Мередит Уебър
Изпитателен срок (2)

Втора глава

Джо кипна от възмущение. Тя буквално си прехапа езика, за да не избухне, придаде на лицето си въпросителен израз и вдигна поглед.

— Все пак това е само временно назначение — наруши той мълчанието и поклати глава, сякаш в отговор на нейното съжаление. — Може би знаете, че през последните две години много настоявах в града да бъде назначен още един лекар. Районирането на медицинското обслужване в тази част на страната означаваше повече чиновници и по-лошо обслужване за хората.

Въпреки че думите бяха отправени срещу отдела, оглавяван от баща й, омразата в гласа му бе изчезнала и той говореше тихо, очевидно примирен с бюрократичните недостатъци.

— В същност преди две години аз напуснах, като си мислех, че на моето място ще назначат друг. Въобразявах си, че като се захващам с частна практика, осигурявам още един лекар за нарастващите нужди на хората в района.

— И какво стана? — попита тя подканващо.

— Прецениха, че болницата няма нужда от лекар! Яруна е на три часа път. Там е базата на спешната хирургия, има също и един завеждащ, един специализант и всякаква апаратура. Трябваха ми две години, за да ги накарам да разберат, а сега…

— А сега ви натрапиха мен и поради някаква причина вие смятате, че не съм компетентна — довърши тя започнатата от него мисъл, овладявайки гнева, който отново заплашваше да избухне. — Въпреки че преди да се отдам на изследователска работа, в продължение на две години съм работила в провинциална болница. — Поемайки дълбоко дъх, тя разтегна устните си в някакво подобие на усмивка и мило добави: — Вие очевидно сте доволен, че това назначение е само временно, доктор Хеминг, но позволете да ви уверя, че аз съм не по-малко доволна от това. Перспективата да споделям за постоянно работата си с един самодоволен мнителен всезнайко като вас, е напълно достатъчна, за да се откажа завинаги от медицината! — Един бърз поглед към слисаното му лице й показа, че думите й са попаднали право в целта и тя почувства мимолетно удовлетворение. Възползвайки се от мълчанието му, тя продължи: — А сега може би ще ми кажете нещо повече за болницата и ще изложите предложенията си за промените. Все пак аз съм тук, за да работя.

— Както знаете, имаме двайсет легла — започна той. — Две от тях са заети от хора, които, ако бяхме в голям град, щяха да са в частна клиника. — В девет часа от понеделник до петък започват амбулаторните прегледи — продължи той след продължително мълчание. — Докато сте на смяна, ще сте на разположение на спешното двайсет и четири часа. Нямам нищо против да идвам при спешни случаи. Четвъртък е най-спокойният ден и ако решите да си починете, мога да ви замествам тогава, а също и в края на всяка втора седмица.

— Сега, когато започнете частната си практика, работата в амбулаторията сигурно ще намалее значително. Предполагам, че повечето хора в града вече ви смятат за свой лекуващ лекар.

Това беше нейната маслинова клонка. Тя търсеше мост към него, за да живеят заедно — ако не в хармония, то поне във взаимно съгласие.

— Въпреки това вашите задължения не отпадат — каза той рязко и Джо зяпна.

Откъде бе дошла тази вражда? Дали не е насочена срещу баща й, който ръководеше отдела, отказвал многократно молбите му за допълнителен персонал? Тя поклати глава, докато го гледаше как пие чая си на малки глътки. Не можеше да е свързано с баща й. И все пак в отношението му към нея имаше нещо лично, нещо, което не можеше точно да определи, но което със сигурност беше налице.

— Аз ще бъда в болницата още няколко часа, за да довърша писмената си работа, после съм дежурен през деня и довечера. Вие започвате утре — завърши той, изправи се и напусна стаята. Стъпките му отекнаха по покрития с линолеум под в коридора и дървената тераса.

Какъв ужасен характер има този мъж, мислеше си Джо, докато разчистваше масата, миеше чиниите и разглеждаше шкафовете и продуктите, които някой бе оставил по рафтовете. Въпреки неприятната случка, закуската я бе ободрила и тя разтовари колата, прибра дрехите си и внимателно подреди възглавниците, снимките и украшенията, които бе донесла, за да й напомнят за дома. Когато свърши, се огледа гордо.

