Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (6)

6

— А бе, Затворник, като знаеш всичко, я ми кажи какво е това любов?

— Ти къде си я чул тази дума?

— Когато ме изгониха от социума, някой ме попита обичам ли каквото трябва. И аз казах, че не знам.

— Ясно. Не знам дали ще мога да ти обясня. Но ще ти дам един пример. Представи си, че си паднал във водата и се давиш. Представи ли си?

— Аха.

— А сега си представи, че за миг си си подал главата отгоре, видял си светлините, поел си си дъх и си успял да се хванеш за нещо. И си го сграбчил и го стискаш. Та значи ако приемем, че цял живот се давиш — а то си е така, — то любовта е онова, което ти помага да си държиш главата над водата.

— Това за любовта към което трябва ли е?

— Няма значение. Макар че онова, което трябва, можем да го обичаме и под водата. Независимо какво е. Няма значение за какво ще се хванеш — стига да издържи. Най-лошото е, ако се хванеш за някого — понеже той може и да си дръпне ръката, нали разбираш. А иначе казано, любовта е онова, поради което всеки се намира там, където е. С изключение на мъртвите… Макар че…

— Мисля, че никога не съм обичал нищо — каза Шестопръстия.

— Напротив, обичал си. Помниш ли как рева цял ден за онзи, който ти бил махнал, когато ни хвърляха от стената? Това е то любовта. Защото ти не знаеш защо го е направил. Може да си е мислил, че ти се подиграва — и лично аз си мисля, че е било точно така. Тоест ти се държа абсолютно глупаво, но съвсем правилно. Любовта дава смисъл на нещата, които правим, въпреки че този смисъл не съществува.

— Значи любовта ни лъже, така ли? Излиза, че тя е нещо като сън?

— Не. Любовта е нещо като любов, а сънят си е сън. Всичко, което правим, го правим единствено от любов. Иначе щяхме просто да клекнем и да завием от ужас. Или от отвращение.

— Но нали мнозина правят разни неща и без любов.

— Зарежи ги. Те нищо не правят.

— А ти обичаш ли нещо?

— Разбира се.

— Какво?

— Не знам. Нещо, което понякога идва при мен. Понякога мисъл, понякога гайки, понякога сънища. Важното е, че винаги го познавам, когато идва, каквото и да е, и го посрещам с най-хубавото, което имам.

— С какво?

— С това, че се успокоявам.

— А през останалото време неспокоен ли си?

— Не. Аз винаги съм спокоен. Просто това е най-хубавото, което имам, и когато онова, което обичам, дойде, го посрещам със спокойствието си.

— А как мислиш — кое е най-хубавото у мен?

— У тебе ли? Може би когато си мълчиш и кротуваш.

— Сериозно?

— Не знам. Но ако ще говорим сериозно, можеш да разбереш кое е най-хубавото у теб по това как приемаш това, което си обикнал. Какво почувства, когато мислеше за онзи, който ти е махал?

— Печал.

— Значи най-хубавото у тебе е твоята печал. И винаги ще посрещаш с нея всичко, което обичаш.

Затворника се огледа, вслуша се в нещо и после попита:

— Искаш ли да видиш боговете?

— Нека да не е сега — уплашено отговори Шестопръстия.

— Не бой се де. Те са глупави и изобщо не са страшни. Ето, виж ги.

По прохода покрай конвейера бързо вървяха две огромни същества — бяха толкова големи, че главите им се губеха в полумрака под тавана. След тях вървеше още едно същество, което приличаше на тях, само че беше по-ниско и по-дебело — носеше някакъв съд, приличащ на пресечен конус (по-тясната му част беше към земята). Първите двама спряха близо до мястото, където се криеха Затворника и Шестопръстия и започнаха да издават някакви ниски отекващи звуци. („Говорят“ — сети се Шестопръстия), а третото същество отиде до стената, остави пресечения конус на пода, мушна в него един прът с нещо четинесто на върха и прокара по мръсносивата стена мокра мръсносива линия. Замириса на нещо странно.

— Ти нали каза, че знаеш езика им — прошепна Шестопръстия едва чуто. — За какво си говорят?

— Тези двамата ли? Един момент. Единият казва: „Ще я излапам тая Дунка“. А другият: „Да не си я пипнал“.

— Какво е това Дунка?

— Някаква световна област най-вероятно.

— И… и първият иска да я излапа?

— Май да — каза Затворника, след като помисли малко.

— Как така ще излапа световна област?

— Не знам. Те нали са богове — всичко могат.

— А това дебелото какво казва?

— Нищо не казва, то пее. Че след смъртта искало да стане върбичка. Това, между другото, е любимата ми божествена песен. Жалко само, че не знам какво е това върбичка.

— Че боговете умират ли?

— Естествено. Това е основното им занимание.

Двамата отминаха. „Какво величие!“ — потресено си помисли Шестопръстия. Тежките стъпки на боговете и боботещите им гласове заглъхнаха; настъпи тишина. Течението въртеше прахта над плочките на пода и на Шестопръстия му се струваше, че гледа от някаква невъобразимо висока планина някаква странна каменна пустиня там долу, пустиня, в която милиони години става едно и също: вее вятър и носи остатъците от нечии животи, които отдалече изглеждат като сламчици, като тресчици или нещо такова. „Някога — мислеше си Шестопръстия — някой друг ще гледа оттук надолу и ще си мисли за мен, без да знае, че мисли за мен. Също както аз сега мисля за някой, който е чувствал същото като мен един Господ знае кога. Във всеки ден има точка, която го прикрепва към миналото и бъдещето. Колко е печален този свят…“

— Но в него има и нещо такова, което оправдава и най-тъжния живот — каза Затворника.

„И ще умрааа и ще стана върбичкааа“ — тихичко пееше дебелото божествено същество с кофата с боята; Шестопръстия беше отпуснал глава на лакътя си и беше тъжен, а Затворника беше съвсем спокоен и гледаше в нищото сякаш над хиляди невидими глави.