Мередит Уебър
Изпитателен срок (7)

Седма глава

Джо прекара безсънна нощ, за която обвини кърито, но всичките й мисли за Стийв и Хилари се изпариха, щом на следващата сутрин видя първия си пациент. Малкото аборигенско момиче се бе отпуснало в ръцете на майка си и Джо усети излъчващата се от тялото му, топлина, дори преди да е докоснала горящата кожа.

— Аз съм Джо Армитидж — представи се тя.

— Аз съм Хелън, а това е Ейми — отвърна жената срамежливо.

— Нека най-напред да свалим температурата на Ейми — каза Джо спокойно, вдигна внимателно бебето и го сложи на едно от леглата, след което повика сестрата да й помага.

— Намокрете тази кърпа и трийте с нея цялото й тяло — каза тя на разтревожената майка, като се надяваше, ангажирайки я с нещо да пропъди, макар и временно страховете й. Докато говореше, изсипа една лъжица панадол в устата на бебето.

— Има ли някаква епидемия сред децата в момента — дребна шарка или пък варицела?

— Не — категорично отговори Хелън. — Повечето деца ги ваксинират срещу дребна шарка, когато са на две или три години, така че вече няма такива големи епидемии.

Джо кимна. „Болестите на белите хора“ бяха покосили голяма част от аборигенското население в ранните дни на заселничеството, но една мащабна програма за ваксинация бе елиминирала почти напълно поне една от тези опасни болести — варицелата.

— Ще я оставим в отделението — обясни Джо. — Обезводнила се е и има нужда от течности, затова ще я сложим на системи. Всичко, което можем да направим, е да се опитаме да свалим температурата. Ще чакаме и ще видим какво ще стане. Ако е варицела, петната скоро ще излязат, иначе…

— Иначе? — попита рязко Хелън и Джо погледна умните й тъмните очи.

— Може да е менингит — каза тя. — Чувала ли сте за тази болест?

— Тя е убила повечето аборигенски деца, откакто изчезна варицелата — отвърна Хелън сериозно.

— Това е било така, защото не са се лекували! — успокои я Джо. — Имаме един относително нов антибиотик, който можем да използваме и да държим температурата ниска — това ще предотврати гърчовете. — Занесоха бебето в детското отделение. Джо се зарадва, че другите три легла бяха свободни в момента. — Можете да останете с нея, но когато спи, си легнете. И вашата нощ е била тежка.

Джо излезе от стаята и отиде да търси Роузи. Най-накрая я откри в кабинета й, потънала в безкрайната канцеларска работа, която поглъщаше голяма част от времето им.

— Менингитът често срещана болест ли е сред аборигените?

— Да, за съжаление — потвърди сестрата и отмести документите, за да отдаде цялото си внимание на Джо. — Мислиш, че си открила менингит ли? — добави тя със съчувствие.

— Може би. Но нищо чудно да е и някой вирус, от който все още не са излезли петна.

Роузи подпря брадичката си с ръце.

— Ще правиш ли изследване?

— Мисля да направя — отвърна Джо, взела решение, докато обсъждаше с Роузи.

— Дано да се лъжеш — въздъхна Роузи. — Въпреки че живеят в хубави къщи и ползват всички удобства на града, заразите помежду им все още се разпространяват с невероятна скорост.

— Имунната им система сигурно е съвсем различна от нашата — каза й Джо. — Стискай палци!

Тя се запъти бавно към отделението, като по пътя си взе игла и микроскопски стъкла, които щяха да й потрябват за изследването, а след това обясни на Хелън какво смята да прави. Бебето бе събрало достатъчно енергия, за да проплаче, когато Джо внимателно вкара иглата между прешлените в долната част на гръбнака и изтегли течност за теста.

Диагнозата й бе едва потвърдена, когато пристигна още едно дете в много тежко състояние. Дано не се разпространи, молеше се тя, докато правеше всичко възможно да облекчи страданията на детето.

Привечер Джо бе на края на силите си, а детето, което прие по-късно, беше вече с гърчове и Джо се опасяваше от трайно мозъчно увреждане в резултат на пристъпите. Последиците от болестта често бяха далеч по-тежки от самото заболяване.

Ядът, който не можеше повече да сдържа, й даваше сила. Втурна се в кабинета си и телефонира на Стийв.

