Мередит Уебър
Изпитателен срок (8)

Осма глава

— Виждала ли си Джош?

Вероятно съм свикнала с начина, по който този мъж се държи с мен, помисли си Джо, когато вдигна очи от нечетливия почерк на писмото в ръката си. Един поглед към смръщеното му лице й беше достатъчен, за да разбере, че не всичко е наред и което беше по-лошо, тонът му намекваше, че каквото и да беше то, бе станало по нейна вина.

— Не — отвърна тя кратко и отново се върна към писмото, понеже ударите на сърцето й заплашваха да заглушат всички други мисли.

Как е възможно присъствието му да ме вълнува толкова много, запита се тя със съжаление, докато умът й се опитваше да осъзнае какво й казваше.

— Химиотерапията е дала странични ефекти. Цял следобед е бил ужасно зле!

Гневният укор все още звучеше в гласа му, като че ли тя беше виновна за състоянието на стареца.

— Върнах се от Аралунга само преди пет минути — каза тя отбранително. — Не знаех, че лекарствата са пристигнали, нито пък че сте решили да започнете терапията днес.

Тя усети, че гневът обагря страните и избухва в очите й. Причината не беше само в неговото отношение към Джош, а в тази ужасна трансформация на приятелството във вражда, която водеше до неконтролируемото й объркване.

— Може би, ако ми отделиш малко време, за да ми обясниш какво се е случило, ще съм в състояние да помогна. — Тя го погледна с надеждата, че е усетил ядния сарказъм в думите й. — Макар че се съмнявам — добави тя, когато той пристъпи в стаята и се стовари върху един стол. — Ако великият всезнаещ доктор Хеминг е объркан, то аз съм убедена, че един неопитен, незначителен, градски новак като мен няма да е от полза.

Той вдигна глава и учудено я погледна, сякаш се опитваше да си спомни коя беше.

— Разбрах, че си участвала в химиотерапевтичните изследвания с Мартин — отвърна той със смразяващ тон. — Или това е било само извинение, за да си по-близо до своя любим? — промърмори той горчиво.

Тя преглътна думите, които напираха в нея, и потисна гнева и обидата си.

— Ако бъдеш така добър да ми кажеш какво е станало, ще можем да го обсъдим професионално.

— Всичко е тук.

Той се поизправи в стола, за да бръкне в джоба си. Очите й проследиха движението на едрото му тяло и неволно собственото й тяло си припомни топлината му! Той откри листа, плъзна го по бюрото към нея и бързо отдръпна пръсти, когато тя се протегна, сякаш докосването й щеше да го зарази.

Джо разгледа списъка на препаратите и сумира дозите, които той бе инжектирал в тялото на пациента.

— Ако онкологът ги е предписал, значи всичко е наред — отбеляза тя, клатейки глава, докато препрочиташе списъка отново и отново.

— Тогава защо се мръщиш? — попита той.

Защото ме влудяваш, й се искаше да изкрещи, но имаше нещо в комбинацията, което я тревожеше и тя само отново поклати глава.

— Мисля, че у дома имам някакви бележки — каза тя накрая. — Дано да ги открия.

— По-добре хапни първо — каза той грубо.

— Ще потърся преди това записките си — рече тя, докато си мислеше за папките — беше сигурна, че ги е донесла. — Ще ги прегледам, докато ям.

Тя стана, мина бързо покрай него и излезе, за да избяга от смущаващото му присъствие.

Джо отмести празната си чиния и несъзнателно взе чашата кафе. От другата страна на масата Стийв я гледаше с притворени очи, а мислите му оставаха скрити.

— Кой ти даде това? — попита тя, когато затвори папката и се върна отново на предписанието. В горната му част се виждаха имената на четирима лекари, но подписите не се четяха.

— Питър Андерсън — отговори той веднага. — Бяхме състуденти.

Разбира се, че му е бил състудент, помисли си Джо отчаяно и отпи от хладкото кафе. Питър Андерсън и Мартин. И той използва тази комбинация като резултат от изследванията на Мартин, въпреки, че те бяха подложени на съмнения. Ето още един пример колко е малък светът!

