Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (5)

5

Когато се събуди, Затворника погледна Шестопръстия — той трепереше и плачеше, — изхъмка и почна да рови в парцалите. Извади десет еднакви железни шестоъгълни неща и каза:

— Виж.

— Какво са това? — попита Шестопръстия.

— Боговете им казват гайки.

Шестопръстия понечи да каже нещо, но махна с ръка и пак се разрева.

— Какво ти става? — попита го Затворника.

— Всички умряха — изхлипа Шестопръстия. — Всички…

— И какво толкова? — каза Затворника. — Ти също ще умреш. И — уверявам те — и ти, и те ще сте мъртви еднакво дълго.

— Да, ама ми е мъчно.

— За кого по-точно? За старата майка ли?

— Помниш ли как ни хвърлиха от стената? — попита Шестопръстия. — И как ни казаха да замижим. Пък аз им махнах и някой също ми махна. И като си помисля, че и той е умрял… И че заедно с него е умряло и онова, което го накара да направи това…

— Да — каза Затворника, — това наистина е много тъжно.

И настъпи тишина, нарушавана единствено от механичните звуци изпод зелената врата, зад която беше изчезнала родината на Шестопръстия.

— Кажи ми — попита Шестопръстия, след като се наплака — какво става след смъртта?

— Трудно е да се обясни — отговори Затворника. — Имал съм много видения по този въпрос, но не знам доколко може да се разчита на тях.

— Кажи ми де!

— След смъртта обикновено попадаме в ада. Изчислил съм около петдесет неща, които ни се случват там. Понякога мъртвите биват разсичани на части и ги пържат на огромни тигани. Понякога ни пекат цели в железни стаи със стъклени врати — вътре пламти син огън или има нажежени до бяло метални пръчки. Понякога ни варят в гигантски шарени тенджери. А понякога пък ни замразяват и ставаме като парчета лед. Това е — и хич не е хубаво.

— А кой го прави?

— Как кой? Боговете.

— И защо?

— Виждаш ли, те ни ядат.

Шестопръстия трепна, после погледна треперещите си крака.

— Най-много обичат краката ни — каза Затворника. — Е, и ръцете също. И точно за тях искам да поговорим. Вдигни ги.

Шестопръстия си вдигна ръцете — бяха тънки и безсилни, направо жалки.

— Много отдавна — каза Затворника — те са ни служили за летене. Но после всичко се е променило.

— Какво е летене?

— Никой не знае. Единственото, което се знае, е, че трябва да имаш силни ръце. Много по-силни от твоите и дори от моите. Затова искам да те науча на едно упражнение. Дай две гайки!

Шестопръстия едва успя да добута двете тежки железни неща до краката на Затворника.

— Добре. Сега си пъхни ръцете в дупките.

Шестопръстия го направи.

— А сега вдигай ръце настрани и ги спускай… ето така.

След минута Шестопръстия капна.

— Не мога повече — каза той, отпусна ръце и гайките изтропаха на пода.

— Виж ме сега мене — каза Затворника и наниза на двете си ръце по пет гайки. После вдигна ръце встрани и ги задържа така, без изобщо да показва признаци на умора. — Е?

— Голяма работа си — въздъхна Шестопръстия. — Но защо не си мърдаш ръцете?

— В определен момент в това упражнение се наблюдава известна трудност. С времето ще разбереш какво имам предвид — каза Затворника.

— А сигурен ли си, че така може да се научим на летене?

— Не съм. Напротив — подозирам, че това е безполезно.

— Тогава защо да го правим?

— Как да ти кажа… Просто знам много неща и едно от тях е следното — ако стане тъмно и виждаш дори и най-малката светлинка, трябва да вървиш към нея, вместо да мислиш има ли смисъл да го правиш или няма. Може наистина да няма смисъл, но пък в това да седиш на тъмно има още по-малко смисъл. Разбираш ли разликата?

Шестопръстия не отговори.

— Ние сме живи дотогава, докато имаме надежда — продължи Затворника. — Ако си я изгубил, в никакъв случай не си позволявай да се сетиш за това. И тогава нещо може да се промени. Но не бива да се надяваш да се промени, нали разбираш.

Шестопръстия се ядоса и каза:

— Звучи чудесно. Но какво означава това реално?

— Специално за тебе реално това означава, че всеки ден ще вдигаш тези гайки, докато не станеш силен като мен.

— Не може ли да правя нещо друго?

— Може — каза Затворника. — Можеш да се готвиш за решителния етап. Но ще си го правиш сам.