Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (9)

Level 7

Когато вратата зад гърба му се затвори, той разбра, че най-после се е измъкнал от подземието и е някъде във вътрешните покои на двореца. Заобикаляха го не грубо одялани каменни блокове, а фини ажурни арки, поддържани от тънки колони. Таваните се губеха високо в сумрака, зад прозорците блестяха ярки южни звезди и дори факлите по стените горяха различно — без да пукат и да пушат.

От двете му страни имаше две еднакви решетки, а на стените над тях бяха окачени персийски килими — това също не го беше виждал на долните нива. Той отиде до лявата решетка и стъпи на леко издигнатата плоча пред нея — тя задействаше подемния механизъм, — но почна да се вдига решетката зад него. Саша се обърна и се втурна натам.

След решетката коридорът се раздвояваше — нагоре и надолу. Можеше да подскочи и да хукне нагоре — там щракаха няколко резачки и значи трябваше да има и делва, дори две — веднъж имаше подобен участък на трето ниво. Можеше да се спусне и надолу — и след секунда колебание Саша реши да направи точно така. Влезе в дълга галерия с тесен фриз по стените; в бронзовите халки бяха забучени факли, а отпред, запречил пътя към стълбата, стоеше страж с ален халат, със завити мустаци и дълъг меч в ръка. Саша забеляза шестте триъгълничета в долния десен ъгъл на екрана — те означаваха жизнената сила на противника му — и изстина: още не беше срещал някой толкова силен. Досега се беше сблъсквал най-много с четири триъгълничета. Извади меча си — навремето го беше намерил до купчина човешки кости — и застана в позиция. Воинът — гледаше го втренчено право в очите и потропваше със зеления си сахтиянен ботуш по каменните плочи, почна да се приближава. После внезапно нападна — неуловимо бързо. Саша едва успя да отбие меча му с клавиша „PgUp“, натисна и „Shift“, но винаги сполучвалият досега номер не успя — воинът отскочи и пак почна да настъпва.

— Здрасти, Сашка — чу се глас зад гърба му.

Саша се ядоса на този неизвестен идиот, решил да го разсейва с дрънканици в толкова важен момент, и скочи напред, като се целеше право в гърлото на врага. Воинът с аления халат пак успя да отскочи.

— Саша!

Саша усети как нечии ръце го обръщат заедно с въртящия се стол и насмалко да прободе с меча човека пред себе си.

Беше Петя Итакин. Със зелен пуловер и изтъркани джинси, което беше странно — в ДПК не се носеха такива дрехи.

— Трябва да поговорим — каза Итакин.

Саша погледна замрялата на монитора фигурка и каза:

— Цял час как те чакам. Включих „Абрамса“ на шефа ти.

— Видях — каза Итакин. — Преди пет минутки един Т-седемдесет го улучи точно под купола и той дойде за ремонт.

Саша стана и излезе с приятеля си в коридора. От време на време Петя прескачаше разни неща, а един път се сви на пода и замръзна. Саша забеляза едно огромно око точно над него и се сети, че това е „Тауър“, третата или четвъртата кула. Беше се качвал до половината на първата, но когато разбра, че след нея трябва да се качиш и на втората и изобщо не е ясно какво те чака после, се отказа и стана принц. А Петя катереше кулата вече втора година.

Излязоха на стълбите — Петя ловко избегна нещо като вертикално летящ бумеранг — и се озоваха на дълга празна тераса, по която имаше избелели табла с цветни снимки на някакви старчоци. Саша провери пода — като че ли нямаше съмнителни плочи. Петя опря лакти на перилата и се загледа към града под тях.

— Какво е станало? — попита Саша.

— Нищо — каза Петя. — Ще се махам от ДПК.

— И къде ще отидеш?

Петя кимна неопределено надясно. Саша погледна натам — към хилядите разноцветни светлини чак до самия хоризонт. Движението на Итакин можеше да се разбере и в смисъл, че се кани да скочи от терасата.

— Като звездите в „Принца“ — каза Саша, загледан в светлините — само че всичко е нагоре с краката. Или надолу с главата.

— А може би в „Принца“ всичко е наопаки — каза Петя. — Никога ли не си мислил защо картинката там понякога се преобръща?

Саша завъртя глава. Както винаги видът на вечерния град го натъжаваше. Припомняше му нещо забравено и той пак го забравяше веднага, и това „нещо“ приличаше най-вече на обещанието, което си беше давал вече хиляда пъти и деветстотин и деветдесет и девет пъти беше нарушавал.

— И за чий хуй живеем? — попита той.

— Е — каза Петя, — уж не си пил днеска, пък… Попитай стража. Той ще ти обясни нещата от живота.

Саша пак се загледа в светлините на града.

— Втора година вече как тичаш из лабиринта — почна Петя. — Замислял ли си се някога има ли го всъщност, или не?

— Кой?

— Лабиринта.

— В смисъл съществува ли реално?

— Да.

Саша се замисли.

— Мисля, че съществува. Всъщност по-точно ще е да се каже, че съществува в същата степен, в която съществува принцът. Защото съществува само за него.

