Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (12)

12.

Опрял ръце на хълбоците, Кинман я проследи с объркан поглед и попита с тона на щастливо необвързан мъж:

— Какво й е, за бога?

— Защо питате мен? — Маклийн седна и спусна крака на пода. — Тя е жена!

Кинман се обърна към него и широкото му лице потъмня.

— Не е това. Аз я познавам, Маклийн. Пак сте я разсърдили.

— Не, просто се опитах да я направя щастлива. — Жените бяха неразумни същества, а неговата беше най-неразумната от всички. — Тя не знае кое е добро за нея.

Кинман пристъпи до леглото, извади иззад нощното шкафче бастун и го подаде на ранения.

— Не мога да разбера какво не ви е наред, Маклийн. Имате прекрасна жена, която се грижи за вас — сякаш си е струвало да ви спаси, — а какво правите вие? Бяга от вас, сякаш я гони глутница кучета.

С добре премислени движения Маклийн стъпи здраво на земята и се изправи.

— Мисля, че скоро ще се разберем.

Беше твърдо решен да я спечели. През последните три седмици я наказваше, че му е разкрила онова, което счита за истина. Тя му призна правото да се сърди и въпреки лошото му настроение се грижеше предано за него.

Всеки път, когато й ръмжеше, тя намираше остроумен отговор и понякога той едва се сдържаше да не се разсмее, толкова добри бяха репликите й.

Кинман бе протегнал ръце да го подкрепи, но като видя, че пациентът стъпва сигурно, отстъпи настрана.

— Още малко и бастунът няма да ви е нужен.

— Мисля, че и сега не ми трябва.

Стъпалата му тръпнеха, хълбоците го боляха, счупеният крак пулсираше, но в действителност възстановяването му протичаше забележително добре, като се има предвид, че цели два месеца е бил прикован към леглото. Окачи бастуна на ръката си и започна с упражненията, които изпълняваше всеки ден, докато Инид се разхождаше в градината.

Инид… вече бе започнал да разбира защо се е оженил за нея… в далечното минало, за което не си спомняше.

Колкото и да се съпротивляваше срещу това чувство — той я харесваше. Въпреки благородния й английски произход. И днес би я ухажвал с цялата си решителност. Вече познаваше добре тялото й. Всяка вечер я очакваше да излезе иззад паравана само по тънка нощница и износения розов халат. И макар да не си спомняше никоя друга жена, краткият поглед към женския силует означаваше за него повече от напълно изживяно удоволствие с всяка друга жена.

Инид го караше да трепери. И щеше да направи всичко, за да я има. Но тя не биваше да знае, че му действа толкова силно. Защото тогава лесно ще го манипулира и ще вземе юздите в свои ръце. Съпругата му и без това имаше тиранични наклонности — вместо да се покорява и да остави ръководството на него. Ала щом се сближат отново — това, естествено, щеше да се случи скоро, — той ще я ласкае, ще й замае главата и ще направи брака им добър и успешен, все едно какъв е бил преди.

Кинман премести ваната до огъня.

— Значи искате да направите мисис Маклийн щастлива? Тогава й кажете, че вече можете да ходите.

— Още не. — През последните седмици инстинктът му за опасност не му даваше мира. На хоризонта дебнеше заплаха. Той не знаеше откъде идва тя и защо, но щеше да я посрещне подготвен и възстановените сили щяха да му помогнат да я преодолее. Не искаше никой да знае на какво е способен. Изненадата трябваше да бъде на негова страна.

— Къде е Трокмортън?

Господарят на дома идваше всеки ден да побъбри с него. Разказваше му новини и — Маклийн съзнаваше това — следеше внимателно дали спомените му се завръщат.

— На път е — отговори Кинман. — Вече би трябвало да е тук, но днес има много работа. Първите гости вече пристигнаха.

— Още отсега? — Маклийн продължаваше да ходи по стаята и да брои крачките си. — Сватбата е едва след четири седмици.

Кинман вдигна рамене.

— Английските аристократи нямат друга работа, освен да обикалят големите имения, а мистър Трокмортън е известен с гостоприемството си.

След като направи достатъчно обиколки, Маклийн реши да спре за днес.

— Значи им поднася хубаво бренди?

— Най-доброто.

Маклийн кимна към стълбата и Кинман отиде да провери. След малко се върна и съобщи:

— Хоризонтът е чист.

