— Не, не, не!

— Да не би ваш познат…?

Погледът й беше празен.

— Може някои от пътниците да са оцелели.

— Моля ви, слезте… Трябва веднага да се прибера вкъщи!

— Какъв луд късмет имам! За втори път ме изхвърляте от таксито. Отново ме оставяте насред улицата, Сандра.

— Казвам се Джули.

— Добре, Джули, съжалявам, че ви съобщих тази лоша новина. Ще си взема друго такси. Не се притеснявайте! Възможно е някой да се е спасил…

Джак докосна леко ръката й и слезе. Тя потегли. Караше като насън. Чувстваше се смазана. „Как може съдбата да бъде толкова жестока към мен?! Не, не може да бъде вярно! Самолетът, с който е станала злополуката, сигурно не е същият, с който отлетя Алекс. Навярно е бил друг. Това не е единственият полет за Париж. Или…“

Прибра се вкъщи. За първи път не се зарадва на Лъки и не го погали.

Откри телефонния указател под куп списания. Потърси номера на компания „Търнър“ и попита за Алекс. Секретарката й каза, че бил в командировка. Този отговор й беше достатъчен. Когато по радиото съобщиха, че от полет 723 всички пътници са загинали, загуби всякаква надежда.

Неподвижно седеше до телефона, наблюдаваше как кучето ближе ръцете й и нямаше сили дори да го помилва.

„Господи, Алекс! Моят Алекс е мъртъв!“

Все още не можеше да приеме тази ужасна новина.

Когато Ким се върна от фитнес центъра, Джули все още гледаше изцъклено в една точка, а Лъки дремеше в краката й. Изплашена, съквартирантката й захвърли сака си и отиде при нея.

— Видях долу таксито ти. Какво се е случило? Да не си катастрофирала?

Джули имаше вид на призрак.

— Не слушаш ли радио? Не разбра ли за злополуката?

— В тренировъчния салон нямах тази възможност. Какво е станало?

Когато й разказа всичко, Ким беше потресена. Не знаеше как да я успокои.

— Алекс е мъртъв. Не мога дори да си го представя!

— Може да е взел друг самолет…

Джули поклати тъжно глава.

— Едва ли… Той бързаше да не закъснее за летището. Полетът му беше в два и десет. А на раздяла се скарахме. Казах му, че е прекалено зависим от баща си. А сега няма да го видя повече, за да го прегърна и да му се извиня.

Сви се на кълбо и заплака. Лъки започна жално да скимти. Ким протегна ръка и го погали. Тя самата беше поразена от новината и можеше да си представи колко ужасно се чувства Джули в момента.

Когато се поуспокои, Джули потърси носната кърпичка и избърса сълзите си. Изведнъж лицето й придоби заканително изражение.

— Този безскрупулен Ед Търнър е виновен за смъртта на Алекс! Той го изпрати в Париж!

Ким я погледна стреснато.

— За баща му ли говориш?

— Аз ще му отмъстя. Обещавам ти! Утре ще организирам демонстрация в университета. Ще привлека вниманието на обществеността, дори и ако трябва да изляза гола на улицата.

Ким беше паникьосана.

— Успокой се, скъпа! За какъв протест става дума?

Джули си пое дълбоко въздух.

— Шествието ще бъде против опитите с животни. И трябва пряко да засегне Ед Търнър.

— Ще го оповестиш ли предварително?

— Точно това смятам да направя. Искам всичко да бъде добре организирано, а не някаква импровизация. Вестниците ще пишат за това и ще предизвикат по този начин общественото недоволство. Вече имам нещо предвид.

— Мислиш ли, че би се харесало на Алекс?

— Сега не мога да мисля за него. По-добре да концентрирам цялата си енергия върху баща му. Трябва да отреагирам по някакъв начин. В противен случай ще се побъркам!

Ким осъзна колко много се измъчваше приятелката й. Може би това, което замисляше, щеше да й помогне да преодолее болката си.

— С теб съм, Джули. Няма да те оставя сама! Отдавна бяхме запланували нещо такова и сега му дойде времето.

— Точно така, сега е моментът. С Ед ще се заема лично!

Ким наистина се уплаши.

— Не върши глупости! Не можеш да се разправяш сама с него. Той сигурно постоянно е в обкръжението на бодигардовете си.

Джули стана, отиде до шкафа и започна да рови вътре.

— Какво търсиш?

— Тук някъде трябваше да е спреят.

— О, не! Не го прави! Знаеш, че е забранено!

— Изобщо не ме интересува кое е позволено и кое не е. Този ужасен тип трябва да си получи заслуженото!