— Роузи ми каза, че нямаме от новата ваксина — развика се тя, щом чу гласа му. — Това част от тукашната практика ли е, или…

— Чакай, чакай! — каза той. — Започни отначало.

— Началото е, че имам три деца от Аралунга с менингит. Аборигенските деца са изложени на най-голяма опасност, те първи трябваше да бъдат ваксинирани! Те…

— Повечето от тях са ваксинирани, Джо — прекъсна я той спокойно. — Въпреки че понякога е доста трудно да убедиш семействата им, че това е необходимо.

Стори й се, че долови нотки на покровителство в гласа му и гневът, предизвикан от битката й да спаси живота на децата, избухна:

— Роузи каза…

Едва бе изрекла тези думи, когато той отново я прекъсна.

— В болницата ли си или се обаждаш от къщи?

— В болницата съм — кресна му тя, отчаяна, че той не я слуша.

На вратата леко се почука и се появи Карън, с учудено вдигнати вежди.

— Тогава си отиди вкъщи, вземи си душ — аз ще дойда. По-добре е да ми крещиш лично. Не е необходимо целият град да слуша.

Тя погледна към току-що влязлата Карън и смутено осъзна, че в думите му имаше истина. Все пак нямаше да се отърве лесно.

— Тогава ще се видим по-късно — рече тя със студен официален тон. — Въздържа се да затръшне слушалката, когато гневът отново заплаши да надвие разума й. — Децата наред ли са? — попита бързо.

— Спят като къпани — увери я Карън с усмивка. — Просто дойдох да видя как си. Имаше тежък ден!

— Може и така да се каже — призна усмихнато Джо, — но вече свърши и аз се прибирам да си взема студен душ. Обадете ми се, ако има проблем — настоя тя.

Освободи момичето с бързо кимване, стана и заобиколи бавно бюрото, борейки се с депресията, която я обзе след избухването. Може би не е подходяща за провинциален лекар, след като подобни дреболии можеха да я вбесят така, че да забрави професионалното благоприличие.

Чак когато излезе от банята, облечена в лек халат, тя се сети за Хилари. Дали ще я доведе? Тази мисъл я порази. Нещата, които искаше да каже на Стийв, не бяха лични и все пак не искаше другата жена да ги чуе. В интерес на истината, изобщо не я искаше тук, призна си тя.

Все още стоеше в коридора и размишляваше над чувствата си, когато на предната тераса отекнаха нечии стъпки.

— Влизам — предупреди Стийв и тя чу как мрежестата врата се затваря след него. Дали някога щеше да свикне с влизането и излизането на хората в къщата, което беше нещо обичайно за живота в провинцията.

Миг след това той беше до нея, сложил ръце на рамената й, а сините му очи гледаха загрижено лицето й.

— О, Джо! — въздъхна той дрезгаво.

Без да продума, той се наведе и устните му се впиха в нейните с такава жажда, че на нея й се стори, че се отделя от тялото си и го вижда как отвръща на мъжа със страст, за която не бе подозирала. Унесена в собствените си усещания, тя се сепна, когато той леко се отдръпна от нея. Дългите му силни ръце я обгърнаха, сякаш да я защитят и тя се потопи в сигурността им. Той вдигна глава и пое дълбоко дъх, докато тя започна отново да усеща земята под краката си и тялото й отново си възвърна тежестта.

— Аз определено не дойдох за това — прошепна той в косата й с глава, опряна на нейната, а ръцете му все още я държаха. — И с право вярвам, че не за това си искала да ме видиш — добави иронично.

Насмешката в думите му й напомни за яда й, но той бе вече отшумял, пометен от чувствен копнеж, който я бе разтърсил из основи.

— Защо тези бебета не са били ваксинирани? — попита тя, заровила глава на гърдите му, без да иска да наруши физическата им близост.

— Нужни ми бяха месеци, за да убедя повечето жени да ваксинираме децата, когато получихме първата ваксина за осемнайсет месечни — тихо обясни той. — За тях е трудно да приемат новото, особено когато има риск дори един да реагира зле. — Докато говореше, той спокойно я люлееше и двамата стояха заедно в коридора с тела, свързани в безмълвно единство. — След като свършихме основната работа, мислехме, че всичко е наред и ги уведомихме за новата ваксина, щом пристигна. Отказаха не майките — тях ги бяхме подготвили — виновният беше един чиновник в Здравния отдел! Както става всяка година с някои препарати, моментното търсене винаги надвишава първоначалното предлагане и в началото има дефицит. Не бива да забравяме, че тази ваксина се появи едва преди четири месеца!

