Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (8)

Level 6

Оказа се, че началникът на Итакин Борис Емелянович е един от двамата танкисти, които го бяха гледали с недоумение в стола — Саша почти се сблъска с него на вратата на шестстотин и двайсета стая: беше се катерил по разни тръби и парапети, така че се беше запъхтял, а Борис Емелянович се беше качил с асансьора и беше спокоен и свеж, и миришеше на одеколон.

— Борис Григорич ли те праща? — попита Борис Емелянович, без с нищо да показва, че е видял хулиганската постъпка на Саша в стола. — Хайде влизай, че след пет минути трябва да излизам.

Кабинетът на Борис Емелянович беше изолирана с шкафове част от огромна зала също като на Борис Григориевич, само че вътре — заемаше почти цялото пространство — имаше огромен, лъскав от смазката танк „M-1 Abrams“. До стената имаше два варела гориво, а върху тях — телефон и четиримегабайтов супер-ей-ти с цветен монитор. Саша го погледна, преглътна от завист и попита с уважение:

— Триста осемдесет и шестица? А колко мегабайта? Поне двеста, нали?

— О, не знам — сухо отговори Борис Емелянович. — Ще питаш Итакин, той ги знае тия неща. Давай каквото трябва да подпиша.

Саша извади поизмачканите по време на дългото му пътешествие документи. Борис Емелянович измъкна един „Монблан“ — приличаше на картечен патрон със златен куршум, — сложи листовете на бронята и подписа първите два, без изобщо да ги гледа, но над третия се замисли.

— Това тука няма да стане — каза накрая. — За него трябва да звъннем в главното управление. Всъщност трябва да го подпиша не аз, а Павел Семьонович Прокудин.

Погледна си часовника и вдигна телефона.

— Павел Семьонович, ако обичате. Ясно. Кога ще дойде? Не, ще се обадя пак.

Обърна се към Саша и го изгледа многозначително.

— Точно сега ли намери да дойдеш? След пет минути почваме настъплението. За този подпис трябва да идеш до управлението. Макар че… чакай малко, може да стане и по-бързо. Ела с мен.

Борис Емелянович се наведе над компютъра и след малко изсумтя:

— Къде е тоя Итакин, по дяволите? Не мога да включа двигателя.

— Сменете директорията — каза Саша. — Или първо влезте в „Нортън“.

— Я дай ти — каза Борис Емелянович и се отмести.

Саша бързо зачука по клавишите и почти веднага електрическата трансмисия на танка забуча мощно-приглушено, а във въздуха се понесе мирис на нафта. Борис Емелянович ловко скочи на бронята; Саша предпочете да си донесе един стол, стъпи на него и го последва.

В купола беше широко и много удобно. Саша надникна за цели, но оптиката още не беше включена.

Отвътре куполът приличаше на кабина на обикнат от шофьора си автобус — от двете страни на оръдейния затвор бяха накачени медальончета, знаменца и играчки, а на бронята бяха лепнати няколко девойки по бански.

Борис Емелянович му подхвърли шлемофона и отиде на мястото на механик-водача; двигателят изрева и танкът излезе в огромна равнина; далече пред тях се извисяваше приличаща на вулкан планина с отрязан от монитора връх. Саша се подаде от люка до кръста, огледа се и видя от двете им страни още двайсетина такива танка — два-три се материализираха направо пред очите му.

— Как се нарича тази формация — попита той в шлемофона.

— Кво? — изпука в слушалките гласът на Борис Емелянович.

— Когато всички танкове са в една линия. Ако са войници, е верига. Това как се казва?

— Не знам — отговори Борис Емелянович. — След като обядваме, винаги излизаме така, едновременно. Я по-добре преброй колко сме?

— Двайсет и шест — отговори Саша след малко.

— А, ясно. Бабаракин е в болнични, а Сковородич е в Австрия. Всички останали сме тук. Голяма веселба ще падне.

— Двайсет и първи, двайсет и първи, с кого говорите? — чу се в шлемофона.

— Тук двайсет и първи, викам седемнайсети, приемам.

— Седемнайсети слуша, приемам.

— Седемнайсети, дошло е едно момче от снабдяването, трябва да му се подпише нещо. Да не минава през целия град, приемам.

— Разбрах ви, двайсет и първи — отговориха по връзката. — След десет минути при фермата.

Танкът на Борис Емелянович рязко пое вдясно и Саша почти се удари в люка. Борис Емелянович се засили през няколко дупки, после излезе на шосето и с осемдесет километра в час се понесе към една горичка — там шосето се раздвояваше и имаше някакъв знак.

— Влизай в купола — заповяда Борис Емелянович. — И затвори люка. На оня хълм там има гранатометчик.

Саша се подчини — и тъкмо навреме: бронята се разтресе и се чу рязко съскане.

