Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (23)

23.

Как се осмелих да изгоня Маклийн от спалнята си? — питаше се непрекъснато Инид. Естествено, тя знаеше защо го е направила. Защото вярваше, че скоро ще си замине вкъщи — където и да беше домът й. Че няма да остане в Касъл Маклийн, където зад всеки ъгъл дебнеше англичанин, а зад англичанина дебнеше шотландец. Инид се натъкваше на пазачите с плашеща редовност. През последните четири дни в главата й се затвърждаваше подозрението, че господата преследват нея.

Тя се обърна бързо и погледна зад себе си. Сенки изпълваха дългата галерия. Не видя нищо, което би оправдало нервността й. Огледа мраморния бюст върху дървен подиум. Измери с внимателен поглед прозоречните ниши. Нищо. Навън валеше проливен дъжд. Някъде далеч залязваше слънцето и хоризонтът беше пурпурен.

Трябваше най-сетне да овладее нервите си и да си даде сметка коя е тя. Инид Маклийн — най-обикновена жена, обучена болногледачка, която скоро ще се върне в Англия и ще си намери работа. Ще отиде в някое мрачно място, където ще се точат ден след ден без никакви особени събития. Жена, която копнее за нещо недостижимо и прекарва дълги вечери в голямата зала, където седи Киернан Маклийн и неотстъпно я наблюдава.

Всички в замъка се забавляваха от новото му занимание. Инид се стараеше да не го поглежда, но винаги знаеше, че той седи начело на трапезата — в традиционните шотландски дрехи, с ръчно изплетени вълнени чорапи, стегнати под коленете, с любимия си споран на хълбока и с поличка, която от време на време разкриваше невероятните му бедра.

Инид въздъхна. Това обясняваше защо не смее да слезе на вечеря. От четири дни насам се бореше с пронизващите, изморителни погледи на Киернан. Всяка вечер разливаше вода или вино, забравяше какво е искала да каже, изчервяваше се без причина. Цялата ситуация я изнервяше.

Няма ли най-после да се случи нещо? — повтаряше си тя. Атентаторът да се покаже. Никой от мъжете не си правеше труда да обсъди положението с нея — явно се бояха да не наранят крехките й женски чувства. Инид знаеше, че се обсъжда възможността убиецът да е напуснал острова заедно с пазачите. Колко време трябваше да мине, за да се убедят, че Маклийн е вън от опасност? Тогава тя ще може да си замине. Да забрави това място.

Понякога се питаше дали пък Маклийн продължава да я държи тук само защото му доставя удоволствие да я измъчва. Той знаеше къде се намира спалнята й и макар че тя заключваше вратата, можеше да си набави ключ и да влезе. Тя бе решена да го държи далеч от леглото си и не искаше да се подлага на изпитание. Нощем тялото й жадуваше за ласките му. Спеше и сънуваше как двамата изкачват шотландските хълмове. И всеки път намираха колиба, огряна от топло слънце, и се любеха под сладкия шепот на планинския вятър. Някъде в този огромен замък, представяше си тя, Маклийн изпраща към нея сигналите на своето желание и много скоро ще я увие в невидима мрежа и ще я привлече към себе си.

Постоянно имаше чувството, че я наблюдават. И се надяваше, че това е Маклийн.

Инид скръсти ръце на гърба си и закрачи решително през дългата галерия с окачени портрети на предците: отдавна починали господари на клана, кучетата им, конете им… жените им.

Картината в края на галерията я привличаше особено силно. На нея беше изобразен последният господар на клана със съпругата си Бес и децата Киернан и Катлийн. Там бяха още лейди Катриона… и Стивън. Инид гледаше втренчено двете момчета, застанали едно до друго, сякаш бяха братя Стивън беше по-голям от Киернан: седемнайсетгодишен, а Киернан на петнайсет, но още тогава го надвишаваше по ръст и сила. Художникът бе запечатал на платното как Стивън упражнява очарованието си върху околните, а Киернан се гневи на наложеното му спокойствие. Двама членове на семейство Маклийн, израснали заедно, но напълно различни.

— Той е забележително красив, нали? — попита задъхан женски глас зад нея.

Инид подскочи уплашено и се обърна.