Джо не отговори, тялото й се наслаждаваше на близкия физически контакт, мисълта й следваше думите на Стийв.

— Та този приятел в Бризбейн решил да се справи с проблема като изпрати първите пратки там, където хората нямали предишната ваксина за по-големи деца. А тази ваксина липсва, или защото не била нужна, или защото местните хора не я сметнали за нещо необходимо.

— Аха! — Джо неловко се размърда, когато думите му замряха.

— Аха? — повтори той.

Тя се отдръпна от него, когато ръцете му се отпуснаха. Той стоеше и я гледаше, а хубавите му устни бяха извити в шеговита усмивка.

— Съжалявам, че си го изкарах на теб преди — каза тя тихо, притеснена от мислите си от тогава.

— Не, не съжаляваш — каза той сериозно, прекъсвайки извинението й с лека целувка. — Аз спрях малката ти тирада, а тя едва започваше. Това, което ме озадачава, е, че Роузи ти е казала такова нещо.

— Може и аз да не съм разбрала правилно — призна тя смутено, спомняйки си как бе приела, че той или здравният отдел са виновни за епидемията, която явно се разпространяваше сред местните деца в Аралунга.

— Ти често не разбираш нещата правилно — прошепна той едва чуто с устни на слепоочието й.

Тя се притисна към него и вдигна отново глава, жадуваща целувките му. Острото иззвъняване на телефона изпълни въздуха и те отскочиха един от друг като виновни деца, хванати да вършат пакост. Тя неохотно се отправи към телефона.

— Трябва да вървя!

Стийв беше вече на вратата, докато тя, притиснала слушалката към ухото си, слушаше и кимаше.

— Само минутка, татко — баща ми е — обясни тя, а смущението я накара да се изчерви, когато добави: — Рано следобед му изпратих доста неприятен факс.

— На баща си?

— Не толкова „Мили татко“, колкото гневно оплакване до директора. Всъщност сега, като знам точно ситуацията, се радвам, че ми е баща — друг едва ли би ми простил!

Стийв се усмихна. Изглежда това му напомни коя беше и развали магията от срещата помежду им.

— Утре няма да се видим — каза той. — Хилари и аз заминаваме за Яруна за уикенда.

Сърцето на Джо се сви, сякаш неочаквано остана без въздух, но запази усмивката на лицето си, кимна студено за довиждане и отново долепи слушалката до ухото си.

— Извинявай за прекъсването, татко — каза тя дрезгаво. Мислите й последваха Стийв, сърцето й се чудеше какво иска от нея.

 

 

В понеделник, когато очакваше отново да се видят, Джо беше още по-объркана. Трудно можеше да повярва, че две целувки са нарушили спокойствието й, но това беше факт.

— Ти ли раздвижи нещата? — попита подозрително Роузи, когато се срещнаха на чаша кафе, преди Джо да отиде в амбулаторията.

— Моля?

Измъченото й съзнание се опитваше да се съсредоточи над работата.

— Тази сутрин пристигна ваксината. Някой се е заел с това през уикенда.

Роузи държеше здраво чашата с две ръце, но очите й гледаха Джо втренчено и чакаха отговора й.

— В петък говорих с баща си — призна Джо. — Преди това му бях пратила факс.

— Човек с твоите връзки може да е много полезен за район като нашия — отбеляза Роузи многозначително.

— Роузи, това, което каза, е ужасно! — разсърди се Джо. — Кога съм използвала баща си?! Ставаше дума за нещо спешно и аз щях да постъпя така, независимо от това, кой стои на този пост!

— Може би. — В тона на Роузи прозираше съмнение. — Но по-скоро имах предвид връзката с някой влиятелен човек, който от обичайните разговори между баща и дъщеря може да научи нещо за специфичните ни проблеми тук.

— Използването на връзки, във всяка своя форма, е недопустимо!

Сърцето на Джо подскочи, когато чу гласа на Стийв, после се сви от намека в думите му. Тя се бореше да си придаде учтиво изражение.

— Пристигна новата ваксина — обясни Роузи. — Чудесно сме уцелили момента — днес Алисън е на смяна в Аралунга.