Стиснал здраво бастуна, Маклийн започна да се изкачва и да слиза по стълбите. Продължи, докато мускулите му се схванаха. Бедрата му горяха от напрежение, но той не се отказа, докато не надвиши броя от вчерашния ден. След това направи още няколко обиколки на стаята, макар да съзнаваше, че се пресилва. Едва когато се сети, че времето минава и Инид може да се върне много скоро, се отпусна на един стол.

— Готов ли сте за баня? — попита с усмивка Кинман.

Маклийн кимна и пое дълбоко въздух. Радваше се на напредъка и проклинаше слабостта си. Трябваше да е подготвен. Не знаеше за какво, но трябваше да е подготвен. Час по-скоро.

— Тогава ще поискам вода.

Кинман се наведе от прозореца, извика нещо и веднага след това долу започна трескаво суетене. По това време на деня в кухнята винаги имаше котел топла вода. Чуха се мъжки гласове и на стълбата се появиха прислужници, понесли ведра топла и студена вода. Двете прислужнички Сали и Дженифър изметоха пода и избърсаха праха, сложиха чисти чаршафи и отнесоха мръсното бельо. Джаксън донесе изгладена бяла риза без яка и маншети и панталон, отрязан до коленете.

Камериерът не криеше отрицателното си отношение към тази „недостойна“ дреха и Маклийн се ухили злорадо. Джаксън беше жалък глупак. Мършав, слабоумен английски идиот. Маклийн отдавна щеше да го изхвърли с подобаваща доза презрение, ако Джаксън не беше истински майстор на бръснача. Въпреки че бузата и шията му бяха осеяни с белези, Джаксън успяваше да го обръсне, без да го пореже нито веднъж. Не му се щеше да рискува кожата си само защото един жалък английски червей се прави на важен.

Потърка брадичката си и усети драскане. Не така. Кожата на Инид беше нежна като праскова и обещаваше чувствени радости — не можеше да рискува да я одраска, когато я целуваше. А това щеше да стане много скоро.

Джаксън постла една кърпа до ваната и нареди всичко необходимо за бръсненето. После плесна с ръце и извика заповеднически:

— Гореща вода!

Един от лакеите наля вода в купичката и разсипа малко. Джаксън въздъхна театрално и избърса капките. После избръсна господаря си с елегантни, добре премерени, пестеливи движения.

Трокмортън пристигна насред банята и поздрави всеки от мъжете по име. Когато напълниха ваната и слугите се оттеглиха, Джаксън събра нещата си и също излезе. Загледан след него, господарят на дома отбеляза:

— Рядко се срещат камериери, които работят така добре, както твърдят.

— Много е добър. — Маклийн потърка коприненомеката си брадичка. — Само дето не е особено любезен.

Кинман презрително изкриви уста.

— Не мога да разбера защо, след като умее да бръсне така добре, не избръсне и самия себе си. Понякога имам чувството, че по лицето му пълзят гъсеници.

Трокмортън се засмя тихо.

— Докато си върши работата, може да изглежда както си иска. Успяхте ли да си направите разходката, Маклийн?

— О, да, и то каква — отговори вместо него Кинман. — Вече няма нужда от мен.

— Въпреки това стойте при него — кимна му Трокмортън. — Ако падне, няма да посмея да се явя пред очите на мисис Маклийн.

— Ако падна и се нараня, най-добре е веднага да ме застреляте. Иначе мисис Маклийн ще ме измъчи до смърт — заяви раненият и започна да се съблича. Трокмортън и Кинман се обърнаха с гръб към него и го изчакаха да влезе във ваната.

— Вероятно ще се наложи да ви преместим — каза Трокмортън, без да се обърне.

Маклийн бе очаквал тези думи.

— Заради гостите, нали?

Топлата вода бързо облекчи болките в мускулите. Искаше му се да лежи безкрай, но веднага започна да се мие. Всеки път се опасяваше, че Инид ще се върне, ще го завари във ваната и ще започне да пита защо се е къпал толкова дълго.

— Колкото повече хора знаят, че сте тук, толкова по-малко мога да гарантирам за сигурността ви. — Скръстил ръце зад гърба си, Трокмортън се поклащаше на токовете си. — С ваше съгласие ще започна приготовления за връщането ви в Шотландия.

Маклийн не бе очаквал това.

— В Шотландия?

— Надявам се завръщането в родината да ви помогне да си възвърнете паметта.

— Може би. — Маклийн грабна отново сапуна. — Но може би там няма да ме посрещнат с добре дошъл. Може би наистина съм негодник, както твърди Инид.

Трокмортън спря. Последва дълга, замислена пауза, през която Кинман и Трокмортън на няколко пъти се спогледаха.

— Аз не бих ви определил непременно като негодник — обади се най-после Кинман.

