Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (1)

1

— Разкарай се.

— ?…

— Казах, разкарай се. Не ми пречи да гледам.

— А какво гледаш?

— Божичко, какъв идиот… Слънцето гледам.

Шестопръстия вдигна очи от черната почва, посипана с храна, трици и торф, примижа и се загледа нагоре.

— Да… Живеем — но защо? Това е вечната тайна. И никой не е постигнал фината нишковидна същност на светилата, да.

Непознатият обърна глава и го погледна хем с любопитство, хем с малко отвращение.

— Шестопръстия — представи се Шестопръстия.

— А аз съм Затворника — отговори непознатият. — Така ли казват във вашия социум? Фината нишковидна същност?

— Вече не — отговори Шестопръстия и изведнъж подсвирна. — Ей, глей!

— Какво? — подозрително попита Затворника.

— Гледай бе! Появи се още едно.

— И кво?

— В центъра на света никога не се появяват три светила наведнъж.

Затворника изхъмка снизходително.

— Виждал съм и по единайсет. Едно в зенита и по пет на всеки епицикъл. Вярно, не беше тук.

— А къде? — попита Шестопръстия.

Затворника не отговори. Обърна се, отдалечи се на няколко крачки, изчегърта с крак парче храна и почна да яде. Духаше слаб топъл ветрец, две слънца се отразяваха в сиво-зелените плоскости на далечния хоризонт и в тази сцена имаше толкова покой и печал, че когато замислилият се Затворник пак видя пред себе си Шестопръстия, чак трепна.

— Още ли си тук? Какво искаш?

— Нищо. Да си поприказваме.

— Като те гледам, сигурно си глупав — отговори Затворника. — Я си върви в социума. Виж колко си се отдалечил. Сериозно — върви си…

И махна към малкото мръсножълто петно, което потрепваше на хоризонта — дори не му се вярваше, че огромната развълнувана тълпа може да изглежда така оттук.

— Бих отишъл — каза Шестопръстия, — само че ме изгониха.

— Така ли? И защо? За политика?

Шестопръстия кимна и почеса единия си крак с другия. Затворника погледна краката му и поклати глава.

— Истински ли са?

— Да. Точно затова ми казаха — наближава, така да се каже, най-решителният етап, а ти имаш по шест пръста… Точно сега ли, казаха, се взе…

— Какъв „решителен етап“?

— Не знам. Всичките само се мръщят, особено Двайсетимата Най-близки, и никой нищо не знае. Само търчат и крещят.

— А, ясно — каза Затворника. — Понеже с всеки час е все по-близо, нали? И контурите му са все по-ясни.

— Да — учудено каза Шестопръстия. — А ти откъде знаеш?

— Пет такива решителни етапа съм видял досега, затова. Само че ги наричат различно.

— Стига де — каза Шестопръстия. — Той идва за пръв път.

— Да де. Дори ще ми е интересно да видя как идва за втори. Но ние всъщност говорим за различни неща.

Затворника се засмя тихо, направи няколко крачки към далечния социум, обърна се с гръб към него, наведе се и започна да рие с крака, така че зад него се вдигна цял облак от остатъци от храна, трици и прах. Докато риеше, той махаше с ръце и мърмореше нещо.

— Какво ти стана? — малко уплашено попита Шестопръстия, когато Затворника, доста задъхан, се върна при него.

— Това е жест — отговори Затворника. — Форма на изкуството. Казваш стихотворение и извършваш съответстващото му действие.

— И ти кое стихотворение каза?

— Ей това — каза Затворника.

Понякога тъгувам,

когато гледам напуснатите от мен.

Понякога се смея

и тогава между нас

се вдига жълта мъгла.

— Това не е никакво стихотворение — каза Шестопръстия. — Нали ги знам всичките. Не наизуст де, но съм ги чувал всичките двайсет и пет. Такова стихотворение няма.

Затворника го погледна с недоумение, после явно разбра.

— Я ми кажи, поне едно помниш ли? — попита той. — Кажи ми поне едно.

— Ей сега. Близнаци… Близнаци… А бе значи говорим едно, а подразбираме друго. И после пак говорим едно, а подразбираме друго, само че наобратно някак. И е много красиво. Накрая вдигаме очи към стената и там…

— Стига — каза Затворника.

Помълчаха.

— Тебе също ли те изгониха? — наруши мълчанието Шестопръстия.

— Не. Аз ги изгоних.

— Че може ли така?

— Всякак може — каза Затворника, погледна един от небесните обекти и добави вече съвсем сериозно: — Скоро ще се стъмни.

— Стига де — каза Шестопръстия. — Никой не знае кога ще се стъмни.

— Аз пък знам. Ако искаш да спиш спокойно, прави каквото правя аз. — И Затворника почна да събира разни боклуци и да ги посипва с трици и торф. Скоро си вдигна стена, висока горе-долу колкото него, нещо като къща без покрив. Поотдалечи се от нея, погледна я със задоволство и каза: — Готово. Това го наричам убежище за душата.

