Мередит Уебър
Изпитателен срок (9)

Девета глава

— Аз съм Каръл Макинли, ръководителката на отряда — заяви гласът на другия край на линията.

Трябваха й няколко секунди, докато разбере за какво става дума. Изминалата седмица бе така трескава, че тя съвсем бе забравила разговора си с Роузи.

— Всъщност — продължи гласът — аз не съм истинската ръководителка, а просто заместник, докато намерят някой друг. Ръководителят напусна града преди две години и бяхме на една крачка от разпадане — както казват момичетата — когато аз ги поех. — Джо прокара ръка през косата си и издаде някакъв нечленоразделен звук. — Имаме разрешение да лагеруваме в Кураминя и ще тръгваме утре сутрин в осем. Роузи спомена, че може би ще искате да дойдете.

В гласа на момичето прозвуча надежда.

— Разбира се — отговори Джо, като си спомни увещанията си към Роузи. Всеки четвъртък тя отиваше в Кураминя, привлечена от задачата, която си бе поставила, и от изкушителната красота на мебелите. В моменти на откровеност признаваше, че я привлича и друго — нуждата да се чувства по-близо до Стийв.

— Е, в такъв случай — казваше Каръл с очевидно колебание — се чудя дали бихте дала на момичетата урок по първа помощ. Учим го от книги, но аз нямам достатъчно познания, за да го разкажа както трябва. Истинският лекар ще направи урока по-интересен и аз съм сигурна, че те ще запомнят всичко, което им покажете.

— С удоволствие — увери я Джо. — Какво включва програмата?

— Само основните неща — превръзки, изваждане от шок и какво се прави при ухапване от змия, как да спират кръвотечението и други подобни. Единственото нещо, в което сме наистина добри, са превръзките, защото те обичат да се превързват една друга — добави Каръл.

— Мога да си го представя! — рече Джо и се усмихна. — Ще дойда към девет часа. Може би е добре да проведем урока по първа помощ веднага след това, докато сте все още бодри и свежи. По-късно, ако доктор Хеминг се съгласи, момичетата могат да разгледат къщата.

— Може би ще се намери някаква работа, с която да се отплатят на доктора за любезността му — предложи Каръл и Джо се въодушеви.

— Някаква работа ли? — каза тя бързо. — Просто им кажете да си вземат по един парцал и ще довършим полирането на мебелите. Вече започвах да си мисля, че няма да успея да свърша, преди заминаването си. С помощта на момичетата ще ги излъскаме до неделя.

Остави слушалката с усмивка. Потиснатостта, която чувстваше през цялата седмица, се изпари при мисълта, че ще види работата си завършена.

 

 

Денят бе по-ясен и хладен от обикновено. Тя караше по вече познатия път — зад нея болницата бе тиха, нямаше спешни случаи, които да нарушат почивката й тази нощ, а Джош се възстановяваше така бързо, че Стийв планираше нова химиотерапия до една седмица.

Джо въздъхна, после осъзна, че й е станало навик — също както и да промърморва „О, за бога!“ в най-неподходящи моменти.

Веселият поздрав на отряда прогони мрачните й мисли и тя отведе момичетата на предната тераса на къщата и успокои кучетата.

Използваше ги поред за пациенти и им показваше техниките на превързване при първа помощ, а после започна да им измисля ситуации, на които трябваше да реагират, като всяка следваща бе по-забавна от предишната.

— Надявам се никога да не падна от дърво върху змия и да имам нужда от изкуствено дишане, шина, превръзка и турникет за спиране на кръвта, при това едновременно — каза й Каръл с усмивка, докато размотаваха превръзките, а момичетата приготвяха сутрешния чай.

— Дано никога да нямат нужда от тези неща — отбеляза Джо и прибра превръзките.

Щом свършиха с чая, Джо ги заведе в къщата, обяснявайки им как кухнята е служела за дом на цялото семейство, преди да се построи „истинската къща“ доста по-късно. Момичетата вървяха през прохладните стаи, шепнеха си и се кикотеха, докато разглеждаха старите мебели — за тях те бяха нещо непознато и различно. Заеха се с желание за работа, което я учуди, и до обяд завършиха всичко, с изключение на голямата спалня.

