Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (7)

Level 5

— Итакин ли? — каза телефонът с женски глас. — На обяд е. Качете се и изчакайте. Вие сте от снабдяването, нали? С програмното осигуряване?

— Да, аз съм — отговори Саша. — Обаче по-добре и аз да ида в стола.

— Знаете как да стигнете, нали? Шестстотин и двайсета стая и вляво от асансьорите.

— Ще се оправя — отговори Саша.

В стола беше шумно и многолюдно. Саша обиколи масите, но не намери приятеля си. После се нареди на опашката. Пред него стояха двама Дарт-Вейдъровци от първи отдел — дишаха със свистене и с механични гласове обсъждаха някаква статия от „Огоньок“ и едновременно с нея и Наказателния кодекс: поради неестествеността на говора им човек не можеше да ги разбере. Първият Дарт Вейдър си взе две чинии кисело зеле, а вторият — борш и чай (в ДПК вече не хранеха така, както навремето, преди бунтовете — от миналото великолепие бяха останали само тук-там мънички красиви петолъчки в зелето — нарязани от моркови с помощта на специално японско ренде). Саша се зачуди как ли първият Дарт Вейдър ще си яде зелето — нали трябваше да си свали черния шлем, — но двамата в черни брони седнаха на една масичка в ъгъла и дръпнаха черната щора с изображение на щит и меч: под нея останаха да се виждат само лъснатите им ботуши, левите опрени в пода неподвижно и под прав ъгъл, а десните ги галеха по глезените; Саша си помисли, че ако играе на „Спай“, ще си избере десния Дарт Вейдър.

Огледа се и тръгна с таблата си към една дълга маса до прозореца, където седяха десетина възрастни мъже с пилотски униформи, и седна на крайчеца. Те го изгледаха неодобрително, но не казаха нищо. Един от пилотите — побелял як мъжага с някакви неизвестни медали на гърдите — тъкмо се беше изправил с чаша в ръка и вдигаше наздравица.

— Приятели! Събрали сме се тук, за да отпразнуваме нещо и тържествено, и приятно. Днес честваме двайсетгодишната трудова дейност на Кузма Улянович Старопопиков в ДПК. И пак днес, сутринта, Кузма Улянович свали своя хиляден МиГ над Либия.

Пилотите заръкопляскаха на виновника за тържеството — нисичък, възпълен и плешив чичко с дебели очила, омотани между стъклата с черен конец — явно бяха счупени. Чичкото не изпъкваше с нищо, дори напротив, беше съвсем незабележим, и чак когато се вгледа, Саша видя на гърдите му няколко орденски лентички — и те непознати, впрочем.

— Осмелявам се да кажа, че Кузма Улянович е най-добрият пилот на ДПК! Наскоро присъденият му от Конгреса орден „Пурпурно сърце“ му е вече петият!

Всички пак заръкопляскаха, най-близките тупаха Кузма Улянович по раменете и по гърба; той се изчерви, махна скромно с ръка, свали си очилата и почна да ги бърше с носната си кърпа.

— И това не е всичко — продължи побелелият. — Освен Ф-петнайсет и Ф-шестнайсет наскоро Кузма Улянович усвои и най-новия изтребител — Ф-деветнайсет „Стелт“. На него дължим и много технически усъвършенствания — след като обмисли опита от въздушните боеве във Виетнам, той помоли механика си да запише два файла в асемблера, та оръдието и картечницата да се включват с един клавиш, и сега всички ние използваме това…

— Е, стига толкова хвалби… — срамежливо каза Кузма Улянович.

Стана друг пилот — и той с орденски лентички, но не чак толкова като на Кузма Улянович.

— Нашият парторг току-що спомена, че Кузма Улянович днес е свалил хилядния си МиГ. А какво ще кажете за това, че вече четири хиляди и петстотин пъти той взриви локатора край Триполи, да не говорим за ракетните катери и летищата — знаете ли каква бройка се получава?… Но човек не се мери само с бройките. Ще ви кажа друго — аз познавам Кузма Улянович отблизо, вече половин година летим заедно — и сега ще ви разкажа за една наша акция. Тогава за пръв път се бях качил на Ф-петнайсет, а пък този самолет, много добре знаете, е сложна машина. И значи преди да излетим Кузма Улянович ми казва: „Вася, недей да нервничиш, ще летиш зад мен и малко по-ниско, аз ще те прикривам.“ Вярно, още бях неопитен, обаче тръгнах с рогата напред — как така ще ме прикрива, викам си, нали съм летял над целия Персийски залив на Ф-шестнайсет. Даа… Значи качваме се в машините и ни дават команда да излетим. Излетяхме от самолетоносача „Америка“ и задачата ни беше първо да потопим някакъв кораб в бейрутското пристанище, а после да унищожим един лагер на терористи край Ал-Бенгази. И значи излитаме и летим с малка скорост, на автопилот. Пък край Бейрут значи има поне осем локатора, знаете, всички сте били там…

