Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (26)

26.

В ранните часове преди зазоряване, когато свещите вече съскаха и мракът все още загръщаше замъка в кадифената си наметка, Инид се измъкна от спалнята на Маклийн. Успя да се изплъзне от прегръдката на спящия мъж, без да го събуди. Не смеейки да диша, пропълзя до другия край на леглото, прехвърли крака през ръба. Изправи се, посегна към халата си, като през цялото време се вслушваше дали той няма да се събуди.

Ала господарят на клана беше изтощен от любовната нощ и сигурно вярваше, че я е покорил веднъж завинаги.

Инид се уви в халата и се запъти към вратата, стъпвайки безшумно по дъските. Завъртя ключа, надявайки се, че ключалката е добре смазана. Когато повдигна резето, сърцето й задумка като тъпан. Маклийн промърмори нещо, обърна се на другата страна и отново потъна в дълбок сън.

Толкова й се искаше да се върне при него в леглото, да се сгуши в обятията му и да го остави да ръководи живота й. Но не можеше. Просто не можеше.

Коридорът беше пуст. Вратата на спалнята й се затвори зад нея и тя се хвърли в леглото. Зави се до брадичката и впи поглед в мрака. Продължи да се взира с широко отворени очи и когато утринното слънце позлати процепите между завесите и я накара да седне.

Тя познаваше Киернан. Той беше мъж, свикнал да упражнява власт върху хората. Освен това имаше строги морални принципи и ясно й беше дал да разбере какви са намеренията му. Дори тя да не носеше неговото дете, той я искаше в леглото си. Беше й го доказал многократно и убедително. Тя не можеше да си представи, че би й предложил позицията на метреса. Той беше толкова праволинеен, че почти я объркваше. Никой човек нямаше право да е чак толкова почтен, а братовчедът на Стивън Маклийн — още по-малко. Киернан Маклийн искаше да се ожени за нея. И тя, която цял живот беше търсила семейство, дом, любим и добър живот, можеше да получи всичко това от него.

Възможността да се сдобие с всичко, за което беше мечтала, й причиняваше гадене. Сега се чувстваше много по-уплашена, отколкото в нощта, когато избухна пожарът, или когато бе разбрала, че той не е неин съпруг, или когато влакът спря. Но защо, защо? Самата тя не знаеше.

Не. Знаеше, разбира се. Само като си помислеше какво е намислил да направи Киернан, за да спре негодника, стремящ се да го убие, и беше готова веднага да замине за Лондон. Вместо това затвори очи — като дете, което си въобразява, че като не вижда опасността, тя не съществува.

Вместо това на вратата й почука лейди Бес.

— Инид, време е да се приготвите.

Ядосана, Инид заудря с юмрук по възглавниците. Лейди Бес идваше да се увери, че Инид няма да се откаже. Лейди Бес беше интелигентна жена.

— Инид? — Тя почука по-силно. — Обещахте да поемете ролята на главна опечалена. Спомняте ли си?

— Да, милейди! — извика Инид и се учуди колко ясно прозвуча гласът й.

Последния път, когато го беше използвала, също бе прозвучал ясно. „Обичам те“. Това бяха думите й.

Опитвайки се да избяга от спомена, тя скочи от леглото. „Обичам те.“ Казвайки тези думи, сама се бе поставила в трудна ситуация. Маклийн сигурно си мислеше, че щом е спечелил сърцето й, значи е спечелил битката.

Сега сигурно е буден и започва да проумява, че нищо не е спечелил, каза си Инид. Сигурно е побеснял, като не я е намерил в леглото си. Как така не е събрал половината замък с крясъците си? Добре, че все пак е намерил достатъчно сили да не осуети плана за залавянето на атентатора, като дотича разярен в спалнята й.

Лейди Бес почука отново.

— Позволете ми да вляза. Ще ви помогна да се приготвите.

Инид отвори вратата и се отдръпна навътре.

Лейди Бес беше облечена изцяло в черно, но лицето й беше ведро.

— Толкова се радвам, че този фарс скоро ще свърши. Вече ми омръзна да се страхувам за момчето. И за вас, разбира се. — Тя погледна Инид в лицето и добави: — Изглеждате, сякаш цяла нощ не сте мигнали.