Макар че не я беше виждала от първата нощ насам, тя веднага позна лейди Катриона. Посивялата коса на дамата беше навита на кок и стегната в черна дантелена вдовишка шапчица. Чертите на лицето й бяха напрегнати, беше облечена изцяло в черно, а ръцете, в които мачкаше кърпичка, трепереха нервно. Сигурно не е по-възрастна от лейди Бес, помисли си Инид, даже е възможно да е по-млада, но годините личаха по приведените й рамене, отпуснатата пълна фигура, зачервените очи и многото бръчки около отпуснатата уста.

— Уплаших ли ви? — Лейди Катриона стигаше едва до рамото й. — Нямах такова намерение. Но вие бяхте потънала в съзерцание на моето мило момче и… Да… разглеждах портрета. — Лейди Катриона явно умееше да се промъква безшумно, иначе нямаше да я изненада така.

— Аз съм Катриона Маклийн. — Дамата протегна треперещата си ръка. — Моля за прошка, че не ви посрещнах с добре дошла. Живея много уединено. В траур съм.

— Естествено. — Инид беше ужасно смутена. Тя беше вдовицата на сина на тази жена, но не носеше траур. — Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря. — Избледнелите сини очи на лейди Катриона се напълниха със сълзи. — Всъщност загубата ни е обща, нали?

— Да. Благодаря — промърмори Инид, макар че лейди Катриона не й бе изказала съболезнования.

— Не съм в състояние да вечерям с членовете на семейството. Аз съм в траур, но те не проявяват нужното съчувствие в това тежко за мен време.

— Ах… Да, разбирам. — Инид предполагаше, че дамата иска да й каже, че никой не съжалява за загубата на сина й.

— Стивън е напуснал остров Мул преди много време, нали? Вероятно дълго сте тъгували за загубата му — отбеляза предпазливо тя.

— Не се опитвайте да извините поведението им! Това семейство е позор!

Сигурно и аз съм позор, каза си Инид, особено след като защитих семейството. Лейди Катриона я оглеждаше обвинително и със сигурност бе отбелязала, че рубиненочервената кадифена рокля няма нищо общо с траурните дрехи. Дощя й се да каже, че е изгубила всичките си дрехи при пожар, но реши, че няма за какво да се извинява. Тази жена не се бе заинтересувала от нея след сватбата, не й каза добре дошла в семейството, не прояви поне малко дружелюбие към снаха си. Явно не само Инид умееше да бъде неучтива.

Когато Инид не каза нищо, Катриона продължи:

— Познавам Киернан от бебе и мога да кажа, че той е най-лошият от цялата банда. Коварна личност, от мен да го знаете. Въобразява си, че като има титла, е по-добър от моя Стивън.

— Наистина ли? — Лицето на Инид се вкамени. — Аз пък не мисля така за него.

— Защото Стивън никога не се оплакваше. Стивън винаги беше милият, добрият, загриженият по-голям братовчед.

Лейди Катриона изрече името на сина си през сълзи, ала веднага след това очите й засвяткаха от гняв. — Да, Киернан винаги е бил неблагодарен.

Инид се почувства задължена да възрази.

— Киернан е отишъл да търси Стивън.

Лейди Катриона вдигна глава и се усмихна с хладна учтивост.

— Вие наричате Киернан на малко име?

Тази жена ще я подлуди!

— Нарекох го така, както го наричате вие. За мен той е Маклийн, както го наричат всички тук.

— Аха. — Лейди Катриона отново впи поглед в семейния портрет. — Киернан обаче не можа да спаси Стивън и моето бедно майчино сърце се пита дали пък нарочно не е претърпял неуспех.

Инид престана да се владее.

— Лейди Катриона, как смеете да говорите такива ужасни неща! Маклийн никога не би допуснал провал на мисията си!

— Трябваше да предположа, че ще минете на негова страна. Бедният ми Стивън дори не е могъл да разчита собствената му съпруга да се застъпи за него, както заслужава. — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя ги попи с кърпичката. — Аз съм единствената, която разбира напълно милото момче.

Тази жена е коварен паяк, каза си вбесено Инид. Тя бе допуснала лейди Катриона да я манипулира, и то много успешно. Ала вместо да се обърне и да избяга, попита учтиво:

— Ще имаме ли удоволствието да ви видим в залата тази вечер?