— Следобед ще слезем по реката до оградите — обясни Каръл, докато ядяха сандвичи и пиеха чай.

— Аз ще се заема с голямата табла на леглото — предупреди я Джо. — Сигурно ще съм тук, когато се върнете.

Това бе добро намерение, но леглото бе меко, а ленената покривка — хладна и примамлива. Следващото нещо, което си спомняше, беше моментът на събуждане след дълбокия освежаващ сън. Стаята бе потънала в сумрак, а гласовете на момичетата ехтяха в лагера на високия бряг на реката.

Тя се протегна, за да се отърси от съня и тръгна към импровизирания лагер.

— Събираме клонки — каза Елиз вместо поздрав, когато тя се приближи към дърветата по брега на реката. — Искате ли да ни помогнете?

Тя тръгна след момичето през ниските клони на евкалиптите към сухия бряг. Знаеше, че ще имат нужда от помощ и затова вдигна един дълъг клон без листа. Точно го претегляше в ръката си, когато викът на Елиз я накара да се обърне. Момичето се беше навело, замръзнало на мястото си с протегната ръка, като че ли искаше да вдигне нещо, което бе помислило за пръчка. Срещу нея се бе изправила кафява змия и езикът й проблясваше като син пламък, докато се извиваше пред парализираното момиче.

Без да се замисли, Джо вдигна клона и удари с всичка сила виещото се тяло. Удряше, отново и отново, биеше гърчещото се създание, докато то остана да лежи неподвижно на земята, а останалите се събраха, привлечени от виковете й.

— Мъртва е, Джо — каза Каръл тихо и се приближи до Елиз, която хълцаше истерично.

Джо веднага хвърли клона и се отдръпна от него, като че щеше да я опари. Образите пред очите й се размазаха и щеше да припадне, но бледото лице на плачещото момиче и навиците на професията я накараха да се съвземе.

— Ухапа ли те? — попита тя рязко.

— Мисля, че да — гласеше напрегнатият отговор и Джо бързо отиде до нея и прегледа протегнатата ръка.

— Някой знае ли каква е змията? — попита тя, като избягваше противната гледка на влечугото.

До ушите й достигнаха неопределени думи като „кафява“ и „тигър“, а Каръл безпомощно поклати глава.

— Аз съм просто едно градско момиче, изпратено тук да ги учи — обясни тя бързо.

— Тогава ще приемем, че е отровна — обясни Джо много спокойно, опитвайки се гласът й да звучи възможно най-гладко. — Донесете петте превръзки, които използвахме сутринта — каза тя на най-близкото момиче и сложи внимателно Елиз да седне като държеше неподвижно ръката й. — Ти — докосна другото дете — намери одеяло или жилетка да я завием. Каръл, докарай колата. Ключовете са на таблото.

Тя проследи с поглед момичето и се зарадва, че няма признаци на паника.

— Вие двете — тя кимна към двете момичета, които безмълвно наблюдаваха и изглеждаха по-големи и разумни от останалите, — намерете някакъв найлон или нещо подобно, вдигнете змията с една пръчка, сложете я в найлона и след това — в багажника на колата. Останалите най-добре си продължете работата, но внимателно оглеждайте „клонките“, преди да ги вдигнете.

Когато превръзките пристигнаха, тя внимателно превърза раната, без да спира кръвообращението.

— Най-вероятно е съвсем обикновена змия, но е по-добре да сме сигурни.

Елиз кимна.

— Ще я превържа точно както ви показах сутринта и после ще те закарам в болницата.

Тя взе една къса пръчка и я сложи в превръзката, за да държи ръката изправена и неподвижна, докато пътуваха към града.

— Искаш ли някоя приятелка да дойде с теб?

— Може ли Ейми?

— Разбира се — успокои я Джо, без да й казва, че има нужда от някой да следи реакциите й, докато тя караше възможно най-бързо към болницата.

