Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Принц Госплана, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015 г.)
Издание:
Виктор Пелевин. Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Жълтата стрела. Омон Ра
Превод Иван Тотоманов: Затворника и Шестопръстия, Принцът на ДПК, Омон Ра
Превод Таня Балова: Жълтата стрела
ИК „Калиопа“, София, 2003
Коректор: Марин Йорданов
ISBN: 954-9840-15-8
Формат 84×108/32
П.к. 16
История
- — Добавяне
Level 2
Саша ходеше да пуши на задното стълбище, до прозореца, откъдето се виждаше една от високите московски сгради, построени по Сталиново време, и някакви повехнало-красиви терасирани градини под нея. Това място му беше любимото. Палеше цигара и гледаше сградата — звездата на върха й се виждаше малко на верев и поради венеца от двете й страни приличаше на двуглав орел; като я гледаше, Саша си представяше малко по-различен вариант на руската история, по-точно по-различна нейна траектория, свършваща в същата тази точка — тоест издигането на също такава сграда, само че с друга емблема на върха. Сега обаче небето беше особено гадно — по-сиво дори от сградата.
На долната площадка пушеха двама души в еднакви гащеризони от фина английска вълна; от широките джобове на гърдите им стърчаха позлатени гаечни ключове. Саша се заслуша в разговора им и разбра, че са от играта „Пайпс“, на руски „Водопровод“. Знаеше я, дори я беше качвал на един заместник-министър, но на него лично не му харесваше, понеже в нея нямаше никаква романтика, а само повърхностен патос, да не говорим за това, че в левия ъгъл беше нарисуван отвратителен водопроводчик, който почваше да се киска, когато някоя от тръбите на екрана се пукаше. Тези двамата обаче, доколкото можеше да се съди по разговора им, я харесваха.
— Вече не признават старите договори — оплакваше се първият гащеризон. — Всички искат валута.
— Ами върни се на първо ниво — каза вторият. — Или направо си я качи пак.
— Опитах. Егор даже ходи в командировка в комбината, три пъти опитал да влезе при директора, обаче онзи не го приел.
— При това положение трябва да натиснеш „Control — Break“. Или „Reset“. Нали знаеш как казва Евграф Емелянич — „Reset“-а оправя пакета.
Двата гащеризона вдигнаха синхронно очи към Саша, после се спогледаха, хвърлиха фасовете в кофата с пясък и си тръгнаха.
„Интересно — помисли си Саша, — лъжат ли, или наистина им е интересно да си играят на водопровод?“ Заслиза по стълбата. „Господи, на какво мога да се надявам! Какво ще правя тук след година? Те може да са глупави, но виждат всичко. И всичко разбират. И не прощават нищо. Човек трябва да е вампир, за да работи тук…“
Внезапно стълбището под краката му се разтресе, тежкият бетонен блок — четири стъпала — се срина надолу и след секунда се бухна с трясък на долния етаж, без обаче изобщо да засегне двете машинописки от администрацията, които бяха точно под него. Те вдигнаха кокетно птичите си главици и погледнаха Саша, който беше оцелял само защото бе успял да се хване за ръба на последното несринало се стъпало.
— Е, ама защо не си лъскате обувките? — каза по-младата машинописка, като се дръпна отвратено от краката му. После двете се разсмяха.
Саша сведе очи и видя, че са стъпили на долния край на пирамида от пъстроцветни кубчета. Това май беше „Крейзи бърд“ — нелоша игра с хубава музика, но пък с тъп и жесток край.
Можеше да си виси, колкото си иска — в еднообразното полюшване напред-назад имаше дори нещо приятно, но Саша си помисли, че това е глупаво. Набра се и се изкатери на студеното стъпало, надвиснало над някаква пропаст — другият й край беше извън лявата страна на монитора (той тихичко жужеше). Отстрани се издигаше висока каменна стена, зидарията беше груба. Саша седна на студения камък, облегна се на стената и затвори очи. Някъде тихичко свиреше флейта — Саша не знаеше кой и къде свири, но чуваше тази мелодия почти всеки ден. Отначало, докато беше на първо ниво, тези далечни звуци го дразнеха с тихото си еднообразие, дори с безсмислеността си. Но с времето свикна и дори започна да намира в тях някаква своеобразна красота — започна да му се струва, че във всяка безкрайна нота има по цяла мелодия и че може да слуша тази мелодия часове наред. Напоследък дори спираше, за да послуша флейтата — също като сега — и стоеше неподвижно, след като звуците секнеха.
