Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (2)

2.

Черна порта от ковано желязо с огромно Т., украсено с най-различни извивки, охраняваше входа към ада. Адското возило беше карета с добри ресори, кадифени седалки и подходящи завеси, които по желание на мистър Кинман останаха спуснати през цялото пътуване. Едва сега, докато очакваха портиера, господинът разреши на Инид да погледне навън.

Адът й напомни за Съфък. Близките възвишения бяха обсипани с цветя, а пътят пред тях излъчваше провинциално самодоволство; Съфолк — също като ада — се намираше много далеч. Мочурищата в северната му част и гъстите гори в южната затрудняваха строежа на железница. Само няколко пътища минаваха през негостоприемната местност. Ако обичаше изненадите, Инид сигурно щеше да се учуди, че адът е толкова недостъпен, но в сегашното си състояние не беше способна на каквито и да било чувства. Досега беше убедена, че всички пътища водят към ада.

Когато портиерът се приближи към каретата, мистър Кинман спусна прозорчето.

— Добър ден, Хари. — В тона му личеше лек акцент от източните квартали на Лондон. — Намерих жената.

Звучи загадъчно, каза си Инид. Все едно съм пакет, овързан в кафява хартия и стегнат с шнур.

Хари скочи на стъпалото и погледна във вътрешността на каретата. Оказа се хубав млад мъж с кораво лице. Той огледа всички ъгълчета и пода на превозното средство, но откри само четири крака и книгата на Инид. Накрая кимна и изрече с акцент на образован човек:

— Много добре. Вървете право в градината. — Погледът му обходи фигурата на Инид, без да пропусне нито една подробност: кафяв пътнически костюм, сламена шапка, жълто-кафяви ръкавици от гласе.

Мистър Кинман също втренчи поглед в Инид.

Тази смес от бдителност и надежда предизвика присвиване в стомаха й — като че ли и без това не и се свиваше сърцето от перспективата да види отново Стивън.

Хари скочи на земята.

— Продължавайте.

— Доста странен портиер — опита се да поведе разговор Инид, докато минаваха през борова горичка по склона на едно възвишение.

— Хари е добро момче. Можете да му имате доверие. — Месестото лице на мистър Кинман излъчваше искреност.

— Всички хора, на които ще ви представям оттук нататък, са честни и почтени, но моля ви, мисис Маклийн, не се доверявайте на чужди хора.

— Много ли чужденци ще срещна тук? — поинтересува се Инид.

Колосаната бяла яка на мистър Кинман явно го стягаше, защото нервно я подръпна с два пръста.

— Никакви, мадам. Няма да срещнете нито един чужденец.

С изключение на Маклийн, най-чуждия от всички. Инид се страхуваше, че той отново ще я връхлети като влак и ще я смаже. Ще я остави в руините на живота й и ще продължи към нови приключения и свежи завоевания.

Представата, че ще види отново Стивън, й причиняваше болки в стомаха. В същото време се надяваше, че пътуването е към края си — трополенето на каретата я изнервяше допълнително.

Когато оставиха зад себе си възвишението, увенчано с руини на древен замък, мистър Кинман обяви тържествено:

— Блайт Хол е възхитително място. Намира се в близост до морския бряг, край река Блайт.

— А пък аз бях готова да се закълна, че сме минали Стикс — промърмори Инид.

Мистър Кинман смръщи широкото си чело, опитвайки се да разгадае смисъла на забележката. Защо спътницата му намекваше за реката към подземния свят?

— Боя се, че не ви разбирам, мадам. Двете реки нямат нищо общо. Това е река Блайт. Имението се нарича Блайтхол. Домакинът ви е мистър Трокмортън, верен поданик на кралицата и истински джентълмен.

— Той ли ще ми разкаже подробности за нараняването на съпруга ми?

— Да, мадам.

Очевидно въпросите и коментарите на Инид бяха неприятни за мистър Кинман и в друго време, при други обстоятелства тя щеше да прояви снизхождение. Но не сега и не тук. Тя бе оставила една умираща жена, за да дойде в тази далечна част на Англия и да види Стивън. Ами ако това беше някой от любимите му номера? Тогава съпругът й щеше да получи много сериозно нараняване, нанесено от нейните ръце.

— Мистър Трокмортън нареди да ви снабдим с всичко, което желаете. С абсолютно всичко — продължи мистър Кинман. — Всички ние, които работим за мистър Трокмортън, ще дадем най-доброто от себе си, за да отговорим на потребностите ви. Ще се погрижим пребиваването ви тук да е поне поносимо.

Поносимо? Инид извърна глава и се загледа през прозорчето. Не, пребиваването й тук не можеше да е поносимо. Прибързано сключеният брак в младостта й щеше да я преследва до края на вечността.

Входната алея се виеше между групи дървета и прекрасни градини. Инид успя да види господарската къща, могъща и великолепна под следобедното слънце. Обаче каретата се насочи към градина, скрита зад висока ограда. Щом спряха, насреща им излезе непознат джентълмен. Висок, тъмен, строен… авторитетът му беше като втора кожа.

— Мистър Трокмортън е много прям човек — обяви мистър Кинман, докато един лакей отваряше вратичката.