Когато разбра какво е станало, сърцето и натежа като камък. Как щеше да обясни на Стийв, който веднъж вече я бе съдил и беше изпълнен с недоверие?

— Е? — настоя той.

— Не ми харесват тези двете.

Със свободната си ръка тя плъзна листа към него и му посочи препаратите, които беше подчертала с ярко розово.

— Питър не би предложил нещо вредно — отсече той с яд.

Презрението му я прониза, но тя не му обърна внимание, защото знаеше, че трябва да го убеди заради Джош.

— Проблемът не е в комбинацията на лекарствата. Сигурна съм, че всяко от тях, само или в някаква комбинация, не е несъвместимо с лекарствата за високо кръвно налягане.

Джо говореше тихо, наведена над тетрадката си, а нервните й пръсти чертаеха малки триъгълничета в края на страницата. Тя усети как Стийв се наклони към нея, сякаш някакви невидими връзки ги сближаваха, но и разделяха.

— Несъвместимостта идва от добавянето на специфичния антидот. Изпробвали са го върху пациенти, страдащи от заболявания на лимфата, защото реакциите им обикновено не са толкова остри.

— Искаш да кажеш, че е сгрешил?

— Казвам ти да махнеш антидота — отвърна тя раздразнено. — Можеш да му дадеш някоя от производните на лоразепама — с инжекция или го включи в системата, ако се чувства зле след последната доза. Струва си да опитаме!

— Това ли имаше предвид Хилари, когато спомена, че изследванията са били поставени под съмнение? — попита той.

— Не знам — изпъшка тя уморено. Мразеше укора в тона му, защото пораждаше у нея чувство на непълноценност. — Може би.

— И ти си знаела за това и не си го казала? — Той вече крещеше, дълбокият му глас отекваше в ушите й като тъпан и разтърсваше тялото й. — Знаела си, че откритията са погрешни и нарочно си го скрила. Каква власт е имал той над теб? Що за човек си?

— Аз не съм предписала това — избухна тя. — Предписал го е скъпият ти приятел! Момчетата се държат един за друг! Само защото сте прекарали буйните студентски години заедно и сте си живели на гърба на прекрасния Мартин, всички вие вярвате, че той е безгрешен! — Тя удари чашата в масата и разля тъмното й съдържание върху бялата покривка. Опита се да попие петното с кърпичката си, но нищо не излезе. Пръстите й трепереха, изгаряше я ярост, но мъжът срещу нея стоеше безмълвен и неподвижен. Мълчанието му сякаш я ядоса още повече.

— Твоят приятел Питър вероятно знае повече за това какво е станало с изследванията. Предполага се, че той е специалист. Не може да не знае за съмненията! Мартин му е състудент, а това е по-важно от разума, или честността, или почтеността, или което и да е подобно нещо, което се смята за значимо!

— Състудентството няма нищо общо с това! — протестира той сурово.

— Тогава защо си се обърнал към него? — попита тя. — Разбира се, че е заради състудентството! Ти ме съдиш за това, че съм използвала влиянието на баща си, за да получа тази работа, макар че аз не съм го направила, но не признаваш, че използваш връзките си!

Гласът й се извиси до отчаян писък, но тя имаше още какво да каже. Цялата болка и яд, които бе потискала толкова дълго, бяха готови да се излеят. Тя го гледаше, докато изстрелваше думите си срещу него и се надяваше да уцели някое слабо място в непробиваемата му фасада.

— И, ако искаш да знаеш, аз изказах съмненията си — първо на Мартин, който ме обвини, че му завиждам заради способностите му, после и на ръководителя на изследванията. И кой беше той? Още един почитател на Мартин, разбира се, който отказа да ми повярва! По-скоро би повярвал, че се ръководя от злоба, защото Мартин бе развалил годежа ни — изглежда всички мъже разсъждават така!