 

 

След лекциите Джули държа пламенна реч. Беше толкова силна в аргументите си, че почти всички я подкрепиха и се съгласиха да участват в демонстрацията. Джак също беше на нейна страна.

— С теб съм, Джули! Можеш напълно да разчиташ на мен.

Тя се усмихна.

— Много мило от твоя страна. Добре би било, ако се съберат повече студенти. Мястото и времето на срещата ще напиша на дъската за обяви. Господи, дано всичко мине както трябва!

— Ще обмислим точно как ще протече шествието. Ще тръгнем с протестни плакати по улиците и така ще блокираме движението. Не вярвам да не направим впечатление. Ще бъде още по-ефектно, ако доведем и животни.

— Това е страхотна идея! Велико е! Ако всеки вземе със себе си куче или коте… Не, по-добре без котки, те ще се разбягат и може да се случи нещо.

— А какво ще кажеш за по-големите котки? Един мой приятел има два леопарда. Ще го накарам да дойде с тях.

Джули се засмя гласно.

— Никога не съм и предполагала, че ще ти хрумне подобно нещо. Май не си лошо момче, Джак.

— Ще ме повозиш пак в таксито си, нали?

— Ако утре всичко мине добре и във вестниците излезе статия за нас, шефът ми сигурно ще ме изхвърли от работа.

— Не се притеснявай, ще ти намерим друга. Баща ми има връзки. Можеш да разчиташ на мен. Нали сме приятели?

— Мисля, че да…

Когато останаха само двамата, изведнъж Джак я погледна така, сякаш току-що бе открил Америка.

— Можеш да се качиш на бял кон.

— Наистина не би било зле. Като малка съм яздила пони.

— Тогава няма никакъв проблем. Ако се случи нещо непредвидено, ние сме с теб. А какво ще кажеш да се съблечеш гола?

— Чуваш ли се какво говориш? Това вече е прекалено. Джак, става дума за сериозни неща.

— Но това би ми се харесало.

— Не се занасяй! Няма да смъкна и една дреха от себе си, но идеята за белия кон ми допада. Ще имаш ли грижата?

— Не представлява трудност за мен. Ще уредя и работата с леопардите. Трябва само да кажем на другите да доведат домашните си любимци.

Джули въздъхна.

— Дано пресата отрази събитието. Надявам се журналистите да вземат интервю от мен, за да изложа гледната си точка.

— Действително трябва да се предизвика общественото недоволство. Хората ще разберат за тези ужасни опити и няма да купуват повече кремове и лекарства, заради които биват убивани животни.

— Преди всичко трябва да спрат да се продават продуктите на Търнър. Ако можех, бих унищожила целия му концерн.

— Защо точно неговия?

— Друг път ще ти обясня. Погрижи се за коня!

— И за леопардите — добави Джак.

 

 

Ким и Джули бяха заети през целия ден с подготовката на демонстрацията и Алекс не можа да ги открие по телефона. Напразно се беше опитвал и предната вечер.

В Тихуана беше ужасно горещо. След като пристигна, той отиде направо в хотела, където беше отседнал Джон Харисън. Не можеше да си обясни защо служителят на баща му не си е наел квартира.

Когато попита за него на рецепцията, му казаха, че Джон бил напуснал стаята си преди две седмици. Новият адрес не им бил известен.

Алекс даде голям бакшиш и портиерът го упъти към дискотека „Ураган“. Там можел да го открие по всяко време.

— Името звучи многообещаващо, нали, господине?

Алекс Търнър се усмихна.

— Та той е четирийсет и пет годишен! Какво толкова намира в една дискотека?

— Там момичетата са под двайсетте.

Алекс не можа да повярва на ушите си.

Запъти се към локала, който беше в покрайнините на града.

Напразно чака Джон да се появи отнякъде. „Какво, по дяволите, се е случило с него?!“

Трябваше да разговарят на всяка цена. На следващата вечер отново седна на бара, поръча си питие и започна да се озърта. Главата го заболя от силната музика. Не харесваше шумните заведения.

До него седна някакъв мъж, когото вчера не беше забелязал. Беше симпатичен, словоохотлив и поглъщаше чаша след чаша. Алекс имаше достатъчно пари, за да си купи информацията, която му бе необходима.

— Господин Харисън често идва тук. Доколкото знам, живее заедно с Лу на две мили оттук.

— Лу?

— Една деветнайсетгодишна мексиканка. Работи в бара. Тук се и запознаха.

— Окей, бихте ли ми дал адреса й?

— Ще се ориентирате лесно. Това са няколко бараки една до друга.

— Бараки?!

Алекс не очакваше да чуе подобно нещо и беше, меко казано, изненадан.

— Не знам как бих могъл да ги опиша по друг начин. Може би дървени къщички, ако така ви харесва повече.