— Единственото, от което още се нуждае, са малко цветя — каза тя на снимката на родителите си, която стоеше вече на нощното шкафче. Грабна една хирургическа ножица от чекмеджето с приборите и излезе навън да разгледа двора. Щом стъпи на терасата, усети как лятната жега я блъсна и изгори кожата й. Една пръскачка на равномерни интервали поливаше ливадата и благодарение на нея, зеленото пространство бе като оазис сред сухата кафява пустош. Оградените с тухли лехи показваха къде преди са били насадени цветя, задушени сега от бурени. Избягвайки струите вода, тя отиде до кичестите бутилковидни дървета, отчупи три клонки и с възхищение разгледа твърдите черни шушулки между гладките им зелени листа. Чу някакво бръмчене, погледна внимателно и видя, че то идва от една пчела, хваната в мрежа в една от шушулките. С върха на ножицата тя помогна на борещото се създание да се измъкне и вдигна глава, защото някой я повика.

Видя Роузи да се приближава откъм болницата и помаха със свободната си ръка. В този момент усети остро пробождане в китката и видя как ръката й започва да се подува.

— Ще извадя жилото — чу тя гласа на Роузи, но някак отдалеч и Джо се помъчи да запази спокойствие.

— Извикайте доктор Хеминг — едва изрече тя с хриптене. — Кажете му, че съм алергична към ужилване!

Тя бе лекувала много хора от алергични пристъпи, но никога не й бе хрумнало, че може да е сред малцината, които реагираха така остро на отрова от насекоми.

Очите й пареха и я сърбяха, клепачите й бавно се подуваха и затваряха.

— Лекари с установена алергична реакция трябва винаги да имат антиалерген под ръка — строго нареждаше нечий сърдит глас. — Нали не сте бременна?

Джо усети убождането от спринцовката. Последните останки от гордостта й я подтикваха да отвърне нещо остро.

— Не знаех! — успя да промърмори тя отбранително.

— Тихо, тихо — обади се гласът, сега вече по-меко и приветливо.

Джо усети как две силни ръце я обгръщат, вдигат я във въздуха и я притискат към нечии широки гърди.

— Тихо — повтори успокоително Стийв Хеминг, докато я внасяше в къщата леко, сякаш беше бебе, и внимателно я полагаше на леглото.

Сигурно беше отметнал покривката, защото сега грижливо я зави и остана до леглото й, като с една ръка държеше китката й, мереше пулса и разглеждаше възпаленото място.

— Ще ви донеса нещо за това. Почивайте си, вече сте добре.

Тя беше готова да му повярва, защото като по чудо дишането й вече бе спокойно, макар устните и езикът й да бяха още подути, а клепачите й не можеха да се отварят докрай.

След минута той отново беше до нея и мажеше подпухналата й китка с успокояващ мехлем.

— Как стана това? — попита мъжът тихо, вероятно за да я провери как говори.

— Пчелата беше попаднала в шушулката — обясни тя. — Поисках да я освободя.

— Пчелата ли?

— Да — отвърна тя предизвикателно. — Мразя смъртта!

— Тя тъй или иначе щеше да умре, след като ви ужили — заяви той с необорима логика.

Горещи едри сълзи напълниха очите на Джо. Беше уморена, далеч от къщи, а този мъж казваше, че е убила пчелата.

— Не плачете, нали? — попита той подозрително.

— Разбира се, че не — подсмръкна тя отчаяно, когато една сълза се търкулна по бузата й.

— О, за бога! — промърмори той. — Предполагам, че всички тези емоции не са заради умрялата пчела?

— Мразя да убивам дори мравки — каза тя тихо, — макар че обикновено не плача за това. Трябва да е от умората.

Тялото му излъчваше топлина, която я сгряваше, и тя потисна желанието си да се притисне към него и да забрави проблемите си.

Сигурно бълнувам, помисли си тя, шокирана от реакцията на тялото си. Всъщност именно той е причина за проблемите, напомни си тя строго.