— Имало е и други власти, към които да се обърнеш! — каза той с равен глас и тя знаеше, че е прав. Знаеше, че е трябвало да проговори, въпреки заплахите на Мартин. Осъзнаваше грешката си и това я ядосваше още повече. По безизразното лице на мъжа срещу нея нямаше и следа от емоции и привидната му пасивност я разпалваше.

— Можеш да кажеш на скъпата си Хилари, че е била права — резултатите бяха съмнителни — но никога няма да се докаже и знаеш ли защо? — изкрещя тя с глас, треперещ от безсилие. — Защото той просто отстрани пациентите, които имаха някакви проблеми. Замести ги с двама от предишните тестове, така че всичките му „морски свинчета“ бяха в прекрасно състояние и резултатите изглеждаха идеални.

— Значи чак сега, когато тези лекарства навлизат в употреба, хората най-накрая започват да се съмняват в тях? — каза той тихо, но тя беше прекалено разстроена, за да долови тъгата в гласа му. — Защо го е направил?

— Защото беше прекалено суетен, за да признае, че е допуснал грешка. Можеше да препоръча използването на тези лекарства само в специфични случаи, но Мартин искаше нещо повече и при това го искаше веднага! Мислеше си, че може да се прави на Господ — да махне с ръка и да направи от химиотерапията най-прекрасното изживяване на света — каза тя с горчив цинизъм. Блъсна назад стола си и се изправи. — Това е! — Гласът й бе надебелял от почти неконтролируемия гняв и самосъжалението.

Изруга тихо и запрати чашата с кафе в стената, освобождавайки се от част от напрежението и намирайки съмнително удоволствие в грубия звук, когато тежкият порцелан се разби и парчетата изпопадаха шумно по пода. Без да се обръща назад, тя излетя от стаята, забравила замисленото посещение в отделенията. Заля я споменът за начина, по който се бяха отнесли с нея, когато изказа съмненията си относно работата на Мартин.

Къщата трябваше да й бъде убежище, а й приличаше на затвор — затвор за виновника, каза си тя с изкривена гримаса, когато дишането й се успокои, а пулсът й се нормализира.

Ще отида до Роузи, реши тя, после ще направя обиколката си и след това ще се прибера.

Изкъпана и преоблечена, тя се отби в болницата. Нарочно се забави, за да избегне евентуалната среща със Стийв Хеминг. Дежурната сестра я успокои, че всичко е наред, макар че Джош бил неспокоен. Да, доктор Хеминг си тръгнал.

Къщата на Роузи беше с краката нагоре — четиринайсет зелени патрули се упражняваха в навиването на постелки за легла.

— Не използвате ли вече спални чували? — попита тя Елиз, най-голямата дъщеря на Роузи, която бе ръководителка на един от отрядите.

— В повечето случаи — обясни тя, докато се бореше с непокорен кожен каиш. — Но докато се занимавахме с историята на този район, разбрахме, че по време на Депресията много от заселниците са дошли с такива постелки. И така, тази година решихме да направим такъв „заселнически“ лагер. — Тя сви рамене и махна с ръка на развълнуваната група.

— Къде ще лагерувате?

— Най-вероятно край язовира. Обикновено ходим там. Единственият проблем е, че там трудно се намират дърва за огън и няма да е съвсем същото.

Кураминя беше идеално място за момичешки лагер. Този уикенд Джо беше свободна и можеше да им покаже къщата, която беше истински пример за историята на това място. Ако искаха да свършат някаква работа, можеха да й помогнат с мебелите.

— За какво се замисли? — попита Роузи, пристъпвайки между навитите одеяла и кискащите се момичета с поднос със сандвичи и сок в ръце. — Ето деца, заселниците не са и мислили за такова нещо — каза тя и внимателно постави таблата на една малка маса. — Ела в кухнята Джо. Тук не можем да си чуем приказката.

— Защо не попиташ Стийв дали не могат да лагеруват в Кураминя? — попита Джо, когато се настаниха на масата в кухнята. — Там има достатъчно дърва за огън. Ще трябва да внимават, разбира се, но съм сигурна, че там ще им е по-добре, отколкото на язовира. Свободна съм и ще се радвам да ходя да ги наглеждам.