Инид попила кожата под очите си. Подута и гореща.

— Наистина не можах да спя.

Макар и не по причината, която подозираше лейди Бес.

— Това е добре. Главната опечалена трябва да изглежда съсипана.

Лейди Бес беше донесла за Инид рокля от лека черна вълна. Сложи на главата й широкопола черна шапка и умело драпира пред лицето й черен воал. Накрая напъха в ръкава й черна копринена кърпичка.

— Всъщност нямате нужда от кърпичка, но я дръжте пред лицето си и никой няма да забележи, че не плачете.

Инид кимна учтиво.

— Маклийн… легна ли в ковчега?

— О, да. Облечен в поличка и със спорана на баща си. Баща му щеше да се гордее с него, със смелостта му, но и с вас, разбира се, защото вие измислихте този блестящ план. — Лейди Бес спусна пред лицето си черен воал и поведе Инид по коридора. — Според мен погребението трябва да мине колкото може по-бързо — продължи шепнешком тя. — Не можем да чакаме вечно. Рано или късно Киернан ще има нужда да се облекчи.

Инид не беше в състояние да се усмихне на шегата на лейди Бес. И изобщо не забеляза, че господарката на дома я наблюдава много внимателно.

Параклисът беше стар и скромен. И препълнен с хора. Всички стояха прави. Някои подсмърчаха, други хълцаха, трети бършеха зачервените си очи. Прислужниците стояха най-отзад и когато лейди Бес и Инид минаха покрай тях, момичетата направиха реверанс. Доналдина тръгна след господарката си. Изглеждаше сломена и силна едновременно.

— Старата Доналдина можеше да отиде в Лондон и да играе в най-добрия театър — зашепна отново лейди Бес. — Отдясно са застанали членовете на семейство Макуори. Всички са тук. Поклонете се на господаря на клана, Инид. Бедничкият… изглежда съкрушен. Много обича Киернан и ще побеснее, като разбере, че сме разиграли театър, без да го уведомим. До него е Грейми, а отзад е Раб. Понеже англичаните са не само наши гости, а и главните заподозрени, Кинман, Хари и Джаксън седят на първата редица.

Инид огледа по-внимателно Хари. Изглеждаше бледен и все още изтощен от раната си, но иначе се владееше много добре.

Страните на мистър Кинман бяха добили цвета на пергамент. Той се взираше в ковчега и непрестанно клатеше глава. Устните му се движеха и Инид разчете думите, които повтаряше отново и отново: „Не мога да повярвам.“

Джаксън носеше безупречно изгладен черен костюм. Беше скръстил ръце пред гърдите и бе изписал на лицето си подобаващо скръбно изражение. Не вдигаше глава от пода.

— А от другата страна ще седнем ние и… — Лейди Бес въздъхна сърцераздирателно. — … Катриона.

Дребната пълна жена носеше черно като всички други, но бе успяла да придаде на дрехата си драматични нотки: по полата й бяха драпирани няколко метра черна коприна, а воалът й падаше чак до пода.

— Предполагам, че не сте успели да й попречите да дойде — рече сухо Инид.

— Честно казано, не се и опитах. Мислех си, по-точно, надявах се, че няма да дойде. — Лейди Бес попила дървения кръст на шията си. — Нищо, хубаво е, че е тук. Свещеникът ни е много стар, познава момчетата от деца и сигурно ще каже нещо и за Стивън. Той също има склонност да разкрасява характера на Стивън и Катриона ще се зарадва. Нали знаете, за мъртвите се говори само добро.

Инид стигна до семейната пейка на Маклийн и кимна учтиво на лейди Катриона. Тя й отговори с презрително изпухтяване.

— Залагам на Кинман — пошушна лейди Бес в ухото на Инид.

— Какво? — Инид беше смаяна.

— Той е негодникът. Твърде добър, за да е истински. Цялата тази тромава честност го прави подозрителен.

— О, не! — протестира възмутено Инид. — Сигурна съм, че не е мистър Кинман.

— Хари беше улучен от куршум, предназначен за Маклийн.

Докато говореше, лейди Бес гледаше право пред себе си.

— Убиецът е твърде мек и почтен, за да устрои истинска засада. Значи е Кинман.

