Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (9)

9

— Тоя пък какво се е разкукуригал — каза един гръмотевичен глас. — Той ли е?

— Не — отговори друг глас. — Другият до него.

Над Стената на света се появиха две огромни лица. Бяха боговете.

— Ама те са направо измрели бе — съкрушено отбеляза първото лице. — Какво да ги правим?

Над света премина огромна ръка в бял, зацапан с кръв и перушина ръкав, и пипна хранилкопоилката.

— Къде гледаш бе, Семьон, твойта мама! Хранилката им е счупена.

— Здрава си беше — отговори басов глас. — Проверявах я в началото на месеца. Кво, ще ги колим ли?

— Какво да им колим? Включи конвейера, дай друг контейнер и утре да им оправиш хранилката. Направо не знам как не са умрели от глад…

— Добре, включвам.

— А тоя с шестте пръста — и двете бутчета ли искаш?

— И двете.

— Мислех едното да е за мен.

Затворника погледна Шестопръстия — той слушаше внимателно, но не разбираше почти нищо.

— Ей — прошепна Затворника. — Те май искат да…

В същия момент огромната бяла ръка пак мина през небето и сграбчи Шестопръстия.

— Той така и не разбра какво иска да му каже Затворника. Пръстите го стиснаха, откъснаха го от земята, после пред него се мерна огромен гръден кош с щръкнала от джоба химикалка, после яка — и накрая две огромни изцъклени очи го погледнаха от упор.

— Ей, гледай какви крила има само! Като на орел! — каза една огромна уста, от която стърчаха дълги жълти зъби.

Шестопръстия отдавна беше свикнал боговете да го вдигат. Сега обаче ръцете, които го държаха, излъчваха някакви странни, плашещи вибрации. От думите на боговете той разбра само, че става дума за ръцете му, а може би и за краката му, а после някъде отдолу долетя безумният вик на Затворника:

— Бягай! Клъвни го в муцуната!

За пръв път, откакто се познаваха, в гласа на Затворника звучеше отчаяние. И Шестопръстия се изплаши — ама толкова се изплаши, че всичките му действия придобиха някаква сомнамбулична непогрешимост — и с всички сили клъвна облещеното срещу него око и почна с невероятна скорост да удря потното лице на бога с ръцете си — и от двете страни.

Разнесе се такъв страшен рев, че Шестопръстия го възприе не като звук, а като натиск върху цялото си тяло. Богът го пусна — и в следващия момент Шестопръстия осъзна, че е под тавана и че виси във въздуха, без да е стъпил на нищо. Отначало не разбра какво става, но после видя, че по инерция продължава да маха с ръце и че именно те го удържат в пространството. Оттук можеше да види какво представлява Първи цех — това беше ограден от двете страни участък от конвейера и имаше една дълга дървена маса, цялата в червени и кафяви петна и перушина, с подредени на нея купчинки прозрачни пликове. Светът, където беше останал Затворника, беше просто голям осмоъгълен контейнер, пълен с множество неподвижни телца. Шестопръстия не виждаше Затворника, но беше сигурен, че той го вижда.

— Ей! — викна той, докато описваше кръгове под тавана. — Давай насам! Махай с ръце колкото можеш по-бързо!

Нещо долу в контейнера се раздвижи, уголеми се — и Затворника беше до него. Направи няколко кръга след Шестопръстия и викна:

— Отиваме ей там!

Когато Шестопръстия стигна до мътнобялото квадратно петно, пресечено от тънък кръст, Затворника вече клечеше на перваза.

— Стена — каза той, когато Шестопръстия се приземи. — Светеща стена.

Изглеждаше съвсем спокоен, но Шестопръстия го познаваше много добре и виждаше, че е объркан. Той също беше объркан. И изведнъж разбра.

— Слушай! — викна той. — Ами то това е летенето! Ние летяхме!

Затворника кимна и каза:

— Да, разбрах. Истината е толкова проста, че чак яд да те хване.

През това време боговете вече се бяха поуспокоили — двама държаха третия, а той се държеше за лицето.

— Гад такава! Щеше да ми изкълве окото! Гад с гад! — викаше богът.

— Какво е гад? — попита Шестопръстия.

— Начин на назоваване на една от стихиите — отговори Затворника. — Сама по себе си думата няма смисъл.

— А към коя стихия въззовава? — попита Шестопръстия.

— Ей сега ще видим — каза Затворника.

И още докато го казваше, богът се изтръгна от ръцете на другите богове, скочи към стената, хвана един червен пожарогасител и с всичка сила го хвърли към кацналите на перваза — направи го толкова бързо, че никой не успя да го спре, а Затворника и Шестопръстия едва успяха да хвръкнат настрани.

Чу се трясък и дрънчене. Пожарогасителят счупи прозореца и изчезна, а в помещението нахлу вълна чист въздух — чак сега стана ясно каква воня цареше там. И стана неправдоподобно светло.

— Лети! — викна Затворника, внезапно изгубил цялата си невъзмутимост. — Бързо! Напред!

И се засили към прозореца, присви криле и се стопи в лъча жарка жълта светлина, който нахлуваше през прозореца, във вятъра и в новите, непознати звуци.

Шестопръстия също полетя в кръг, за да се засили, мерна за последно осмоъгълния контейнер, покапания с кръв тезгях и размахаващите ръце богове — и сви криле и със свистене излетя през дупката.

За секунда ослепя — толкова ярка беше светлината. След това очите му привикнаха към нея и той видя напред и горе кръг от жълто-бял огън — толкова ярък, че не можеше да се гледа дори с крайчеца на окото. Още по-нагоре се виждаше някаква тъмна точка — Затворника. Той се позабави, та Шестопръстия да може да го настигне, и скоро вече летяха един до друг.

Шестопръстия погледна надолу — огромната уродлива сива сграда беше далече под тях. Матово блестяха няколко боядисани прозореца — единият беше счупен. Всичко друго беше толкова чисто и ярко, че за да не се побърка, Шестопръстия се загледа нагоре.

Летенето беше съвсем лесно — все едно да ходиш. Двамата се издигаха все по-високо и по-високо и скоро всичко под тях се превърна само в разноцветни квадратчета и петна.

— Къде отиваме? — викна Шестопръстия на Затворника.

— На юг — кратко отговори той.

— Какво е юг? — попита Шестопръстия.

— Не знам — отвърна Затворника. — Но е някъде там.

И махна с крило към огромния светещ кръг, който само по цвят приличаше на онова, което някога бяха наричали светила.