— Защо пък аз да го питам? — попита Роузи, втренчила поглед в Джо.

— Защото си майка на ръководителката, а аз току-що го замерих с една чаша кафе — отвърна Джо кратко. — Е, не че го замерих, въпреки че се изкушавах. Запратих я в стената на кухнята.

— Може ли да попитам защо? — Роузи се ухили, като си представи сцената.

— Много ме ядоса — отвърна Джо, но напрежението й отслабна, когато си припомни странното си избухване и слабо се усмихна. — Много! — повтори тя.

— Мисля, че Кураминя ще е идеална за децата. Утре ще го попитам — отвърна Роузи тактично, усетила в гласа на Джо нежеланието й да обсъжда разногласията си със Стийв.

— По-добре да тръгвам — рече Джо, след като се посмяха на навитите одеяла на децата. — Стийв се тревожи за Джош, така че искам да го видя, преди да си легна.

Тя вървеше по пустите улици. Топлият нощен въздух я обгръщаше като шал, а звездната светлина оцветяваше небето в дълбок кадифен пурпур. Зад завесите на прозорците проблясваха запалени лампи и до ушите й достигаше приглушена стрелба от някакъв филм по телевизията. Защо ли тук се чувстваше като у дома си? Може би защото беше безопасно да се разхождаш сам, помисли си тя и пое дълбоко въздух, почти опиянена от чистия свеж въздух. Широката пустош наоколо със сигурност бе по-страшна от улиците на града!

Когато влезе в отделението, беше десет часът и повечето пациенти спяха, въпреки че старият регламент да ги будят в пет часа вече не важеше. Тя провери всяко помещение, поговори със сестрата и влезе при Джош. Бавно и внимателно прочете болничния му лист.

Пулсът му не се бе изменил, но кръвното налягане беше паднало рязко след последния преглед. Тоест преди двайсет минути, отбеляза тя. В главата й биеше тревога, която нарасна, след като измери още по-ниско налягане и усети неравномерния слаб пулс. Натисна копчето до леглото му.

— Намери някой да ти помогне да го закараш в операционната — нареди тя на сестрата, която се появи в отговор на позвъняването. — Аз ще се обадя на доктор Хеминг и на старшата и веднага ще се върна, за да го подготвя за операция.

Тя излетя от отделението и забърза към кабинета си. Сърцето й биеше бързо и тя се опитваше да опровергае това, което й подсказваше опитът!

Първо позвъни на Роузи. Беше неписан закон, че тя асистира при спешни случаи — никой не се противопоставяше на това. След като се увери, че идва помощ, тя набра номера на Стийв и когато Хилари вдигна от другата страна, й каза, че връща Джош в операционната и се налага Стийв да присъства.

Ако Хилари бе усетила грубостта в гласа й, нека я тълкува както си иска, каза си тя предизвикателно, докато проверяваше каква упойка бе използвал анестезиологът при първата операция. Пациентите с високо кръвно бяха винаги подложени на опасност при операции и тя внимателно си водеше бележки и си правеше списък на нещата, от които щеше да се нуждае, за да помогне на стареца да преживее по-леко изпитанието.

— Какво е станало?

Стийв влетя в операционната и очите му веднага се отправиха към неподвижната фигура на човека, който така обичаше и чийто живот сега се поддържаше от системите.

— На стената на дебелото черво трябва да е имало раково образование. Симптомите говорят за перфорация.

Джо изпита съчувствие към него, когато видя как кръвта се дръпва от лицето му и то стана сиво и измъчено.

— Имаш ли нужда от асистент?

Очите й за момент се откъснаха от монитора и тя видя как Стийв кимна на Хилари, която, измита и облечена в престилка, влезе в операционната. Ревността, която бе почувствала при звука на този студен глас, изчезна щом осъзна колко много се нуждаеха от помощ в сложна ситуация като тази. Кимна и отново се съсредоточи върху апаратурата, която стриктно отчиташе реакцията на стареца към упойката.