— Не. — Лейди Катриона въздъхна тежко. — Не. Допреди малко възнамерявах да сляза с вас в залата, но тази ужасна болка ме изтощи до смърт. Помолих да ми донесат в стаята табла с ядене, но съм сигурна, че няма да преглътна нито хапка.

Дамата се отдалечи и Инид я проследи с мрачен поглед. Една изгубена душа в дългата галерия с портрети на мъже и жени от рода Маклийн.

Тя застана отново пред портрета на Стивън и за първи път от девет години й стана жал за него.

 

 

Вечерята в голямата зала на Касъл Маклийн беше както винаги весела, изпъстрена със смехове, караници и флиртове. Само начело на трапезата цареше тишина. Инид и Маклийн изглеждаха като в купол от мълчание. Той явно не беше в настроение да води разговор. Когато някой му задаваше въпрос, отвръщаше с да или не. Понякога образуваше две свързани изречения, но през повечето време зяпаше Инид, сякаш трябваше да реши загадка, от която зависеше животът му.

Когато опразниха чиниите и сервираха бренди, Инид реши да сложи край на загадъчните погледи. Покашля се и обяви високо:

— Тази вечер срещнах лейди Катриона.

Прозвънването на сребърните прибори престана. Разговорите замряха. Инид вдигна глава от чинията си и видя десетки лица, обърнати към нея с еднакъв израз: на досада и съчувствие. Лейди Бес, която не се церемонеше много, този път каза само:

— О, мили боже…

Маклийн явно се почувства длъжен да отговори.

— И какво ти каза?

Инид приглади салфетката в скута си.

— Че искала да ме срещне, за да тъгуваме заедно.

— Умен ход — отсъди Маклийн. — Какво по-точно ти каза?

Инид отново попила салфетката.

— Боя се, че я обидих. Нали не нося траурно облекло…

— Значи всички сме я обидили. — Лейди Бес запали една от вонящите си пури.

— Моята леля е винаги обидена. — Маклийн гледаше сериозно. — А в случай че тя те е обидила, моля от нейно име за извинение.

— Не. — Инид съзнаваше, че може да манипулира Маклийн, както си иска. Изведнъж се почувства като лейди Катриона. — Мисля, че тя е нещастна.

Лейди Бес се обви в облак дим.

— Тя е постоянно нещастна.

— Малко е… излязла от равновесие — допълни Инид.

— Аз пък бих казала, че е напълно луда, като останалите от семейството й — заяви лейди Бес. — Винаги съм го знаела.

Маклийн се обърна към майка си.

— Храни ли се тя?

— О, моля те! — Лейди Бес се намръщи още повече. — Катриона може да е постоянно нещастна, но не чак толкова, че да престане да яде.

— Е, тогава няма да се притеснявам, че може да се разболее. — Маклийн бутна стола си и стана. — Хайде да отидем до камината.

— Не. — Инид се надигна едновременно с него. — Уморена съм. — Чувстваше се раздразнена, потисната — а Маклийн откри в поведението й признаци на месечното кървене. — Ще се оттегля в стаята си.

— Ще те придружа — отсече Маклийн.

— Защо? — Инид се огледа бързо. Всички ги зяпаха. Той пак се опитваше да я компрометира! — Няма нужда.

— Стълбището е дълго и тъмно. Коридорът е дълъг и тъмен. Някой трябва да ти носи свещта.

Инид изкриви уста.

— Не е прилично да ме придружиш до спалнята ми.

Лейди Бес се намеси помирително:

— Мила моя, тук не сме в Англия и не ни е грижа за обществените правила и строгия етикет. При нас в Шотландия има обичай да оженим младата двойка за една година и един ден и да обявим брака за валиден едва когато се роди дете.

— И какво става, ако не се роди дете? Обявявате жената за негодна и я оставяте да се топи от срам, така ли?

Инид пламна от гняв. Знаеше какво означава да си провалена съпруга. Знаеше какво означава да понасяш хорското съжаление и презрение.

— Не мога да си представя как жените се съгласяват на подобни уговорки!

