Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (24)

24.

Хари беше удобно настанен пред камината в голямата зала. Маклийн изчака радостните изблици да се уталожат и мъжете да се разпръснат, взе таблата и се запъти към ранения.

Инид, която се занимаваше с Хари, се изправи веднага, щом го съзря, и попита хладно:

— Какво искаш?

Дяволите да я вземат! Изглеждаше невероятно красива с тази гордо вирната брадичка и с великолепните гърди, които го мамеха да се приближи.

Маклийн беше сигурен, че именно гърдите на Инид са причината Хари да се възстановява толкова бързо. Наистина не беше нужно дамата на сърцето му да изкушава и други мъже — нищо, че не го съзнаваше.

— Искам да говоря с нашия спасител.

Инид сложи ръка на рамото на Хари. Дясната му ръка беше стегната в превръзка и притисната към гърдите — куршумът бе строшил ключицата му.

— Да, Хари е нашият спасител. Днес за първи път му позволих да стане и не е нужно да го занимаваш с глупости.

— Тъй вярно, мадам!

Хари се усмихна. Господарят на клана проявяваше нечувано послушание.

— Браво на теб, Маклийн. Куршумът не беше предназначен за мен, а за теб, значи си в дълг към мен.

— Аз също. — Инид грижливо зави коленете на Хари с одеяло.

Гласът на Хари веднага омекна.

— Като болнична сестра сте тиранка, но мисля, че изплатихте дълга си.

Маклийн не понасяше този тон. Не искаше да му напомнят, че Инид се грижеше за Хари от шест дни. Тя беше неговата медицинска сестра. Неговата жена.

— Знам каква тиранка е. — Взе ръката й в своята и целуна пръстите. — И целта на живота ми е да изпълнявам покорно заповедите на тази тиранка.

— Глупости, Маклийн — изсъска тя и посегна към вретеното. — Мисля, че е по-добре да оставя господата сами.

Маклийн отказа да пусне ръката й.

— Остани.

Тя се поколеба. Ръката й потрепери. Без да го погледне, каза:

— Вероятно искаш да говориш на четири очи с Хари.

С дълбокия, мелодичен глас, предназначен само за нея, Маклийн попита:

— Винаги ли трябва да ми противоречиш, момиче?

Погледът й избягна неговия. Цялото й същество изрази уплаха. От него ли се страхуваше? Защо, за бога?

Инид отдръпна ръката си и отстъпи крачка назад.

— Ще говоря с Хари за това, кой стреля по нас миналия вторник и как да го хванем. Това те интересува, нали?

Инид кимна несигурно.

— Хари надали иска аз да остана…

— Вие също сте забъркана в тази каша — отговори спокойно Хари. — Може би не знаете цялата истина, но не сте глупава и разбирате за какво става дума. Много бих искал да чуя мнението ви за залавянето на негодника.

Инид приседна на едно ниско столче и прошепна:

— Както желаете.

Защо се бе съгласила с Хари, а не с него? Маклийн заскърца със зъби. От къде на къде й бе хрумнало да попита Хари дали може да остане? Нима са се сближили за толкова кратко време?

— Донесох ти чашка черешов ликьор. — Маклийн й подаде таблата.

Инид пое кристалната чашка и кимна.

— Благодаря.

— Уиски, Хари? — попита Маклийн.

— Бих предпочел добро бургундско.

Маклийн посочи бокала, който бе донесъл, и рече:

— Така си и мислех.

Хари го прониза с мрачен поглед.

— Значи помните какво обичам да пия още преди Крим?

Инид изохка тихо.

Маклийн, който тъкмо местеше едно трикрако столче по-близо до Инид, спря насред движението.

— Вие сте били с мен на Кримския полуостров?

Хари стана още по-мрачен.

— Трябва да си спомните.

— Не мога. — Маклийн седна. Столчето беше ниско, кораво и неудобно, но му осигуряваше близостта на Инид и възможност да се опре на стола й. Господарят на клана Маклийн седеше като покорен слуга в нозете на Инид… Хари със сигурност бе схванал скрития символ.

Инид също, защото побърза да се отдръпне.

Какво не беше наред с тази жена?

— Сега вече имате ли ми доверие? — Хари посочи ранената си ръка.

Хари бе видял дулото на пушката да стърчи между две завеси. Извика предупредително и се втурна да спре атентатора. За благодарност получи куршум.

— Аз ви вярвам. — Маклийн посочи Инид и добави; — Спасихте Инид, спасихте и мен. Имате вечната благодарност на семейство Маклийн.