— И това нищожно късче плът е причинило всичко това! — възкликна Стийв два часа по-късно, докато зашиваше разреза много внимателно, а Хилари навлажняваше мястото, със стерилен разтвор.

— Той понася операцията забележително добре — обади се Джо. — Можете ли още веднъж да проверите, дали няма и други поражения?

Три чифта очи въпросително я погледнаха.

— При по-възрастните пациенти първата доза при химиотерапия често е най-слаба — поясни тя бързо — и може да не даде големи поражения. Вярвам, че не искате това да се случи отново при следващата доза.

— Ако изобщо се стигне до нея — отвърна Стийв горчиво, а мъката в гласа му накара сърцето на Джо да се свие.

— Няма други поражения — заяви накрая Хилари. — Ако искаш, ще зашия раната, Стийв.

Той й кимна и свали ръкавиците си с ръце, треперещи от освобождаващото се напрежение. Отиде до предната част на масата, застана до Джо и се втренчи в монитора, който показваше ударите на сърцето и всяко тежко вдишване и издишване на стария му приятел.

— Ще остана с него през нощта, Джо — каза той тихо.

— Искам да наблюдавам реакцията му към антибиотиците, които ще са му необходими, за да избегнем отравяне на кръвта.

— Той ще е прекалено упоен, за да разбере колко е зле — увери го Джо.

— Но две сериозни операции в един месец…

— Ти направи най-доброто за него — каза му тя, забравила предишния си гняв, докато се опитваше да му помогне да се отърси от чувството, че не е направил достатъчно. — Отидете да пиете кафе с Хилари. Ние с Роузи ще изчистим и ще наредим да ти сложат легло в реанимацията. За Джош е добре да остане на системи възможно най-дълго.

Роузи кимна в знак на съгласие и добави твърдо:

— И непременно гледай да поспиш. Ако стане нещо, ще звънне звънецът, а от мрачното настроение няма полза.

Тя успя да си легне едва в два часа, но някакъв инстинкт я събуди в пет. Птиците пееха отзад в градината, но тя не чуваше красивите им песни — наплиска с вода лицето си, наметна някаква дреха върху памучната си нощница, нахлузи първите попаднали и обувки и се отправи към болницата.

Стийв стоеше до леглото и настойчиво наблюдаваше неподвижното тяло. Когато тя тихо влезе в стаята, той протегна ръка и я привлече към себе си. Държеше я здраво и продължаваше мълчаливия си преглед.

— Ще се оправи, Джо — промълви той, а гласът му преливаше от вълнение. — А аз вече си мислех, че не трябваше да се опитваме да правим операцията тук, а да го откарам в Роки, където щеше да е в ръцете на специалисти. Чувствах се толкова виновен!

Ликуването се бореше със страдание, докато се опитваше да изрази загрижеността си. Джо погледна монитора, където ритмичните линии показваха, че Джош е добре и че има сериозни шансове да се възстанови. С дълбока въздишка на облекчение, тя отпусна глава на рамото му, радвайки се на силата и спокойствието, които й даваше близостта му, макар да знаеше, че така разкрива слабост, която не биваше да излиза наяве.

— Държи се, негодникът! — прошепна тя с глас, дрезгав от сдържаните сълзи.

— Ти наистина си загрижена за него, нали? — промърмори той в косата й, а ръката му я обгърна по-здраво.

— Всички лекари са загрижени! — отвърна тя рязко, докато се бореше с желанието си да се обърне към него и да почувства тялото му близо до своето — само още веднъж. — Сега си отивай и го остави на мен. Ще ти се обадя, ако има някаква промяна.

Тя почувства как ръката му гали рамото й и потрепери, когато тялото й реагира на безобидното докосване.

Пред вратата се чуха стъпки и Стийв бързо отпусна ръката си.

— Ще намина по-късно — каза той рязко и я остави насаме с пациента им и собствените й неспокойни мисли.