— Инид, тук не се иска съгласието на жената — уточни Маклийн. — Така нареченият „хендфаст“ е остатък от миналото, когато мъжът си е вземал жената, независимо от нейното съгласие.

Инид изхъмка пренебрежително и не се поддаде на помирителния му тон.

— Слава богу, че живеем в просветено време!

Маклийн изобщо не се трогна от гнева й. Напротив, тънката усмивка, която играеше на устните му, я накара да се опасява, че той ще постъпи точно по този начин… Всъщност не. Той не искаше да се ожени за нея. Не стига, че тя го бе пуснала в леглото си, и то не само веднъж… Инид въздъхна тежко. Тя бе продължила да се люби с него, въпреки че знаеше кой е той в действителност!

— Главата ли те боли? — Той сложи ръка на рамото й и загриженият му тон й напомни един ден в шотландските планини.

Инид се отдръпна рязко. Не можеше да остане в близост до него.

— Нищо ми няма — отговори сърдито.

Той се усмихна и изражението на лицето му издаваше толкова властност и самочувствие, че куражът я напусна. Този човек непременно щеше да наложи волята си и да я придружи до спалнята й.

— Аз не съм шотландка — каза тя на лейди Бес — и вашите традиции не важат за мен.

— О, разбира се, мила моя. — Лейди Бес се засмя сърдечно. — Но това няма значение.

— Точно така. Важно е само дали ще мога сама да си нося свещта или не — отвърна кисело Инид. — През последните няколко дни се справях горе-долу добре. Не виждам защо тази вечер да не мога да се справя.

— Въпреки това аз ще те придружа — отсече Маклийн. Явно нямаше да търпи компромиси.

Ако сега кажеше, че се е пошегувала и няма намерение да си ляга, щеше само да забави неизбежното — нищо повече. Щом беше решил, той щеше да я придружи. Добре, нека бъде неговата воля. Ще го изтърпи, но само до вратата. Няма да му позволи да престъпи прага на спалнята й.

Вдигна глава и му се усмихна — по-скоро направи гримаса с опънати устни, лишена от всякаква топлина.

— Както желаеш. — И се запъти към стълбището.

Той я последва. Инид направи няколко крачки и спря.

— Забрави свещта, Маклийн!

Той я изгледа мрачно и тя очакваше да й заяви, че няма никакво намерение да носи някаква си свещ. Ала когато една усмихната прислужница му подаде запалена свещ, той я пое безропотно и последва Инид по стълбите. Щом влязоха в галерията на предците, попита приветливо:

— Харесва ли ти замъкът?

Тя примигна изненадано. Откога се интересуваше от мнението й?

— Да, харесва ми. Имам чувството, че живея в историята.

— На тази скала са живели петдесет поколения Маклийн. Първият пристигнал на острова с прилива и се заселил на първото място, което можел да защитава като своя земя. Следващите не потърсили друго място.

Маклийн млъкна изведнъж, сякаш устата му беше пресъхнала.

Тази вечер беше необичайно словоохотлив и тя реши да го поощри.

— Замъкът е толкова огромен, че не бих могла да кажа дори на колко етажа е.

— На четири. — Той се покашля. — Четири етажа. Десетки господари са го строили. Първият бил дървен, целият заобиколен от дълбок ров. Заради войните с англичаните и норманите, нали разбираш. После започнали каменен градеж. Построили отбранителни съоръжения и наблюдателници, от които се вижда целият остров и морето.

Откакто живееше тук, Инид разбираше по-добре безграничната арогантност на клана Маклийн. Тези хора си въобразяваха, че са единствени.

Маклийн, който уж гледаше само свещта в ръката си, попита:

— Защо се усмихваш?

Тя изобщо не бе забелязала, че се усмихва. Не би било зле да го предизвика още малко.

— Значи през всичките тези години Маклийнови са успявали да държат враговете далече от острова.

— Да… но жените им винаги са имали правото да кажат мнението си, по всички въпроси, най-вече за обзавеждането на замъка. Затова са например тези резби. — Той й показа огромна бойна сцена, изрязана върху орехово дърво и окачена в средата на галерията.

Инид огледа презрително изобразеното обезглавяване, пръскащата кръв, вражеските войници, влачени от коне.