— Не искам благодарност. — В гласа на Хари звънна нетърпение. — Искам да си спомните. Ясно ли ви е какво е заложено на карта? Не става въпрос само за вашата сигурност и за сигурността на мисис Маклийн, а за нашите агенти в чужбина. За бъдещето на Англия. Всичко това зависи от вашия спомен.

Маклийн поклати глава.

— До момента, когато напуснах Англия и кракът ми отново стъпи на остров Мул, пътуването ми е забулено в мъгла.

Не казваше цялата истина. Частици от спомени бяха разпръснати в паметта му като парченца стъкло. Ала когато се опитваше да улови някое от тях, го пронизваше болка и го избиваше пот. Нещо дебнеше в главата му… може би самоличността на предателя… и той се боеше от разкритието. Страхуваше се, че вятърничавият му братовчед е предал родината си.

Страхуваше се, че именно Стивън е организирал убийството му и е паднал в капана, заложен от самия него.

До него Инид упорито въртеше вретеното и вълната в скута й се превръщаше в дълъг, неравномерен конец. Макар да изглеждаше съсредоточена в работата си, Маклийн усещаше колко е напрегната. Тя се вслушваше във всяка дума и той заподозря, че опасенията й бяха същите като неговите. Тя се боеше, че съпругът й се е опитал да убие собствения си братовчед.

— Знам, че Трокмортън няма да одобри онова, което възнамерявам да направя, но съм убеден, че нищо друго няма да даде резултат, а и времето ни изтича. — Хари пое дълбоко въздух и заяви: — Смятам да ви помогна. Разкажете ми какво си спомняте за пътуването.

Маклийн стана от столчето и се настани в своето кресло. Отпусна глава на облегалката и се вслуша в биенето на кръвта си. Това беше правилната стъпка. С помощта на Хари ще си спомни всичко.

— Заминах за Крим. Сам. Няколко дни след като пристигнах, вие се явихте при мен с препоръчително писмо от Трокмортън — започна разказа си Хари.

Маклийн се сепна.

— Точно така. Вие казахте: „Още един проклет шотландец.“

— А вие замахвахте и ми забихте юмрук в лицето.

— Мога да ви уверя, че тогава бях напълно с ума си.

Хари се засмя, трепна от болка и притисна ранената си ръка.

— Моята задача беше да наблюдавам братовчед ви. Отначало Стивън беше брилянтен. Страхотен играч, страхотен пияч. Всяка вечер обикаляше кръчмите и изтръгваше тайните на руските офицери. След около година сведенията, които ни доставяше, започнаха да вонят. Не всички и невинаги, но най-важните бяха заблуждаващи.

Инид престана да върти вретеното.

— Обърнах се към Трокмортън и помолих за помощ — продължи Хари. — И той изпрати вас — още един проклет шотландец.

— Това го чувам за първи път. Убеден съм, че Трокмортън не ми е разказал за подозренията ви. Майката на Стивън ме подлуди с оплакванията си и аз тръгнах да го търся. Така стигнах до Трокмортън. Поисках от него да върне Стивън в Англия.

— И той ви изпрати в Крим да си го приберете.

— Да. — Маклийн се опитваше да прогони мъглата от съзнанието си. — Да, спомних си. Връчих ви препоръчителното писмо и вие ме изгледахте пренебрежително.

— Мисля, че ви беше все едно какво е мнението ми за вас. Затова стигнах до извода, че Трокмортън е прав. Че мога да ви имам доверие.

— Значи ми повярвахте?

— Както и вие на мен.

— Вие вярвате на всички.

Хари се намръщи, но само за малко.

— Може би. Знам само, че като ви видя, Стивън доби вид на подгонен дивеч. Тогава разбрах, че е виновен.

Маклийн отпи глътка уиски и отговори, като се постара да заличи от гласа си всеки намек за укор.

— Беше хубаво да ми кажете какви подозрения храните.

— Трябваше да ви кажа. — Хари изкриви лице. — През целия път от Крим до Англия, след като бомбата едва не ви разкъса на парченца, бях готов да се наритам, че не съм ви казал цялата истина. Ако знаехте от самото начало, щяхте да проявите повече бдителност и да избегнете капана.

Маклийн се страхуваше, че знае отговора, но въпреки това попита:

— Защо искаха да ме убият?

Отговорът прозвуча изненадващо:

— Не вас. Стивън.

Инид изпусна вретеното. Вече нямаше смисъл да се преструва, че работи.