— Защо? — попита Шестопръстия.

— Просто така. Звучи красиво. Ти ще си направиш ли?

Шестопръстия почна да рови, но не се получаваше нищо — стената му се срутваше. Ако ще говорим честно, той не се и стараеше, защото изобщо не повярва на Затворника, че ще дойде тъмното — и когато небесните огньове примигнаха и бавно почнаха да гаснат, а откъм социума долетя приличаща на шушнене на вятър в слама всенародна ужасена въздишка, в сърцето му едновременно подскочиха две силни чувства: познатият страх пред неочаквано настъпилата тъмнина и непознатото досега преклонение пред някого, който знае за света повече от него.

— Добре, стига — каза Затворника. — Скачай вътре. Аз ще си построя друго.

— Не мога да скачам — тихо отговори Шестопръстия.

— Тогава чао — каза Затворника, оттласна се от земята, издигна се нагоре и изчезна зад стената, след което тя се срути отгоре му и го покри с равномерен слой трици и торф. Образувалото се хълмче известно време потрепваше, после в него се появи мъничка дупчица — Шестопръстия видя в нея блестящото око на Затворника — и се възцари мрак.

Шестопръстия, разбира се, знаеше всичко за нощта, откакто се помнеше. „Това е естествен процес“ — казваха едни. „Работата, работата на първо място, стига глупости“ — казваха други и те бяха мнозинство. Мненията бяха много, но с всички тях ставаше едно и също: когато без никакви видими причини светлината угасваше, след кратка безнадеждна борба със страха всички изпадаха във вцепенение, а когато се свестяха (когато светлината пак се появяваше), помнеха съвсем малко. Същото ставаше и с Шестопръстия, докато живееше в социума, но сега — сигурно защото страхът от настъпилия мрак се събра със също толкова силния страх пред самотата и следователно се удвои — той не изпадна в обичайната спасителна кома. Далечният всенароден стон вече беше стихнал, а той все така седеше свит до могилката и тихичко плачеше. Не се виждаше нищо и когато в тъмнината внезапно се чу гласът на Затворника, Шестопръстия се насра.

— Стига си мърдал де — каза Затворника. — Пречиш ми да спя.

— Не мърдам — тихо отговори Шестопръстия. — Сърцето ми тупка. Искаш ли да си поприказваме?

— За какво? — попита Затворника.

— За каквото и да е, стига да е по-дълго.

— За природата на страха искаш ли?

— Ох, само това не! — писна Шестопръстия.

— Тихо де! — изшътка Затворника. — Тихо, че ще дойдат плъховете.

— Какви плъхове? Какво са плъховете? — изтръпнал от страх попита Шестопръстия.

— Твари на нощта. И на деня също, впрочем.

— Ох, не ми върви в този живот — прошепна Шестопръстия. — Ако си имах пръсти като всички, щях да си спя сега с тях. Господи, какъв ужас… Плъхове…

— Бе ти защо — почна Затворника — само повтаряш: Господи, та Господи… Вие там и в Бога ли вярвате?

— Един дявол знае. Че има нещо — има. Ама какво е — никой не знае. Ето например — защо става тъмно? Макар че може да се обясни и с естествени причини, разбира се. Ако ли пък почнеш да мислиш за Бога, нищо няма да направиш през живота си…

— А иначе какво можеш да направиш през живота си — попита Затворника.

— Как какво? Що за глупав въпрос! Знаеш какво — всеки се блъска към хранилката. Това е основен закон.

— Ясно. Ами всичко останало защо е?

— Кое „всичко“?

— Ами вселената, небето, земята, небесните светила — изобщо всичко.

— Как защо? Така е направен светът.

— И как е направен? — с интерес попита Затворника.

— Ами така. Движим се в пространството и времето. По законите на живота.

— И накъде?

— Де да знам. Това е вечна тайна. Знаеш ли, ще ме побъркаш с тия въпроси.

— Ти ще ме побъркаш с тия закони на живота и вечни тайни.

— Като не искаш, няма да си говорим — обидено каза Шестопръстия.

— Че на мен не ми се говори. Тебе те беше страх от тъмното.

Шестопръстия беше забравил за това. Позамисли се и забеляза, че вече изобщо не го е страх. Това толкова го уплаши, че той скочи и се втурна в мрака — и се натресе в Стената на света.

Зад него се чу прегракналото кикотене на Затворника и Шестопръстия се обърна и като стъпваше внимателно, тръгна към този единствен в мрака и безмълвието звук. Стигна до купчинката, под която се беше заровил Затворника, легна до нея и като се опитваше да не обръща внимание на студа, се помъчи да заспи. Дори не разбра кога е станало.