Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (4)

4

Вървяха по гигантската черна лента и Шестопръстия виждаше, че Затворника му е казал истината. Светът, който бяха напуснали, наистина се движеше заедно с лентата по отношение на другите неподвижни космически обекти, чиято природа той не разбираше, а светилата бяха неподвижни — щом слезеш от черната лента, това веднага ставаше ясно. Светът, който бяха напуснали, в момента бавно се приближаваше към зелената стоманена врата, под която влизаше лентата. Затворника каза, че това бил входът в Първи цех. Странно, но Шестопръстия изобщо не беше поразен от величието на запълващите вселената обекти — напротив, дори изпита леко раздразнение. „И това е всичко?“ — мислеше си недоволно. В далечината се виждаха два свята като този, който бяха напуснали — движеха се заедно с черната лента и изглеждаха доста скапано. Отначало Шестопръстия си помисли, че двамата със Затворника ще влязат в следващия, но по средата на пътя Затворника му каза да скочи от неподвижния бордюр на лентата в тъмната бездна под тях.

— Там е меко — каза му, но Шестопръстия отстъпи назад и завъртя глава. Затворника не каза нищо повече, а просто скочи и на Шестопръстия не му оставаше нищо друго, освен да скочи след него.

Беше твърдо и го заболя — падна на някакви студени квадратни кафяви плочи. Те се простираха до хоризонта и Шестопръстия за пръв път в живота си разбра какво значи „безкрайност“.

— Какво е това? — попита той.

— Плочки — отговори Затворника, макар това да не значеше нищо, и смени темата: — Скоро ще се стъмни, а трябва да отидем чак ей там. Част от пътя ще минем на тъмно.

Изглеждаше загрижен. Шестопръстия погледна напред и видя далечни кубични скали; бяха нежножълти (Затворника каза, че се казвали „сандъци“) и бяха много, и между тях се виждаха празни пространства, затрупани с купища свежи трици и талаш. Отдалече приличаха на пейзаж от забравен детски сън.

— Хайде — каза Затворника и бързо тръгна натам.

— А бе — попита Шестопръстия, краката му се плъзгаха по плочките — ти как разбираш кога ще се стъмни?

— По часовника — отговори Затворника. — Ей онова небесно тяло над нас и вдясно, онова с черните чертички.

Шестопръстия го видя — беше го виждал и преди, но точно това светило никога не беше привличало вниманието му.

— Когато двете дълги черни черти застанат в определено положение — друг път ще ти обясня какво точно, — светлината гасне — каза Затворника. — Ей сега ще изгасне. Брой до десет.

— Едно, две… — почна Шестопръстия и изведнъж стана тъмно.

— Върви зад мен — каза Затворника. — Иначе ще се изгубиш.

Можеше и да не го казва — Шестопръстия направо му дишаше във врата. Единствената останала светлина във вселената беше един жълтеникав лъч, който се процеждаше изпод зелената врата на Първи цех. Мястото, към което вървяха, беше съвсем близо до вратата, но според Затворника беше най-безопасното.

Виждаше се само бледият жълтеникав лъч и няколко плочки под краката им. Шестопръстия изпадна в някакво странно състояние. Струваше му се, че тъмнината ги притиска също както преди малко ги притискаше тълпата. Отвсякъде лъхаше на опасност — Шестопръстия я усещаше с кожата си като силно студено течение. Когато страхът ставаше съвсем непоносим, той вдигаше очи от плочките, поглеждаше светлината отпред и си спомняше социума — отдалече той изглеждаше почти така. Представяше си, че вървят през царството на някакви огнени духове и тъкмо да го каже на Затворника, когато той внезапно спря, вдигна ръка и каза:

— Тихо! Плъхове. Вдясно от нас.

Нямаше къде да избягат — бяха в безкрайността на плочките, а светлината беше много далече. Затворника приклекна в странна поза и каза на Шестопръстия да се скрие зад него — той го направи веднага и с огромно желание.

Отначало не виждаше нищо, а после по-скоро усети, отколкото видя движението на някакво голямо и бързо тяло в мрака. Тялото спря точно на границата на видимостта.

— Чака — тихо каза Затворника. — Чака какво ще направим. Една крачка да направим и ще се хвърли върху нас.

— Точно така, ще се хвърля — обади се плъхът и излезе от мрака. — Като въплъщение на злобата и яростта. Като истинска рожба на мрака.

