Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (3)

3

Въпреки че в пустинята нямаше нищо, зад което да се скриеш, Шестопръстия, кой знае защо, се беше снишил и колкото повече наближаваха социума, толкова по-крадешком вървеше. Огромната тълпа, която отдалече приличаше на огромно мърдащо същество, постепенно се разпадаше на отделни тела и той вече дори можеше да види учудените физиономии на онези, които ги бяха забелязали.

— Най-важното е — повтаряше за стотен път Затворника — да си по-нахален. Но не прекалено нахален. Трябва да ги ядосаме — но не и до такава степен, че да ни разкъсат на парчета. А бе гледай какво правя аз и ще разбереш.

— Я, Шестопръстия се домъкнал! — весело викна някой. — Здрасти бе, мръсник! Кой е тоя, дето го водиш?

Тези глупави думи внезапно — и незнайно защо — породиха у Шестопръстия цяла вълна носталгични спомени за детството му. Затворника, който вървеше след него, като че ли го усети, защото го блъсна в ребрата.

Отначало социумът беше рехав — тук живееха предимно сакатите и съзерцателите, които обичаха да са нарядко — и не беше сложно да ги заобикалят. По-навътре обаче тълпата се сгъстяваше и скоро Затворника и Шестопръстия бяха притиснати от всички страни. Все още можеха да се промушват напред, но с цената на ругатни от всички страни. А когато видяха над главите на застаналите пред тях трепкащия покрив на хранилкопоилката, вече не можеха да направят нито крачка.

— Винаги ме е удивлявало — тихо каза Затворника на Шестопръстия — колко умно е измислено всичко. Онези, които са най-близо до хранилкопоилката, са щастливи, защото знаят, че други искат да заемат местата им. А онези, които цял живот чакат пред тях да се отвори местенце, та да минат, са щастливи, защото има на какво да се надяват. Това е то хармонията и единството.

— Защо, не ви ли харесва? — чу се глас отстрани.

— Не ми харесва — отговори Затворника.

— И кое по-точно?

— Ами всичко.

И Затворника посочи с широк жест тълпата, величествения купол на хранилкопоилката, жълтите светлини по небосвода и далечната Стена на света, която едва се виждаше оттук.

— Ясно. И къде според вас е по-добре?

— Точно там е трагедията, че никъде! Точно там е работата! — страдалчески възкликна Затворника. — Ако някъде беше по-добре, щях ли да стоя тук и да си приказвам с вас?

— И другарят ви ли споделя същите възгледи? — попита гласът. — Защо е забил очи в земята?

Шестопръстия вдигна глава — дотогава гледаше в земята, защото това му позволяваше да участва в ставащото минимално — и видя кой говори. Беше охранен, с увиснала гуша, по която личаха всички анатомични подробности. Шестопръстия веднага разбра, че вижда един от Двайсетимата най-близки, олицетворение на съвестта на епохата. Очевидно точно преди да дойдат той беше разяснявал ситуацията, както ставаше понякога.

— Унили сте, защото не се готвите за решителния етап, момчета — неочаквано дружелюбно каза Най-близкият. — Ако се готвехте, нямаше да ви налягат такива мисли. И на мене понякога ми хрумват такива неща, че… Но знаете ли, работата помага…

И без да променя тона си, добави:

— Арестувайте ги.

Тълпата се раздвижи и Затворника и Шестопръстия бяха притиснати отвсякъде.

— Майната ви — също така дружелюбно каза Затворника. — Къде ще ни вкарате? Няма къде. Най-много пак да ни прогоните. Както се казва, не можеш да прескочиш Стената на света…

При което погледна някак странно, а гушестият се ококори — и очите им се срещнаха.

— Интересна идея. Вярно, има такава поговорка, но народната воля е по-силна.

Тази мисъл като че ли го въодушеви и той се обърна и изкомандва:

— Всички! Строй се! Ще правим нещо специално.

Всички се построиха, тръгнаха и скоро процесията — със Затворника и Шестопръстия в средата — стигна до Стената на света.