— Много женствено.

— Не ставай цинична. — В гласа му звънна раздразнение.

— А я виж това. Ваза.

Върху мраморен подиум стоеше китайска ваза от династията Мин.

— Невероятно красива.

— Никой от мъжете в клана не би купил подобна вещ. — Той кимна мъдро. — Една от жените я поискала и съпругът й не могъл да й откаже.

Инид се огледа развеселено.

— Предполагам, че килимите и гоблените по стените също се дължат на женски… капризи.

— Ами да. Мъжете от клана Маклийн нямат усет към красотата, но са склонни да глезят жените си.

— Сигурно повечето жени са били грозни.

— Какво? Не, разбира се! — Той я погледна и изражението на лицето му омекна. Ласкателният му тон предизвика тръпки по гърба й. — Мъжете от клана Маклийн винаги са умеели да ценят красотата. Освен това всеки мъж, намерил истинската си любов, обявявал своята жена за най-красивата на света.

Усмивката й угасна. Коментарите му относно замъка бяха повече от жалък опит да я забавлява. Той показваше интерес към нея. Той я ухажваше!

— Изглеждаш ми малко замаяна — установи той и се усмихна съчувствено. — Добре ли си?

— Благодаря, добре съм — отговори шепнешком Инид.

Той я ухажваше…

Не, не може да бъде.

Защо тогава й представяше дома си на сребърна табла?

Само преди няколко дни я бе нарекъл алчна. Нарече я копеле. Попита я дали Трокмортън й е платил да спи с него.

После обаче се извини. Инид потърка челото си. Какво да прави? И друг път се беше чувствала потисната, но сега беше в паника, уплашена, почти болна от копнеж да избяга и да не спира, докато не рухне от умора.

И защо? Просто щеше да каже не. Нищо не можеше да я спре. Познаваше всички капани.

— Виждам, че те боли глава.

Няма съмнение — той я ухажваше.

— Нищо ми няма.

Разбира се, че не я болеше глава. Нищо й нямаше. Тя беше силна.

— Позволи ми да разтрия слепоочията ти.

— Не!

Присвиването в стомаха ще изчезне, ако погледне истината в очите. Може би на пръв поглед представата да живее в дома на един щедър, добросърдечен Маклийн изглеждаше привлекателна, но ако се съгласи да стане негова жена, никога няма да преодолее страха си, че той ще съжалява, дето се е оженил за едно английско сираче… а той от своя страна ще я наблюдава и ще се пита дали алчността й няма да се прояви отново.

Алчност… Инид разглеждаше портретите, вазите и другите скъпи предмети, внушаващи представата за богатство. Да, Маклийн имаше огромна къща и благородно семейство. Ако се омъжи за него, ще живее спокойно и сигурно. Не, не бива да се поддава на това изкушение.

На всяка цена трябва да опази здравия си разум. Той ще й помогне да преодолее изпитанието. Вече беше преодоляла достатъчно трудности в живота си. Най-добре да промени темата. Закрачи към края на галерията и каза:

— Имам един въпрос за шотландските обичаи.

— Радвам се, че искаш да научиш нещо за нашите традиции — отвърна той с широк шотландски акцент.

Наистина ли вярваше, че тя гори от желание да научи нещо за неговия начин на живот? Какво я интересуваха шотландските традиции? Те бяха само претекст, за да запълни тишината помежду им.

— Защо носите споран и килт? — попита бързо тя. — Стивън твърдеше, че било старомодно.

Маклийн я погледна отвисоко и отведнъж й се стори по-грамаден и широкоплещест отпреди. Не, това беше само плод на въображението й. Всеки ден обикаляше замъка, следван от двама-трима англичани и шотландци, и това явно допринасяше за подобряване на физическото му състояние, но не беше възможно да е пораснал.

— След петдесет и четвърта година британците се опитаха да премахнат традиционното шотландско облекло и да разрушат клановете. Особено споранът им беше трън в очите, защото в него може да се скрие оръжие. — Маклийн попипа опърлената козина. — Моят е почти унищожен от експлозията, но е принадлежал на баща ми и аз ще го нося до края на дните си.