— Бих ви посъветвал да се отървете от тази своя слабост. Ако не бяхте на петдесет метра от болницата, глупостта ви щеше да ви убие. Не разбирате ли? А тук има не само пчели, а и мравки, стършели и оси, които вероятно също са опасни за вас. Ами змиите?

Тя потръпна импулсивно.

— Ако видя змия, или ще хукна да бягам, или ще умра от разрив на сърцето, така че забравете опасността от змийско ухапване — обясни тя сухо. — Имам фобия от змии. Става ми лошо дори и от снимка на змия и няма смисъл да говорим за преодоляване на този страх — опитвала съм и не става.

Като заговори за това, тя потрепери и видя как на лицето на Стийв Хеминг се изписа презрение, докато наблюдаваше реакцията й с почти научен интерес.

— Не помислихте ли за това, преди да се втурнете да лекувате хората тук?

— Разбира се, че помислих. Просто си мислех, че вероятността да се натъкна на някоя змия по пътя оттук до болницата и обратно е много малка.

— Нашата работа не се свежда само до задълженията ни в болницата — каза той, очевидно засегнат от лекомисленото й поведение.

— За какво говорите? — попита тя. Той много лесно пробуждаше враждебността й.

— Говоря за това, че ние сме част от общността. От край време лекари биват изпращани тук против желанието си — заради стипендия, или защото няма друга работа. Някои от тях бяха добри, някои оставаха, но други идваха тук и точно като вас си въобразяваха, че всичко, което трябва да правят, е да ръководят болницата за известно време и после да си отидат.

Джо изобщо не се съмняваше, че той горещо вярва в това, което говори. Може би тъкмо увереността му, че винаги е прав, я подразни най-много. Както и да е, тя беше принудена да продължи спора.

— Какво лошо могат да сторят, ако просто си вършат добре работата?

— Да си вършиш добре работата и да си добър лекар са две различни неща. Най-трудната част от лечението е доверието и ако не осъзнавате това, не би трябвало да сте тук. Ако пациентите ти вярват, е по-сигурно, че ще се оправят, но без доверието на първо място няма да стигнете до никъде!

Този довод й беше добре познат — често пъти тя самата го бе използвала, особено когато защитаваше решението си да носи пъстри дрехи, защото смяташе, че белите престилки разграничават лекарите от техните пациенти и засилват преградата помежду им. И все пак, въпреки че по принцип бе съгласна, все още не бе готова да се съгласи със Стийв Хеминг.

Тя отвори уста да заговори, но той още не беше свършил.

— Доверието не се получава заедно с дипломата. То трябва да бъде спечелено, а това не става, когато си изолиран зад стените на болницата! Сега имам работа. По-късно ще дойда пак да ви видя. Междувременно се опитайте да поспите — нареди той и излезе от стаята.

— О, за бога! — измърмори Джо прословутата фраза.

Тя потъна обратно във възглавниците. Тялото й трепереше от обида и яд, в главата си усещаше тъпа болка, докато организмът й продължаваше да се бори с отровата.

Горещината бе проникнала през стените на хладната тухлена постройка и тя се събуди, обляна в пот. Взе си още един хладен душ и се почувства по-добре, но само минути след това сухата жега отново я замъчи. Облече си лека памучна рокля без ръкави и реши да се разходи до болницата и да види семейство Андрюс. Макар и да не беше на смяна, смяташе, че посещението й е оправдано, понеже тя първа се погрижи за тях. Освен това там щеше да работи климатичната инсталация, което беше голямо предимство.

На път за отделението се чудеше какво става с децата, когато родителите им не могат да се занимават с тях за известно време, а всички роднини и приятели са далеч.

Същата мисъл тревожеше и госпожа Андрюс.

— О, докторе, толкова се радвам, че се отбихте! — посрещна я тя от вратата. — Видях Джени и знам, че е добре, но какво ще стане с нея? Ще може ли да издържи тук, докато ние отново сме в състояние да пътуваме? Мислите ли, че това е най-доброто решение?

— Вие сте пациент, а пациентите не бива да се тревожат. Това е работа на техния лекар!

Бодростта в гласа й има известен успех, жената леко се усмихна и част от загрижеността в очите й изчезна.