Инид не се помръдна. Не искаше да слезе, не искаше да знае какво я очаква. Не понасяше мистър Кинман, който я побутваше внимателно, не можеше да застане лице в лице с мистър Трокмортън, който изглеждаше мрачен като смъртта, докато крачеше към нея с протегната ръка.

Но нямаше избор, затова въздъхна и се изправи. Болката в схванатите крайници предизвика тихо изохкване.

Краката я боляха ужасно. По целия път от Лондон беше забивала токове в пода на каретата — в напразен, мъчителен опит да спре съдбоносното пътуване.

— Мисис Маклийн, за мен е удоволствие да се запозная с вас. — Мистър Трокмортън се поклони церемониално и я прониза с остър сив поглед. После се обърна към мистър Кинман и нареди: — Останете в каретата. Ще се върнем скоро и ще отведете мисис Маклийн във вилата.

Мистър Кинман вдигна ръка към челото си като войник, който отдава чест, после се обърна към Инид и отдаде чест и на нея. Тя едва не се изсмя.

Мистър Трокмортън заведе Инид в градината, където в лехите цъфтяха прекрасни цветя, а пред стената се издигаха грижливо подрязани декоративни дръвчета.

— Кинман явно ви е харесал. Това ме радва. Той е добър познавач на човешкия характер. Знаете ли, дълго време се колебах дали да се свържа с вас, защото знам, че сте… отчуждена от съпруга си.

— Откъде знаете, че не живеем заедно? Как изобщо ме намерихте? Маклийн приятел ли ви е?

— Съпругът ви? Да, приятел и колега. — Домакинът посочи красива беседка. — Да поседнем за малко.

— През цялото време съм седяла. — Явно мистър Трокмортън знаеше всичко за Стивън, а следователно и за нея, което никак не й харесваше. Анонимността е по-добра от известността — това беше едно от правилата, които ръководеха сегашния й живот. — С ваше позволение предпочитам да остана права.

— Както желаете. — Той я хвана под ръка и я поведе през градината.

— Предполагам, че новината за раняването на Маклийн ви е обезпокоила.

— Беше възможно най-лошата новина. — Заради нея бе напуснала лейди Халифакс. — Мистър Трокмортън, според вас колко време трябва да остана тук? Трябваше да оставя пациентка, която ценя високо, и бих желала да се върна при нея колкото може по-скоро.

Трокмортън вдигна вежди.

— Мислех, че академията за гувернантки вече е изпратила друга болногледачка за дамата, или се лъжа?

— Лейди Халифакс е много слаба. Аз знам от какво се нуждае тя и как да се грижа за нея. — При мисълта за старата дама, която смело понасяше болките, я заболя сърцето. — Бих искала да съм до нея.

Мистър Трокмортън я огледа изпитателно, преди да произнесе присъдата си.

— Вие сте добра милосърдна сестра.

— Да, така е.

— Съпругът ви има нужда от болногледачка.

Инид се обърна рязко и полите й пометоха цветята в лехата. В сегашното си настроение беше готова даже да ги смачка. Бедните цветенца! Какво бяха виновни те за дивотиите на проклетия Маклийн!

— Какво пак е свършил Маклийн? — попита язвително тя. — Сигурно не е успял да се измъкне през прозореца на спалнята и някой гневен съпруг го е прострелял. Или е организирал надбягване и се е преобърнал с каретата? Или може би се е напил и се е сбил с някой стар другар?

Трокмортън изобщо не се притесни от изблика й. Напротив, отговори й, сякаш ожесточението й беше най-естественото нещо на света.

— Попаднал е в експлозия.

Инид би трябвало да се засрами от предположенията си, но не изпита нищо подобно. Защото знаеше, че е права да предполага подобни неща за Стивън Маклийн.

— Експлозия ли? Значи си е играл с ракети.

— Не. Избухнала е бомба. Станало е в Крим. Попаднал е на лошо място в лошо време. Бомбата била взривена от руски агент. Партньорът на Маклийн загина.

— Руски агент?

Инид спря и се обърна рязко срещу събеседника си. Нищо чудно, че излъчваше такъв авторитет. Нищо чудно, че веднага бе открил какво е станало с брака им и къде пребивава тя. Никога не беше срещала човек като него — след Стивън бе търсила тих, спокоен живот. Ала вестниците окриляха фантазиите й с безброй истории за шпиони в страната й чужбина. Най-сетне се бе озовала пред един от тези тайнствени мъже.

— Значи Маклийн е бил шпионин?

Мистър Трокмортън бе готов да отговори, но спря и се покашля, сякаш се смути от прямотата й.

— Не. Другият мъж… но повече не мога да ви кажа.

Надеждите й рухнаха.

— За един прекрасен момент повярвах, че Маклийн е оказал услуга на правителството на Нейно величество. Подобно опасно начинание би му подхождало.

— Той е бил просто невинен минувач — увери я мистър Трокмортън. — Но сега има огромна нужда от вас.

— Вие не разбирате. Мъжът ми не ме иска. Няма да търпи да се грижа за него. — Инид пое дълбоко въздух и добави: — И аз чувствам същото към него.

— Ние разбираме напълно какво е положението, но Маклийн не е в състояние да се противопостави. — Мистър Трокмортън спря и улови ръката й в жълто-кафява ръкавица. — Мисис Маклийн, съпругът ви ще умре.