— Ух — въздъхна Затворника. — Ти ли си, Едноочко? Помислих си, че наистина сме загазили. Запознай се с приятеля ми.

Шестопръстия недоверчиво огледа умната издължена муцунка с дълги мустаци и над тях — две очи като мъниста.

— Едноочко — каза плъхът и махна с неприлично голата си опашка.

— Шестопръстия — представи се Шестопръстия и попита: — Защо се казваш Едноочко, като си имаш две очи?

— Защото ми се отвори третото — каза Едноочко, — а то е едно. В известен смисъл всички, на които им се е отворило третото око, са еднооки.

— Какво значи да ти се… — почна Шестопръстия, но Затворника го прекъсна и любезно предложи на Едноочко:

— Дали да не се разходим до ей онези сандъци? Нощем е доста скучно, ако няма с кого да си поговориш.

Шестопръстия се обиди.

— Ами да се разходим — каза Едноочко, плъзна се покрай Шестопръстия (той чак сега видя огромното му мускулесто тяло) и забърза напред заедно със Затворника. Шестопръстия едва ги догонваше, гледаше лапите на Едноочко и мускулите му и си мислеше какъв ли щеше да е краят на тази среща, ако Едноочко не беше стар приятел на Затворника — и внимаваше да не настъпи плъха по опашката. Изглежда наистина бяха стари приятели, ако се съдеше по това как си приказваха — приличаше на продължение на някакъв стар спор.

— Свобода! Господи, какво значи свобода! — смееше се Едноочко. — Да бягаш обезумял из комбината, за да се отървеш за пореден път от ножа! Това ли е свобода?

— Пак подменяш тезата — отговори Затворника. — Това е само търсенето на свободата. Никога няма да се съглася с твоята инфернална картина на света. Предполагам, че мислиш така, защото се чувстваш чужд в тази създадена за нас вселена.

— Ние плъховете пък вярваме, че е създадена за нас. Не че съм съгласен. Правият си ти, но не съвсем и не за най-важното. Казваш, че тази вселена е създадена за вас. Но не си прав — тя е създадена заради вас, но не за вас. Разбираш ли?

Затворника наведе глава и известно време крачеше мълчаливо.

— Нищо де — каза Едноочко. — Аз всъщност дойдох да се сбогувам. Мислех, че ще закъснееш и няма да се видим, но все пак се срещнахме. Утре заминавам.

— Къде?

— Отвъд всичко познато. По една от старите дупки излязох в една бетонна тръба и стигнах толкова далече, че дори не мога да го опиша. Срещнах няколко други плъха и те ми казаха, че тръбата слизала още по-надолу и там, на самото дъно, излизала в друга вселена, където живеели само мъжки богове в еднакви зелени дрехи. И правели нещо сложно с някакви огромни идоли, поставени в гигантски шахти.

Едноочко спря, после каза:

— Оттук съм надясно. — И добави: — А пък храната там била нещо невероятно. И цялата тази вселена можела да се побере в една от шахтите там. Искаш ли да дойдеш?

— Не — отговори Затворника. — Нашият път не е надолу.

И погледна Шестопръстия, сякаш за пръв път през целия разговор си спомни за него.

— Е — каза Едноочко, — тогава ти пожелавам успех, по какъвто и път да поемеш. Сбогом.

После кимна на Шестопръстия и изчезна в мрака също така внезапно, както се беше появил.

Затворника и Шестопръстия продължиха пътя си в мълчание. Стигнаха до сандъците, минаха през няколко купчини талаш и накрая се добраха до целта си — слабо осветена от лъча изпод вратата на Първи цех вдлъбнатина, в която имаше няколко меки парцала. До нея, точно до стената, имаше някаква огромна конструкция от метални ребра, за която Затворника каза, че навремето била толкова гореща, че не можело да се приближиш до нея. Очевидно беше в лошо настроение — започна да рови в парцалите, за да се намести, и Шестопръстия реши да не го пита за нищо, още повече че и на него му се спеше. Зарови се надве-натри в парцалите и се унесе.

Събуди го далечно скърцане, удари на стомана по дърво и писъци, пълни с такава безнадеждност, че той веднага скочи и попита:

— Какво става?

— Светът ти минава през решителния етап — отговори Затворника.

— ???

— През смъртта — каза само Затворника, обърна се, заметна се с един парцал и пак заспа.