Патриотизмът и гневът накараха Инид да каже:

— Убиецът може да е шотландец.

Лейди Бес облегна глава на рамото й, сякаш беше надвита от чувствата си.

— Разбира се, но зад него стои англичанин.

Учудена от признанието на лейди Бес, Инид пое въздух. Стомахът й се гърчеше от болка. Вярно беше. Всичко казано от лейди Бес беше вярно. За първи път беше принудена да признае, че един от мъжете, които уж добре познаваше, е убиец. Когато от страничната врата излезе облеченият в черно свещеник и се запъти към олтара, Инид хвърли бърз поглед към Хари, мистър Кинман и Джаксън. Днес щеше да застане лице в лице с предателя и най-после да разбере кой е той. Кой е човекът, направил три опита за хладнокръвно убийство.

Опечалените замлъкнаха и мистър Хедъруик започна проповедта си.

Инид не искаше да гледа как Маклийн лежи в ковчега. Не искаше да си спомня каква нощ бяха прекарали двамата, колко необуздани радости и наслади бяха преживели. Толкова гняв, толкова екстаз… и предателството й към самата себе си.

Обезумяла от желание, тя му бе казала, че го обича. Пръстите й затрепериха и тя изтри овлажнелите си длани в полата. Мислейки за глупавото си признание, беше готова да припадне. От мисли за Маклийн и как споранът бе положен върху уж безжизненото му тяло, за да примами един безсъвестен убиец, главата й се пръскаше от болка.

Тя се огледа скритом.

Параклисът беше много стар и каменните стъпала към олтара бяха съвсем изтрити. Високи прозорци от цветно стъкло се издигаха към небето. Големи железни свещници стояха от двете страни на подиума, където от столетия се изпълняваха божествените служби. Ковчегът с Маклийн беше поставен точно в средата и светлината на утрото падаше върху безжизнената му фигура.

Изглеждаше… мъртъв.

— Тази сутрин отново напудрих лицето му — пошепна в ухото й лейди Бес.

Инид извърна поглед. Не искаше да гледа Маклийн в ковчега. Не искаше да мисли за него. Макар да знаеше истината, не можеше да понесе гледката. Знаеше, че това погребение е фарс, но то й напомняше за всички погребения, които беше пропуснала.

Само преди месец почина лейди Халифакс и тя тъгуваше най-искрено за благодетелката си… докато не потърси утеха в обятията на Маклийн. Пожарът ги прогони от вилата и ги доведе в Шотландия. След онази нощ Инид почти не беше мислила за лейди Халифакс, но не можеше да я забрави. Когато научи за смъртта й, пожела да присъства на погребението. Представяше си осветената църква, песнопенията, молитвите… Буквално чуваше хапливия глас на лейди Халифакс: „Където и да казвате молитвите си, Инид, господ ви чува. Хайде, помолете се.“

Инид сведе глава, преплете ръце и произнесе молитва за лейди Халифакс. Думите я утешиха, но не можаха да премахнат буцата, заседнала в гърлото й.

Споменът за лейди Халифакс напълни очите й със сълзи.

Тя преглътна и без да иска, погледна към Маклийн. Беше облечен в колосана бяла риза с дантелено жабо, тартанът му беше в карето на семейството, поличката също. О, Киернан, защо трябва да криеш жизнеността си под тази смъртна маска?

Инид изхълца тихо и бързо извърна глава.

Ами Стивън, съпругът й?

Свещеникът вече говореше за него, за смелостта и жертвоготовността му, за страшните мигове на експлозията. Припомни колко очарователен момък е бил Стивън и с какво щастие е дарявал овдовялата си майка.

Лейди Катриона захълца шумно.

Стивън бил малко луд, често се смеел и обичал да играе и да побеждава — продължи свещеникът. Подигравал се с големите си уши и всички дами го обичани, все едно стари или млади.

Инид слушаше думите на свещеника и си представяше живия Стивън. Когато се запознаха, наистина беше очарователен момък. Прекалено очарователен. Той я научи — нея, сирачето, момичето, което живееше в никога несвършващ кошмар, да се смее истински.