— И Харисън живее в тези коптори? Наистина ли говорим за един и същи човек?

— По описанието ви съм сигурен, че е той.

Алекс Търнър беше малко объркан. Това, което чу, не можеше да бъде вярно. Най-вероятно мъжът се беше припознал.

Джон беше умен бизнесмен, здраво стъпил на земята. Нима толкова бе променил начина си на живот? Просто не го побираше умът му.

Стъмни се, докато намери адреса. Пред бараката имаше препълнен контейнер за смет. Наоколо беше мръсно. Почука на вратата. След миг пред него застана красиво мургаво момиче с дълга черна коса, загърнато в халат.

— Извинете за безпокойството, госпожице! Тук ли живее Джон Харисън?

Тя го погледна с големите си черни очи и се провикна.

— Скъпи, за теб!

Когато Алекс влезе, щеше без малко да срита две котки, които гальовно се увиваха около краката му. И тогава го видя. Беше много отслабнал. Носеше мръсни джинси и тъмносиньо поло, изпод което се подаваше тениска. Очите му бяха някак изцъклени. В усмивката му се четеше безпомощност. Лицето му беше подпухнало.

— Това е самият Алекс Търнър. Влизай! Кой вятър те довя в Тихуана?

— Както виждам, не си в най-добрата си форма.

— Сядай, ще пийнем по нещо! Лу, изпъди проклетите котки навън!

Момичето взе животинките и изчезна. Алекс се отпусна в изтъркания фотьойл. На масата имаше полупразна бутилка с уиски, две чаши и пепелник, пълен с фасове.

— Какво става с теб, Джон?

Джон Харисън сложи пред него една възмръсна чаша и я напълни догоре.

— Наздраве, стари приятелю!

На Алекс изобщо не му се пиеше в момента, но не искаше и да го обиди. Освен това не знаеше каква би била реакцията му. Алкохолът замайва главата и човек бързо става агресивен.

— Мухи! Навсякъде тези ужасни мухи!

Джон се помъчи да убие една, но не успя.

— Какво означава всичко това? Защо живееш в тази мръсотия?

— Не ти ли харесва спретнатата ми къщурка? Тук се чувствам прекрасно, а Лу е жената на моя живот.

— Окей, окей! Нямам нищо против момичето. Но защо не живееш с нея в хотела и защо не си гледаш работата?

Джон избърса потта от челото си. Косата му беше мазна.

— Тук ми харесва. Разбираш ли, моето момче? Напускам работа.

— Шегуваш се, нали?

— Говоря сериозно. Писна ми от сделки, скъпи костюми, официални вечери. Не ми трябват парите на баща ти. Осъзнах, че човек може да живее и с малкото, което има, стига да е щастлив.

— Но това не е твоята среда, Джон. — Алекс се огледа. — Всичко това не е в стила ти. С Лу можеш да живееш също толкова добре и на друго място. Не е задължително да бъде луксозна вила, но тук…

— Тук е чудесно.

Джон изпи уискито на един дъх и си наля пак.

— Трудно ми е да повярвам, че ти харесва. Но явно ти не си вече онзи Джон, когото някога познавах.

— Човек се променя с времето. Радвам се, че дойдох в Тихуана. Вече се чувствам свободен. Никаква работа, никакви задължения. Всеки един от нас може отново да стане такъв, какъвто го е създала природата — волна личност. Но ти изобщо не пиеш.

Алекс неохотно отпи глътка.

— Ако продължаваш така, само от време на време да стъпваш в офиса си, знаеш докъде ще я докараш. Въпросът е сериозен. Познаваш баща ми. Той може да прояви разбиране към всекиго, но бизнесът трябва да върви. Затова съм и тук, защото при теб нещата се влошават.

— Не ме поучавай! Кажи му, че напускам. Ще е най-добре и за двама ни.

Алекс се помъчи да запази спокойствие.

— Не бъди лекомислен, Джон! Не се прави на луд! Обмисли всичко още веднъж и ми кажи крайното си решение утре или вдругиден.

— Искаш да кажеш, когато съм трезвен? Ще има дълго да чакаш. Когато съм пиян, съм сякаш в друг свят. Наситил съм се на този, в който живеем.

Алекс реши, че е крайно време да го вразуми. Подкрепи се с още една глътка уиски. Опита се да си обясни какво толкова романтично открива Джон в тази атмосфера. Не знаеше как да го върне към действителността.

Междувременно си спомни и за Джули. Тук нямаше телефон, от който да й се обади. „Като че ли е по-добре да не се чуваме за известно време. Може би тя има нужда да поразмисли малко. Когато се сбогувахме, беше студена и сдържана…“