— Единайсет — обади се някой от насядалите на масата. — И освен това непрекъснато патрулират МиГ двайсет и пет.

— Да, де. И значи летим на малка скорост, на петдесет метра, с включени прицели, и като останаха десет километра, минахме на ръчно, вдигнахме на четиристотин и включихме радарите. Засякоха ни, разбира се, но ние вече виждахме целта, пуснахме по един „Амраам“, направихме противоракетен маньовър, снишихме се и полетяхме на запад. От кораба нищо не остана — съобщиха ни го по радиото. И значи пак летим на сляпо на малка височина и щяхме да си се приберем без проблеми, обаче аз, нали съм си идиот, забелязах един МиГ двайсет и три и тръгнах след него — дай, казвам си, да му ръгна един „Сайдуиндър“ в соплото. Кузма Улянович ме вижда на радара, че тръгвам надясно, и ми крещи по радиото: „Вася, назад, твойта мама!“ Аз обаче вече бях хванал онзи гад в кръстчето и пускам ракетата. И поне тогава да бях завил и да се спусна към земята, ама не — стоя и гледам как двайсет и тройката пада. А после поглеждам локатора — и срещу мене вече лети СА-2 и не знам кой стреля…

— На Ал-Байда има локатор — кара партийният секретар. — Когато летиш от Бейрут на запад, никога не се завива вдясно.

— Да де, обаче аз тогава още не го знаех. Кузма Улянович крещи: „Пусни им лъжлива цел!“, а аз вместо топлинна — вместо да натисна „еф“ значи, натискам „це“. И ме свалиха. Натиснах „еф седем“ и се катапултирах. И падам в пустинята, на някакво шосе, точно към някакви машини. Още не съм се приземил — и гледам, Кузма Улянович каца направо на шосето. Кой ще превари, викам си…

Саша си допи чая, стана и тръгна към изхода. Плочата веднага след вратата на стола беше някак странна — малко по-различна на цвят и с половин сантиметър по-висока от останалите. Саша спря пред нея, подаде глава в коридора и погледна нагоре — да, точно на метър над главата му лъщяха острите като ножове пръчки на решетката.

— А, не — измърмори той.

Огледа внимателно стола. На пръв поглед нямаше друг изход, но Саша отдавна знаеше, че той не се вижда веднага. Можеше да е например зад огромната картина на стената, но да скочи дотам можеше само ако се люшне на полилея, за което пък трябваше да качи поне четири маси една върху друга. На стената под картината имаше и няколко залепени плочки за украса и можеше да се опита да се изкатери и по тях — и тъкмо беше решил да опита, когато някаква лелка с бяла престилка каза зад гърба му:

— Трябва да си отсервирате, младежо. Кой ще ви връща таблата?

Саша отиде да си вземе таблата.

— И значи целият отдел почнахме да броим пробойните — продължаваше партньорът на Кузма Улянович. — Спомняте си, нали? И тогава покойният Ешагубин идва и пита — че еф-петнайсет може ли да лети с един двигател? И знаете ли какво му каза Кузма Улянович?

— Е, стига де, стига вече — скромно каза Кузма Улянович.

— Не-не, ще им кажа аз, пък ако ще да…

Саша вече не ги слушаше — цялото му внимание беше насочено към движещата се лента, която бавно влачеше чиниите и таблите към миялната — минаваше през малко прозорче, през което можеше да се промъкне. Саша реши да опита, сложи таблата си на лентата, огледа се и бързо се покатери зад нея. Двама танкисти, които стояха до прозорчето, го изгледаха с недоумение, но преди да успеят да кажат нещо, той се вмъкна през прозорчето, скочи на пода и с всички сили хукна към очуканите мивки — стената зад тях тъкмо се вдигаше и отзад се виждаше осветена от факли тясна стълба за нагоре.