— Поне не през последните години — допълни Трокмортън.

Тези двамата бяха предпазливи. Държаха се като конспиратори. Май го бяха излъгали.

— А като какъв бихте ме определили?

— Като реформиран джентълмен — отговори с твърд глас Трокмортън.

Ставаше все по-интересно.

— Значи съм имал нужда от… реформиране?

Трокмортън и Кинман отново се спогледаха. Преди Трокмортън да е намерил думи за отговор, Маклийн заяви:

— Дойде време да ми разкажете цялата история.

Трокмортън въздъхна тежко.

— Още не.

— Какво значи „още не“? — попита гневно Маклийн. — Защо криете от мен най-важната информация?

— Не го правя за удоволствие, а заради собствената ви сигурност.

— Дяволски трудно ми е да го приема. — Ала през последните седмици Маклийн беше проумял, че нищо не е в състояние да накара Трокмортън да говори, когато е решил да мълчи. — И кога ще ми кажете истината?

— В Шотландия. Кинман ще дойде с вас. Той ще ви обясни положението.

Подтикван от гнева, Маклийн изскочи от ваната.

— Дяволски мръсен трик е да лъжеш мъж, който си е изгубил паметта.

— Надявахме се въпросът да се уреди по друг начин — въздъхна Трокмортън. — Надявахме се да си възвърнете паметта.

— Надявайте се… — промърмори сърдито Маклийн. От онзи славен миг, когато бе видял сестра си на скала край морето, в мозъка му цареше затишие. Стараеше се напразно. Усилията му оставаха безплодни. Единственото, в което беше сигурен, беше характерът му — а Инид наричаше това лъжа. Значи не му оставаше нищо.

Докато се триеше бързо с хавлията, той попита:

— И жена ми ли ме лъже?

— Мисис Маклийн е точно тази, която изглежда — отговори спокойно Трокмортън.

Значи жената със сладко лице и остър език не го лъжеше. С това прозрение по-голямата част от гнева му се уталожи.

Той се избърса и облече ризата и панталона.

— Значи Инид не е ваша служителка?

— Искате да кажете, дали не е артистка, която играе роля? — усмихна се Трокмортън. — Не. Ни най-малко.

— Е, добре. Готов съм. — Маклийн изчака двамата мъже да се обърнат, скръсти ръце под гърдите и заяви: — Щом смятате, че така трябва, ще замина. Но трябва да знам някои неща. Трябва да контролирам положението. Искам да видя няколко вещи и очаквам да ги набавите незабавно.

 

 

Инид се запъти обратно към вилата, зави зад ъгъла и едва не се сблъска със Селест, която бавно слизаше по алеята, хванала подръка елегантно облечени мъж и жена.

Селест изглеждаше ужасена.

Инид беше ужасена. Не бе забравила предупреждението на мистър Трокмортън след пристигането й. Но досега не бе срещнала нито един чужд човек и бе започнала да се чувства сигурна.

Трябваше да бъде по-разумна.

Сведе глава, направи реверанс и се отдръпна встрани от пътя. Надяваше се простата й рокля да ги накара да я помислят за прислужница и да не й обърнат внимание. Аристократите обикновено не забелязваха обслужващия персонал.

Само че тези аристократи бяха други.

Едрата и доста пълна лейди беше цялата в дантели и рюшове. Костюмът й беше от блестящ лавандуловосин шантунг. Двойната й брадичка потръпваше, докато обстойно оглеждаше Инид през лорнета си.

— Коя е тази млада жена, Селест?

— Тя е… една от приятелките ми от Изисканата академия за гувернантки.

Браво на Селест! Инид беше готова да й изръкопляска за бързия ум. Не бе изрекла лъжа, а бе дала отговор, който да поведе гостите по фалшива следа.

— Милорд, милейди, желаете ли да видим хризантемите? — попита Селест и направи широк жест към златно оранжевите цветя през една алея.

— Първо обаче трябва да ни представите тази очарователна млада дама. — Лордът направи няколко крачки към Инид, приближи лице към нейното и я щипна по бузата.

Когато лейди Халифакс й каза, че няма по-голям глупак от стария глупак, сигурно е имала предвид точно този глупак. Едър, мършав, нахлупил невероятно висок цилиндър, той се хилеше и правеше физиономии, сякаш имаше пред себе си някое жалко момиченце, поласкано от възможността да флиртува с лорд. И това пред жена му!

Инид беше готова да го цапне, но се въздържа.