Двете с Каръл внимателно настаниха Елиз в колата, после Джо отведе Ейми и Каръл настрана.

— Можеш ли да седиш до нея и да държиш ръката й неподвижна? — попита тя момичето. — Трябва само да я наблюдаваш много внимателно. Ако има някакви проблеми с дишането, ми кажи веднага да спра.

Големите сини очи на момичето издаваха страха и объркването й и Джо побърза да я успокои.

— Трябва да се постараем Елиз да е възможно най-спокойна, Ейми — за всеки случай. Но ще успеем да стигнем в града навреме, за да й сложим противоотрова в случай, че змията е била отровна. Можеш да ми помогнеш, ако се държиш разумно — просто ми кажи да спра, ако има някакъв проблем.

Тя наблюдаваше как момичето възприема казаното и остана доволна, защото то се стегна и кимна решително, приемайки предоставената й отговорност.

— Каръл, обади се веднага в болницата? Кажи им да намерят доктор Хеминг възможно най-бързо. Противоотровата може да почака — ако имаме късмет, той ще познае каква е змията и няма да губим време, за да разберем каква е отровата. Нека се обадят и на Роузи и да й кажат.

Остави Каръл да бърза към къщата и внимателно потегли по неравната суха земя. Щом стъпи на шосето, натисна газта и подкара към града с най-голямата скорост, с която смееше да кара. Погълната от собствената си задача, тя едва дочуваше гласа на Ейми, която бъбреше, сякаш бяха на път към училище, а не ставаше въпрос за живота на Елиз.

В очите й се появиха сълзи на облекчение, когато спря пред болницата. Стийв, Роузи, двама санитари и голяма част от персонала се бяха събрали на стълбите. Отвориха вратата и внесоха детето, преди Джо да си бе разкопчала колана.

— Ние донесохме и змията, доктор Хеминг — казваше Ейми, докато слизаше от колата.

Измъкна ключовете от непослушните пръсти на Джо и отиде да отвори багажника.

— Доктор Армитидж я уби — извика тя след него, когато той се отправи след малката процесия нагоре по стълбите.

— О, за бога — изръмжа той и я погледна побеснял. — Глупавите хора от града никога няма да се научат. Никога, никога, никога не трябва да се опитваш да убиеш змия. Не знаеш ли, че деветдесет процента от ухапванията стават, защото някой глупак се опитва да убие проклетата змия?

Ейми стоеше между тях и ги гледаше с отворена уста, а найлоновата торба висеше в ръцете й.

— Виждам, че сте я взели. Донесете я — каза й той грубо и изчезна през летящите врати.

Джо стоеше като закована, сълзите се стичаха по лицето й, а тя цялата трепереше от шока. Остави колата, внимателно заобиколи сградата и автоматично се отправи към единственото си убежище на това чуждо място. Беше направила всичко възможно, а сега животът на Елиз беше в ръцете на други. Щеше да се оправи — тя не се съмняваше в това — противоотровите бяха много ефикасни.

Но дали тя щеше да се оправи от днешната травма, или от престоя си във Варила — в това не беше много сигурна. Стигна до къщата. Въпреки жегата, не включи климатика. Влезе и наплиска лицето си със студена вода, след това заключи и двете врати, изключи телефона и си легна.

Това бе грешка. Щом затвори очи, тя видя змията, гърчещото се тяло и подскачащата глава. Догади й се и тя се втурна в банята и стоя дълго, докато съвсем изпразни стомаха си. Легна на пода и с удоволствие усети прохладата на керамичните плочки върху потната си трескава кожа.

— Джо, къде си? Джо?

Дълбокият глас долетя в състоянието й на полусъзнание и тя се сви още повече, като се надяваше, че той ще се откаже и ще си тръгне. Надеждите й се разбиха, когато чу отекващите му стъпки, докато я търсеше из къщата с непонятна за нея настойчивост.

— Махай се — промърмори тя ядосано, когато едно приглушено възклицание й подсказа, че е в стаята. В следващия миг ръцете му я обгръщаха, после с лекота я вдигнаха и той я постави в скута си и се облегна на вратата на банята.