— Веднага стана ясно, че вие имате голямо влияние върху братовчед си, освен това сте неподкупен. — Докато говореше, Хари не откъсваше поглед от Маклийн. — Стивън се влияеше лесно и руснаците явно са се уплашили, че ще го върнете на страната на Англия. Само че той е знаел твърде много за тях, а вероятно е познавал и други двойни агенти. Не могат да му позволят да издаде агентите им в Англия, нали? Затова са решили да го убият, а ако загинете и вие, толкова по-добре.

— Спомням си как вървя по някаква улица и се карам със Стивън. Мисля си… страх ме е… Стивън винаги е бил безогледен. Моралните принципи не значеха нищо за него. Опасявах се, че е предал Англия. Не че много ме интересуват англичаните…

— Но сте уверили Трокмортън в лоялността си, затова бях убеден, че няма да се разколебаете — кимна Хари.

Маклийн кимна.

— Така е. Трокмортън има свой начин да си осигури лоялни съратници. Но трябва да знаете, че не възприемах руснаците като врагове. Те не означаваха нищо за мен. Пиех с тях, но…

Смътно си припомни кръчма, пълна с мъже с увиснали мустаци, с корав акцент, невероятно арогантни. Тогава се бе отвратил от начина, по който Стивън ухажваше водача им. — Банда копелета!

Хари се засмя и кимна.

— В началото ги мразех, защото си въобразяваха, че могат да се мерят с Англия. А сега, след като ги опознах, омразата стана лична.

Маклийн се взираше и вслушваше в себе си. Докато Хари говореше, спомените се нареждаха по местата си.

Хари се намръщи и плъзна пръсти по шлифованата кристална чаша.

— Когато избухна бомбата, аз бях наблизо.

Сърцето на Маклийн направи огромен скок.

— Защо?

— Вие ме помолихте да вървя след вас и да наблюдавам. Някой искаше да се срещне с вас.

— Аха… значи това ми е тежало през цялото време. Какво видяхте? Какво знаете?

— Двамата със Стивън се скарахте. Той се опитваше да ви накара да млъкнете. Твърдеше, че искал да ви каже нещо.

Маклийн изохка. Пъзелът в главата му бързо се подреждаше.

— Стивън ми каза, че имал списък с руските агенти в Англия. Искаше да ми каже къде го крие. Аз обаче бях толкова бесен, че изобщо не го слушах. — Маклийн разтри челото си. — Аз съм един проклет идиот!

— Сега не мога да реагирам на тази забележка.

— Но той не е знаел какво ще се случи! — извика възмутено Инид.

Двамата мъже се спогледаха. Добричката Инид! Тя защитаваше Маклийн, но ако той си бе спестил обвинителната проповед, сега щяха да знаят къде е списъкът.

— Във всеки случай стигнахте до мястото на срещата — продължи Хари. — На ъгъла на една пуста улица. Наблизо видях преобърната каруца и няколко бъчвички. Не се виждаше жива душа. Вървях след вас. Не знам какво каза Стивън, но видях как ви блъсна зад каруцата и вдигна една от бъчвите, за да я хвърли…

— А тя избухна в ръцете му. — Маклийн закри очите си с ръце, но не беше в състояние да прогони от съзнанието си страшната сцена. Споменът беше ужасен. Стомахът му се преобърна и той преживя отново мига на разрушението.

— Избута ме зад колата, без да каже дума. Не знам защо, но вдигнах глава и видях как…

Инид сложи ръка на рамото му.

— Недей.

Де да беше толкова просто. Той вече не можеше да спре спомена.

— Стивън излетя… и се пръсна на парчета. Взривната вълна ме вдигна, опърли ме… Болката беше безумна. Кракът ми се натроши на парченца. Навсякъде кръв. Моята и на Стивън.

Кървавата баня надминаваше най-лошите му кошмари.

Ето какъв беше толкова дълго потисканият спомен.

Той се бореше със сълзите си, но те течаха между пръстите му. Инид мушна в ръката му носна кърпа. Постепенно Маклийн си възвърна самообладанието. Някой в тази зала го наблюдаваше. Ако разберат, че си е спомнил, ще го убият, без да им мигне окото.

Ала Стивън беше мъртъв и Маклийн тъгуваше. Ужасяващият край на братовчед му беше жив пред очите му и се примесваше със сцени от детските им игри. Ето какво било.

— Той не ме е предал — пошепна задавено Маклийн. — Накрая се опита да ми спаси живота.

— О, слава богу… — пошепна с болка Инид.

Дали благодареше на бога, че той е останал жив? Или че съпругът й е запазил в сърцето си частица чувство за чест? Маклийн преглътна. Дано да е и за двете. Дано.