Беше наистина впечатляваща. Най-отпред вървеше дебелогушестият, след него — двама назначени за стари майки (никой, включително и той, не знаеше какво значи това — просто традиция), които ридаеха и ругаеха Затворника и Шестопръстия, като едновременно и ги оплакваха, и ги проклинаха, следваха самите престъпници, а зад тях вървяха народните маси.

— И така — каза дебелогушият, когато процесията спря, — настъпи ужасяващият миг на разплатата. Всички ще замижим, когато тези двама отцепници изчезнат в небитието, нали? И нека това знаменателно събитие да ни е за урок — на всички. Ридайте, майки!

Двете стари майки се тръшнаха в триците и се разридаха толкова горестно, че мнозина от присъстващите запреглъщаха; но от време на време майките скачаха от покапаните със сълзи трици, очите им бляскаха и те хвърляха срещу Затворника и Шестопръстия неопровержими ужасни обвинения — след което пак падаха в триците, останали без сили.

— Е — каза след известно време дебелогушият, — разкаяхте ли се? Засрамихте ли се от сълзите на майките?

— Естествено — каза Затворника, който наблюдаваше ту церемонията, ту разни небесни тела. — А как мислите да ни прехвърлите?

Дебелогушият се замисли. Старите майки също не казаха нищо, после едната се надигна от триците, отърси се от прахта и каза:

— Насип.

— Насипът — каза Затворника — ще отнеме поне пет затъмнения. А ние искаме да скрием разобличения си позор в пустотата, ако може по-бързо.

Дебелогушият го погледна, присви очи и кимна одобрително. После каза на някого:

— А бе не са глупави. Преструват се. Я ги попитай какво ще предложат те?

След няколко минути почти до ръба на Стената на света се издигна жива пирамида. Онези, които бяха най-горе, стискаха очи и криеха лицата си, за да не би, не дай си Боже, да надникнат отвъд края на всичкото.

— Качвайте се — заповяда някой на Затворника и Шестопръстия и двамата се закатериха по гърбове и рамене към губещия се във висините ръб на Стената.

Отгоре се виждаше целият притихнал социум, който, затаил дъх, наблюдаваше какво става, виждаха се и някои нови детайли от небето — и дебелият маркуч, който се спускаше към хранилкопоилката от безкрайността — не изглеждаше толкова величествен, колкото от земята. Затворника скочи на ръба на Стената все едно че скачаше на някоя буца, помогна на Шестопръстия да скочи до него и викна надолу:

— Готово!

Викът му ги стресна, пирамидата се люшна, после се срути, но никой, слава Богу, не пострада.

Вкопчен в студената ламарина, Шестопръстия гледаше вдигнатите нагоре лица, гледаше и унилите сиво-кафяви пространства на родината си; гледаше и зеленикавото петно на Стената на света, под която беше минало детството му. „Никога вече няма да видя това“ — помисли си той и макар наистина да нямаше желание да го види, гърлото му все пак се сви. Той притискаше до ребрата си мъничка бучка пръст и прилепнала към нея сламчица и си мислеше колко бързо и неотвратимо се променя всичко в живота му.

— Сбогом, чеда! — завикаха отдолу стариците майки, долепиха чела до земята, заридаха и започнаха да рият с крака буци торф.

Затворника се надигна на пръсти и извика високо:

— Открай време си знаех,

че ще напусна

този безмилостен свят…

В този момент го улучи парче торф и той, разперил ръце и крака, полетя надолу. Шестопръстия огледа за последно тълпата и видя, че някой му маха за сбогом той също му махна. След това стисна очи и стъпи назад.

Няколко секунди се въртя в празното, а после тупна на нещо твърдо, заболя го и отвори очи. Лежеше на черна блестяща повърхност от неизвестен материал; над него се издигаше Стената на света — същата, както ако я гледаш от другата страна; а до него, протегнал ръка към стената, стоеше Затворника. И довършваше стихотворението си:

— Но не мислех,

че ще е точно така…

После се обърна към Шестопръстия и му махна да се изправи.