— Да я представя? Да я представя, да, разбира се! Ама че глупаво от моя страна! — Селест умееше да се държи като глупачките от висшето общество. — Понякога забравям най-обикновени учтивост. Защото съм дъщеря на градинар, както знаете. Да, разбира се, че трябва да ви представя!

Инид знаеше много добре, че фамилното й име ще каже всичко.

Селест пое дълбоко въздух и започна:

— Лорд и лейди Фийдърстоун, тази млада дама е…

С острия, делови тон на жена, която не държи на светските учтивости, Инид изрече:

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, милорд, милейди. Името ми е Инид Сийуел.

Лейди Фийдърстоун се намръщи замислено, но много скоро лицето й се проясни.

— Сийуел? Това е семейното име на граф Бинхемптън.

Инид се сгърчи като от удар. По дяволите! Тази хора познаваха баща й!

— Роднина ли сте с граф Бинхемптън? — попита лорд Фийдърстоун.

— Възможно е, не знам.

Инид се стараеше да говори спокойно, издържа на погледа му, без да мигне, но не можа да спре червенината, която заля гърдите, шията и връхчетата на ушите и.

Лейди Фийдърстоун вдигна лорнета си, огледа я от глава до пети и спря поглед върху яркочервените бузи.

— Спомням си, че преди няколко години, когато старият Бинхемптън умря, стана някакъв скандал. Говореше се, че имал извънбрачна дъщеря.

— Точно така — отвърна, по-точно изсъска лорд Фийдърстоун и протезата му изскърца тревожно. — Сега си спомням. Семейството му разбрало, че той издържал момичето, и не се зарадвало особено.

Селест кършеше ръце.

— Лейди Бинхемптън е ужасна скъперница. Както се казва, изстисква една гвинея, докато от нея потече злато. — Лейди Фийдърстоун се обърна към мъжа си и попита: — Момичето се казваше Инид, нали, скъпи?

— Да, така мисля, скъпа. — Лорд Фийдърстоун изгледа пронизващо Инид. — Кълна се в името на Зевс, ти улучи, мила моя! Малката прилича досущ на Бинхемптън!

Изобщо не приличам на Бинхемптън! Ала Инид си замълча. Не искаше никой да я познава, не искаше двамата старци да клюкарстват за нея. А най-лошото беше, че Селест бе научила миналото й — и то по какъв начин! Унижението я удари право в стомаха и тя не посмя да погледне към приятелката си. Съзнаваше, че не бива да се защитава, защото този скандал беше отлично прикритие за Маклийн.

— Имам чувството, че отново стоя срещу стария негодник — засмя се лорд Фийдърстоун. — Кажете ми, скъпа, наистина ли сте дъщеря на Бинхемптън?

За да опази Маклийн, трябваше да жертва гордостта си. Добре, ще го направи, но в един момент ще му напомни, че й е длъжник.

— Да, наистина — отговори просто тя.

Знаеше от лейди Халифакс, че съпрузи, живели дълго време заедно, започват да си приличат. Явно лорд и лейди Фийдърстоун бяха женени отдавна, защото лицата им се разтегнаха в абсолютно идентичен израз на радост. Двамата примигнаха в такт и се спогледаха.

— Мис Сийуел, за мен ще е удоволствие да ви придружа на вечеря — рече лорд Фийдърстоун.

— Трябва незабавно да се върна в Изисканата академия за гувернантки — излъга бързо Инид.

Лейди Фийдърстоун се изпъчи и заяви категорично:

— Сигурна съм, че работата не е чак толкова бърза. Останете още един ден.

Инид се усмихна.

— Съжалявам, но не мога.

— Инид работи, затова трябва да си замине. — Селест я хвана подръка и продължи да обяснява: — Знаете ли, много съм разочарована, че приятелката ми няма да остане за сватбата, но дългът я зове.

— О, колко жалко. — Лейди Фийдърстоун отвори чадърчето си. — Вече се радвах на приятен разговор с вас след вечеря, мис Сийуел.

— Аз също — подкрепи я лорд Фийдърстоун.

Инид кимна учтиво и двамата се отдалечиха.

— Продължете разходката си, лорд и лейди Фийдърстоун — извика Селест. — Аз ей сега ще ви настигна.

Двете млади жени се обърнаха и закрачиха бързо в обратната посока. Спряха едва когато се увериха, че няма да ги чуват.

— Не биваше да излизам. — Инид прехапа устни. Няма защо да се тревожа за Маклийн, повтаряше си тя, той е просто един проклетник с изкусителни очи.

— Ти не си виновна — опита се да я успокои Селест.