— Аз живея тук, в болничния комплекс, така че тя винаги може да остане при мен, докато ви изпишат. Ще говоря със старшата дали познава някое приятно семейство в града с деца на възрастта на Джени. Ако се съгласят да я приемат, тя ще си намери приятели за игра и още много неща, които ще ангажират вниманието й, а и вие ще се чувствате по-спокойна.

— Чудесна идея — отвърна Кейт Андрюс. — Наистина ли мислите, че някой ще се съгласи?

— Тук е западът — напомни й Джо, макар и самата тя да не бе толкова убедена — идеята току-що й бе хрумнала. — Не сте ли чувала за западната гостоприемност? — Тя отиде до болничната карта и прегледа нанесените данни. — След като решихме проблемите на Джени, да видим как се чувствате вие.

— Ръката още ме наболява, а кракът ми е доста подут, но иначе съм добре.

— Тогава ще отида при старшата и ще се върна щом измислим нещо — каза Джо и излезе.

Два часа по-късно тя и Роузи представиха на Джени и родителите й едно много мило семейство — малкото момиче си тръгна щастливо, а майка му си отдъхна. Седнаха в кабинета на Роузи. Джо отлагаше момента, когато трябваше да се прибере да помисли за вечеря, а Роузи се мотаеше с надеждата, че съпругът й ще нахрани децата, ако закъснее достатъчно.

— Идеята ти беше чудесна — похвали я Роузи.

— Може би ще мога да дам нещо на провинциалната медицина — отвърна мрачно Джо.

— Разбира се, че ще можеш. Защо трябва въобще да се съмняваш?

— Изглежда доктор Хеминг мисли, че фобията ми към змиите ме прави неподходяща за тази работа — особено след като се оказа, че съм алергична към ужилване.

Не можа да потисне горчивината в думите си.

— Ужилването беше доста неприятно — каза Роузи съчувствено. — Сега добре ли си? Да си призная, учудих се, че се появи толкова скоро — мислех си, че ще прекараш деня в леглото.

— Сигурно щях да направя точно така, ако не беше толкова топло. Всъщност дойдох тук, за да се разхладя.

— Стийв не е ли включил климатика? Честно казано, човек би си помислил, че е недоволен от пристигането ви, след като толкова време искаше още един лекар.

— Може би е така, но изглежда, че аз не пасвам на изискванията му — каза Джо тихо.

— Глупости — отговори Роузи ободрително. — Просто си една малка хубава жена и той е реагирал типично по мъжки, решавайки, че вероятно си и некадърна. Ако съдя по това, което видях да правиш миналата нощ, много скоро ще разбере, че е грешил.

— Може би ще му докажа, че не е прав, но се съмнявам, че някога ще си го признае — отвърна Джо с крива усмивка. — Не ми направи впечатление на мъж, който лесно отстъпва.

— Може би — призна Роузи и неохотно се изправи. — Хайде, ще дойда да ти покажа откъде се включва климатичната инсталация. Ако не искаш да си готвиш сама, може да се храниш тук.

Минаха през кухнята и ярко осветения двор на болницата и се отправиха към къщата. Над вратата светеше лампа и огряваше терасата и стълбите. Отзад се чуваше приглушено работене на мотор.

— Някой вече се е погрижил — отбеляза Роузи. — Този шум е от климатика. Ако погледнеш на задната тераса, ще откриеш табло с ключовете. Ще се оправиш ли?

— Разбира се — увери я Джо и проследи с поглед новата си приятелка, която се връщаше в болницата, за да хвърли последен поглед, преди да се прибере при семейството си.

Прекоси терасата и отвори вратата. Чувстваше се добре — беше се справила с първия си проблем, бе намерила решение, добро за всички и въпреки че в това нямаше нищо кой знае колко чудно или пък важно, беше доволна от постижението.

Лампите в къщата светеха, а от кухнята долитаха шумове. Тя спря в коридора. Сърцето й биеше силно. Страхът и недоверието, така обичайни за града, изостриха сетивата й. Усети примамлив аромат на храна. Крадците, убийците и изнасилвачите едва ли щяха да й сготвят, преди да я нападнат, реши тя и се успокои. Беше осем. За последен път бе яла към единайсет, когато Стийв Хеминг я нахрани с бекон с яйца.

