Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (10)

Level 8

Саша отвори очи и огледа с недоумение малката, почти тъмна стая. Лежеше на пода, на мек килим, на стената гореше маслена лампа, а под нея имаше невероятно красива ракла, обкована с листа мед. Под тавана се кълбеше дим, миришеше на нещо странно, като на горени пера или гума, но миризмата беше приятна. Саша опита да седне, но разбра, че не може да помръдне — беше увит чак до гърлото с нещо като дебело зебло, овързано с върви.

— Събуди ли се, шурави?

Саша се извъртя като червей на другата си страна и видя воина с червения халат — той седеше на няколко възглавници. До него димеше наргиле с меден мундщук, който сега беше оставен на килима. От другата страна на воина беше куфарчето му. Воинът измъкна изпод халата си крив ханджар, показа му го и се разсмя.

— Не се бой де, шурави, не се бой. — И се наведе към него. — Щом не те убих веднага, нищо няма да ти направя.

После разряза вървите, седна си на възглавниците, захапа наргилето и загледа как Саша се измъква от зеблото. А когато той се освободи, седна на килима и почна да разтрива отеклите си крака, му го подаде. Саша го взе безропотно и дръпна. Стаята тутакси се сви и се разкриви и той чу как маслото в лампата пращи — цяла звукова енциклопедия, както се оказа.

— Аз съм Зайнадин Абу Бакр Аббас ал-Хувафи — каза воинът и бръкна в куфарчето на Саша. — Можеш да ме наричаш с което си искаш от тези имена.

— Аз съм Алексей — неизвестно защо излъга Саша. От всичките странни думи беше запомнил само Аббас.

— Ти си свят човек, нали?

— Аз ли? — попита Саша, докато наблюдаваше с интерес трансформациите на стаята. — Не знам, може и да съм свят.

Кой знае защо, не го беше страх.

— Свят си, като гледам какви книги четеш.

Аббас беше извадил книгата на Джон Спенсър Тримингъм „Суфийските ордени в исляма“ — Саша я беше купил наскоро от „Академкнига“ и вече я беше изчел до средата. На обложката й имаше някакъв мистичен символ — зелено дърво от преплетени арабски букви.

— Много ми се щеше да те убия — каза Аббас, нежно загледан в обложката. — Обаче не мога да убия свят човек.

— Защо да ме убиваш?

— А ти защо уби Маруф отзарана?

— Кой Маруф?

— Забрави ли вече?

— А, оня с ятагана ли? И с перото на тюрбана?

— Точно той.

— Не исках — каза Саша. — Той ме нападна. Всъщност не точно… А бе просто стоеше до вратата с ятаган в ръка. И стана просто машинално.

Аббас поклати недоверчиво глава.

— Да не си мислиш, че съм някакъв изверг? — Саша чак се обиди.

— Че не си ли? С вас си плашим децата, шурави. А Маруф, тоя, дето го закла, сутринта дойде и ми каза: сбогом, така каза, Зайнадин Абу Бакр. Усещам, че днеска ще се срещна с шурави… Помислих си, че е прекалил с хашиша, обаче после го донесоха в караулката с прерязано гърло…

— Наистина не исках — с малко досада каза Саша.

Аббас се усмихна.

— Искал — не искал. Всеки си има своя съдба и всички конци ги дърпа Аллах, нали така?

— Да — каза Саша. — Тук си прав.

— Пихме напоследък с един суфия от Хорасан — каза Аббас. — Пет дни пихме. Та той ми разказа една приказка… А бе, не си спомням точно как почваше, колят някого по погрешка, обаче после излиза, че той бил убиец и престъпник и тъкмо се бил готвел да извърши най-страшното си злодейство. Да ти кажа, обичам да пия със свети хора… Та спомних си я тая приказка и си викам — може би и ти знаеш някоя, а?

Аббас отиде до раклата, извади една бутилка „Уайт Хорс“, две пластмасови чаши и няколко поомачкани цигари.

— Това пък откъде го имаш? — учуди се Саша.