Жалко, че хубавите мигове не продължиха дълго. И все пак… краткото време, прекарано с него, беше толкова хубаво. Особено в началото, когато живееше само за мига и го обичаше с цялото си сърце. Стивън вече го нямаше. След девет години самота, след стотиците дни, в които беше проклинала името му, Инид си спомни, че двамата имаха и добри дни. А сега… съпругът й бе напуснал този свят завинаги.

— О, боже… — пошепна с болка тя.

— Скъпата ни лейди Катриона Маклийн надживя сина си — завърши тържествено свещеникът, — както го надживя и вярната му съпруга Инид Маклийн.

Колко странно беше да установи, че смъртта на омразния съпруг й причинява същата болка като смъртта на добрата лейди Халифакс.

Инид подсмърчаше и се опитваше да овладее разбунтуваните си емоции. Ала една сълза успя да се откъсне и да капне на бузата й. Тя мушна кърпичката под воала и бързо я попи.

Лейди Катриона, която стоеше до нея, я смушка с лакът. Инид се обърна към нея и възрастната жена я изгледа с такава ярост, че по гърба й полази студена тръпка. Инид неволно се премести по-близо до лейди Бес.

Защо лейди Катриона беше толкова гневна? Нали искаше траурна церемония за сина си? Инид носеше черно, плачеше за Стивън… Може би защото церемонията беше организирана за Киернан, а Стивън бе само споменат.

Маклийн… ковчегът се разми в пелена от сълзи. Инид отчаяно си пожела Маклийн да стане и да заяви пред всички, че е жив!

Лейди Бес се наведе към нея и рече съвсем тихо:

— Катриона винаги е искала Стивън да е само неин. Не може да понесе, че е бил и ваш, макар и само за кратко.

Свещеникът вдигна ръце към небето.

— Да се помолим. Отче, молим те да приемеш своя син Стивън…

Отче.

Баща й!

Още едно погребение, на което не беше отишла. Още един гроб, пред който не беше стояла. Гробът на баща й. На човека, който изобщо не заслужаваше обичта й. Да, той я подпомагаше и плащаше за образованието й, макар че можеше да я прати да работи и да не се интересува от нея. Вместо това той я настани в скъпо училище и я забрави. За Коледа и през лятото другите момичета си отиваха вкъщи, Инид оставаше в пансиона. Месец след месец, година след година. Тя растеше и разбираше все по-ясно защо е осъдена да живее в пусти коридори и празни спални, но никога не можа да прости на баща си, че е проявил слабост и е изоставил дъщеря си, след като е извършил греха да я създаде.

Тя няма да прояви слабостта на баща си… но вече бе извършила греха. Когато ужасът на истината я връхлетя с пълна сила, Инид закри очите си с ръце в черни ръкавици. Онзи ден в планините се бе отдала на Маклийн, без да мисли за последствията. И още по-лошо… миналата нощ му позволи да я завладее, макар да знаеше, че е твърде възможно да забременее. Миналата нощ бе преминала в разюздани удоволствия. Отдаваше се на Маклийн отново и отново и мислеше само как да си достави повече наслада.

Инид изхълца жално. Значи тя не се различаваше по нищо от безликия мъж, който е бил неин баща — и тя беше жалка твар, тласкана от дива страст. Искаше да му каже, че сега го разбира… но не можеше. Той беше мъртъв и тя никога нямаше да го срещне.

Коленете й омекнаха и тя се отпусна на дървената пейка. Треперещите й пръсти затърсиха кърпичката.

— Да говорим за нашия господар Киернан Маклийн означава да говорим за мъж на честта… — поде отново свещеникът.

Прониза я остра болка. Маклийн лежеше в ковчега.

Но не беше мъртъв. Тя знаеше, че не е мъртъв!

— Нашият господар се грижеше за нас, за всеки от нас. Защото притежаваше ясно изразено, постоянно чувство за дълг. И още нещо: той обичаше всички нас.

Любов? Инид поклати глава. Не любов. Не.

— Киернан Маклийн не даряваше лесно любовта и доверието си. Ала щом веднъж го направеше, то беше за вечни времена.

Вечност… „Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Ние сме вечни.“

Инид изхълца високо и притисна кърпичката към устата си. Лейди Бес я потупа по гърба, наведе се към нея и пошепна:

— Много добре.