— А най-точно — каза Петя — и лабиринтът, и фигурката съществуват само за онзи, който гледа монитора.

— Прав си. Но защо?

— Защото и лабиринтът, и фигурката се появяват единствено там. Мониторът, впрочем, също.

— Е — каза Саша, — това го учихме още във втори курс.

— Но има и една подробност — без да обръща внимание на думите му, продължи Петя. — Много важна подробност. Онези гадняри, които ни обучаваха, просто не ни я казаха.

— И каква е тя?

— Разбираш ли — каза Петя, — ако фигурката отдавна работи в ДПК, тя, кой знае защо решава, че именно тя гледа монитора, въпреки че всъщност само тича по екрана. И изобщо, ако тази нарисувана фигурка можеше да види нещо, първо щеше да види онзи, който я гледа.

— А кой я гледа?

Петя се замисли, после каза:

— Има само един на…

В същия миг нещо го блъсна в гърба, той се преметна през парапета и полетя надолу; Саша видя приличащото на бумеранг нещо, което беше видял на стълбите — то се въртеше и летеше към увенчаните с неподвижен пушек комини на хоризонта. Той дори не успя да се уплаши — толкова бързо стана всичко. Наведе се от терасата и видя Петя — висеше на парапета на балкона на долния етаж.

— Няма страшно — викна му Петя. — Костеливките свалят най-много на по един етаж. Сега ще…

И в същия момент Саша забеляза бавно придвижващото се покрай стената към Петя огромно око — приличаше на аквариум, пълен със синьо мастило.

— Петя! Отляво! — викна той.

Петя се пусна с едната ръка и хвърли по синьото око две червени кълбета — приличаха на вълнени. От удара на първото окото трепна и замръзна, а от този на второто се пукна и изчезна.

— Бързо в шестстотин и двайсета — викна Петя и се прехвърли през перилата. — Ей сега ще дойда и ще оправим играта.

Саша се обърна да излезе и изведнъж точно пред него с грохот се стовари решетка — дори спука с острите си зъби няколко плочки на пода. Той се отдръпна — и втора решетка със стържене падна върху парапета. Саша вдигна глава, видя в бетонния таван тясна квадратна дупка, подскочи, хвана се за ръба и се вмъкна в някакъв тесен каменен коридор.

На пода падаше квадратно червеникаво петно светлина. Саша се притисна до стената, отиде до него и предпазливо погледна нагоре в тясната шахта — най-обикновена клопка, но сега той беше на дъното й, а някъде горе гореше факла. Горе можеше да има стражи, така че той тихичко тръгна на пръсти и я заобиколи. Стигна до някакъв завой, зад който коридорът свършваше. Той понечи да се обърне, но чу трясъка на падаща решетка и спря. Беше попаднал в капан. Единственото, което му оставаше, беше да провери всички плочи по пода и тавана — всяка от тях можеше да управлява решетките или пък да има подвижни стени. Вдигна ръце и подскочи. После още веднъж. И пак. Третата плоча поддаде. По-нататък всичко беше лесно — подскочи, блъсна я, отскочи и тя падна. Счупи се с трясък и той стисна очи, та прахът да не го заслепи. След малко ги отвори. На тавана имаше квадратна дупка, през която можеше да се промуши, над него пък се виждаше стена с греди по нея — през два метра и половина — на всички нива това разстояние беше еднакво. Можеше да скочи от една греда към следващата, да се покатери на нея и пак да скочи — и да повтаря същото чак догоре. Гредите тук бяха шест и да ги изкатери му отне само минутка, като изобщо не беше уморен.

Озова се в коридор от грубо одялани каменни блокове. Пред него имаше шахта и от нея се издигаше лютив пушек. Саша надникна надолу и видя ярко осветен под на пет метра под себе си. Въздъхна, провря крака в дупката, увисна на ръце, после се пусна. Височината не беше кой знае колко голяма, но плочата, върху която скочи, също полетя надолу, той не успя да се хване за ръба и след дълго и мъчително падане се удари в пода, точно върху току-що пръсналата се плоча. Не си счупи нищо, но ударът беше силен и няколко секунди Саша клеча със затворени очи — спомняше си как като малък, през една студена зима, си беше ударил опашката — тогава скочи от прозорчето на клозета на газовата подстанция на един покрит със скреж дюшек на земята отвън. После тръсна глава, отвори очи и видя, че е в галерията с фриза, откъдето го беше измъкнал Итакин, и че, скръстил ръце на гърдите си, го гледа същият одевешен страж с аления халат — той беше, Саша се убеди в това, като погледна шестте триъгълничета на жизнената сила в долния ъгъл на монитора. Саша скочи и измъкна меча си. Воинът също извади меча си и тръгна срещу него; гледаше го толкова злобно, че съветът на Итакин да си поговори с него за нещата от живота му се стори подигравка. Саша развъртя меча, но воинът с внезапно и точно движение го изби от ръката му и го тресна с плоското на своето оръжие по главата.