— Американците ги носят — отговори Аббас. — Хуманитарна помощ. Като почнахте да си слагате компютри в министерствата, почнаха да ни помагат. Е, и за хашиш ги дават.

— А американците не са ли изверги? — попита Саша.

— Всякакви ги има — отговори Аббас и наля чашите. — Обаче с тях поне можеш да се споразумееш.

— Как така да се споразумееш?

— Елементарно. Значи, когато видиш страж, натискаш „К“. Той се прави на умрял, а ти си продължаваш по пътя.

— Не знаех — каза Саша и взе чашата.

— Че откъде ще знаеш — каза Аббас и вдигна своята чаша за наздравица. — Нали всичките ви игри са ментета. Нямате упътвания. Обаче човек може и да попита, нали? Мислех си даже, че шурави изобщо не могат да говорят.

Отпи, издиша шумно и продължи със съвсем друг тон:

— Значи имате някакво Главно московско жилищно строителство и там работи някой си Семьон Прокофиевич Чуканов — един гаден тлъст дребосък. Голяма гад, казвам ти. Влиза в първо ниво — страх го е да се качи по-нагоре, понеже има капани, нали — и ни причаква. Ние пък сме на служба, нали ме разбираш, щеш не щеш — тръгваш. А на първо ниво са си направо деца, нищо не знаят още. И той значи всеки ден убива по петима — норма си е сложил. Влиза, убива и излиза. После пак. Да ми падне тоя тип на седмо ниво…

Аббас стисна дръжката на меча си.

— А американците снабдяват ли ви и с оръжие — попита Саша, за да смени темата.

— Снабдяват ни.

— Може ли да видя?

Аббас отиде до раклата, извади един пергаментен свитък и му го подхвърли. Саша го разви и видя къса колонка команди за микроасемблър, изписани с черен туш.

— Какво е това?

— Вирус — каза Аббас и пак наля чашите.

— Виж ти какво било!… Пък аз се чудя кой само ни изтрива системата. В кой файл е?

— Е, стига вече — каза Аббас. — Време е за приказката.

— Каква приказка?

— Учебна. Нали си учен човек. Значи трябва да знаеш приказки.

— И за какво да е? — попита Саша и хвърли поглед към дългия меч, сложен на килима до Аббас.

— За каквото кажеш. Важното е да има поука.

За да спечели поне минутка, Саша вдигна наргилето и си дръпна няколко пъти — мъчеше се да си спомни какво пише Тримингъм за суфийските приказки. После затвори очи и попита вече приготвилия се да слуша Аббас:

— За магребското молитвено килимче знаеш ли я?

— Не.