— … нашия възлюбен син. Обичан и от сестра ни Инид…

— Свещеникът я гледаше, сякаш знаеше, че е прекарала нощта в обятията на Маклийн, че го е целувала и любила.

Да, тя го обичаше, макар да знаеше, че това е недопустимо. След такава любов можеше да дойде само болка. Никой досега не я беше обичал толкова силно, че да остане при нея. Ако повярва на Маклийн и се омъжи за него, един ден ще трябва да погледне истината в очите. Един ден ще се скарат и ще се разделят. Той ще я напусне. Никой не можеше да остане с нея завинаги.

— Инид? — Лейди Бес успокоително притисна рамото й.

— Добре ли сте, Инид?

Как би могла да е добре? Тя плачеше за семейството, което никога не беше имала и нямаше да има. Плачеше за себе си. Защото обичаше Маклийн. Ако не си замине скоро, любовта, която я бе хванала в капана си, ще се задълбочи и ще разцъфне. Тя ще дари на Маклийн цялото си сърце, най-дълбоката си същност. И ще прекара целия си живот в очакване той да умре или да я напусне. Никога не беше преживяла любов, която да си струва болката накрая.

Никога.

Трябваше да си замине.

 

 

Маклийн лежеше в ковчега и се стараеше да остане напълно неподвижен. Сетивата му бяха нащрек, защото очакваше атентаторът да се издаде. Мислеше за Инид. И понеже трябваше да изтърпи церемонията, се опита да си обясни упорството й.

Миналата нощ за първи път, откакто се бе завърнал вкъщи, спа дълбоко и спокойно. Беше показал от ясно по-ясно какво иска от нея. Инид бе проумяла, че мястото й е до него. Вече няма да се кара с него. Ще се успокои и ще се държи прилично. С тази надежда беше заспал.

Чуваше хълцането на жените и подсмърчанията на мъжете. Една жена плачеше сърцераздирателно и той си представи, че е Инид, която най-сетне се е вразумила. Дано да се е вразумила.

Когато мислеше за нея, той не се сещаше за произхода й и за грешките, които е извършила. Мислеше само за това, че тя го върна от прага на смъртта, за смелостта й пред лицето на опасностите, как мило се държеше с всички, как се радваше и на най-простите неща. Инид беше достойна да стане господарка на клана Маклийн. Мисълта, че тя ще го напусне и отново ще работи като болногледачка, ще тича от легло на легло и ще зависи от капризите на пациентите, му причиняваше дива болка. И го вбесяваше.

Най-сетне бе признала, че го обича. Той също я обичаше и й го показваше. Но тя трябваше да признае чувствата си и да ги приеме, за да могат да изградят съвместния си живот.

Призна му, че го обича, и избяга. Ако не беше проклетият план за разкриване на престъпника, щеше да се втурне след нея и да я върне в леглото си. Най-сетне свещеникът спря да говори. Маклийн се съсредоточи. Опечалените трябваше да минат покрай ковчега, за да си вземат сбогом. Не виждаше нищо, но останалите му сетива бяха нащрек, особено слухът. Вслушваше се да чуе виновно покашляне, а изостреното му осезание душеше за пот, избила от страх.

Чу стъпки. Една жена застана до главата му и заплака, сякаш сърцето й се късаше.

Не. Това не можеше да е Инид. Защо да плаче така сърцераздирателно?

Искаше да стане и да провери, но опечалените минаваха покрай него в безкрайна редица. Усещаше съвсем ясно спорана си, завързан за колана с кожен ремък. Ако Инид и Хари са свършили работата си добре, шпионинът ще очаква да намери важната информация, предадена му от Стивън, в малката кожена торбичка.

Ръце се протягаха да го докоснат. Развълнувани гласове шепнеха, че е още топъл. Някои изказваха съболезнования на майка му и изразяваха съчувствие към младата дама, която го е обичала тъй силно и сега плаче горчиво.

Значи наистина плачеше Инид! Но защо, защо? Сигурно си мислеше, че ще я изостави. Глупаво момиче. Нали я бе пренесъл на ръце през прага на замъка си. Тя беше неговата невеста.