— Нямах представа, че в имението има гости, а и вече не издържах в онази стая…

За малко да целуне Маклийн и отново да попадне в плен на лудостта.

— Дори и аз не съм виновна, макар че Гарик ще ме обвини, сигурна съм.

— Кой? О, имаш предвид мистър Трокмортън? Маклийн е проклет негодник…

А аз съм на път да полудея…

— Гарик ме обвинява, че просто привличам проблемите, но аз не го правя нарочно, уверявам те! — Очите на Селест засвяткаха. — Ще му дам да разбере! Ако е искал да се омъжи за някоя празноглава светска хубавица, не е познал!

— Ти си страхотна, Селест. А аз не съм парче женска плът, с което могат да се отнасят, както си поискат.

Макар че понякога беше дяволски приятно…

 

 

— Мъжете не умеят да ценят жените. — Селест приседна на каменната пейка под стъблото на прастара върба, вдигна глава към приятелката си и продължи с тон на дълбока убеденост: — Всеки проблем започва с мъж.

Инид нямаше никакво желание да се държи като разумна зряла жена. Искаше да е зверче. Като Маклийн.

— Всички мъже са еднакви — промърмори мрачно тя.

Селест прехапа долната си устна и се замисли.

— Не съм сигурна, че си права, но всеки мъж може да те докара до отчаяние.

— Вече ми писна да давам на Маклийн безплатни уроци по добро държание. Нека сам открие как трябва да се държи в доброто общество и да ме остави на мира.

Това беше най-искреното й желание. Не искаше да се замесва в новите приключения на Маклийн. Той беше почти здрав. Крайно време беше да го напусне. Точно така: тя ще го напусне, както той я бе напуснал, и ще се върне там, където наистина имаха нужда от нея.

Мушна ръка в джоба си и напипа писмото на лейди Халифакс. В ежеседмичните си писма старата дама се показваше смела и хаплива както винаги, но Инид знаеше жестоката истина. Смъртта наближаваше и окуражителните писма, които Инид изпращаше на старата си приятелка, бяха много слаба компенсация за живото й присъствие.

Не смееше да каже на Маклийн, че го напуска, и постоянно отлагаше този важен разговор. По-добре да загърби за миг собствените си проблеми и да утеши Селест.

— Мистър Трокмортън те обожава. Сигурно заради това се държи неразумно.

Селест я погледна изумено.

— Това означава ли, че мъжете имат нужда от причина, за да се държат ирационално?

Инид се засмя и се отпусна до приятелката си. Гневът на Селест угасна много бързо.

— Семейство Фийдърстоун са стари приятели на Трокмортън. Мила стара двойка…

— В поведението им нямаше нищо мило — отвърна сковано Инид, жертва на наранената си гордост.

— Да, с теб се държаха много зле. Много съжалявам. — Селест се огледа бързо. — Честно казано, аз изобщо не ги харесвам. Трокмортънови извиняват лошото им поведение с факта, че са най-големите клюкари в цяла Англия, но аз вече съм била обект на клюките им и те уверявам, че това никак не е приятно.

— Поведението им е непростимо. — Инид подхвана предпазливо деликатната тема. — Благодаря ти, че не ме отблъскваш. Знам, неприятно е да ти кажат, че човек, когото си смятал за приятел, е незаконно дете, но…

Очите на Селест засвяткаха от гняв.

— Още една дума и ще ме обидиш! Аз не избирам приятелите си според родителите им. Същото важи и за теб, иначе нямаше да се държиш така мило с мен, въпреки че съм дъщеря на градинар.

— Какво значение има това?

— И за мен няма значение чия дъщеря си. — Селест скочи и оправи полите си. — Въпросът е изяснен. Ти си ми приятелка, двете сме сродни души… Знам, че скоро ще си заминеш, но когато това приключение свърши, ще дойдеш да ме видиш, нали?

— Обещавам.

Селест я помилва по ръката.

— Ще отида да намеря лорд и лейди Фийдърстоун и ще ги залъжа с разни глупости. После ще кажа на Гарик, че са те видели, и ще изслушам обвиненията му. — Тя направи гримаса, махна на Инид и се отдалечи.

Добротата на Селест трогна сърцето на Инид и й напомни за писмото в джоба й. Извади го, помилва добре познатия печат на семейство Халифакс… и откри, че писмото е написано с чужд почерка! Лейди Халифакс явно го е диктувала на някоя нова прислужница. Счупи внимателно печата и разгъна плътния лист.

Прочете първия ред. Прочете го още веднъж. Прочете набързо още няколко думи, скри лице в ръцете си и избухна в плач.