— Слушай тогава. Един везир имал малък син, казвал се Юсуф. Един ден момчето излязло от двореца на баща си да си поиграе. И стигнало до един път, където обичало да се разхожда, и тръгнало по него. И изведнъж видяло някакъв старец с дрехи на шейх и с черна шапка. Момчето го поздравило възпитано и тогава старецът спрял и му дал едно захарно петле. И когато Юсуф го изял, го попитал: „Обичаш ли да слушаш приказки, момченце?“ Юсуф много обичал приказки и му го казал. „Знам една приказка — казал старецът, — приказката за магребското молитвено килимче. Мога да ти я разкажа, обаче е много страшна.“ Юсуф естествено казал, че не го е страх от нищо, и седнал да слуша. И изведнъж откъм двореца на баща му се чули звънци и викове — винаги било така, когато идвал някой. Момчето веднага забравило за стареца с черната шапка и хукнало да види кой ли идва. Оказало се, че бил дошъл някакъв дребен подчинен на баща му и момчето затичало пак към пътя, но стареца вече го нямало. Юсуф много се натъжил и се прибрал и когато на баща му останало малко свободно време, отишъл при него и го попитал: „Татко! Знаеш ли приказката за магребското молитвено килимче?“ И тутакси баща му пребледнял, разтреперан се, паднал на пода и умрял. Момчето много се уплашило и изтичало при майка си. „Мамо! Мамо! — викнало то. — Ужасно нещастие!“ Майка му сложила ръка на главицата му, усмихнала се и попитала: „Какво има, чедо?“ „Мамо — викнало момчето. — Питах татко за нещо и той падна и умря!“ „За какво нещо?“ — попитала майка му и се намръщила. „За магребското молитвено килимче!“ И майка му също пребледняла страшно, разтреперила се, паднала и умряла. Момчето останало съвсем само и скоро могъщите врагове на баща му завзели двореца и го прогонили по широкия свят. Юсуф дълго обикалял цяла Персия и накрая попаднал при един много прочут суфия и станал негов ученик. Минали години и един ден Юсуф отишъл при учителя си, поклонил се и казал: „Учителю, уча при тебе вече от години. Може ли да те попитам нещо?“ — „Питай, сине мой“ — казал суфията и се усмихнал. „Учителю, знаеш ли нещо за магребското молитвено килимче?“ Суфията пребледнял, хванал се за сърцето и паднал мъртъв. Тогава Юсуф избягал, после станал странстващ дервиш и обикалял цяла Персия да търси прочути учители. И всички, които питал за магребското молитвено килимче, падали и умирали. Минали години и Юсуф остарял. Започнал да си мисли, че ще умре и няма да остави нищо на този свят. И един ден, докато седял в чайханата и пак си мислел за смъртта, внезапно видял същия онзи старец с черната шапка. Старецът си бил съвсем същият — изобщо не се бил състарил. Юсуф отишъл при него, коленичил и му се помолил: „Почитаеми шейхо! Цял живот те търся! Разкажи ми за магребското молитвено килимче!“ А старецът с черната шапка рекъл: „Е, щом искаш…“ Юсуф се приготвил да слуша. Тогава старецът седнал срещу него, въздъхнал и умрял. Юсуф седял до трупа му цял ден и цяла нощ. После станал, взел черната шапка на стареца и си я сложил на главата. Имал няколко петака и преди да тръгне на път, купил от чайханата едно захарно петле…

Аббас дълго мълча, а после каза:

— Признай си, ти си шейх, нали?

Саша не отговори.

— Разбирам — каза Аббас. — Всичко разбирам. Обаче я кажи — шапката на стареца наистина ли е била черна?

— Наистина.

— Да не е била зелена? Да не е бил Зеления хидър?

— Защо, вие тук какво знаете за Зеления хидър? — попита Саша. Не беше стигнал още до това място у Тримингъм и му стана интересно.

— Ами всички казват различно. Онзи дервиш от Хорасан например, дето пихме с него. Той каза, че Зеления хидър рядко се явявал в истинския си облик и че приемал чужда форма. Или влагал думите си в устата на различни хора — и че ако поиска, всеки може да го чува постоянно, дори да говори и с идиоти, защото вместо тях понякога говори Зеления хидър.

— Така е — каза Саша. — Я ми кажи сега друго — кой тука свири на флейта?

— Никой не знае. Сто пъти претърсвахме целия лабиринт — и нищо.

После се прозя и добави:

— Време ми е да застъпвам. Трябва да разнеса и делвите. Американците също ще дойдат скоро. Не знам как да ти се отблагодаря… Освен… Искаш ли да видиш принцесата?

— Искам — отговори Саша и си допи чашата.

Аббас стана, свали от един пирон на стената връзка ръждясали ключове и излязоха в сумрачния коридор. Вратата на стаята беше боядисана също като стената и Саша си помисли, че никога не би се сетил, че в този задънен коридор има врата — а той беше попадал в стотици такива задънени коридори. Стигнаха до входа към следващото ниво — оказа се съвсем близко.

— Само тихо — каза Аббас и му подаде ключовете. — Да не ми уплашиш хората.

— Кога да ти върна ключовете?

— Задръж ги. Или ги изхвърли.

— Не ти ли трябват?

— Ако ми потрябват — каза Аббас, — ще си ги сваля от пирона. Това си е твоя игра. Моята е друга. Ако има нещо, отбивай се.

И подаде на Саша някакво листче.

— Тук пише как да минеш.