— Кой е там? — извика тя и се зарадва, че гласът й звучи спокойно.

— Хеминг! — гласеше резкият отговор и сърцето й отново заби лудо.

Щом толкова не я харесваше, защо непрекъснато я безпокоеше? Защо продължаваше да я храни?

— Нямате ли си собствена кухня? — попита тя, като напълно осъзнаваше, колко враждебно звучи гласът й.

— Всъщност дойдох да видя как сте и да ви донеса това — отвърна меко той и посочи един инхалатор на масата между тях.

— Какво е това? — попита тя подозрително.

— Адреналин! Носете го винаги със себе си и вдишвайте два-три пъти веднага щом нещо ви ужили, разбрахте ли? Вечерята ще е готова след две минути.

— Добре — отвърна тя и затътри крака към банята.

Наплиска лицето си със студена вода и разреса енергично косата си. Направи гримаса на образа си в огледалото и излезе.

Стийв Хеминг отваряше бутилка изстудено вино.

— Ето и маслиновата клонка — каза той, вдигна поглед към нея и се усмихна, докато измъкваше тапата.

Земята под краката на Джо се залюля. Това не беше усмивка — устните му се изкривиха в закачлива гримаса, сякаш я подканяше да сподели шегата му. Тя отвърна с естествената си доброжелателност, зарадвана, че бяха преодолели бариерата помежду си.

— О, толкова се радвам, че го казвате. Започнах да мисля, че не ме харесвате.

От другата страна на масата Стийв пълнеше съсредоточено втората чаша вино.

— Права сте — отбеляза той чистосърдечно. — Но ние сме колеги и ще се наложи да работим заедно, затова си помислих, че ще е по-добре да установим някакво примирие.

Обидата в любезно изречените думи шокира Джо. Тя просто стоеше и го зяпаше с отворена уста, опитвайки се да проумее току-що чутото.

— Как смеете да говорите така? — попита тя, когато гневът взе връх и й вля сила. — Как можете да съдите някого, без дори да го познавате?

Тя обидено тропна с крак. Осъзнаваше, че сигурно прилича на разгневено дете, но не можеше да обуздае яда, който гореше в слабото й тяло. Досега се бе примирявала с грубостта на този мъж, но не можеше да търпи повече. Искаше обяснение за отношението му и щеше да го получи, дори това да й коства мястото.

— Това отношение само срещу жените лекари ли е насочено или по принцип не харесвате жените? — изговори тя на един дъх. Ядът й се разпалваше, гласът й се извиси до крясък.

Мъжът я гледаше, а хубавото му тъмно лице оставаше безизразно. Вечерята вреше отзад на огъня, пълните с вино чаши стояха недокоснати на масата. Напрежението се стелеше във въздуха като електрически ток преди силна буря. Гневът на Джо се изпари и тя потрепери.

— Мартин Колинс беше най-добрият ми приятел през студентските години — процеди мъжът, а погледът му стана студен и напрегнат.

Джо се вцепени от изненада — бе изминала целия този път, за да избяга от тези предразсъдъци.

— След като го зарязахте, той дойде да живее при мен. Разказа ми как сте се държала с него — че сте се опитвала да го изпреварите в отдела по изследвания, като сте използвала влиянието на баща си, за да си проправите път към хората, които са отпускали парите. Той беше сломен. Говореше, обсъждаше работата си… Мислех, че съм му върнал част от вярата в бъдещето, но явно не съм успял.

Главата му клюмна и приборите на масата подскочиха шумно, когато я удари с юмрук.

— Не беше така! — извика тя, а думите й наподобяваха отчаян плач.

— Така ли? — подхвърли той презрително, вдигна глава и се втренчи в нея с обвинителен поглед. — Тогава защо един толкова способен човек като Мартин се самоуби?

Джо усети, че й се гади, втурна се към задната тераса, изтича покрай колата и гърмящия мотор на климатика и спря в дълбоката сянка на един евкалипт, хвърли се срещу стъблото му и започна да повръща.