— Каква забележителна чувствителност. — Сърцето й биеше вече по-спокойно.

— Спомените се запазват дълго. Бяхме принудени да живеем като англичани, но това не означава, че ще забравим традициите си. — Той се усмихна самоуверено. — Не ни разрешават да носим тартан и килт, но всеки англичанин, пристигнал в Шотландия, първо се облича като шотландец. Модерно е, нали разбираш. — Маклийн се наведе към нея и продължи — Някои ще ти каже, че шотландските мъже носят килт само защото много лесно се повдига. Искаш ли да повдигна моя за теб?

Инид бе задала невинен въпрос, а той поведе разговора в шокираща посока. Но тя нямаше да му позволи да я дразни. Скръсти ръце пред гърдите си и изрече студено:

— Сигурна съм, че носиш бельо.

Той поклати глава и се усмихна тънко.

— Традицията изисква да не се носи бельо. Никой не смее да наруши традицията. Ти би ли посмяла?

— Това е… скандално!

Точно толкова скандално беше, че му е задала такъв въпрос. Изгледа го презрително и забърза с дълги крачки към края на галерията.

Естествено, не можа да му избяга. Той я хвана за ръката и спря устрема й.

— Сега аз имам въпрос към теб. Ние двамата живяхме като мъж и жена, нали?

Притисна ръката й към гърдите си и топлината му я сгря, все едно искаше ли го или не. Дъхът й се ускори.

— Да.

— Бяхме заедно повече от две седмици и ако сметката ми е вярна, се любихме шест пъти.

— Възможно е. Не съм ги броила. — Точно шест пъти бяха.

— Затова трябва да ти задам въпроса, който всеки мъж трябва да зададе на жената, с която…

Ще я попита дали иска да се омъжи за него!

— Не, моля те, не…

— Очакваш ли дете?

Инид замръзна на мястото си. Боже, колко беше наивна! Искаше да затвори очи и да удари главата си в стената — от облекчение, естествено. Точно така. Тя изпитваше облекчение. Загадката бе разрешена. Той бе настоял да я придружи не защото смяташе да я прелъсти или да й направи предложение за женитба, а за да разбере дали не е създал дете — без да го иска, разбира се.

Ако продължавам така — ако коленете ми омекват в присъствието на Маклийн и с готовност падам в обятията му, със сигурност ще повторя грешката на майка ми и ще родя незаконно дете, каза си ядно Инид. Досега не беше помислила за това, но сега разбра колко е важно.

— Не, няма да имам дете — отговори тя опасно тихо.

— Сигурна ли си?

Инид стисна ръце в юмруци. Въпросът щеше да я ядоса по всяко време на годината, но в тази фаза на месеца беше готова да го убие.

— Да, сигурна съм. Абсолютно сигурна. Няма никакво съмнение.

— Аха — кимна той.

Ей сега ще му фрасне един! Как смееше да се държи като всезнаещ? Да не би да разбира какво става в тялото й? Тя самата все още не разбираше напълно какво се случва в тялото й, когато има спазми и болки… и в същото време се изкушава да извърши някоя глупост — например да отведе Маклийн в леглото си.

Най-после стигнаха до края на галерията и Инид посегна към свещта, без да го погледне.

— Е, вече знаеш, каквото искаше да узнаеш. Мога да продължа и сама.

Той не й даде свещта.

— Не заради това поисках да те придружа.

— Разбирам. Ти си човек на честта. Искал си да ми предложиш подкрепа. — Инид ядно дръпна свещника от ръцете му. — Оценявам високо готовността ти, но не се нуждая от нищо.

— Вероятно ме сравняваш с баща си.

— Разбира се, че те сравнявам с баща си! И той, и ти сте честни и почтени мъже.

Глупачка! Не биваше да му казва какво мисли за баща си.

— Твоят баща е бил страхливец.

— Той плащаше за образованието ми. Какво повече бих могла да очаквам?

Инид се поздрави за самообладанието. Продължаваше да стиска свещника и беше много горда със себе си.

— Не очакваше ли например да те приеме в семейството си? Да те посещава от време на време? Или поне да ти остави нещо след смъртта си? — Маклийн повиши тон.

— Ти би ли направил всичко това за нашето дете? — попита тя със същия висок тон.