Постепенно параклисът се опразни. Нищо не се случи. Маклийн вече се надяваше, че погребението ще се окаже грешка и шпионинът няма да се осмели да му посегне. Тогава ще има извинение да остави Инид до себе си, за да е на сигурно място.

Тогава и двамата ще живеят в постоянно очакване на нова опасност и никога няма да се любят весело и безгрижно, както заслужаваха.

Чакането продължаваше. Параклисът постепенно утихваше. Навън бяха опънати трапези. Нито едно погребение не минаваше без угощение. Само Инид продължаваше да плаче. Лейди Бес й шепнеше утешителни думи и Маклийн ясно усещаше, че майка му едва сдържа нетърпението си. Дори той не можеше да разбере защо Инид ридае за него, след като не е мъртъв. А може би не плаче за него, а за друг? Тази мисъл никак не му хареса.

По корема му се плъзнаха пръсти, намериха спорана и дръпнаха кожения ремък.

Маклийн отвори очи. Протегна ръка и улови нечие рамо.

Над него се бе навел Джаксън и го гледаше с разширени от ужас очи. В следващия миг камериерът нададе грозен вик.

Маклийн го сграбчи за гърлото.

Джаксън се метна назад и преобърна ковчега. Маклийн се изтърколи върху каменния под и отново си счупи няколко ребра. Болката беше толкова силна, че му отне дъха и го остави неподвижен.

Джаксън видя безсилието на противника си и се втурна да го довърши. Извади дългия бръснач и сините му очи засвяткаха убийствено.

Да, този човек имаше рефлекси на убиец.

Лейди Бес издърпа Инид по-далече от ковчега. Свещеникът призова мъжете да престанат. Един лакей изскочи от параклиса, викайки за помощ. Една слугиня се притисна до стената.

Придържайки гръдния си кош, Маклийн се отдръпна назад и се нахвърли срещу Джаксън отстрани. Камериерът се изви като змия и замахна. Острието на бръснача мина само на сантиметър от гърлото на Маклийн. Той успя да улови ръката му, но не беше в състояние да се справи само с една ръка. Затова замахна с другата и макар че всяко движение и всяко поемане на дъх му причиняваха адски болки, удари Джаксън в лицето.

Юмрукът му улучи носа на камериера и го счупи.

Джаксън отговори на удара, целейки се право в счупените му ребра. Маклийн политна назад и пусна ръката на нападателя. Джаксън замахна да нанесе нов удар. Маклийн го изрита и той загуби равновесие. Маклийн улови ръката, която стискаше бръснача, и си каза, че ако не спечели тази битка, отново ще легне в ковчега, само че студен и безжизнен.

И двамата се олюляваха. И двамата изпитваха силни болки. Джаксън притисна Маклийн с цялата си тежест. Маклийн му отговори със същото. От лицето му се сипеше бяла пудра. И двамата трепереха от напрежение, но Маклийн се усмихна на противника си, изразявайки увереност, каквато не изпитваше. Надяваше се да го уплаши. Или поне да разклати самоувереността му.

— Намирате се на моя земя. Трябва да сте наясно, че няма да се измъкнете жив.

Джаксън отговори с ново замахване към гърлото му.

Инид изпищя.

Маклийн отклони атаката и разбра, че тя ще е последната.

— Няма да спечелите. Предайте се — изрече спокойно той.

Сантиметър по сантиметър извиваше ръката на Джаксън и насочваше бръснача към собственото му гърло. Точно тогава в полезрението му се появи Инид, със зачервени очи и развян воал. Бясна. Тя вдигна без усилие високия железен свещник пред олтара и тресна Джаксън по главата. От силата на удара шпионинът политна напред и бръсначът одраска гърлото на Маклийн.

Джаксън се свлече в безсъзнание на пода.

Маклийн притисна счупените си ребра и се наведе над убиеца. Лицето му беше цялото в кръв, на тила му зееше рана.

Маклийн попипа собственото си гърло, после вдигна ръка към очите си. Пръстите му бяха червени и лепкави.

Пое дълбоко въздух и изкрещя:

— Проклятие, жено, аз щях да се справя! Виж какво направи! Той ми разпори гърлото и за това си виновна ти!