— Там си, гад… — прошепна гласът на Борис Емелянович в слушалките и куполът бавно започна да се извърта надясно.

Саша видя на екрана как квадратчето кацна на върха на хълма, появи се и надпис „gun locked“. Но Борис Емелянович не бързаше да стреля.

— Хайде де, хайде — задъха се Саша.

— Чакай малко — прошепна Борис Емелянович. — Ще заредя осколочен… Бронебойните ще ни потрябват по-късно.

Нещо пак удари бронята и изсъска, а в следващия момент оръдието на „Абрамс“-а изтрещя и на върха на хълма изникна огромно черно-червено дърво.

Скоро вляво от шосето видяха заобиколена с ниска ограда ферма — приличаше на изоставена правителствена вила. На триста метра от нея Борис Емелянович рязко намали и Саша насмалко да се натресе в прибора — добре че беше меката гума около окулярите.

— Нещо не ми харесва ей онзи прозорец — каза Борис Емелянович. — Я дай да…

Куполът се завъртя наляво и оръдието пак изтрещя. Фермата лумна в огън, вдигна се пушек, а когато се разнесе, от кокетната двуетажна сграда бяха останали само осаждените основи и парче от стената с отворена, неизвестно накъде водеща врата. За всеки случай Борис Емелянович пусна и един откос с картечницата — куршумите направиха на трески част от оградата — и чак тогава бавно приближи танка към фермата.

— Можеш да излезеш да се поразтъпчеш — каза той на Саша, когато танкът спря до пепелището. — Като гледам, всичко е спокойно.

Саша се измъкна от купола, скочи на земята и се огледа. Главата му бучеше, коленете му се подгъваха, дощя му се да се хване за някоя дръжка — като онези, които бяха от вътрешната страна на купола.

— Капна, а? — дружелюбно го попита Борис Емелянович. — Я да те видя аз така пет дни седмично, по осем часа, че и по три Т-70 да те атакуват едновременно. Сега е направо рай.

И наистина местността беше красива — тук-там в полето растяха дървета, оттатък шосето имаше зелена горичка и оттам се носеха птичи песни. Слънцето се показа иззад един облак и всичко придоби такива нежни цветове, каквито човек може да види само на добре настроен марков компютър и които никога не могат да се появят нито на корейски, нито на сингапурски монитор, каквото и да пишат в дебелите си диплянки хитрите азиатци.

Откъм шосето се чу рев на двигатели.

— Павел Семьонович идва. Вади документа.

На шосето се появи черна точка и скоро се превърна в танк, същия като този на Борис Емелянович, само че със зенитна картечница на купола. Танкът спря и от него изскочи слаб навъсен танкист със златни очила и черна пилотка.

— Давай да подписвам — каза той на Саша, приклекна на едно коляно до парче от ламаринения покрив и написа в горната част на листа: „Не възразявам“. — А ти, Боря — обърна се към Борис Емелянович, — стига вече с тия номера. На бой сме тръгнали, пък ми подпъхваш всякакви глупости.

— Е, нищо де — каза Борис Емелянович. — Ще наваксаме. Това момче е страшен механик, направо като Итакин. За нула време ми включи двигателя…

Навъсеният изгледа Саша навъсено, но не каза нищо.

Откъм далечните сини хълмове на хоризонта се чу бързо приближаващо се бучене. Саша вдигна глава и видя една ескадрила F-15 в бръснещ полет. Самолетите прелетяха точно над танковете и първият — на крилото му имаше червена орлова глава — на двайсет метра от земята направи тоно и после в почти вертикален свредел се издигна нагоре; останалите се разделиха на две групи, набраха височина и полетяха към далечната планина с отрязания връх — и тогава Саша за втори път през този ден си помисли, че вече е изпитвал всичко това — може би малко по-другояче, но го е изпитвал, сигурен беше.

— Е, днес нито един МиГ няма да се осмели да си пъха носа — каза Борис Емелянович. — Щом лети Кузма Улянич — самолетът с орела е неговият. Можеш да си оставиш зенитката.

— А, не — каза навъсеният.

Откъм планината се засвятка, долетя грохот.

— Почна се — каза навъсеният. — Да тръгваме.

— И аз съм ви донесъл зенитка — спомни си Саша и извади дискетата. — И два ПТУРС-а за купола.

Борис Емелянович обаче вече се качваше в танка.

— Нямам време. Дай ги на Итакин.

Люкът се хлопна, после се хлопна и люкът на другия танк и двете машини потеглиха, като изхвърляха изпод веригите си чимове трева. Саша гледа след тях, докато не се превърнаха в точки, после тръгна към фермата, където на единственото оцеляло парче стена до вратата припукваха две призрачни факли — отдавна ги беше забелязал.