— Нашето дете ще е винаги близо до баща си.

— Никога не бих ти позволила да ми отнемеш детето.

— В никакъв случай не бих ти отнел детето! — възпротиви се той. — Аз ще се оженя за теб!

— Не. Няма да го направиш. — Инид изтръгна свещника от ръката му. — Остави ме да си отида.

Той се движеше с такава бързина, че тя не смогваше да разгадае намеренията му. Без да й даде време за отстъпление, той я привлече към себе си и я целуна.

Не! Тя не искаше това. Всеки път, когато той я целуваше, катастрофата се приближаваше. Земята под краката й се разлюля. Не искаше да полети към пропастта.

Въпреки това… горещина, близост, наслада… устните му я привличаха неустоимо.

А тя… тя беше гневна, възбудена, а това чувство много лесно се превръщаше в страст.

Нищо не можеше да се сравни с прекрасното усещане да притисне ръце към гърдите на един силен мъж и да усети ударите на сърцето му. Да знае, че той я желае също така силно, както тя него — какво по-голямо изкушение? Дишането им се смеси, телата им се задвижиха в прастария, примитивен танц на желанието. Тя мачкаше с пръсти колосаната му ленена риза, омагьосана от плата и от мускулестите гърди под него. В прегръдките му се чувстваше сигурна и не виждаше смисъл да го отрича. Тя го искаше и се боеше от него. Той беше олицетворение на изкушението.

Той потрепери и тя триумфира.

Той се сгърчи и изпъшка.

Инид се отдръпна рязко. Лицето й пламна от срам. При първия удобен случаи се бе нахвърлила да го целува. Той не беше омагьосан като нея. Много бързо бе успял да се овладее.

Маклийн побърза да постави свещника на близкия цокъл.

— Проклятие, момиче за малко да изпусна свещта! — И избърса мекия восък от пръстите си.

— О! — Инид не искаше да се смее, но облекчението я надви. — Допусна свещта да отклони вниманието ти.

— Когато съм близо до теб, забравям всичко друго. — Той също се засмя и я погледна така, сякаш тя беше най-ценното от всички произведения на изкуството, събрани в дългата галерия. Красотата, която мъжете от рода Маклийн ценяха толкова високо.

Не, тя не можеше да му позволи да й се възхищава. Не можеше да стане негова жена. И когато той отново се опита да я привлече към себе си, тя го отблъсна решително.

Без да обърне внимание на съпротивата й, той я прегърна и отново впи устни в нейните.

— Не! — Инид извъртя глава.

Той я хвана под брадичката, обърна лицето й към своето и притисна устни върху нейните. Явно му харесваше да я целува. Проклет да е! Харесваше му, че тя се съпротивлява. Че не го иска в леглото си. Ръката му се плъзна по гърба й и започна да масажира тила.

В тази прегръдка няма нищо, от което бих могла да се страхувам, каза си решително Инид. Това не е гонитба на плячка, а близост и наслада. Отпусна се на гърдите му и сърцето й заби в унисон с неговото.

Не знаеше как се случи, но по някое време отвори устни, даде му езика си и отговори на ласките му. Наслаждаваше се на страстта, излъчвана от този великолепен мъж. Както винаги, когато лежеше в обятията му, бъдещето се размиваше пред очите й, призракът на страха изчезваше.

Щракане на спусък отекна в стените на галерията.

Маклийн рязко вдигна глава.

Мъжки глас изкрещя:

— Лягай, Маклийн!

В следващия миг господарят на клана блъсна Инид на пода, стовари се върху нея и я покри с тялото си.

Куршумът изсвистя заплашително на сантиметри от него.

Някой падна тежко и извика от болка.

По дъските затропаха токчета. Някъде далеч се затвори врата.

Маклийн вдигна глава и попита:

— Добре ли си, Инид?

Ти тежиш колкото див глиган, искаше да отговори тя, но слава богу, бяха паднали върху дебел килим.

— Нищо ми няма — изохка тя. — Кой извика?

Маклийн скочи като ужилен и хукна към другия край на галерията. На пода лежеше мъж, улучен от рикоширалия куршум.

— Хари — рече тихо Маклийн. — Хари.