— Добре ли си? — попита той, а гласът му беше толкова топъл и загрижен, че сълзите й отново потекоха.

— Добре съм — каза тя с дрезгав от гаденето и сълзите глас.

— И Елиз е добре — прошепна той в косата й. — Беше кафява змия. Ти си направила каквото трябва и може би си й спасила живота, като си действала така спокойно и бързо.

— Ти ми крещеше, че съм я убила — хълцаше тя. Ръцете му я прегърнаха така здраво, че тя едва дишаше.

— Елиз ми каза какво е станало. Съжалявам, че ти се разкрещях — каза той кротко. — Опасно е да се убиват змии. Можеше да ухапе и теб и тогава…

Прегръдката му отново се затегна, а гласът му замря при тази мисъл.

— Но аз мразя да убивам — проплака тя, опитвайки се да обясни състоянието си, докато сълзите се търкаляха по бузите й.

— Тихо, тихо — прошепна той, като я люлееше напред-назад, сякаш беше бебе.

Нежните му думи стоплиха сърцето й, успокоиха треперещото й тяло. Изведнъж разумът й се върна и тя осъзна колко лесно я манипулираше с милите си думи и прегръдките си. Усети устните му в косата си и споменът за предишните му целувки отново събуди отчаянието й. Целувките не означаваха нищо за този мъж!

— Как влезе? — попита тя и застана възможно най-далече от тялото му, опитвайки се да се изскубне.

— Имам ключ.

Силата му правеше усилията й безплодни. Лекотата, с която се справяше с нея, я плашеше, защото тя осъзна колко уязвими са жените в сравнение със силата на повечето мъже.

— Пусни ме. — Гласът й стана писклив от паниката. — И се махай! Можеш да използваш ключа си, за да заключиш отново. Не ти ли мина през ума, че не искам да виждам никого?

— Ти си в шок, Джо — отбеляза той спокойно. — Беше мое задължение да те видя и да се уверя, че си добре.

Задължение! Тя се скова при тази дума.

Ръцете му веднага реагираха. Отслабиха прегръдката си и тя се почувства доста глупаво, когато се изправи и в огледалото видя мръсното рошаво същество, което той бе прегръщал.

— Имам нужда от душ — промърмори тя, когато той се изправи. — Благодаря за загрижеността, но вече съм добре — добави тя учтиво, с надеждата, че той ще я остави насаме с мъката й.

— Искам да се грижа за теб, Джо — промълви той сподавено, след което бързо се обърна и излезе. Думите му звучаха в ушите й, докато затваряше вратата. Де да можеше така да затръшне и вратите на съзнанието си за него.

Съблече влажните си мръсни дрехи и с удоволствие стъпи под струите топла вода. Усети как те отмиват от нея потта и мръсотията, а с тях и най-лошите й спомени и я оставя пречистена и външно, и вътрешно.

Сигурно вече си е тръгнал, помисли си тя, докато набързо се подсушаваше, а топлият въздух изсуши останалите капки.

Дръпна памучния пеньоар, който висеше зад вратата, наметна една кърпа на раменете си, за да попие капките от мократа й коса и влезе в кухнята. Всяка надежда, че той е обърнал внимание на молбите й и си е тръгнал, изчезна. На масата имаше наредени чаши, а той се въртеше около чайника и очевидно очакваше появяването й.

Ръцете му се протегнаха, хванаха я за раменете и я принудиха да седне. Взе кърпата от неспокойните й пръсти, застана зад нея и започна да подсушава мокрите й кичури, като масажираше главата и слепоочията й през грубия плат. Движението на пръстите му беше успокояващо и Джо усети как нервното напрежение бе заменено от чувственост.

— Върви си, Стийв — промърмори тя, борейки се със слабостта на тялото си.

— Наистина ли искаш да си отида? — отвърна той и ръцете му се плъзнаха по раменете към гърдите й.

