Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Принц Госплана, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015 г.)
Издание:
Виктор Пелевин. Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Жълтата стрела. Омон Ра
Превод Иван Тотоманов: Затворника и Шестопръстия, Принцът на ДПК, Омон Ра
Превод Таня Балова: Жълтата стрела
ИК „Калиопа“, София, 2003
Коректор: Марин Йорданов
ISBN: 954-9840-15-8
Формат 84×108/32
П.к. 16
История
- — Добавяне
Level 1
Принцът тичаше по един каменен корниз; трябваше да успее да се промуши под желязната решетка преди тя да се спусне, защото зад нея имаше една делва с тясно гърло, а почти не му бяха останали сили: беше прескочил два кладенеца с колове, а пък и скокът от втория етаж на осеяния с камъни под също беше труден. Саша натисна „Right“ и веднага след това „Down“ и принцът като по чудо успя да се промъкне под вече почти спусналата се решетка. Картинката на екрана се промени: вместо делвата на мостчето отпред стоеше тлъст воин с тюрбан и го гледаше хипнотизиращо.
— Лапин! — чу се зад гърба му един отвратително познат глас и Саша го сви под лъжичката, въпреки че нямаше никакъв обективен повод за страх.
— Да, Борис Григориевич?
— Я ела в кабинета ми.
Кабинетът на Борис Григориевич всъщност не беше никакъв кабинет, а просто част от стаята, оградена с няколко ниски шкафа, така че когато Борис Григориевич обикаляше територията си, над тях се виждаше плешивото му теме и на Саша понякога му се струваше, че е клекнал до някаква билярдна маса и наблюдава движението на единствената останала топка, почти скрита зад ръба. Следобед Борис Григориевич обикновено падаше в дупката, но сутрин, в най-натовареното време, обикновено отскачаше от ръбовете, като ролята на щеката се изпълняваше от телефона, чието звънене караше полусферата с цвят на слонова кост, която се виждаше над затрупаните с папки шкафове, да се движи малко по-бързо.
Саша мразеше Борис Григориевич с онази безкрайна и хладна омраза, която е позната само на сиамските котараци, гледани от жесток стопанин, и на челите Оруел съветски инженери. Саша беше изчел целия Оруел още като студент — тогава още беше забранен — и оттогава всеки ден си намираше безбройни поводи да поклати глава и да се усмихне криво. Сега — докато минаваше през прохода между двата шкафа — също се усмихна криво на предстоящия разговор.
Борис Григориевич стоеше до прозореца и като застиваше във всяка от междинните пози, отработваше удара „лястовичи полет“, при това не с бамбукова пръчка, както доскоро, когато почна да усвоява „Будокан“, а с истински самурайски меч. Днес беше с „ловни дрехи“ от зелен атлаз, под които се виждаше измачкано кимоно от пъстро синобу. Когато Саша влезе, той внимателно сложи меча на перваза на прозореца, седна на рогозката и посочи съседната. Саша малко непохватно седна и се загледа в плаката на „Хонда“ — един мотоциклетист с високи кожени ботуши вече втора година завиваше на стената на шкафа вдясно от рогозката на Борис Григориевич. Борис Григориевич сложи ръка на процесорния блок на „айти-то“ си, същото като на Саша, само че осемдесет мегабайта — и затвори очи; чудеше се как да почне разговора.
— Чете ли последните „Аргументи“? — попита той накрая.
— Не съм абониран.
— Жалко. — Борис Григориевич вдигна вестника от пода и го размаха във въздуха. — Много хубав вестник. Не мога да разбера на какво се надяват комунистите. Петдесет милиона души погубиха, а още приказват. Ами че то всичко си е ясно.
— Да — каза Саша.
— Или в Щатите например — поне хиляда жени са бременни от извънземни. И ние имаме много, обаче КГБ ги крие.
„Какво иска?“ — унило помисли Саша.
Борис Григориевич се замисли и се навъси.
— Странен младеж си ти, Саня — каза накрая. — Ходиш намръщен, не другаруваш с никого от отдела. Ами това са хора, не са ти бюра и шкафове. Вчера например си уплашил Люся. Сутринта ми казва: „Можете да си мислите каквото си щете, Борис Григориевич, обаче ме е страх да се качвам с него в асансьора.“
— Никога не сме се качвали заедно в асансьора — каза Саша.
— Ами точно затова я е страх. Качете се веднъж, хвани я за путката, повеселете се. Дейл Карнеги чел ли си?
— И с какво съм я уплашил? — попита Саша, докато се мъчеше да се сети коя е тази Люся.
— Изобщо не става дума за Люся. — Борис Григориевич махна раздразнено с ръка. — Трябва да сме колеги, разбираш ли? Добре де, този разговор ще го продължим друг път, сега ми трябваш по работа. С „Абрамс“ как си?
— Горе-долу.
— Как се върти куполът?
— Първо натискате „це“, а после с курсорните клавиши. С вертикалните вдигате оръдието.
— Така ли? Я дай да видим.
Саша се попремести към компютъра. Борис Григориевич си зашепна нещо и почна да натиска клавишите с един пръст, за да извика играта.
— Ето така отива надясно, а така — наляво — каза Саша.
— Да бе! Как не се сетих!
Борис Григориевич вдигна телефона и почна да набира. Когато му отговориха, всичко най-хубаво от душата му изплува и се изписа на лицето му.
— Борис Емелянич — изгука той. — Стана. Натискате „це“, а после със стрелкичките… Да… Да… Назад пак с „це“… Ама моля ви се, ха-ха-ха… — Обърна се към Саша, присви умоляващо устни и му махна да излезе — съвсем не обидно, впрочем. Саша стана и излезе — Ха-ха-ха… „Популус“? Изобщо не съм я чувал. Но ще стане, ще стане. Благодаря…