— После обаче… Вече не помня нищо.

Хари пое нишката.

— Бяхте в безсъзнание. Вдигнах ви и хукнах. Мислех, че ще умрете в ръцете ми. Отнесох ви в квартирата си и доведох английски лекар, но той само поклати глава и заяви, че няма да оживеете. Тогава доведох друг лекар. Арабин. Той ви закърпи и намести крака ви. Един от корабите на Трокмортън беше в пристанището — единственото добро нещо в онзи ужасен ден. Арабинът ме инструктира как да се грижа за вас. Спазвах строго инструкциите му и успях да ви докарам жив в Англия.

— А кой реши да ме доведе в Блайт Хол под претекст, че съпругът ми е ранен? — попита задавено Инид.

Хари трепна и я погледна виновно.

— Планът е мой. И на Трокмортън. Маклийн беше в такова състояние, че никой не би го познал. Казахме си, че ще е по-добре руснаците да си мислят, че Стивън е оцелял.

— Защо? — попита изненадано Инид.

— Освободен от влиянието на братовчед си, сам в Англия, Стивън би имал всички основания да крие предателството си. Докато Киернан Маклийн щеше да каже, каквото знае, веднага щом дойде в съзнание. Сметнахме, че като го обявим за Стивън, няма да го закачат. — Хари се обърна почти сърдито към Маклийн: — Никой не си помисли, че можете да загубите паметта си.

Двамата мъже се спогледаха замислено. Положението наистина беше объркано.

— Всъщност това няма особено значение, нали? Все едно какво знам, руснаците се опасяват, че ще издам агентите им и няма да престанат да ме преследват, докато не ме видят мъртъв.

— Не! — Инид стана от стола и заяви тихо, но категорично: — Аз няма да седя и да чакам да те убият. Ще ги прогоним.

— Добра идея, мисис Маклийн — отвърна Хари, саркастично провлачвайки думите. — И как ще го направите?

Тя вирна брадичка и се усмихна студено.

— Ще погребем Маклийн.

Двамата мъже зяпнаха замаяно. Инид ги погледна високомерно, уверена в себе си.

Хари се удари по коляното и извика:

— Проклет да съм! Мисис Маклийн, идеята ви е брилянтна!

— Брилянтна — повтори като ехо Маклийн. — Или по-скоро… наполовина брилянтна.

Инид и Хари го погледнаха възмутено.

— В деня на погребението…

— Вдругиден — прекъсна го Хари и като видя изумлението, изписало се на лицето на Инид, поясни: — Защо да чакаме?

Маклийн наклони глава.

— Да, защо да чакаме? В деня на погребението ще обявите, че съм пожелал да бъда погребан със спорана си. Че всичко, което е имало значение за мен, се намира вътре. И понеже споранът ми беше с мен в деня на експлозията и коженият капак отказва да се отвори…

Лицето на Хари засия.

— Ще го носите в ковчега и ако негодникът се опита да ви го отнеме…

— Не! Това е идиотско. И много опасно. — Инид се обърна сърдито към Маклийн — Моята идея беше атентаторът да повярва, че си мъртъв, и да те остави на мира. Ако те смятат за мъртъв, ще се махнат оттук.

Маклийн се наведе към нея.

— Момиче, ти предполагаш, че атентаторът е англичанин, който ще си замине и никога няма да се върне. Ами ако е шотландец? Ти не познаваш този тип хора, мила. Те не работят така те си купуват изпълнители. Наемат ги. А те самите стоят отстрани и гледат. Единственият начин да си осигуря спокоен живот е да разкрия изпълнителя и работодателите му да разберат, че знам кои са — и че съм съобщил имената им, на когото трябва.

Главите им почти се докосваха. Двамата говореха приглушено, но трудно успяваха да скрият гнева си.

— Легнал в ковчега ще си лесна мишена — обясни с треперещ глас тя.

— Никой не би нападнал мъртвец, скъпа. Атентаторът ще се опита да ме претърси, защото ще реши, че списъкът с имената на предателите ще бъде погребан заедно с мен.

— Но той няма да намери никакъв списък! А това означава, че никога няма да те оставят на мира.

— Може би, но поне ще хванем извършителя. Ако държи да запази живота си, ще ни признае кой го е изпратил.

Лицето на Инид изведнъж хлътна и посивя. Ала очите й светнаха решително.

— Разбирам. Прав си. Направи, каквото трябва. — Гласът й пресекна. — И аз ще направя, каквото трябва.