— Защо не излезеш със сестрата, Джо? — попита той, придърпа един стол и седна между тях. — Аз ще поема смяната ти. Така ще можеш да видиш селото. Страхотно е!

От физическата му близост по гърба на Джо полазиха леки тръпки.

— Чудесна идея — обади се Роузи учтиво и кимна в знак на съгласие. — Аз точно щях да звъня на Алисън, за да й кажа за ваксината. Ще я попитам дали има нещо против един придружител.

Джо местеше очи от единия на другия. Нямам никакъв контрол над нещата, примири се тя, а мислите й автоматично се върнаха към загадъчния мъж, който седеше до нея, без да показва, ефекта, който имаше върху нея физическата му близост.

— Ще видя за кого трябва да се погрижа, после ще проверя отделенията и ако няма нищо сериозно, с удоволствие ще отида.

— Вземи си чантата — предупреди я той. — Там обикновено има някой и друг проблем. Градът е прекалено далеч, за такива „дреболии“. Ако някой ден имаме двама лекари за постоянно — продължи той с нотки на съмнение, ще можем да правим визитации на смени с Алисън.

Джо чу ясно думите му, особено онова „ако“, което накара сърцето й да се свие. Той не я искаше тук! Не я смяташе за подходяща!

— Ще отида да видя Джош и тръгвам — продължи той. — Роузи, обади се, ако имаш нужда от мен — завърши мъжът, докато се изправяше и се отправи към вратата.

Отърсвайки се от разочарованието, което заплашваше да я погълне, Джо забърза след него. Веднъж вече съсредоточаването върху работата бе решило проблемите й — сигурно щеше да й помогне отново.

 

 

Докато пътуваше през пустата черна равнина, Джо се почувства значително по-добре. Хелън й бе разказала малко за земята, закупена преди години от аборигените, но се оказа, че тя далеч не бе подготвена да види малкото самостоятелно градче. Бе очарована от красотата му, от свежо боядисаните къщи сред пищните градини с розови и пиперови храсти.

Както бе предрекъл Стийв, за нея имаше достатъчно работа, докато Алисън слагаше ваксините.

— Само на един час път от града са — сподели тя с Алисън по време на обратния път към Варила — и все пак на никой от тези хора, които прегледах, не му е минало през ума да дойде в клиниката. Мислите ли, че е така, защото съм жена?

— В никакъв случай! — гласеше незабавният отговор. — Повечето от тях вероятно дори ще предпочетат жена, защото това е в съответствие с традициите им. По-скоро е заради работата им — каза тя накрая, опитвайки се да обясни поведението на тези странни хора. — Дълго време са работили за други, а сега работят само за себе си, за собствените си семейства, за племето. Мразят да се отделят от Аралунга и работата си дори за няколко часа.

— Стийв предложи с вас да работим на смени, но това няма да реши изцяло проблема. Дали решението не е в един вечерен час в амбулаторията? Така ще могат да идват в града след работа — разсъждаваше на глас Джо.

— От колко време сте тук? — попита Алисън.

— Шест седмици — отвърна Джо и отново въздъхна.

— Ще си позволя да ви дам един съвет — не се заемайте с нови идеи. Нямаме кой знае какви шансове да намерим човек за това място, когато напуснете, освен ако Стийв успее този път да убеди Хилари да се омъжи за него.

— Аз харесвам Варила — каза Джо бързо, така обезпокоена от цинизма в гласа на Алисън, че съвсем забрави неприятното впечатление от първите думи на момичето.

— Аз пък чух, че Варила ви се струва скучна — подхвърли спътничката й.

— Вече не ми е чудно, че не можете да намерите човек за постоянно — въздъхна горчиво Джо. — Всяка дума се разнася из целия град, пет минути след като си я изрекъл — продължи тя, като се разпали още повече, давайки воля на гнева си. — Чувала бях, че болниците са ужасно консервативни, когато става дума за някакви новости, но този град чупи всички рекорди!

Тя потъна в мрачно мълчание — мислите й бяха прекалено объркани. Не можеше да отрече, че Стийв я привлича. Дали това бе просто физическо привличане? Все пак тя едва го познаваше! А къде в тази картина се вместваше Хилари? Можеше ли тя да остане, ако се оженеха? Тя поклати глава и отново въздъхна. От всички въпроси, които не й даваха мира, единствено на последния можеше да даде ясен отговор и той беше категорично „не“.