Огледа се. Изходът беше само един — да скочи в неизвестното вляво от ръба на екрана. Можеше да се засили, а можеше и просто да се хвърли от площадката. Всички пропасти в лабиринта можеха да се прескочат или със засилка, или от място. По-сигурен естествено беше първият начин, но сега интуицията му подсказваше да използва втория. Саша отиде до ръба, приклекна и скочи в жужащата неизвестност.
Краката му тупнаха на земята и той приклекна. Обля го студена пот — ако се беше засилил… Точно пред него на няколко остри стоманени шипа висеше сгърчен труп, лилав и подпухнал, целият в тлъсти мухи — някои подхвръкваха и точно те издаваха жуженето, което беше чул. Трупът беше на човек на средна възраст, с хубав костюм, и още стискаше куфарчето си. Личеше си, че е новак в играта и че е решил да се засили. Всъщност Саша можеше да падне в бездънната каменна шахта, а мъжът с костюма да продължи нагоре към принцесата — нямаше начин да се разбере какво ще стане; във всеки случай поне Саша не го знаеше. Той заобиколи трупа и затича по коридора, на едно място се изкатери на една поддържана от две груби подпори площадка и затича по друг коридор — на три места му се наложи да прескача дълбоки ями. Най-много го притесняваше, че всичко това става на второ ниво — нали го познаваше като петте си пръста, — и чак когато плочата под краката му поддаде и иззад завоя се чу скърцането на вдигаща се решетка, той разбра всичко. Близо до прехода за трето ниво имаше една решетка, която така и не беше успял да отвори и си беше помислил, че е декоративна. Оказа се обаче, че зад нея също има лабиринт — вярно, задънен. Саша се мушна под решетката и затича напред — тук районът му беше познат и не можеше да има нищо неочаквано. Настъпи още една подвижна плоча, прескочи следващата — иначе решетката отпред щеше да падне върху него — и хукна с всички сили: трябваше да побърза, защото решетката се беше вдигнала само за секунда и вече се спускаше. Успя да се промъкне под острите железа — бяха вече само на половин метър от пода — и се озова до стълбищната площадка на третия етаж, точно там, където се беше срутило стълбището преди малко. Вратата на следващото ниво беше пред него. „По дяволите — помисли си Саша и чак сега усети как се е разтупкало сърцето му. — Никога досега стълбището не е падало! На четвъртия етаж — да, но тук — никога. Сигурно става през няколко пъти.“
— Саша!
Той се обърна. От вратата на отдела за дребна дървесина надничаше Ема Николаевна. Лицето й беше напудрено и приличаше на розов лишей, поръсен със стрептоцид.
— Дай огънче, Саша.
— Нямате ли си? — доста студено попита той.
— Е, аз не съм в „Принца“ — каза Ема Николаевна. — Нямам си факли по стените.
— А, играли сте я значи — каза Саша вече по-мило.
— Играла съм я. Обаче онези пазачи… Знаете ли какво ми правеха?… Така и не се качих над второ ниво.
— Там трябва с шифт — каза Саша, взе й цигарата и отиде до факлата, която пламтеше на стената. — И с курсорите.
— Ох, за нищо не ставам вече — въздъхна Ема Николаевна, взе запалената цигара и впи влажен поглед в Саша.
Той отвори уста, за да възрази възпитано, но забеляза едно обрасло с рижави косми чудовище, което надничаше иззад гърба й: със замислена морда вместо лице — такива ги има само в малките външноикономически организации или на дъното на кладенеца на смъртта в играта „Таргхан“, — пребледня, кимна й и си тръгна.
„Кофти — помисли си. — Скоро ще иде в ДОС-а… А може и да се отърве, казва ли ти някой…“
Телефонът иззвъня и Саша нетърпеливо скочи на плочата, която отваряше входа, та да отвори вратата на следващото ниво.