— Да! — каза тя отчаяно, а гласът й потрепери, когато той се наведе и сложи устните си върху шията й. — Да, искам! Омръзна ми да идваш тук и да ме целуваш, а после, без да кажеш и дума, да си отиваш! Аз не съм играчка, изпратена тук за твое забавление — играчка, върху която да упражняваш целувките си!

Думите бяха съвсем точни, но тя усети, че не ги е казала както трябва. Беше доста трудно да изразиш презрение, когато си задъхан, а тялото ти трепери под нечии ласки.

— Кажи ми отново, че искаш да си отида — подразни я той, докато плъзгаше ръце под дрехата й. — Кажи ми го пак — прошепна той в ухото й.

— Не искам…

— Кажи ми, че не усещаш какво става между нас и аз веднага ще си тръгна — настояваше той, като я повдигна от стола и с лекота я изправи на крака, така че гърбът й се опря в него, а ръцете му продължаваха еротичните си движения, които караха тялото да трепери при допира му.

— Това е защото работим заедно! — запротестира тя слабо, докато се бореше не само с него, но и със собственото си желание.

— Не, Джо — възрази той, а откровеността му премахна объркването й. — Не е толкова просто! Не изпитвам подобно нещо към Карън, Линда, Ан или която и да било от останалите млади сестри, секретарки и терапевтки, с които работя.

— Но вероятно си го изпитал с Хилари — каза тя разпалено.

Ръцете му спряха да се движат и тя усети как тялото му замръзна. Той я обърна и нежно, но решително вдигна брадичката й, така че тя бе принудена да срещне тъмните сини очи.

— Това ли е цялата работа? — попита той. — Ревнуваш от Хилари?

— Защо пък да ревнувам? — войнствено попито тя. — Интимният ти живот не ме интересува!

— Никога не съм изпитвал подобно чувство към Хилари — заяви той, а очите му втренчено я гледаха, засилвайки ефекта от думите му.

Наведе глава, устните му срещнаха нейните и тя се предаде на възбудата, която той така лесно събуждаше в нея.

— Спалнята? — попита той нежно и тя само успя да кимне, отпуснала глава на гърдите му.

 

 

Събуди се с чувството, че всичко е наред — далеч от предишните й неспокойни утрини. В ума й нахлуха спомени от изминалата нощ и в тялото й се разля наслада. С все още затворени очи, тя си спомни усещанията, които бе събудил в нея и се изчерви като си спомни собствената си импулсивност — дори само мисълта за това караше бузите й да горят. Както си лежеше неподвижно, вглъбена в мислите си, тя усети, че тялото й отново копнее за докосването му.

Него го нямаше!

Знаеше това, преди да отвори очи — щеше да усети, ако той бе все още в леглото. Чувството на самота и загуба заплашваше да я залее. Тя го искаше, имаше нужда от неговото успокоение.

Тази мисъл я изплаши.

— Държиш се като млада девица — смъмри се тя. — Искаш да ти каже, че те обича! Това си е старият синдром „ще ме уважава ли още на сутринта“!

Джо въздъхна. Знаеше, че иска нещо повече от една кратка любовна връзка. Страхуваше се да използва думата любов, дори в мислите си. Веднъж вече бе сложила такъв етикет на чувствата си и бе допуснала грешка.

Имаше на разположение пет седмици — щяха ли да й стигнат да го опознае? Щяха ли да бъдат достатъчно, за да разбере самата себе си? А дали той ще се опита да я опознае? Искаше ли да го направи?

Тези мисли развалиха предишните й приятни усещания, но тя се насили да продължи. Трябваше да използва главата си — сърцето прекалено лесно грешеше. Стийв бе показал чисто физически интерес към нея, не бе направил дори и опит да научи нещо за жената, която се криеше зад лекаря.

Ама че човек! Отсъствието му беше дори по-смущаващо от присъствието! Спомените за него отново се върнаха и тя обви с ръце раменете си и се сви в леглото. Все пак е дежурен, по-късно тази сутрин ще прави обиколка на отделенията. Може би след това ще се върне, за да я събуди с целувка. Топлината обхвана тялото й и тя заспа с усмивка на уста.